Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
High Noon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 87гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs(2010)
Разпознаване и корекция
Ludetinata(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI(2012)

Издание:

Нора Робъртс. Точно по пладне

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2007

Редактор: Олга Герова

ISBN: 978-954-585-846-8

История

  1. —Добавяне

3.

Фийби зае мястото си зад катедрата. Двадесет и пет полицаи, униформени и неуниформени, с различни чинове, посещаваха курса й.

Част от тях, както й беше добре известно, не желаеха да присъстват.

— Днес ще говоря за тактическата роля на медиатора в случай на криза или при отвличане. Но преди това — има ли въпроси по предишната лекция?

Нечия ръка се стрелна нагоре. Фийби преглътна инстинктивното си раздразнение. Офицер Арнолд Мийкс, трето поколение полицай, бе упорит, войнствен и фанатичен — по мнението на Фийби — и всичко това бе обвито с дебел слой мачизъм.

— Офицер Мийкс?

— Да, госпожо. — Първоначално пренебрежителната му усмивка обикновено оставаше такава. — Онзи ден склонихте един да не скочи на Деня на свети Патрик.

— Да, правилно.

— Мен, госпожо, ме интересуват някои особености, като се има предвид, че сте тук да ни учите. Стана ми любопитно, защото ми се струва, че нарушихте някои от правилата за преговори по време на този инцидент. Или може би, защото сте обучена във ФБР, нещата за вас са по-различни. Такъв ли е случаят?

Обучението й при федералните власти определено не се харесваше на някои от сегашните й колеги. Е, просто ще им се наложи да го преглътнат.

— И кои точно правила наруших, офицер Мийкс?

— Ами, госпожо…

— Обръщайте се към мен със званието ми, офицер, както аз правя с вас.

Забеляза по лицето му да пробягва раздразнение.

— Обектът е бил въоръжен, но вие застанахте лице в лице с него, без прикритие.

— Точно така. Същевременно е вярно, че преговарящият трябва да избягва, ако е възможно, контакт лице в лице с въоръжен обект. При дадените обстоятелства обаче това беше допустимо. Ще говорим за тази възможност в кризисно положение при разиграването на ситуации във втората част на настоящия курс.

— Защо…

— Ще стигна дотам. По мое мнение инцидентът в Деня на свети Патрик изискваше изправяне лице в лице. Истина е, че повечето хора, които заплашват да скочат, реагират добре на този подход. Липсваха данни обектът да е проявявал склонност към насилие, а и не използва оръжието. В случай като този в Деня на свети Патрик, аз, в качеството си на медиатор, трябваше да претегля плюсовете и минусите в пряк контакт. Прецених, че предимствата са далеч повече от рисковете. Както вече говорихме в предишната лекция за другите съображения относно прекия контакт…

— Госпожо… Лейтенант — поправи се Арни, но се забави само колкото тя да разбере, че грешката му е напълно съзнателна, — вярно ли е също, че сте предоставили алкохол на обекта?

Обзалагам се, че имаш съвсем мъничко пишле, помисли си Фийби, но кимна.

— Да, по молба на обекта му дадох бира. Да се дава алкохол на обекта по време на преговори не се насърчава, но не е и забранено. Медиаторът избира тактиката, след като прецени ситуацията и обекта.

— Ако човекът се напие, съществува вероятност да падне от покрива.

Неколцина се подсмихнаха на забележката на Арни. Фийби наведе глава и изчака да се възцари тишина.

— Следващия път, когато ви видя на покрива, офицер, ще запомня, че се напивате от една бира, и ще ви предложа студена кока-кола.

Последваха нови хихикания, но забелязала почервенелия от яд Арни, Фийби ги прекъсна.

— Както съм повтаряла многократно, макар да има правила при воденето на преговори, работата на медиатора е да проявява гъвкавост, да прецени конкретната ситуация и да мисли с главата си.

— Но сте съгласна, че предлагането на алкохол или наркотици е рисковано?

— Разбира се. Просто в този случай прецених риска като минимален. Обектът не настояваше за алкохол. Изключително любезно помоли за една бира. Дадох му я. Така той получи нещо желано, а това ми позволи да упражня известен контрол. В замяна на бирата ми даде дума да не използва оръжието срещу мен, да ми разреши да изляза, за да разговаряме с него. Един момент — даде тя знак на Арни, който отново се готвеше да подхвърли нещо язвително. Направи пауза, за да е сигурна, че тонът й ще бъде спокоен и овладян. — Запазването на човешкия живот винаги е и ще бъде първата цел при преговорите. Всичко друго — абсолютно всичко — е второстепенно. Затова в този случай — а всеки случай е различен — заложих на разговор лице в лице, заложих на това да дам на обекта една-единствена бира, защото прецених, че така имам по-добри шансове да го уговоря да се откаже да скочи. Тъй като е жив, няма пострадали, а оръжието, което държеше, не е употребено — той ми го предаде, смятам — в този случай — че поведението ми е било правилно.

