Нора Робъртс
Точно по пладне (5)

5.

Съвсем не е гадно, реши Фийби, да се прибереш вкъщи след кошмарен ден и да завариш да те чакат две дузини ухаещи лилиуми. Еси старателно бе измъкнала три от букета, предназначен за спалнята на Фийби, за да ги подреди красиво в една от скъпите кристални вази на братовчедката Бес.

— Мога да отнеса всичките в стаята ти, разбира се, но реших…

— Не. Така е чудесно. Много е красиво. — Фийби се наведе да вдъхне аромата на елегантните стръкове, поставени на масичката в общата всекидневна. — Така всички ще им се радваме.

— Не прочетох картичката — похвали се Еси и й я подаде. — Но признавам: беше сериозна битка между съвестта и любопитството ми, въпреки че се досещам от кого са.

— Той е, предполагам — съгласи се Фийби и продължи да върти пликчето между пръстите.

— Господи, хайде, Фийби, отвори го! — подвикна Ава, застанала зад Карли, за да масажира раменете на момиченцето. — Всички тук сме на път да умрем. Дори се питах дали да не нападна майка ти, за да й отнема картичката.

Фийби реши, че когато един мъж изпраща цветя в домакинство с четири жени, той ги изпраща на всички. Отвори пликчето.

— „Ще се видим в събота. Дънкан“.

— Това ли е всичко? — видимо се разочарова Ава. — Не е поет.

— Мен, ако питаш, оставя цветята да предадат посланието — уточни Еси. — Това е достатъчно поетично.

— Мамо, той гадже ли ти е?

— Просто е някой, с когото ще вечерям утре — обясни Фийби на дъщеря си.

— Защото голямата сестра на Шерилийн има гадже и той постоянно я разплаква. Лежи върху леглото си в спалнята и през цялото време плаче, така разправя Шерилийн.

— И се обзалагам, че голямата сестра на Шерилийн се наслаждава на всяка минута. — Фийби нежно обгърна лицето на момиченцето с ръце. — Аз не съм голяма ревла.

— Плака много, когато последния път се обади на Рой.

Една майка никога не може да скрие сълзите си от дете и всяка, която смята обратното, дълбоко се лъже.

— Не беше чак толкова много. Качвам се горе да се преоблека. Чух слухове, че тази вечер ще ядем пица.

— И пуканки, докато гледаме филм!

— Да. Вярно — такава беше уговорката ни.

Горе Фийби седна на ръба на леглото. Възможно ли бе една майка наистина да предпази детето си от своите грешки, или от последствията от тях, които дават отражение върху целия живот?

Не бяха ли всички в тази къща сега заради една-единствена случка отпреди повече от двайсет години? Не бяха ли всички те това, което са, с преплетени съдби под този покрив, заради онази задушна лятна вечер, когато тя беше на дванайсет? Решения, които взима, действия, които предприема, дори думи, които изрича, могат да повлияят на дъщеря й завинаги. Така както нейната майка повлия на нея.

Мама го направи за добро, помисли си Фийби, но доверието й в един мъж промени напълно живота й, а и този на децата й.

И тя помнеше всичко: всяко движение, всеки миг, все едно се беше случило вчера.

 

 

В стаята беше адски горещо и се долавяше миризмата на потта му. Пиеше направо от бутилката уиски, която мама държеше високо, в шкафа над мивката в кухнята, така че мирисът на уискито се прибавяше в застоялия въздух.

Фийби се надяваше да изпие достатъчно и да припадне, преди да използва пистолета 45-и калибър, който държеше в ръка и размахваше като злобно момче, хванало заострена пръчка, с която иска да те наръга в лицето.

Ще ти извадя окото, ако не внимаваш.

Вече бе стрелял няколко пъти, но колкото да счупи лампа или някой декоративен предмет и да пробие дупки в стената. Беше опирал пистолета и в главата на мама, крещейки и ругаейки, докато я влачеше по пода за дългата й червена коса.

Но не беше стрелял по мама — поне засега, както и не бе изпълнил заканата си да надупчи с куршуми малкия брат на Фийби или самата нея.

Определено обаче можеше да го направи; можеше и ясно им даде да разберат, че ще постъпи така, ако си отворят устата. В резултат в задушното помещение се бе настанил и страхът — ужасен, безпомощен страх, който витаеше във въздуха.

