Нора Робъртс
Точно по пладне (31)

31.

Дънкан стоеше с Фин на няколко метра от останалите членове на семейството.

— Добре са. Никой не е ранен. Тя постоянно му говори. Кълна се в Господ, не знам как го постига.

— Минаха вече почти четири часа.

— Така е. И аз следя часовника.

От мястото, където стоеше, Дънкан виждаше снайперистите по покривите, по прозорци, във входове. Ами ако започнат да стрелят? Ако заблуден куршум уцели мама Бий или Лу?

От самата представа краката му се подкосиха и той приклекна.

— Господи, защо не става въпрос за пари? Ако искаше пари, щях…

— Знам — увери го Фин и клекна до него. — Знам, Дънк.

— Фийби постоянно… Все му говори за заложниците, пита как са, увещава го да пусне някои. Попита го как се казват, но той не знае и не го било интересувало. Не схващам дали това е добре или зле. Просто не разбирам.

— Прекалено много време мина.

— Така е. — Хвана ръката на Фин и преплете пръсти с неговите. — Грижи се за семейството. Ти се грижи за семейството, а аз ще се върна да видя какво друго ще науча и да помогна, ако мога.

 

 

Независимо от климатика в бутика беше горещо и задушно. Вратата се отваряше и затваряше безброй пъти, докато ченгета влизаха и излизаха. Лицето на Фийби лъщеше от пот, но тя продължаваше да изучава таблото, четеше записките си и си водеше нови. В отчаян опит малко да се разхлади взе една шнола от костенуркова коруба и вдигна косата си.

Пиеше вода, докато изучаваше отбелязаните с червени кръстчета места из бижутерийния магазин. Местата, където може да бъде убит. Ако го примами да застане в някоя от тези точки, снайперистите ще получат зелена светлина.

— Изпратих експерти при задната врата — докладва й Харисън. — Оглеждат поставените там жици. Наемат се да изключат алармата и да махнат жиците.

— Но не са сто процента сигурни, нали?

— Доста са сигурни.

— Защото започват да проявяват нетърпение. Съзнаваш не по-зле от мен всеобщото желание да се премине към действие, да се предприеме нещо. Това е опасността при дългите преговори. На мен ми е нужно още време. Съвсем скоро ще му се наложи да пусне тези хора да се раздвижат. Пикочните им мехури няма да издържат и това е най-добрият ни шанс.

— Сержант Мийкс настоява да разбере как е момчето му. Не можеш да го виниш.

— Не ми казва. — Фийби избърса потта с бебешките кърпички, които Лиз й подаде. — Предай му, че ще се опитам да разбера при следващия контакт.

— Ако до един час не го преместиш на някоя от тези точки, ще наредя на бомбаджиите да обезвредят задната врата. Той не възнамерява да излезе жив отвътре, както ти е добре известно. Единственият начин да сведем жертвите до минимум е да го изненадаме.

— Ще го преместя, по дяволите. Дори да ми е нужно малко повече време, ще го преместя.

— Ако се бавиш още дълго, няма начин да не допуснеш грешка, Фийби. Затова работим в екип. Докато сте само ти и той, ще се омаломощиш и ще сбъркаш.

— Целта му е аз да допусна грешка. Досега не е получил желаното. Не е готов да сложи край, защото първо иска нещо от мен. И докато не го получи, тези хора са в относителна безопасност. Ще разбера кога е готов да действа.

Харисън и Дънкан се разминаха на вратата. Фийби вдигна вежди, виждайки пакетите с храна.

— Надявам се няколко сандвича да не ти навредят.

Макар при мисълта за ядене да й се повдигаше, Фийби съзнаваше необходимостта да хапне нещо, за да се подсили и да не допусне грешка.

— Ти си моят герой.

Дънкан остави пакетите и полицаите мигом ги нападнаха, а той се приближи до нея.

— Чий ред е да звъни?

— Оставила съм го той да действа.

— Добре. — Разтърка раменете й. — Говорих с майка ти. Всички са добре, но се притесняват за теб. Тази обсада се предава във всички телевизионни репортажи.

— Това е едно от нещата, които той иска, а аз съм безсилна да спра. — Опря глава на рамото му. — Отдавна никой не се е грижил за мен. Какво ще стане, ако свикна?