— Но сте използвали и трето лице за посредник.

Сега вече Фийби го дари с ослепителната сладникава усмивка на южняшка красавица.

— Офицер Мийкс, излиза, че специално за този случай имате въпроси и по-конкретно — как съм подходила към него. Питам се дали щяхте да сте по-удовлетворен, ако обектът беше скочил.

— Беше едва на четвъртия етаж. Значи, щеше само да си счупи няколко кости, а можеше и да му се размине. Освен ако не ви беше застрелял, а после себе си.

— Интересна мисъл: да не вярваш, че обектът сериозно е решил да извърши самоубийство. — Небрежно вдигна ръка, за да прибере измъкнал се от шнолата кичур, и продължи все така непринудено: — Известен е случаят с медиатор, разсъждавал така за човек, който се готвел да скочи от около четири метра височина и бил въоръжен. От гледна точка на моя познат той бил пълен досадник и му пречел да върши далеч по-важни работи през скъпоценното си време. Медиаторът допуснал това му отношение да проличи. Обектът скочил надолу с главата и си разбил черепа в тротоара. Починал моментално, офицер Мийкс. Досеща ли се някой, защо „досадникът“ се озовал с етикет на палеца на крака?

— Преговарящият медиатор се е издънил — обади се глас от залата.

— Точно така. Издънил се е, защото е пренебрегнал първото правило: да се запази човешкият живот. Ако имате още въпроси или коментари по случая, моля, чувствайте се свободни да ми ги предадете в писмен вид. Сега обаче предлагам да продължим.

— Бих искал да…

— Офицер… — Фийби не успя да прикрие раздразнението в тона си, — май не сте наясно кой води лекцията. Това съм аз. Изглежда, също така обърквате чиновете тук. Аз съм по-висшестояща.

— На мен ми се струва, госпожо, че не искате да ви разпитват за съмнителните ви решения при преговорите в тази кризисна ситуация.

— А на мен ми се струва, момче, че не търпиш да чуеш „не“ от жена, която на всичкото отгоре е с по-висок чин от теб. В добавка не проявяваш нито гъвкавост на мисълта, нито аргументираност на поведението. Това са сериозни пропуски в подготовката на медиатора. Ще споделя мнението си с капитана и се надявам съвсем скоро да бъдем освободени от взаимното си присъствие. Сега искам да млъкнеш и да си отвориш ушите. Това е заповед. Ако не се подчиниш, веднага ще напиша рапорт за неподчинение. Ясно ли е?

Лицето на Мийкс силно почервеня, а очите му пламнаха повече от красноречиво, но той само кимна сдържано.

— Чудесно. Сега за тактиката, колективната работа и ролята на медиатора.

Щом лекцията свърши, Фийби се отправи към дамската тоалетна. Не започна да си удря главата в стената, макар че и това й мина през ума. Вторачи се обаче в огледалото и здраво стисна мивката.

— Арнолд Мийкс има пишле с размерите на дребно морковче, а подигравателното му, обидно и детинско поведение е обречен опит да компенсира недостатъчната големина на жалкия му член.

Кимна на отражението си и отпусна рамене. В следващия миг, чувайки да потича вода от казанчето, изтръпна. Как можа да прояви такава глупост и да изрече на глас каквото й беше на сърцето, без преди това да провери дали кабинките са празни?

Фийби познаваше жената, която излезе, но от това не се почувства по-малко унизена. Детектив Лиз Алберта, солидно ченге, брюнетка с характер, работеше по сексуални престъпления.

— Добър ден, лейтенант.

— Здравейте, детектив.

Лиз пусна водата и завъртя глава наляво-надясно, все едно оглеждаше отражението си.

— Арни Мийкс е шибана отрепка — рече тя непринудено.

— О! — Фийби въздъхна. — Ами…

— Постоянно разказва мръсни вицове. Обичам анекдоти, а и момчетата са си момчета, но имам резерви, откакто обяви, че повечето случаи на изнасилване са пресилени, пробутвайки старата теория, според която жена с вдигната пола тича много по-бързо, отколкото мъж със смъкнати панталони.

— Шибаната отрепка така ли смята?

— Да, определено. Написах оплакване срещу него. Не ми е почитател. — Лиз оправи късата си тъмна коса. — А аз го ненавиждам чак до хилавото му малко пишле. — Усмихна се лъчезарно, докато сушеше ръцете си. — Е, всичко хубаво, лейтенант.

