Нора Робъртс
Точно по пладне (7)

7.

Седнала зад бюрото си в понеделник сутринта, Фийби започна да отмята натрупалата се писмена работа, отговаряше на телефонни обаждания и дори намери малко време да прегледа бележките си за предстоящата си лекция.

Можеше да се каже, че поведението на Арни Мийкс е удар под кръста, но тя държеше да наблегне на реда и процедурата, задължителни за медиатора, когато се озове на местопроизшествието.

Трябва да се спазват правилата, помисли си тя. В инцидента с Грейди, Арни определено ги бе пренебрегнал. Случилото се впоследствие и причините да се стигне дотам щяха да залегнат в аргументите й и тя се надяваше да илюстрират добре защо е нужно да се съблюдават правилата.

Добави копие от доклада си по случая, някои записи и снимки от други инциденти.

Тъкмо ставаше, когато Дейв влезе в кабинета й.

— Капитане.

— Трябваш ми за минута.

— Разбира се. Имам малко време преди лекцията. Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

Той затвори вратата и тя усети как мускулите на раменете й се напрягат.

— Проблем ли има?

— Изглежда. Звънна ми сержант Мийкс, бащата на Арнолд Мийкс. Подхвърли нещо в смисъл, че ще внесе оплакване срещу теб.

— За какво?

— По повод неправомерното отстраняване на сина му. Подметна нещо и за оклеветяване и злословене. Иска да поговори с теб, с мен и с представител на сина му.

— Винаги съм на разположение. Повторих на Арни, че може да се свърже със своя профсъюзен представител, докато е отстранен от работа. Вписано е в протокола — подчерта тя.

— Значи настояваш да бъде отстранен за тридесет дни?

— Да. Той наруши всички правила. Тласна Грейди към самоубийство и извади късмет, че похитителят не уби някого от заложниците. Прочети доклада, капитане, както и свидетелските показания и на цивилните, и на служебните лица.

— Прочетох ги. — Дейв уморено разтърка врата си. — Не би могъл да забърка по-голяма каша, дори да искаше.

— Не съм сигурна дали е било толкова несъзнателно. Не, не го казвам от лична неприязън — вметна тя бързо, тъй като Дейв свъси вежди. — Той не обича да се подчинява, упорит е, сексист и грубиян. Такива като него не стават за полицаи.

— Фийби, подобно предубеждение няма да ти помогне.

— Не е предубеждение, а факт. Убедена съм, че като се направи психологическата оценка, ще се потвърди моята правота. Дейв, той е поставил онази осакатена кукла пред къщата ми.

Капитанът пъхна ръце в джобовете и ги сви в юмруци.

— Няма да го оспорвам, но внимавай и не изричай това обвинение пред други. Трябват ти повече…

— Нарече ме кучка в лицето, да не говорим колко ли пъти го е правил зад гърба ми. Стоеше горе-долу, където си ти сега, и ме заплаши. Не само не изпитва никакво уважение към авторитета ми, а направо ме презира.

— Да не мислиш, че и аз не искам да го разкарам? — За пръв път Дейв допусна част от гнева и раздразнението му да си проличат. — Не ми е притрябвал нито в отдела, нито в управлението. Но на този етап нямам никакво основание да го уволня. Фийби, щом седиш зад това бюро, длъжна си да изискваш да се проявява уважение към ранга ти.

— Правя го — отвърна тя с равен тон. — Дано тридесет дни са достатъчни, за да го осъзнае. Капитане, в последния ни разговор той ме обвини, че заемам поста, защото съм ти любовница.

Дейв я изгледа смаяно, преди да възкликне:

— Долен кучи син. Долен и гаден. — Пое си дълбок въздух. — Имаше ли свидетели на тези обвинения?

— Не, а аз вече бях изключила магнетофона. Но го направи, повярвай ми, а това значи, че колкото презира мен, толкова презира и теб. А и съм убедена, че се канеше да ми посегне физически. За щастие детектив Сайкс се намеси в този момент. Не обичам да постъпвам така. Не ми е приятно да разпространявам такива нелепости, но това е положението. Според мен Арнолд Мийкс е опасен. Питай Сайкс, ако не ми вярваш.

