Нора Робъртс
Точно по пладне (9)

9.

Като се ослушваше към спалнята на Фийби, Еси внимателно сгъваше плетената бяла кувертюра със стилизирани папагалчета. Сложната плетка успокои ума й, както ставаше винаги, когато плетеше. Винаги бе смятала, че продуктивността й — и изобретателността, ако трябва да се изфука малко — я успокоява и не позволява на мислите й да се отклонят натам, където я причаква паниката.

Кувертюрата излезе хубава и булката, която щеше да я получи като сватбен подарък, щеше да притежава нещо уникално и специално; нещо, което да се предава от поколение на поколение.

Опъна внимателно сребристата мека опаковъчна хартия. Дори суетенето около готовия продукт, педантичното му сгъване и пакетиране държеше ръцете й заети, а умът й — спокоен.

Защото не желаеше да се страхува всеки път, когато Фийби излиза, не искаше да обрече семейството си да живее затворено между стените, както постъпи със своя живот. Не биваше да позволява да я обземе този страх, да я завладее. Той и без това се промъкваше сантиметър по сантиметър, крадеше от пространството й.

Отначало караше сърцето й да започва да бие учестено и да задушава дробовете й, докато стои в бакалницата сред доматите, консервите и сирената, от което й идеше да закрещи.

Изведнъж неистово й се приискваше да побегне, да зареже наполовина пълната количка и да побегне.

Защо утре същото да не се случи в химическото чистене или в банката, където касиерът я познаваше по име и винаги питаше за децата й? Може да я настигне там и да започне да трупа камък след камък върху гърдите й, докато се окаже жива погребана.

Ушите започват да бучат, потта се лее.

Допусна страхът да се настани във всички тези места и накрая той стана собственик на всичко навън.

Все още се показваше на терасите или слизаше до двора, но и това вече й ставаше все по-трудно и по-трудно. Ако не беше Карли, Еси се съмняваше дали би излизала дори дотам. Наближаваше денят — усещаше, че наближава — когато няма да е в състояние да седи на верандата и да чете книга със скъпоценното си момиченце.

И кой ще я обвини, че не е права, питаше се Еси, докато залепяше лепенката с инициалите си върху опаковъчната хартия, за да не се разгърне.

Ужасни неща се случваха отвъд стените. Плашещи, лоши и тежки неща ставаха всяка минута от всеки ден по улиците и тротоарите, в бакалницата и в химическото чистене.

Една част от нея копнееше да прибере семейството си вътре, зад стените, да заключи вратите и прозорците. Вътре, щеше й се да ги задържи вътре, където всички ще са в безопасност, където никога нищо ужасно няма да се случи на когото и да било от тях.

Знаеше, че така й шепне болестта и се опитва да се промъкне още по-близо до нея.

Постави картичката с подробните указания как трябва да се пере и съхранява кувертюрата с папагалчетата, след което постави капака на сребърната кутия.

Докато опаковаше кутията, както беше заръчала клиентката, се чувстваше по-спокойна. От време на време поглеждаше през прозореца, но само за секунди, сякаш да провери какво има навън. Беше доволна, че вали. Обожаваше дъждовните дни, когато беше толкова уютно, приятно и редно да си вкъщи, сгушен като папагалчетата в кутията.

Когато опакованата кутия беше вече в кашона, подплатен с дунапрен и запечатан, тя дори си тананикаше.

Изнесе го, надникна в стаята на Фийби и се усмихна, виждайки, че момиченцето й спи. Спане, покой и тишина — от това се нуждаеше момиченцето й, за да оздравее. Когато се събуди, Еси ще й занесе поднос с чай и нещо за хапване, ще седне при нея, както правеше някога, когато малката й дъщеря имаше грип или беше настанала.

Беше слязла почти до половината на стълбището, когато на входната врата се позвъни. Звукът я разтърси, все едно я беше уцелил куршум. Тя се свлече и седна, все така стиснала кашона, сякаш би й послужил за щит.

