Луис Ламур
Укротяване на степта (3)

Втора глава

Нощта ухаеше приятно. Небето беше покрито със звезди. Усещах мекия вятър, поклащащ тревата. Благодарение на този вятър аз долових пушек от горящи дървета. Имаше и мирис на месо.

Олд Блу изглежда подразбираше какво възнамерявах да правя. Той вървеше безшумно по тревата. След като беше надушил пушека и усетил безпокойството ми, той със сигурност вече знаеше за индианците в близост до нас.

След известно време аз слязох от коня, вързах го и запълзях напред.

Те бяха запалили почти незабележим огън. Виждаха се конете им, завързани настрани. Индианците бяха заспали, не очакващи нищо. Видях четири вола. Следователно бяха изядени най-много два.

Белите биха яли един вол цяла седмица. Индианците се натъпкваха с храна, когато има, а друг път гладуваха.

Първо допълзях до техните понита. Станах и тръгнах съвсем спокойно между тях. Може би поради това, а може би за това, че бях само едно момче, те не се изплашиха, докато не сложих ръка на въжетата. Тогава едно от понитата издаде силен звук.

Веднага срязах въжетата с джобното си ножче. Изкрещях и две от понитата направиха точно това, което исках — втурнаха се в индианския лагер. Стрелях по засуетилите се.

Стрелях три пъти толкова бързо, колкото можех да натискам спусъка. Сграбчих ръчната си карабина Шоук & Макланахан — калибър 0,36 и стрелях още три пъти.

Двама индианци бяха повалени, единият от които с рана в корема. Друг индианец се клатушкаше с куршум в крака. Това беше достатъчно. Обърнах се и се махнах от там светкавично. След като се поотдалечих, потърсих Олд Блу.

Метнах се на седлото и тръгнах. Цяла нощ яздих на запад, следвайки следите на кервана. На зазоряване намерих пещера, където аз и Олд Блу починахме малко.

Слънцето ме разбуди, като грееше право в лицето ми. Отново продължихме на запад. Следващият ден аз убих едно биче. Тук-там намирах по някой див лук. Ядох месото без сол.

Карах я така около седмица. Пътувах предимно нощем, както ме беше научил татко. Защото се знаеше, че индианците не обичат да се придвижват през нощта и не обичат нощните битки. Два пъти видях индианци, но те не ме видяха и нямаше инциденти.

Два пъти видях изгорели каруци, но те бяха горели преди много време, не скоро.

Яздих на запад. Виждах равнините около мен и високите планини, издигащи се отпред. Виждах бизони и много антилопи. Но аз се препитавах със своите запаси и не се налагаше да стрелям. Старите крави и бизони бяха много войнствени, но аз щях да убия някоя с пистолет отблизо.

Имаше месо и винаги се намираше лук. Веднъж си налових риба и я изпържих в биволска мазнина.

Имаше боброви следи и все повече и повече дървета. Земята започна да става по-груба. Оставаха ми цели две седмици, преди да настигна кервана, въпреки че се движех по-бързо от тях. Все пак трябваше да отделям време за търсене на храна. Освен това те бяха на два дена пред мен първоначално. Пък и трябваше да внимавам, защото не исках да се окажа скалпиран.

Най-накрая видях кервана в Саут Пас. Каруците се нижеха — бели и многобройни. Като видях мъжете, буца от яд заседна в гърлото ми. Помислих си за татко и неговата каруца. Той можеше да бъде тук сега, ако те бяха спрели да ни изчакат. Мразех ги всичките, но най-много Големият Джак Макгери.

Първо видях Багли. Лицето му пребледня, като ме видя.

— Рей, къде е баща ти?

Няколко ездача тръгнаха към мен. Зададе се и Големият Джак Макгери — от началото на кервана. Обърнах се към тях с навлажнени от сълзи очи.

— Мъртъв е. Той е мъртъв и вие всички го убихте. Трябваше да ни изчакате.

Багли беше ядосан.

— Да изчакаме, а? Да рискуваме да ни се случи нещо?! За какво говориш, бе хлапе?

