Луис Ламур
Укротяване на степта (9)

Осма глава

— Работа ли търсиш?

— Може и така да се каже.

— Тридесет за месец. Отивам до Увалд, за да продам тези животни на Бил Бенет, а той от там заминава за Канзас.

— Добре.

— Не мога да ти обещая нищо за Канзас, но работата до Увалд е хубава. Казвам се Уилсън.

Моят сив жребец беше бърз, интелигентен и издръжлив. Той възприемаше много бързо и свикна с това, което се искаше от него, въпреки че аз яздих повече един от конете на Уилсън.

Никой не задаваше въпроси през тези дни. Всеки внимаваше в това, което прави и не се интересуваше от нищо друго.

Винаги харесвах работите, свързани с яздене. Обичах да размишлявам, а яздейки имах страшно много време за това. В джинсите си имах повече от хиляда долара. Тук-там играех на карти и печелех по малко, но имах желание да събера още пари.

Говедата на Уилсън бяха млади и изглеждаха добре. В Канзас бях слушал много за буйната трева на Севера и за това, как животните могат да наддават дори по време на път.

След няколко дена реших да поговоря с Уилсън.

— Абе, аз имам някакви пари. Ще имаш ли нещо против, ако купя няколко крави от теб и да ги карам с твоите?

— Върви напред, имам нужда от теб.

През 1872 по-голямата част от Тексас беше още дива. В източен Тексас имаше обширни площи с безброй храсталаци и тук-таме с някоя хубава гора. Това беше самотна страна, опасна за скитника. Враждуващите области Лий Пиакок и Сатън Тайлър правеха Тексас неприветлива и разпокъсана страна. Нито една от тях не беше гъсто населена. И, като че ли, най-кървавите битки тепърва предстояха.

Всяко ранчо в източен Тексас беше въоръжена до зъби крепост. Рядко хората яздеха сами. Тук имаше стари вражди, останали от Управителите и Посредниците. Беззаконието беше причина по тези земи да се подвизават лоши хора от индианските територии и къде ли още не. Но Тексас имаше и свой собствен облик.

Купих си кон от Маршал — сив жребец, най-бързия кон, който някога бях виждал. Беше едър и силен — идеалния жребец за такъв преход.

Някой път нощувах на открито, друг път се отбивах в някое крайпътно ранчо или в кръчма. Беше ми хубаво да яздя в нова за мен страна. Пътувах с намерението, в крайна сметка да стигна до Колорадо. После щях да препусна до Калифорния, за да се отбия при Логан и Мери.

Бях пътувал вече цял месец, когато срещнах един кравар.

Той имаше шестстотин животни. Изглеждаше едър и здрав. Имаше тъпо добродушно лице. Погледна ме.

Започвах да си мисля, че имах нужда от повече пари.

По онова време в Тексас не беше рентабилно да имаш пари в брой. Хората предпочитаха да влагат парите си в рогат добитък или в коне. И за това искаха да им се плаща в натура.

Отидох в едно ранчо, завързах си коня и огледах добитъка, който беше в двора. Бяха добри животни. Наоколо тревата не беше хубава и може би за това всяко едно ранчо беше претъпкано с животни. Но явно имаше някакъв лимит.

Влязох вътре и собственикът ме покани да седна.

— Сядай. И да знаеш, не мъкни много хора тук.

— О, не, не. Аз само минавам от тук, на път за Увалд.

— Това, което трябва да направя, е да закарам това стадо до Сан Антонио. Но са необходими много хора, за това смятам да отида първо до Канзас.

— Рисковано. Има толкова групи индианци… Аз минавам оттам. Дали ще мога да си купя няколко животни? Срамота е да се бие толкова път за нищо.

— Там би могъл да реализираш по-добре парите си.

— Но бих могъл и да загубя. Не знам.

— Млад човек като тебе не трябва да пропуска шансовете, които му предлага съдбата. Ти би могъл да удвоиш парите си.

Аз отвърнах с колеблив тон.

— Да, имам някакви пари, но не искам да се разделям със златото си, защото в Тексас то е много скъпоценно. Ти не мислиш ли, че със злато можеш да купиш почти всичко в тази страна?

— Злато? Сър, ако искаш да купиш крави за злато, няма нужда да ходиш другаде. В Сан Антонио плащат по десет долара за глава. Аз…

— Да, разбирам. Поема се риск при ходенето до Канзас. Трябва да се наемат ездачи, да се мисли за храна — има си големи разходи.

— Бих ти продал няколко животни, дори и за пари в брой — рече стопанинът.

— Давам ти пет долара за глава.

— Ти си луд.

— Добре, тогава няма да купя от теб.

Той ме погледна с убеждаващ поглед.

— Добре де, бихме могли да се спазарим за осем.

— Не, трябва да тръгвам. Благодаря за гостоприемството.

Той сложи ръка на седлото ми.

