Луис Ламур
Укротяване на степта (15)

Четиринадесета глава

На сутринта излязохме, готови за всякакви изненади. Ако Мустанг наистина бе видял Олд Блу, то Лиза със сигурност бе наблизо — тя не би изоставила коня, ако поне малко й бяха мили спомените за мен…

— Рей, който и да е този Т. Дж. Фарис, той те знае. Със сигурност той знае много за теб. Той може би знае за теб и неща, които аз още не знам.

— Защо мислиш така?

— Ще видиш! Ще видиш, че той е проучил и майчиното ти мляко, за да се докопа до нещо, с което да те сплаши.

Мустанг беше проницателен и умът му сечеше като бръснач — бях се убеждавал неведнъж в това. Той беше видял Олд Блу около едно забутано ранчо. То беше в хълмовете около града. Изглеждаше спретнато. Мустанг беше огледал това място още вчера. Дори бе говорил със съдържателя. Дали това не беше капан? Със сигурност Олд Блу беше там, поне според Мустанг.

И наистина! Видях си кончето! След толкова време… Така се развълнувах, че бях като парализиран. Олд Блу може би беше вече поне четиринадесетгодишен. Не ми пукаше от нищо. Не ме интересуваше капан ли беше или не… Скочих от коня и хукнах към оградата.

— Блуу, старият ми Олд Блу!

Да си призная — просълзих се. Пред Мустанг. Може би точно в този миг нечие оръжие бе насочено към мен. Но това беше Олд Блу, конят, който беше прекосил с мен толкова земи… конят, който беше на татко, конят, който ме заведе при Лиза.

Олд Блу ме позна. Тези, които казват, че конете не помнят, дълбоко се лъжат. Той ме помнеше. Аз се пресегнах през оградата и обгърнах врата му. Той запръхтя щастливо.

— Къде е тя, Блу? Къде е Лиза?

И ако можеше да говори, той би ми казал. Сигурен съм. Ех, да можеше да говори… А дали не можеше?

Към нас се приближи един висок възрастен човек със сива коса. Аз трепнах — това сякаш беше Хетрик. Не, бях се припознал.

— Конят те познава, нали?

— Да, ние сме преживели заедно какво ли не…

— Да, така ми беше казано.

— Какво? Казано? От Лиза? Къде е тя?

— Не, аз не знам. Казах на вашия приятел, че конят просто беше доведен тук. Един човек го доведе. Аз познавах коня, защото го бях виждал с момичето. Тя казваше, че ще се грижи винаги за него. Човекът, който е с нея, каза да се грижа добре за коня. Каза още, че един ден ти ще дойдеш да го потърсиш.

— Какво? Какво?

— Така каза той. Назова те по име. Каза буквално, че Рей Тайлър ще дойде тук. Каза, че ако го искаш все още, конят е твой. Инак ми е наредено да се грижа тук за него докато умре.

Каква каша! Това беше толкова странно. Какъв ще е бил този човек, когото би го било грижа за моя стар кон. А дали не го правеше заради Лиза? Почувствах се лошо. Може би той бе влюбен в нея и тя в него. Защо ли някакъв си мъж ще го е грижа за моя кон? Може би това да нямаше връзка с Т. Дж. Фарис. Може би просто той се бе влюбил в Лиза. Може би Лиза беше щастлива с него сега. Може би вече имаха хубав дом и аз си губех времето. Както и времето на Мустанг.

— Как изглеждаше този човек?

— Беше тих мъж. Каза още, че шефът искал коня да остане тук.

— Неговият шеф?

Това, може би беше още една следа, която водеше до никъде. Кой е бил този шеф?

— Не си каза името. Преди това не съм го виждал. Даде ми сто долара и ми каза да се грижа за коня. Аз обичам конете. Пък и кой не би харесал Олд Блу.

Мислите ми се раздвояваха. От една страна — човек, който отделя такова внимание на чужд кон, не би се отнасял лошо към жена. Но точно това ме и безпокоеше. Може би Лиза имаше нужда точно от такъв мъж. Дали не се бе влюбила в него? Да, Мустанг бе прав — аз наистина бях дяволски влюбен в нея.

Но една мисъл мътеше съзнанието ми. Защо, по дяволите, Билингс криеше връзката си с Лиза? След като знаеше, че разберях ли къде е тя, бих изчезнал да я търся и бих го „оставил на мира“.

Нищо, нищо ново — цели два месеца… И в деня, когато отново чух за нея, убих осмия си човек.