— Ще бъде най-доброто, което може да направиш.

— Как са Фин и другите?

— Ужасени са. Аз не съм. — И двамата знаеха, че лъже, но прозвуча утешително. — Сигурен съм, че ще ги измъкнеш невредими.

— Какво чуваш, когато той говори?

— Скача нагоре-надолу, криволичи наляво-надясно, но…

— Но?

— Под всичко това май долавям дълбоко задоволство.

— Да, добре чуваш.

 

 

Мама Бий я болеше гърбът, главата й пулсираше. Хубавата блондинка Патси се беше изтощила да плаче и сега седеше на пода, сгушила глава в скута й. Заложниците си разменяха отделни реплики. Човекът, който диктуваше условията, или нямаше нищо против, или не забелязваше.

Неколцина дремеха, сякаш се надяваха след време, като отворят очи, да разберат, че всичко е било ужасен сън.

— Фин сигурно е изплашен — промълви Лу тихо. — Едва ли е казал на Ливи. Не искам да се плаши. О, мамо, детенцето ми.

— Тя е добре. Знаеш, че е добре.

— Той защо не предприеме нещо? Кога, по дяволите, ще направи нещо?

— Не знам, скъпа, но аз трябва да направя нещо. Трябва да се изпикая.

Няколко души наоколо споделиха, че и те се нуждаят от тоалетна; неколцина дори тихо се изсмяха.

— Ще попитам дали разрешава — предложи Лу.

— Не, аз ще го направя. Майчинският тип има по-голямо въздействие. Ей, господине! — провикна се мама Бий, преди Лу да успее да възрази. — Господине, някои от нас трябва да използват тоалетната.

Те и преди му бяха подвиквали, но той не им обръщаше внимание. Този път обаче се обърна с телефона в ръка и изгледа унищожително мама Бий.

— Минаха доста часове — напомни му тя. — Ако не искате тук да се образува огромна локва, най-добре е да ни позволите да използваме тоалетната.

— Ще потърпите още малко.

— Но…

Той вдигна пистолета.

— Ако те застрелям, няма да ти се пикае. Най-добре млъквай!

Беше си съставил предварителен график, но го наруши. На третия час възнамеряваше да пусне заложниците един по един да използват тоалетната, независимо дали искат да я посетят или не. Но забрави, а сега беше време да се обади отново. Налага се да издържат до следващото прекъсване или да се напикаят.

Дяволите да ги вземат!

— Какво ще кажеш, ако поискам десет милиона долара? — попита той Фийби.

— Искаш ли десет милиона, Джери?

Я чуй само как говори, помисли си той. Направо да се разтопиш като масло.

— Ами да си поговорим, да го обсъдим.

— Добре. Какво ще получа срещу десетте милиона, ако успея да ти ги осигуря?

— Да кажем, че срещу десет милиона ще освободя жените.

— Готов си да освободиш жените, ако получиш десет милиона? Заслужава си да поговорим за това.

— Обзалагам се, че си заслужава.

— Въпросът обаче, Джери, е, че при теб има пострадал мъж. Ти ми каза, че Арнолд Мийкс е пострадал.

Уолкън погледна към лежащия на пода Арни, със засъхнала кръв по лицето и тиксо през устата. Към тялото му бяха прикрепени експлозиви.

— Имал е и по-добри дни.

— Преди да се обърна към някого да одобри прехвърлянето на парите, трябва да съм сигурна, че Арнолд Мийкс е жив и раните му не са животозастрашаващи. Знаеш кой е баща му, Джери. Той доста ме притиска в момента.

— Некадърният задник е жив.

— Вярвам ти, но ще съм по-убедителна в настояването си да отпуснат парите, ако го чуя. Ако докладвам, че съм чула гласа му, ще престанат да ми дишат във врата.

— Добре.

Той клекна, със замах отлепи тиксото от устата на Арни и кървясалите очи на жертвата се отвориха.

— Кажи „здрасти“ на Фийби, задник. — Уолкън постави слушалката до ухото му и заби дулото на пистолета в брадичката на Арни. — Ето какво ще кажеш: „Здрасти, Фийби. Аз съм страхливият задник, който те ритна надолу по стълбището“.

