Нора Робъртс
Точно по пладне (4)

4.

Едва стигна до горната площадка и майка й заедно с Ава излязоха от стаята с телевизора широко усмихнати.

— Е — подхвана Еси, — как беше?

— Добре. Пихме по едно.

Ако беше с чорапи, помисли си Фийби, отправяйки се бързо към спалнята, те щяха да се свлекат до глезените й по време на целувката.

Зад гърба й Еси и Ава си размениха многозначителен поглед и забързаха след нея.

— Той какъв е? За какво говорихте? Хайде, Фийби. — Ава скръсти молитвено ръце. — Разкажи на нас, които нямаме срещи, вълшебното прекарване.

— Пихме по бира в изключително уютен пъб. Прекарах приятно. Сега отивам да се упражнявам.

Двете по-възрастни жени размениха нов многозначителен поглед, когато Фийби влезе в стаята и извади от скрина клина за йога и спортен сутиен.

— За какво приказвахте?

Фийби изгледа майка си в огледалото и сви рамене. Започна да се преоблича. Прекалено отдавна живееше сред жени, за да се притеснява от голотата.

— За това-онова. Някога е работил в бар, карал е такси.

— Хммм… Значи е предприемчив.

— Определено.

— Къде живее? — не се предаваше Ава. — В града ли?

— Не попитах.

— Господи — Еси забели очи към тавана. — Защо?

— Не стана дума.

Фийби посегна към сребърната кутийка на тоалетката, взе ластиче и прибра косата си на опашка.

— А нещо за роднините му? — настоя Еси. — Какво е семейството му, неговите…

— И за това не стана въпрос. Разсеях се.

— Защото е бил очарователен — прецени Еси.

— Да, той… наистина е очарователен, но се разсеях, защото ми съобщи, че преди няколко години спечелил от лотарията сто тридесет и седем милиона долара.

След тези думи излезе от стаята, надникна по навик да види как е Карли и пое по стълбите към третия етаж.

Беше превърнала някогашната слугинска стая в малък домашен гимнастически салон. Да, прояви известно разточителство, съзнаваше Фийби, но пък й спестяваше таксата за фитнес клуб и разполагаше със свободата да играе един час сутрин или вечер, след като Карли заспи.

Работата и без това достатъчно дълго я държеше извън вкъщи, за да прибави и ходенето до гимнастически салон.

Оборудва помещението с няколко уреда, имаше дори портативен телевизор, на който да пуска касети с упражнения. И Карли играеше често гимнастика, докато тя беше горе. Така майка и дъщеря имаха повече време заедно; Еси и Ава също използваха оборудването, така че то отдавна се беше изплатило. Като цяло се оказа не само по-удобно, но и доста по-икономично.

Фийби се усмихна, докато нагласяше индикатора на стационарното колело, и се качи. Майка й и Ава вече бяха на прага и я гледаха зяпнали.

— Милиона ли каза? — уточни Еси най-накрая.

— Да.

— Спомням си случая — обади се Ава. — Имаше нещо подобно. — Тя сложи ръка на сърцето си. — Таксиджията, станал милионер. Така го наричаха. Местно момче. Спечелил с един-единствен фиш. Господи, за него ли говорим?!

— Точно така.

— Господи. Налага се да седна — обяви Еси и се настани направо на пода. — Това не е само богатство, не е състояние… Не знам как да го нарека.

— Късмет — подсказа Фийби.

— Това — определено — съгласи се Ава и седна на пода до Еси. — Почерпи те бира, така ли?

Развеселена, Фийби нагласи следващата степен на уреда.

— Да. И соленки. После ме докара с поршето си.

— Хитър ли е? — Еси свъси вежди и бръчката на челото, която Фийби бе наследила вместо трапчинките, се очерта. — Щом разполага с толкова много пари, няма начин да не е хитрец.

— Не е. Готин е — отсече след няколко секунди младата жена. — Направо е много готин и имам чувството, че му идва отвътре. Склони ме да вечерям с него в събота.