Това се случи, когато един ден един негодник се опита да направи „пладнешки грабеж“ в салона на Билингс. И той направо го направи. Докато си оседлавах коня, чух трясък. Вратата се блъсна и от салона излезе човек със сак в ръката си. Носеше карабина в другата си ръка. На улицата го чакаше кон. Бандитът се втурна към него. Извиках му. За миг той спря. Обърна се и миг преди да стреля по мен, аз го пронизах с револвера си. Той успя да натисне спусъка, но вече изгубил контрол над себе си. Куршумът изсвистя над главата ми. Когато отидох при него, той беше много зле. Бях прострелял дробовете му — като издишаше, плюеше кръв.

Въпросният бандит беше… Оли Бардит. Той ме гледаше втренчено. Забелязвах нещо като „последен триумф“ в очите му.

— … Видях я! Видях я! Никога няма да я имаш! Ти ще… По-добър мъж!

Сграбчих го.

— Какво? Кого си видял?

— Аз… видях Лиза! По-добър мъж от теб… я има!

И той умря.

Билингс, свидетел на станалото, продума, събирайки откраднатите пари.

— Ти си го познавал?

— Това е Оли Бардит от Кросинг. От там се знаем.

— Странно, сякаш на някои хора им е писано да умрат от твоето оръжие. Не си го убил там, а най-неочаквано го уби тук.

Не знаех само дали и на Билингс не му бе писано да умре от моето оръжие…

Мразех да убивам. Отвращавах се от това. Някоя сутрин си казвах, че ще изляза без оръжие. Но можех ли? Всеки един от негодниците на Билингс би се радвал да ме пречукат. Аз бях наложил силата на оръжието тук — нямаше никакъв друг начин да се възцари ред и законност в Алта.

Мислех за Лиза. По-добър мъж, бе казал Оли. Но в кой смисъл по-добър? Кой от тестото на Билингс можеше да бъде добър?

Единственото нещо, което имах в Алта беше Мустанг — един истински приятел, честен човек и забележителна личност. Той е ходил само три години на училище, не пишеше много добре, но интелигентността му помагаше да се ориентира във всичко. Какво ли не би направил Мустанг за мен!

Той дойде при мен след убийството на Оли. Разказах му за последните му думи. Тогава започнахме да изреждаме известни стрелци, за да се досетим, дали Бардит е имал пред вид някой от тях.

— Рей, попадал ли си някога на Еш Мило — стрелецът на Моголон? Страхотни истории се носят за него.

— Не, никога. Нито в Канзас сити, където се събират повечето от тях.

— Той е значима личност и абсолютна змия с оръжието. Също никога не съм го виждал, а и не бях чувал за него до преди две години. За тези две години той си изгради име.

През цялата нощ си говорехме. На зазоряване, когато си легнах, усетих, че мислите ми няма да ме оставят да заспя. Мислех си за този Еш Мило. Така ми работеше фантазията и подозрителността към всичко, свързано с Лиза, че бях като болен. Мислех си също, че осемте хиляди долара, които имах сега, не бяха кой знае колко, но и не бяха малко за едно двадесет и една годишно, необразовано момче.

Хората в града ме харесваха. Единствено побойниците и мошениците биха били по-доволни, ако ме нямаше. Но бизнесмените винаги ме спираха и ме заговаряха. Винаги поддържах офиса чист и подреден. Отскоро бях започнал да се грижа и за себе си — уших си хубави панталони, купих си нови дрехи (захвърлих траперските си одежди). Животът бе станал толкова спокоен, че вече единствената ми грижа беше да разговарям по улиците с този-онзи.

А Лиза не преставаше да владее мислите ми. Никога нямаше да имам мира, без да знам, че е щастлива. Неведнъж се бях опитвал да свържа нишките, но не се получаваше. Билингс знаеше нещо за Лиза; Олд Блу бе оставен тук; Оли Бардит знаеше нещо. Бяхме се опитвали да разберем къде се бе крил Оли, преди да дойде в Алта, но безуспешно. Следите му се губеха напълно. Мустанг също не спираше да търси. Някой път той правеше оригинални разсъждения, които ме навеждаха на една или друга мисъл. Мустанг бе търпелив човек и съм сигурен, че ако бях престъпник, най-много на света бих се молил той да не е по дирите ми.

Един ден той дойде в офиса и почти ме събуди след нощното дежурство.

— Този Еш Мило отново е убил човек — престъпника Раскин.

— Чувал съм за Раскин.

— Страшилище за жените. Добре, че са се отървали от него.

— Къде е станало това?

— В местността Робъртс Рууст — средище на престъпници.

Разбира се, че бях чувал за това отвратително място. При всеки обир на влак или банка, крадците бързо изфирясваха натам. И никой не смееше да ги преследва там — това бе тяхна територия.

— Оказа се, че този Еш Мило е шефът в тази област. Страхотен гангстер и голям подлец.

— Сериозно?

— Наистина ли никога ли не си го познавал?

— Никога.

— Т’ва е смешно, Рей, защото той те познава.