Луис Ламур
Укротяване на степта (14)

Тринадесета глава

Това се намираше на около шест мили — на едно ветровито планинско място. Жребецът ми беше чудесен, дори страшният студ не можеше да го сломи.

Тръгнах през нощта. Обичах мъждукането на безброй звезди по небето. Обичах и снежинките. Само че, не можех да мисля за тези неща — мислех за Лиза. Внимавах конят ми да не се запотява, защото в този студ това би било пагубно.

Наближих мястото. Видях светлинка пред мен. За по-сигурно се шмугнах сред дърветата. Придържах жребеца съвсем близо до себе си. Светлината идваше от един прозорец, през който се виждаше жена, обърната с гръб към мен. Тя беше млада и косата й беше с естествения си цвят.

Всичко изглеждаше съвсем спокойно, но когато човек живее живот като моя, той винаги е в очакване… И е винаги нащрек. Не ми хареса прозореца — според мен би трябвало да има повече скреж по него, сякаш някой го бе почиствал. Сякаш някой се беше погрижил човек, идващ отнякъде, да види точно това, което „трябваше да се види“. Разходих се наоколо. Имаше прозорец и от северната страна. Имаше два пръста лед по него. Продължих разсъжденията си. Човек, идващ откъм пътя, би приближил вратата спокоен — нали вътре има само едно момиче.

Отидох да разгледам внимателно конюшнята. Там имаше два коня, но това не значеше нищо, тъй като наблизо се виждаше и голяма шейна за два коня. Имаше амуниции, но нямаше никаква влага по животните и никакъв сняг в конюшнята. Нямаше пресни следи нито около конюшнята, нито около къщата. Но шестото чувство ми подсказваше защо е всичко това.

От прозореца се виждаше врата, която водеше до кухнята. Но не можех да видя близката част на антрето. Ако човек влезеше и внимаваше, той не би изпуснал нито за миг вратата към кухнята.

Ако ми бяха направили капан, го бяха сторили много умно и умело — сякаш бяха предвидили, как би действал човек като мен. Но аз все пак, не бях бил пътя си напразно. Принципът ми беше да хващам винаги бика за рогата.

И така, отворих вратата, без да чукам. Наведох се и скочих в стаята. Преместих един стол от пътя си и се озовах срещу ъгъла, който не можех да видя отвън. Пред него беше спуснато червено одеяло, стигащо до пода.

Момичето беше станало. Лицето й беше бледо. Тя беше толкова Лиза, колкото и аз.

— По-добре затворете вратата, мадам. Защото ще влезе студ.

Тя се поколеба за миг, но се окопити. Беше облечена като жена от ранчо, но лицето й беше гримирано и не беше трудно да се досети човек каква беше.

Човекът, който може би беше скрит зад одеялото, не можеше да ме вижда, където бях застанал. Ако просто бях влязъл в къщата, бих бил жива мишена, пък и бих бил видим и от кухнята.

Момичето внимателно затвори вратата и продължаваше да бъде все така спокойно. Фактът, че идването ми не я беше изненадало, както и начина, по който бях влязъл показваше, че бях очакван.

— Знаете ли нещо за момиче на име Лиза Хетрик?

— Не… Не, никога не съм чувала за нея.

— На кого е тази къща?

— Защо, наела съм я от господин Билингс.

Моите очи никога не бяха излъчвали такава увереност. Тя започваше да се изнервя. Аз бях застанал до стара ламаринена печка, отвъд която беше одеялото. Печката беше много гореща, стоеше на крачета и не беше по-широка от мен. Тя би била добра барикада.

Бях обърнат с лявата си страна към печката, но не преставах да гледам към одеялото. Държах оръжието си в дясната ръка.

— Ей, ти, който си зад одеялото, излез!

Не последва нищо. Момичето процеди през зъби.

— Ти си полудял! Никой няма там.

— Добре, повдигни това нещо.

Тя се поколеба, но започна да прави каквото й бях казал.

— Махни одеялото с две ръце, като го вдигнеш до раменете си.

Тя се дръпна назад изплашена.

— Не, защо трябва да го правя?

— Прави го!

Тя докосна устните си с език и се отдръпна назад.

— Не, няма.

— Добре, тогава аз ще стрелям в одеялото.

С внезапно движение тя изпищя.

— Той няма оръжие. Той лъже.

Тя не каза „Ти нямаш оръжие“, както би казала, ако говореше на мен. Вече бях сигурен, че някой се криеше в къщата.

И точно тогава вратата на кухнята изтрещя, в стаята скочи мъж и извика.

— Сега, Джо! — след което стреля по мен.

Дясната ми ръка беше под палтото. Имаше процеп в джоба, който ми помогна да хвана колана на оръжието си. Понеже палтото беше без копчета, беше ми лесно да го извадя.

В момента, в който дочух нещо от кухнята — едва доловимо скърцане от вратата, стрелях в одеялото. Стрелях още веднъж, толкова бързо, колкото можех да натисна спусъка. Куршум изсвистя и се удари в печката. В този момент аз светкавично се обърнах към кухнята и стрелях по мъжа до кухненската врата.

Всичко се случи толкова бързо! За една пета от секундата — три изстрела. И двама убити мъже.

Мъжът, който беше излязъл от кухнята, лежеше на земята с карабина в ръце. А човекът зад одеялото се беше свлякъл на земята, завличайки го. Единият куршум го бе улучил в лицето, а другият — в гърдите.

