Нора Робъртс
Точно по пладне (6)

6.

Въпреки всичко цветята и вечерта, прекарана в гледане на филми с момичетата й, доста я поуспокоиха. В края на маратона Фийби отнесе заспалата си дъщеря в леглото. Този път беше стояла будна до малко след полунощ.

Двадесет минути по-късно Фийби спеше не по-малко дълбоко от дъщеря си.

Позвъняване на вратата я накара да подскочи в леглото. Стана и погледна часовника — три и петнадесет — преди да нахлузи робата. Вече слизаше по стълбището, когато Еси и Ава излязоха от стаите си.

— На вратата ли се звънна? — Еси притискаше здраво якичката на пеньоара, а кокалчетата на пръстите й бяха побелели. — Кой може да е по това време?

— Най-вероятно глупава детинска шега. Вие останете горе, при Карли, в случай че се е събудила.

— Недей да отваряш вратата! Недей…

— Не се притеснявай, мамо.

Стаеният от двадесет години страх, както Фийби добре знаеше, постоянно чакаше да изплува от дъното на душата й към повърхността.

— Ще дойда с теб. Сигурно са пияни тийнейджъри, забавляват се, но по доста неуместен начин — обади се Ава, преди Фийби да успее да възрази.

Няма смисъл да усложнява нещата, прецени Фийби и позволи на Ава да слезе с нея.

— Сега ще е разстроена цяла нощ — промърмори тя.

— Ще й дам хапче за сън, ако се наложи — успокои я Ава. — Глупави хлапета.

Фийби надникна през витража от армирано стъкло на входната врата, но не видя нищо. Избягали са, мина й през ума, и най-вероятно се хилят истерично, както са склонни палавниците, след като събудят цяла къща.

Надигна се на пръсти, за да огледа верандата по-добре, и я видя.

— Качи се, Ава, и успокой мама, че няма никой. Деца са си направили лоша шега.

— Какво има? — Ава хвана Фийби за ръката. — Оставено ли е нещо отвън?

— Качи се горе. Не искам мама да се изплаши. Кажи и, че съм останала долу да изпия чаша вода.

— Какво има? — повтори Ава. — Ще се кача да взема бейзболната бухалка на Стивън. Не отваряй вратата, докато…

— Ава, отвън няма никой, но трябва да отворя вратата, а не мога да го направя, докато не се качиш да успокоиш мама, че всичко е наред. Сигурно вече се е побъркала от притеснение. Знаеш каква е.

— Права си. — Предаността към Еси измести всичко друго на втори план. — Ще се кача, но веднага се връщам.

Фийби изчака Ава да изкачи стълбите, преди да отвори вратата. Огледа улицата — наляво, надясно и отсрещния тротоар — но инстинктът й подсказваше, че който е натиснал звънеца, е изчезвал. Оставаше й само да се наведе и да вземе онова, което лежеше на стъпалата. После затвори вратата, пак я заключи и отнесе предмета в кухнята, където го сложи на масата.

Куклата беше с яркочервени коси. Вероятно някога се били дълги, но сега бяха грубо отрязани. Освен това беше гола, а ръцете — вързани на гърба с въже; през устата бе лепнат лейкопласт. Червената боя, размазана по куклата, трябваше да наподобява кръв.

— Господи, Фийби!

Фийби вдигна ръка и продължи да изучава куклата.

— Карли? Мама?

— Карли не се събуди. На Еси казах да не се безпокои. Останала си долу, та ако някое от хлапетата се върне, да го подплашиш и да му дадеш да разбере какво мислиш по въпроса.

— Чудесно.

— Какво е това отвратително нещо? — попита Ава, оставяйки на кухненската маса бухалката, която бе грабнала от стаята на сина си.

— Скъпа, подай ми фотоапарата от шкафа. Искам да направя снимки за досието.

— Не е ли редно да извикаш полицията?

— Ава, постоянно забравяш, че аз съм полицията.

— Но…

— Ще съобщя за случилото се, но искам да има и мои снимки. Не се притеснявай: който я е оставил, няма да се върне отново тази вечер. Предал е посланието си. Не казвай на мама какво е станало — добави тя, вземайки метъра от чекмеджето. — Поне засега.