Макар всички щори да бяха спуснати, а завесите — дръпнати, тя знаеше, че полицията е отвън. Рубен говореше с тях по телефона. Щеше й се да чуе какво му казват, защото след разговорите с тях той в повечето случаи се поуспокояваше.

Ако знаеше какво му казват, нищо не пречеше и тя да му говори същите неща в промеждутъците, когато той се уморяваше да общува с тях и затваряше, та преди пак да се превъзбуди и да се налага полицията отново да се намесва, да го успокои.

Наричаше човека в другия край на жицата Дейв, сякаш са приятели, и веднъж се впусна в безкраен брътвеж за риболов.

Сега отново се бе захванал да крачи напред-назад, да пие и да ругае. Ужасното промеждутъчно време. Фийби вече не трепваше, когато той насочваше дулото на пистолета към дивана, където седяха сгушени тя и Картър.

Чувстваше се прекалено уморена.

Той нахълта веднага след вечеря, докато още беше светло, но сега слънцето отдавна беше залязло. Толкова отдавна, че се замисли дали вече не настъпва времето да изгрее отново.

Рубен беше прострелял красивия часовник с перления циферблат — сватбен подарък на мама и татко — затова Фийби не беше сигурна колко време е минало от часа, който показваше — седем и пет.

Мама много обичаше този часовник. Фийби знаеше, че тъкмо по тази причина Рубен го унищожи: защото майка й много държеше на красивата вещ.

Когато телефонът звънна отново, той стовари бутилката на масичката и грабна слушалката.

— Дейв, кучи син такъв, вече ти казах: искам да включите електричеството! Стига с тези приказки, че още работите по въпроса.

Размаха пистолета и Фийби чу как Картър сепнато си пое въздух. Погали го по коляното, за да му даде знак да стои мирен и тих.

Колкото и майка им да държеше на часовника, многократно повече държеше на Картър. Рубен знаеше и това. Значи из главата на Рубен сигурно се върти мисълта да нарани Картър.

— И престани с тези шибани приказки, че ще уредим нещата! Не си тук да се потиш като шопар и да използваш газови лампи за осветление! Вкарайте тук малко въздух и светлина, иначе едно от тези хлапета ще пострада! Еси, домъкни си кльощавия задник насам и му кажи, че не се шегувам. Веднага!

Фийби видя как майка й се надигна от стола, където той й бе заповядал да седне. Лицето й изглеждаше уморено, а очите — уплашени, като на попаднал в капан заек. Когато се приближи достатъчно, за да вземе слушалката, той я стисна за шията и притисна дулото към слепоочието й.

Седналият до Фийби Картър се приготви да скочи.

Фийби здраво го стисна за ръката и поклати глава, за да го задържи на дивана.

— Недей — едва доловимо прошепна тя. — Ще я нарани, ако се намесиш.

— Кажи му, че не се шегувам!

Еси гледаше право пред себе си.

— Не се шегува.

— Кажи му какво правя в момента.

По бузите й се стекоха сълзи и овлажниха засъхналата кръв по местата, където я бе удрял по-рано с юмрук.

— Опрял е пистолет в главата ми. Децата ми седят на дивана. Изплашени са. Моля ви, направете каквото иска.

— Ти трябваше да направиш каквото искам, Еси. — Ръката му се спусна към гърдата й и я стисна. — Трябваше да продължиш да правиш каквото искам и тогава нищо подобно нямаше да се случи. Казах ти, че ще съжаляваш, нали?

— Да, Рубен, каза ми.

— Чу ли, Дейв? Тя е виновна. Каквото и да се случи тук, тя е виновна. Дори да пусна куршум в безполезния й мозък, пак тя ще е виновна.

— Господин Рубен?

В ушите на Фийби собственият й глас прозвуча спокойно, като прелестно пролетно утро. Имаше чувството, че говори друг човек, чието сърце не пулсира в гърлото. Свирепият поглед на Рубен се впи в нея.

— Позволих ли ти да говориш, малка кучко?

— Не, сър, но си помислих, че сте гладен. Искате ли да ви направя сандвич? Имаме хубава шунка.

