Нора Робъртс
Точно по пладне (28)

28.

Уолкън. Джералд Денис Уолкън. След петминутен разговор с командир Харисън, Фийби знаеше цялото му име. И когато Харисън задвижи разни лостове, след три минути вече разполагаше с последния известен адрес на Уолкън.

— Няма да е там — отсече тя, затваряйки телефона. — Прекалено е умен. Няма да е там, но ще изпратят екип, за да сме сигурни. Вече си е намерил друга квартира. Друго място, където да се окопае дълбоко. Карай натам — нареди тя на Дънкан и му каза адрес.

— Това какво е?

— Бил е гъст с Майкъл Винс, тренирали са заедно. Така ми каза Харисън. Искам да говоря с Майкъл Винс. Божичко! — възкликна тя. — Ама теб те бива да караш лудо.

— Правя също така и чудесно мартини.

— Ще ми забъркаш цяла кана, когато приключа с този случай.

— С джин или водка?

Тя прихна. Обгърна лицето му с ръце и прихна.

— Което избереш. Дънкан, когато стигнем у Майкъл Винс, ще ме изчакаш ли? Ще звъннеш ли у дома, да им кажеш, че Дейв е дошъл в съзнание и е говорил с мен? И ще се оправи.

— Да, ще им кажа и ще те изчакам.

Сълзи напираха в очите й.

— Подсети ме по-късно, че имам да ти казвам куп работи.

 

 

Винс живееше в спретната къщурка в покрайнините на южните предградия. Отвори вратата по долнище на синя пижама на карета и с раздразнено изражение. Изражението стана неутрално, когато тя му показа значката си и се представи.

— Какъв е проблемът, лейтенант?

— Искам да говоря с теб за Джералд Уолкън.

— Джери ли? Не съм го виждал от години. Премести се в Монтана. За какво става дума?

— Бих искала да вляза за минута.

— Разбира се, но току-що приспахме бебето… за пореден път. Трябва да пазим тишина. Кълна се, това дете чува, когато се почеша по носа, през две стаи.

— Колко е голямо?

— На шест месеца. Никнат му зъбки, заради което аз и жена ми не спим. Работил съм с теб при някои кризисни ситуации. Случаят с Джонсън беше адски гаден.

— Така е. Знаеш ли как да се свържеш с Уолкън?

— Не. Не съм го чувал, след като напусна.

— Чух, че сте приятели.

— Бяхме. Или мислех, че сме. — Винс сви рамене и се отпусна на един от фотьойлите в хола, и шумно се прозя. — Извинявай. Седни. Джери трябваше да ми е кум на сватбата, но замина две седмици преди това. Дори не ми каза, че ще напуска, докато не си пусна молбата. Два дни по-късно ми изпрати имейл — шибан имейл, за да ми се извини. Пишеше, че е срещнал сродна душа и още глупости от тоя сорт. Две седмици преди сватбата ми хукна към сродната си душа. Щях да го взема за пиян, ако колегите не потвърдиха, че е напуснал.

Този тип очевидно беше като зомбиран от липсата на сън. Фийби си припомни онези дни: безкрайни нощи, посветени на капризно бебе.

— Джери много ли пиеше?

— Не беше въздържател. С нашата работа от време на време ти трябва да се отпуснеш.

— А женената жена, с която имаше връзка?

Винс се напрегна.

— Защо питаш?

— Бил си при случая „Джонсън“. Уолкън го застреля.

Сънливите очи се ококориха.

— Изключено е.

— Чул си, убедена съм, какво стана в „Бонавентюр“. Уолкън завърза Рой Скуайър за гроба и го взриви. Днес капитан Маквий пострада сериозно.

— Маквий? Как? Какво стана?

— Към входната му врата е имало прикрепен експлозив. Обстоятелствата са се стекли в наша полза и капитан Маквий не само оцеля, но е успял да види и идентифицира Уолкън. Ако знаеш как да се свържеш с Уолкън, трябва да ми кажеш, за да не пострада и друг.

— Не знам. Божичко! Джери? — Винс се облегна. — Капитан Маквий каза, че е Джери, така ли?

— Да.

— Господи! Господи! Беше напрегнат през последните месеци, докато работехме заедно. Понякога напрежението те изнервя, но…

— Ти го забеляза, така ли?

— Да. Но и на моята глава се бяха струпали доста неща. Предстоеше ми сватба. Вече не излизахме така често заедно след акция. Но той беше кадърно ченге. Имаше здравомислеща глава на раменете си. Да, понякога припламваше, но общо взето беше солиден.