— Няма да й кажа, естествено. Фийби, защо не се обадиш на Дейв? Защо не му звъннеш веднага и не го уведомиш, че някой е оставил на прага ни това нещо, което би трябвало да наподобява теб?

— Няма да му се обадя по това време. И без това Дейв нищо не може да предприеме. — Фийби потупа Ава по ръката, докато се връщаше при масата. — Но ще му разкажа за случилото се, обещавам. Хайде, иди ми донеси фотоапарата.

Тя взе мерки, направи снимки, прибра куклата в прозрачен плик и го пъхна в найлонова торба, която прибра в шкафа в антрето.

Еси подвикна тихо, когато дъщеря й минаваше покрай спалнята.

— Скъпа, всичко наред ли е?

— Да. — Фийби се спря на прага на стаята. Майка й изглеждаше така крехка и уязвима в огромното старо легло. — Вълнението за тази нощ приключи. Ще успееш ли отново да заспиш?

— Май да. Какво ще предприемеш?

— Няма да им позволя да разберат, че са те притеснили. Лека нощ, мамо.

В спалнята си Фийби нагласи будилника за шест часа. Ще занесе куклата в участъка, ще открие преписка и ще се върне вкъщи, преди някой да разбере, че е излизала. Ще помоли Сайкс да разследва случая. Той беше солиден и умен. Ако бе възможно да се проследи произхода на куклата, той щеше да се справи.

Нямаше да позволи на никого да тревожи семейството й.

Докато лежеше будна в тъмнината, осъзнавайки, че няма да има нужда от будилника, се питаше къде ли е бил Арни Мийкс в три и петнадесет.

 

 

Достатъчно му беше да види как светлините в луксозната къща светват. Щрак, щрак, щрак. Видя ги, преди да се шмугне в парка и изчезне в мрака между дърветата.

Но още по-голяма наслада — същинска награда — му достави гледката как тя отваря вратата и взема малкия си подарък. Заслужаваше си времето и труда да я наблюдава как излиза, за да вземе подаръка му.

Това е само началото, кучко, помисли си той, отпрашвайки с колата към вкъщи. Малко разиграване преди основното действие.

Далеч не беше приключил с Фийби Макнамара.

 

 

Щеше да отложи срещата, но прецени, че така ще придаде прекалено голямо значение на случилото се през нощта. От друга страна, отлагането означаваше да отговаря на десетки въпроси не само на майка си, но и на Карли.

Вече бе засипана с достатъчно въпроси сутринта, защото й отне повече време, отколкото предполагаше, да отнесе уликата, да открие преписка и да се върне вкъщи с проклетия автобус. Поне й стигна акълът да си сложи анцуг, за да се оправдае — всъщност да излъже, призна си Фийби — че е ходила да тича в парка.

Следобед Карли я изтощи от ходене по магазините. Споровете около купуването на „най-сладкия костюм“ почти изчерпаха търпението й, затова, когато се върнаха вкъщи, тя и дъщеря й не бяха в най-добри отношения. Карли отиде да се цупи в стаята си, а Фийби се спаси на шезлонга във вътрешния двор, с широкопола шапка на главата.

А сега й предстоеше да излезе на вечеря, помисли си тя, докато — отхвърляйки съветите на всички — вадеше универсалната си черна рокля. След като е подходяща за сватби, погребения и редки коктейли, значи става и за вечерна среща с мъж.

Залитането по модата беше прескочило едно поколение, прецени тя леко раздразнено, също като къдриците и трапчинките.

Вдигна си косата, но правенето на прическата й напомни за грубо отрязаните кичури на куклата. Остави косата си пусната. И макар да знаеше, че семейството й би предпочело Фийби тържествено да слезе по стълбите, когато се звънне на вратата, тя си даде труда да е в гостната доста преди седем.

И първа застана до вратата, когато се звънна.

— Здравей, Дънкан.

— Чакай първо да изразя възхищението си с едно: „Ах“, а после да ти кажа здрасти, Фийби.

Тя отстъпи и изненадано вдигна вежди, виждайки букета от дребни розови рози.

— Вече ми изпрати цветя, които — между другото — бяха разкошни — напомни му.

— Радвам се, че са ти харесали. Но тези не са за теб. — Огледа се. — Харесва ми къщата ви.

— И ние я харесваме.

