Нора Робъртс
Точно по пладне (8)

8.

Не се срамуваше от сълзите, не и от онези, които трябваше да се пролеят. Изпитваше благодарност и облекчение, докато се стичаха и отмиваха най-големите й страхове и опасения, както и защото той не бе от мъжете, които потупват една жена несръчно и я увещават да не плаче.

Предложи й закрила и я остави да се наплаче.

Когато треперенето намаля и риданията се поуспокоиха, той нежно целуна натъртеното й слепоочие.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да. — Тя си пое дълбоко дъх. — Определено.

— Ето какво ще направим сега. Ще ти приготвя нещо за пиене, а ти ще ми разкажеш какво се случи. — Хвани я за брадичката и повдигна лицето й. — След това ще видим какво ще предприемем.

— Добре.

— Нямам кърпичка подръка…

— Имам книжни салфетки.

— Значи ще се оправиш. — Повдигна я и я настани до себе си. — Ако искаш да използваш банята… Има една в дъното на коридора.

— Добра идея.

Когато остана сама, тя бавно се надигна, взе си чантата, която той бе оставил на масичката, и като мина под изящните сводове по лъснатия под, стигна до банята.

Щом зърна отражението си в овалното огледало, простена — и от отчаяние, и от суета. Очите й бяха подути и кървясали, а дясното бе доукрасено от кръвта, събрала се в торбичка под него.

Брадичката й също беше насинена, а долната устна два пъти по-голяма и разцепена. Залепената на челото марля й пречеше да види нанесената там рана.

— Не си на конкурс за красота, Фийби — смъмри се тя, — така че се стегни. Господи, нима е възможно да изглеждаш по-зле?

И когато се появи вкъщи в този вид, ще изплаши всички до смърт.

Няма какво да направи, за да го предотврати, напомни си и внимателно наплиска лицето си със студена вода.

Съвсем скоро разбра, че дори елементарно действие като изпикаването се превръща в източник на раздразнение и ти струва доста физическо неудобство, ако си с натъртено бедро, а едната ти ръка е презрамка. От положените усилия да се освежи действието на лекарствата почти премина и отново всичко започна да я боли.

И дали е суетна или не, нямаше значение, защото вече й писваше да прилича на човек, размазал лицето си в тухлена стена.

Освен това ненавиждаше да куцука, а точно така се върна в гостната, където Дънкан слагаше поднос върху масичката.

— Не знам с какво са те натъпкали в спешното, но прецених, че едва ли е редно да ти предложа алкохол. Донесох ти чай и личния ми цяр за насинено око: торбичка със замръзнал грах.

— Направил си ми чай? — смая се тя.

— Не обичаш ли чай?

— Напротив. Направил си чай в красив чайник и ми го сервираш. Освен това си ми донесъл замразен грах. — Вдигна здравата си ръка. — Трогната съм и съвсем съм разтърсена емоционално. Готова съм да се разплача, защото някой ми е приготвил чай и ми предлага торбичка замразени грахови зърна.

— Значи постъпих добре, че не ти поднесох и домашни курабийки.

Тя взе торбичката грах и я допря до най-пострадалата част на лицето си.

— И курабийки ли можеш да правиш?

— Нямам представа. Но пък и не съм сигурен дали изобщо си в състояние да дъвчеш нещо засега. Как ти е челюстта?

Тя бавно отиде до дивана и седна.

— Като стоик ли да се държа, или да кажа истината?

— Ще понеса истината.

— Дяволски ме боли. Май по тялото ми няма и един сантиметър, който да не ме боли. Забавно ли ти се струва?

Той продължи да се усмихва, но обясни:

— Не ми е забавно, че те боли, но това, че беснееш, ме развеселява. Радвам се да видя, че буйният ти темперамент не е пострадал. — Седна до нея и наля чай. — Разкажи ми какво стана, Фийби.

— Нападнаха ме на стълбището в службата.

— Нападнаха те? Кой?

— Не го видях, затова не мога да кажа със сигурност. Причакал ме е… — подхвана тя и му разказа всичко.

Не я прекъсна, но когато описваше как нападателят е разрязал дрехите й, Дънкан стана. И той, както постъпи тя, когато влезе за пръв път в помещението, отиде до прозореца и се загледа навън.

