Нора Робъртс
Точно по пладне (29)

29.

Моментът беше идеален, а мястото се определи благодарение на голяма доза късмет, а може би, помисли си той, беше пръстът на съдбата. Анджи гледа отгоре и направлява нещата.

Щеше да бъде днес.

Жалко, изключително жалко, че парчета от Маквий не се разлетяха над цялата улица. Неговата съседка никаквица се намеси, но все пак типът се издигна във въздуха, помисли си с известно задоволство. Да, макар и за кратко копелето се превърна в летящ Супермен.

Нужно беше да призове цялата си воля да не извади пистолета от джоба на якето и да надупчи кучия му син и скапаната му съседка, докато лежаха окървавени на пътя.

Но въпреки огромното задоволство, което ще изпита, и колкото и справедливо да беше, то застрашаваше да провали останалата част от плана. А вече беше стигнал финалния етап на играта.

Добре би било Маквий да умре и все още не губеше надежда за това. Не би било зле да имаше време и възможност да се захване и с гаджето, просто за да я нарани още повече. И дълбоко съжаляваше, защото се наложи да изостави намерението си да се разправи с лигавия й брат пред къщата, където израснаха, като го облече в натъпкана с експлозиви жилетка.

Страхливци, двама долни страхливци — крият се в къщата зад полите на жена. Не заслужаваше да си губи времето с тях, помисли си Уолкън, нямаше какво да се занимава с тях.

Продължи внимателно да подготвя екипировката си. Сега вече са се впуснали да го търсят. Нека. След два часа ще знаят къде да го намерят. А той ще е там, където иска да бъде, и ще извърши отдавна планираното.

Преди да изпълни замисъла си, всички ще знаят, че Фийби Макнамара е убила един ангел. А когато работата приключи, ще настъпи шибаният край на всичко.

 

 

— Подал документи за напускане и се изнесъл от апартамента. Разполагал с още два месеца по договор и оставил чек, за да плати наема за уговорения срок. — Седнала до леглото на Дейв, Фийби му докладваше събраната информация. — По онова време разполагал с две кредитни карти. През тези три години обаче по никоя от тях не е имало трансакции. Не е потърсил никого: нито най-добрия си приятел, нито бившия си командващ офицер. Спестовният му влог бил малко над шест хиляди долара и държал клетка в трезор. Напуснал отряда за бързо реагиране и опразнил всичко в един и същи ден. На негово име бил регистриран пикап „Шевролет“, но го продал за осем хиляди долара на някой си Дерек Мийнс от същия жилищен блок. Проверяваме и тази следа, но не храним големи надежди да открием нещо. На негово име открихме регистриран „Смит енд Уесън“ и „Зиг Зауер“. По думите на приятеля му е имал ловна пушка с оптичен мерник и пистолет, 22-ри калибър, собственост на баща му.

— Явно си пада по оръжията.

— Определено. Опитен снайперист е и се е занимавал с експлозиви, докато е служил в армията. Преди да поиска да го прехвърлят в отряда за бързо реагиране е работил в отряда за обезвреждане на бомби. Той е някъде в Савана или в околностите, но доколкото ни е известно, само ти си го виждал. — Тя вдигна безпомощно ръце. — Не знам какво да правя, на практика не знам накъде да водя разследването.

— Пъзелът си е пъзел, Фийби. Първоначално е само парченца.

— Разполагам само с някои от тях. Вероятно ме вини за смъртта на Анджела Брентайн, защото няма кого друг да вини. Участвал е в екипа същия ден, Дейв. Бил е там, когато е умряла. Държал е банката на мушка и е чакал заповед за стрелба. Не е знаел имената на заложниците. Не е подозирал, че тя е вътре и умира, докато е чакал отвън през всичките тези часове.

— Да, почувствал се е безполезен, безпомощен — кимна Дейв и притвори очи, защото дори от това предпазливо движение го заболя главата. — Ланселот не е успял да спаси Гуенивир.

