Нора Робъртс
Точно по пладне (19)

19.

По нейно настояване уведомиха Фийби кога тялото на Чарлз Джонсън ще бъде освободено от моргата. Тя се свърза с погребалната агенция, за да разбере подробности.

Независимо от обществената полемика и разгорилите се спорове тя се чувстваше задължена да изрази съболезнованията си. Щеше да го стори дискретно и за кратко. Това означаваше да отмени срещата си с Дънкан, но пък можеше да е за добро.

Да си поемат по глътка въздух, помисли си ти. Малко време да помислят и да се огледат.

Звънна му, но й мина през ума, че постъпва като страхливка. Изпита известно облекчение, когато попадна на гласовата му поща.

— Дънкан, Фийби се обажда. Налага се да отложи срещата за довечера. Съжалявам. Възникна нещо… — Не, не беше честно. Той не заслужаваше да го отпрати с извинението: „Възникна нещо непредвидено“. Затова продължи: — Довечера е опелото за Чарли Джонсън и се чувствам длъжна да отида. Запазвам си правото да се видим друг път. Ще се чуем по-късно, става ли? Предстои ми заседание.

 

 

Да се подкрепят и защитават един друг, беше обичайна практика в участъка; или, помисли си тя, понякога превръщаха някого в жертвен агнец. Бе напълно готова да защитава действията и методите си, когато и ако се наложи. Присъства на цялото заседание с екипа, работещ по възникналата кризисна ситуация, с шефа и представителите на ОВР.

Бяха зададени въпроси и им бе отговорено. Представен беше рапортът, който тя водеше по време на случая, записът бе прослушван отново и отново. Чу собствения си глас, обясненията на командир Харисън, на Чарли и Опал, записите на своите разговори с втория медиатор, указанията към хората от тактическия екип.

— Лейтенант Макнамара ясно предава информацията, че похитителят е съгласен да се предаде, готви се да излезе невъоръжен. Има потвърждение, че е предадена точно такава информация. — Шефът вдигна ръце и продължи: — Комуникацията не е била прекъсвана. Командирът на тактическия отряд не е дал сигнал за стрелба и изстрелите не са произведени от упълномощен член на неговия отдел. — Замълча. — Изстрелите са от автомат — вече открит — който не се числи към нашето въоръжение, произведени са от място, където никой от екипа не е бил насочван да застане. Знае се, че в сградата, откъдето се е стреляло, живеят членове на съперническата банда, а други членове на бандата, или подозирани, че са нейни членове, живеят в периметъра, заграден по време на инцидента. Това са фактите. Но има и още един: някой е проникнал в периметъра и от този факт възникват ред въпроси: кой, как и по кое време? Заради това нарушаване на периметъра участъкът ни е подложен на критика и всевъзможни спекулации, а това е потенциална опасност да бъдем съдени.

— Да започнем с това кого разследваме? — обади се командир Харисън. Беше мъж с впечатляващо присъствие и плътен глас, пригоден да дава нареждания. — Всички известни ни членове на бандите на Лордовете и на Пое се разпитват, но това ще е дълъг процес, сър.

— Как? — продължи шефът да задава въпроси на началника на тактическия отдел.

— Сградата беше опразнена етаж по етаж. — Харисън се изправи и пристъпи към диаграмата. — Екип от трима души е влязъл в сградата от тук. Цивилните са били отведени отвъд барикадата. Доколкото това място не беше оптималното за покриване местоположението на инцидента, членовете на екипа бяха разположени на покрива и на третия етаж. Други заеха места в сградата на юг, защото оттам имаше най-добра видимост към предната фасада на магазина за алкохол. Наши хора бяха разположени и тук — те покриваха задната страна. Всички сгради бяха опразнени, поне така мислехме, а периметрите — уточнени и заградени. По време на преговорите тук и тук възникнаха леки размирици и негодувание — продължаваше да сочи той по диаграмата. — Чуваха се неодобрителни възгласи и заплахи от зяпачите, както и обичайните препирни между местните обитатели. — Изправи рамене и се обърна към аудиторията. — Възможно е някой да се е вмъкнал по време на най-хаотичния първи етап. По мое мнение е по-вероятно някой, вече намиращ се в сградата, да се е шмугнал в опразнения апартамент и там да е заел снайперистката си позиция. По онова време първоначалната задача на екипа ми беше бързо да изведе цивилните на безопасно място. При тези обстоятелства не е възможно да се проверява всеки килер и дрешник или да се търси под леглото. Ако някой е искал да остане незабелязан, имал е пълна възможност за това.