Тя млъкна.

— Продължавай — насърчи я Дънкан. — Просто в момента не ми се седи.

Слушаше я и гледаше градината, но не виждаше нито моравата, нито храстите, нито дърветата. Виждаше едно затворено, зле осветено стълбище, където Фийби е била причакана, доведена до безпомощно състояние, а някакъв негодник без лице я е наранявал, опипвал, тероризирал.

Трябва да има някакво възмездие, помисли си Дънкан. Той твърдо вярваше във възмездието.

— Знаеш кой е — рече, когато тя свърши.

— Не го видях.

Дънкан се обърна. Лицето му беше овладяно и безизразно, затова сините му очи се открояваха още повече.

— Знаеш кой е — повтори.

— Имам силни подозрения, но подозренията не са доказателство.

— Говориш като ченге. Какво казва човекът у теб?

— Знам кой го направи и ще намеря начин да го докажа. Да не мислиш, че ще се примиря? Така ли смяташ, че ще реагирам?

Тя вдигна ръка, сякаш да спре гневния си изблик.

— Не, не, продължавай. Да изпаднеш в бяс, е толкова лечебно, колкото и да се наплачеш хубаво.

— Той ме нарани! Шибано копеле такова! Нарани ме и ме унижи. Накара ме да повярвам, че ще ме убие и ще остави детето ми сираче, а майка ми и семейството ми — потопени в скръб. Остави ме да пълзя почти без дрехи… направо гола, и то там, където работя, където ходя всеки ден и се срещам с хора, та всички да видя какво може да направи той с мен! И знаеш ли защо?

— Не. Защо?

— Защото не се примирява, че трябва да приема нареждания от мен. Не търпи някой над него — особено жена — да следи за дисциплината му и да го накара да поеме отговорност за постъпките си.

— Да не искаш да кажеш, че друго ченге се е отнесло така с теб?

Шокирана, че толкова много се е разкрила, тя се сепна.

— Имам подозрения — изрече плахо.

— Как се казва?

Жената у нея — унизената и наранената — се разтопи от загрижения му тон. Тон, който ясно казваше: „Аз ще се погрижа за това“. Тя обаче поклати глава.

— Не се намесвай, Дънкан. Ще се справим със случая. Ще го разкрием. Да се справя с този мъж, вече се превръща в мисия на живота ми. А фактът, че ти ми предложи подкрепа и дома си, за да… Помогна ми повече, отколкото предполагаш.

— Дори да е достатъчно за теб и макар да се радвам, че съм ти помогнал, не мога да ти опиша какво ми е. Идва ми да размажа физиономията на този негодник, все едно е изгнило дърво, а после да хвърля безполезната му пишка на кучето, което все се каня да си взема.

— Така е — каза Фийби след известна пауза. — Наистина не знам какво ти е. Но признавам, че се чувствам странно утешена и малко заинтригувана от чувствата, които изпитвам към теб.

— Засега и аз не съм наясно със себе си, нито пък какво ще стане между нас. Не допусках, че така скоро ще се наложи да търся отговор. Като се абстрахираме обаче от чувствата си и какво точно ще стане помежду ми, естествената ми реакция, когато някакъв страхлив мерзавец напада жена, е да му го върна тъпкано.

И тя напълно вярваше, че Дънкан е способен да го направи. Докато го наблюдаваше как в момента кипи от сдържан гняв, тя си даде сметка, че у него има много повече качества от чар и неизменен късмет.

— Добре. Долавям естествената ти потребност да защитаваш и да действаш, а и го казваш сякаш…

— Хич не ми се прави на медиатор.

— Това е естествената ми реакция — обясни тя. — Следващата е да обявя, че не ми трябва защита, но при дадените обстоятелства е глупаво да го твърдя. През по-голямата част от живота си аз съм защитавала и закриляла и това се отнася и за времето, преди да сложа значка. Не съм съвсем наясно как да реагирам, когато някой пожелае да ме защитава и закриля.

Той се приближи, поколеба се и леко се наведе.

— Ще бъда крайно внимателен, но ми кажи, ако все пак те заболи.

Изключително нежно и предпазливо опря устни в нейните.

— Не боли — призна тя.

Той я целуна отново, преди да се изправи и да отсече:

— Разполагаш със седмица.