— Точно това не може да приеме. Бил е там, чакал е, а кръвта й е изтичала, вследствие на което е починала. Аз съм забавила изваждането й, докато съм преговаряла с убийците й, та накрая те да излязат с вдигнати ръце. Те са живи, но тя е умряла, заради решенията, които съм взимала аз — така смята той. В това вярва. Но то не ни помага да го намерим.

— Защо се е насочил към Рой?

— Заради връзката му с мен. Имам дете от него, били сме женени. Съпругът е символ. Много по-трудно му е било да се добере до Брентайн, а и Рой е бил мой съпруг. Той иска да унищожи всичко мое, както аз съм унищожила всичко негово.

— Не само жената — уточни Дейв и посегна към чашата с вода. Фийби услужливо му я подаде, като преди това пъхна вътре сламка. — Не само жената — повтори Дейв, — унищожила си представата му за самия него. Не се е проявил като герой. Изпълнявал е заповеди, вместо да излезе сам на улицата и в единоборство да я спаси.

— Но този път ще го направи. Приближава се до целта — разсъждаваше на глас тя. — Първо Рой, после ти. Всички знаят колко сме близки и че съм медиатор благодарение на теб. Следователно съм била в банката заради теб. Да извикам ли сестрата? — Тя видя как лицето му се сви от болка, когато се раздвижи. — Редно е да си почиваш, да…

— Не, продължавай. Така има за какво да мисля. Ако извикаш сестрата, ще пристигне с игла, за да ми вземе още кръв. Да си в болница, е все едно да си в свърталището на вампири. Ненаситни са за кръвта ти. Продължавай.

Като й се искаше да има начин да му помогне повече, Фийби опъна чаршафите му.

— Добре. Предназначението на мъртвите животни е било да осквернят къщата ми, да подкопаят чувството ми за сигурност. Змия, заек, плъх. Сигурно живее извън града, иначе все някой ще забележи, ако застреляш заек. По-умно е да разполагаш с убежище извън града, някое тихо и закътано място. Никой няма да те безпокои, няма да ти обръща внимание, ако живееш затворено. Сигурно живее в къща или бунгало. Нужен му е транспорт. Продължават да проучват как е стигнал до Хилтън Хед.

Обърна се към прозореца. Улиците на града, помисли си тя, водят към предградията, а те стигат чак до мочурищата и горите. Мостовете като панделки свързват основната суша с островите.

Толкова много места, където човек да се скрие.

— Всяко ченге в града и по островите разполага с негова снимка. Няма начин да не е наясно с това. Положително вече е разбрал, че си оцелял, че си го видял, че вече го търсим. Очевидно има два пътя: или да се откаже и да побегне, или да сложи край. Не е човек, който ще се откаже и ще побегне.

— Трябва да си готова, когато се насочи към теб.

— Опитвам се да се подготвя — кимна тя. Извърна глава от прозореца. — Така и не те попитах как се чувстваш днес сутринта.

— Доволен, че съм жив.

— Наложи се да завържа останалата част от семейството, за да не дойдат да те видят. И ми е заръчано да ти наредя да дойдеш у нас, когато те изпишат, та мама и Ава да те поглезят, докато се възстановяваш.

— Глезенето включва ли пай с праскови?

— Непременно. Кога ще поканиш Ава да излезете на среща?

— Моля?

— Кога вие двамата ще престанете да си хвърляте жадни погледи зад гърба си? И двамата сте хем големи, хем разведени. Според мен тя снощи не мигна.

— Ами аз…

— Не знам колко пъти ме попита за теб тази сутрин и колко пъти настояваше лично да дойде да те види. Не броя колко пъти ми повтори да ти предам, че мисли и се моли за теб.

— Тя е приятел. Приятел ми е от много време.

— Дейв, мама ти е приятел. — От раздразнение сложи ръце на хълбоците си. — Нима ще лежиш на това легло, което можеше да се окаже смъртният ти одър, и ще ме убеждаваш, че изпитваш към Ава същите чувства, каквито храниш към майка ми?