— Имало е намесена жена.

— Да. Май се появи някаква и той като че ли започна да мисли само за нея. Все повтаряше, че двамата ще заминат на Запад, където мъжете са истински мъже, и други подобни приказки. Щели да си вземат ранчо в Монтана. Затова реших, че е направил така. Реших, че той и жената са заминали за Монтана.

— Тя как се казваше?

— Наричаше я Гуен или Гуенивир. Не ни я представи. Тревожех се…

— Защо се тревожеше?

— Неловко ми е, лейтенант. Наистина не ми се говори за това. Той беше ченге, колега, приятел.

— Капитан Маквий прекара в операционната повече от три часа.

— Добре. — Винс прокара ръка по наболата си брада. — Добре, чуй: когато прекаляваше с алкохола или не я виждаше известно време, ставаше нервен. А понякога се отплесваше и направо се увличаше.

— В каква посока?

— Разправяше колко по-лесно щяло да бъде да застреля онзи тип, съпруга й. Не го казваше на сериозно, разбира се. После продължаваше да мечтае и да приказва как ще изчакат, докато съберат достатъчно пари за ранчото. Вече му беше измислил име.

— Камелот ли?

— Да, защото тя беше Гуенивир. Беше луд по нея, но тя вероятно го е лъгала и това го е съкрушило.

— Не, не го е мамила. Нещо за приятелите му, за семейството?

— Разбираше се с всички от отряда. Гледаше на тях като на братя. Братя по оръжие, както се изразяваше той.

И нито един полицай не пострада, когато тялото на Чарли Джонсън беше надупчено от куршумите.

— Семейство или близки извън работата?

— Имаше… Има — не знам как да се изразя — майка и пастрок, но не бяха близки. Спомена, че се преместили в Калифорния, когато бил на двадесет, а той останал тук. Разбираше се с хората — повтори Винс, — но като изключа себе си, беше самотник. Сякаш му докривя, когато тръгнах с Мериджей, съпругата ми. После се появи онази жена и той се влюби до уши.

Фийби се изправи.

— Ако се свърже с теб, ако го видиш, държа да ми съобщиш веднага, ясно ли е?

— Лейтенант, ако е направил онова, което казваш, трябва да е полудял. Имам жена и дете. Бъди сигурна, че ако се чуя с Джери, ще ти се обадя. За нищо на света не бих изложил семейството си на опасност.

Фийби извади телефона, излизайки от къщата. Видя Дънкан облегнат на колата, с ръце в джобовете и загледан към небето, където звездите се мяркаха през изтъняващите облаци.

И тя се облегна на колата до него, докато разговаряше с началника на екипа, с болницата, за да провери състоянието на Дейв, и накрая със Сайкс, за да е в течение на най-новото развитие.

Най-сетне свърши, прибра телефона и остана на мястото си за момент, също загледана в звездите.

— Ти си страшно търпелив човек, Дънкан.

— За повечето неща си заслужава да чакаш.

— Макар и по един ужасен начин, същото мисли и Уолкън и чака от доста дълго време. Човекът, с когото разговарях, е бил най-близкият му приятел. Дори четейки между редовете, бих казала, че е бил единственият приятел на Уолкън. Самотник, който се е разбирал с хората, бързо се разгорещявал извън службата, обичал да пийва, не се зарадвал особено, когато приятелят му се сгодил. Нито веднъж обаче не е потърсил единствения си приятел през последните три години. Сега няма приятели. Сам е, но това го устройва. Трябва да го издирим. Той е някъде в този град. Това не е пряката ми работа, не е нещо, което върша отлично. — Прокара ръце през косата си. — Сега аз ще бъда търпеливата и ще изчакам други да го открият.

— Като дете обирах да играя баскетбол.

— Моля? — погледна го тя объркана.

— Обичах да играя и вкарвах кошове от центъра на игрището. Освен това тичах бързо. Но в бейзбола никак не ме биваше. Всеки от нас е добър в определена област, Фийби.

— Обичам го повече, отколкото обичах собствения си баща. — Фийби разтърка уморените си навлажнени очи. — Почти не помня баща си. Някакви бегли спомени как ме носи на конче, как ме гъделичка и как ухае на сапун. Но в главата си не чувам гласа му и се налага от време на време да поглеждам снимка, за да си припомня образа му. Когато мисля за баща си, първо се сещам за Дейв.