— Довиждане, детектив — сбогува се Фийби, докато Лиз хвърляше хартиената салфетка в кошчето, преди да излезе.

 

 

Не й се нравеше, но отиде при Дейв. Изкачи по навик тичешком двата етажа от залата за лекции до нейния отдел. Той точно излизаше от кабинета, обличайки сакото, когато тя изскочи от вратата на стълбището.

— О, излизаш ли?

— Отивам на съвещание. Проблем ли има?

— Да речем. Ще дойда по-късно.

Дейв си погледна часовника.

— Ще ти отпусна две минути.

Посочи към кабинета си мълчаливо, а Фийби го последва и затвори вратата.

Изглеждаше почти по същия начин и когато го видя за първи път. По слепоочията му проблясваха бели косъмчета, а около очите имаше бръчици — хората ги наричат „характер“ при мъжете и „остаряване“ при жените. Но очите му продължаваха да са бистри, сини и — поне за нея — пълни с мъдрост.

— Не ми е приятно да го правя, защото означава, че съм се провалила, но предпочитам офицер Арнолд Мийкс да бъде отстранен от лекциите ми.

— Защо?

— На нищо не мога да го науча. Нещо повече. Вероятно дори го настройвам срещу някои от основните правила и тактики при действия в ситуация.

Дейв се облегна — жестът й подсказа, че при необходимост ще получи повече от обещаните й две минути.

— Глупав ли е?

— Не, но го намирам за тесногръд.

— Баща му е още в службите. Много го бива.

— Силно съм изненадана да го чуя — призна Фийби.

— Искам всички офицери, записали се за курса, да го завършат. Ще отразиш мнението си за офицер Мийкс по този въпрос в характеристиката, която ще му напишеш. Държа до един да изкарат обучението си, Фийби. И ти като мен си наясно, че част от онова, на което ги учиш, ще стигне до съзнанието им, дори и на тесногръдите.

— Днес го скастрих по време на лекцията.

— Заслужено ли?

— Доста. Но сега ми е бесен и още по-малко ще слуша какво говоря.

— Минимизирай опасността и продължавай напред. — Потупа я по рамото. — Ще закъснея.

— Минимизирай опасността — подигравателно повтори Фийби, но се пресегна да оправи връзката на Дейв.

Той й се усмихна.

— Ти си най-добрата, с която съм работил. Не го забравяй и се справи с тесногръдия Мийкс.

— Слушам, капитане.

Излязоха заедно, а когато се разделиха, забеляза Арни да приказва с колеги пред нейния отдел. Стомахът й можеше да е свит, но имаше спокойно изражение, когато го приближи.

— Офицер Мийкс, капитанът иска всички записали се офицери да завършат водения от мен курс. Очаквам да ви видя на следващата лекция в понеделник. Ясно ли е?

— Да, госпожо.

— А вие тримата положително имате да свършите нещо по-важно, отколкото да се мотаете тук. Идете и го свършете.

— Да, госпожо — повтори той с тон, който я влуди.

„Минимизирай опасността“, напомни си Фийби.

— Очаквам и двамата да научим по нещо от този курс.

Не разбра какво отговори, докато се отдалечаваше, защото го произнесе тихо, но определено чу подхилванията.

Реши да не им обръща внимание. Жена, минала през обучението в Куонтико, през полицейски тренировки, през школата за медиатори, определено струва повече от неколцина мъже и несъмнено е чувала подхилвания зад гърба си и преди.

Знаеше също, че в момента погледите им са приковани в дупето й, и макар това да я вбесяваше, Фийби бе наясно кога да започва битка, както и си даваше сметка, че има страхотно привлекателно задниче.

Влезе в кабинета си и завари съобщението от автомобилния техник. Оказа се, че има далеч по-голям проблем от нахакано ченге грубиян, което не се смущава демонстративно да гледа задници.

Ремонтът на колата щеше да струва седемстотин петдесет и девет долара и нито цент по-малко.

— Ох, по дяволите.

Отпусна за миг глава на бюрото, изпаднала в искрено самосъжаление.

Хвана автобуса, за да се прибере, и в същия миг дълбоко съжали, че отново се налага да излезе. Самата идея пак да излезе, повторно да вземе автобуса, да седи в бар и да говори за незначителни неща, а после да повтори процедурата с транспорта, за да стигне там, откъдето е тръгнала, й се стори глупава.

Най-добре да звънне на Дънкан и да отложи срещата. И без това прояви слабост, когато прие да се видят за половин час на питие. Нима забрави за десетките неща, които можеше да свърши, вместо половин час да се кандилка в автобуса?