— Излизаш с милионер! — Ава сръга Еси в ребрата. — Нашето момиче има любовна среща с милионер!

Понеже коментарите я притесниха, Фийби нагласи уреда на следващата, още по-трудна степен.

— Не знам дали може да се нарече точно любовна среща — възрази тя. — В момента не ми е до това. Става много сложно: какво да облечеш, за какво да говориш? Дали няма да иска да прави секс? Това, последното, определено ще ме накара здравата да се замисля.

— Вечеря — напомни й Ава. — Говорим за вечеря в събота.

— Да — съгласи се Фийби. — Пък и е готин. Наистина е готин.

 

 

Мястото на инцидента се оказа кантора. Джаспър К. Хюс, юрист. Фийби вече знаеше, че Хюс, някоя си Трейси Парсел и въоръжен индивид на име Уилям Грейди са барикадирани вътре.

Тактическият екип продължаваше да обозначава вътрешния и външния периметър. Фийби грабна подготвените вече документи и се запъти към първия явил се на мястото на инцидента. Остана доста разочарована, когато научи, че е Арни Мийкс.

— Ситуацията?

Арни носеше слънчеви очила, но тя усещаше пренебрежителния присмех дори през тъмните стъкла.

— Типът държи двама заложници. Свидетели са чули два изстрела. Когато пристигнах, обектът извика, че ако някой се опита да влезе, ще убие и двамата заложници.

Фийби изчака за миг, преди да попита:

— Това ли е всичко?

— Обектът твърди, че адвокатът го измамил. Взел му шест хиляди долара и той си ги иска обратно — сви рамене Арни.

— Къде е дневникът, офицер?

От начина, по който устните му се свиха, Фийби се запита дали не тренира саркастичното си изражение пред огледалото.

— Опитвам се да попреча на този задник да убие двама души. Нямам време да попълвам някакъв си дневник на произшествието.

— По кое време са се чули изстрелите?

— Към девет сутринта.

— Девет?! — Усети как се изпълва и със страх, и с гняв. — Преди почти два часа, а вие току-що сте повикали медиатор?

— Държах ситуацията под контрол.

— Свободен си. Вие… — Посочи друг униформен полицай, докато вадеше бланката. — Всичко да се запише: час, описание на случилото се, кой какво казва и кога.

Извади бележник.

Арни я сграбчи за ръката.

— Как така пристигате и заставате начело? — възнегодува той.

— Както виждате, правя го. — Издърпа си ръката. — Капитанът ще пристигне всеки момент, а командир Харисън отговаря за отдел „Тактически“. Междувременно аз, като медиатор, поемам нещата в свои ръце. Свържи ме с онзи, който държи заложниците — обърна се тя към полицая, когото бе определила за втори медиатор.

— Аз допринесох ситуацията тук да не стане взривоопасна.

— Така ли? — извърна се тя рязко към Арни. — Говорихте ли с някого от двамата заложници? Убеден ли сте, че още са живи? Дали не са ранени? Някой има ли нужда от медицинска помощ? Къде ви е протоколът за случващото се? Записките ви? Какво направихте, та случаят да приключи без загуба на живот през проклетите два часа, когато най-после сте благоволили да се обадите за помощ?

Грабна телефона и погледна бележника, където вече си беше записала имената.

— Не желая да говоря с теб! — изкрещя бясно нечий глас, явно на похитителя. — Казах ви, че повече няма да говоря с вас!

— Господин Грейди? Аз съм Фийби Макнамара. Работя като медиатор към полицейското управление. Оттук нататък ще контактувате с мен. Изглеждате ми разстроен. Всички вътре добре ли са, господин Грейди? Някой има ли нужда от медицинска помощ?

— Всичко отиде по дяволите. Всичко се скапа.

— Хайде да опитаме да се разберем. Може ли да те наричам Уилям? Нали така се обръщат хората към теб?

— Няма да говоря повече!

— Тук съм да ти помогна. — По гласа му долови, че наистина повече не желае да говори и е готов да действа. — Някой вътре има ли нужда от нещо? Медицинска помощ? Вода? Нещо за ядене?