— Хайде, скъпа — хвана я за ръка Дънкан. — Да се прибираме.

— Нищо повече не мога да свърша тази вечер. Просто нищо.

— Ще се наспиш и ще измислиш какво да предприемеш утре.

— Остани при мен! — Седна в колата и го погледна. — Обеща ми, че ще останеш.

— Да, помня.

 

 

Дънкан очакваше пак да го настанят в стаята на сина на Ава и затова се изненада, защото след като надникна да се увери, че Карли е добре, Фийби го хвана за ръка и го вмъкна в своята спалня.

Докато затваряше и заключваше вратата, постави пръст на устните си.

— Ще трябва да си изключително тих, докато ме любиш.

— Ти вдигаш шум. — Насочи я към леглото. — Но ако се увлечеш, ще ти завържа устата.

— По-добре опитай така да ме накараш да мълча — надигна се тя на пръсти и впи устни в неговите. — Господи! Целия те искам! Вътре в мен, обвит около мен, над мен, под мен. Искам да бъда заобиколена, Дънкан. Заобиколена отвсякъде, за да не мисля за друго.

Отпусна я нежно на леглото и отметна косата от лицето й. Устните му се плъзнаха по веждите, бузите, брадичката. После се впиха в нейните.

Усети я как малко по малко се отпуска: леко потреперване на раменете, после все едно се разтопи. Вдигна ръце и той свали блузата й. После ръцете му се плъзнаха по тялото й, но попаднаха на прикрепения към колана пистолет.

— Опасявам се, че си въоръжена и опасна.

— Олеле, забравих.

Свали кобура и го постави на нощното шкафче.

— Нали не го оставяш така, когато Карли е наоколо?

Сърцето й отново трепна от проявата на неговата загриженост.

— Не. Държа го в заключваща се метална кутия на най-горната полица в дрешника. Но понеже вратата сега е заключена, може да остане тук за малко.

— Добре. Докъде бях стигнал? Точно се канех… — притегли я отново в обятията си — … да те целуна.

Говореха си шепнешком, докато се разсъбличаха взаимно. А после изобщо не говореха.

Той я заобиколи, както тя искаше, с милувки, топлина и ласки. В тъмнината ръцете и устните й се плъзгаха по кожата му и тя намери онова, което желаеше.

Отдаде се на насладата, а ужасът и напрежението на безкрайния ден постепенно изчезнаха.

Надигна се да го посрещне и той я чу да въздъхва отново и отново, докато проникваше в нея. После тя го заобиколи и го въвлече в топлината си.

Усещането за кожа до кожа, за ритъма, в който телата им танцуват, опияняваше и двамата и от време на време единият или другият тихо простенваше.

Бързо стигнаха до мечтания връх, после той зарови лице в косата й и вдиша аромата й все едно си поемаше въздух.

 

 

Редно беше да стане, да прибере оръжието, за да може да отключи вратата. Но, така добре се чувстваше да лежи гола до него, мислите й да са объркани, а сърцето й още да бие учестено.

Как беше живяла без това толкова дълго време? Без интимността, удоволствието, контакта? Как изобщо беше живяла без него? Без разговорите с него, подкрепата му, без хумора и разбирането, които проявяваше? Не беше ли удивително, че на този етап от живота си намери човек, който й пасваше? Пасваше й по тяло, ум и сърце.

Възможно е да се чувства сантиментална и объркана, или извън контрол, но беше открила човек, който й помагаше да стои стабилно на краката си. Човек, който да отговаря на въпроси или да сочи пътя, защото Бог й е свидетел, че едва сега осъзнаваше колко е уморена да носи цялото бреме сама.

— Караш ме да се чувствам по-силна, Дънкан.

— Това добре ли е?

— За мен — да. — Плъзна ръце по гърба му, чак до дупето, и после обратно нагоре. — Даже много добре. Вероятно се дължи на обзелата ме в момента еуфория след секса, но точно сега имам чувството, че ще се справя със случая и всичко ще е наред, защото така трябва да бъде.

Известно време той не проговори. После прокара пръст по рамото й и промълви:

— Наех отново Самоубиеца Джо.

— Ти… Хммм…

— Фин ще се ядоса, но съм го наел на непълен работен ден. По няколко часа на седмица. Не е толкова луд и се лекува. — Дънкан вдигна глава, за да я погледне. — Ти спасяваш живота на хората, Фийби. Спаси неговия. Именно това правиш. Колко души могат да се похвалят с подобно нещо? Да, наистина всичко ще бъде наред.