— Макгери каза, че ще ни изчакате при изворите. Той обеща на татко. Ние се придвижихме бързо до изворите, но вас ви нямаше.

Един мършавичък човек се обърна към мен.

— Момче, ти сигурен ли си, че Големият Джак Макгери е обещал това?

— Сигурен съм, по дяволите!

Големият Джак се приближи.

— Тук! Какво е т’ва? Вие… Оу, това си ти.

Не беше трудно да се разбере, че той не се почувства на седмото небе при появата ми. Той не очакваше някой от нас да се появи… Но все пак единият го стори. Мършавият човек погледна към Големия Джак Макгери.

— Джак, момчето казва, че си обещал да ги чакаме при изворите.

— Той лъже. Момчето лъже. Не съм казвал нищо подобно.

Аз сложих ръка на карабината си.

— Ти каза. Наричаш ме лъжец и ще платиш за думите си.

Мършавият човек ме успокои и се обърна към Макгери.

— Аз така и не разбрах защо подминахме най-хубавите извори от стотина мили насам. Наистина беше рано за спиране, но при положение, че една каруца…

— Не съм обещавал нищо. За какво би ми притрябвало да правя тези неща?

— Защото на татко не му пукаше от теб. И защото ти се домогваше до Мери Тейтъм.

Този човек ме мразеше. Виждах го в малките му очички.

— Ей, момче, затваряй си устата, защото ще ти одера кожичката!

Мършавият мъж се приближи.

— Никаква кожа няма да одираш, Макгери. Трябва да отговориш на един-два въпроса. Госпожо Мери Тейтъм, всички знаем, че Макгери ви ухажваше. Често сте говорили. Излизала ли сте често с Тайлър, когато той беше с нас?

Мери беше добро и смело момиче. Татко правеше много неща за нея. Веднъж ме беше попитал дали бих я приел за майка. Аз му отговорих, че след като моята собствена майка е погребана, не бих могъл да си представя друга жена за майка.

Тя си повдигна брадичката и продума тихо.

— Аз мислех много за господин Тайлър. Той беше добър и честен човек. Вярвам, че е бил влюбен в мен.

Аз отговорих:

— Беше.

Тя ме погледна с големите си сиви очи. Тогава каза тихичко:

— Аз съм само момиче и имам нужда от съпруг. Надявах се да се омъжа за Ралф Тайлър. Никога не съм възнамерявала да се омъжа за Джак Макгери, няма да го направя и сега.

Лицето на Макгери стана червено, после бяло. Той понечи да продума нещо, но бе прекъснат от мършавия мъж.

— Ние не сме били свидетели на станалото и мисля, че никога няма да узнаем как точно са били нещата. Ако ти си му казал, че ние ще изчакаме на изворите, ние бяхме длъжни да го сторим. Трябваше да спрем там при всички положения. Учудвам се, че не спряхме. Мисля, че ти си виновен.

Очаквах, че Макгери ще посегне към оръжието си, но той остана неподвижен.

Набит мъж с черно сако и черна широкопола шапка отсече:

— Ще искаме избор на нов капитан.

Големият Джак гледаше към мен. Нямаше нищо добро в погледа му — гледаше ме така, сякаш кроеше подъл план.

Мери Тейтъм видя това. Тя се приближи до моя кон.

— Рей, много съжалявам за Ралф. Ще яздиш ли сега с нас?

— Не, мадам. Но благодаря. Нямам намерение да стоя с тази отрепка. Освен това тук има някои хора, които не биха се чувствали комфортно в моето присъствие.

Имах предвид, най-вече Багли. Мери се възпротиви.

— Но Рей, ти си само момче.

— Убил съм трима индианци. Сам-самичък съм прекосил равнините през последните дни. Ще продължа сам.

Тя се усмихна.

— Добре, Рей. Но, моля те, сподели трапезата ни тази нощ.

— С голямо удоволствие, мадам.