Идеше й да заплаче, да опре глава на кашона и да заплаче заради внезапно обзелия я неконтролируем ужас.

Вратата беше заключена и можеше да остане така, ако зависеше само от Еси. Така никой нямаше да влезе, нито да излезе. Както всички хубави папагалчета бяха вътре в сребърната кутия.

Как да обясни на когото и да било обземащия я ужас, от който почти незабележимият белег на бузата и побеляваше? Но звънецът щеше да звънне отново, ако не отвори; ето, пак се чу. Това ще събуди Фийби, и тя трябва да спи.

Кой ще защити детето й, ако тя избяга и се скрие?

Няма да седи на стълбището, няма да си позволи да се страхува да отвори вратата, нищо че не би прекрачила прага й.

Изправи се, насили се да слезе долу, но продължаваше да стиска кашона пред себе си. Обзелото я облекчение, когато видя от другата страна Дънкан, я накара да се почувства доста глупаво и да се засрами.

Такова мило момче, помисли си Еси, макар да се забави секунда — само секунда — за да си поеме дъх. Солиден, възпитан млад мъж, който отнесе болното й дете до леглото.

Няма от какво да се страхува.

Еси хвана кашона под мишница, отвори вратата и се усмихна широко.

— Дънкан, колко хубаво, че наминаваш. Я се виж: вали, а ти си без чадър. Влизай вътре.

— Дай да ти помогна.

— Не, не. Няма нужда. И без това ще оставя кашона тук. — Обърна се и се молеше да не е забелязал, че ръцете й още треперят. — Чакам куриерска служба да мине да го вземе. Ще пиеш ли кафе?

— Не си прави труда. Ей. — Хвана я за ръцете и тя разбра, че е видял. — Добре ли си?

— Малко се стреснах, това е всичко. Глупост.

— Не е глупост. Особено след случилото се. И аз съм изнервен.

Не, помисли си Еси, няма нищо такова. Той просто не е от хората, които подскачат от сенки и шумове, но определено е доста мило от негова страна да го каже.

— Не казвай на Фийби, че съм го споделила, но съм по-спокойна, когато има едър и силен мъж в къщата.

— И друг мъж ли има тук? — попита той и я разсмя. — Няма да те издам на никого. Просто минах да видя как е пациентката.

— Изкара неспокойна нощ. — Еси го хвана под ръка и го поведе към гостната. — Но сега спи. Ще седнеш да ми правиш компания, нали? Ава е в цветарницата. Работи там два-три дни седмично, когато имат нужда от нея. Снаха ми ще намине по-късно. Джоузи е медицинска сестра. Частна медицинска сестра на повикване. Прегледа Фийби вчера и ще се отбие да я види по-късно, с Картър, след лекциите си. Досещаш ли се защо бъбря толкова много?

— Нима е много?

— Дънкан, страшно се притеснявам заради поведението си вчера.

— Не трябва. Изпадна в шок.

— Но не се овладях.

— Еси, не бъди толкова строга към себе си. — Видя, че по лицето й пробягна изненада, сякаш подобно нещо никога не й е минавало през ума. — С какво се занимаваше днес?

— Все нещо вършех, досаждах на Фийби с подноси с храна и накрая май й идеше да ме удари с някоя от таблите по главата. Довърших един проект и направих половин дузина абсолютно ненужни списъци.

Нищо не привличаше вниманието му така, както думата проект. Дънкан протегна крака напред, като дълбоко се надяваше да си побъбрят непринудено.

— И какъв точно е проектът?

— Ами, аз плета. — Еси махна небрежно с ръка към антрето, където остави кашона. — Снощи довърших една кувертюра за сватбен подарък.

— Кой ще се жени?

— Внучката на моя стара клиентка. Продавам някои от нещата си на познати, а други — по интернет тук-там.

— Сериозно? — Предприемчивите проекти двойно повече привличаха вниманието му. — Нещо като надомна търговия, така ли?