Очите на Арни бяха пълни със злоба и страх, докато гледаше Уолкън и повтаряше думите.

— Колко зле си пострадал? — настоя Фийби.

Арни облиза устни.

— Пита за нараняванията ми.

— Ами кажи й, бе, глупав задник.

— Фрасна ме с пистолет през лицето. Едната ми скула май е пукната. С белезници съм и ме е опасал с експлозиви.

— Има ли часовников механизъм? Има ли…

— Толкова ти стига — прекъсна я Уолкън. — Сега да поговорим за десетте милиона.

— Искаш десет милиона, за да освободиш заложниците, така ли?

— Десет милиона, за да освободя жените.

— Десет милиона, за да освободиш жените. Колко жени има вътре, Джери?

— Единадесет. По-малко от милион на парче. Страхотна сделка.

— Значи ще пуснеш единадесет жени, ако ти осигуря десет милиона долара?

— Престани с това шибано повтаряне като ехо. Наясно съм как се действа.

— Тогава си наясно, че имам по-големи шансове да задоволя исканията ти, ако ми засвидетелстваш сътрудничество. Ако сега освободиш някои от заложниците, сред които да са ранените или онези със здравословни проблеми, ще положа всички усилия да ти набавя десетте милиона долара.

— Всъщност, защо да са десет, като може да са двадесет?

— Ако се отмяташ, няма да се споразумеем, Джери.

Той се изсмя.

— Обмислял съм как да те убия, Фийби. Поне хиляда пъти.

— След като си го обмислял, защо не си го направил?

— Представях си какво ли не: куршум в главата, да загинеш както уредих Рой. Но не обичам да се повтарям. Да те пребия до смърт или да те държа вързана и да те прострелвам, но рано или късно щеше да умреш и кошмарът за теб да свърши. Както свърши за Анджи. Ти не заслужаваш да получиш облекчението, което тя получи. Какво ще кажеш за следното: да дойдеш тук? Само ти, а аз ще пусна всички до един.

— Знаеш, че няма да ми позволят да постъпя така.

— Но ако дойдеш, седемнадесет души ще останат живи.

— Готов си да замениш всички заложници срещу мен? Наистина ли го предлагаш, Джери, или само ме будалкаш отново?

— Няма да го направиш. Ти знаеш само да говориш.

— Но ако все пак го направя?

— Няма да ти разрешат. Да не ме мислиш за глупак? Не съм забравил как се действа.

— Не си, разбира се, но забрави ли, че синът на сержант Мийкс е при теб, макар и ранен. Баща му има влияние. Предложението ти истинско ли е, Джери? Аз — срещу всичките седемнадесет заложници?

— Ще си помисля. Но преди това искам да направиш нещо.

— Какво друго искаш да направя?

— Да застанеш пред камерите. Да направиш изявление в смисъл, че ти си причината за смъртта на Анджела Брентайн, че за теб е било по-важно да водиш преговорите, отколкото да спасиш живота й.

— Искаш да направя изявление пред журналистите за смъртта на Анджела Брентайн, така ли, Джери?

— Ще изречеш точно онова, което аз ти наредя и когато ти наредя. После ще говорим за парите и заложниците.

Той прекъсна връзката.

Преди Фийби успее да се надигне, Дънкан я изтегли от стола.

— Ако изобщо ти минава през ума да се разменяш, ще те халосам и ще те заключа, докато ти дойде акълът.

— Преди време ти предложи да направиш същото.

— Майка ми — единствената, която някога съм имал — е вътре. Но няма да се впускам в излишни приказки, нито ще споря или обсъждам. Изобщо няма да приближаваш онази сграда.

— Успокой топката — намеси се Сайкс. — Тя няма да се размени срещу никого. Ние не действаме така. — Изгледа свирепо Фийби. — Никога. Да не сме Холивуд?!

— Хванахте се! — Тя посочи с пръст първо Дънкан, а после Сайкс. — Хванахте се на номера. Следователно и той се е хванал. Не очакваше да му предложа такъв вариант. Очакваше от мен да го оставя да предаде своето послание. Или да откажа и тогава да сложи край на всичко. Отново целеше да ме подведе, но аз го обърках. Хвана се и сега го обмисля. Очаква и публичната ми изповед, но същевременно преценява какво ли ще е, ако се появя вътре. Как да се възползваме от това?