— Аз имах нужда от парите си.

— И все още се нуждаеш от тях. Защо не ми кажеш какво се случи, Уилям? Дай да видим дали не мога да ти помогна.

Записа си: „Започна да говори в минало време“.

— Вече казах всичко. Никой не ме изслуша.

— Никой не те е изслушал? Явно това те е ядосало. Разбирам какво ти е и се извинявам, ако имаш усещането, че на проблема ти не е обърнато внимание. Но ето, сега аз те слушам, Уилям Грейди. Ще ти помогна да разрешим тази ситуация.

— Късно е. Всичко приключи.

Чу изстрела в главата си част от секундата, преди да прониже въздуха. Чу го в гласа му.

 

 

Адвокатът имаше леко мозъчно сътресение, няколко натъртвания и охлузвания. Секретарката бе изпаднала в истерия, но без никакви наранявания. Уилям Грейди беше мъртъв. Куршумът, който собственоръчно изстреля в главата си, бе пръснал мозъка му.

— Много умело проведохте преговорите — долетя зад гърба й гласът на Арни.

Тя се извърна съвсем бавно и впи очи в неговите.

— Арогантно копеле такова!

— Самоуби се, докато вие говорехте с него, а не аз — заключи Арни и се отдалечи с патентованата си самодоволна и нахална усмивка.

Насили се да не го догони; не и сега, когато беше сигурно, че от бяс ще направи нещо, за което по-късно ще съжалява.

Мислено си обеща да се разправи с офицер Арнолд Мийкс по-късно. За момента остана на мястото си, загледана как хората от отдел „Местопроизшествие“ влизат и излизат от кантората. Усети нечия ръка на рамото си.

— Няма какво повече да правиш тук — побутна я Дейв.

— Не разполагах с възможност да предприема нищо. Говорихме не повече от две-три минути. Случаят е бил изпуснат, преди да пристигна. Наистина нищо не можех да предотвратя.

— Фийби.

— Не сега, моля те — поклати глава тя. — Нека разпитам заложниците и да взема показания от очевидците. — Обърна се. — Искам всичко да се протоколира и настоявам ти да си свидетел.

— И ти, и аз знаем, че нещата понякога излизат извън контрол.

— За мен е от значение да разбера дали е било неизбежно този случай да приключи така. — От яд едва не се разтрепери. Постара се да се овладее. — Непременно ще разбера. Заложниците са на път към болницата, но жената не е пострадала. Може да говори. Искам да ме придружиш и да присъстваш, докато я разпитвам.

— Добре, но не смяташ ли да се видиш с психолога преди това? Когато човек изтърве обекта…

— Не съм го изтървала аз — знам го със сигурност! — Улови се, че е на път съвсем да си изпусне нервите, и затова си пое дълбоко въздух, преди да продължи: — Нямах никаква възможност да преговарям с него.

По пътя към болницата мълча, но и Дейв не я заприказва. В тишината, загледана през прозореца, формулираше какви въпроси ще зададе, какъв тон ще използва, определяше основите на онова, което искаше да докаже.

Трейси Парсел лежеше на носилка в стаята за прегледи на спешното отделение. Беше младичка, отбеляза Фийби, едва прехвърлила пълнолетие и получила разрешение да пие. Изрусена блондинка, нуждаеща се от неотложно боядисване на корените.

Кървясалите подути очи сълзяха, докато си хапеше палеца.

— Той се застреля. Застреля се пред нас.

— Преживяването е било кошмарно, без съмнение. Ще ти олекне, ако ни разкажеш, а за нас определено ще е от полза. Ще успееш ли да го направиш, Трейси?

— Добре. Казаха, че съм превъзбудена, че съм припаднала. Наредиха да полежа малко. Но той не ме нарани. Наистина извадих късмет, че не ме нарани. Удари Джаспър и навря пистолета в лицето му, но…

— Сигурно си била много изплашена. — Фийби седна на леглото и потупа Трейси по ръката, преди да извади касетофона. — Нали не възразяваш да запиша разговора ни?