— По-скоро нещо, с което да се занимавам, докато седя във всекидневната — отвърна тя и се засмя. — По този начин плащам за хобито си и изкарвам малко мари.

Докато седеше привидно непринудено, мозъкът му работеше на пълни обороти: ръчна изработка, неподлежащи на мито произведения, уникати.

— Какви неща плетеш?

— Предимно на една кука. Майка ми ме научи, а тя го знае от майка си. Страшно се разочаровах, че не можах да накарам Фийби да стои мирна достатъчно дълго, за да я науча, но Карли проявява интерес.

Дънкан огледа стаята и погледът му се спря на синя покривка с интересни орнаменти в розово. Стана, за да я разгледа отблизо.

Да, наистина беше уникат.

— Твое произведение ли е?

— Да.

— Хубаво е. Направо чудесно. Прилича на нещо, което баба ти е изплела през дългите зимни нощи, а после е стигнало до теб като семейна реликва.

Лицето на Еси засия от удоволствие.

— Това наистина е чудесен комплимент.

— Е, ти какво — свои модели ли създаваш, или изпълняваш поръчки на клиенти?

— Зависи. Дай да ти направя кафе все пак.

— Тръгвам след минута. Мислила ли си да… Ей!

Заради начина, по който грейна лицето му, Еси сви неодобрително устни още преди да се обърне, за да види застаналата на прага на гостната Фийби.

— Защо си станала и слизаш долу сама? — Свъсила вежди, Еси се завтече към дъщеря си. — Нали оставих звънче до леглото ти, та да дадеш знак, ако нещо ти трябва?

— Не издържам повече в леглото. Няма да лежа по цял ден като братовчедката Бес.

Дънкан долови появилото се за секунда майчино неодобрение, преди Еси да се обърне отново към него.

— Извини я, Дънкан. Когато е в лошо настроение, често се държи невъзпитано. Ще отида да направя кафе.

— Мамо, извинявай. — Фийби погали нежно Еси по ръката. — Извинявай. Наистина не исках да съм груба.

— Този път ще ти простя, защото си болна. Поговори с Дънкан. Дошъл е в този дъждовен ден да види как си.

Майка й излезе от стаята, а Фийби се намръщи:

— Да, съзнавам, че днес изглеждам по-зле от вчера.

— Значи не се налага аз да обръщам внимание на този факт. А по-зле ли се чувстваш?

— В някои отношения — да. Особено настроението ми. — Погледна към антрето и въздъхна. — Когато се суетят около мен, се дразня.

— Тогава ще се въздържа да го правя. И ще е най-добре да отнеса това обратно. — Вдигна торбата, която беше донесъл. — Така ще ти спестя две неща, които явно не искаш: да лежиш в леглото и да се суетят около теб. Вероятно ще възприемеш подаръка като суетене около теб.

— Зависи от подаръка. Уф! Сядай, Дънкан. Дразня се от себе си заради лошото си настроение.

— Наистина трябва да вървя. Имам да свърша някои неща. — Вдигна торбата и я разклати пред нея. — Искаш ли я?

— Откъде да знам, като нямам представа какво съдържа. — Изкуцука до него и надникна вътре. — Дивидита? Боже! Има поне две дузини.

— Обичам да чета или да гледам филми, когато се налага да лежа. Реших, че ще ти е трудно да четеш с цицината на челото, затова заложих на дивидитата. Женски филми. Аз лично предпочитам старите комедии, но не бях сигурен дали ще бъдат оценени тук.

— Съвършено правилно.

— Понеже не знаех доколко харесваш екшъни, в които е пълно с преследвания, взривове и експлозии, реших, че тези са по-подходящи за едно домочадие от четири жени.

— Аз самата обичам и женски филми, и екшъни. — Заинтригувана, тя надникна в торбата. — Откога „Братя Блус“ е дамски филм?