Да си вземе вана с ароматна пяна; да се посвети на йога; да си направи масаж; да подреди чекмеджето на бюрото си.

Така можеше да си оползотвори времето. Но пък уговорката си е уговорка.

Карли изтича в антрето и се хвърли в прегръдката на Фийби. Никакви външни дразнители не бяха в състояние да помрачат прегръдка от Карли.

— Използвала си парфюма на баба.

За да разсмее момиченцето, тя старателно подуши вратлето на дъщеря си.

— Позволи ми да се пръсна. Вечерята е готова, а аз си написах и домашните — обясни Карли, дръпна се назад и се усмихна лъчезарно на майка си. — Освободена си от задължението да миеш чиниите тази вечер.

— Страхотно! И как се уредих?

— Трябва да имаш време да се подготвиш за срещата си. Хайде! — Карли се измъкна от прегръдката на майка си, хвана я за ръка и я повлече към трапезарията. — Баба смята, че трябва да си сложиш синия пуловер, а Ава предпочита бялата блуза, която се закопчава отзад, но според мен най-добре е да си облечеш зелената рокля.

— Зелената рокля не е подходяща за кратка вечерна среща.

— Но си страшно хубава в нея.

— Значи е по-умно да я запази за друг път — включи се в разговора Ава. — Например, когато я изведе на вечеря. Сядай. Всичко е готово. Искахме да ти оставим достатъчно време да се нагласиш.

— Става въпрос за по едно питие. При това в ирландски пъб.

Ава сложи ръце на хълбоците си.

— Извинявай, но тази вечер представляваш всички жени, които не са си уредили среща и се готвят да хапнат самотно макарони „Примавера“ с гарантирано ниски калории, пъхнати вече в микровълновата фурна. Всички жени, които тази вечер ще си легнат с книга или ще гледат записи на „Сексът и градът“ — тяхната единствена компания. Ти — и посочи Фийби с пръст — си нашата сияйна надежда.

— О, господи.

Еси потупа дъщеря си по рамото, преди да седне.

— Не се притеснявай. Не очакваме чудеса веднага — увери я тя.

 

 

Не искаше да е сияйна надежда, но се качи на автобуса. Три пъти отказа предложението на Ава да вземе колата й и разочарова Карли, понеже предпочете черен пуловер и джинси, а не зелената рокля. Но все пак сложи обиците, избрани от дъщеря й, и си освежи грима.

Животът, както Фийби добре знаеше, е пълен с компромиси.

Получи одобрително подсвиркване от Джони Портър — нахакан петнайсетгодишен младеж, който направи няколко кръгчета около нея с колелото си.

— Много сте красива тази вечер, госпожице Макнамара. На любовна среща ли отивате?

Това я притесни дали не изглежда прекалено натруфена, все едно очаква любовна среща.

— О, не, Джони, нищо подобно. Отивам да хвана автобуса.

— Ако ще ходите някъде, качете се при мен. — Направи демонстративно майсторско изпълнение с колелото. — Ще ви откарам.

— Добър съсед си, но предпочитам автобуса. Как е майка ти?

— Ами, добре е. Леля Сузи е при нея. — Джони забели театрално очи. — Обсъждат сватбата на братовчедка ми Жулиета. Затова излязох. Сигурна ли сте, че не искате да ви откарам?

Страшно я озадачаваше как петнайсетгодишно момче успява да зареди подобна покана със сексуален подтекст.

— Сигурна съм.

— Е, ще се видим по-късно тогава.

Явно отива да извърши поредната пакост, помисли си Фийби, наблюдавайки го как се отправя с бясна скорост по широкия тротоар. Господ да е на помощ на квартала, когато порасне достатъчно, за да шофира.

Беше малко хладно. Докато се отдалечаваше от спирката по Ийст Ривър Стрийт, си помисли колко добре направи, че облече пуловера. Мнозина вече се наслаждаваха на вечерната разходка, други влизаха и излизаха от ресторанти и клубове, спираха пред витрините или просто наблюдаваха реката.

Толкова много двойки, хванати за ръка и радващи се на свежия въздух. Майка й имаше право, призна тя. Приятно е да има с кого да се държиш за ръка в красива пролетна вечер.

Но като се има предвид в какво положение е, по-добре да не мисли за такива неща. Особено след като й предстои да пие по едно питие с изключително привлекателен мъж.

Имаше прекалено много ръце, които да държи. Толкова много всъщност, че една самотна разходка по брега беше направо рядко удоволствие. Порадвай се на момента, насърчи се тя, и понеже разполагаше с няколко минути, тръгна бавно, обърна се към реката и се наслади на гледката.

