Нора Робъртс
Точно по пладне (30)

30.

Фийби щеше да е при бижутерийния магазин след минути, когато алармата се включи. Застана пред него, докато екипът за бързо реагиране вече се движеше напред-назад, разпределяше позициите и екипировката. След малко й предадоха съобщението, оставено на девет-едно-едно.

„Обажда се Марк Дийс и имам спешен случай. Въоръжен мъж държи мен и още шестнадесет души заложници в магазина ми. Разполага с пистолети и експлозиви. Твърди, че ако до пет минути след приключването на този разговор не му се обади лейтенант Фийби Макнамара, ще застреля един от заложниците. За всяка минута закъснение след това ще умира по още един заложник. Ако друг, освен лейтенант Макнамара се опита да се свърже с него по този телефон или по друг телефон, ще застреля заложник. При опит да се проникне в сградата, ще взриви експлозивите. Лейтенант Макнамара разполага с пет минути от този момент.“

Посегна към мобилния си телефон.

— Дайте ми номера вътре.

— Комуникацията е почти готова — увери я Харисън.

— Не искам той да знае това, нито че вече съм тук. Колкото по-малко смята, че знаем, толкова повече може да се бавим.

Набра подадения номер, пое си дълбоко дъх и натисна бутона за свързване.

— Дано се обажда Фийби.

Отговори след първото позвъняване, отбеляза тя и „написа няма търпение, иска да започне“.

— Да, Фийби е, Джери. Искал си да говориш с мен.

— С теб и с никого друг. Ако друг звънне, някой ще умре. Това е първото условие.

— Друг да не ти се обажда, само аз да разговарям с теб. Разбрах. Ще ми кажеш ли как са всички вътре?

— Естествено. Ще се насерат от страх. Има и някои ревльовци. Един ще е с адско главоболие, когато се свести. Ако се свести. Ей, мисля, че го познаваш, Фийби. Арни Мийкс. Пътищата ви са се кръстосвали, нали?

Ръката, с която бързо си водеше бележки, трепна.

— Искаш да кажеш, че Арни Мийкс е един от заложниците и е ранен?

— Точно това ти казвам. Освен това носи жилетка. Същата, каквато направих за Рой. Помниш ли Рой?

Този път не някого, когото обича, помисли си тя, а човек, когото ненавижда. Много умен подход.

— Опасал си Арни Мийкс с експлозиви ли?

— Да. С огромно количество. Ако доловя някакво движение из сградата, ще го взривя заедно с всички останали. Но на теб едва ли ще ти е особено жал за стария Арни, нали? Този тип ти създаваше неприятности. Да му отмъстя ли от твое име?

— Не ми изглеждаш като човек, готов да ми прави услуги, Джери. Нека говорим за теб и мен и какво точно искаш.

— Сега започваме. Бързо си пригответе нещата, Фийби. И аз трябва да свърша някои неща тук. Обади се след десет минути.

— Хайде, приключвайте с апаратурата за връзка — нареди Фийби. — Командир, трябва ми Майк Винс.

— Ще се разпоредя. Имаме поглед върху част от терена. Преброихме десет заложници на пода. Не сме в състояние да потвърдим дали има още. Сградата е отцепена. Задната врата е опасана с експлозив.

— В никакъв случай не я взривявайте. Той ще разбере и ще го използва като извинение да убие заложник или да взриви Мийкс. Съкровеното му желание е да си играе с мен, да си отмъсти. Трябва да му дадем възможност да го прави възможно по-дълго.

Оставил е къщата си подредена и роза за Анджела, сети се тя.

— Командир, той няма намерение да излезе жив отвътре. Готви се да се самоубие, да се принесе в жертва. Така е решил да ми отмъсти: да загубя седемнадесет заложници, включително и човек, който ме е наранил. Разбирам какво прави. Необходимо ми е време, за да обмисля как да действам.

— Готови сме за комуникацията. Пултът е в бутика ей там — посочи Сайкс.