— Не е. Просто аз го харесвам. Той е всъщност единственият, който аз избрах. Марси от видеотеката подбра останалите. Увери ме, че са напълно подходящи за дете на възрастта на Карли, освен ако майка й не е безкрайно задръстена и не държи на всички установени правила. Добре де, тя не употреби „задръстена“ — добави той, забелязал присвитите очи на Фийби. — Аз го намекнах.

— Много разумно си постъпил. Както и Марси. А когато тези филми прогонят обзелата ме скука, ще си помисля за теб.

— Такъв ми беше планът. Трябва да вървя. Кажи довиждане на майка ти от мен. — Целуна я по челото, между лепенките. — Вземи една доза развлекателни филми и ми се обади сутринта.

— Ако не те изпратя до вратата, ще се наложи да излъжа мама, че съм го направила. — Остави торбата, за да го придружи. — Благодарна съм ти за филмите и за всичко, което направи, а и не направи — например не коментира разчорлената ми коса или отвратителното ми настроение.

— Чудесно. Значи, когато се оправиш, ще ми се отблагодариш, като отново вечеряш с мен.

— С дивидита ли ме подкупваш?

— Разбира се. Но се надявам и спестеният ми коментар относно косата ти да ми донесе допълнителна точки. — С удоволствие видя как устните й се свиха в лека усмивка. Наведе се, за да усети вкуса им. — Ще се видим по-късно.

Отвори вратата точно в момента, когато една жена чевръсто се изкачваше по стъпалата към къщата.

— Здравейте — поздрави той.

— Здравейте и на вас. Лейтенант?

— Детектив Лиз Алберта. Дънкан Суифт — представи ги Фийби.

— А, да. Говорихме по телефона. — Той й подаде ръка. — Приятно ми е да се запознаем и няма да ви се пречкам. По-късно ще се чуем, Фийби.

Лиз се обърна и се загледа как Дънкан тича под дъжда. Свали чадъра и поглеждайки Фийби, промърмори:

— Готин е.

— Я по-добре се скрий от дъжда.

— Благодаря. Не очаквах да те заваря на крак днес.

— Ако не се върна скоро на работа, ще полудея.

Пое чадъра на Лиз и го сложи в порцелановата поставка.

— Лош пациент ли си?

— От най-отвратителните. За още информация ли си дошла?

— Ако можеш да се справиш.

— Мога. — Фийби посочи към гостната. — Имаш ли новини за мен?

— Оръжието ти не е намерено, но ти донесох това. — Извади найлонова торбичка за събиране на улики. Значката на Фийби беше вътре. — Намерили са я на най-долната площадка, където, предполагаме, я е хвърлил нападателят ти. Няма други отпечатъци, освен твоите.

— Носеше ръкавици — напомни Фийби.

— Да, така каза и преди.

Значката бе прикрепена към колана на полата, спомни си Фийби. Негодникът сряза полата й и пъхна ръка под онова, което остана, за да… Поклати глава. Нямаше смисъл — никакъв смисъл — да си припомня случилото се.

— Извинявай. Заповядай, сядай.

— Как е рамото?

— Все си повтарям, че можеше да е и по-зле. И не само то. Всичко можеше да е по-зле.

— Лейтенант…

— Наричай ме Фийби. Макар да си официално по работа, не сме в участъка.

— Добре, Фийби. И двете знаем, че понякога емоционалните рани се нуждаят от повече време, за да зараснат, отколкото физическите.

Да знаеш и да го преживееш обаче, бяха две различни неща.

— Работя по въпроса — увери я Фийби.

— Добре.

— Той ми постави капан. Арни Мийкс ми заложи капан и ме хвана в него.

Преди Лиз да успее да се намеси, Еси влезе с количка на колелца.

— О, извинявайте. Не знаех, че имаш други гости. Къде е Дънкан?

— Трябваше да си върви. Мамо, това е детектив Алберта. Майка ми — Еси Макнамара.

— Погрижили сте се за дъщеря ми, когато е пострадала вчера. Благодаря.