— Някой, въоръжен с автомат?

Харисън сви устни, преди да отговори:

— Да, сър, понеже случаят явно е такъв.

— Шефе? — Фийби видя как Дейв свъси вежди. — Каза, че въпросите са кой, как и кога. При цялото ми уважение смятам за не по-малко важен и въпросът защо. Може да гадаем, позовавайки се на склонността на бандите към насилие и на това, че е използвано оръжие с изпилен сериен номер. Допускаме, че го е направил член — или поне симпатизант — на Лордовете от източната част на града. Ходих да огледам повторно местопроизшествието и стоях до прозореца, откъдето е стреляно. Разгледах подробно всички диаграми, прочетох рапортите и докладите, прослушах отново записите.

— Аз също — увери я шефът.

— Тогава сте наясно, сър, че по всяко време отвън и наоколо е имало десетки полицейски офицери. През всичкото това време офицери и полицаи са били в обсега на снайпериста, но по никого от тях не е било стреляно. Когато Джонсън беше застрелян, никой полицай не пострада. Почти всички куршуми попаднаха в момчето. Всички от тактическия ни отдел положително ще се съгласят, че това е отлична стрелба.

— Знаел е какво иска — кимна Харисън, срещайки въпросителния поглед на Фийби.

— Като медиатор, като човек, който се занимава с човешкото поведение, искам да отбележа още нещо: това говори и за висока степен на самоконтрол. Кому е притрябвало да убива Чарлз Джонсън? Той е дребна риба в редиците на Пое.

— Постъпил е неразумно — отбеляза шефът. — Настояваше главатарят на Лордовете да бъде доведен при него. Това е проява на неуважение.

— Съгласна съм. Напълно съм съгласна. Някой от тях вероятно би искал да го помете, за да послужи като пример на останалите. Но ако техен човек е бил по онова време в сградата, вмъкнал се е в периметъра, определен от нас — при това въоръжен — на мен ми прилича на предварително обмислено действие. Това е било планирано, сър, а не просто щастливо стечение на обстоятелствата за него.

— Смяташ, че е конспирация ли, лейтенант?

Тя ясно долавяше изтощението в тона на шефа. Той беше далеч повече политик, отколкото ченге, а както Фийби добре знаеше, политиците не си падат по конспирациите.

— Просто се питам дали не съществуват и други възможности: например на Джонсън да е бил устроен капан, нарочно да е бил предизвикан да отиде там. Или лице извън двете банди да е видяло възможност да се създаде хаос и безредици от инцидента. Или…

Млъкна, защото шефът вдигна ръка.

— Лейтенант, опитваме се да обезвредим бомба, а не да наливаме масло в огъня. Доста въпроси чакат отговори. Засега най-важните засягат нашата отговорност при разрешаването на случая. Рапортите, докладите, записите и показанията доказват, че си изпълнила твоята задача. И така — обърна се той отново към началника на тактическия отдел, — когато започна стрелбата…

След заседанието Фийби слезе долу в стрелбището, за да излее част от обзелото я раздразнение. Постави мишена, сложи предпазните слушалки и изстреля един пълнител.

Резултатът никак не беше добър. Въздъхна, зареди отново и пак стреля.

— Никога не си била добър стрелец.

Прегледа попаденията по мишената, смъкнала слушалките, и се обърна към Дейв:

— Съвършено вярно. Не тренирам достатъчно.