Фийби не посмя — не си позволи — да погледне към майка си. Усети как страхът се надига у майка й като прилив и ако я погледне, той щеше да я удави.

— Да не си въобразяваш, че ако ми направиш сандвич, няма да застрелям курвенската ви майка в главата?

— Не знам. Но наистина имаме хубава шунка и малко картофена салата. — Няма да заплача, даде си сметка изненадано Фийби. Няма. Но усещаше гнева, който се надига в биещото й учестено сърце. — Аз съм правила картофената салата. Хубава е.

— Върви тогава и вземи лампата със себе си. Не си въобразявай, че няма да те виждам. Опитай се да извъртиш някой номер и ще прострелям братчето ти в ташаците.

— Да, сър. — Стана и взе малката газова лампа. — Господин Рубен? Може ли преди това да отида до тоалетната? Наистина се налага.

— Боже господи! Кръстосай си краката и стискай.

— Стисках вече, господин Рубен. Ако използвам тоалетната съвсем набързо, после ще ви приготвя нещо хубаво за хапване. — Сведе поглед. — Ще оставя вратата отворена, ако кажете.

— Пикай бързо! Ако реша, че се бавиш прекалено дълго, ще започна да чупя пръстите на майка ти.

— Няма да се бавя.

Тя се завтече към банята до всекидневната. Остави лампата, свали си гащите и започна да се моли да не би от напрежение или от смущение да не успее да се изпикае. Хвърли поглед към прозореца над ваната. Беше прекалено малък, както добре знаеше, за да се измъкне навън, но Картър сигурно щеше да се провре. Ако успее да убеди Рубен да разреши и на Картър да използва тоалетната, ще пошушне на брат си да се измъкне.

Стана от тоалетната чиния, пусна водата с едната ръка, а с другата отвори шкафчето над мивката.

— Да, сър — извика тя, когато Рубен й кресна да побърза.

Грабна от най-горната полица флакона с валиум на майка си и го пъхна в джоба.

Когато Фийби излезе, Рубен бутна Еси така, че тя залитна към дивана.

— Още ли си на линия, Дейв? Ще хапна малко. Ако електричеството не е пуснато, докато се нахраня, ще застрелям едно от децата. Иди да ми направиш сандвича, Фийби, и не пести картофената салата.

Къщата беше малка и на Фийби не й беше трудно да е постоянно в полезрението му, докато вадеше шунката и салатата от хладилника.

Чуваше го, че продължава да говори с Дейв, и положи големи усилия ръцете й да не треперят, докато вадеше чиния и купа. Милион долара ли? Сега искаше милион долара и кадилак, както и свободно и безпрепятствено да прекоси щатската граница. Не само е зъл, но е и глупав, помисли си Фийби. Като използваше голямата синя купа с картофената салата за прикритие, тя изсипа успокоителните в чинията. Взе чукалото на хавана и натроши хапчетата, доколкото можа. Сложи щедра порция картофи отгоре и я разбърка.

Намаза с горчица две филии, сложи резени шунка и парче жълто сирене помежду им. Ако успее да извади нож от чекмеджето, може би…

— Какво толкова се туткаш?

Фийби сепнато вдигна глава. Той беше затворил телефона — явно Фийби се бе разсеяла и не го беше следила достатъчно внимателно — и, притиснал дулото на пистолета под брадичката на Картър, стоеше на прага на кухнята.

— Извинявам се. Остава само да взема вилица за картофената салата. — Чевръсто стисна флакона с хапчетата, обърна се и отвори чекмеджето с прибори. Пусна флакончето вътре, докато изваждаше вилицата. — Искате ли лимонада, господин Рубен? Мама направи прясно точно преди…

— Донеси храната, и то по-бързо, момиче!

Тя грабна чинията. Лесно й беше да остави да й личи, че е изплашена; страхът прикриваше всичко друго. Опряното в гърлото на Картър дуло на пистолета я вбеси. Ръцете й трепереха и чинията се клатеше здравата. Той се усмихна и Фийби схвана, че желанието му е да всява страх. Никак не й беше трудно да се представи за уплашена.

— Остави чинията до телефона и замъкни кльощавия си задник до дивана.

Постъпи точно както й нареди, но преди да успее да седне, Рубен вдигна крак и така здраво ритна Картър по дупето, че момчето залитна напред. Еси мигом скочи, ала Рубен й препречи пътя и я изгледа свирепо.