— Фийби, няма ли да поканиш човека да влезе, да ни запознаеш? — Еси излезе от гостната и се усмихна на Дънкан. — Аз съм Еси Макнамара, майката на Фийби.

— Госпожо — пое той с поклон протегнатата й ръка. — Ще прозвучи като клише, но въпреки това ще го кажа: разбирам откъде Фийби е наследила красотата си.

— Благодаря. Много се радвам да го чуя. Заповядайте в гостната. Синът ми и съпругата му не са тук, но ще ви запозная с останалата част от семейството. Ава, това е приятелят на Фийби — Дънкан.

— Много ми е драго да се запознаем.

— Фийби не ми спомена, че има толкова красавици в семейството ви. Но виж, за теб ми разказа — усмихна се той на Карли. — Избрах розово — и й поднесе букета.

— Колко мило. — Еси вече се бе разтопила. — Карли, това е господин Суифт. Мисля, че това са първите рози, които мъж ти поднася.

Начупеното дете мигновено се превърна в съблазнителка.

— Мои ли са?

— Да, освен ако не обичаш розово.

— Обичам розово. — Поруменя и кожата й придоби почти същия цвят като розовите пъпки, които пое от него. — Благодаря. Бабо, може ли аз да избера в коя ваза да ги сложа? Може ли?

— Разбира се. Господин Суифт, да ви предложа ли нещо за пиене?

— Наричайте ме Дънкан. Аз…

— Трябва да вървим — обади се Фийби. — От настъпилата суматоха започва да ми се вие свят. — Взе сакото си от облегалката на стола. — Няма да закъснявам.

— Не се заричай — промърмори Дънкан.

Без да му обръща внимание, Фийби се наведе да целуне Карли по бузата и добави по навик:

— Да слушаш.

— А вие се забавлявайте. Дънкан, непременно да дойдеш отново — покани го Еси.

— Благодаря. Следващия път ще донеса цяла поляна с цветя. Приятно ми беше да се запознаем.

Фийби отлично знаеше, че на прозореца на гостната са се залепили три женски лица, докато Дънкан отваря вратата на колата за нея. Тя го изгледа замислено, после се настани.

Продължи да го гледа по същия начин, докато той сядаше зад волана.

— Да не би да си разчистваш пътя, като омайваш дъщеря ми?

— Точно така. А сега, като се запознах с майка ти и Ава, ще ги обработвам и тях.

— В такъв случай трябва да преценя дали да се възхитя на откровеността ти, или да се почувствам засегната.

— Кажи ми, когато стигнеш до окончателно решение. Междувременно: мразиш ли лодки?

— Защо?

— Защото, ако ги мразиш, се налага да направя лека реорганизация. Е?

— Не, не мразя лодки.

— Чудесно. — Извади мобилен телефон и натисна няколко бутона. — Дънкан. Тръгваме. Добре. Чудесно. Благодаря. — Затвори телефона и се обърна към нея: — Дъщеря ти прилича на майка ти. Теб трапчинките са те прескочили.

— За огромно мое съжаление.

— Ава роднина ли ви е?

— Не кръвна, но е част от семейството.

Той кимна и продължи да разпитва:

— И имаш по-голям брат, така ли?

— По-малък. Картър е по-малкият.

— Ясно. Той и жена му заедно с вас ли живеят в страхотната ви къща?

— Не. Живеят самостоятелно. Как се сети да донесеш рози на Карли?

— Ами… Не знам много за седемгодишните момиченца и нямах представа дали си пада по кукли или по футболни топки. Съществуваше и вероятността да си твърдо срещу сладките неща, затова се отказах от кутия бонбони. Реших, че след като съм изпратил на теб цветя, ще й е приятно и тя да получи. Проблем ли има?

— Не, не. Аз усложнявам нещата, а всъщност жестът ти е трогателен. Никога няма да го забрави. Едно момиче не забравя кога е получило цветя от мъж за пръв път.

— Нали не се налага да се оженя за нея или нещо подобно.

— Не, поне в близките двадесет години.

След като паркираха, Фийби реши, че ще отидат в някой от ресторантите покрай реката. Нещо с изглед към водата, предположи тя, дори сигурно ще седнат на открито, и се зарадва, че си взе сакото.