— На добрия медиатор рядко се налага да вади оръжие, а още по-рядко — да стреля. Не и когато слуша и говори така убедително като теб. Именно затова се питах какво правиш на заседанието.

— Задавах въпроси, както един мой учител ме е съветвал да правя. Не ми е ясно какво стана при инцидента и не съм готова да се примиря с лесно решение.

— Хрумвало ли ти е, че не ти е ясно и не си готова да се примириш именно защото си постъпила както е трябвало? Уговори го да остави оръжието, да излезе. Въпреки това го загуби. Достатъчно дълго се занимаваш с тази работа, за да си наясно как въздейства загубата на похитител.

Докато й говореше, той си нагласи мишена. След като изпразни пълнителя, заедно с Фийби разгледаха резултата.

— И ти не си добър стрелец — отбеляза тя.

— Не съм, но ти си по-зле и от мен. Как си със съня?

— Различно. Наясно съм с признаците, Дейв, и да — забелязвам част от класическите белези: чувствам се предадена, стресирана, неспокойна, раздразнителна. Но знам, че е така, и знам защо. Не разбирам обаче защо момчето е мъртво. Именно поради тази причина се обадих на заседанието.

— Фийби, шефът не спада към категорията на творческите мислители. Той е повече политик, отколкото ченге…

— И аз си помислих същото, докато бяхме горе. Явно не само фактът, че стреляме лошо, е общото помежду ни.

Той се засмя и я потупа по рамото.

— Повярвай, сега той много повече се притеснява от общественото мнение и вероятността да ни съдят, отколкото защо шестнадесетгодишен бандит е мъртъв.

— Явно възлагаш големи надежди на мен, все едно съм ти дете, Дейв. Съзнавам го и ти благодаря.

— Ако имам деца, това наистина сте ти и Картър. — Някой в съседна алея стреля и трясъкът странно контрастира с тихия му глас. — Когато му дойде времето да се оттегля, искам да съм сигурен, че ти ще седнеш зад бюрото ми.

Той искаше деца, но съпругата му — не. Никога не го беше споделял, ала Фийби го знаеше, защото го познаваше. Затова гледаше на нея и на Картър като на свои деца.

— Притесняваш се, че ако говоря прекалено често, и то не каквото началниците искат да чуят, ще си навредя.

— Шефът иска случаят да се потули. Ако се налага, ще жертва Харисън. Той и теб би жертвал, но няма основание. Фактите, Фийби, ясно сочат, че е било разправия между отделните банди. Предоставила им се е възможност и са се възползвали. Именно този тъпан ще се бие.

— А защо никой не се вслуша какво се крие под звуците на тъпана?

Вдигна оръжието и отново стреля.

 

 

Глупаво постъпи, помисли си по-късно Фийби. Глупаво беше да настоява и ровичка, когато единствения резултат щеше да е раздразнение за всички страни. Политиката и отделът за връзки с обществеността щяха да си кажат думата, напомни си тя, докато обличаше сив костюм — черното й се струваше някак прекалено.

Нямаше какво да добави към вече записаното. Не би помогнала с нищо, ако опише ужасните моменти, които преживя след случилото се.

Ще отиде на опелото на Чарлз Джонсън, а после ще приключи случая. Никакви коментари, напомни си тя, освен ако началниците не наредят друго.

Вдигна си косата. С нищо не би придала по-приличен вид на цвета, но със събрана коса щеше да излъчва повече уважение към опечалените, отколкото с разпусната.

Влезе в семейната всекидневна. Майка й гледаше телевизия, а Карли, просната на пода, разглеждаше книга със снимки на кучета, забеляза Фийби с известно безпокойство.

— Излизам. Едва ли ще се бавя повече от час.

— Мамо, чакай. Виж! Не са ли сладки?

Карли скочи на крака с книгата. Показа й снимки на десетина пухкави кожени топки, на които не можеше да се устои.