— Няма за какво. Приятно ми е да се запознаем госпожо Макнамара.

— Заповядайте кафе и торта. — Еси подреждаше чаши, чинийки и лъжички, докато говореше. — Имам да свърша някои неща в кухнята. — Остави поднос с чайника, купичката със сметана и захарницата. Кажете ми, ако ви трябва друго.

— Благодаря, мамо.

— Детектив Алберта, нали нямате нищо против вие да налеете?

— Разбира се, госпожо. — Лиз взе чайника и напълни чашите. Погледна към вратата, през която Еси излезе. — Мислех, че такива колички има само във филмите и по луксозните хотели.

— Понякога ме обзема чувството, че тази къща прилича отчасти и на двете. Готвиш се да ми кажеш, че провеждате разследването, но нямате солидни доказателства, които да уличават офицер Арнолд Мийкс на този етап, така ли?

— Да. Говорих с него. Бил е в сградата и прояви достатъчно съобразителност да не го отрече. Твърди, че по време на нападението е взимал някои неща от гардеробчето си.

— Беше чиста проба отмъщение, Лиз. — Погледна през прозореца, както бе направила майка й преди малко, но вместо дъждът да я успокои, тя се почувства хваната в капан. Седи вързана вкъщи, а нещата, които има да свърши, са навън. — И друг път съм се спречквала с ченгета, но не и напоследък, нито пък така ожесточено, както се сдърпахме с Мийкс. Отвърнах на удара му с удар, отстраних го временно от работа, поисках психологическа преценка. Още тогава искаше да ми налети, да ми се нахвърли. Видях го в очите му, езикът на тялото му го подсказваше. И Сайкс го видя, защото в този момент се появи.

— Да. Говорих с детектив Сайкс и той потвърди, че е усетил как излъчва заплаха в кабинета ти тогава. Но това, че е усетил, не е достатъчно. Нямам никакви доказателства, че Мийкс е бил на стълбището. Да, бил е в сградата. Да, имал ти е зъб. Обърнал се е към профсъюзния си представител, разполага със солидния гръб на баща си. Нямаш ли какво друго да ми кажеш, не си ли спомняш още нещо?

— Всичко ти казах.

— Хайде да го повторим. Но да започнем не от самото нападение, а от излизането ти от дома през въпросния ден.

Фийби знаеше как се процедира. С всяко повторение на показанията имаше шанс на бял свят да излезе никоя подробност, а една нова подробност често даваше нова насока на разследването.

Повтори всичко: как е тръгнала към спирката, за да вземе автобуса, защото колата й е на ремонт; как взе назаем ем-пе-тройката, която Ава слушаше, докато работеше в градината, и се опитваше да се самоубеди, че да се пътува с автобус е по-спокойно, отколкото да шофира.

Изпи едно кафе по пътя, после си купи второ, което да изпие в участъка.

— Забеляза ли нещо? Видя ли някого? Имаше ли чувството, че те следят?

— Не. Но пък и не бях настроена да наблюдавам. Нямаше причина. Отидох направо в кабинета си, където ме чакаше камара писмена работа.

Повтори с кои офицери и детективи е говорила, описа действията си. Рутина, помисли си, всичко беше обикновена рутина. Просто поредното понеделнишко делнично утро.

— След като говорих с капитана, тръгнах надолу.

— Винаги ли използваш стълбите?

— Да. Станало ми е навик.

— Спира ли се, говори ли с някого?

— Не… Да. Спрях при бюрото на секретарката да кажа, че слизам долу. Чакай. — Фийби остави кафето, облегна се назад и затвори очи. Сети се как излиза от кабинета си и пресича чакалнята. — Тя ме задържа за малко, зададе ми някои въпроси, все незначителни, макар да знаеше, че бързам за часа си. Тогава не се замислих за това, а само се раздразних, защото щях да закъснея, а тя знаеше — или би трябвало да знае, че имам лекция същата сутрин.

— Коя е секретарката? — попита Лиз, вадейки бележник.