— Моля?

— Разполагаш със седмица, за да изпълниш мисията на живота си в момента. После искам име и ще действам както реша.

— Ако това е някакъв ултиматум…

— Не, не е. Просто е факт. — Седнал на масичката срещу нея, Дънкан взе торбичката със замръзналия грах, която сега тя държеше в скута си, обърна я и постави по-хладната страна върху натъртената брадичка. — Вече знам, че е ченге и че си в обтегнати отношения с него заради нещо. До час мога да разбера как се казва. Но ти давам една седмица да действаш както ти си решила.

— Въобразяваш си, че като имаш пари…

— Не, Фийби. Знам, защото имам пари. — Нежно вдигна ръцете й и една по една целуна превързаните й китки. — Парите смазват колелото. Това е още един факт. Ти си умна и целеустремена, което страшно ми допада. Обзалагам се, че до седмица ще печеш този тип на бавен огън. Ако не успееш, мой ред е.

— Твой ред? Това е полицейска работа и не става въпрос за изчакване на ред.

Той й се усмихна леко, но достатъчно, за да се появи трапчинката.

— Знаеш ли, в момента не приличаш на нищо.

— Моля?

— Имам предвид, че изглеждаш ужасно. Лепенките, синините и превръзките с нищо не допринасят за твоята привлекателност. Наистина не приличаш на нищо, а защо продължаваш да ме привличаш, е дяволски странна загадка, но също е факт.

Разкъсвана от противоречиви чувства, рязко остави торбичката със замръзналия грах върху подноса.

— Какво общо има всичко това и защо го казваш?

— Нищо. Просто се роди в главата ми. Искаш ли още чай? Да, така е — продължи той, когато Фийби го изгледа изпитателно. — Сменям темата. Ти си взела решение. Аз също. Няма смисъл да спорим, защото никой от нас няма да отстъпи. А в момента ти едва ли се чувстваш в най-добра форма, затова не е редно да се карам с теб.

— Не, не искам повече чай, благодаря. И си прав: не се чувствам в най-добра форма, но е важно да схванеш, че има огромна разлика между възмездие и закон.

— Ще го обсъдим друг път, когато събереш всичките си сили. Искаш ли да влезеш в банята? Имам джакузи и топлата вода ще отмие част от болката.

Друго, което й бе направило впечатление, но за момент го забрави: този мъж имаше здрав разум в главата и винаги проявяваше загриженост.

— Съблазнително предложение, но ще откажа. Трябва да се прибирам. — При тази мисъл се погледна. — Божичко!

— Искаш ли да им звънна преди това, да ги подготвя?

— Не. Така ще започнат да се притесняват, още преди да ме видят. Отново ще прибегна до добротата ти, Дънкан. Ще те помоля да ме откараш.

— Значи ще си ми длъжница.

Помогна й да стигне до колата. Дори това кратко разстояние я изтощи и я остави без дъх, затова се наложи той да преметне предпазния колан.

Карли всеки момент ще се върне от училище, помисли си Фийби, докато той шофираше към дома й; мама сигурно приключва с поръчките по интернет или подрежда красиво в кутии готовите изделия, които утре да бъдат изпратени по пощата; Ава най-вероятно е свършила със задачите за деня и сега се суети из кухнята.

Един спокоен понеделнишки следобед, който тя щеше да развали.

— Кой свири на пиано?

— Никой. Е, аз понякога сядам, но не съм много добър. Просто си представях, че едно пиано ще придаде класа на помещението.

— Братовчедката Бес настояваше Картър и аз да се научим. Аз придобих техника, но Картър свири от сърце. — Облегна глава назад. — Щеше ми се тази час вече да е приключила. Знам какъв шок ще предизвикам и се чудя какви обяснения да давам. О, защо това не е вече зад гърба ми?

— Мога аз да обясня какво ти се е случило, ако желаеш.

— Трябва лично да го направя. Къде е твоето семейство, Дънкан?

Сети се, че никъде из стаите, които видя в грамадната къща, не забеляза семейни снимки.

— Тук и там.

— Дълга история, така ли?

— Цяла сага. Да я запазим за друг път.

Мобилният й телефон иззвъня и с известно усилие тя успя да го извади от чантата.