— Много са мили. Наистина. Но човек трябва и да ги храни, да ги разхожда, да чисти след тях, да…

— Каза, че един ден ще си вземем кученце.

— Казах, че един ден може би ще си вземем кученце. — Това стана, след като беше подложена на безкрайно количество умолителни погледи от огромните сини очи. — Но този ден не е дошъл. Няма да говорим за това сега, защото се налага да изляза. Пък и решението не бива да е само мое. Аз съм по цял ден на работа, а ти — на училище. Редно е да го обсъдим с баба ти и Ава, преди да предприемем нещо. Къде е Ава?

— В литературния клуб. — Еси погледна Фийби озадачено. — Спомена го по време на вечеря.

— О, да, разбира се. Забравих. — Не, призна Фийби, не беше забравила, а просто не чу и думичка от разговора по време на вечерята. — Да слушаш баба — напомни Фийби и се наведе да целуне Карли по главата. — Ще се върна скоро.

Докато излизаше, чу дъщеря си да прибягва до най-умилкващия си и захаросан тон.

— Бабо, ти нали харесваш кученца?

Трябваше да й се стори смешно; искаше да го види откъм смешната страна, но докато слизаше надолу, ясно си даваше сметка как Карли ще обработи двете възрастни жени в къщата и в крайна сметка щяха да се сдобият с кученце, което дъвче обувките, оставя локви от напикано и хленчи посред нощ.

Самата тя обичаше кучета, вярно, но ни най-малко не беше готова да се нагърби с още една отговорност.

Знаеше за намерението на Ава да пътува със сина си на Запад през лятото. Напълно го заслужаваше. Но това означаваше десет дни, през които няма да има кой да ходи до магазина, банката, химическото чистене, да надзирава Карли, да отмята всички безкрайни задачи.

И без това тя вече имаше да се грижи за енергично седемгодишно дете и за страдаща от агорафобия майка. Фийби не се виждаше като безсърдечно чудовище само защото не желае да добави към домочадието им и кученце.

Но се чувстваше точно така, разбира се, докато отваряше входната врата, за да излезе.

Дънкан точно изкачваше последното стъпало.

— Чудесно съвпадение във времето — отбеляза той.

— Какво правиш тук? Не получи ли съобщението ми? Съжалявам, но…

— Напротив, получих го. Идвам с теб.

— В погребалното бюро? — Поклати глава, докато затваряше вратата плътно след себе си. — Няма нужда. Ти не го познаваше.

— Но познавам теб, а не искам да си сама. Пък и ти не си длъжна да ходиш.

— И сама ще се справя.

— Знам, но какво от това? Ако толкова ще те дразни присъствието ми, просто ще се преструваш, че не ме виждаш. Няма да те пусна да отидеш там сама. Глупаво е, а ти не си глупава.

Фийби извади слънчевите си очила и ги сложи.

— Елементарната отговорност не е глупост, благодаря.

— Добре. — На нокти е, отбеляза той. Защо толкова му допадаше това нейно припламване? — Какво сега? Ще стоим тук и ще спорим или ще тръгваме?

— Няма да отида на опелото на горкото момче с порше, придружена от богаташ с костюм на „Армани“.

— Първо — той посочи към скромна черна кола, паркирана пред къщата, — второ, костюмът е на „Хюго Бос“ или на „Келвин Клайн“ — все не мога да запомня. Може и да съм богат, но израснах в близост до квартала, където хлапето е прекарало своите кратки шестнадесет години, а не в къща на Джоунс Стрийт.

Тя го зяпна и поклати глава.

— Преди няколко минути нещо, което трябваше да ме разсмее, не успя. А сега ми иде да прихна. Нищо не разбирам. — Протегна ръка и обърна ревера на сакото му, за да види етикета. — Права бях за дизайнера. Никога не спори с майката на вманиачено по модата момиче.

— Печелиш точка.