Ала той я поведе по кея, минаха край няколко лодки и спряха пред изящна бяла яхта. На палубата имаше маса с бяла ленена покривка.

— Тази сигурно е твоя.

— Ако мразеше лодки, щях да те заведа на пица и връзката ни сигурно щеше да приключи заедно с последното парче пеперони.

— За щастие обичам лодки, а пица ядох снощи.

Остави го да й помогне да се качи и се постара да свикне с люлеенето.

— Често ли плаваш?

— Живея на остров Уитфийлд.

— Аха. — Получи отговор на въпроса си. Отиде до перилата и се загледа в реката. — Винаги ли си живял на Уитфийлд?

— Не. И не бях го планирал. — Извади бутилка шампанско от кофичката с лед и започна да я отваря. — Просто така стана, а после ми хареса.

— Като да спечелиш от лотарията.

— Горе-долу.

Обърна се, когато чу тапата да изхвърчава.

— Сега се фукам — продължи той. — Затова е яхтата, шампанското, изисканата храна, която е под похлупаците, за да е топла. Но също така прецених, че ще е приятно да хапнем на реката, само ти и аз.

— С фукането направо ми обра точките. Частта „само ти и аз“ е проблематична. Не говоря за вечерята, а като цялостна концепция.

— Защо? — поинтересува се той, докато наливаше виното.

Тя се облегна на перилата и остави бриза да гали лицето й.

— Пълна съм с пластове усложнения.

— Самотна майка, сложна кариера.

— Да. — Пое чашата. — И още много неща.

— Като например?

— Дълга история.

— И друг път си го казвала. За никъде не бързам.

— Добре. Ще започна оттук: обичах бившия си съпруг, когато се оженихме.

Той се облегна до нея.

— Това е изключително добър подход.

— И аз така мислех. Много го обичах, макар да разбирах, че подходите ни не са аналогични.

— Не схващам.

— Той не ме обичаше особено. Не можеше. Просто не е устроен по този начин.

— Звучи ми по-скоро като извинение.

— Не, не. Щеше да е по-лесно, ако беше така. Никога не се е държал грубо, никога — доколкото ми е известно — не ми е бил неверен. Но не можеше да вложи цялата си душа в брака. Бях убедена, че ще успея да го променя. После забременях. Той нито се ядоса, нито се разстрои. След като се роди Карли… Нямаше вече нищо помежду ни — завърши тя след кратка пауза. — Нищо не ни свързваше, не изпитвахме любопитство един към друг. Живяхме отчуждено почти година. После той си поиска свободата. Съжалявал, но не било каквото търсел. Реши, че ще пътува. Рой е импулсивен. Ожени се за мен импулсивно, реши да създаде семейство по същата причина. И двете не го задоволиха, затова продължи нататък.

Той пак прибра косата й зад ухото със същата непринуденост, както и първия път.

— Карли вижда ли го?

— Не. Поне не в истинския смисъл на думата. И всъщност се справя със ситуацията по-добре от мен. Това е едно от усложненията в живота ми.

— Ясно. Разкажи ми за друго.

— Майка ми страда от агорафобия. Не е излизала от къщата десет години. Не може.

— Не ми се стори…

— Луда? — прекъсна го Фийби. — Не е.

— Нямаше да кажа „луда“, а нервна пред непознати като мен.

— Не е същото. В къщата тя е добре. Там се чувства в безопасност.

— Сигурно й е тежко. — Той погали Фийби по рамото. — И на теб също.

— Справяме се. Тя дълго се бори, но накрая не й останаха сили. Някога се бореше за мен и брат ми, затова сега Картър и аз, а и Ава и Карли, се справяме с положението.

— Не ви е леко. — Обърна се така, че да е с лице към нея. Очите й не се откъсваха от неговите. — Но, не разбирам какво общо има с цялостната концепция за теб и мен.

Точно в този момент самата тя търсеше отговора.

— Семейството и работата изчерпват почти цялото ми време, цялата ми енергия.

— Да не си останала с погрешното впечатление, че съм обсебващ?

Взе чашата й и отиде до бутилката. Наля й отново, после на себе си. Върна се при нея и преди да й подаде чашата, нежно докосна устните й със своите.

— Отдавна исках да го направя — промълви той.