— Да му демонстрираме, че му вярваме — предложи Сайкс.

— Това — първо. Трябва да го принудим да освободи и няколко заложници. В момента той се чувства господар на положението. Ще изразя готовност да направя публичната си изповед, но ще се окаже, че трябва да се изчака по технически причини. Ще изразя готовност да вляза вътре, но пък се сблъсквам със съпротива от страна на началниците. Печелим време, докато изпълнявам желанията му. Той е свикнал да следва предварително начертан план.

Погледна Винс.

— Права си. Резултатът е от годините тренировка. Вярно, приспособяваш се в крачка, но не се отклоняваш от предварително начертания план. Уолкън не е особено импулсивен. Предпочита да обмисля нещата.

— Точно това прави в момента. Пита се дали да следва предварителния си план, или да взриви всички — включително и себе си — а аз да остана жива и опозорена. Но се чуди и дали, ако му се удаде възможност, да не се изправим лице в лице. Заложниците не значат нищо за него, но те са всичко за мен. Това е първоначалната му идея. А какво ли ще бъде, ако има възможност да ме гледа в очите, когато взривява експлозивите? Подложен е на изкушение.

— Освен това е уморен — добави Дънкан. — Долавя се в гласа му. Както и в твоя. Краят наближава.

— Така е. Пролича си, когато поиска да се изправя пред журналистите. Но сега има над какво друго да разсъждава.

— Раздвижване вътре — обяви Сайкс, заслушан в подвижната радиостанция. — Нямаме видимост върху субекта, но заложникът, идентифициран като собственика, сваля белезниците на две от жените. Тях ги виждаме ясно. Една заложничка, от женски пол, цветнокожа, на средна възраст, отива към задната част на помещението.

— Това трябва да е мама Бий — реши Дънкан.

 

 

Наистина беше тя. Вървеше към тоалетната преднамерено бавно, дори леко накуцваше, макар това да накърняваше гордостта й.

Уолкън я накара да остави вратата отворена, което силно накърни чувството й за достойнство. Въпреки това се изпика като кон, оглеждайки се за нещо, което би й послужило като оръжие, докато пикочният й мехур се изпразваше.

Тя не беше глупачка. Този тип се канеше да ги убие всичките. Ако успее да го нарани — даже малко — ще изпита известно задоволство, докато се устремява към Господ.

Но нямаше какво да грабне, освен бутилката течен сапун, а беше съвършено безсмислено да я метне по главата на похитителя. Пък и той държеше дулото на пистолета си притиснато към слепоочието на охранителя.

Тя излезе бавно, все едно е смутена.

— Аз съм Беатрис. Наричат ме мама Бий.

— Млъквай и се връщай в кръга!

— Исках само да благодаря, че ми позволихте да отида първа, преди да се напикая.

— Ако не млъкнеш и не си заемеш мястото, ще си последната, ходила до тоалетната.

Тя се подчини на заповедта, ала междувременно забеляза, че в един от кашоните на количката има още пистолети и други оръжия. Най-важното обаче беше, че видя детонатор, поне така й се стори.

— Сигурно им е позволил да ползват тоалетната — предположи Сайкс. — Затова един по един отиват отзад. Първата заложница се връща. Тя… Според тактиците тя дава знаци. Говори на езика на глухонемите — продължи да предава съобщението Сайкс. — Три пистолета, една пушка, детонатор, а пострадалият охранител е в задния десен ъгъл.

— Винаги може да се разчита на мама Бий — пошепна Дънкан.

— Измъкнете ни от тук — предаде края на съобщението детективът и се усмихна.

— Ще му звънна, докато ги придвижва напред-назад и така ще го разсея. Ще настоявам да се споразумеем за сделка.

Телефонът иззвъня три пъти, четири… Вече започваше да се притеснява, че той няма да вдигне, но чу грубия му глас:

— Не искам да говоря с теб сега!

— Но, Джери, трябва да обсъдим сделката. Още нищо не мога да обещая, но… Ако не желаеш да говориш с мен сега, ще изчакам и ще ти кажа по-късно.

— Какво? Нали не се готвиш да ме увериш, че ще се изправиш пред камерите, а после ще дойдеш тук?