— Ани Утс. Работи едва от няколко месеца при нас. Забави ме нарочно. — В опит да възстанови напълно картината Фийби затвори очи. — Забави ме една-две минути. После спомена нещо в смисъл, че сигурно ще използвам стълбището както обикновено. — Фийби отвори очи. Сега те блестяха от гняв. — Давала му е сигнал или по радиото, или по телефона. Проклетница! Тя му е съобщила, че съм на път.

— Знаеш ли дали Арни Мийкс и секретарката имат лична връзка?

— Не. Тя е нова, както казах. Изглежда интелигентна, самостоятелна, дружелюбна. Склонна е да флиртува, но не прекалено. Вчера беше нервна… Малко нервна. Бързах и затова не обърнах внимание. Съвсем ми излезе от ума, че сме разговаряли.

— Ще говоря с нея.

— Не. Не ти, а ние.

— Лейтенант… Фийби…

— Постави се на мое място.

Лиз си пое дълбоко дъх и попита:

— Трябва ли ти помощ, за да се облечеш?

Фийби се бореше, потеше и проклинаше, опитвайки да облече ризата, когато Еси влезе в стаята.

— Би ли ми обяснила какво точно правиш?

— Искам да навлека тази проклета риза. Трябва да изляза с детектив Алберта.

— Никъде няма да ходиш. Лягаш обратно в леглото, Фийби Катрин Макнамара.

— Ще се върна до час.

— Не ме принуждавай да те вкарвам насила в леглото, Фийби.

— Мамо, за бога! — Раздразнена и почти омаломощена от болка, Фийби отпусна ръце. — Ще ми помогнеш ли да закопчея проклетата риза?

— Не. Обясних ти, че никъде няма да ходиш.

— А аз ти обясних, че излизам. Има следа по моя случай и…

— Ти не си случай, ти си ми дете!

Останала без дъх, Фийби хвана болната си ръка. Макар да беше ядосана и раздразнена, забеляза предупредителните сигнали на зараждащата се у майка й паника.

— Мамо… Добре, хайде и двете да се успокоим.

— Ще се успокоя, когато видя пребитото ти тяло отново в леглото, където му е мястото. — Еси прекоси стаята и отметна завивките. — Веднага, чу ли. Няма да…

— Мамо, изслушай ме. Ръката ми ще се оправи. Раните ми ще зараснат. Но и двете знаем, какво остава в душата. Знаем го. Затова разбери, че няма да оздравея, докато човекът, който постъпи така с мен, не бъде заловен.

— Има кой да го залови.

— Разбирам защо го казваш. Така ти се иска. Но ме разбери. Трябва да го направя. Не мога да живея в страх, мамо. Просто не мога.

— И аз не го искам. Не за това те моля.

— Но аз се страхувам. Всеки път, когато си затворя очите, съм отново на стълбището.

— О, момиченцето ми.

Еси погали дъщеря си по бузата, а по лицето й потекоха сълзи.

— Една част от мен ще продължи да се страхува и винаги ще се чувствам заловена на онова стълбище, ако не изляза сега. Помогни ми да облека ризата, моля те.

През сълзи Еси изучаваше лицето на Фийби и забеляза всичко съвършено ясно.

— Не искам да живееш, както живях аз. Не искам да се страхуваш.

— Знам.

Бавно, без да сваля поглед от очите на Фийби, тя закопча ризата. После нежно постави ръката в презрамката и погали дъщеря си по косата.

— Щом се върнеш, веднага лягаш — разпореди се строго.

— Да, мамо.

— И ще изядеш цялата вечеря, която ще ти донеса.

— До последната хапка. — Фийби целуна бузата, на която малкият белег беше старателно покрит с грим. — Благодаря.

Когато Фийби се върна в гостната заедно с Еси, Лиз погледна първо една, после другата.

— Секретарката се е обадила, че днес е болна. Взех домашния й адрес.

— Ще я потърсим там.