— Фийби е. Да, Дейв, добре съм, или поне — по-добре. Не. В момента се прибирам. С един приятел съм. Можеше да е и по-лошо. — Заслуша се. — Да, разбирам. Утре ще дойда да… Сър! Капитане! Дейв! — Въздъхна раздразнено. — Добре, но само два дни. Три! Да, сър, благодаря. И бих искала отложената среща да се проведе в четвъртък, ако е възможно. Благодаря. Непременно. Да. Довиждане.

— Всичко наред ли е? — попита Дънкан.

— Не съвсем, но все пак е по-добре, отколкото очаквах. Искаше да ми нареди да си взема болнични за две седмици.

— Какъв негодник.

Тя прихна, но сепнато си пое дъх заради острата болка в ребрата.

— Ще полудея, ако остана вкъщи, а мама и Ава се суетят две седмици около мен. Той също го знае. Ще се оправя по-бързо, ако работя. И това го знае. Сигурно от самото начало е бил наясно, че ще отсъствам само три-четири дни. Какъв подлец.

— Изглежда ми като човек, когото ще харесам.

— Несъмнено. Измъкна се с оръжието ми.

— Какво? Капитан Дейв?

— Не, нямам предвид капитана. Извинявай. Размътила ми се е главата и мислите ми скачат.

Ченгето, което я е нападнало, досети се Дънкан. И понеже беше заета да премисля случилото се, той я остави на мира.

— Какво ще кажеш първо за един бърбън и цигара? — предложи той, когато приближиха Джоунс Стрийт.

— Да не мислиш, че не искам? Предстои ми среща с няколко жени, които ще изпаднат в истерия. — Когато свиха към дома й, започна да диша дълбоко, за да се подготви. — Боже, това вече е върхът!

— Кое?

Дънкан й хвърли поглед и видя стоическата усмивка на лицето й. После видя мъжа, който дотогава вървеше бавно по огрятата от слънце улица, да хуква към тях.

— Фийби! Фийби, какво е станало? — Мъжът рязко отвори вратата. — Господи, какво е станало с теб? Ти кой си? — обърна се той свирепо към Дънкан. — Какво, по дяволите, си направил на сестра ми?

— Картър, спри! Спри, чуваш ли? Нищо не ми е направил, а ми помогна.

— Кой те е наранил? Къде е този човек?

Хора се разхождаха по улицата — и местни жители, и туристи — и сега, забеляза Фийби, мнозина спряха, за да зяпат пребитата жена и двамата мъже от двете страни на лъскавото бяло порше.

— Спри да крещиш на обществено място като луд. Хайде да влезем вътре.

— Много уместни въпроси зададе — вметна Дънкан, заобиколил и застанал до вратата на Фийби. — И аз бих искал да чуя отговорите. Казвам се Дънкан. Доста е натъртена. Ще трябва да сме внимателни…

— Аз ще се погрижа за нея.

— Картър, престани! Искаш ли да скапеш още повече деня ми, като се държиш грубо с мой приятел. Извинявам се от името на невъзпитания си брат, Дънкан.

— Няма нужда.

— Господи, ето я и госпожица Тифани и причудливото й куче, които идват от парка. Няма да се справя нея. Картър, моля те, не ме оставяй в ръцете й. Помогни ми да вляза.

— Спокойно, сега ще стане — намеси се Дънкан. Беше зърнал вече жена в доста попреминала младост, с бухнала руса коса, която водеше дребно, очевидно плешиво кученце с миниатюрна вратовръзка на точки на вратлето. — Още не те е видяла. Между другото, и аз щях да се държа невъзпитано, ако бях на твое място — обърна се той към Картър, след като помогнаха на Фийби да стъпи на тротоара. — Но винаги когато докарам една жена до дома й, я съпровождам до вратата.

Примирила се, Фийби се остави да я подкрепят, а накрая и буквално да я понесат по стъпалата. Сега, когато увертюрата свърши, помисли си тя, започва същинската част на шоуто.

Когато отвориха вратата, Еси вече почти беше слязла по стълбището.

— Стори ми се, че те чух да викаш, Картър. Аз… Фийби! Боже господи!

Пребледня и залитна.

— Пуснете ме — просъска Фийби и се устреми напред. — Мамо, добре съм. Мамо. Дишай дълбоко. Добре съм. Прибрах се. Картър, иди й донеси вода.