— Все още не мога да го потвърдя категорично, но бързам да говоря с теб, преди някой да пострада. Шефът ми не одобрява изправянето ми пред журналистите. Знаеш какви са политиците. Но го притискам по въпроса.

— Политиците обичат изкупителните жертви. Кажи на шефа си, че ако не даде одобрението си и след час не си пред камерите, ще има да спасява само шестнадесет заложници.

— Непременно, Джери. Ще му обясня, че държиш да направя изявление, като поема вината за смъртта на Анджела, а после ти ще пуснеш всички заложници. Нали така, Джери?

— Промених си плана. Ти ела тук. Ще използваме една от камерите в магазина, за да предадем изявлението ти. Така ще постъпим.

— Ще ме замениш срещу заложниците, това ли ми казваш?

— Ти ела.

„Все така няма намерение да ги пусне“, отбеляза си тя.

— Бащата на Арни ги увещава да дадат съгласието си, както се надявах. Аз още не бях премислила какво точно ти предложих, а той вече тропа с юмрук. Господи, много е опасен, когато иска да постигне нещо.

— Ако ти се появиш, синчето му няма да пострада.

— Добре. Аз само искам да говоря с теб, Джери. Да намерим начин да разрешим ситуацията. След като ще помогне да се изправим лице в лице… Но пък нали разбираш, и те настояват за някакъв резултат. Колко заложници ще пуснеш?

Последва кратка пауза и Фийби долови, че ще бъде излъгана.

— Ти ела и ги пускам всичките. Това ще е сделката, ако реша да я сключа. Дръж си очите наведени, както ти наредих!

— Моля? Не разбрах.

— Не говоря на теб!

— Чакай. Носят ми нещо.

Тя изключи звука на телефона и започна да се моли хрумналият й замисъл да успее.

— Не възнамерява да пусне никого, дори да се споразумеете — обади се веднага Сайкс. — Вече си уморена и сигурно не чуваш…

— Напротив. Чувам всичко. Кажи им да се придвижат към задната врата, но да не предприемат нищо, докато не дам знак. Да напреднат и към предната фасада, но и там да не предприемат нищо. Прав си — потвърди тя на Сайкс, — той не се готви да пусне никого. Но ако съумеем да го отдалечим от детонатора, има шанс да успеят да го хванат, при това — жив. Да се обкръжи сградата отпред и отзад и хората да чакат знак от мен.

— Какво ще правиш? — настойчиво попита Дънкан.

— Ще пробвам нещо. Джери? Извинявай, Джери, знаеш как става понякога. Джери, донесоха ми дневника й. Дневникът на Анджела.

— Лъжлива кучка! Тя нямаше дневник.

— Не те лъжа, Джери. Знаеш, че трябва да потвърдя думите си. Тя е била влюбена жена, а не е можела да разкаже на никого за теб, какво изпитвате един към друг. Затова го е записвала. Онова копеле Брентайн не ни го каза, както скри и че е била с твоя пръстен, когато е умряла. Искал е да спаси гордостта и репутацията си. Изкараха разрешително за обиск и ми го донесоха. Наричала те е своя Ланселот.

Чу как той сепнато си пое въздух.

— Прочети ми нещо. Прочети ми, за да съм сигурен, че не ме лъжеш.

Фийби започна да прелиства страниците на бележника си. Разгърна на мястото, където беше информацията за Анджела.

— Поднасял си й любимите й розови рози. Тук, между страниците, има розова роза. Обичала да те гледа как готвиш за нея. Доставяло й огромно удоволствие.

— Чети! Искам да чуя нейните думи.

— Добре, Джери, но искам нещо в замяна.

— Ако ми прочетеш една страница и се уверя, че това са нейните думи, ще пусна един заложник.

Този път долови, че той казва истината.

— Пусни петима и ще ти прочета една страница. Искала е да изгради Камелот заедно с теб. Пусни пет души и ще ти прочета страницата. Ако пуснеш всичките, ще намеря начин да вляза и да ти дам дневника й, за да го прочетеш сам.

— Донеси го наблизо, та да го видя. Никого няма да пусна, докато не се убедя, че го държиш в ръце.

— Да ти го донеса? Ще се опитам да го уредя. Но ако го донеса там, откъдето можеш да го видиш, ти какво ще ми дадеш?