— Добре. Искам всяка информация, която имаме за него или мислим, че имаме. Трябва ми Майк Винс. Ти ще стоиш до мен, Сайкс. Аз ще говоря. Никой да не разговаря с него, освен мен — продължи да нарежда тя, докато крачеха към бутика. — Ще ме захранваш с информация, ще ми подсказваш, ако тръгна в погрешна посока. Той иска да изиграе играта докрай, затова няма да бърза, освен ако ние не го притиснем. Ти ще ми помагаш да го чувам, да разбирам какво точно казва. Изобщо — ще ми помагаш във всичко, защото той е наясно как действаме и чака да допусна грешка. Предвкусва удоволствието от това.

— Той няма какво да губи, лейтенант.

— Не. Вече е загубил всичко. Сега иска аз да се изпотя, а после да взриви всички, включително и себе си. Няма за какво да се преговаря. Но колкото по-дълго мисли, че аз смятам за редно да преговаряме, с толкова повече време ще разполагаме да се опитаме да измъкнем всички отвътре живи.

— Дали е знаел, че Арни е охранител там?

— Да.

Влезе в бутика, където й бе устроено работно място сред летните рокли, красивите аксесоари, скъпите чанти и модните сандали.

— Дяволски се е зарадвал, когато е разбрал, че Арни пази на вратата в магазина. Приел го е като знак, че е избрал последния си обект безпогрешно. — Свали си сакото и го метна настрана. — Вече сме наясно защо е вътре и какво иска, но ще продължим да играем хорото. Дай да повторя. — Тя притисна очи с пръсти, за да се съсредоточи. — Той е студенокръвен, рационален, извършвал е престъпления. Склонен е към самоубийство. Иска да умре. Това ще е убийство и за друго ченге — мен. Ще съм се провалила. Моят провал е неговият мотив, но това ще стане само ако започна да преговарям, да говоря с него, да играя играта.

Погледна си часовника. Ще звънне точно след десет минути. Ако звънне минута по-рано или по-късно, може да го използва като претекст.

Нареди си да си избистри главата, да се успокои. Когато Лиз се появи на вратата, Фийби отброяваше последните две минути.

— Твоят човек Дънкан е точно на периметъра с адвоката си, Финеас Хектор. Трябвало да говори с теб веднага. Било спешно.

— Не мога…

— Фийби, каза, че познава двама от заложниците вътре.

— Бързо го доведи тук.

Една минута и петнадесет секунди, отбеляза тя в момента, когато Дънкан и Фин влязоха.

— Майка ми е вътре — обяви Фин. — Майка ми и жена ми.

Все едно я фраснаха в лицето с юмрук.

— Сигурен ли си?

— Имахме среща тук. — По лицето на Дънкан, застанал до Фин, ясно си личеше каква вътрешна битка води да запази контрол. — Говорих с Лу няколко минути преди дванадесет, защото закъснявах. Вече бяха вътре. Чакаха ме. Господи, Фийби…

— Не са пострадали. Досега е наранил единствено охранителя. — Усети как дланите й се изпотяват. — Те са разумни и съобразителни и няма да направят нещо, заради което да пострадат.

— Ако разбере кои са… — подхвана Дънкан.

— Не знае. Няма как да знае, че са вътре. Не те са обектът на интереса му. Вие двамата застанете отзад. Нищо не казвайте и нищо не предприемайте. Той не знае кои са и каква е връзката им с мен, а това е от първостепенно значение, за да останат живи. Време е да му звънна. Не бива да чува друг, освен мен. — Направи знак на влезлия Майкъл Винс. — Виждате, че не ви отпращам, но ме оставете да си свърша работата. Доверете ми се. Сайкс, адвокат Луиза Хектор и свекърва й Беатрис Хектор са вътре. Звъня му — обърна се тя към Винс. — А сега слушай: ако имаш да добавиш нещо, да попиташ или се сещаш за нещо, с което да помогнеш — напиши го. Не говори. Не искам да чуе гласа ти.