— Не, не… — Все така смъртнобледа, Еси вдигна ръка и погали Фийби нежно по бузата. — Момиченцето ми.

— Добре съм.

— Лицето ти. Рубен…

— Той е мъртъв, мамо. Знаеш го.

— Да, да. Извинявай. Съжалявам. О, Фийби, какво стана? Лицето ти, ръката? Ава!

Овладя се, отбеляза Фийби. Продължаваше да е бледа като платно, но се беше овладяла.

Ава се появи от задната част на къщата. През следващите няколко минути последваха куп приказки, наговорени едновременно, хаотични движения, сълзи. Дънкан затвори входната врата и остана до нея. Винаги беше смятал, че ако не можеш да помогнеш, по-добре е да не се намесваш.

— Хайде, всички, престанете!

Чу гласа на Фийби — доста спокоен и твърд — да се извисява над цялата суетня. Повтори същото два-три пъти и това сякаш подейства като плесница на семейството й, защото изведнъж всички млъкнаха.

— Ще ви обясня, но в момента искам да престанете да говорите едновременно. Нападнаха ме, което е очевидно, и вашият брътвеж с нищо не помага. Сега…

— Мамо!

Точно както Фийби ги накара да млъкнат преди секунди и да овладеят истерията си, сега този един-единствен писък спря онова, което Дънкан предположи, че ще е началото на гневна лекция. Фийби се обърна към малкото момиче с яркочервена топка в ръце.

— Добре съм, Карли. Знам, че не изглеждам така, но съм добре. И ще се оправя. Пострадах, но всичко ще мине.

— Мамо!

Топката се търкулна и Карли се втурна към майка си, за да притисне глава към корема й. От мястото, където стоеше, Дънкан забеляза как Фийби бе пронизана от остра болка и как лицето й внезапно пребледня.

— Ей, извинете, знам, че едва ли е уместно да се намесвам в този момент, но май е най-добре Фийби да си легне. — Пристъпи напред, докато говореше, и вдигна младата жена на ръце. — Карли, ти най-добре ми покажи къде е спалнята на майка ти.

— Тя е горе.

— Мога да вървя, Дънкан. Пусни ме.

— Не се съмнявам, но така и така съм те взел. Госпожо Макнамара? Предписаха на Фийби лекарства! Май е време да ги вземе, ако й донесете вода.

— Разбира се, разбира се…

— Аз ще донеса — обади се Ава и се обърна към Еси. — Ти иди горе с Фийби. Аз ще донеса вода и лед. Картър, ела да ми помогнеш да извадим лед за Фийби.

— Отивам да приготвя леглото — обяви Еси и хукна нагоре.

— Падна ли? — попита Карли с все още треперещо гласче, крачейки редом с Дънкан.

— Нещо такова. По едно време паднах лошо и се наложи да отида в болница. Оправиха ме и ме пуснаха да се прибера. Нали знаеш, че не те пускат, ако не си се оправил наистина?

— Ръката ти счупена ли е?

— Не. Само ме боли, затова я сложиха в презрамка, за да не я движа.

— Ти как така не си я уловил, когато е падала? — настойчиво се обърна Карли към Дънкан.

— Щях да го направя, но не бях там в момента.

Отнесе Фийби в спалнята, където Еси вече беше отметнала кувертюрата и подредила възглавниците.

— Вече може да легне. Много ти благодаря, Дънкан. Фийби, извинявай, но за миг си загубих ума.

— Всичко е наред, мамо. И всичко ще бъде наред.

— Разбира се. — Макар устните й видимо да трепереха, Еси успя да се усмихне на внучката си. — Добре ще се грижим за майка ти, нали? Сега трябва да си изпие лекарството.

— В чантата ми е. Аз…

— Ето я — вдигна я Дънкан и я остави на леглото.

— Много те бива в детайлите — подхвърли Фийби.

— Не искаш ли да отидем да седнем в гостната, Дънкан? — покани го Еси. — Картър ще ти приготви нещо за пиене. И… — Разтърка с ръце слепоочията си. — И, разбира се, ще останеш за вечеря. Да, оставаш за вечеря.

— Много мило, но по-добре да се погрижите за Фийби. Друг път ще се възползвам от поканата.