Боже, помисли си тя, колко е хубаво.

— Трябваше да започна отнякъде. Така ми се строи подходящо. Сексапилна червенокоса дама, красива вечер, мехурчета във виното. Гладна ли си?

— Повече, отколкото ми се иска да призная.

— Тогава да седнем — усмихна се той. — Трябва да има омар и разни сосове като начало. Сега ще ги донеса. А докато се храним, ще ми разкажеш и други истории.

Фийби обаче реши да не му казва нищо повече нито за себе си, нито за семейството си. Ще поддържа непринуден разговор. Ала той имаше подход и някъде между омара и телешкия медальон, тя отново заговори за себе си.

— Питам се как момиче от Савана решава да постъпи във ФБР, обучава се да сваля хора от ръба на покрива, а накрая се озовава в местната полиция. На ченгета ли си играеше с куклата си Барби?

— Барби никога не ми е харесвала особено с дългите си руси коси и големите гърди.

— А аз точно затова я обичах. — Той се засмя, когато видя смаяното й изражение. — Какво? Не допускаш ли, че една такава пищна Барби може да накара едно десетгодишно момче да се замисли?

— Сега вече разбирам, че е така, за жалост.

— Щом Барби няма нищо общо, кое те накара да се захванеш с тази професия?

— Дейв Маквий.

— Дейв Маквий ли? Не си спомням такава играчка.

— Той е човек, направо герой, и никога не е бил играчка. Това го заявявам със сигурност.

— Аха. — Напълни чашите и се наслади как светлината играе по порцелановата й кожа, как кара умните й котешки очи да блестят. — Да не е гимназиалното ти увлечение? Или първата любов?

— Нито едното, нито другото. А герой от начало до край. Той ни спаси.

Когато тя млъкна, Дънкан поклати глава.

— Нали ти е ясно, че не можеш да спреш дотук?

— Да, май си прав. Баща ми загина, когато мама беше бременна с Картър, по-малкия ми брат.

— Било е голямо нещастие. — Покри ръката й със своята. — Истинско нещастие. Ти на колко беше?

— Почти на пет. Помня го, но бегло. Но съвсем ясно си спомням как нещо у мама се пречупи. Беше й необходимо дълго време, за да се съвземе. Впрочем, така и никога не го направи докрай. Тъй като съм учила психология, знам, че най-вероятно смъртта му е подготвила почвата за нейната агорафобия. Налагаше се да излиза, за да ходи на работа, да ни осигурява прехраната. Нямаше друг избор. Но години наред живееше затворено, не дружеше с хора.

— Имала е избор — възрази Дънкан. — Избрала е да прави онова, което е необходимо, за да гледа семейството си.

— Да, прав си. И тя наистина се грижеше всеотдайно за нас. После срещна един мъж. Казваше се Рубен. Той наминаваше, оправяше разни неща вкъщи. Дребни домакински поправки. Аз, като момиче на дванадесет вече, разбирах, че флиртуват. Беше ми странно, но и приятно. Баща ми го нямаше от дълго време и беше хубаво да я виждам как се изчервява и се държи глуповато.

— Искала си да е щастлива.

— Така е. Той се държеше мило с нас. Беше изключително мил в началото. Играеше с Картър на двора, носеше ни бонбони, водеше мама на кино — такива неща.

— Но не е останал мил. Долавям го. — Тя го погледна и Дънкан поясни: — Долавям го в гласа ти.

— Не, не остана мил. Бяха спали заедно. Не знам откъде съм сигурна, но е факт. След всичките тези години на самота тя отвори сърцето си достатъчно, за да е с него.

— И тогава нещата се промениха, така ли?

— Да. Той започна да се държи собственически, господарски, стана критичен. Заяждаше се с нас — и с тримата — но се преструваше, че е на шега. С Картър се държеше най-лошо. „Това момче не знае къде му е задникът. Ха-ха-ха…“, „Един мъж никога няма да има топки, ако само чете книги“ и така нататък, и така нататък. Започна да идва всяка вечер, очакваше мама да е приготвила топла вечеря, гонеше ни от стаята, за да я награби. Тя не му се даваше и това го вбесяваше. Започна много да пие. Винаги е пил, предполагам, но започна направо да се налива вкъщи. Всъщност това е отвратителен разговор за вечеря.