Ето, отбеляза си, не е единствената самотница. Видя мъж, сам като нея, облегнат на перилата, също да наблюдава водата. Козирката на бейзболната му шапка бе прихлупена ниско над лицето, а от врата му висяха два фотоапарата, препасани като патрондаши над тъмното яке.

Не всички бяха по двойки.

Защо да не доведе Карли на дълга разходка в събота, запита се, отмятайки глава назад, та бризът да мине през косите й. Детето така се радваше, когато идваха тук, имаше толкова забавни неща и много хора.

Първо, естествено, ще уточнят правилата: да, ще обядват, и не — няма да има извънредни награди; не и докато колата й е заложник при техника.

Май ще е по-разумно да направят разходката в някой от парковете, далеч от изкушенията на магазините.

Ще се споразумеят.

Преценявайки колко е часът, тя се извърна от водата и не забеляза как самотният мъж вдига и насочва един от фотоапаратите към нея.

 

 

Върху матовите стъкла на вратата на „Суифтис“ имаше красив келтски орнамент. Дръжката беше месингова, а стените отвън бяха боядисани в приглушено жълто — нюанс, който се сети, че е виждала по картички на ирландски селца. Висящи саксии с цветя придаваха уютен вид на заведението.

Дребни детайли, мина й през ума, този мъж обръща внимание на дребните детайли.

При влизането я посрещна позната гледка. Помнеше я от предишното си посещение: в средата се открояваше масивен дървен тезгях. Атмосферата не предразполагаше към газирани коктейли или ябълкови мартинита, но ако искаш халба бира, непринудени разговори и музика — попаднал си на подходящото място.

Пейките в сепаретата бяха тапицирани с кожа, а масите бяха от солидно дърво. Сенки и светлини се редуваха от цветните стъклени лампи, а в малкото каменно огнище пламтеше огън от торф.

Атмосферата беше предразполагаща и приветлива.

В едно от сепаретата, около маса, отрупана с питиета, седяха музикантите. Чернокосо момиче устремено прокарваше лъка по струните на цигулката и макар движенията й да се размазваха заради бързината, звуците бяха ясни и чисти. Мъж, достатъчно възрастен, за да й е дядо, следваше ритъма с малък акордеон. Млад мъж с толкова светла коса, че напомни на Фийби за ангел, свиреше на кавал, а друг, след като остави халбата, грабна цигулката и умело се включи в песента.

Щастливи са, помисли си Фийби, и музиката е щастлива, и приглушените приказки, които се носеха наоколо. Разноцветните светлини допринасяха за ведрото настроение. Помещението бе украсено със старинни гюмове, бъчви и грънци, вероятно донесени от Ирландия, прецени тя.

— Ето те и теб, съвсем навреме.

Още докато се обръщаше, Дънкан вече бе протегнал ръка към нея. Усмивката му, даде си сметка тя, мигом я накара да забрави, че не й се искаше да идва.

— Харесва ми заведението ти — сподели тя. — Харесва ми и музиката.

— Всяка вечер има програма. Запазих маса за нас.

Отведе я до една пред камината и след като я настани, се отпусна удобно върху тапицирания диван.

Наслаждавай се на момента, напомни си Фийби.

— Това май е най-хубавата маса в заведението — отбеляза тя.

— Какво да ти донеса?

— Чаша „Харп“, ако обичаш.

— Дай ми минута.

Отиде до бара и каза нещо на момичето, което обслужваше близкия край. След миг се върна с чаша златиста бира в ръка.

— А за теб?

— Поръчах си „Гинес“. — Меките сини очи не се откъсваха от нейните. — Е, как си?

— Достатъчно добре. А ти?

— Ще ти отговоря, като те попитам дали ми засичаш време?

— Съжалявам, оставих си часовника в другата чанта.

— Това ме устройва. Исках да знам с колко време разполагам, защото иначе се разсейвам. Наистина ми харесва как изглеждаш.

— Благодаря. И аз се отнасям през по-голяма част от времето.

— Значи по този въпрос постигнахме пълно единодушие. — Усмихна се на момичето, което в този момент му поднесе наливната бира. — Благодаря, Пи Джей.

— Моля.

Сервитьорката остави купичка дребни соленки на масата, намигна на Дънкан, хвърли бърз, преценяващ поглед на Фийби и понесе таблата към съседна маса.

— Е, наздраве — чукна той чашата на Фийби със своята. — Все се питам дали се появи там заради Самоубиеца Джо, или защото е било писано да се срещнем. Иска ми се да е заради второто, макар да признавам, че не е най-адекватната мисъл при обстоятелствата, които ни събраха.