— По всяко време си добре дошъл. Наистина по всяко време. Ще те изпратя.

— Най-добре стой тук. — Потупа Еси по рамото и се обърна да погледне Фийби. — Същото се отнася и за теб.

— Май ще последвам съвета ти. Дънкан…

— Друг път ще говорим.

Сблъска се с Картър на стълбището, той се качваше с няколко торбички лед.

— Извинявай, че така ти се нахвърлих.

— Забрави. Напълно естествена реакция.

— Знаеш ли кой е нападнал сестра ми?

— Не знам, но ще разбера.

— Ако стане, преди аз да успея, моля те, кажи ми.

— Непременно.

— Картър Макнамара — представи се той, размествайки торбичките с лед и подавайки ръка.

— Дънкан Суифт. Пак ще се видим.

Дънкан излезе, но хвърли поглед към прозореца на спалнята, докато крачеше към колата си. Разкошна къща, помисли си, но пълна с проблеми. Самият той имаше опит с проблемите и знаеше, че са от всякакъв вид и характер.

Също както бе наясно, без никакво колебание, че каквито и да са проблемите, именно Фийби държи семейството заедно, все едно е лепило.

Дали е дарба, или е бреме, запита се той. На този етап реши, че най-вероятно е смесица от двете.

Един умен мъж би се отдалечил от разкошната къща с нейните разнолики проблеми. Щеше да се отдалечи и да не се върне. Така би постъпил един умен мъж.

Но пък, прецени Дънкан, има моменти, когато е далеч по-интересно и определено си заслужава да си тъп.

 

 

Накрая се озова в бар. Тълпите, идващи за по питие след работа, нямаше да нахълтат в „Слам Дънк“ поне още час, затова независимо от множеството включени екрани на спортни предавания и клиентите, които играеха билярд, Дънкан прецени, че е достатъчно спокойно, за да проведе среща.

И без това му се пиеше бира, а след следобеда, който изкара, определено я заслужаваше. Оглеждаше се за приятеля си и когато Фин влезе, му махна.

— Поръчах ти вече бира и чипс.

— Днес ме заряза насред преговорите.

— Знам. Съжалявам. Нямаше как иначе да постъпя. Какво стана?

Фин въздъхна театрално, преди да заговори.

— Джейк, който също се почувства изоставен, защото пристигна две минути след като се разделихме, огледа обекта. Ще ти представи подробен опис какво ще ти струва да преобразиш сградата както си намислил. Искаш ли обаче да чуеш първата му оценка? Ще се наложи да влееш един и половина милиона — може и малко повече или по-малко.

— Добре.

Фин се облегна назад, за да поставят чипса между двамата и да му поднесат бирата.

— Мислил ли си някога как стигнахме дотук. Да седим и спокойно да разговаряме за милион и половина все едно е дребна сума?

— Колко плати за този костюм?

Фин се ухили и си взе халбата.

— Елегантен е, нали?

— Приятел, ти си ми кумир по отношение на модата. Бих стигнал и до два милиона. Да не се правим на стиснати. Да не забравяме, че отделно трябва да платя на катеричката за собствеността.

— Да, той наистина прилича на катеричка.

— Може да използва част от парите да си купи свястна перука. Както и да е… Имаш ли нещо за писане?

Фин извади писалка „Монблан“ от вътрешния джоб на костюма.

— Ти защо никога нямаш нищо за писане, по дяволите?

— Къде да го държа? А и ти винаги имаш.

Дънкан започна да драска цифри по салфетката.

Съвсем типично, помисли си Фин. Ако и да приличаше на най-обикновен мъж — износени джинси, свободна риза с навити ръкави, коса, която определено се нуждае от подстригване — външният вид определено лъжеше, ставаше ли въпрос за Дънкан Суифт. Той не беше просто човек, избрал печелившите числа в подходящ момент.

Ще използва взетата назаем писалка, за да изчисли върху салфетката колко ще му струва вложението, какви изненади могат да възникнат и каква ще е потенциалната печалба. Ще го направи, докато яде чипс и пие бира, а когато приключи, сметките ще са така точни, все едно са ги правили екип счетоводители.

Този човек просто има талант за тези неща, прецени Фин, взимайки и той няколко чипса.

— Ти всъщност къде изчезна?