— Бих искал да чуя края на историята. Баща ми пиеше повече, отколкото трябва, така че съм наясно за какво говориш. Продължавай.

— Добре. Един ден дойде, докато мама беше още на работа. Бяхме сами с Картър. Беше пил и си отвори нова бира. Извади и втора и я подаде на Картър. Заяви, че му е време да се научи да пие като мъж. Картър не искаше. За бога — та той беше само на седем. Каза му да се разкара, да го остави на мира и Рубен го зашлеви през лицето. Тогава и аз го заудрях, повярвай ми. — У нея забушува старият гняв. — Изкрещях му да напусне къщата и да не смее да докосне брат ми с дебелите си ръце. Той удари плесница и на мен. Именно тогава мама се върна. Ще ти призная нещо, Дънкан: до този момент я обичах. Тя работеше така усилено, стараеше се, но винаги я бях смятала за слабохарактерна. Мнението ми се промени, когато тя влезе и завари мен и Картър на пода, а негодникът стоеше над нас и си сваляше колана. — Замълча, за да отпие от виното. — Канеше се да ни набие с колана, за да ни даде урок. Мама му се нахвърли като светкавица. Той беше два пъти по-едър от нея и с един замах на ръката я запрати в другия край на стаята. Тя му крещеше да си върви, да не закача децата й, а аз пошушнах на Картър да избяга, да отиде у съседите, и да се обади на полицията. Когато реших, че се е отдалечил достатъчно, аз също се разпищях и закрещях, че полицията ще дойде всеки момент. Рубен нарече мама и мен с думи, които даже не знаех какво значат, но си тръгна.

— Не си загубила самообладание. — Дънкан отново хвана ръката й. — Постъпила си умно.

— Бях изплашена. Сетих се за полицията, защото се предполага, че тя защитава хората от посегателства. Дойдоха, разговаряха с мама. Не казвам, че я разубедиха да не подава оплакване, но не я и насърчиха. Записаха си името му и обещаха да разговарят с него. Вероятно са го направили. Не знам всичко, което се е случило, а само отделни неща. Ходил е например в работата й и се е извинил. Идваше и вкъщи с цветя, но тя не го пускаше да влезе. Виждах го да седи в колата си пред нас и да наблюдава къщата. Веднъж — поне аз го видях само веднъж — я сграбчи и се опита да я напъха в колата. Обадих се отново в полицията, а и някои от съседите излязоха, и той си отиде. Мама извади заповед, забраняваща му да се доближава до къщата. Така я посъветваха да постъпи.

— Но не го арестуваха.

— Вероятно са го задържали за няколко часа и са му изнесли строга лекция. Няколко вечери по-късно отново се напил, взел си пистолета и насилствено влезе у нас. Удари мама така силно, че още има белег. — Фийби докосна бузата си с пръсти. — Притисна пистолета към главата й и накара Картър и мен да заключим вратите, да затворим прозорците и да спуснем завесите. Щели сме да седнем всички заедно и дълго да си поприказваме. Държа ни почти дванадесет часа. Органите на реда се появиха след около два часа. Рубен изстреля няколко куршума в стената и съседите се обадили в участъка. Изкрещя, че ще ни убие, ако някой се опита да влезе. Щял първо да види сметката на копелетата. Доста скоро полицията изключи електричеството. Беше август и изключително горещо. После Дейв се свърза с него по телефона и започна да му говори.

— Склонил го е да ви пусне ли?

— Предизвикваше го да говори. Това е първото правило. Докато Рубен говореше с Дейв, нямаше да ни убие. Но беше готов да го направи, виждах го. Щеше да убие Картър и мен. Може би щеше да пощади мама, защото си беше въобразил, че му принадлежи. Но Дейв започна да му говори за риболов. Безкраен разговор за риболов, благодарение на който останахме живи. След време обаче Рубен отново се ядоса. Канеше се да нарани Картър, усещах го. Разсеях го, както направи Дейв с приказките за риболова. Успях да го склоня да ме пусне в банята, отворих прозореца и пошушнах на Картър — направо го насилих — да се измъкне оттам при първа възможност.

— Успяла си да спасиш брат си — промълви Дънкан.

— Рубен ненавиждаше Картър. Със сигурност щеше да го нарани.