— Стой, виж…

След половин час вече бяхме стигнали до компромис. Купих сто крави за по седем долара. Неговите хора се задължаваха да ги докарат до моя керван. Едно съседско момченце ми се примоли да го взема до Сан Антонио, за да види тези земи. Обещах му десет долара, за да ми помага по пътя.

Прекрасно ми беше да имам усещането, че тези животни бяха мои. Щях да ги продам на висока цена, независимо дали в Сан Антонио или Канзас.

Уилям Дж. Бенет чакаше на площада в Увалд, когато пристигнахме с Уилсън. Уилсън се доближи до мен.

— Райън Тайлър, успех!

Бенет изтръска цигарата си.

— Радвам се да се запозная с теб. Имаш ли крави?

— Сто.

— Ще ги купя.

По същия начин можех да продавам крави отново и отново. Само трябваше да се върна за още стотина и да използвам главата си. Щях да натрупам състояние, ако се захванех сериозно с тая работа. Но пътят към Канзас беше в северна посока, т.е. по-близо до Колорадо.

Бенет отсече:

— Десет долара за крава. Приеми или се отказвай.

— Не, аз не искам да продавам, тогава. Че к’ва ще ми е печалбата? Знам една долинка край Колорадо — точно т’ва, което търся, но ми трябват пари. Може би, ако ги продам в Канзас, ще ги набавя.

— Имаш ли пари в себе си?

— Само няколкостотин долара.

— Искаш да купиш още крави?

— Да, сър.

— Добре, Тайлър, вземи това злато на стойност хиляда долара. Купи крави и за мен. Ще тръгнем до пети.

Възседнах жребеца си. Тогава Бенет каза достатъчно силно, за да го чуя.

— Ти си убил Райс Уилър?

За момент останах неподвижен на седлото. Кимнах.

— Познавах го. Той пречука моя съдружник при Червената Река преди четири години.

Тръгнах. Беше ми приятно как натежаваше златото. Но най-хубавото беше усещането, че някой ми се доверяваше и дори ми даваше пари в аванс, разчитайки, че ще купя крави и за него. Бях поласкан от това, че Бенет вярваше, че ще му купя хубави животни.

Яздех из диви и самотни земи, и почти нямаше храсталаци. Тук-таме попадах на някое ранчо, но в по-малките нямаше почти никакви крави. Времето започна да се разваля.

След залез-слънце имаше малки превалявания, а дъждовните облаци ставаха все по-плътни и по-плътни.

Това беше сурова страна. Всеки ден срещах ездачи и всички те имаха измъчен вид. Повечето от тях бяха планинари.

Задуха силен вятър, който разпръскваше дъждовните капки. Започнах да мисля, къде да се скрия и точно тогава пред мен се появиха очертанията на една масивна сграда.

Добре, че се озовах пред тази постройка, защото почна да вали и да трещи. Пришпорих сивия си жребец и не след дълго бях вече съвсем близо до къщата. Там бе по-тихо — местенцето беше скътано. А иначе, бурята се разрастваше. Около къщата имаше заслон за няколко коня. Там завързах моя жребец и се отправих към сградата.

Кепенците бяха пуснати. През тях се виждаше светлина. И така, почуках на вратата. Не последва нищо.

Дъждът ме мокреше, тъй като нямаше навес. Почуках пак, вече се канех и да извикам, когато дочух гласове от вътре. Обади се мъж.

— Или плати сега или вземаме животните.

Ядосан женски глас отвърна.

— Нямате право! Трябваше да ви се плати, ако животните бъдат продадени.

Дъждът удряше по покрива. Колебаех се какво да правя, но този разговор привличаше вниманието ми. Ставаше въпрос за крави — бизнесът, с който и аз се занимавах.

— Променихме мнението си.

Имаше нещо грубо и гадно в гласа на мъжа — глас на мъж, говорещ на жена, без с нея да има някой, който да я защити.

— Тогава аз просто ще намеря някой, на когото да продам животните и след това ще ви платя.

— Да, но ние няма да чакаме. Освен това, няма да можете да ги продадете, ако ние не се разпоредим за това.

Чувствах се като глупак. Но тази жена трябваше да продаде стадо животни, а аз търсех да купя крави. Това обаче би изглеждало сякаш й правя услуга и би ме поставило в лоши отношения с хората от това ранчо.

— Има ли някой в тази къща?

След тези думи аз направо влязох вътре. В стаята имаше две жени. Едната, тази, чиито глас се чуваше, беше права. Изглеждаше млада и привлекателна. Другата жена беше по-възрастна и изглеждаше изплашена. Освен тях в стаята имаше и трима мъже. Бяха небръснати и с неприятни физиономии. И тримата ме гледаха. Аз казах, сваляйки си шапката:

— Вие не чувахте чукането ми и си позволих да вляза, за да се скрия от дъжда.

Младата дама ми отговори с учтив и гостоприемен тон:

— Разбира се… Заповядайте, седнете. Не можем да ви предложим нещо кой знае какво, но…

Единият от мъжете скочи.