— Не. Казаха, че ще се обадят на приятеля ми Брад. Приятелят ми Брад ще дойде.

— Чудесно. Ако не дойде, преди да си тръгнем, аз ще го потърся. Искаш ли?

— О, благодаря, много благодаря. — Трейси престана да си гризе палеца, сякаш самата мисъл за приятеля й я успокои. — Чувствам се много особено. Все едно съм гледала филм на ужасите, но всъщност и аз участвах в него.

— Разбирам те. Но вече всичко свърши. Ти при господин Хюс ли работиш?

— Да. Негова секретарка съм. Не е кой знае какво, но ми харесва.

— И днес отиде на работа както обикновено?

— Отивам в офиса към девет без десет, за да проветря. Днес Джаспър пристигна едновременно с мен. Често идва по-късно, но тази сутрин и двамата бяхме там преди девет. Точно отключихме и той дойде. Господин Грейди. Бутна вратата и удари Джаспър в лицето. Събори го на земята. Аз изпищях, защото държеше пистолет. Приличаше на луд. — Очите на Трейси отново се напълниха със сълзи и тя измъкна две книжни салфетки от кутията в скута си. — Приличаше на луд.

— А после какво стана?

— Нареди ми да заключа вратата. Заплаши, че ще застреля Джаспър, ако се опитам да избягам. Опря пистолета в главата му и аз много се изплаших. Направих каквото ми каза. Поиска да бутнем бюрото, та да препречи вратата, а когато не го направихме достатъчно бързо, стреля.

— По вас ли?

— Не, в пода. Проби килима. Тогава май пак изпищях и вече плачех. Сопна ми се да млъкна и да правим каквото каже. Послушахме го. Отново удари Джаспър и започна да крещи, че си иска парите. Неговите шест хиляди петстотин и двайсет и осем долара и тридесет и шест цента. До последната монета. — Момичето започна да си смуче палеца. — Джаспър сигурно го е склонил някак да се раздели с тези пари за разходи по делото и така нататък, но делото всъщност доникъде не стигна.

— Бил е ваш клиент, така ли?

— Мисля, че Джаспър не го вписа в счетоводната книга. Не съм сигурна. — Извърна поглед. — Не съм в течение на целия процес.

— По-късно ще се върнем на това.

— Всъщност е най-добре да попитате Джаспър за тези неща. Джаспър му каза, че не разполага с такава сума, а господин Грейди го предупреди да намери пари отнякъде, иначе щяло да стане лошо. Говореха да отидат до банката, когато дойде полицаят.

— Значи по това време е пристигнал първият представител на силите на реда, така ли?

— Ами, да. Чуха се сирени и господин Грейди ме накара да отида с него до прозореца и надникна през щорите. Изкрещя нещо от рода: „Разкарай се, по дяволите. Ако се опиташ да влезеш, ще избия всички“. Каза, че държи двама заложници, има пистолет и е готов да го използва. Накара ме и аз да се обадя. Да уверя полицая, че обстановката наистина е такава, и да го помоля да не предприема нищо, защото Грейди не се шегува. Господи! — въздъхна тя и покри лице с ръце.

— Сигурно си била много изплашена.

— О, да. Никога през живота си не съм била по-изплашена.

— След това господин Грейди нарани ли те?

— О, не, не. Накара ме да легна на пода по очи. И Джаспър също. После полицаят заговори през… Как се казва? Май — мегафон. Обясни, че е офицер Арнолд Мийкс, и поиска господин Грейди да остави пистолета и да излезе с вдигнати ръце. И то без да се бави. Господин Грейди пък извика, че той е Уилям Грейди и всички да вървим по дяволите. Искал си само своите шест хиляди петстотин и двадесет и осем долара и тридесет и шест цента обратно. После известно време продължиха да си крещят един на друг.

— Крещели са си взаимно?