— Май не…

— Какво искаш? — Отново се приближи към леглото. — Тренирана съм да долавям какво искат хората в емоционална или стресова ситуация. Ако си прекалено смутен да признаеш — между другото, много ти отива, когато се изчервяваш — аз ще ти го кажа. Искаш да поканиш Ава да излезете на романтична вечеря на свещи, когато отново стъпиш на крака.

Той отново се размърда, но Фийби видя, че този път не е от болка.

— Ако искаш да знаеш, точно за нея мислех вчера, докато се прибирах. Преди инцидента. Но реших, че моментът не е подходящ.

— Моментът почти през половината време не е подходящ. — Усмихна му се и отметна кичур от челото му. — Снощи направих предложение на Дънкан да се ожени за мен. Той се съгласи.

Дейв зяпна.

— Тази сутрин си пълна с изненади — рече накрая.

— Самата аз съм изненадана от себе си. Обичам го така, сякаш съм го чакала цял живот, а сега нямам търпение да изживея остатъка от живота си. Нали пак ще ми бъдеш кум? Този път няма да се стигне до крах, гарантирам ти.

— И аз ти гарантирам. — Пресегна се и я улови за ръката. — Страшно се радвам за теб.

— И аз. А ти, Дейв, чакаш от прекалено дълго време. Покани Ава на вечеря, за да започне остатъкът от живота ти.

 

 

Фийби излезе от стаята на Дейв и видя как Лиз се отблъсна от стената, на която се беше облегнала.

— Благодаря ти, че ме остави насаме с него за малко.

— Никакъв проблем. Как е той?

— Достатъчно добре, за да не се притеснявам най-много за него сега. Искам пак да ти благодаря, задето прие да си ми партньор днес.

— Пак нямаш никакъв проблем. Въпросният Уолкън се опита да убие един от нас. Няма човек в участъка, който да не следи случая. Този тип няма да успее да се укрива дълго.

— Но и няма да побегне. — Излязоха в лепкавата горещина. — Бурята не го е охладила. Само разпали апетита му.

— Или трябва страшно да си падаш по летата в Савана, или да заминеш някъде. Хайде, обади се — подкани тя, когато телефонът на Фийби звънна. — Аз ще карам.

— Мисля, че е той. — Постави така апарата, че Лиз да види дисплея. Лиз хвърли поглед, отстъпи и извади своя телефон. — Фийби Макнамара.

— Как е Дейв?

— Добре е, благодаря. Не успя този път.

— Така е. Но всичко е променливо, Фийби. Ти самата отлично знаеш колко са променливи нещата. Стават и издънки. Знам, че ме търсиш.

— Не изглеждаш обезпокоен от това, Джери.

— Не съм. Няма да ме откриете, докато не съм готов. С бронежилетка ли си, Фийби?

Сърцето й подскочи и тя бутна Лиз да се прикрие зад колата.

— Адски е горещо за бронежилетка, Джери. А ти носиш ли?

— Можех да изпратя куршум в тила ти, както и в тила на брюнетката, но имам други планове. Ще си поговорим, когато му дойде времето.

— Той е бил тук — прошепна Фийби. — Наблюдавал ни е, докато сме влизали и излизали. Според мен сега не е наоколо.

Каза „можех“, а не „мога“, сети се тя. Погледна надолу и видя, че пистолетът е в ръката й. Вярно, ръката й трепереше, но държеше оръжието.

— Не, сега не е тук.

Телефонът й звънна отново и сърцето й подскочи.

— Сайкс е — съобщи на Лиз. — Какво откри? — попита го тя.

— Някой си Самюел Гримс е взел под наем кола от летището миналия четвъртък. Трябвало да си я приберат от Хилтън Хед в събота. Държа копие от шофьорската книжка. На снимката е Уолкън. Косата му е по-тъмна, с очила е, но е той. Използвал е карта „Виза“. На книжката има адрес в Монтана, но сметките се пращат тук, на остров Тиби.

— Това е нашият човек. Предай информацията на командир Харисън. Лиз и аз ще се присъединим към екипа там. — Влезе в колата. — Какъв е адресът?