В помещението имаше мирис на барут. Дочувах тиктакане на часовник от съседна стая. Усещах болка в ръката. Погледнах надолу и с изненада видях, че има кръв.

Момичето беше отишло при трупа на мъжа с одеялото. Тя беше ужасена. Но аз не изпитвах никаква жал към нея, защото тя беше помогнала на тези негодници да ми скроят този номер.

Единият от тях беше брадатият „герой“ на Ленг, а другият — един мошеник, когото бях виждал в салона на Билингс.

— Шест. И с този — седем.

Тя погледна втренчено към мен.

— Какво?

— Нищо, ти по-добре се върни в града. Не ми трябваш.

— Мога ли да си вървя?

— Да, разбира се. Надявам се, че си изпълнила всичко, което са ти казали.

Тя изглеждаше замаяна. Взе палтото си, избягвайки да поглежда към труповете.

— Ти ще ги победиш. Те не предполагаха, че си толкова умен.

— Надявам се.

— Коя е тази Лиза Хетрик? Ти навярно си влюбен в нея?

— Аз? Мадам, тя беше дете, когато я видях за последен път, но беше много хубава. Аз също съм бил малък тогава и не знам… харесвах я. Освен това, нейните родители се отнасяха към мен, като към собствен син.

— Бен знае нещо. Знам, че той знае нещо. Надявам се да я намериш.

— Ако тя е тука, къде би могла да бъде?

— Някъде из местата на Бен. Всичките заведения в града са негови.

Тя се върна в града с мен. Заведох я до гарата. Тя тъкмо се качваше, когато двама конника се приближиха.

— Мушкай се вътре!

— Какво?

С няколко точни изстрела ликвидирах опасността и момичето замина невредимо. Тръгнах към управата. Мустанг хвърли цигарата си на земята, щом ме видя.

— Безпокоях се. Допреди няколко минути насреща на улицата имаше четирима от техните. Само чакаха да разберат, че си мъртъв и щяха да нахълтат тук.

Разказах му всичко. Като на истински приятел и храбър боец. Наистина — цяла дузина „герои“ не би стигнала, за да се справи с него. Той беше страхотно смел.

Тръгнахме из града да видим дали всичко е наред. Никога в Алта не е имало такава дисциплина и законност. Колко мошеници само бяхме изселили! Арестувахме не един за побой с ножове. Вече втора седмица в града властваше относително спокойствие. Нещата започваха да поулягат. Жените излизаха по магазините по-често от всякога. Негодниците бяха вече в малцинство. На хората им харесваше така. Всички бяха доволни. Прекрасен февруари!

 

 

Непрестанно мислех за Лиза, но исках да обмисля всичко хладнокръвно и спокойно. С Билингс не можеше да се действа с разговори. Не би издал и частичка от това, което знае. Все нещо трябваше да е в състояние да го прекърши…

Попаднах на нещо интересно в архива на управата. Шерифът преди Джон Ленг е бил убит, убит от упор.

Ленг не е бил в града по това време. Той е бил изпратен някъде и му е било обещано, че ще стане шериф. Писмото, огласяващо това, бе в архива. То бе подписано от някакъв си Т. Дж. Фарис.

В града нямаше човек с такова име. Но явно този човек е бил познат на Ленг. Ленг му се е доверявал… Ясно е също, че този Фарис е бил сигурен, че е можел да направи, каквото си поиска в града.

Бен Билингс беше предпазлив. Той винаги е бил фактор в града. Аз не можех да забравя какво бе казало момичето. Билингс знаеше нещо за Лиза. А той беше изключително внимателен — аз го наблюдавах. Не яздеше извън града. Не се застояваше никъде за по-продължително време. Той със сигурност беше обезпокоен сега. Трябва да се е досетил, че ние сме разбрали какво ми бе скроил, и че го бе скроил именно той.

Билингс искаше да ме види мъртъв, защото в града всичко му вървеше по мед и масло — мините, бизнеса… с изключение на мен (аз му мътех водата).

Една вечер, както си вървях по улицата, някой ме заговори, без да мога да го видя — беше тъмно като в рог.

— Недей да се обръщаш. Не се опитвай да ме видиш. Животът ми не струва и пробито пени. Ленг е оставил интересни „дири“ — работи в тази насока.

— Благодаря.

— Окей. Какво ли не бих дал да видя Билингс да се гърчи на пода.

Човекът се отдалечи и стъпките му дълго отекваха. С Мустанг започнахме да пишем писма — до Денвър и до други градове, защото знаехме, че Ленг е бил там. Излезе някакво име — Бен Блейк (Ленг е имал връзка с него). Бен Блейк… Бен Билингс. И описанията пасваха. Но нямахме нищо друго, за което да се хванем. Не откривахме връзка с този Фарис. Една нощ стояхме с Мустанг в офиса.

— Рей, ти си бил толкова млад, когато си започнал сам да се грижиш за себе си… Чудя се как си се отървал от индианците.

— Имах бърз жребец. Олд Блу.

— Дал си го на Лиза, нали?

— Да, нещо такова.

— Не се кахъри. Хубав си — всички жени в града мислят така. Лиза не би те зачеркнала с лека ръка, каквито и мъже да е срещнала…

— Не знам.

— Тя сигурно те помни с нещо.

— Не знам за такова нещо.

— Може би Олд Блу непрекъснато й напомня за теб.

— Може би е мъртъв. Може и да е откраднат, както повечето от другите им коне.

Мустанг опъна дълбоко цигарата си и погледна триумфално.

— Не е, Рей. Видях го днес.