Тя отпи бавно, изучавайки го. Трапчинката, когато се усмихваше, приковаваше погледа й като магнит.

— Значи залагаш на второто? — уточни тя.

— Да, защото първата ми мисъл беше: „Слава богу, тази жена ще оправи всичко“.

— Винаги ли имаш подобно безрезервно доверие към съвършено непознати?

— Не. Или — може би. Трябва да помисля. — Измести се така, че коленете му докоснаха нейните непринудено. — Погледнах те и ми се стори, че си човек, който знае какво прави, а и как, пък и си дяволски привлекателна жена. Затова исках да те видя отново и да те опозная по-добре. Знам, умна си, а това винаги е плюс, не само заради работата, която вършиш, но и защото вече си лейтенант, а изглеждаш прекалено млада за този чин.

— На тридесет и три съм. Не съм толкова млада.

— На тридесет и три? И аз. Кога си родена?

— През август.

— А аз през ноември. По-голяма си. — Поклати глава. — Загубен съм. По-възрастните жени са толкова сексапилни.

Забележката му я разсмя. Тя подгъна крак под себе си и се наведе към него.

— Много си забавен.

— Понякога. Но имам и сериозни, и чувствителни страни, ако ще ми пишеш червени точки.

— Точки ли?

— Винаги има точки в подобни ситуации. Той е спретнат, тя има хубав бюст. И двете дават точки. Той има глуповат смях, тя не си пада по спортовете — за това пък се вадят точки.

— Как се справям?

— Не съм сигурен дали ще успея да събера толкова големи числа без калкулатор.

— Подходящ отговор. Печелиш точка. — Отпи от бирата и отново се захвана да го изучава. Имаше малък, тънък белег през лявата вежда. — Но — заговори тя — рисковано е да се предполага, че съм умна или компетентна, ако и това влиза в последното сумиране, въз основа на толкова малко данни.

— Бива ме да преценявам хората. Работата ме е научила.

— Като собственик на заведения?

— Преди това. Тогава работех в бар и карах такси.

Две професии, гарантиращи срещи с всякакъв тип хора, при това се налага да ги прецениш бързо.

— Обслужващ бар таксиджия?

— Или таксиметров шофьор, обслужващ бар — зависи. — Пресегна се и постави косата й зад ухото, като леко докосна сребърната обица. Жестът бе така непринуден и естествен, че се зачуди защо го приема за толкова интимен. — Лесно нагаждаш часовете и за двете работи — продължи той, — и реших, че ще събера достатъчно пари, за да отворя свой спортен бар.

— И го постигна, осъществявайки американската мечта.

— Не позна. Поне не за осъществяването на американската мечта.

— Тогава как се замогна? Обираше банки? Търгуваше с наркотици? Продаваше си тялото?

— Все съблазнителни начини, но не. Спечелих от лотарията.

— Стига бе! Сериозно?

Очарована и смаяна, тя вдигна чашата си за тост, след което си взе соленка.

— Да, късмет. Или съдба. Зависи как ще го приемеш. От време на време попълвам фиш. Но наистина много рядко. Един ден отидох да купя шест кутии „Корона“ и посегнах към фиш.

— Ти ли избра числата, или остави на компютъра.

— Аз. Възрастта си, номерът на таксито, шестица за броя на купените бири. Избрах ги напълно случайно, а ударих джакпота. Нали си чувала хората да казват, че дори ако спечелят, ще продължат да работят и да си живеят както дотогава?

— Да.

— Луди ли са?

Тя отново се засмя и си взе втора соленка.

— Е, ти какво? Оттегли ли се като обслужващ бар таксиджия?

— Разбира се. Купих си спортен бар. Много шик. Единственото странно беше — за това вероятно ще загубя доста точки — че след няколко месеца открих, че всъщност не желая да съм в бар всяка вечер от живота си.

Тя хвърли бърз поглед из „Суифтис“, където сега се носеше по-бавна и замечтана музика.

— Но въпреки това притежаваш две заведения — напомни му. — И ето те сега тук.

— Така е, но продадох половината от „Дънк“ на един познат. Е, почти половината. Реших да съм собственик и на ирландски пъб.

— Затова е „Суифтис“.

— Затова.

— Не пътуваш ли, нямаш ли лъскава кола?

— Малко пътувам, купувам си някои лъскави неща. Както и да е, ти как…

— Не, не. Въпросът плаче да бъде зададен. — Закани му се с пръст. — Знам, че е неприлично, но трябва да попитам. Колко спечели?

— Сто тридесет и осем милиона.

Тя се задави със соленката. Той услужливо я потупа по гърба.