— Ще го направя и ще уредя срещата с баща му за следобед.

— Добре.

— Ще подадеш ли оплакване за сексуален тормоз?

— На този етап не. Засега ще се задоволя с оплакването за неподчинение.

Дейв кимна и тръгна към вратата.

— Добре е да се свържеш с твоя профсъюзен представител — подметна той. — Семейство Мийкс имат връзки в централата, могат да упражнят натиск. Пази си гърба, Фийби, защото дори този задник да си получи заслуженото в случая, той е вреден и опасен.

— Ще го имам предвид. Дейв? Съжалявам, че си въвлечен в тази каша лично.

— Не си виновна ти — увери я Дейв, — а той.

Проблеми, помисли си Фийби, останала отново сама.

Задаваха се проблеми. Е, и преди се е сблъсквала с какво ли не. След края на лекцията ще отдели време да прегледа отново доклада на Мийкс, показанията във връзка със случая „Грейди“ и своя рапорт за препирнята в кабинета й.

През стъклената стена на кабинета си видя как Дейв прави знак на Сайкс да останат насаме за частен разговор. У шефа й — капитана — се бяха събудили инстинктите да я защитава и тя съжаляваше, че се е стигнало дотам.

Но пък за нищо на света нямаше да позволи Мийкс да поставя живота на хората в опасност, да я заплашва, да разстройва семейството й и да се крие зад връзките на баща си.

Изобщо не й пукаше кой е баща му.

А сега, напомни си тя, време е да загърби тези мисли и да слезе долу. Прекоси общата чакалня.

— Следващите деветдесет минути ще бъда в заседателната зала — каза на секретарката.

— Добре. Лейтенант? — Ани Утс, административната помощничка на отдела, се усмихна припряно и нервно на Фийби. — Май в края на седмицата ще ми се наложи да взема свободен ден, за да уредя някои лични неща.

— Не възразявам. Ако предварително уточниш кой ден ще отсъстваш, ще бъде по-добре. Ще се погрижа някой да те замества.

— Лейтенант? — Усмивката й продължаваше да е притеснена. — Вярно е, че съм нова тук, но ми харесва. Надявам се да сте доволна от работата ми.

— Много добре се справяш.

Няма да е зле да не се гримираш така тежко и да си купуваш дрехи един номер по-големи, помисли си Фийби, но работата наистина си я вършиш.

— Аз… Днес съм донесла захаросани бадеми. Домашни са. — Поднесе покрита със салфетка чинийка. — Заповядайте.

— След лекцията.

— Ще използвате стълбите, нали? Толкова тичате нагоре-надолу, вместо да вземате асансьора, че малко захар няма да ви навреди.

— Именно заради слабостта ми към сладкото тичам нагоре-надолу по стълбите.

Бързо се отдалечи, Ани я бе забавила достатъчно. Отвори вратата към стълбището и бързо заслиза.

Колата й щеше да е готова днес, сети се тя. Май така й бяха казали. Ще се обади на монтьора в почивката и…

С периферното си зрение долови някакво движение, но преди да успее да реагира, бе притисната към стената. Изпита остра болка, премесена със страх, когато лицето й се фрасна в циментовата стена. Причерня й пред очите.

Само след секунди инстинктите й крещяха: „Бори се“, ала в следващия миг устата й беше залепена с дебело парче тиксо, а ръцете — извити назад и стегнати в белезници.

Замаяна от удара, Фийби все пак вдигна крак, за да ритне, но не уцели. В следващия момент престана да вижда заради нахлузената на главата й качулка. От залепените й устни не се изтръгна отчаяният й вик, когато нечия ръка я блъсна и тя полетя към стълбищната площадка. Вкуси кръв и дори през учестеното си и шумно дишане чу как нападателят й се изсмя. Молейки се за чудо, тя ритна напосоки, но нечии ръце я стиснаха здраво за гърлото.