— Господи, лейтенант, направо не вярвам, че Джери би направил подобно нещо.

— Ето че го прави!

Тикна молив и бележник в ръката му и се обади.

— Точно навреме.

— Какво мога да направя за теб сега, Джери?

— Какво ще кажеш за кола пред входа и самолет да ме чака на летището?

— Това ли искаш, Джери? — Прочете бележката, която Сайкс й подаде. — Кола и самолет?

„Седемнадесет заложници. Част от тях са навързани с белезници един за друг и подредени в кръг. Други са струпани в задната част на помещението. В центъра има взривно устройство.“

— Да кажем, да.

— Тогава ще се опитам да ти ги набавя. За колата определено ще ми е по-лесно. Каква кола би искал, Джери?

— Отдавна гледам новия модел „Крайслер“. Пък и е американско производство.

— Значи би искал „Крайслер“, така ли?

— Може би. И да е с пълен резервоар.

— Ще се опитам да ти го осигуря, Джери, но ти трябва да ми дадеш нещо в замяна. Такъв е пазарлъкът, и двамата го знаем.

— Хич не ме интересува шибаният пазарлък! Ти какво искаш в замяна на колата?

— Да освободиш някои от заложниците. Първо, ако има някои с медицински проблем или деца. Джери, ще ми кажеш ли дали има деца вътре?

— Не наранявам деца. Иначе щях да нараня твоето. Имах предостатъчно възможности през последните две години.

— Благодаря, че не нарани дъщеря ми — изрече тя, но усети как кръвта й се смразява. — Джери, склонен ли си да освободиш няколко заложници, ако ти осигуря кола?

— Не, разбира се — изсмя се той гръмко.

— А какво ще ми дадеш, ако ти набавя желаната кола?

— Абсолютно нищо. Никаква шибана кола не ща!

Стисна в ръка шишето вода, което някой й подаде, но не отпи.

— Значи не искаш кола на този етап.

— Можех да сложа бомба в твоята. По едно време мислех да го направя.

— Защо се отказа?

— Тогава нямаше да имаме възможност да разговаряме сега, глупава кучко!

„Променливо настроение. Ту е сговорчив, ту става враждебен. Дрога?“

— Разбрах, че искаш да разговаряш с мен. Хайде, Джери, кажи ми какво мога да направя, за да разреша тази ситуация?

— Да си извадиш пистолета, да налапаш дулото и да натиснеш спусъка. Защо не го направиш? Ще пусна всички жени заложници, ако си пръснеш главата, докато съм на телефона. Искам да чуя изстрела.

— В такъв случай няма как да продължим разговора. Каза, че желаеш да говориш единствено с мен. Ако друг се опита да говори с теб, ще убиеш заложник. С друг ли искаш да говориш, Джери, или с мен?

— Да не си въобразяваш, че ще постигнеш споразумение с мен?

— Изглежда, имаш да ми казваш разни неща. Тук съм, за да те изслушам.

— На теб хич не ти пука за мен. На времето хич не ти пукаше и за нея.

— Наясно съм, че виниш мен за случилото се с Анджела.

— Допусна да умре. Все едно я уби. Тя почина от загубата на кръв, докато ти се моташе и преговаряше с мъжете, които я бяха простреляли. Държах ги на мушка. През първия час един от тях ми беше на мушка, но не получих заповед да стрелям.

„Лъже. Вероятно сега вече вярва, че е държал някой от похитителите на мушка. Необходимо му е да повярва, че е могъл да я спаси.“

— Никой от нас не знаеше колко сериозно е пострадала, Джери. Те лъжеха всички нас. През онзи първи час никой от нас не знаеше, че Анджела е ранена.

— Ти беше длъжна да знаеш!

„Гняв. Скръб.“

— Прав си, Джери. Трябваше да знам. Трябваше да се досетя, че лъжат. — Прочете следващото съобщение, което й връчиха. — Разбрах, че си я обичал и тя теб.