Фийби скочи и помогна на Картър да се изправи.

— Тихо, Картър. Господин Рубен не иска да слуша детски плач, докато се храни.

— У теб има малко здрав разум — отбеляза Рубен, седна и постави пистолета в скута си. С едната ръка взе вилицата, а с другата — телефонната слушалка. — Не знам откъде ти е, ала не ще да е от тази безполезна курва, която те е отгледала. Къде е електричеството, Дейв? — попита той в слушалката, напъхвайки вилица картофена салата в устата си.

Докато Картър хлипаше в скута на майка им, Фийби наблюдаваше как Рубен яде. Дали беше сложила достатъчно хапчета? Щяха ли да го приспят? Алкохолът, с който се налива, докато се храни, щеше да помогне, нали?

Възможно бе съчетанието да го убие. Беше чела какво става понякога, когато смесваш лекарства с алкохол. Може би кучият син просто щеше да умре.

Наведе се и прошепна нещо в ухото на Картър. Брат й поклати глава и тя здравата го ощипа.

— Ще правиш каквото ти казвам, иначе ще те плесна!

— Я млъквай! — изръмжа Рубен. — Не съм ти казал да си отваряш устата.

— Извинявайте, господин Рубен. Просто му казвах да не плаче. И той трябва да се изпикае. Позволявате ли да отиде до тоалетната, господин Рубен? Съжалявам, но голяма воня ще настане, ако се напикае в гащите. Няма да му отнеме повече от минута.

— О, боже господи! Хайде, нека да върви!

Фийби хвана Картър за рамото и свирепо го стисна.

— Върви, Картър, и прави каквото ти казват.

Момчето неохотно стана и влачейки крака, се отправи към банята.

— Господин Рубен?

Майка й просъска да мълчи, но Фийби не й обърна внимание. Картър можеше да се измъкне. Ако Рубен не мисли за него няколко минути, брат й ще се измъкне.

— Мислите ли, че ако аз помоля мъжа да пусне електричеството, той ще го направи? Много е горещо. Ще го помоля и ще му кажа колко е горещо. Може пък и да го пусне.

— Чу ли, Дейв? — Рубен се облегна назад и се ухили. Размътените му очи имаха уморен вид. — Едното хлапе иска да преговаря с теб. Хайде, ела.

Фийби застана пред Рубен и той й подаде слушалката. Същевременно опря дулото на пистолета в корема й.

— Първо му кажи какво правя — нареди той.

Усети как по гърба й се стича пот. Защо проклетите хапчета не действат? Дали Картър беше изпълзял вече през прозореца?

— Господине? Опрял е пистолет в корема ми и много ме е страх. Страшно ни е горещо. Не, не сме наранени, но ни е толкова топло, че ще ни прилошее. Ако пуснем отново климатика, може да заспим, защото сме страшно изплашени. Все едно сме се натъпкали с успокоителни. Толкова сме омаломощени. Моля ви, господине, пуснете електричеството. И също така — продължи тя, като стисна здраво слушалката, защото Рубен посегна да я вземе, но изпита огромно облекчение, понеже той се отказа и се облегна назад. — Защо не му дадете парите и колата, които иска? Много добре се отнася с нас, откакто му поднесох картофена салата, която аз направих. Даже ми разреши преди това да отида до тоалетната. Толкова сме уморени, че може да припаднем всеки момент, ако ме разбирате.

Рубен протегна ръка да получи слушалката и я ръгна в корема, за да й даде знак да отстъпи.

— Чу ли, Дейв? Момиченцето тук също иска електричество. Пък и то моли да ми дадете парите и колата. О, не, разбира се. Не съм им дал да хапнат нищо и няма да им дам, докато не пуснете отново електричеството! Дори смятам сега да се направя на лош и… Къде е момчето? Къде е малкият негодник?

— Господин Рубен, той е… — Фийби протегна ръка все едно да посочи банята и бутна бутилката с уиски. — О, толкова съжалявам. Много, много съжалявам. Ей сега ще почистя. Веднага…

Тя падна и по бузите й потекоха сълзи от болка, защото той я зашлеви през лицето с опакото на ръката си.

— Глупава кучка!

