Луис Ламур
Укротяване на степта (6)

Пета глава

Ризата и панталоните ми бяха от еленова кожа. Те, както и ботушите, които доскоро носех, не ставаха повече за нищо. Отдавна бях с мокасини. Все още си служех със старата карабина Джослин и моята неповторима Шоук & Макланахан. И така, щях да се опитам да продам някои от бобровите кожи, които имах, в града.

Бях на седемнадесет. Шест фута и един инч висок и тежах сто и седемдесет паунда. Нямах и грам тлъстина по себе си. Приличах на човек от планините. Носех стара, безформена шапка. Трябва да съм бил интересна гледка…

Влязох в града, яздейки бавно.

Олд Блу вече не беше в първа младост. Дългите пътувания го изморяваха. Но той все още можеше да тича, рамо до рамо, с едрите бизони, докато ловувах.

Градът беше процъфтяващ минен център. Улиците бяха претъпкани. Чувствах се щастлив да бъда отново сред хора, въпреки че не познавах никой от тях. Но аз предпочетох да вървя по странични улички, защото се чувствах несигурен. Имах желанието в никакъв случай да не посягам към оръжието си в пристъп на яд и тази мисъл малко ме безпокоеше.

Колкото и странно да звучи, през изтърколилите се месеци аз нямах инциденти с индианците. Бях се скитал из техните земи и из ловните им полета, но избягвах контактите с тях. Няколко пъти бях посещавал селищата на незерсите, където търгувах за неща, от които имах нужда.

Беше топло и слънчево по улиците. Бях се облегнал на една пощенска колонка и гледах минаващите хора. С едни криви рафтове, странна постройка, наричаща себе си хотел… Един човек продаваше уиски, загребвайки с черпак.

Чувствах се добре. Имаше груби и шумни хора, които изглеждаха приветливи. Бях като сред свои. Имах слабо, но яко тяло. Само раменете ми бяха широки, а ръцете силни. Дългите месеци в планината бяха сложили своя отпечатък върху мен.

По улицата се зададе човек със значка. Имаше широко, мургаво и скулесто лице. Очите му бяха малки и светло сиви.

Той ме изгледа сурово. Погледът му бе изучаващ и сериозен. Продължи и след малко спря. Забелязах, че ме гледа отново.

Когато накрая той тръгна, към мен се приближи строен млад човек.

— Не те познавам, приятел, но се пази. Оли Бардит ти е хвърлил око.

— Сторил ли съм нещо лошо?

— Т’ва е шерифът. Първо стреля, а после задава въпроси. Миналата седмица пречука един човек.

— Благодаря.

— Казвам се Кип. Завърти се в източната част и след т’ва, ако си разумен, се махай.

Непознатият си замина — тих млад мъж с интелигентни очи. Но явно беше прекалено припрян, за да се разберем.

За момент останах объркан, мислейки за случилото се. Най-после бях стигнал до град, а трябваше да се махам. Не бях направил нищо лошо, нито възнамерявах да наруша закона. Понякога законът е несправедлив, но той е необходим, защото има хора, които още не са се научили да живеят в обществото.

Разходих се по улицата и влязох в хотела. Салонът беше наполовина пълен, избрах си място и седнах.

След като си поръчах, взех един стар вестник и започнах да го прелиствам. Тъкмо стигнах до последната страница и чух глас.

— Извинете? Може ли да взема вестника?

Видях стройно, младо момиче, на не повече от четиринадесет години. Тя имаше прекрасни очи и мила усмивка. Скочих на крака, объркан.

— Да, мадам, разбира се. Аз току-що свърших.

— Това е вестникът на баща ми. Аз го забравих тук. Ако разбере, ще побеснее, защото не може без вестника си.

— Съжалявам, мадам. Не знаех.

Изведнъж усетих някой зад нас. Беше Оли Бардит. Гледаше ме злобно.

— Безпокои ли ви този, млада госпожице?

Гласът му беше дрезгав и заповеден. Имаше нещо почти брутално в поведението му. Това бе човек, който не само беше готов за свада, но и искаше да я предизвика. Момичето се засмя.

— О, не! Разбира се, не! Той просто ми даде вестника. Бях го забравила.

— Добре.

Той се обърна, изглеждайки ме злобно. Усетих, че устата ми пресъхва. В същото време бях бесен. Тя ме гледаше лъчезарно.

— Работа ли си търсиш? Баща ми има нужда от човек, който да се грижи за конете, да може да обяздва коне…

— Това ми харесва. Къде живеете?

— Аз съм Лиза Хетрик. Питай за мен.

След като тя вече си беше отишла, аз довърших вечерята си и започнах да обмислям случилите се неща. Може би беше вярно това, което Кип каза. Някои от стрелците търсеха свади, защото обичаха да убиват, други, защото искаха по този начин да предотвратят по-голяма кавга, а трети, защото репутацията им се градеше единствено на хората, които са пречукали. Но защо ли този идиот се беше захванал с мен? Може би, защото аз бях още момче, а носех карабина за мъж.

Все пак, аз не бях момче, според разбиранията на Дивия Запад. На седемнадесет години момчетата носят вече мъжки ботуши и мъжки отговорности.

Наистина, би било добре да се махна. Най-доброто беше да бъде да избегна неприятностите. Не се опитвах да доказвам нещо на някого…

Излязох на улицата и се огледах. Оли Бардит бе наблизо. Тръгнах към Олд Блу. Чух стъпките от ботушите му… грубия му глас.

