Луис Ламур
Укротяване на степта (10)

Девета глава

Три хиляди животни! Вървяхме на север. Минавахме през прерии с не сочна трева. Имаше и други проблеми, но аз се чувствах отлично, защото най-после следвах северна посока. Освен това притежавах част от тези животни; най-после имах моя лична собственост.

След първата седмица животните започнаха да привикват към ритъма на пътуването. Не беше леко да бъдеш на седлото от ранни зори до залез-слънце, да си целия в прах, да няма къде да се скриеш от бури и проливни дъждове. Ужасно трудно бе прекарването на животните през буйни реки, излезли от коритата си. Но ние се справяхме…

Когато минавахме през поля със сочна трева, се спирахме, за да могат животните да се нахранят добре и да наддадат някой килограм и по време на пътуването.

Двеста и петдесет животни от стадото бяха мои. При добро стечение на обстоятелствата, щях да спечеля шест-седем хиляди долара — добра пара. И това щяха да бъдат истински пари, а не пари, спечелени на комар.

Нито дума повече не бе обелена за Райс Уилър. Понякога се чудех какво си мислеха хората, разбирайки кой съм. Единствено Бенет бе дръзнал да изкоментира това.

— Не мисли за Уилър. Не беше добър човек. Най-доброто, което се случи на Рона бе, че той се разкара и повече не се върна.

— Зарязал е това, което има?

— Не. Разкрили са крадени животни в стадото му. Тогава той е застрелял един човек и се е чупил.

Бяхме стабилна група. Най-възрастният беше на двадесет и шест години, и не обелваше и дума. Имаше две шестнадесетгодишни момчета. Бяхме общо седемнадесет души.

Минахме през Червената Река и навлязохме в Индианската Територия.

На два пъти ни посещаваха индиански групи. Първия път те взеха месо от нас, но след това поискаха повече. Ние, обаче дадохме да се разбере, че не може да искат всичко от нас.

Докато минавахме през Северна Канада, загубихме човек. Погребахме го високо на един хълм, където той щеше завинаги да слуша лаенето на койотите и пеенето на пастирите. Момчето беше навършило седемнадесет години, точно, когато го бяха застреляли.

Бяхме навлезли в територията на осаджите. Въпреки, че нямахме намерение да провокираме инцидент, ние разбирахме, че е доста вероятно да се случи нещо. Нощувахме далеч от огнищата и всяка нощ двама мъже бдяха наоколо. Бяха се навъртели доста безсънни нощи, но наближавахме целта си.

Тогава ни нападнаха и осаджите. Те действаха бързо и помитащо. Бяха ни сварили неподготвени.

Тъй като аз бях най-опитния, трябваше да ръководя отбраната. Помагаше ми един от мъжете на име Мустанг Робъртс. Окопитихме се, построихме защитата си. Изчаквахме.

Изведнъж те полетяха към нас, яздейки като хали, силно приведени напред. По даден сигнал ние стреляхме в залп.

Един индианец полетя към земята, но се оплете в юздите на коня си. Друг индианец бе изхвърлен от жребеца си.

Осаджите бяха изгубили трима мъже и два коня за броени минути, затова бяха решили да се оттеглят.

След два дена Мустанг излезе на лов за антилопи, но не се върна. Тръгнах по следите му. Не бях изминал и пет мили, когато се чу изстрел. Препуснах натам, стиснал здраво моя нов Уинчестър.

Бяха го гепили калвасите. Кракът му беше прострелян.

Нямаше шанс да ги изненадам. Те със сигурност бяха чули копитата на коня ми и се бяха подготвили. Затова ги връхлетях, стреляйки без посока и вдигайки огромен облак прах наоколо.

Изглежда бях улучил случайно един от тях, защото той скочи и извика. Калвасите държаха Мустанг натикан в една тинеста яма. Аз се устремих натам. Когато го приближих, той цапардоса един от пазещите го и се приведе към коня ми. Точно в този миг аз сграбчих Мустанг за кръста и така избягахме.

Измъкнахме се като по чудо.

Последваха много дни на изморително пътуване. По пътя нямаше хубава трева. Бяхме принудени да се отклоняваме, да заобикаляме, за да могат животните да се хранят нормално. Нямаше друг начин. Бенет познаваше отлично изискванията на пазара за добитък.

Прекосявайки Канзас, ние попаднахме на обширна долина със сочна трева и с поточе, минаващо през нея. Направихме лагер близо до поточето, на едно скътано местенце с много дървета.

Изведнъж дочухме тропот на конски копита. Четирима мъже яздеха към нас. Мустанг се обърна към мен.

— Внимавай, Рей.

Трима от ездачите слязоха от конете си. Водачът им бе дребен човек с набито лице и бързи, непрекъснато шарещи наоколо очи. Двамата зад него бяха груби и одърпани бабаити. Водачът им се приближи.

— Казвам се Лийт Бауърс. Утре ще си вземем кравите от вас.

Единият от бабаитите се намеси, хилейки се:

— Страхувам се, че сте взели някои от нашите животни по погрешка.

Бенет стоеше спокойно, хванал чашата си с кафе. Той отсече:

— Никой няма да взема от стадото ми.

Бауърс се ухили насила.

— Ще си вземем животните.

Аз станах и отидох до Бауърс.

— Аз не мисля така.

Дребосъкът ме заоглежда. Наподобяваше змия… Оръжието му беше Колт. Някаква странна кръпка се мъдреше по блузата му, някъде под сърцето.

— Ние имаме двадесет и пет опитни мъже и ще си вземем животните.