Мъжът се надигна от стола, залитайки. Фийби не откъсваше поглед от насоченото към нея дуло на пистолета.

Като гнева на самия Господ, Еси скочи от дивана и се нахвърли отгоре му.

Той се опита да я удари, тя го ухапа. Ноктите й се впиха в лицето му и го раздраха, сякаш са бръсначи. И двамата крещяха, и двамата ругаеха. Фийби отстъпи, с което избегна изстреляния от Рубен куршум. Самият Рубен падна на колене.

— Помогнете ни! Помогнете ни сега! — извика Фийби с всичка сила. Грабна бутилката, готова да я използва, но Рубен се свлече на пода по лице. Като плачеше и викаше, Еси продължаваше да му нанася удари с юмруци. Входната врата се отвори с трясък, ала Еси продължи да го налага дори след като въоръжени мъже нахълтаха в стаята.

— Не ни застрелвайте! Не ни застрелвайте! — извика Фийби и разплакана се втурна към майка си.

След това нещата като че ли потекоха сякаш в сън. В съня хора я преведоха все едно през вода, а от гласовете им и светлината я заболяха главата и очите. По едно време заспа и тогава наистина засънува. Сънят обаче се оказа толкова страшен, че тя се насили да се събуди.

Наложи се да направят рентгенова снимка на лицето на майка й, за да се убедят, че костта на скулата не е счупена, и да зашият раната. Фийби седеше в малка стая в болницата. Не желаеше да легне и да заспи отново, за да не сънува пак как пистолетът гръмва, а куршумът — все едно е жив — я догонва и убива.

Картър спеше, сгушен като ембрион на тясното легло. Ръцете му бяха стиснати в юмручета, а телцето му потреперваше от време на време, както правят конете, когато ги полази муха.

Лекари, сестри и полицаи влизаха и излизаха, задаваха въпроси. Дойдеха ли, тя мечтаеше да ги няма; тръгваха ли си, копнееше да се върнат, за да не е сама.

Но пък имаше вода за пиене, с която да промие полепналата по гърлото мръсотия. А после получи и ледена кока-кола в шише.

Искаше да е при майка си, толкова силно желаеше да е при майка си, че я болеше повече, отколкото от шамара на Рубен през лицето.

Появи се мъж с пакет от „Макдоналдс“. От аромата ми хамбургерите и пържените картофи стомахът й се сви от глад.

Усмихна й се, погледна Картър и седна до Фийби на леглото.

— Сигурно си гладна. Не знам ти какво мислиш, но аз предпочитам да не ям болничната храна. Аз съм Дейв.

Тя осъзна, че го зяпа, а знаеше, че това не е прилично. Истината бе, че очакваше Дейв да е стар; или поне по-стар. Приличаше почти на момчетата в гимназията, по които Фийби тайничко въздишаше. Косата му беше кестенява и чуплива, а очите — няколко нюанса по-светли. Беше облечен в тъмносиня риза с разкопчана яка и миришеше малко на пот.

Подаде й ръка. Фийби протегна своята, но той не я разтърси, а я стисна здраво, впил очи в нея.

— Наистина се радвам да се запозная с теб, Фийби. Щастлив съм да те видя.

— И аз се радвам да се запознаем.

После тя направи онова, от което се беше въздържала през всичките прекарани в задушната къща часове, през цялото време, докато чакаха развръзката — разплака се.

Дейв седеше до нея и я държеше за ръка. Не каза нищо. В един момент стана, взе кутия с хартиени кърпички и я сложи в скута й. Когато сълзите понамаляха, извади хамбургерите и пържените картофи от пакета.

— Мама… — започна Фийби.

— Ще се оправи. Проверих как е и поисках разрешение да говоря с теб, преди да те заведат с брат ти при нея или тя да дойде при вас. В момента тя се нуждае най-вече от сън.

— Сигурно.

— Знам, че си била изплашена, но си умна и постъпи много смело.

— Никак не се чувствах смела. Бях бясна. — Взе сандвича и отхапа. Стомахът й се сви, сякаш не беше сигурен дали да приеме храната или не, но после се отпусна. — Смелост прояви Картър, като изпълзя през прозореца.

— Каза, че ти си му наредила да постъпи така, иначе си щяла да го удариш.