— Трима. Донеси го.

— Ще пуснеш трима заложници, ако донеса дневника там, откъдето можеш да го видиш? Така ли?

— Още сега!

— Чакай да се разберем. Ще се приближа до сградата и ще ти покажа дневника. Когато стигна близо до теб, ще ти се обадя по мобилния. Става ли?

— Действай!

— Тръгвам.

Тя прекъсна връзката с Уолкън и викна:

— Дайте ми нещо, наподобяващо дневник. Да не е много голям и да е подвързан. Когато кажа: „Това е всичко, което мога да направя, Джери“, тогава да се стреля — нареди тя на Сайкс. — Точно тези думи, Бик. Няма да използвам друг словоред, ако се убедя, че можем да го обезвредим или да го заловим жив.

— Това ще свърши ли работа? — попита Дънкан, подавайки й елегантен телефонен тефтер, който грабна от полицата до себе си.

— Идеално е, стига да не е ненавиждала червения цвят.

— Как се сети, че ще се улови на тази въдица? — полюбопитства Дънкан.

— Става въпрос за нещо интимно, лично. Нещо, което е било нейно. Тя ще му говори чрез него, а това той не си го е представял. Има шанс да осъществим замяна. Трябва да координирам действията си с командира.

— Ще те придружа, докъдето мога — рече Дънкан. — Защо мислиш, че няма да те застреля в момента, когато те зърне.

— Иска този дневник. Ако измъкне оръжие срещу мен, с него ще е свършено. Вече е разсеян. Хората се движат напред-назад. Още не е прекратил посещенията до тоалетната. Объркан е и ще направи грешка. Командире, ще го отдалеча от детонатора.

Обясни набързо плана си и облече бронежилетката, която някой й подаде.

— Ще се постарая да го отдалеча от сегашното му място и да го приближа към витрината. Когато задната врата е обезопасена…

— Ние поемаме нещата оттам. Ако се приближиш повече, отколкото съм разрешил, ще те изтеглим веднага!

— Ясно. — Обърна се към Дънкан: — Изключено е да ме придружиш.

— Да не си посмяла да не се върнеш при мен. — Хвана я за ръката. — Това не подлежи на обсъждане.

— Сключваме сделка. — Пръстите й стиснаха неговите, а в очите му видя и неговата уплаха, и неговата вяра в нея. — Обичам те — прошепна тя и тръгна.

Може да я застреля, мислеше си Фийби, стига да е достатъчно бърз или умен. Не вярваше да го направи, но и не беше съвсем сигурна, че няма. Насили се да не погледне назад. Не желаеше Дънкан да види лъжата и измамата в очите й, и съпътстващия ги страх.

Майка му, помисли си тя, снаха му; и евентуално любовницата му. Какво щеше да стане, ако следващите няколко минути се окажат решаващи и той никога повече не види никоя от тях?

Извади мобилният си телефон и звънна на Джери.

— Тръгвам към теб. Приготви заложниците, които ще освободиш. Трима, Джери. Така се споразумяхме.

— Много добре знам какво се споразумяхме! Искам да те видя теб, искам да видя дневника и чак тогава ще пусна някого.

— Мен ще ме видиш, но няма да видиш дневника на Анджела, докато не излязат трима души. Трябва да си сътрудничим, Джери. Ще ти останат четиринадесет. Ти дори не си подозирал колко души ще вземеш за заложници, когато си планирал всичко това. Още от самото начало можеха да се окажат само четиринадесет. Нищо няма да загубиш, а ще ми докажеш, че изпълняваш своята част от споразумението. Ще ти го покажа срещу трима освободени заложници и ще ти прочета една страница срещу още трима. После ще говорим за размяната. Така сделката ще е честна, Джери.

Лъжи, помисли си, в момента говореше само лъжи. Дали той ги долавя?

Ако се провали, как ще продължи да живее? Дънкан дали ще остане с нея?

Чу шум в слушалките. Явно експертите атакуваха задната врата.

Трябваше да борави с онова, с което разполага, наложи си тя.

— От тактическия отдел искат да видят тримата заложници, Джери. Няма да ме пуснат напред, ако не ги видят.