— Крещяха и ругаха не знам колко време. Господи Грейди питаше къде е била полицията и къде е бил законът, когато Джаспър му е откраднал парите. А полицаят отговори нещо от сорта, че не го интересуват парите му и че най-добре е да си размърда задника и да излезе с вдигнати ръце.

Фийби хвърли бърз поглед на Дейв, преди да попита:

— Господин Грейди как реагира на този призив?

— Ами ядоса се, особено когато полицаят заяви, че на господин Грейди не му стискало да застреля никого. Честна дума, уплаших се в този момент да не ни застреля просто за да докаже на полицая колко греши. Не можех да спра да плача.

— Полицаят наистина ли използва тези думи?

— Да. Не само каза, че не му стиска, но и го нарече задник.

Фийби погледна отново Дейв, а Трейси започна несъзнателно да къса на парченца една от книжните салфетки.

— Тогава — продължи момичето — господин Грейди извика полицая да дойде вътре, щял да застреля и него, и нас. Обясни колко му трябвали парите. Наложило се да продаде колата си, нямало къде да живее. Полицаят подвикна, че вече ще живее в затворническа килия, където нямало да има нужда от кола. След време — стори ми се адски дълго — дойдоха още полицаи. Мислите ли, че Брад вече е пристигнал?

— Ще проверя след минута. После какво, стана, Трейси?

— Ами господин Грейди сякаш се разстрои още повече. Помислих си — наистина си помислих — че ще ни застреля, за да приключи всичко. Продължих да плача, но явно вече по-шумно. Той ми каза да не се безпокоя, защото не аз съм виновна. Ченгетата и адвокатите били виновни, каза той. Ченгетата и адвокатите постоянно прецаквали обикновените хора. Стори ми се…

— Какво? — насърчи я Фийби.

— Стори ми се, че в този момент е склонен да ме пусне. Такова усещане имах. Мен, но не и Джаспър. Защото попита, ако ме пусне, ще разкажа ли на ченгетата за парите, и аз отговорих утвърдително. Наистина щях да го направя. В този момент звънна телефонът. Полицаят Мийкс извика на господин Грейди да отговори. „Вдигни слушалката, задник такъв“, бяха думите му. — Трейси въздъхна. — Ще прозвучи глупаво, знам, но полицаят ме плашеше почти колкото господин Грейди с пистолета. — Избърса насълзените си очи. — Много ми се искаше да млъкне. Исках го, защото усещах, че господин Грейди ще ме пусне и може би няма да се застреля пред очите ми. Не знам…

— Добре, Трейси. Всичко вече е наред — започна да я утешава Фийби, тъй като момичето се разрида.

— Беше ужасна гледка. Дори ми позволи да се надигна и да седна, когато ме питаше дали ще кажа на полицаите за парите. Седях на пода, когато телефонът звънна. Не чувах какво казва полицаят, но наблюдавах господин Грейди. Наблюдавах го и си мислех, че ако ме пусне, никога повече няма да стъпя в този офис. Ще се запиша на бизнес курс и ще си намеря по-добра работа. Господин Грейди не говореше много, но изглеждаше тъжен. А и изплашен. Тъжен и изплашен като мен. Затвори телефона. Следващия път, когато звънна, дори си помислих, че няма да се обади. Той обаче ме погледна, включи високоговорителчето и обясни, че го прави, за да чуя как вие всички се отнасяте към хора като нас. Именно тогава се убедих, че нямаме никакъв шанс. Този път се обаждаше жена. Бяхте вие — уточни Трейси след известна пауза. — Да, разбира се, вие бяхте. Така че знаете какво стана после.

— Да, знам какво стана после.

Фийби изчака да излязат навън, далеч от хората, разхождащи се в благоуханния пролетен ден.

— Мийкс е предизвикал самоубийството. Със своето перчене е рискувал живота на двамата заложници. Пренебрегнал е процедурата, нарушил е всички правила при преговарянето. И защо?

— Не всеки полицейски офицер има дарбата да води преговори, понякога не схваща как се действа в конкретна ситуация.

