Луис Ламур
Укротяване на степта (8)

Седма глава

Централният площад в Канзас Сити беше шумен и претъпкан с хора. Градът ми изглеждаше голям, може би точно заради това. Пък и ми се струваше, че всичко около мен беше забързано и динамично.

Бях впечатлен от големите цистерни с бира и изящно украсените каруци, теглени от приказни жребци. Порази ме това, че никой тук не носеше оръжие. Дори аз се почувствах неудобно и притиснах своята карабина плътно до себе си.

С часове се разхождах по улиците, разглеждайки какво ли не. Никога не бях виждал толкова много хора. Изведнъж се усетих, че видът ми бе ужасен. Дори новата ми черна шапка изглеждаше парцалива. Отидох на шивач и си уших елегантен сив и един по-официален черен костюм. Купих си хубава бяла шапка, няколко ризи и връзки. Най-накрая си намерих и хубави кожени ботуши.

Почти деветнадесетгодишен, аз изглеждах доста по-възрастен. Имах идеална фигура и нито грам тлъстина по себе си. Понякога усещах как някое момиче ме заглежда.

Старата карабина беше още с мен, но разглеждайки новите модели Биели Колт, си мислех, че имам нужда от по-модерно оръжие. Няколко пъти почти бях решил да си купя нова карабина, но в последния момент се разколебавах. Пък и точно сега аз нямах нужда от оръжие и това много ми харесваше. Тук можех да усетя сладостта на парите, които бях спечелил.

Един ден видях група мъже на площада. Някои от тях изглеждаха западняци. Отидох при тях, те си говореха за стрелба. Беше топло и повечето мъже си бяха свалили саката. Един едър, добре сложен мъж, с дълга коса и мустаци, привлече вниманието ми. Той имаше широко лице и сиви очи.

На няколко пъти забелязвах, че ме изучава с поглед и когато променях положението си, той знаеше къде бях.

Един млад човек, стоящ близо до мен, прошепна:

— Дивият Бил се опитва да разбере кой сте.

— Дивият Бил? Това ли е Хикок?

— Да, той е страшен стрелец.

После младият човек се обърна към мен.

— Ял ли сте, аз съм гладен.

Тръгнахме. Оказа се, че той беше ловец на бизони. Бил дошъл в Канзас с почти три хиляди долара от продадени кожи.

— Казвам се Диксън, Били Диксън.

— Аз съм Райън Тайлър… идвам от Колорадо.

Ядохме и се разходихме. Срещнахме един як мъж, по-възрастен от нас, когото Диксън познаваше от прерията. Казваше се Кърк Джордан.

Няколко дни се размотавах из града, но парите се харчеха, трябваше да започна да мисля и за препитанието си тук. Докато бях на площада един ден, мъж с остри черти на лицето и черна шапка се спря край мен. Няколко пъти ме поглеждаше внимателно. Усещах, че този човек търсеше нещо.

Непознатият седна близо до мен и след малко ме заговори. Спомена за покер… приятелска игра.

Аз въобще не бях хитър, като някои играчи, но Логан ме беше научил на някой тънкости в покера. Полард наистина беше добър играч. В моя полза беше това, че бях умен по природа.

Но всъщност покерът въобще не е приятелска игра. Когато играеш покер, ти играеш за пари, а в това няма нищо приятелско. Така че, ако непознат ти говори за приятелска игра на покер, въобще не му се връзвай.

Този тип ме беше преценил добре — явно идвах от запад, натъкмил се и носещ със себе си пачки долари. Само в последното грешеше.

— Не играя карти, но ако си намериш с кого да играеш, би ми било приятно да гледам.

— Ела тогава.

Когато тръгнахме, забелязах Хикок и мъжете до него да ни проследяват с поглед и да се усмихват, учудени. Те сигурно си мислеха, че аз щях сега да науча един от уроците на Дивия Запад.

Играеха петима души. Единият изглежда беше ловец на бизони. За другите… не можех да преценя. И така, седнах край тях.

Но, в крайна сметка, ме въвлякоха. Започнах да играя. Първо ми пускаха малки печалби. Успявах да удвоя заложените в началото пари.

Играех разсеяно. Ловецът на бизони се казваше Били Ог. Огледах добре и останалите.

На петата игра бях прецакан и загубих. Разбрах, че трябва да съм концентриран и внимателен. Заиграх умело, и в крайна сметка си спечелих седемдесет долара.

Играхме около два часа. Бях целият на нокти и премислях всеки ход. Излязох с цели четиристотин долара пред останалите. Уудс, този, който ме бе навил да играя с примамливи думички като „приятелска игра“, беше разярен.