— Нищо не разбираш!

„Съгласявай се с него, беше написал Майк Винс върху бележника си. Не казвай, че разбираш, а че знаеш. Иначе само ще се ядоса още повече.“

— Да, наистина — как бих могла? Прав си. Как мога да разбера подобно привличане между двама души? Повечето хора само мечтаят да им се случи. А вие сте се готвили да бъдете заедно. Трябваше да сте заедно, Джери. Трябваше да имате възможност да избягате заедно и да живеете щастливо.

— Хич дори не ти пука.

Тонът му беше станал по-спокоен и тя кимна на Винс.

— Май и аз съм мечтала да имам онова, което съществуваше между теб и Анджела. Знаеш, че нещата между мен и Рой не се развиха добре. Той никога не ме е обичал така, както мисля, че ти си обичал Анджела.

— Тя беше целият ми живот. Ако бях стрелял тогава, сега и двамата щяхме да водим живота, който искахме. Ти спаси нейните убийци, но не и нея.

— Да, изложих се пред нея. Изложих се пред теб. Искаш да ме заболи, разбирам защо. Но сегашните ти действия как ще изравнят везните?

— Не, не могат да бъдат изравнени, шибана кучко! Ще взема да застрелям този задник Арни между очите. Това ще изравни ли везните за теб?

Сега вече тя вдигна шишето вода, но само за да разтърка със запотената му повърхност челото си.

— Ако го убиеш, няма да ме заболи, Джери.

— Искам да ме умоляваш да не го гръмна, както правеше за Рой. Чу ли? Чу ли? — извика той, когато някой изпищя. — Опрял съм дулото в средата на челото му. Моли ме да не натисна спусъка.

— Защо да го правя, Джери, след онова, което той ми причини? На мен самата ми се е искало да го сторя.

— Знаеш ли какво ще говорят за теб, ако го направя?

— Да. Ще кажат, че не съм се постарала достатъчно, не съм дала всичко от себе си, защото всъщност съм искала да умре. Искала съм да умре мъчително. Но трябва да знаеш, Джери, че не ми пука какво говорят за мен. Ти натисни спусъка, него няма да го има, но това ще промени ситуацията тук, отвън. Така огромна част от напрежението ще бъде вдигнато от плещите ми. Напълно наясно си какво ще последва. Ако убиеш заложник, хората от тактическия отдел влизат. Ще натиснеш ли спусъка? Аз няма да загубя нищо. Това ли искаш да стане, Джери?

— Чакай и ще видиш.

Той прекъсна връзката и Фийби закри лице с ръце.

— Господи, лейтенант — смаяно се обади Винс, — ти току-що му даде разрешение да убие заложник!

— Поради което той няма да го направи. — Господи, дано не грешеше. — Ако го бях умолявала да не го прави, щеше да го стори. И щеше да вземе друг заложник на мушка.

Скочи на крака, когато сержант Мийкс връхлетя.

— Да не мислиш, че не те чух? Ти направо го подкани да убие момчето ми!

Опита се да й се нахвърли. Наложи се Сайкс, Винс и Дънкан да обединят усилия, за да му попречат и да го повалят на пода, откъдето той продължи да я ругае.

— Момчето ми е там заради теб. Ако умре, ти ще си виновна.

— Не е там заради мен, но ако умре, да, аз ще съм виновна. Разкарайте го. Махнете го оттук.

— Кога ще говориш с него за заложниците? — попита я Фин, хващайки я за ръката. — Защо не му дадеш нещо, за да пусне жените?

— Не мога…

— Съпругата ми, майка ми са вътре! За бога, трябва да ги измъкнеш!

— Ще ги измъкна. — Съзнателно прогони образа на проницателните тъмни очи на мама Бий и на дяволитата усмивка на Лу. — Ще му звънна и ще продължим да преговаряме, докато всички излязат навън. Фин, постарай се да запазиш спокойствие. В противен случай ще разпоредя да те изведат. Съжалявам. — Погледна към Дънкан и повтори: — Съжалявам.