Не, не искаше да умре по този начин. Нима нямаше да види очите на човека, който ще я убие, който ще лиши детето й от майка?

Тялото й се гърчеше, краката й се мятаха и ритаха, дробовете й стенеха за въздух. После натискът поотслабна и тя успя да си поеме дъх. Паниката и страхът обаче отново я обзеха и пак искаше да извика, защото усети нож да пори дрехите й. При едно от резките движения върхът на острието одра кожата й. Ръце — напъхани в ръкавици ръце, отбеляза съзнанието й — я стиснаха за гърдите.

Това не можеше да е истина: да нападнеш и изнасилиш полицайка в собственото й управление?! Беше лудост. Но съпротивата й не попречи на ръцете да продължат да късат дрехите, да я опипват, да я натискат между бедрата.

А тя се ненавиждаше за риданията и молбите, които отправяше зад тиксото; ненавиждаше се, защото това само го караше да се смее и му доказваше, че командва положението.

— Не се притеснявай. — Тези прошепнати думи бяха първите, които изрече. — Не чукам такива като теб.

Нова болка я прониза — удар през лицето. Стори й се, че ще припадне и за миг почти поиска това да се случи. Сякаш чуваше далечни стъпки.

Някой идваше ли? Моля те, Господи. Не, не, някой си тръгваше. Той се отдалечаваше. Фийби простена. Всичко я болеше. Ала жаждата за оцеляване — този първичен инстинкт — се оказа по-силна. Размърда рамене и започна да върти глава, за да се отърве от качулката. Наложи си да не се паникьосва; постепенно брадичката й се освободи, после устата, носът и накрая — слава богу — очите.

Бързо се огледа. Видя петна от собствената си кръв по стената, където нападателят бе блъснал лицето й.

Но зърна също и врата на няколко стъпала от себе си. Трябваше да стигне дотам, за да се спаси.

Завързаните ръце ограничаваха движенията й, но все пак се извъртя и успя да се надигне на колене. Парчета от раздраната й пола и блуза висяха по нея, а други лежаха по стълбището.

Той я остави гола, унизена, завързана, но жива.

Облегна се на стената за опора и с мъка се изправи на треперещите си крака. Повдигаше й се, но се молеше да успее да издържи, докато намери помощ.

Някакъв отчаян глас в нея я припираше: „Бързай. Той може да се върне“. Все така опряла гръб в стената, тя се затътри, треперейки от страх и изтощение, към вратата. Мобилизира сетните си сили и завъртя дръжката.

Залитна през прага, стовари се на пода и запълзя.

Някой извика. Чу го приглушено, все едно обгърната в гъста мъгла, а след това припадна.

Не остана в безсъзнание дълго, болката не й позволяваше. Най-напред усети, че тиксото вече не е върху устните й.

— Донесете одеяло. Някой да ми даде проклетата си куртка и да намери ключ за белезниците. Добре ли си, лейтенант. Аз съм Лиз Алберта. Чуваш ли ме? Всичко ще е наред.

Лиз? Фийби се взря в сериозните кафяви очи. Детектив Елизабет Алберта. Да, да — знаеше това име, познаваше тези очи.

— Стълбището… — промълви Фийби. — Нападна ме на стълбището.

— Двама души вече са там и проверяват. Не се притеснявай. Идва медицински екип, лейтенант. — Лиз се наведе по-близо до ухото й. — Изнасили ли те?

— Не, не. Само… — Фийби затвори очи. — Не. Колко лошо съм наранена?

— Още не знаем.

— Пистолетът ми. — Фийби рязко отвори очи. — Господи, пистолетът ми. Не успях да го измъкна навреме. Да не би да ми го е взел?

— Не знам още.

— Стойте мирно, лейтенант. Сега ще сваля белезниците.

Фийби не знаеше кой говори зад нея. Не откъсваше поглед от Лиз.

— Искам да вземеш показанията ми. Искам ти да го направиш.

— Точно това възнамерявам.

Фийби не успя да се въздържи да не изохка, когато металните гривни се изхлузиха. Раздвижи ръце.