Точно тогава реших, че това беше достатъчно. Исках точно сега, преди да съм загубил спечеленото, да спра. Дръпнах стола си.

— Отивам да спя.

Уудс скочи.

— Не можеш да спреш сега. Ти си ни гепил парите.

— Не стана така, както го беше планирал, нали?

Уудс почервеня до ушите, а един друг от играчите бе посегнал към пояса си. Бях видял оръжието му под покривката отпреди цял час. Само след миг моята стара Шоук & Макланахан — калибър 0,36, бе насочена към тях. Обърнах се към Ог и приятеля му.

— Ти си си проиграл парите, и вие — също.

Уудс не можеше да се успокои.

— Мамка му!

— Стой мирен, че ще те застрелям като куче! Не ме принуждавай.

Ог и още един събраха парите. Ог светкавично измъкна карабината си.

— Хайде, Тайлър.

Ог и приятеля му се бяха набутали да плащат най-много.

Ние тримата излязохме. Подхвърлиха ми двеста долара, но аз отказах, казвайки, че няма да взема трохите от тяхната маса.

Ог погледна скептично към моята стара Шоук & Макланахан — калибър 0,36.

— Стреля ли т’ва чудо? Мисля, че вече не ги произвеждат.

— Стреля.

Приятелят му, на име Кийлър, каза изведнъж:

— Ти си Рей Тайлър — стрелеца на Колорадо.

— От Колорадо съм.

— Ти си убил Райс Уилър?

— Той открадна коне от шефа ми.

Били Ог ме огледа замислено.

— Мм. Доста интересно. Хикок каза вчера, че си стрелец. Каза, че го четял в теб.

— Ти трябва да дойдеш при момчетата, Рей. Уайът Ърп е в града.

— Отивам в Ню Орлиънс.

На следващата сутрин станах, изкъпах се, избръснах се и започнах да опаковам багажа си. Чух чукане на вратата. Отворих и видях човек с кутия в ръцете си и нова карабина — 0,44, марка Хенри.

Пушката беше страхотна. В кутията имаше два първокласни револвера Смит & Уесън Рашънс, дефицитна стока по това време.

Отзад бяха Ог и Кийлър.

— Подарък от нас. Ти вчера ни спести пари на покера. Това е подарък.

Бях на път за Ню Орлиънс. От време на време поглеждах със съжаление към моята стара Шоук & Макланахан — калибър 0,36, вече опакована в багажа — толкова време бях с това оръжие…

Пътувах около две седмици.

Ню Орлиънс беше жив град. Хареса ми там, но Западът беше моята родина и чувствах някаква дълбока тъга в душата си. Но дори и там… никъде по света нямах свое местенце, местенце, което да наричам свой дом. Освен това не спирах да мисля за Лиза. Вече трябваше да е на шестнадесет. Мисълта, че тя можеше да се омъжи за друг ме хвърляше в паника и страх, сякаш изгубвах нещо, от което се нуждаех.

Накрая реших да си тръгна и от Ню Орлиънс. Междувременно се отбих в комарджийския „ад“, наречен там Уулф Трап. Но вътре видях Уудс и един от местните бабанки — Крис Лили. Реших да не се забърквам в неприятности и излязох.

На връщане, вървейки по една тъмна улица, аз чух някой да тича зад мен. Влязох в една порта и изчаках.

Не видях никого. Но все пак, бях чул тези стъпки. Съобразих, че около мястото, където се чуха стъпките, една тясна уличка пресичаше улицата, по която вървях. Явно трябваше да насоча вниманието си към малката уличка.

Тръгнах внимателно натам. Градът бе нов за мен, но уличното дебнене беше едно и също навсякъде. Свит в тъмнината на една порта, аз зачаках, наблюдавайки мястото на пресичане на улиците.

След няколко минути видях Крис Лили да върви към „моята“ улица и да се взира в тъмнината. Естествено, не видя нищо.

Беше тъмно като в рог. Спускаше се и мъгла. Обстановката беше призрачна, а тишината — зловеща.

Появи се още някой. Беше Уудс. Двамата започнаха да си шепнат нещо. Оглеждаха се. Сякаш моето „изчезване“ ги бе обезпокоило. Точно тогава изскочих.

— Мене ли търсите?

Уудс държеше пистолет в ръка. Стреля, но прибързано и не улучи. Усетих патронът да изсвистява покрай мен, докато се прицелвах. Стрелях. Уудс полетя в посоката, откъдето беше дошъл и се строполи мъртъв на земята.

Лили побягна. Оставих го да си върви. Тръгнах към хотела. На следващата сутрин вече яздих на запад. Бях убил третия си бял мъж.

Но този път с карабината Хенри 0,44, не с моята стара Шоук & Макланахан.