— Не ви трябват двадесет и пет мъже, нито петдесет. Един истински боец може да се справи с всичко. Ние тук не сме случайни хора и след всички премеждия, които сме имали досега, нямаме нищо против да се позабавляваме и с вас.

— Кой си ти?

— Името ми е Райън Тайлър и притежавам някои от тези крави.

Очите на Бауърс блеснаха. Езикът докосна устните му. Сякаш се смееше.

— Рей Тайлър! Който е убил Райс Уилър и, който е бил принуден от Бардит да избяга от Колорадо.

— Бардит никога не ме е гонил от никъде, но това е друг въпрос. Вие няма да вземете никакви животни оттук.

— Бардит те е изгонил от Колорадо. Ти си страхливо мекотело!

Първият ми патрон прониза кръпката му, а вторият — дупката, направена от първия.

Лийт Бауърс падна по лице в огъня, но не е усетил нищо. Защото беше мъртъв.

Случи се толкова бързо, че никой не успя да види нищо. Най-бързо реагира нашият готвач — Бийтън. Той скочи с револвер в ръка.

— Хайде, махайте се! И си вземете трупа! Или ще трябва да ви погребваме всичките.

Те тихичко взеха Лийт Бауърс от огнището, метнаха го на седлото на коня му и си тръгнаха. Бенет им извика:

— Да не сте се мярнали повече около стадото ми. Ако изчезне и една крава, ще ви избесим всичките, дори и да не намерим дървета!

После Бенет се обърна към мен:

— Браво, Тайлър. Чувал съм за този човек. Преди два месеца убил ездач и оттогава си мисли, че е господар на тези земи.

Сякаш не изпитах съжаление за това убийство. Лийт Бауърс имаше зли очи. Той беше подъл и със сигурност принадлежеше към хората, които убиват и искат да убиват.

Мустанг ме попита за Оли Бардит.

— Той е стрелец и побойник. Казват, че е доста гаден и яростен.

— Имал ли си неприятности с него?

— Разменяли сме си думи.

В Уичита, Бенет реши, че е по-добре да не продава животните си сега, а да пътува още и да ги продаде после на по-висока цена там, където почти няма крави. Посъветва ме да направя същото.

— Не, аз ще ги продам сега. Искам да отида в Колорадо.

Той кимна, лапнал още незапалената си цигара.

— Продай ги, но после продължи да работиш с мен, ако искаш. Ще докараме друго стадо от Тексас. Така след няколко години ще бъдеш богаташ.

— Може би… Аз не искам да убивам по един човек на всяко пътуване.

— Няма да се налага. Сега вече всеки е научил, какво се е случило на Лийт Бауърс.

Иначе, работата ми харесваше много. Това беше тежка, изморителна работа, но аз усещах как правя нещо, как работя в истинския смисъл на думата. Може би, ако се захванех с това, щях да пътувам и до нови, непознати земи, като Уайоминг, Монтана…

Но момичето ми беше в Колорадо. Аз не спирах да мисля за нея. Тогава тя беше още малка, но сега… Аз казах с категоричен глас:

— Не. Благодаря, все пак.

— Заради Бардит ли отиваш там?

— Не, и се надявам въобще да не го срещам. Имам си някого… когото искам да видя.

След два дена продадох кравите си на добра цена. Имах общо в себе си около седем хиляди долара — някои в злато, други бях обменил в банката на Сант Луис. Мустанг яздеше с мен.

Беше късна есен. Въздухът захладняваше. Това ми харесваше, защото ми напомняше планините. Яздихме към Додж.

Новият град беше претъпкан главно с ловци, трапери и бикоборци. Запътихме се към бара да пийнем, нещо, което правех рядко. Просто исках да видя как стоят нещата в един див град.

Първият човек, когото видях беше Били Диксън, когото познавах от Канзас Сити.

— Ела с мен. Отивам на запад да ловувам из стадата. Можем да спечелим цяло състояние за няколко месеца.

— Без мен. Не обичам да убивам.

Диксън ме погледна, а може би и Мустанг. Аз поясних:

— Искам да кажа, че убивам за храна или, ако някой ме принуди. В никакви други случаи.

Диксън беше доста учуден.

— Това ми напомня за историята, която ми каза Били Ог, за Уудс. Били каза, че са го пречукали.

— Така ли?

— Трябва да се е случило, когато си бил в Ню Орлиънс. Крис Лили разправяше, че Уудс се е опитвал да убие някакъв западняк…

— Може би е заслужавал участта си.

Не казах нищо повече. Бях убил още четири мъже, без да броя индианците. Но това беше нещо, с което най-малко бих се гордял. Фукльовците навярно си отмятаха с резки по карабините всяко убийство, но аз не бях такъв човек.

Въобще не исках да се прославям като убиец. По тези земи никой не знаеше нищо за Джак Макгери. Случката с него се беше прочула в Калифорния. А нямаше почти никакви връзки между минните центрове и земите, където хората се занимаваха с животновъдство.

Тук за мен се знаеше, че бях убил Райс Уилър и Лийд Бауърс. Това знаеха хората за мен и нищо друго. Мислеха си, че съм много опасен човек.

Нито един човек в света не би искал искрено такава слава, превръщаща го автоматично в жива мишена за почти всички стрелци, правещи се на мъже. И ако аз исках да бъда известен с нещо, щеше ми се то да е нещо, с което наистина бих се гордял.

Диксън продължи:

— Абе Рей, ти не работеше ли за един човек на име Хетрик?

— Да, той е добър човек.

— Не ми е приятно да ти кажа, но той е… мъртъв. Оли Бардит го уби.