 

 

Мама Бий се усмихна доволно и премести телефонната слушалка на дясното си ухо.

— Означава ли това, че най-после ще имам и бели внучета?

— Ако трябва да сме точни, започваш с едно, което е вече на седем. После ще видим какво ще направим. Няма ли да ми помогнеш за пръстена?

— Много обичам блестящите дрънкулки, а вкусът ми е безупречен. Готова съм да ти подам ръка.

— Нека да е днес. Имам да свърша някои неща, но по-късно ще мина да те взема с колата…

— Нали и аз си имам прекрасна кола пред къщата? Мога да отида навсякъде. Къде всъщност ще ходя?

— Смятам, че ако не го намеря в „Марк Дийс“ на улица „Аберкорн“, никъде няма да го намеря.

— „Марк Дийс“? — Тя подсвирна. — Там ти искат доста долари.

— Аз разполагам с доста долари. Освен това вече звъннах и самият господин Дийс с удоволствие лично ще ни посрещне и ще ни покаже някои от най-отбраните си колекции.

— Страхотен си!

— Фийби е страхотна. Хрумна ми да купя нещо и за Карли. Там вече съм съвсем безпомощен. Представа нямам какво е подходящо за малко момиче.

— От теб ще излезе чудесен баща. По кое време искаш да се срещнем?

— Ще се освободя към дванайсет. Ако се справиш добре, после ще те черпя един обяд.

— Ще бъда там. Ти донеси повечко долари, момче, защото ме сърбят ръцете да ги похарча за теб.

Тя затвори и наистина потри ръце. Бърз поглед към часовника й показа, че разполага с достатъчно време да разпространи новината, преди да се приготви за пътешествието до „Марк Дийс“.

 

 

Фийби пристигна и завари хората от тактическия отдел вече разположени в близост до целта. Добро място, прецени тя, оглеждайки околността: далеч от плажа, поизносена къща, малко неугледна.

За втори път през този ден извади оръжието си.

— Не се вижда кола — съобщи Харисън. — Нито колело или мотор.

— И Уолкън няма да е тук. Но пък вече няма и къде да се върне — отбеляза Фийби.

Пристъпиха напред. Вероятно е наел къщата обзаведена, реши Фийби. Мебелировката беше стара, но удобна. Забеляза, че той поддържа чистота. Леглото беше оправено с военна педантичност, а на нощното шкафче до него, поставена в рамка, стоеше снимка на Анджела Брентайн и една-единствена розова роза.

Гледа на себе си като на войник, но и като на романтик, прецени тя, докато си водеше бележки.

— Втората спалня е заключена — докладва Харисън. — Прозорецът е затъмнен. Преди да влязат, ще проверят дали няма поставени капани.

— Доста спартански вид, не намираш ли? Цари военен порядък. Трябва да поговорим с хазяите и със съседите наоколо. — Отвори дрешника. — Дрехите му са тук, прилежно закачени.

— В банята намерихме четка за зъби, крем за бръснене и други тоалетни принадлежности — осведоми я Харисън. — Явно няма намерение да бяга.

— Няма — съгласи се тя и чу как разбиват вратата на втората спалня. — Но това още не означава, че възнамерява да се върне.

— Лейтенант? — Към нея се приближи човек от екипа. — Елате да видите нещо.

Влезе в стаята и кръвта й замръзна. Цяла една стена беше облепена с нейни снимки. Лицето й я гледаше с всички възможни изражения. Тя пред къщата си; тя, разговаряща с госпожица Тифани; тя на разходка с Карли в парка; тя с майка си на верандата. Цялото семейство в Деня на свети Патрик; тя в обятията на Дънкан вечерта, когато вечеряха на яхтата му; тя, седнала като Форест Гъмп на пейката в парка „Чипеуа“, отначало сама, а после с Марвела; тя, докато пазарува, яде, шофира.

Побиха я тръпки и извърна поглед.

На срещуположната стена висеше огромна снимка на Анджела, а на ниската масичка отпред имаше свещи и розови пъпки.