— По дяволите, Дейв — не се въздържа тя. — Да не би да го защитаваш? Да не би дори за секунда да одобряваш действията му?

— Не! — Дейв се опита да спре гнева й, като вдигна ръка. — Няма да споря с теб, Фийби. Особено когато си права. На офицер Мийкс ще бъде потърсено обяснение.

— Аз ще му го потърся. В моите правомощия е — добави тя, преди Дейв да успее да възрази.

— Между теб и Арни Мийкс вече има достатъчно напрежение. Ти беше на телефона, когато обектът се самоуби.

— Ако не поискам обяснение от Мийкс, ще си уроня авторитета. Не е потърсил компетентно подкрепление почти два часа. Само за това заслужава понижение. Проблемът не е дали има търкане помежду ни. Той самият представлява проблем, при това — с полицейска значка.

— Внимавай да не излезе, че искаш да си разчистиш сметките с него.

— Един човек е мъртъв. Не говорим за никакво разчистване на сметки.

 

 

През остатъка от дългия ден Фийби търпеливо и старателно събираше показания и информация, за да напише доклада си по случая.

След това повика Арни в кабинета си.

— Смяната ми свърши — тросна се той.

— Затворете вратата и седнете.

— От осем до четири съм. Вече минава четири. — Все пак влезе с тромави стъпки и седна. Вирна брадичка по посока на касетофона на бюрото. — Какво е това?

— Разговорът ни ще се записва заради моята безопасност. И заради вашата.

— Ще извикам представител на профсъюза.

— Ако искате да присъства, моля. — Побутна телефона на бюрото към него. — Обадете му се.

— Ще ви изслушам за пет минути — обяви Арни и сви с безразличие рамене.

— В девет и единадесет тази сутрин сте откликнал на съобщение за изстрел в кантората на Джаспър К. Хюс, юрист. Вярно ли е?

— Да.

— Реагирал сте на обаждането, пристигнал сте на местопроизшествието и сте приближил сградата. По това време индивид отвътре ви е информирал, че е въоръжен и държи двама заложници. Така ли е?

— Ако ще описвате стъпка по стъпка изложеното в доклада, само ми губите времето.

— В този момент позвънихте ли за подкрепление или за екип от медиатори?

— Не. Контролирах нещата. Докато вие не се появихте.

— По мегафона сте се представил като полицейски офицер.

— Да, потърсих прикритие, според указанията, и се идентифицирах. Наистина си губим времето. Казах на типа да остави оръжието и да излезе. Той отказа.

Фийби се облегна назад.

— Прав сте: губим си времето. Докладите са тук, включително свидетелските показания, показанията на двамата заложници, показанията на пристигналите по-късно на мястото. От тях е видно, че не сте следвал предвидените за такива случаи указания, не сте повикал медиатор за помощ и не сте спазил никоя от процедурите, наложителни при освобождаване на заложници, а вместо това сте заплашвал и унижавал обекта, с което сте го довел до силно раздразнено състояние.

— Щом един тип стреля безпричинно в кантора, той определено вече е бил раздразнен.

— Да, за това сте прав. Но изобщо не сте се постарал да го успокоите с думи. — Макар очите й да проблясваха гневно, тонът й оставаше равен, студен и съвършено спокоен. — Казал сте му, че не ви пука, а той ще отиде в затвора.

Арни я дари с обичайната си снизходителна усмивка.

— Не бива да се лъже при преговори от този вид.

— Махнете самодоволното си изражение, офицер. Вие сте го притискали. — Вдигна рязко лист от доклада. — „Тогава офицер Мийкс се свърза с обекта по телефона и му каза, че е най-добре да опре дулото на пистолета в главата си и да се гръмне.“

— Очаквах обратна психологическа реакция. Държах всичко под контрол, докато вие не взехте телефона. Заложниците се отърваха, нали? Няма загуба на човешки живот.

— В кантората е имало трима души. Оттам излязоха само двама.

— Само двамата бяха важни.