Държи се раздразнително, помисли си тя. Да, признаците й бяха добре известни. Смени тона:

— Благодаря, че дойде да ме придружиш. Явно поддържаш обзелия ме гняв, за да не изпитвам тъгата. Е, виждам, че си с лъскава черна кола. По-подходящо е.

— Питах се дали да не взема пикапа, но ми се строи нередно. Все пак съм мъж и разполагам с коли. Такива сме ние от мъжката половина на човечеството.

— Моята кола пък е на път да се разпадне и затова няма да възразя да пътувам с теб. — Постави ръка върху неговата, когато той понечи да отвори вратата. — Свикнала съм да се справям сама и сигурно затова мисля, че така е нормално. А всъщност невинаги ми си иска да съм сама и ти благодаря, задето се досети за това преди мен.

Понеже тя имаше вид сякаш се нуждае от това, Дънкан се наведе и докосна устните й със своите.

— Захванал съм се да те изуча основно.

 

 

Погребалното бюро беше малко, а паркингът — претъпкан с коли и хора. Фийби забеляза да се навъртат репортери. Някои взимаха интервюта.

— Сигурно има и друг вход — предположи Дънкан.

Да избягва представителите на пресата, й беше принцип, затова се беше подготвила.

— Има страничен вход. Проверих предварително. Мислех да се вмъкна оттам и да постоя пет минути. Ще има представители от участъка. Тук не съм в качеството си на официален посетител.

— Ясно. — Намери място за паркиране по-надолу по улицата. Преди да слязат, погледна обувките й с висок ток. — В състояние ли си да извървиш една пряка с тези?

— Жена съм. Всички ние постоянно го правим.

Когато стъпиха на тротоара и той я хвана за ръка, тя го погледна.

— Какво?

— Нищо, нищо — извърна смутено глава Фийби.

Съвсем неподходящ момент сърцето й да се разтупти, прецени тя. Отиваха да изкажат съболезнования на майка, загубила сина си, а тя май се влюбваше.

Наистина съвсем неподходящ момент.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

Знаеше, че не иска. След като не беше готова да се нагърби с отглеждане на кученце, как ще се справи с влюбване? Но понеже той, естествено, нямаше как да чете мислите й, не говореше за чувствата й в момента.

— Искам да го направя заради Чарли и майка му. А и, предполагам, отчасти заради себе си. Трябва да присъствам на ритуала. Не се справям добре, когато съм ядосана или тъжна, а напоследък тези две състояния постоянно ме съпътстват.

Оказа се проста работа да се вмъкнат през страничната врата, но преди Фийби да успее да се поздрави, задето е избегнала навалицата отвън, се изправи пред друга група хора вътре.

Изскърцването на вратата накара тълпящите се пред залата за поклонение да извърнат глава. Всички приглушени разговори мигом секнаха.

Не бяха единствените бели, констатира Фийби. Тук-там се мяркаха и други. Но нея я бяха показвали по телевизията. По някои от лицата забеляза, че са я разпознали, по други — израз на възмущение.

Тълпата се раздели, за да пропусне висок мъж, или по-скоро се отдръпна заради гнева, който той излъчваше.

— Нямате работа тук. Махайте се преди…

— Не говори вместо мен! — Опал си проби път напред. Изглеждаше десет години по-стара отпреди няколко дни, а очите й бяха хлътнали в тъмното лице, сякаш никога вече нямаше да зърнат светлина. — Не говори от мое име или от името на момчето ми.

— Тук трябва да е семейството, хората от квартала.

— Сега ли ще ми говориш за семейство, братко? А къде бяхте, когато имах нужда от вас? Ти беше в Шарлот, не до мен. Няма да говориш от мое име. Обърна се към Фийби: — Добър ден, лейтенант Макнамара.

— Госпожо Джонсън, съжалявам, че се натрапвам. Исках да изразя уваженията си към Чарли и вас. Няма да остана дълго.

— Лейтенант Макнамара — пристъпи напред Опал и я прегърна, — благодаря ви, че дойдохте. Благодаря, че не ни забравихте.