Тя леко се изчерви, защото й беше забранено да удря брат си, макар че по нейна преценка на моменти той направо си го просеше.

— Така беше.

— Защо?

— Рубен щеше да го нарани. Щеше да го нарани лошо, преди да нарани мен или отново мама. Той е малкият и Рубен знае, че мама го обича повече от всичко на света.

— Ти вече си била сложила хапчетата в храната, преди да кажеш на Картър да се измъкне през прозореца.

— Явно е трябвало да сложа повече, но не знаех колко точно. Ти веднага схвана какво искам да ти предам като послание. — Взе пържен картоф. — Почувствах се по-добре, докато приказвахме.

— Много умно постъпи, като намери начин да ми съобщиш, че си сложила нещо в храната му. Така спечелих малко време.

— Защо не пуснахте електричеството? Той много се ядосваше, че няма ток.

— Нали помниш как го убеди да ти разреши да отидеш до банята, преди да му приготвиш храната? И аз правех нещо подобно: исках да получа нещо в замяна. Впрочем, вече се канех да пусна електричеството, но забелязахме как Картър се провира през прозореца. Исках Рубен да продължи да ни говори — или ти да говориш — докато измъкнем Картър на безопасно място и преценим новата ситуация. Нарочно ли бутна бутилката уиски? Искала си да го разсееш и да ти се ядоса, та междувременно да забрави за Картър, така ли?

— Давах си сметка, че ще ме удари, но не очаквах да се ядоса толкова. Сигурно щеше да ме застреля, ако мама не му се беше нахвърлила. Да, определено трябваше да сложа повече хапчета. Тогава щеше да се унесе по-бързо. Мама нямаше да гълта успокоителни, ако не беше той. Каква ирония. — Тя се усмихна леко, когато Дейв се засмя. — Учихме какво е ирония в часа по литература. Тя гълташе хапчета, защото той дълбоко я разстройваше и я правеше нервна. Преструваше се на мил в началото, но нещата скоро се промениха. Започна да се заяжда с нея, с нас и да се разпорежда. Веднъж я зашлеви през лицето.

— Подала е оплакване срещу него.

— Да — кимна Фийби. — Каза му, че не иска да го вижда повече, и го помоли да си върви. Но той все идваше у нас или ходеше в работата й. Следваше я с колата си. Тормозил я е и по други начини, предполагам, но тя криеше от мен. Една вечер дойде вкъщи пиян и мама звънна на полицията. Те го принудиха да си тръгне, но само толкова.

— Съжалявам, че не сме предприели нещо повече.

— Посъветваха я да подаде оплакване. Тогава щели да издадат заповед да не я приближава. Тя го направи, но не бих казала, че й помогна особено.

— Не. Съжалявам и за това. Струва ми се, Фийби, че майка ти е направила всичко необходимо, за да защити себе си и семейството си.

Фийби се загледа в смачканата книжна салфетка в ръката си.

— Той защо не си тръгна, когато тя му обясни, че не иска да го вижда повече?

— Не знам.

Не този отговор искаше Фийби. Още по-лошо беше, че прозвуча като лъжа. Мразеше, когато възрастните лъжат, защото си въобразяват, че си прекалено малък и няма да разбереш.

Фийби хапна още няколко картофа и поклати глава.

— Дори и да не знаеш точно, поне се досещаш — отбеляза тя. — Просто се надяваш да не разбера, защото съм само на дванайсет. Е, почти на дванайсет, но разбирам много неща.

Той я изгледа изпитателно, все едно четеше по лицето й като в отворена книга.

— Да, досещам се или имам мнение по въпроса. Според мен той е лош, налита на бой и не му допада някой да му казва какво да прави или какво може да получи, особено когато го чува от жена като майка ти. Затова се е мъчил да я сплаши, да й вземе страха и се е ядосвал все повече и повече, защото нещата не са ставали както той иска. Желаел е да я нарани, за да й покаже кой е господар, но нещата са излезли извън контрола му.

Фийби хапна още един картоф, преди да отсече:

— Според мен той е долен кучи син.

— Да, такъв е. А сега дълго време ще бъде долен кучи син, който ще лежи в затвора.

Тя премисли думите му, докато пиеше колата, която Дейв й донесе.

— По телевизията обикновено застрелват лошия. Отрядът за бързо реагиране го застрелва.