— Детектив? Не ме интересува дали е с по-висок чин от вас. Добре да се грижите за момиченцето ми и да ми я доведете вкъщи.

— Непременно, госпожо Макнамара. Благодаря за кафето. — Лиз изчака да излязат навън и отваряйки чадъра, подхвана: — Не ме интересува дали си с по-висок чин, аз ръководя разследването.

— Няма да го оспорвам. Ани Утс е дружелюбна, склонна към леки флиртове и ефективна — така бих я описала. Към двадесет и пет годишна. Струва ми се, че й допада да е сред ченгета. Харесва й жуженето. Благодаря — добави тя, възползвайки се, че Лиз й отвори вратата. — Колко ужасно изглеждам? — попита, когато колежката й се настани зад волана.

— Не толкова, че да плашиш малките деца.

— Нека първо да види мен. Нещо ми подсказва, че той не й е казал за намеренията си да ме нарани. Сигурно е обяснил, че иска да ме сплаши или да ме моли да смекча наказанието. — Въпреки дъждовния ден Фийби сложи слънчеви очила. — Едва ли би му станала съучастник, ако е допускала, че ще ме нарани. На следващия ден се обажда да съобщи, че е болна. По-вероятно е изплашена, гузна и се пита какво се е случило. Сигурно вече е чула различни версии. Ако първо види мен, има по-голям шанс да се срине.

Когато отвори вратата на апартамента си, Ани не изглеждаше добре. На фона на захарнорозовата пижама лицето й беше бледо и измъчено. При вида на Фийби очите й се отвориха широко. Залитайки назад, промърмори името й.

— Ани Утс? Аз съм детектив Алберта. Може ли да вляза?

— Ами аз…

— Благодаря. — Лиз бутна широко вратата, та Фийби да влезе преди нея. Чуваше се далечен шум от телевизор — двама мъже от сапунка спореха за жена на име Жасмина.

— Лейтенант Макнамара трябва да седне. Много лошо е пострадала.

— Аз… Аз съм болна. Сигурно ще ви заразя.

— Ще поемем този риск. Чула си какво се случи с лейтенант Макнамара, нали?

— Да. Ами… да. Толкова съжалявам, лейтенант. Редно е да сте вкъщи и да си почивате.

— Ани, нали не възразяваш да изключим това нещо. — Без да дочака разрешение, Лиз взе дистанционното и прекрати заплашителната тирада на едър блондин, гол до кръста. — Разследвам какво се е случило с лейтенанта. Ти си последният човек, с когото е говорила, преди да бъде нападната.

— Нищо… не знам.

— Не знаеш, че е спряла при бюрото ти, преди да тръгне надолу?

— Да, това го знам. Каза, че слиза долу за лекцията си.

— По кое време беше?

— Малко преди десет. Няколко минути преди десет.

— Знаеше ли, че лейтенантът възнамерява да слезе по стълбите?

— Всички знаят, че лейтенант Макнамара предпочита стълбите. — Ани нервно дърпаше копчето със сърцевидна форма на пижамата. — Наистина не се чувствам добре. Ако ме извините…

— И лейтенант Макнамара не се чувства добре. Нали, лейтенант?

— Да. — Фийби бе прибрала слънчевите очила в чантата още на влизане в сградата. Съзнаваше, че насинените очи, натъртванията и превръзките й придават окаян вид, който шокира. Прикова поглед в Ани. — Бутна ме надолу, след като ми сложи белезници на ръцете, за да не мога да се задържа. — Продължаваше да гледа изпитателно Ани, вдигайки ръце, за да покаже превързаните си китки. — После ми залепи устата с тиксо и ми нахлузи торба за пране. — Отметна косата от челото, та раните да се видят още по-добре. — След като разби лицето ми в стената обаче.

По пълните бледи бузи на Ани започнаха да се стичат сълзи.

— Чух… Чух, че наистина е било страшна злополука. Чух, че сте паднали. Много лошо падане било.