— Ще ги измъкнеш — промълви Дънкан и протегна ръка, за да докосне нейната. — Ще успееш. Фин, сестра ти вече е отвън, а идват и останалите от семейството ти. Иди при тях.

— Трябва да знам какво става. — Фин се срина и покри лице с ръце. — Трябва да знам.

— Ще излизам да ти казвам — увери го Дънкан и погледна към Фийби.

— Да, точно така — кимна тя. — Иди при семейството си, Фин и им кажи, че майка ви и Лу не са ранени. Ще те държим в течение. — Направи знак на един от офицерите. — Придружи господин Хектор до семейството му. Ако иска да се върне тук, някой да го съпроводи. Така добре ли е? — попита тя Фин, докато прокарваше длани нагоре-надолу по ръцете му, чиито мускули трепереха. — Иди помогни на семейството си. Аз ще помогна на майка ти и Лу.

— Не искам да ги загубя, Фийби.

— Няма да ги загубиш. Върви.

— Аз как да се чувствам? — промълви Дънкан. — Те са вътре, защото имаха среща с мен.

— Похитителят е виновен, а моята задача е да извадя заложниците — опита се да му обясни Фийби.

Тя добре знаеше какво иска Уолкън от самото начало. Всичко останало бе само подготовка за случващото се днес.

Развръзката наближаваше.

— Някой ще ми донесе ли кафе? — провикна се Фийби, докато разтъркваше врата си, за да намали част от напрежението. — И още вода. Дънкан, ще те помоля да не съобщаваш на Фин нищо, което не съм одобрила предварително.

— Схванах. С какво мога да помогна?

— Слушай. Добре слушаш. — Погледна към таблото, окачено от Сайкс. — В момента е объркан емоционално. Типично е за първия стадий. Иска да преговаряме, което е от полза за нас. Няма да му се обадя. — Обърна се към Винс. — Знае как да се свърже с мен, знае какви са стъпките. Да действа той. Нали обича да действа, да взима нещата в свои ръце?

— Да.

— Ако той осъществи следващия контакт, ще има усещането, че контролира нещата, че е с по-голям авторитет. Ще чакаме.

— Получих извлечение за движението на парите по кредитната карта — размаха лист влязлата бързо Лиз. — Изтеглени са пет хиляди долара, платими на „Марк Дийс“, две седмици преди банковия обир.

— Купил й е пръстен оттам, ето какво е направил — заяви Фийби преглеждайки записките си. — Ето списъка на бижутата й. Пръстен с диамант на пръста, венчална халка от бяло злато — в чантата й. Когато е умряла, е била с годежния пръстен, получен от Уолкън. Какъв негодник е Брентайн! Няма начин да не го е знаел. Дори да не го е знаел по време на смъртта й, по-късно, когато са предали личните й вещи, е разбрал. Знаел го е, но не ни каза нищо.

Записа си нещо, загради го с кръг. Как да го използва? И изобщо — да използва ли тази информация? Времето ще покаже.

— Той си въобразява, че ме познава, но се лъже. Аз го познавам. Ти също го познаваш — обърна се тя към Винс. — Много от мъжете отвън, с насочени към сградата снайпери, го познават. Иска да ме изработи, но няма да му позволя. Ще гледам аз да го изработя. Няма да допусне да се обвърже с някой от заложниците. За него те трябва да останат безлични същества, та да им стори това, което е намислил.

— А той какво е намислил? — попита Дънкан.

— Да убие всичките. Да убие и себе си заедно с тях.

— Милостиви Боже!

— За да ми нанесе и професионален, и личен удар. Как ще продължа да се занимавам с тази работа, ако не успея да спася тези хора? Как ще живея, като знам какво е станало? Това цели той.

Крачеше пред окаченото от Сайкс табло и се молеше телефонът да звънне.