Беше ми много хубаво, че щях да се нахраня цивилизовано след толкова самотни нощи. Мери беше страхотна готвачка. Тя дори направи курабийки и даде повечето на мен, а после ми донесе одеяла от собствената си каруца.

— Мадам, бих желал да сте ми майка…

Тя сложи ръка на главата ми, после ме притисна до себе си. Сякаш се разплаках, въпреки че не обичам много тези неща.

Усетих се засрамен, заради сълзите. Когато станах и погледнах Мери от високо, аз веднага избърсах очите си. Сякаш никога не се бях чувствал толкова неловко заради плачене. Взех одеялата, отидох в края на лагера и започнах да се приготвям за лягане.

Нещо мръдна в тъмнината. Сграбчих карабината си — вече две седмици бях непрекъснато нащрек и бях навикнал да реагирам светкавично. Който и да беше там, изчезна.

На сутринта, докато си оседлавах коня, Големият Джак Макгери дойде при мен. Гледаше ме с подлите си очи.

— Въобразяваш си, че си голям мъж, нали? Ще ти го избия от главата!

Почувствах се изплашен, но пистолетът ми беше в кобура. Нямаше да се поколебая да го използвам, ако той предприемеше нещо. Нямах желание да го правя, но бих…

— Ти уби баща ми, точно така, както го беше замислил. Ако той беше тук, не би ти стискало да говориш така. Никога не си смеел да мериш сили с него.

Той се хвърли с коня си към мен и вдигна камшика. Точно в този момент чух щракване на пушка зад мен. Някой каза:

— Хайде, удари го. Този керван може да чака много, много за едно погребение.

Големият Джак Макгери застина с вдигнатия си камшик и изглеждаше като глупак.

Отново се беше намесил мършавият човек — той държеше карабина в ръцете си и въобще не се шегуваше.

— Макгери, ако нещо се случи на т’ва момче докато аз съм с този керван, дори то да прилича на случаен инцидент, ще те убия.

Големият Джак Макгери свали камшика и препусна към началото на кервана. Само че той вече не беше на този пост — бяха гласували за неговата смяна.

Мършавият мъж се приближи до мен и ме погледна замислено.

— Момче, доста си млад, за да привикваш постоянно да си с оръжие, но по-добре дръж карабината си под ръка винаги.

— Добре, сър.

Той ме погледна проучващо.

— Казвам се Логан Полард. Кажи ми какво точно се случи. Когато беше убит баща ти.

За първи път разказах цялата история. Той ме разпитваше много остро. Накрая побарабани с пръсти по лулата си и продума:

— От теб ще стане… Със сигурност. Но запомни — използвай оръжието си само, когато това е необходимо.

На следващата сутрин, когато керванът тръгна, Логан дойде при мен. Даде ми знак да яздя след него. Отдалечавахме се в неизвестна посока.

Бяхме се изкачили на хълма, когато той каза.

— Ще уловим една-две антилопи и ще започнем твоето обучение.

— Но аз мога да чета, ходил съм на училище!

Той ме погледна със замислените си очи и ми се стори, че по тясното му кафяво лице почти не се появяваха усмивки.

— Не става въпрос за такова обучение. А за такова, от което ти имаш нужда. Аз ще те науча да разчиташ следи, да разбираш от кое племе е един индианец по неговите мокасини, да намираш дивеч. Също и как да използваш това оръжие. Искам да те науча на неща, които е необходимо да знаеш. Така че, поне за сега, не си мисли за вариант да продължиш сам.

Логан ми показа растение, около четири фута високо. Беше бодливо и имаше бели цветове с виолетов оттенък.

— Индиански бодил. Корените му могат да поддържат човек, ако няма какво да яде. Недей да го забравяш.

Продължихме да яздим и да обсъждаме други важни неща. Надвечер убихме две антилопи.

— В къщи ние имаме повече от две хиляди книги. Прочел съм повечето от тях. Но тази е любимата ми книга. Винаги се появява нещо ново по страниците й. И знай, не презирай индианците. Те живеят тук от много време. Живели са добре. Учи се от тях.