— Не съм сигурна дали искам да спася неговия. На Уолкън, имам предвид. Никога не съм допускала, нито за момент, че няма да ми е жал за нечий живот. През всичките тези години никога не съм стреляла по някого. Не съм вадила пистолета, освен на стрелбището. А сега усещам, че мога. Не бих се поколебала, ако изляза през вратата и знам, че той е отвън. И дори не ми тежи, Дънкан, че се чувствам така.

— Защо трябва да ти тежи?

— Защото не се занимавам с това. Преди толкова много години, когато Рубен ни държеше заложници, си мислех как да взема нож от кухнята или някак да се добера до пистолета, за да го нараня. Бих го убила заради онова, което ни стори: държеше ни в плен, изплашени, проля кръвта по лицето на мама, вдъхна ужас на Картър. Единствено тогава през живота си съм се чувствала по същия начин. Но когато приключи, изпитах облекчение, че не е мъртъв. Щеше да отиде в затвора и напълно го заслужаваше, но не беше мъртъв. Никой не умря в онази къща. Когато този случай приключи, не знам дали ще се чувствам така.

— Не съм се сбивал от… Препирнята с глупавия братовчед на Джейк не се брои, така че не съм се бил от петнадесет години. Не съм забивал юмрук в ничие лице, нито съм усещал прилив на адреналин, защото някой си е получил заслуженото. Но ако ми се удаде случай, ако мога да пипна Уолкън, бих го направил на пихтия. А когато го довърша, когато забели очи, бих го бил още малко. Не правя такива неща, Фийби, но съзнанието, че така искам да постъпя, не ми тежи.

Тя го погледна. Разбираше, че независимо от спокойния му тон той вярва в думите си.

— Е, излиза, че сме двама души със склонност към насилие, нали?

— То е заровено някъде в нас, но не прибягваме към него. Ще те помоля нещо: ако ти се удаде възможност, насочи пистолета към него и го дръж на мушка, докато пристигна. Ще го размажа от бой, а когато падне на земята, и ти можеш да го ритнеш няколко пъти.

Тя прихна неволно.

— Господи, изобщо не е смешно, а кой знае защо изведнъж се почувствах малко по-добре. И докато съм в това настроение, ще прибера пистолета в дрешника, където му е мястото.

Измъкна се от прегръдката му и взе пистолета от нощното шкафче. В следващия миг премигна от светлината, защото той запали лампата.

— Не мога да се въздържа да не видя гола червенокоска с пистолет в ръка — прошепна Дънкан, оглеждайки я лениво със сините си очи. — Гледката май ме възбужда достатъчно за втори рунд.

— Преди няколко часа не бих повярвала, че денят ми ще приключи тук, по този начин. Животът е странно нещо, както някой отбеляза наскоро.

— На мен ми харесва, че е пълен с приливи и отливи, а това ме подсеща да те питам нещо. Когато тази история приключи, какво ще кажеш за едно кратко пътешествие с мен?

Има нещо здравомислещо и човешко в това да планираш бъдещето и Фийби добре го знаеше. Усмихна се леко, представяйки си Париж, Рим, Таити или Белиз.

— Нищо не пречи да се осъществи. Къде точно имаш предвид?

— Дисни Уърлд.

Тя сложи пистолета в кутията и се обърна смаяна.

— Искаш да отидем в Дисни Уърлд?!

— Мечтая за това от дете. Лежах в леглото и си го представях. Струваше ми се, че няма начин човек да не е щастлив там: толкова много музика, развлечения, любимите ти герои от анимационните филми се разхождат сред посетителите. Така и не го посетих като дете. След това ходих няколко пъти, колкото да се каже, че кракът ми е стъпил там.

— И беше ли така щастлив, както си представяше? — попита тя, внимателно слагайки кутията на полицата.

— Май да. Мисля си, че на Карли ще й е забавно. Сигурно това е най-прекрасното място, когато си на седем. Поне аз си представях, че е така, на тази възраст.

Фийби излезе от дрешника и го изгледа внимателно. Седеше на леглото чисто гол, с разчорлена коса, а по лицето му грееше замечтана усмивка, докато мислеше не за Града на светлината, не за Рим, а за вълшебната планина, където летят слонове.

— Искаш да заведеш Карли в Дисни Уърлд?

Той я погледна и сви рамене.