— Пресата и общественото мнение ще ме разкъсат на парчета. Той го знае. Връзката между него и мен ще излезе на бял свят и инцидентът в банката отново ще се раздуха. Ще бъда опозорена и безполезна като медиатор и ще платя — най-накрая ще платя — за смъртта на любовницата му. Така разсъждава той. А самият той ще умре по показен и символичен начин. Ще съм убила и него, точно както убих и нея. Това е най-силното му желание. — Обърна се да погледне часовника, преди да завърши: — Няма да му дадем онова, което иска.

— Предложи му замяна. Той знае за нас. Предложи да ме вземе за две от жените. Размени ме срещу мама Бий и Лу. Аз съм по-примамлив за него, а после…

— Няма да приеме. А и нито аз, нито командирът ще се съгласи, Дънкан.

Готов е да се предаде в ръцете на похитителя, помисли си тя. От любов е готов да рискува собствения си живот.

— Дънкан, знам какво означават те за теб. Знам какво ти е. — Обърна се, защото телефонът звънна. — Всички да са готови. Продължаваме. Здрасти, Джери.

 

 

Вътре в магазина мама Бий потупа жената до себе си по ръката.

— Престани да плачеш.

— Той ще ни убие! Той ще…

— Плачът няма да помогне.

— Да се помолим — предложи мъж от отсрещната страна на кръга, клатейки се кротко напред-назад. — Да се обърнем към Бог.

— Няма да навреди. — Мама Бий обаче вярваше далеч повече на снайперистите отвън. — Стига вече. Ти си Патси, нали? Стига си плакала, Патси. Жената, с която разговаря, е умна.

— Откъде знаеш?

— Аз…

Лу стисна ръката на свекърва си яростно и поклати глава.

— Като я слушам, оставам с това впечатление. Със сигурност ще разбере какво иска той и всичко ще се уреди.

 

 

Преговаряха почти час и той отново прекъсна връзката.

— Нарочно се бави. Иска да удължи случая възможно най-много. Освен това иска да направя нещо, но още не е готов. Долавям го в тона му.

— Не забравяй, че блаженства от всеки миг — напомни й Дънкан. — Приятно му е да ти отказва. Не приема храна, не приема вода, не приема лекарства.

— Съгласна съм.

— Никого няма да пусне — поклати глава Сайкс, сядайки до Фийби. — Не иска нищо в замяна, а знае, че ако освободи заложници, то ще е от полза за нас. Ще ни дадат информация отвътре, ще ни помогнат да приключим случая.

— Не могат да го застрелят. — Винс се приближи до скицата на магазина. — Застанал е в този ъгъл, североизточния, и няма как да бъде застрелян. Именно затова стои там.

— Огледал е терена наоколо — заключи Фийби. — Запознал се е с възможните ъгли за стрелба.

— Наложително е да проникнем вътре. Единственият път е задната врата. Нападение отпред ще му даде прекалено много време. Трябва да обезвредят експлозива на задната врата.

— А ако допуснат грешка? Ако е включил аларма? Веднага ще разбере и ще направи каквото е намислил.

— Трябва да го изкараш от онзи ъгъл — обади се Дънкан.

— Трябва — съгласи се Фийби. — Съвършено си прав. Ще говоря с командира. Нужно ми е да разбера къде да го накарам да застане, ако успея да го помръдна. — Направи знак на Сайкс да осъществи връзката с командира. — Те обаче трябва да ме предупредят кога ще стрелят. Обикновено не се прави така, знам, но нека ми се доверят, че няма да му позволя да разбере какво готвим.

— Ясно — рече Сайкс и отиде да се свърже с командния пост.

Фийби отметна косата от челото си и се опита да си представи, че е в магазина.