— Боже милостиви…

— Да, и аз така казах. Искаш ли още една бира?

Тя поклати глава, докато продължаваше да го гледа зяпнала. Най-накрая промълви:

— Спечелил си сто тридесет и осем милиона долара на лотария?

— Да. Най-симпатичните шест бири, които някога съм купувал. В медиите нашироко отразиха случая. Не си ли чула?

— Аз… — Все още осмисляше чутото. — Не знам… Кога е станало?

— Преди седем години, през февруари.

— Ами… — издиша, прокара ръка през косата си. В главата й се въртеше единствено думата „милиони“. — Преди седем години, през февруари раждах.

— Да, в такъв момент трудно се следят текущите събития. Значи имаш дете. Какво е?

— Момиче. Карли. — Видя как погледът му се устремява към лявата й ръка. — Разведена съм.

— Добре. Много задължения, самотен родител, обсебваща работа. Обзалагам се, че си доста нащрек.

— Свиква се.

Милиони, мислеше тя. Милиони и милиони, а седеше пред нея с чаша „Гинес“ в уютно заведение в Савана, като всеки нормален човек. Е, нормален човек с изключително привлекателна трапчинка, сексапилен белег и усмивка трепач. Но въпреки това…

— Защо не живееш на остров в южната част на Тихия океан? — полюбопитства тя.

— Харесва ми в Савана. Няма защо да си адски богат, ако не живееш там, където ти се ще. Ти откога си ченге?

— Ъ… — Почувства се адски объркана. Привлекателният, забавен тип сега беше привлекателен, забавен мултимилионер. — Ами, започнах във ФБР веднага след колежа, после…

— Била си от ФБР? Като Кларис Старлинг от „Мълчанието на агнетата“? Или Дейна Скъли от „Досиетата Хикс“, която, впрочем, също е сексапилна и червенокоса. Специален агент Макнамара. — Въздъхна продължително и театрално. — Наистина си страшно сексапилна.

— Заради това, а и заради някои други неща реших да се прехвърля в полицейското управление на Савана-Чатхам. Медиатор съм при взимане на заложници и в кризисни ситуации.

— Заложници? — Замечтаните му очи станаха по-сериозни. — Когато някой тип се барикадира в офис сграда, задържа невинни и иска десет милиона или освобождаването на всички затворници с кафяви очи, с теб ли ще говори?

— Ако е на територията на Савана, е доста вероятно.

— Откъде знаеш какво да кажеш, кое да премълчиш?

— Нас, медиаторите, ни обучават и имаме опит с прилагането на закона. Какво? — попита тя, забелязала, че той упорито клати глава.

— Така е, очевидно знаеш нещо, познанията са необходими. Несъмнено, обучението е важно, опитът — също, но трябва да ти идва отвътре.

Странно, помисли си тя, веднага схвана, а някои ченгета — пред очите й изплува образът на Арни Мийкс — не го разбират, и май никога няма да го разберат.

— Надяваш се, че изричаш правилните думи. Но се налага да слушаш, а и да чуваш. Например, като те слушах, ето какво научих: живееш в Савана, защото няма с какво да се занимаваш на онзи остров в Тихия океан, или няма да има достатъчно хора, с които да го правиш. Не отричаш елемента късмет, когато заедно с шест бири си купил и печеливш билет от лотарията, но и не отричаш, че на някои неща просто им е писано да станат. Разказа ми за парите, без да се фукаш. Сподели го като забавен факт. За теб имаше значение как ще реагирам, защото, ако изневиделица бях започнала да те свалям, щяхме да приключим вечерта с правенето на секс, което може и да е забавно, но пък след това вече няма да съм постоянно в мислите ти.

— И друго ми харесва — обади се той. — Жена да се занимава с нещо, в което я бива, и да я бива в това, с което се занимава. Ако Самоубиеца Джо още работеше за мен, щях да повиша заплатата на този нещастник.

Нямаше начин да не се усмихне, защото остана напълно очарована от чутото. Но…

— Толкова е достатъчно за едно питие — прецени тя. — Сега вече трябва да се прибирам.

— Обичаш детето си. Най-много от всичко на света. Очите ти сияеха, когато произнесе името й. Разводът все още те безпокои по някакъв начин. Още не съм сигурен по какъв. Гледаш на работата си не като на кариера, а като на призвание. Таксиметров шофьор, обслужващ бар: и аз знам да слушам.

— Да, определено. Но наистина и за двамата е достатъчно по едно питие.

Дънкан се изправи заедно с нея.

— Ще те изпратя до колата ти.

— Ще използвам градския транспорт. Колата ми е в сервиза, затова ще се кача на автобус.