— Тъкмо за това искам да поговорим. По-скоро с прекрасната ти жена.

— Лу е в съда.

Дънкан погледна над рамото му и ухилен обяви:

— Не бих казал.

Беше облечена в консервативен тъмносин костюм, който обаче успяваше да подчертае дългите и стройни крака. Буйните й къдрици, прибрани с шнола, изтъкваха изпъкналите скули, дълбоките кафяви очи и изваяните устни. Кожата й имаше цвят на гъст карамел.

Дънкан постоянно се питаше как съдията или съдебните заседатели са в състояние да погледнат тази жена и да не изпълнят разпорежданията й.

Измъкна се от сепарето, прегърна я и заговори в ухото й достатъчно високо, за да го чуе Фин:

— Зарежи го. Ще ти купя остров Фиджи.

Лу имаше приятен гърлен смях, който сега пусна с пълна сила.

— Разрешаваш ли да го задържа, за да си играя с него, когато си зает?

— Я си ми върни съпругата!

— Не съм приключил с нея. — Без да бърза, Дънкан я целуна дълго и шумно. — Това ще ми стигне за известно време. Благодаря ти, че дойде, Лу.

— Не си ли в съда?

— Бях. — Тя се настани до Фин и нежно докосна устните му със своите. — Прокурорът поиска почивка. Здравата съм ги притиснала. Е, кой от вас двамата привлекателни мъже ще ме почерпи мартини?

— Вече го приготвят. Една минута. Толкова ще предложим на катеричката и толкова максимум ще вложим. — Дънкан бутна салфетката към Фин. — Става ли?

Фин погледна числата и сви рамене.

— Парите са твои.

— Да, това е най-забавната част, нали?

Дънкан вдигна бирата си. Знаеше, че Фин и Лу са преплели ръце под масата. Свързваше ги онази нежна обич, която държи заедно хората и ги прави безумно щастливи.

— Искаш ли нещо друго, освен чипс? — попита Дънкан.

— Мартинито е достатъчно. Тъй като нашето разкошно и интелигентно дете ще прекара нощта при братовчедка си, ще накарам моя страхотен съпруг да ме заведе на вечеря.

— Така ли?

— Да, но преди това ще си изпия питието и ще довърша флирта с любовника си — и намигна на Дънкан. — Е, кукличката ми, с какво мога да ти бъда полезна?

За момент Дънкан не каза нищо, а после се ухили широко.

— Извинявай, замислих се колко хубаво наистина може да подредим нещата. — Отново с удоволствие изслуша великолепния й смях. — Става въпрос за случка с моя приятелка днес и ми е любопитно какви ще са последиците за типа, който го е направил, след като бъде хванат.

— Криминално или гражданско?

— Чиста проба криминално деяние!

Лу вдигна вежди, изненадана от тона му, след което прие поднесеното й мартини. Отпи бавно първата глътка.

— Ако този индивид бъде обвинен и подведен под отговорност, да подразбирам ли, че възразяваш аз или моята фирма да го представляваме?

— Не мога да ти нареждам какво да правиш, но смятам, че би се досетила до какви мерки ще прибегна — законни — когато го заловят.

— Не казваш „ако“, а „когато“ — обърна му внимание тя. — Добре. Кажи ми какво се твърди, че е извършил въпросният тип.

— Преди да ти кажа какво е направил, искам да знаеш, че е ченге.

— Уф, жалко. — Лу въздъхна и отново отпи. — Хайде, разказвай.

 

 

Интересно. Седеше на бара, пиеше бавно бира и похапваше пържени картофи, докато си даваше вид, че с интерес следи мача, който течеше по телевизията.

Виждаше идеално сепарето, където новият приятел на Фийби седеше с издокарана цветнокожа двойка. Интересно, изключително интересно. И извади късмет, че държеше къщата на Джоунс Стрийт под око точно когато се появи лъскавата кола.

Фийби не изглеждаше особено добре.

Насили се да се въздържи да не се разхили, за да не привлече нежелани погледи. Не, червенокосата кучка определено не изглеждаше добре.

И ще изглежда още по-зле, когато приключи. Но засега ще отдели малко време, за да разбере кой е господинът с хубавата кола и приятелите му.

Човек никога не знае кой може да му е от полза.