„Движение вътре. Три жени се придвижват напред.“

Чу съобщението и излезе иззад прикритието.

— Ето ме, Джери. Първата част от сделката. Сега изпълни своята.

— Не те виждам.

— Ако се приближа, хората от тактическия екип ще ме върнат назад. Намирам се в югозападния край на сградата. Виждам витрината и един… не, двама души застанали до вратата.

— Глупаво е да си с бронежилетка, Фийби, след като нищо не ми пречи да те прострелям в главата.

От страхотното забавление в гласа му кръвта й се смрази.

— Съзнавам, но правилата са си правила. Пусни ги да излязат, Джери.

— Първо да видя дневника.

Тя продължи да стои с ръце зад гърба.

— Аз спазих моето обещание, сега е време и ти да сториш същото. После ще е отново мой ред.

Вратата се отключи и отвори. Заизлизаха хора, плачейки и крещейки: „Не стреляйте“. Към тях се втурнаха полицаи и ги притеглиха зад прикритията.

С крайчето на окото си Фийби зърна мама Бий и отправи благодарствена молитва към Бога.

Майката на Дънкан не беше пострадала.

— Момичето ми е още вътре — провикна се мама Бий. — Той се крие зад нея. Крие се зад другите. Има детонатори. Два детонатора.

Молитвата застина в гърлото й. Тя видя как жена с обезумял поглед пристъпва напред и отново затваря вратата.

— Пуснах трима. Сега ми покажи дневника.

— Добре, Джери. — Извади ръцете иззад гърба си и му показа бележника. — Ето го дневника на Анджела.

— Отвори го и ми почети. Чети! Откъде да съм сигурен, че е дневник?

— Искам още трима заложници. — Макар да не й беше по сърце, продължи според правилата: — В тази група трябва да е и пострадалият, Джери.

— Има да вземаш. Той остава, както и всички други. Искаш ли да го видиш?

Тя забеляза някакво раздвижване и Арни залитна напред, все едно някой силно го блъсна в гърба. Лицето му беше пепелявосиво, а засъхналата по лицето му кръв — черна. И той, като Рой, беше опасан с експлозиви.

Подутите му от удара очи срещнаха погледа на Фийби.

— Чети или ще го взривя. И други ще пострадат, но какво от това. Сега чети! Няма да преговаряме повече.

Тя отвори бележника и се загледа в празните страници. Влюбените жени, помисли си тя, говорят на един и същ език. Започна да чете от собственото си сърце.

— „Сега разбрах какво е любовта. Как съм си въобразявала, че я познавам, преди да го срещна? Всичко преди беше сиво, дребнаво, глупаво. Сега, когато разбрах що е любов, светът е сияен, прекрасен и стойностен. Той ме кара да се чувствам пълноценна“. — Затвори бележника. — Пусни още трима, Джери, и ще ти прочета още.

— Никого няма да пусна. Чети какво е написала. Искам камерите да те заснемат, докато четеш.

— Джери…

— Стига! — изкрещя той вбесен. — Чети какво е написала, а после ще направиш изявлението, което ти кажа. Започвай или веднага ще унищожа един заложник.

Фийби пристъпи напред, но в слушалките последва строга заповед да спре. Погледна зад Арни и успя да види част от строените в редица заложници. Там беше и Лу. Толкова е висока и с прекрасната си буйна коса е идеален щит за похитителя.

— Ще ти чета, Джери.

— Искам да видя розата. Розата, която е поставила вътре. — Плачеше. — Ако поискаш още един заложник, ей сега ще убия някого. Покажи ми розата, чети ми, а после ще обясниш на света как си убила моя ангел. След това всичко ще свърши.

Смъртта, долови тя в гласа му, не го плашеше. Той копнееше да отиде при любимата си, а това, че ще вземе още четиринадесет души със себе си, нямаше никакво значение.

Вдигна бележника и разлисти страниците.

— Запазила е роза от теб.

— Не я виждам.

— Тук е, залепена е за страницата. Правя каквото мога. Не бива да се доближавам повече, защото така ми е наредено.

— Две крачки напред! Всички да направят две крачки напред. Покажи ми я, дяволите да те вземат!

Тя леко изви бележника. Трескаво си припомни червените кръстчета по скицата на помещението. Видя го как бутна Лу настрана, за да вижда по-добре. И като впи очи в неговите, произнесе:

— Това е всичко, което мога да направя, Джери.