Гърлото на Фийби се сви от обзелите я чувства, а очите й бяха на път да се напълнят със сълзи.

— Никога няма да ви забравя — отвърна тихо тя.

— Заповядайте, моля. — Опал хвана Фийби за ръка, готова да я поведе напред. Високият мъж им препречи пътя. — Не ме посрамвай пред хората. Не ме посрамвай, иначе за последен път ме виждаш.

— Синовете ти са мъртви, Опал.

— Синовете ми са мъртви, а аз имам да кажа нещо. — Мина през тълпата опечалени и застана до входната врата.

Пръстите й се преплетоха с треперещите пръсти на Фийби.

— Опал…

— Страхувах се от толкова много неща — прекъсна я Опал. — Почти през целия си живот. Ако бях по-смела, нещата навярно щяха да са по-различни. Не знам и няма как да не се питам какво е Божието благоразположение. Но този път ще направя каквото съм намислила. Ще го направя и може да престана се страхувам толкова.

Излезе през входната врата с Фийби, а репортерите се засуетиха, камерите се извърнаха към тях. Най-важният й принцип, помисли си Фийби, е нарушен. Но до нея стоеше — направо се беше вкопчила — жена, загубила синовете си, и пет пари не даваше за протокола.

— Имам да казвам нещо — обяви Опал с разтреперан глас. — Непрекъснато ме безпокоите вкъщи, безпокоите майка ми в дома й, звъните в работата ми. Заявих ви, че искам да ме оставите на мира, но вие не се предавате. У мен се е натрупала огромна болка и помолих да уважите скръбта ми. Вие обаче постоянно ме търсите вкъщи, тормозите майка ми, звъните ми. Искали сте да чуете какво ми е, какво мисля, какво чувствам. А някои от вас дори ми предложиха пари, за да говоря.

Репортерите започнаха да подвикват въпроси: „Вие бяхте ли…“, „Някога случвало ли се е…“, „Как така…“

Ръката на Опал трепереше, сякаш имаше спазми. Обърна тъмните си хлътнали очи към Фийби.

— Лейтенант Макнамара.

— Да влезем вътре, Опал — промърмори Фийби. — Да се върнем вътре, при семейството ти.

— Останете тук, при мен. Останете, моля ви, за да направя каквото съм намислила.

За миг жената затвори очи, после гласът й се извиси.

— Искам да заявя нещо. Ще го кажа, без да ви искам пари, но трябва да млъкнете, ако държите да ме чуете. Синовете ми са мъртви. — В последвалата тишина Фийби чу изхлипването на Опал. — Момчетата ми ги няма. И двамата са убити. Ножове и куршуми отнеха живота им, но нещо друго го беше отнело преди това. Те нямаха никаква надежда. Бяха изтъкани от гняв, омраза и вина, но нямаха надежда, с която да се преборят с тях. Ще ми се да можех да им я вдъхна, но не успях. Искате да обвиня някого, така ли? Искате да посоча с пръст, да крещя, да викам и ругая? Няма да го видите. Искате да обвиня бандите? Те са виновни само отчасти. Полицията? И тя е виновна отчасти. Аз също съм виновна отчасти, както и моите мъртви деца. Към много хора наоколо могат да бъдат отправени обвинения, но това не ме интересува. То не е важно. — Извади книжна кърпичка от джоба, за да си избърше очите. — Знам, че тази жена, застанала до мен, говореше на момчето ми, изслушваше го. Това продължи часове наред. А когато се случи ужасното нещо, отнело живота на момчето ми, тя изтича при него. За нея нямаше значение кой трябва да бъде обвинен. Изтича при него, за да се опита да помогне. А когато малко ми се проясни пред очите, какво видях? Видях я да прегръща тялото на сина ми. Това е, което има значение. Нямам какво друго да кажа.