Разгледа внимателно работния кът, дългата маса, полиците. По тях, педантично подредени, стояха лаптоп, полицейски скенер, химикали, жици, онова, което предположи, че са часовникови механизми, въжета и всевъзможни инструменти. Забеляза ловната пушка.

— Взел е пистолетите.

— Разполага с няколко перуки, очила, фалшив нос, гримове — добави приближилата се Лиз. — Няма дневник. Информацията може да е вътре — кимна тя към лаптопа.

— Защо не го е взел? — изненада се Фийби, стараейки се да стои с гръб към стената с нейните изображения. — Или поне да си е сменил адреса? Знае, че разполагаме с името му, снимка и начини да се доберем дотук.

— Преди да говори с теб, се колебаеше дали сме го идентифицирали — напомни й Лиз.

— Той винаги е крачка напред. Защо сега е крачка назад? Скъпа екипировка, леснопреносима, а просто зарязана тук.

Вдигна фотоапарат, обърна го и забеляза изрисуваната миниатюрна розова пъпка. Един от фотоапаратите на Анджела.

— Явно е смятал да се върне — предположи Лиз.

Фийби внимателно остави апарата на мястото му.

— Не мисля така. Според мен той е приключил с това място, а ние сме точно там, където той иска да бъдем. Въпросът е къде е той.

Пристъпи към трета стена, покрита със снимки на Савана: банки, магазини, ресторанти, музеи — външни и вътрешни снимки на тези места.

— Той не прави излишни неща. При него всичко е с цел. Това са снимки, правени с дигитален апарат, нали? — Фийби се обърна към лаптопа. — Трябва да проникнем в компютъра, да влезем във файловете. Така ще открием коя е целта му. — Усети как стомахът й се свива. — Според мен днес е решил да си даде зелената светлина. Днес е определеният от него ден.

Погледна часовника си и усети как я побиват тръпки, когато видя, че е десет и петдесет и пет.

— Точно по пладне — промълви тя. — Разполагаме само с час, преди да го намерим.

 

 

Дънкан напъха ръце в джобовете и изгледа недружелюбно инженерите и предприемача си Джейк, които сновяха из запустелия склад.

— Искам да приключим бързо, Фин.

— Ти уговори огледа.

— Да, знам, но това беше преди.

— Ако допускаш, че на майка ми ще й е неприятно да се мотае из бижутериен магазин сама, докато те чака да се появиш, значи си забравил с кого си имаш работа.

Дънкан измъкна ръка от джоба, за да провери колко е часът. Единадесет и десет.

— Защо да не й се обадя, да я предупредя, че ще закъснея, и да се уговорим за дванадесет и половина?

— Най-вероятно вече е тръгнала, особено след като си уреди среща с Лу. — Фин се ухили, виждайки недоумяващото изражение на Дънкан. — Ако си въобразяваш, че мама не е разтръбила новината в момента, в който я е чула от теб, значи не си с всичкия си, момче. От друга страна, убеден съм, че човек, на път да купи годежен пръстен, не е с всичкия си.

— Ти го направи.

— Да. И не се оплаквам. — Тупна Дънкан по раменете. — Хайде да си гледаме бизнеса, Дънк. Мама и Лу ще намерят с какво да се забавляват, докато те чакат. Лу каза, че ще си вземе едночасова обедна почивка, но е готова да я направи двучасова, ако се налага. Господ да ти е на помощ.

 

 

Фийби крачеше нервно пред компютърната лаборатория. Една стъпка напред, припомни си тя. Той продължаваше да е една стъпка напред.

— Някакво място, свързано в съзнанието му с нея. Става въпрос за място, много лично свързано с нея, а не толкова с мен — мърмореше тя.

Семейството й се намира в безопасност, насили се да си припомни тя. В къщата са и ги охраняват. Нали провери преди двадесетина минути, че всичко е наред? Говори с Карли, с майка си и с дежурните полицаи.

— Банката, където е била убита, е под засилено наблюдение — напомни й Лиз. — Опита ли се да проникне там, ще го заловим.