— Боже! Дай да те закарам. Не се дръж като глупачка, защото не си.

Хвана я под ръка, а на прага на заведението махна за довиждане към бара.

— Ти си вторият мъж, който ми предлага транспорт тази вечер.

— Така ли?

— Първият предложи да ме докара с колелото си, но както обясних и на него, нямам нищо против да използвам автобуса.

— Оттук до паркинга е колкото до спирката, а ти обещавам, че возенето ще е далеч по-приятно. — Погледна я и добави: — Хубава вечер за разходка с кола.

— Живея сравнително наблизо — горе на Джоунс.

— Една от любимите ми улици в града. — Продължи да крачи бавно редом с нея и плъзна ръка надолу, за да улови нейната. — Както и тази.

Ето я в крайна сметка, помисли си Фийби, половинка от двойка, разхождаща се по Ривър Стрийт, хванала мъж за ръка. Неговата беше топла, а дланта — стегната и широка. Ръка, която щеше с еднаква лекота да отвори буркан кисели краставички, да улови летяща насреща топка или да обгърне женска гърда.

Краката му бяха дълги, а походката — свободна и бавна. Мъж, прецени Фийби, който знае как да не бърза, когато поиска.

— Хубава вечер за разходка — подхвърли той. — Особено край реката.

— Трябва да се прибирам.

— Спомена го вече. Не ти е студено, нали?

— Не.

На паркинга Дънкан помаха на пазача и подвикна:

— Как си, Лестър?

— Правя каквото мога, шефе. Добър вечер, госпожо.

Банкнота мина от ръка в ръка толкова елегантно, че за малко Фийби да не забележи. В следващия миг зяпна спрялото пред тях бяло „Порше“.

Дънкан й се усмихна и отвори вратата.

— Налага се да призная, че това е далеч по-хубаво от автобуса. Или от колелото на Джони Портър.

— Падаш ли си по коли?

— Ако ме беше попитал преди два часа, щях да ти изтъкна няколко причини защо автомобилите и аз не си говорим напоследък. — Прокара ръка по бледожълтата кожена тапицерия. — Но тази определено ми допада.

— И на мен.

Той не шофираше като маниак, както тя почти очакваше или — ако трябваше да си признае — по-скоро се надяваше. Шофираше обаче като мъж, който познава града, така както тя познава всяко кътче на спалнята си.

Каза му адреса и се наслади на разходка, каквато никога не си бе представяла, че ще преживее. Спряха пред къщата. Фийби въздъхна дълго и дълбоко.

— Много беше приятно, благодаря ти.

— Удоволствието беше мое. — Слезе, за да й подаде ръка. — Страхотна къща.

— Да, така е.

Отговаря на истината, помисли си Фийби, поглеждайки към фасадата от розови тухли, бели стрехи, високи прозорци и изящни тераси.

Нейната къща, независимо дали й се нрави или не.

— Семеен дом, семейно задължение. Дълга история.

— Защо не ми я разкажеш по време на вечеря утре?

Много й се искаше да приеме, когато се обърна към него.

— О, Дънкан, страшно мил си, богат си и имаш чудесна кола. Но просто не съм в състояние да започна връзка с теб.

— А в състояние ли си да ядеш?

Тя се засмя.

— Поне няколко пъти през седмицата, в зависимост от обстоятелствата.

— Ти си обществен служител, а аз — представител на обществеността. Излез на вечеря с мен утре. Или избери друго занимание, за друг ден. Ще се нагодя.

— Утре вечер имам уговорка с дъщеря си. Може да вечеряме в събота, стига да ти е ясно, ще доникъде няма да стигнем.

— Събота — повтори той.

Наведе се към нея. Тя отгатна намерението му, но й се стори глупаво да го спре. Остави устните му да докоснат нейните. Доста вкусно, мина й през ума.

В следващия миг ръцете му се плъзнаха към талията й, а устните му се прилепиха по-плътно към нейните. Тя престана да мисли. Усети как по тялото й се разлива топлина, а пулсът й се учестява.

Наслади се на всеки миг, а тялото й сякаш издиша облекчено задръжките, които отдавна му налагаше.

Главата й беше буквално замаяна, когато той се отдръпна и я остави вторачена в очите му.

— О, по дяволите… — промърмори тя.

Той й се ухили.

— Ще те взема в седем. Лека нощ, Фийби.

— Лека нощ. — Успя някак да отвори вратата. Извърна се за момент. Той продължаваше да стои на тротоара все така усмихнат. — Лека нощ — повтори тя.

Вътре заключи бързо, загаси осветлението на верандата и се запита в какво всъщност се забърка.