— Май няма счупено. Да, няма. — Притисна куртката към гърдите си, а в следващия миг някой я зави с одеяло. — Ще ми помогнете ли да стана? — помоли.

— Може би е по-добре да не ставаш, докато…

Чуха се бързи приближаващи се стъпки и някой извика. В следващия миг Дейв коленичи до нея.

— Какво стана? Кой те нападна?

— Не видях. Издебна ме на стълбите. Покри главата ми с нещо. — По лицето й се стичаха сълзи, които пареха охлузените места. — Мисля, че ми е задигнал пистолета.

— Ще взема показания от нея, капитане, ако разрешавате. Ще придружа лейтенанта до болницата и ще взема показанията й.

— Добре.

Дейв хвана Фийби за ръката.

— Не се обаждай на семейството ми. Капитане, моля те да не им звъниш — прошепна умолително тя.

Дейв стисна леко ръката й и се изправи.

— Държа сградата да се претърси етаж по етаж. Никой да не излиза, без да бъде претърсен. Искам движенията на всеки полицай или гражданин да се уточнят детайлно — нареди той с гневно изражение.

— Не беше цивилен, капитане — обади се Фийби тихо. — Беше един от нас.

 

 

Всичко й изглеждаше като размазана картина, но Фийби го прие като благодат: медиците, линейката, спешното отделение. Имаше много гласове, голямо оживление, още болки. После понамаляха, слава богу — наистина понамаляха. Тя се остави да се унесе, докато я бодяха, вдигаха, наместваха. Докато чистеха раните й, стоеше със затворени очи; докато й правеха рентгенови снимки, си забрани да мисли за каквото и да било.

Щеше да има сълзи, цели пороища, но те трябваше да почакат.

Лиз влезе в стаята за прегледи.

— Искала си да говориш с мен сега.

— Да. — Фийби седна на кушетката. Ребрата я боляха, един зъб й се клатеше и тя знаеше, че ще й създава грижи седмици наред. Но пък презрамката през врата облекчаваше болката в рамото. — Леко сътресение, натъртени ребра, изкълчено рамо — обясни тя.

Лиз пристъпи напред.

— Лошо ти е порязано челото и се надига цицина. Спукана устна. Челюстта ти е натъртена. Кучият му син добре те е обработил.

— Все пак не ме уби.

— Това винаги е плюс. Капитанът беше тук. Тръгна си, след като лекарите му съобщиха как си. Трябва да ти предам, че ще дойде да те откара у вас, когато си готова.

— По-добре да стои в участъка, да намери… Не знам какво ще намери. Тръгнах от кабинета си към заседателната зала, за да изнеса лекция. Обикновено използвам стълбището.

— Клаустрофобия?

— Не. Суета. Нямам винаги време да се занимавам с фитнес, затова използвам стълбите вместо асансьора. Той ме е причакал.

— Не го ли видя?

— Не. — Фийби предпазливо докосна лицето си с пръсти. Никога не бе имала насинено око и нямаше представа колко боли. — Слизах доста бързо и само с периферното зрение долових някакво движение. Вдясно от мен. Благодаря. — Пое торбичката с лед, която Лиз й предложи, и внимателно я опря до бузата си. — Не успях нито да извърна глава, нито да извадя пистолета. Знаеше какво прави. Обезвреди ме моментално с удар по главата. Заби лицето ми в стената, зашемети ме. Залепи ми устата и ми сложи белезници. Боравил е с белезници. Предвиди защитните ми движения — колкото и незначителни да бяха — и забули с нещо главата ми.

— С торба за пране. Запазихме я като улика. Дали е трябвало да съобразяваш по-бързо, да се бориш по-яростно? Как мислиш?

— Нито веднъж не успях да го ударя. Давам си сметка, че бях зашеметена, че физически той е по-силен, но въпреки това… Пистолетът ми?

— Не са го намерили.

Размениха си дълъг поглед. Тежък удар за всеки полицай е да му отнемат оръжието; ударът е още по-тежък, ако си жена.

— Никой няма да те вини за това, лейтенант. Не и при дадените обстоятелства.