Без да обръща внимание на пороя последвали въпроси, Опал се обърна към входната врата. Тялото й леко потреперваше, когато Фийби я прегърна през раменете.

— Сега ще ви заведа да видите моя Чарли.

— Добре, Опал. — Поемайки почти цялата тежест на жената върху себе си, Фийби тръгна към мястото, където бе положен ковчега. — Да отидем да видим Чарли.

 

 

Фийби се върна при колата с леко подкосени колене. Странно, помисли си тя, как ставите обикновено се обаждат при емоционални сътресения.

Дънкан само я погали по рамото, а после запали двигателя.

— Трябва да звънна — извади тя мобилния телефон. Отново действаше импулсивно, напомни си. Напоследък доста често й се случваше. — Мамо? Няма да се прибера веднага, ако не се налага. Да, добре. Кажи на Карли, че ще се върна, за да я целуна за лека нощ. Непременно. Довиждане. — Пое си дълбоко въздух. — Нали не възразяваш?

— Не. Къде да те заведа?

— Домът ти би бил идеалното място. Там ще те помоля да ми сервираш алкохол. А след като изпием по едно прекрасно студено питие, можеш да ме отведеш в леглото.

— Програмата доста ми допада.

— Чудесно, защото тъкмо това ми липсва в моя живот. — Облегна се назад и се замисли за различните неща, които се въртяха из главата й. — Дънкан, какво ще кажеш за човек, готов да се ожени за жена на име Мизи, която е поне десетина години по-млада от него?

— Бюстът й голям ли е?

Фийби неволно се усмихна.

— Не разполагам с тази информация.

— Въпросът ми е съвсем уместен. Кой ще се жени за Мизи?

— Бащата на Карли.

— О!

Във възклицанието му се доловиха едновременно съчувствие и възбудено любопитство, помисли си Фийби.

— Не бива да ми пука, знам, но не е така. Ще го преживея, и това знам, което е утешително. Ще се мести с нея в Европа. Ето това ме вбесява и няма да го преживея, макар да съзнавам колко е глупаво. Без значение дали живее зад ъгъла, или е на хиляди километри, той няма да заобича нашето сладко дете, нито се преструва, че се интересува от него.

— Но ако живее зад ъгъла, така да се каже, ти храниш надежда, че рано или късно има вероятност подобно нещо да се случи.

— Точно така. — Той, даде си сметка Фийби, наистина е съвършено прав. — Опал Джонсън не успяла да въоръжи синовете си с надежда, а тя им е била необходима. А аз не се отказвам от своята надежда, въпреки че е безполезно бреме.

— Карли как се чувства?

— На Карли не й пука. — Минаха по моста, а под тях, във водата, плаваха няколко яхти и лодки. — Приема го много по-разумно от мен.

— Но тя има теб. Хлапето е наясно, че е обичано, което му дава основание да стъпи на здрава почва.

Дънкан не бе получил такава безусловна любов, но сам бе изградил здравата почва, на която да стъпи, мина й през ума.

— Още не съм й казала за сватбата. Ще го направя, когато не съм така ядосана. Според мен той нямаше ни си даде труда да ми съобщи, но искаше да ме предупреди, че чековете с детската издръжка ще се забавят, докато сменя банките си. Ще сменя проклетите си долари в евро, а после обратно в долари. Глупак.

— Значи си ядосана, че се мести в Европа.

— О, да. Много. — Изведнъж цялата история й се стори доста забавна. — Не ме интересува коя е тя. Никоя жена няма да изпадне във възторг, когато я подменят с някаква си Мизи. Разказвам ти всичко това, за да си обясниш цялостното ми настроение, обзелото ме безпокойство, готовността ми за конфликт и проявата на агресия. — На устните й се появи лека усмивка, докато изучаваше профила му. — Питам се какво ли е отношението ти към агресивните жени.

— На такава ли ще попадна?

— Да, струва ми се.

— Леле-мале!