— Ела и ти, ако искаш. Ще ти купя миши уши.

Над главите им тегне заплаха, помисли си тя, истинска, съвсем реална. Връзката му с нея го излага на опасност, а той обмисля как да заведе момиченцето й в Дисни Уърлд.

Отиде до леглото, взе ръката му и го погледна в очите.

— Дънкан… — Сърцето й преливаше от любов. — Дънкан…

Трапчинката му моментално се появи.

— Ще се ожениш ли за мен, Дънкан?

— Дали… Какво беше това?

Ръката му трепна в нейната и тя видя изписалото се по лицето му смайване. Това не я разтревожи.

— Ти си най-прекрасният човек, когото съм срещала, а това не е малко, като се има предвид, че Картър и Дейв присъстват в живота ми. Разсмиваш ме, караш ме да мисля. Щедър си и си умен — важна комбинация, защото едното без другото често е дразнещо. И в добавка уважавам и се възхищавам на безкрайната ти преданост.

— Забрави секса.

Сега беше неин ред да се усмихне.

— Не, не съм. Понеже съм настроена да правя комплименти, ще ти призная, че никога не съм правила по-добър секс и той също е фактор за настоящето предложение. Животът ми е объркан и пълен с отговорности. Само на теб мога да се доверя и да поискам да ги споделиш с мен. Само теб обичам достатъчно. Да, обичам те, Дънкан. Много те обичам. Чакай, чакай — спря го тя, когато видя пламъчетата в очите му. — Трябва да се доизкажа. Обичам у теб всичко изброено и именно това се канех да ти кажа тази вечер. Предложението ми за женитба дойде спонтанно, но пък споменаването на Дисни Уърлд наклони везните.

— С Дисни Уърлд ли те спечелих?

— Да. Знам, че не се познаваме отдавна. Едва от…

— Деня на свети Патрик.

— Да, от Деня на свети Патрик. Сигурно ще искаш да си помислиш, а и има толкова неща да се уталожат, но…

— Къде е пръстенът?

— Пръстенът ли?

— Що за половинчато предложение за женитба е това! Не си ли ми купила пръстен?

— Бях заета.

Той въздъхна многострадално.

— Не знам дали да приема предложението сериозно, щом няма пръстен. Но този път ще направя изключение. — Наведе се и целуна усмихнатите й устни. — А аз щях да ти предложа да се омъжиш за мен в Дисни Уърлд.

— Ти… Наистина ли?

— Смятах да замая главата ти по люлките и да атакувам, когато гардът ти е свален. И, разбира се, щях да съм купил пръстен.

Тя го бутна да легне и скочи отгоре му.

— Обичам нещата да са ясни — заяви. — Това като положителен отговор ли да го приема?

— Ти ме спечели, когато влезе в апартамента на Самоубиеца Джо.

Очите й се присвиха.

— На онзи етап ти не знаеше дали не съм омъжена, с шест деца или лесбийка.

— Тогава щях да страдам по теб до смъртния си час. Но съм си късметлия. Спечели ме, Фийби, в момента, когато влезе в апартамента, и оттогава се влюбвам все по-силно и по-силно в теб. — Прибра кичур зад ухото й. — Нямам нищо против усложненията, а отговорностите са част от живота. Ще се справим. Ти и аз ще се справим. Така че да, приемам предложението ти за женитба, макар да не е придружено с пръстен.

Фийби го целуна и опря бузата си до неговата.

— Дори не съм ти разкрила всички съпътстващи усложнения. Обречена съм да живея в тази къща. Не мога…

— Харесвам къщата. Това не е усложнение, а прекрасен дом на Джоунс Стрийт.

— Майка ми…

— … е страхотна. Ако не бях спечелил теб, щях да се насоча към нея. Тя ме харесва. — Прокара пръст по гръбнака на Фийби. — Жените си падат по мен.

Фийби се извърна, за да го погледне.

— Очаквам… Имам нужда да си баща за Карли.

— Щях да се огорча, ако не ми го позволиш. Успокой се, Фийби. — Притегли я да опре главата й на гърдите му. — Няма нужда от преговори. Този случай е приключен.

— Толкова съм щастлива. Странно е да си щастлив, когато толкова много неща не са наред.

— Което не е наред, ще го оправим. И двамата ни бива в това отношение.

— Утрото почти дойде — погледна тя към прозореца. — Време е да се започва отново.

— Затвори очи за малко. Затвори очи, докато си щастлива, и поспи.