— Все ще се намери някой. Ти го знаеш, аз го знам. Именно затова го е взел.

— Е, има и идиоти. Доби ли някакво впечатление за височината му, тежестта?

— Не за височината му. Блъсна ме и се свлякох надолу. Но беше силен. Първо ме стисна за гърлото… — Пръстите й проследиха натъртените места по шията и тя си спомни как ръцете му я оставиха без въздух. — Душеше ме, докато бях на земята. Обгърна врата ми с ръце и ме душеше. Ръцете му бяха големи. Големи и силни. Носеше ръкавици. Усетих ги. Тънки… Вероятно гумени. Имаше и нож, или може би ножица, но мисля, че разряза дрехите ми с нож.

— Опипа ли те?

— Той… — Факти, заповяда си Фийби. Мисли за действията му като за факти. — Стисна гърдите ми, дръпна ме за зърната. Силно и болезнено. Изсмя се. Самодоволно. Пъхна ръка между… О, по дяволите! По дяволите!

Предвидила какво ще последва, Лиз грабна медицинско легенче, поднесе го и го държа, докато Фийби повръщаше.

Силно пребледняла под натъртванията, младата жена се облегна назад.

— Господи, съжалявам. Извинявай.

— Поеми си въздух. Не бързай. Заповядай. — Лиз взе пластмасовата чаша със сламка от шкафчето и й подаде. — Пийни малко вода.

— Благодаря. Пооправих се. Бръкна с пръсти в мен. Пъхна ги дълбоко и грубо. Нямаше сексуален момент. Искаше да ме нарани, да ме унижи. После, изглежда, се наведе, защото чух гласа му съвсем до ухото ми. Прошепна: „Не се притеснявай. Не чукам такива като теб“. Зашлеви ме през лицето и ме остави.

— Имаш ли представа колко дълго е продължило нападението?

— Стори ми се цяла вечност, но всъщност едва ли е било повече от две-три минути. Имал е план и го е изпълнил методично. По-дълго време ми отне да сваля качулката и да стигна до вратата. Като цяло всичко вероятно продължи шест-седем минути.

— Добре. Той каза ли нещо друго? Каквото и да било?

— Не. Проговори само веднъж.

— Забеляза ли нещо друго около него? Миризма?

— Не. Всъщност чакай! — Фийби затвори очи. — Талк. Надуших талк.

— А гласът му? Би ли го разпознала?

— Не знам. Обучени сме да обръщаме внимание на подробностите, но бях толкова изплашена, кръвта в главата ми пулсираше, качулката ме задушаваше. Местен човек е — обяви тя внезапно. — Акцентът му определено беше на местен човек.

— Имаш ли неприятности с някого? Сещаш ли се за човек, който би искал да те нарани?

— Знаеш, че имам. Не работим в един отдел, но сме в един участък.

— Дали е той? Мислиш ли, че Арни Мийкс те е нападнал?

— Да. Не мога да го докажа, но — да, мисля, че беше той. Писах рапорт срещу него за инцидента в събота сутринта.

— Какъв инцидент?

Разказа на Лиз за куклата.

— Ще обменя информация с детектив Сайкс и ще направя дискретни запитвания за движението на Мийкс тази сутрин.

— Ще ти бъда благодарна.

— Не си изнасилена, лейтенант, но си била подложена на сексуален тормоз. Ако искаш да говориш с консултант по изнасилвания, познавам една много добра.

— Не искам, но благодаря. Чудесно си вършиш работата, детектив. Радвам се, че именно ти ми взимаш показанията.

— Ще проследя случая докрай, обещавам ти.

— А сега би ли ми откраднала отнякъде дрехи, за да се измъкна оттук?

— Защо не се обадя на някого от твое име? Ако не искаш да е капитанът, нека друг да ти донесе дрехи, да те откара вкъщи.

Фийби поклати глава.

— Не искам да се прибера, докато не рухна и не се наплача, което ще стане всеки момент.

— Сещаш ли се на кого да се обадя?