Разказа му за храната, която е приготвила, за успокоителните. И как е разговаряла с Дейв в болницата, докато шиеха раната на майка й.

— Той спаси живота на семейството ми.

— Но и ти си допринесла да се освободите, а си била едва на дванадесет.

— Нямаше да има кого да освобождавам, ако не беше Дейв. След това се пренесохме в къщата на братовчедката Бес, тази на Джоунс Стрийт. Дейв поддържаше връзка с нас. Именно той ми разказа за похитителите и как се преговаря с тях. Смяташе, че притежавам талант, а и вече имам представа какво е да си от другата страна. Исках да го зарадвам, пък и ми звучеше вълнуващо. Затова учех, тренирах и открих, че е бил прав. Наистина притежавам талант за тази работа. — Вдигна чашата си като за наздравица. — Не е печелившият билет от лотарията, но съм доволна.

— Какво стана с Рубен?

— Умря в затвора. Ядосал някого достатъчно, та онзи да го наръга много пъти. Като морална жена и служител на реда трябва да осъждам подобни деяния. Вместо това купих бутилка шампанско — е, не толкова хубаво като това — и се насладих на всяка капка.

— Радвам се да го чуя. — Стисна леко ръката й. — Имала си интересен живот, Фийби.

— Интересен ли?

— Не можеш да твърдиш, че следва обичайния коловоз.

— Да, май си прав — засмя се тя.

— Сега си обяснявам онази решителност, с която влезе в апартамента на Самоубиеца Джо. А имаш такива съблазнителни зелени очи.

Тя го изгледа втренчено, докато пиеше от шампанското.

— Ако си въобразяваш, че след като малко или много си разголих душата и изпих няколко чаши от това прекрасно шампанско, ще се спусна в каютата с теб и ще правим див секс, дълбоко грешиш.

— Не подлежи ли на обсъждане? Няма ли вероятност за някакъв секс?

— Не, но все пак благодаря.

— Тогава да се разходим покрай реката, където мога да те целувам на лунна светлина.

— Да се ограничим с разходката.

Дънкан стана и й подаде ръка. Когато младата жена се изправи, той я притегли към себе си и залепи устни в нейните. Топли устни, хладен вятър, твърдо тяло, нежен подход. Тя се предаде и се наслади на мига. Пръстите й се преплетоха с неговите, докато се притискаше към него за още ласки.

Усещаше силата й под меката кожа. Именно това, даде си сметка той, го привлече първоначално: тези контрасти у нея, тази усложненост. У нея нямаше нищо просто, нищо обикновено.

Целувката се проточи дълго и всеки момент щеше да се получи искра, да припламне онова, което започваше да тлее помежду им.

Тя вдигна ръка и я сложи на гърдите му — да усети как бие сърцето му. После го побутна назад.

— Някой друг също притежава таланти — промълви.

— Практикувам усилено от дванадесетгодишен. — Хвана ръката й и я доближи до устните си. — Разработил съм някои варианти. Ако желаеш, ще ти ги демонстрирам.

— Толкова демонстрации за тази вечер стигат. Говорихме за разходка.

— Да, по-добре да си спестя вариантите. Не съм убеден, че си готова.

— Нима? Хич не се впускай в подобни маневри спрямо мен. Аз съм ченге.

Той стъпи на кея и й подаде ръка.

— Вариант седем води до временно изпадане в безсъзнание.

— Това направо ми звучи предизвикателно. — На свой ред тя пристъпи от палубата на кея. — Отиваме на разходка, господин Суифт.

— Все пак бях длъжен да опитам.

Тръгнаха и Фийби се извърна така, че да види лицето му.

— Вариант седем ли?

— По закон съм длъжен да отправя предупреждение, преди да го приложа. Теб те предупредих и значи мога да действам.

— Ще го имам предвид.

Смехът й се разнесе над водата. А лицето й — сияещо — влезе в полезрението на бинокъла.

Докато я наблюдаваше, докато наблюдаваше и двамата, той бръкна в пакетчето с пържени картофи, които си беше купил, и си помисли колко ще му е лесно, ако лицето й беше на мушката на пушка.

Бум!

Прекалено бързо, прекалено лесно.

Но не след дълго тя няма вече да се смее.