Влязоха в къщата му и тя реши да поотложи студеното питие. Понеже Дънкан беше проявил съобразителност да си сложи вратовръзка, тя я сграбчи и го повлече след себе си по стълбището.

— Спалнята е горе, предполагам. Миналия път не ни остана време да стигнем до нея.

— Вдясно по коридора, последната врата вляво.

С искрящи очи му хвърли поглед през рамо.

— Готова съм да се обзаложа, че гледката е прекрасна. Положително е изумителна, но за жалост няма да й отдадем дължимото.

Вкара го в стаята. Остана й общото впечатление за простор, ярки цветове и високи прозорци, и най-хубавото — огромно легло.

Обърна се и започна да разхлабва възела на вратовръзката.

— Опасявам се, че малко ще те заболи.

— Поносимостта ми към болка се увеличава с всеки изминал миг.

Тя се засмя, съблече сакото му и го метна настрана. После го побутна към леглото и леко го тласна, за да седне на него. С бавни, целенасочени движения започна да плъзга полата на деловия костюм надолу по бедрата си.

— А сега ми дай устата си — нареди тя.

Нахвърли й се със зъби и език и всички бушуващи в нея емоции се превърнаха в горяща топка похот. Пръстите й зашариха по ризата му, разтвориха я и ноктите й се впиха в гърба му. Учестеното му дишане, копнежът, с който ръцете му я изучаваха, я накара да се почувства непобедима.

Остави го да свали сакото й, да изхлузи блузата през главата. Извивайки се назад, подкани устните му и ръцете да се възползват от предложеното му тяло.

Беше го обгърнала плътно с ръце и крака. След едно негово прокарване на пръсти през косата й, фибите изпопадаха и къдриците й се разпиляха като червен водопад. Бързо преместване на ръцете му и белите й стегнати гърди се озоваха в дланите му.

Като наелектризирана коприна е, помисли си той. Беше така мека и гладка навсякъде.

Тя се засмя облекчено, когато той я положи да легне по гръб, а в следващия миг започна да издава мъркащи тонове, докато ръцете му я обхождаха и опознаваха.

Много бавно той досъблече полата й, прокара устни по корема, надолу, чак до бедрата, а после се върна по същия път.

Обзе я небивала наслада. Имаше чувството, че е попаднала във водовъртежа на буйно течаща река, където ту се дави, ту отново изплува на повърхността.

И нейните неспокойни ръце не спираха да обхождат запотеното му тяло. Най-накрая му позволи да проникне дълбоко, дълбоко в нея. Телата им сякаш залепнаха едно към друго. Ритъмът се учести, а когато тя изпита висшата наслада, неговото простенване й подсказа, че и при него не е закъсняла да дойде.

— Забравих… — едва успя да пророни тя след време.

— Но не и аз. Свалих костюма, но успях да нахлузя другия.

Тя се засмя.

— Не за това говоря, но добрата ти памет ме радва. Готвех се да кажа: „Забравих всъщност колко обичам секса“.

Той положи глава върху рамото й и се помоли с времето все пак мозъкът му да си възвърне способността да функционира по предназначение.

— С готовност ще ти го припомням, винаги когато пожелаеш.

— Господи, Дънкан, бих дала почти всичко за чаша вода. Дори половин чаша или поне една глътка.

— Добре, добре. Стига си ме молила. Смущаваш ме.

Претърколи я и тя блажено се изтегна по корем.

— Ти си моят герой — промърмори Фийби, на път да се унесе.

Лека усмивка се появи по лицето й, чувайки го да се връща в спалнята.

В следващия миг върху гърба й се изля ледена вода.

— Дънкан! — подскочи тя.

— Какво? — Стоеше насреща й с невинна усмивка и чаша в ръка. — Каза, че искаш вода, но не уточни къде.

Тя присви очи, изправи се на колене и протегна ръка. Отпи голяма глътка. После се засмя.

— Много смешно.

Притегли го за косата и устните му срещнаха нейните.

Остатъкът от водата се изля върху главата му.