— Да, но той е наясно с това — възрази Фийби. — От друга страна, ако банката е целта му, нашето наблюдение няма да го спре. Той смята, че е с достатъчно ходове пред нас, за да нанесе удара си, преди ние да успеем да се намесим. Банката обаче е най-очевидната мишена и това ме притеснява. Според мен е избрал друг обект. Ресторант, където са се срещали, хотел, мотел, дори някой парк. Той иска да отправи послание, Лиз. — Продължи да крачи напред-назад и да намества парченцата на пъзела. — Да взриви човек в „Бонавентюр“ — това е послание. Да се опита да взриви началника на участъка, който живее на няколко преки от службата — това също е послание.

— Да, иска да е нещо грандиозно и запомнящо се — съгласи се Лиз. — Дотолкова и на мен ми е ясно.

— Дали не се цели в кметството, съда, самия участък? — продължаваше да се пита Фийби.

— Всички са под наблюдение, но по начина, по който ти си изградила хипотезата си, те не са подходящи.

— Права си. Напълно си права. Той не може да стигне до Брентайн, а и едва ли той му е целта. Тя е била на път да го напусне, така че Брентайн едва ли е мишената му.

— За всеки случай сложихме подсилена охрана пред дома и офиса му.

— Колко време ще им трябва да открият файловете? Дори да ги е изтрил, те са там някъде, вътре. Винаги казват така. По дяволите, до пладне остават само двадесет минути.

 

 

В дванадесет без десет мама Бий и Лу влязоха в „Марк Дийс“, предвкусвайки един приятен ранен следобед, прекаран в пазаруване и обяд, за да се отбележи случаят. Мама Бий носеше удобни обувки и ефирна лилава рокля. Беше си сложила и от червилото за специални случаи и се бе напръскала с любимия си френски парфюм.

— И сама щях да се справя с тази задача — заяви тя.

— А аз да пропусна цялото забавление? — изсумтя Лу. — Ти си го правила досега за всичките си момчета, но аз за пръв път участвам в избора на годежен пръстен. Виж какъв разкош е наоколо. — Хвана мама Бий под ръка. — Огледай се. Виж колко блестящи дрънкулки има, как всички тук са тихи, спокойни и любезни.

— Това е, за да ни измъкнат повече пари.

— Така е, но пък представи си какво е да държиш кутийка от кадифе с надписа „Марк Дийс“ в ръце. Когато Финеас ми купи гривната за Коледа оттук, се възторгнах като ученичка. През онази нощ направо му се отвори парашутът.

Беше ред на мама Бий да изсумти:

— Не виждам да ме очаква нов внук от това.

— Мислим по въпроса.

— Мислете по-бързо. Не ставам по-млада. — Погледна към кристалните полилеи. — Права си, тук наистина е фантастично. Хайде да поразгледаме, преди Дънкан да се появи.

 

 

Арни Мийкс се отегчаваше до смърт. Всъщност той не беше нищо повече от портиер за възторжените туристи и богатите жители на Савана, които влизаха да се поразходят из бижутерийния магазин. Туристите представляваха истинска напаст, защото влизаха вътре само за да зяпат. А богаташите — предимно кучки — виреха носове.

Нима не пикаят като всички други хора?

Старецът можеше да го уреди по-добре, негодуваше той. Огорчение се трупаше в душата му, докато мислеше по въпроса. Защо не натисна някои копчета, не бутна разни лостове, не се обърна към влиятелните си приятели? Ако го беше направил, сега щеше да е пак в силите на реда, а не да се върти из магазина и да дебне за джебчии.

През седмиците, откакто го забутаха на тази унизителна служба, му се наложи да предприеме елементарни действия само два пъти.

Ех, да можеше някой задник да нахълта и да се опита да ограби магазина. Тогава мечтите му ще се сбъднат. Ще обезвреди копелето, в това няма никакво съмнение. Ще го обезвреди и ще се превърне в герой, ще го дават по телевизията.

Ще се върне в участъка, където му е мястото.