— Ами… — Фийби докосна превръзката върху раната на челото. — Има един приятел и ако е свободен…

 

 

В старата сграда имаше потенциал. В момента собственикът искаше, естествено, астрономическа цена, но щеше да я намали. Дънкан целеше по-скоро да разгледа обекта отвътре.

Складовото помещение несъмнено представляваше развалина, но имаше предпоставки да се преустрои в прилични апартаменти. Намираше се достатъчно близо до заводите и доковете, пълни с работнически семейства. Разумна площ срещу разумен наем. Е, далеч е от туристическите атракции в потъналата в зеленина историческа част на града, но ако се прибави домашна пекарна или кафене на първия етаж, кулинарен магазин или ресторантче, ще си възвърне парите след време.

Хубавото е, че не бързаше.

Редовите жители на града се нуждаеха от прилични домове също като останалите. Добре го знаеше, за щото голяма част от живота си бе прекарал като един от тях.

Фин стоеше до собственика и клатеше глава, докато Дънкан оглеждаше. Това бе едно от прекрасните умения на Фин, поне според Дънкан — придаваше на лицето си неодобрително изражение и така съумяваше да накара всеки да отбие от ненужно завишената цена.

Собственикът искаше майка си и баща си, решил, че е попаднал на златната рибка. Дънкан нямаше нищо против да го смятат за балък, особено след като вътрешно вече бе решил колко най-много ще плати.

Когато мобилният му телефон звънна, изучаваше внимателно три счупени прозореца. Продължи да ги оглежда, докато измъкваше апарата от джоба.

— Да, Дънкан е. Какво?! Кога? Как?

Обърна се, защото чу Фин, явно доловил тревогата в гласа му, да се приближава.

— Къде? — продължи да пита той по телефона. — Добре, идвам. Трябва да вървя — обясни на приятеля си, прибирайки телефона.

— Господин Суифт… — подхвана собственикът.

— Лична трагедия. Оправяй се сам — обърна се Дънкан към Фин.

Десетина плашещи картини минаха през главата му, докато караше колата с бясна скорост към болницата. Жена, която се представи като детектив Алберта, съобщи, че изписват Фийби, повтаряше си той. Едва ли е толкова пострадала, щом я изписват.

От друга страна, детективката беше изключително лаконична. Съвсем като ченге, помисли си раздразнено Дънкан, спрян от червената светлина на светофара.

Не спомена подробности какво се е случило и колко е пострадала Фийби. А и кога ще светне зелено?

Сигурно е била простреляна. Господи! Господи!

Изхвърча при смяната на светлината. Провираше се отляво и отдясно на колите по платното. Годините като таксиджия го бяха научили как да се придвижва бързо от една точка до друга и как да стигне до целта по заобиколни пътища.

Сви към паркинга и отчаяно затърси място за паркиране. Най-накрая намери, но докато тичаше към входа на спешното съобрази, че е кълбо от напрежение и нерви.

Направо щеше да я подмине, ако не беше косата й. Червените нюанси приковаха погледа му. Седеше в отдалечен ъгъл на чакалнята. Ръката й беше превързана и висеше на презрамка, а лицето й — удивителното й лице — беше посинено и натъртено.

— Божичко, Фийби! — Коленичи пред нея и я хвана за ръцете. — Колко лошо си пострадала?

— Амбулаторен случай — успя да се усмихне тя. — Не съм толкова зле. Просто ти ми хрумна като човек, комуто да звъннат. Май не биваше да те безпокоя.

— Не говори глупости. Какво стана?

— Дънкан… След като все пак ти звъннах, а ти се отзова, на мен ми е нужно място, където да прекарам два-три часа, за да се разпадна и да се събера отново, преди да се прибера вкъщи. Ще ме отведеш ли на някое тихо място? Ще ми направиш огромна услуга. Да знаеш…

— Разбира се, но сигурна ли си, че си в състояние да вървиш?

— Напълно.

Тя се надигна да се изправи, но той я прегърна през кръста и я изтегли нагоре като човек, който държи в ръце крехко произведение на изкуството.

— Разчитай на мен.