— По някое време ще му се наложи да им разреши да използват тоалетната, иначе ще стане много мърляво, а той не би го допуснал. Има една тоалетна, служебна, до задната стаичка. — Присви очи и внимателно разгледа скицата. — Как ли е намислил да се справи? Измислил е начин и има система, затова не подреди всички заложници в кръга. Ще държи един заложник на мушка, докато друг се облекчава. Няма да се налага да ги придружава един по един. Но това ще изисква цялото му внимание и ще бъде нащрек. Ще откаже да разговаря с мен, докато това става.

Време беше, прецени тя, да си поиграе с него. Вдигна телефона и звънна.

— Дано си ти, кучко.

— Винаги ще съм аз, Джери. Знаеш как действаме. Никога не лъжем похитителите, защото това застрашава заложниците. На похитител нищо не се отказва, защото се ядосва и заложниците са в опасност. Трябва да се съгласявам с теб, да те подкрепям, да слушам исканията и оплакванията ти.

— Да, и затова прояви такова съчувствие към копелетата, които застреляха Анджи.

— Анджела беше много красива жена и те обичаше.

— Я млъквай! Ти не се интересуваше от нея.

— Ти ме накара да се заинтересувам, Джери. Влюбена съм, Джери. Сигурно според теб не заслужавам да съм влюбена, но съм, и разбирам какво е изпитвала Анджела към теб. Разбирам и ти какво чувстваш, защото ако нещо му се случи, не знам какво ще правя.

— Ти не можеш да си представиш какво беше чувството помежду ни.

— Било е специално, случва се веднъж в живота. Тя е носила твоя пръстен, Джери. С него е била, когато умря.

— Какво?

— Пръстенът, който й купи от магазина, където си сега. Явно страшно е държала на него. Представям си с каква радост го е носила. Исках да го знаеш, Джери. Звъннах да ти го кажа, защото това доказва на всички, че тя е била твоя.

— Всички да вървят по дяволите.

— Ако нещо подобно се случи на мен, ще искам всички да знаят какво означаваме един за друг с любимия ми. Сигурно и твоето желание е такова, Джери. Затова исках да знаеш, че знам. — Последва дълга пауза, през която тя чуваше единствено дишането му. — Рой никога не ме е обичал, допускал ли си го? Нито мен обичаше, нито детето, което създадохме заедно. Представяш ли си? Но сега, когато имам някой… — Погледна към Дънкан, за да се почувства по-силна и да се чуе любовта в гласа й. — Сега, когато имам човек до себе си, с когото се обичаме, светът е съвършено различен. Много по-хубав е. И при вас ли беше така?

— Тя го правеше по-красив и ярък. Сега всичко е тъмнина.

„Скръб“, написа тя. „Сълзи“. Внимателно. Ако го потопи прекалено дълбоко в тъгата, той ще сложи край на всичко.

— Тя не би искала да си в тъмнина, Джери. Никой, който те е обичал както те е обичала Анджела, не би искал да си в тъмнина.

— Ти я изпрати там. Няма да я оставя сама.

— Тя…

— Млъкни! Стига си ми говорила за нея!

— Добре, Джери. Явно те разстроих. Съжалявам. Целта ми не е да те разстроя, нали знаеш?

— Не е. Шибаната ти цел е да ми говориш все едно съм идиот, докато не изляза разплакан и с вдигнати ръце. Да не се надяваш да успееш? Да не мислиш, че ще го направя, след като съм стигнал дотук?

— Мисля, че се готвиш да се самоубиеш и да вземеш всички тези хора със себе си.

— Така ли мислиш? — попита той и Фийби долови самодоволството в тона му.

— Това ще е като послание, Джери. И огромна черна точка в моето досие. Но все пак ще загинат прекалено много хора. Как ще се справиш със седемнадесет души? Защо не пуснеш жените…

— Стига, Фийби. Такива приказки не ти правят чест.

— Дори да не ми правят, длъжна съм да си върша работата. И двамата сме наясно, че е време да попитам как са всички вътре.

Търкаше врата си, за да го разкърши, докато двамата се впуснаха в танца: питания и откази за храна, вода, медикаменти.

Часовникът отмери още един час.