— Той не може да остане. Имаме да говорим за важни неща, които не могат да се споделят с непознати.

Но аз се намесих:

— Чух, че си говорите за продажба на крави. Аз купувам. Колко и на каква цена?

Мъжът беше едър и с широки рамене. Имаше ясно изразени челюсти.

— Грешно си чул. Продаваме в Сан Антонио.

Погледнах към жената — погледът й беше изпълнен с надежда.

— Аз ще купя животните ви тука, мадам, и ще ви спестя пътя. Работя за Бенет и той е единственият, който купува в Сан Антонио сега.

Усещах как по този начин мъжете щяха да загубят доста пари. Едрият мъж почервеня от яд, и не само той. Затова реших да поуспокоя топката и да прехвърля разговора към мен и жените.

— Мадам, подочух нещо от вашия разговор. Излиза, че вие сте наели тези мъже да ви подберат добитък, уговаряйки се, че ще им платите, след като го продадете. Нали?

— Да.

Едрият мъж се приближи към мен.

— Ей, чакай!

Аз обаче продължих да говоря с жената.

— Ще купя вашите животни. Нека цената бъде такава, каквато вие прецените. Ще платя в брой.

— Добре, ще ви ги продам.

Обърнах се към мъжете.

— Господа, животните вече са продадени на мен. Съжалявам много.

— Ти!…

— Тихо, господа. Ще ви платя веднага. Вие работите за заплати, нали? Аз ще ви ги платя. От какво сте недоволни тогава?

Бях ги хванал по бели гащи. Аз не бях беззащитна жена и въпреки, че изглеждах млад, карабината, която носех, беше доста респектираща.

— Чакай сега, ние нямаме вземане-даване с теб. Ти не си ни наемал.

Отново се обърнах към дамата.

— Мадам, продали ли сте кравите си?

— Да, вие току-що ги купихте.

— Надявам се, че цената ще бъде взаимно приемлива.

Мъжете си направиха някакви знаци. В този момент сграбчих карабината си и я насочих към челюстта на едрия мъж. Той се сниши, като че ли беше ударен.

— Парите, които ще получите, ще зависят от броя на животните.

Те явно бяха решили да ме изпробват. И ако не бях реагирал, някой от тях щеше да ми скочи. Бях се научил на тези тънкости от Логан. Очевидно в тази ситуация, мъжете бяха объркани.

Едрият мъж се сопна.

— А нашите пари?

Младата жена каза:

— Бяхме се уговорили за трийсет долара, а те работиха около три седмици…

Със свободната си ръка преброих по двайсет и пет долара на всеки от мъжете.

— Ето ви парите.

Те виждаха, че съм млад, но това беше страната на Джон Уесли Хардин, който на моите години бил убил двайсет човека. Та, мъжете си прибраха тихо парите.

Изпроводих ги до вратата и останах там, докато те се качиха на конете си.

— Не се захващайте да кроите нещо за тези животни. Ако нещо се случи на някоя от кравите, ще ви пречукам и тримата.

Изчаках на вратата, докато заглъхнаха копитата на конете им. Тогава отново влязох вътре. Жените слагаха храна на масата. Младата жена се обърна към мен.

— Благодарим. Много благодарим.

Бях малко смутен от начина, по който ме гледаха. Но продължих делово:

— Седем долара за крава?

— Добре, става въпрос за 637 животни. Как ще ги закараш до Сан Антонио?

— Ще наема ездачи.

— Няма кого. Това бяха момчетата на Тетлоу. Никой не иска да си има работа с тях.

По-възрастната жена се обърна към младата дама.

— Рона, ние можем да вземем Джони. Плюс това и двете можем да яздим.

— Добре, мамо.

Рона се обърна и към мен.

— Аз яздя от шест годишна, така че, можеш да разчиташ на нас.

И така, аз, заедно с двете жени и едно четиринадесетгодишно момче, закарах животните до Сан Антонио.

Бенет плати на Рона лично, като от време на време хвърляше погледи към мен. Когато двете жени си тръгваха, Рона протегна ръка към мен.

— Благодарности. Тези животни бяха всичко, което имахме.

Бенет ми каза:

— Тайлър, ти искаш тези крави…

Нещо го накара да спре. Не знаех какво беше то. Лицето му пребледня. Двете жени се върнаха, гледайки към мен. И понятие нямах какво ставаше.

— Твоето име е Тайлър? — попита Рона удивена.

— Да, мадам.

— Райън Тайлър?

— Да, мадам.

Тя ме погледна отново и каза тихичко:

— Благодаря, благодаря, господин Тайлър.

И жените си тръгнаха.

Бенет извади цигарата си от устата и изпсува нещо под носа си. После лапна цигарата отново и ме погледна.

— Знаеш ли кои бяха те?

— Кои?

— Вдовицата и майката на… Райс Уилър.