— На мен ми харесва повече, когато няма пострадали. Ти как постъпи вътре? Поведението ти много помогна никой да не умре. Смъртта никога не е изход, Фийби. Хайде, знам, че си уморена и искаш да видиш майка си. — Стана и извади визитка от джоба. — Можеш да ме потърсиш по всяко време. Ако ти се говори за случилото се или имаш въпроси, или ти трябва помощ — обади ми се.

 

 

Тя взе картичката и прочете: „Детектив Дейвид Маквий“.

— Важи ли същото за Картър и за мама? — попита тя.

— Напълно. Винаги, когато имате нужда, Фийби.

— Добре. Благодаря. Благодаря и за хамбургера с картофите.

— Беше ми приятно — увери я той. — Грижи се за себе си и за семейството си.

— Непременно.

Той си тръгна, а Фийби прибра картичката в джоба. Затвори пакета, та храната, която Дейв донесе, да остане топла за Картър, а остатъците от своята хвърли в кошчето.

Отиде до прозореца да погледне навън. Слънцето беше изгряло. Представа нямаше кога се е зазорило, но знаеше, че тъмните часове са приключили.

Вратата се отвори. Майка й застана на прага с широко разтворени ръце и Фийби се втурна към нея.

— Мамо, мамо, мамо!

— Сладкото ми момиче. Момиченцето ми.

— Лицето ти, мамо…

— Всичко е наред. Добре съм.

Как така е добре, като по прекрасното лице на майка й имаше шевове, които изпъкваха върху нежната кожа; когато сияйните й сини очи бяха лишени от обичайния си блясък и около тях имаше синини?

Еси обаче постави ръце върху раменете на Фийби и я успокои:

— Нищо ми няма. В безопасност сме. Всички вече сме в безопасност. Това е най-важното. Господи, Фийби, така съжалявам.

— Не си виновна, мамо. — По страните й отново потекоха сълзи, докато Еси обсипваше натъртената й брадичка с целувки. — Вината не е твоя, мамо. Даже Дейв каза същото.

— Аз допуснах Рубен в живота ни. Аз му отворих вратата. Най-малкото за това съм виновна. — Отиде при спящия Картър и опря буза в неговата. — Господи, ако нещо се беше случило на един от двама ви, не знам какво щях да правя. Ти го изведе. Ти изведе Картър от къщата. Ти направи повече от мен.

— Не, мамо…

— Никога няма да гледам на теб по същия начин, Фийби. — Еси се изправи. — Винаги ще виждам в теб моето момиченце, но същевременно всеки път ще виждам и своята героиня.

— Ти го повали на пода — напомни Фийби. — Значи и ти си героиня.

— Да, най-накрая събрах кураж. Много ми е неприятно да го будя, но не искам да стоя повече в тази болница.

— Може ли вече да си вървим вкъщи?

Еси погали Картър по косата и отново се обърна към дъщеря си.

— Никога повече няма да се върнем там. Не желая кракът ми да стъпи в този дом. Съжалявам, но там никога няма да се чувствам в безопасност.

— Но къде ще отидем?

— Ще отседнем при братовчедката Бес. Обадих й се и тя ни покани.

— В голямата къща? — Очите на Фийби се ококориха от смайване. — Но ти и братовчедката Бес почти не си говорите. Ти дори не я харесваш.

— От тази сутрин тя е най-любимият ми човек на света, като изключим теб и Картър. Трябва да сме й благодарни, Фийби, че отваря дома си за нас в момент на нужда.

— Тя не го отвори, когато татко почина, нито…

— Сега го отваря — прекъсна я Еси. — Ще й засвидетелстваме благодарността си. Така трябва да постъпим.

— Временно ли?

— Така трябва да постъпим — повтори Еси.

 

 

Закараха ги до къщата на братовчедката Бес с полицейска кола. През това време Картър лакомо унищожаваше изстиналия хамбургер и пържените картофи и жадно пиеше от колата. Заобиколиха парка с фонтана по средата. Внушителната стара сграда беше боядисана и меки розови нюанси с бели кантове; тук-там по тучната и добре поддържана морава имаше дървета.

Беше съвършено различна от малката къща, където Фийби бе живяла повече от осем от дванадесетте си години живот.