В следващия миг слънцето светеше в очите й, а дъщеря й хлопаше по вратата. Слава богу, че я остави заключена.

Фийби разтърси Дънкан здравата и преди да скочи от леглото, получи в отговор измърморване.

— Минутка, скъпа.

— Мамо, защо вратата е заключена? Мамо, добре ли си?

— Да, да. — Фийби се спусна към дрешника и нахлузи роба. — Добре съм, Карли. Защо не слезеш долу. Идвам веднага.

— Вратата ти е заключена, мамо. Ще отида да кажа на баба.

— Не! — Милостиви Боже! — Не, не. Изчакай минута.

Фийби изскочи от дрешника. Дънкан седеше на леглото и бавно навличаше джинсите, прозявайки се широко. Като не знаеше какво друго да предприеме, Фийби сложи пръст на устните си, отключи вратата и леко я открехна.

— Спях, скъпа. Върнах се много късно. Ще сляза долу ей сега.

— Но вратата ти беше заключена!

— Да, май си права. Аз…

— Колата на Дънкан е отпред, но той не е нито долу, нито в стаята на Стивън.

— Ами… Защо не отидеш да попиташ Ава дали няма да направи палачинки за закуска?

— Дънкан вътре ли е? — Карли се виеше наляво-надясно, за да надникне през тесния процеп. Фийби също се виеше наляво-надясно, за да й попречи. — Той при теб ли спа снощи?

Това дете е дяволски упорито, помисли си Фийби. Преди да отговори, Дънкан се провикна.

— Позна! — Приближи и отвори вратата. — Здрасти, Карли.

— Здрасти. Вратата на мама беше затворена и не успях да вляза.

— Прибрахме се доста късно — повтори Фийби.

— Ти защо си спал в стаята на мама? — обърна се Карли към Дънкан.

— Боже, колко много въпроси задаваш тази сутрин, а аз още не съм си изпила кафето.

— Ти си ме учила да задавам въпроси — напомни Карли на майка си. — Кошмар ли имаше, Дънкан? Аз понякога спя при мама, когато имам кошмар.

— Всъщност… — той сръга Фийби в ребрата, за да се отмести от вратата. — Чакай аз да те попитам нещо: какво ще кажеш майка ти и аз да се оженим?

Карли присви очи и премести поглед от него към майка си.

— Защото я обичаш и искаш да спиш в леглото при нея?

— Точно така.

— И ще си ми доведен баща?

— Да.

— Ще получа ли нова рокля за сватбата?

— Това е едно от първите неща, които ще купим.

Тя се усмихна и Фийби позна лукавството.

— Приятелката ми Дий има доведен баща и сега е с нов брат, Уилям. Ще получа ли и аз брат?

— Може да се окаже сестра, но ако искаш, ще я кръстим Уилям.

Карли се разхили и поклати глава.

— Момичетата не се казват Уилям. Нека първо да вземем кученце и него да го кръстим Уилям, а после…

— Не си играй с късмета си, дете — предупреди я Фийби.

— Водим разговор — смъмри я Дънкан и клекна така, че лицето му да е наравно с това на Карли. — Ще видя какво мога да направя по въпроса. Ако успея, какво ще получа?

Лицето на Карли порозовя и тя леко докосна с устни Дънкан по бузата.

— Толкова дребна целувка за бебе и за кученце? Вие, жените Макнамара, сте ужасни.

Тя отново се разхили, после поруменя още по-силно, обгърна Дънкан през врата и звучно го целуна.

Нито веднъж, помисли си Фийби, не беше виждала Карли и Рой да се прегръщат. Никога не беше виждала момиченцето си да се смее в обятията на баща си.

— Това вече е по-прилично. Сега ще си сложа ризата и ще те последваме долу.

— Добре.

Карли го дари с лъчезарна усмивка и хукна.

— Май одобрява. Сега да видим как ще реагира Еси. Какво… — По лицето му се изписа паника, когато се обърна и видя стичащите се по бузите на Фийби сълзи. — В какво сбърках?

Гърлото й се беше стегнало и затова тя само поклати глава и обви ръце около него. После се притисна още по-силно.

— Справяхме се и без теб — промълви тя. — Справяхме се, но Бог ми е свидетел, че всичко е много по-хубаво с теб.

— Плачеш от щастие — въздъхна той облекчено. — Схванах.

— Много съм щастлива.

— Радвам се. Исках да те питам кога ще вземем кученцето?