— Случайно ли е било, че първо е размазал лицето й — намеси се Лиз. — Че е оковал с белезници ръцете й? Дрехите й случайно ли са се свлекли от тялото, че да се наложи полугола да пълзи, докато намери помощ?

— Съжалявам, съжалявам. Наистина не ми е добре. Бихте ли си тръгнали? Моля ви.

— Да не би той да ти е казал, че иска само да поговори с мен, Ани? — попита Фийби с равен тон. — Да поговори с мен насаме? Или малко да ме сплаши, защото съм била несправедлива към него? Това ли ти обясни, когато те помоли да му дадеш сигнал, че тръгвам надолу?

— Не знам за какво говорите. Нищо не съм направила. Ако сте паднали…

— Не паднах. Погледни ме, Ани. Знаеш, че не съм паднала. Затова си тук: болна, изплашена и се опитваш да се убедиш, че е било злополука. Така ти е казал той. Казал ти е, че е злополука, а аз лъжа. Защо? За да не се посрамя ли? Измислила съм, че са ме нападнали, за да не се срамувам от несръчността си?

— Откога спиш с офицер Арнолд Мийкс? — намеси се Лиз.

— Не спя с него! Не сме спали! Не в истинския смисъл. Нищо не съм направила. — Бентът се отприщи и Ани грабна куп книжни салфетки от кутията. — Той каза, че е злополука, но вие ще измислите някаква история, ще се опитате да го набедите. Каза как сте го сваляли и…

— Офицер Мийкс е твърдял, че лейтенант Макнамара му е правила сексуални намеци?

— Той й отказал и от тогава тя се опитва всячески да съсипе кариерата му. — Ани обърна умоляващ поглед към Лиз. — Би подал жалба за сексуален тормоз, но се притеснява, а и жена му не проявява разбиране. А и щом тя спи с капитан Маквий, каква полза ще има?

— Казал ти е всичко това и ти си му повярвала? — Лиз поклати глава. — Не знам доколко наивността ти те извинява, и доколко — не. Допускам наистина да си мислила, че правиш услуга на Арни. Вероятно не си искала да повярваш, че те лъже отново и отново, и те подвежда. Но си била наясно, че те лъже, нали, Ани? Не можеш да погледнеш лейтенант Макнамара и да повярваш, че чутото е истина.

— Не знам, не знам…

— Искаш ли да видиш някои снимки? — Лиз извади няколко. — Това е кръвта на лейтенанта по стената. Да. А тук дрехите й случайно са се свлекли от тялото й. А торбата за пране, нахлузена на главата й? Ето една хубава снимка на кръвта й по белезниците, които е щракнал на китките й. Да, хубава злополука, няма що.

— О, боже! — Ани закри лице с книжните кърпички. — Боже!

— Що за човек ще направи такова нещо, Ани? Не е ли в състояние да направи същото и на теб? Или дори нещо още по-лошо, защото ти можеш да го издадеш?

— Не знаех. Наистина нямах представа… — Ани хлипаше неудържимо. Измъкна още кърпички от кутията. — Нищо нередно не съм направила. Трябвали му само няколко минути, за да поговори с нея, да й покаже, че няма да го сплаши. Толкова. Само набрах номера му и оставих телефона да звънне два пъти. Такъв беше сигналът. Това е всичко, което направих. Не знаех…

— Но сега вече знаеш. Обличай се, идваш с мен.

— Арестувате ли ме? Господи, арестувана ли съм?

— Още не. Ако дойдеш и дадеш показания, ако кажеш истината, Ани, ще говоря с прокурора за теб. Той те е излъгал. Вярвам ти, когато казваш, че те е излъгал.

— И аз. — Фийби едва сдържаше гнева си, но успяваше да говори спокойно. — Вярвам ти, Ани.

— Толкова съжалявам, лейтенант. Наистина съжалявам.

— Да, не се съмнявам. Лиз се обърна към Фийби.

— Ще те оставя у вас и поемам нещата нататък.