Докато се изкачваха по каменните стълби към входната врата, забеляза, че гърбът на майка й е изпънат като струна, и затова и тя изправи своя.

Мама звънна, все едно е гостенка, а не роднина. Отвори млада, сияеща и красива жена. Заради разпуснатите коси и стройната фигура на Фийби и заприлича на филмова звезда.

По лицето й се четеше съчувствие, докато подаваше ръка на Еси.

— Госпожо Макнамара, аз съм Ава Вестрай, лична секретарка на мадам Макнамара. Влезте, влезте. Стаите ви са готови. Сигурно сте изтощени и затова веднага ще ви настаня. Или предпочитате първо да закусите и да пиете чай?

— Няма какво да се суетиш около тях.

Братовчедката Бес обяви това от площадката на импозантното стълбище. Беше облечена в черна рокля, а по изпитото й лице се четеше неодобрение. Косата й беше сива и само около слепоочията се виждаха черни кичури.

И сега, както винаги, видът на братовчедката на баща й накара Фийби да я оприличи на стара, злобна вещица.

— Благодаря, че ни приемаш, братовчедке Бес — рече майка й със същия тих тон, който използва, когато Рубен беше опрял пистолета в главата й.

— Никак не съм учудена, че си се забъркала в тази каша. Тримата добре да се изкъпете, преди да седнете на масата ми или да легнете в чаршафите ми.

— Ще се погрижа, мадам Макнамара. — Ава обърна красивото си, пълно със съчувствие лице към Фийби и Картър. — Децата вероятно са гладни. След като се изкъпят, ще помоля готвачката да направи палачинки или…

Явно след преживяния през нощта ужас, след хамбургера, пържените картофи и пътуването с полицейската кола мисълта за още храна се оказа непоносима за стомаха на Картър и той повърна върху скъпия старинен килим на братовчедката Бес.

Покрусена и изтощена, Фийби само затвори очи. Вярно, не беше простреляна и умряла, но беше убедена, че с живота й е свършено.

 

 

В продължение на двадесет години майка им чистеше, лъскаше, подреждаше и всячески се грижеше за дома на братовчедката Бес. Обслужваше властната жена до деня на нейната смърт.

През тези две десетилетия къщата се превърна в света на Еси — не само неин дом, но и нейно убежище. Превърна се в единствения свят, който познаваше. Всичко извън къщата я плашеше. Минаха вече почти десет години, откакто Еси не бе излизала отвъд терасите на къщата, не бе стъпвала в двора.

Уви, смъртта на Рубен в затвора не я освободи от страховете й, помисли си Фийби, изправяйки се да прибере пистолета си в най-горния шкаф на дрешника. Кончината на братовчедката Бес не отвори вратите за майка й.

На Фийби дори й се струваше, че след това майка й стана още по-затворена и изпълнена със страхове.

Ако братовчедката Бес бе постъпила правилно и мило — разбира се, нямаше никакъв шанс тя да постъпи така — и бе прехвърлила къщата на майка й, а не да я натрапи на Фийби, нещата щяха ли да са по-различни? Щяха ли да са по-добри? Майка й щеше ли да излиза извън къщата, да се разхожда в парка, да отиде на гости на съседка?

Никога нямаше да разберат.

Къде щеше да е самата тя, ако не се бяха случили събитията от онази нощ? Щеше ли да се омъжи за Рой? Щеше ли да намери начин да запази брака си, да осигури на дъщеричката си бащата, когото заслужава?

И това никога нямаше да разбере.

Затова пък щяха да се наслаждават на лилиумите във всекидневната, да поръчат пица и да прекарат една спокойна петъчна вечер у дома.

Фийби ще излезе на вечеря в събота, ще отиде на среща, но само веднъж. И без това в живота й има прекалено много неща, за които да се грижи, без да прибавя и мъж към картината.

Да, плака, когато говори с Рой последния път. Но сълзите й бяха предимно от гняв. Изплака сълзите от тъга и разочарование много отдавна; още докато Карли беше бебе.

Прекалено много неща, за които да се грижи, помисли си отново Фийби, докато се преобличаше.

Погледна ухаещите лилиуми в кобалтовата ваза върху тоалетката. Цветята са прекрасно нещо, но имат свойството да увяхват и умират.