— Вече го направих, като се обадих. — Господи, каква благодат изпита да облегне част от тежестта си върху друг. — Дори не се замислих дали си зает, дали си нямаш планове.

— Аз ли? Безделникът богаташ? — Извади слънчевите си очила, когато видя как тя трепна от ярката светлина. — Сложи ги. Излиза ти страхотна цицина. Другият човек в схватката как е?

Този път тя не успя да се усмихне.

— Не знам — промълви Фийби.

Ще почака, помисли си Дънкан, за да разбере какво точно е станало. Въпросите ще почакат, докато я прибере на сигурно място, докато изпие чаша чай или нещо друго. Помогна й да се настани в колата и сам й сложи предпазния колан.

— Чакай да спусна седалката малко. Така как е?

— Добре е. Наистина.

— Дадоха ли ти нещо обезболяващо? — попита, вече настанил се зад волана.

Тя потупа чантата си, която Лиз й донесе в болницата.

— Яки лекарства. И в момента съм натъпкана с такива. Нали нямаш нищо против, ако си затворя очите за малко?

— Не, разбира се. Отпусни се, почини си.

Тя не заспа. Той виждаше как ръката й се свива в юмрук. Отпускаше се за секунда-две и отново се свиваше, сякаш искаше да задържи нещо.

Китките й бяха бинтовани, което го озадачи. Ако е преживяла пътнотранспортно произшествие, защо не се е обадила на семейството си? Но как така ще ти пострадат и двете китки, ще ти се охлузи лицето, ще се насиниш и ще получиш толкова други наранявания, поради което се налага да вървиш все едно си крехка като стъкло?

Май не е било пътнотранспортно произшествие.

В главата му започнаха да кръжат и други предположения, но той ги прогони. Няма смисъл да гадае; гадаенето няма да го отведе доникъде. А къде са дрехите й? Защо е в болнична нощница?

Не я заговори. На времето беше превозвал достатъчно хора, за да долавя кой какво желае. Усещаше кой иска да бъбри, кой да спори, кой да извлича информация и кой — тишина.

Фийби очевидно искаше тишина.

Докато караше през града, младата жена почти не помръдваше. Едва когато намали, тя отвори очи.

Не беше пестил средства за къщата. Предпочете да възстанови традиционната й елегантност, добавяйки някои луксове. Заобиколена от дъбове и друга зеленина, белите й кантове определено се открояваха. От азалиите в градините и цветята в саксии по первазите се носеше приятен аромат. На верандата шезлонги канеха изкусително да се отпуснеш в тях, да изпиеш едно студено питие.

— Много е красиво — промълви Фийби.

— И на мен ми харесва — призна той. — Дай да ти помогна да слезеш.

— Благодаря. Благодаря отново, Дънкан.

— Няма за какво.

Изкачиха се по стълбите и застанаха пред вратата с келтските знаци, вписани във витража.

— Откога живееш тук?

— Май станаха вече пет години. Все се каня да я продам, но… Дълга история.

Усмихна й се и отвори вратата.

Златистата слънчева светлина изтръгваше богатството от цветове, очертаваше изящното стълбище и широките сводове. Тя вървеше вдървено до него през антрето към гостната. Пред прозорците на помещението се стелеха други добре поддържани градини с цветя.

Имаше пиано, уютно подредени дивани и столове, по стените висяха картини.

Той понечи да я настани да седне, но тя отиде до френския прозорец.

— Харесват ми градините ти.

— И на мен. Захванах се с тях, когато се нанесох тук.

— Къщата ми се струва огромна за сам мъж.

— Да, затова се питам дали да не я продам. Но същевременно я използвам почти цялата.

— Ти… — Тя облегна чело върху стъклото и затвори очи. — Извинявай. Май стигнах до етапа, когато ще се разпадна.

— Не се притеснявай. — Сложи ръка върху рамото й. — Карай напред по програмата си.

Прегърна я и я взе на ръце, когато тя се разрида. Отнесе я до дивана, седна и я остави в скута си. И не я пусна, докато не премина кризата.