— Ти, там! Не те ли знам?

Студените му очи ме заковаха неподвижен.

— Аз съм нов.

— Виждал съм те някъде.

— Не е така, господин Бардит. Аз съм само момче и съм живял по-голямата част от живота си в планините. Видели сте ме преди малко.

Качих се на коня и тръгнах. Но той не се отказваше.

— Чакай!

Погледнах към него. Бяхме събрали очите на цялата улица.

— Какво значи това? От къде ми знаеш името?

— Вашето име ми беше казано, както и това, че сте убил човек миналата седмица. Не се занимавайте с мен, Оли Бардит. Ако искате да убиете човек и тази седмица, опитайте с някой друг!

Препуснах…

 

 

— Какво ви води насам? Аз се казвам Франк Хетрик.

— Името ми е Тайлър. Търся Лиза.

— Лиза, тук е твоят „кавалер“.

— Татко, не бива да говориш такива неща. Просто му казах, че ще му дадеш работа.

— Обяздваш ли коне, Тайлър?

— Да, сър.

— Добре, започваш да работиш при мен.

Поканиха ме в къщата. За първи път от повече от година бях в къща. В гостната имаше етажерка с много книги. Започнах да ги разглеждам с интерес. Хетрик влезе.

— Четеш ли книги?

— Не, един мой приятел ми е говорил много за някои от тези автори.

След вечеря се поразговорихме. Аз им разказах всичко, без това, че бях убил индианци, без историята за мексиканците и инцидента с Макгери.

Щях да получавам четиридесет долара за месец, докато обяздя конете.

През първите дни Хетрик идваше да ме наблюдава как работя. Той имаше и още един работник, освен мен.

— Добре работиш, Рей… Но се пази от Оли, Лиза ми разказа…

— Няма нищо.

— Не, ти не знаеш. Той е убиец.

— Добре, сър, ще внимавам.

Кип ме посещаваше от време на време. Според него карабината ми беше остаряла. Съветваше ме да си купя „Колт“.

На следващата сутрин, като излязохме на двора, видяхме, че девет от конете бяха откраднати. Наоколо се виждаха пресни следи. Трябваше да преследваме крадците — аз и Хетрик. Кип пожела да дойде с нас.

Следите ни отведоха до рекичка. Крадците сигурно си бяха мислили, че след дълго яздене по тинеста почва, следите им щяха да се отмият и изчезнат. Но не беше точно така.

Следвахме дирите им неотклонно. След като бяха вървели няколко мили по реката, крадците се бяха насочили към голяма прерия. Все още имаше роса по тревата и за това трябваше да минем в тръс.

На четвъртия ден „нашите хора“ започнаха да се движат по-бавно.

По едно време усетихме мирис на дим. Слязохме от конете и започнахме да се приближаваме безшумно. Но тъй като бяхме съвсем близко, едно пръхтене на кон ни издаде. Не ни оставаше нищо друго, освен да отидем при тях.

Те бяха четирима, а ние трима. Единият от тях имаше продълговато лице и дълга къдрава коса. Сивите му панталони имаха ресни и бяха набутани в ботушите му. Спътниците му не правеха някакво особено впечатление.

Обърнах се към „Продълговатото Лице“.

— Мисля, че тези коне не са ваши.

— Така ли мислиш?

— Да, тези коне принадлежат на Хетрик, господинът до мен. Аз съм ги обяздвал и ги познавам много добре. Ние ще си ги вземем.

„Продълговатото Лице“ се ухили, разкривайки ни липсата на няколко зъба.

— Нима? Вие сте доста далеч от града. Ние сме повече от вас. Това означава, че конете остават при нас.

Усещах как отново се въвличам в нещо. Но нямах друг избор — явно аз трябваше да разреша спора. Хетрик имаше жена и дъщеря, и въпреки че би се борил рамо до рамо с мен, не би бил особено полезен, пък и аз не исках да го въвличам. Имах шанс, ако съумеех да използвам това, че бях добър стрелец.

Изведнъж насочих карабината си към „Продълговатото Лице“ и изсъсках.

— А това означава, че ние си вземаме конете. И, ако се пресегнеш към оръжието си, ще те застрелям.

Никога не бях говорил на човек по този начин. Не знам и как бях събрал кураж да се държа така. Може би беше важен и споменът как Логан ме беше спасил от Макгери с хладнокръвието си.

Целият бях на нокти. Вече нямаше връщане назад. Пък и конете бяха наши и трябваше да си ги вземем. Нима можеше да се наричаме прерийни мъже, ако се бяхме оставили да ни задигнат конете! Обърнах се към спътниците си.

— Господин Хетрик, вие с Кип вземете конете.

„Продълговатото Лице“ побесня.

— По дяволите!

И той, и аз, престъпвахме нервно от крак на крак. Не знам дали ми се стори или не, но „Продълговатото Лице“ се помръдна и аз го застрелях. Почти беше успял да извади оръжието си…

Другарите на „Продълговатото Лице“ стояха като вкаменени. Не можеха дори да се помръднат.

Кип се запъти за конете, а Хетрик настоя да обезоръжим крадците. Единият от тях се обърна към мен.

— Рей? Никога не бях чувал това име. Знаеш ли кого уби?

— Аз убих един крадец на коне.

— Ти уби Райс Уилър — стрелеца на Панхандъл.

— Да си беше стоял в Панхандъл.