Тътенът от изстрела сякаш премина през нея. Вече едва чуваше писъците, крясъците и шума от последвалите тичащи стъпки.

Видя как Лу изскочи навън и се хвърли да я прегърне.

— Господи, Господи, Господи… Мислех, че ще умра. Мислех, че ще убие всички ни.

— Лу, дръпни се.

— Ти ми спаси живота. — Отново прегърна Фийби. — Спаси всички ни.

— Мама Бий отиде натам. Махни се оттук. Иди при нея.

— Спаси всички ни — повтори Лу, докато полицаите я отвеждаха.

Фийби остави бележника да се изплъзне от ръката й и се обърна. Видя устремилия се към нея Дънкан.

— Как те пуснаха тук?

Показа й ламинираната полицейска карта.

— Откраднах я. — Сграбчи я в обятията си. — Обичам те. Вътре все още има бомба, нали? Хайде да изчезваме оттук, да си отидем вкъщи, да заминем за Акапулко.

— Добре, но засега просто да се отдалечим от сградата, в която има бомба, става ли?

— Ръката ти трепери.

— И твоята.

— Не само ръката ми трепери.

— Имам нужда да седна, Дънкан. Искам да си намеря тихо местенце, където да седна за малко.

Минаваше покрай колегите си, които я отрупваха с поздравления. Спря на място, когато сержант Мийкс застана пред нея.

Не каза нищо, само сведе глава, все едно й се покланя, и се отдалечи.

— Редно е да падне на колене пред теб — промърмори Дънкан.

— Не му е в стила, а и на мен хич не ми трябва.

Дънкан я съпроводи до бутика и я сложи да седне на стол.

Тя въздъхна.

— Ще ми дадете ли пет минути? — попита Фийби екипа. — Пет минути да ми се избистри главата и после ще довършим случая.

— Разбира се, лейтенант — увери я Сайкс и тръгна към вратата. — Страхотно се справи.

Настъпи относителна тишина. Дънкан клекна пред нея.

— Скъпа, приличаш на човек, на когото едно питие ще се отрази добре.

— Бих изпила направо няколко.

— Знам един чудесен пъб. — Хвана ръцете й, целуна ги, а после зарови лице в тях. — Фийби.

Толкова е студено тук, помисли си тя. Кога стана така студено? Само ръцете й бяха топли там, където той ги целуна.

— Дънкан, никога не съм вадила оръжието си, както ти казах, а днес убих човек.

— Това са глупости.

— Убих го. Не буквално, но го придвижих до място, където да го покосят. Нямах друг избор. Той щеше…

— Знам. — Продължаваше да държи ръцете й в своите. — Знам.

— Не ми хрумна друг начин и използвах любовта му към Анджела, за да го манипулирам.

Той я вдигна от стола, седна на него и я взе в скута си.

— Това не е било любов. Било е себична потребност да обсеби някого и ти го знаеш. Ти се оказа по-умна от него, по-смела. Застана пред магазина, а той се криеше вътре, зад невинни хора. — Извърна лицето й към себе си и я целуна. — Страхотна жена съм си намерил. Когато „Марк Дийс“ отвори отново, идваме да ти изберем пръстен.

— „Марк Дийс“ не ми е по джоба — успя да се усмихне тя. — Отначало така и не разбрах защо мама Бий и Лу са вътре. А ти си имал среща с тях, за да ти помогнат да избереш пръстен! Ако беше дошъл навреме…

— Не мисли за това. Вече всички са в безопасност. Нали това е най-важното в твоята работа?

— Да. А сега трябва да довърша случая.

— Ще те изчакам. Когато приключиш, не забравяй да предупредиш когото трябва, че през следващите три-четири дни няма да ходиш на работа.

— Защо?

— Заминаваме за Дисни Уърлд.

Тя не се усмихна, а направо прихна.

— Господи, благодаря на Бога, че те намерих!

— Аз те намерих — поправи я той. — Късметлия съм. Прегърна го и опря глава на рамото му. Дънкан й даваше спокойствие, солидна почва под краката и рамо, на което да се обляга.

Тя самата се чувстваше не по-малко късметлийка.