— По ваше мнение — да, и затова, предполагам, сте нарекъл похитителя непотребен мухльо. Не сте попитал в какво състояние са, а сте предприел действия, застрашаващи живота им. По-точно сте отбелязал грубо, че извършителят няма топки и не му стиска да застреля заложниците.

— Ако искате да изкарате някого виновен за вашата издънка, госпожо…

— Моите действия ще бъдат одобрени, офицер, гарантирам ви. Вашите обаче — не. Временно сте отстранен за тридесет дни.

— Глупости! — възкликна той и скочи от стола.

— Случаят ще бъде разгледан подробно, както и действията ви. Междувременно, през следващите седемдесет и два часа се явете пред психиатъра на управлението, за да прецени психическото ви състояние.

Грозна руменина плъзна по лицето му, така както стана и по време на лекцията.

— Няма да се държите така с мен.

— Свободен сте да възразите срещу отстраняването, но ви предупреждавам, че капитан Маквий, който разполага с препис от всички показания, споделя моето решение.

— Той е готов на какво ли не, след като му правиш свирки!

Тя бавно се изправи.

— Какво казахте току-що?

— Да не мислиш, че е тайна защо заемаш този стол? Защото разрешаваш на капитан Маквий да те чука. Ще видиш кой ще бъде отстранен, след като приключа с теб, кучко!

— Отстранен сте за тридесет дни и ще последва рапорт за неподчинението ви. По-добре излезте оттук, офицер, преди да стане по-лошо.

Мийкс застана пред бюрото й, подпря се на длани и се наведе напред.

— Ще стане по-лошо за теб. Обещавам ти.

Тя усети как гърлото й се стяга.

— Свободен сте. Дайте ми значката и оръжието си, офицер.

Ръката му се плъзна към кобура под мишницата и Фийби видя в очите му нещо, което й подсказа, че той не е само арогантен кучи син.

От рязкото потропване по вратата тя едва не подскочи. Сайкс пъхна глава.

— Извинявай, ако те прекъсвам. Трябва да те видя за минута, лейтенант, когато приключиш.

— Сега е съвсем удобно. Офицер Мийкс? Заповядах ви нещо.

Той извади оръжието си и го хвърли заедно със значката върху бюрото. Когато се обърна и излезе, Фийби въздъхна дълбоко и облекчено.

— Добре ли си, лейтенант?

— Да, да. За какво ти трябвам?

— За нищо. Просто ми се стори, че тук става малко напечено.

— Добре. Благодаря. — Идеше й да се отпусне в стола, но си наложи да остане права. — Детектив? Откога си тук?

— От дванадесет години.

— Чуваш ли какво се говори, разни клюки?

— Разбира се.

— Детектив, всеобщо мнение ли е, че капитан Маквий и аз поддържаме сексуална връзка?

Смаяният му вид незабавно я успокои.

— Боже, лейтенант, нищо подобно. — Сайкс затвори вратата. — Това ли каза този задник?

— Да. Нека остане между нас, ако обичаш. Всичко да остане между стените на този кабинет.

— Щом настояваш. — Сайкс кимна към пистолета и значката на Мийкс. — Ще добавя още нещо, което предпочитам да остане между тези стени. Като гледам тези неща, сърцето ми не се къса. Интересува ли те моето мнение по въпроса?

— Определено.

— Той изобщо нямаше да ги получи, ако не бяха семейните му връзки. Този тип е опасен, шефе. Пази си гърба.

— Ще го имам предвид. Благодаря ти. Благодаря, Бик.

Сайкс се зарадва, задето тя се обърна към него по прякор. Тръгна към вратата, но се спря.

— Бих казал, че някои от нас гледат на теб като на любимата племенничка на капитана. Когато дойде от федералните и пое отдела, някои мърмореха. И аз дадох своя принос. При повечето колеги мърморенето спря доста бързо. Ти си добър шеф, лейтенант. Това има тежест тук.

— Благодаря.

Едва когато той излезе, тя си позволи да седне. И да се разтрепери.