Видя две чернокожи жени да влизат и сви устни. Сякаш възрастната жена с обувки с дебели подметки може да си позволи и декоративна игла от това място. Виж, младата си я бива. Нищо чудно да притежава платинена карта.

Най-вероятно са дошли да зяпат, прецени Арни, когато двете тръгнаха по щандовете. От опит знаеше, че повече от половината влезли тук хора са зяпачи.

Самият той се огледа наляво-надясно.

Десетина души се мотаеха наоколо, разглеждаха изложените бижута. Трима продавачи, които изкарваха повече от него от бакшиши, като целуваха задници и увещаваха клиенти да си купят съвършено ненужни им дрънкулки, отключваха витрини, за да извадят някое бижу.

Магазинът беше оборудван с видеокамери и аларми. Дори задната стая, където знаеше, че е собственикът в момента, защото очаква някаква важна клечка с дълбоки джобове. Арни бе чул персонала да шушука за това.

Господинът с дълбоките джобове ще бъде отведен направо отзад, за да не се блъска с простолюдието.

Патси, блондинката от щанда с обици, го беше открехнала, че и Джулия Робъртс пазарува в задната стаичка, Том Ханкс — също.

Дали да не се пусне на Патси? Бракът му е пълен провал, а заради онази кучка Макнамара нещата с Мейлийн също не отиваха на добре.

Време е отново да се огледа, да си избере някоя от стадото. От погледите, дето му хвърляше, и от начина, по който си въртеше задника, когато знаеше, че я наблюдава, се досещаше, че Патси е съвсем готова да му се отдаде. Ще й предложи да излязат някоя вечер след работа, ще пробва дали я бива в леглото.

Погледна към входната врата, когато звънчето оповести отварянето й. Видя кафявата униформа и тихо изруга. Само това му трябваше — доставка на пратка.

Пристъпи към вратата.

 

 

Лу измъкна звънящия си мобилен телефон и намигна на мама Бий, когато видя дисплея.

— Здравей, готин.

— Здравей, разкошна. Там ли сте вече с мама Бий?

— Възхищаваме се на пръстените с диаманти. Ти къде си?

— Малко закъснявам, но съм на път. Освен това с мен е един кърлеж, от когото няма начин да се отърва. Настоя и той да участва.

— Кърлежът да не е един висок, строен и с очи с цвят на разтопен шоколад?

— Нещо такова. Ще сме при вас след петнадесет минути.

— Не бързайте, но предай на високия мъж, че вече си харесах едни обици с рубини. Ако се забавите повече, ще ми оставите време да си харесам и друго.

— Тогава наистина няма да бързам. Защо само аз да харча пари днес?

 

 

Наближаваше пладне, когато Фийби най-после получи снимките от компютърния техник.

— Някои от тях висяха по стените, но други виждам за първи път — промърмори тя.

— Тази е от мотел „Огълторп“. Снимал е фасадата, фоайето и една от стаите — подсказа техникът.

— Сигурно са идвали тук, когато не е било удобно да използват апартамента му — предположи Фийби. — А този ресторант… Знам го. Малък италиански ресторант, не толкова моден, че да налетят на някои от познатите на съпруга й. Но нищо тук не ми прилича на място, което би нападнал. Това не са важни обекти. По-скоро са със сантиментална стой… Чакай! Това е „Марк Дийс“ — стисна тя рамото на техника, когато се появи следващото изображение във файла.

— Да. Отвън и отвътре. Предната и задната фасада.

Стомахът й се сви.

— Колите да се насочат натам веднага — нареди тя. — Лиз, да проверим в досието на Анджела какви бижута е имала и какво е купувано с кредитните му карти три месеца преди смъртта й. Чудесна работа свърши — похвали тя техника. — Хайде да вървим.

Шест минути, отбеляза тя, докато излизаха, шест минути до пладне. Дали не бяха закъснели?

 

 

— Ей, приятел, кога ще се научите, че доставките се правят сутрин, преди клиентите да се появят?

— Изпълнявам заповеди. — Мъжът избута напред количката с трите големи кашона. Изгледа втренчено Арни. — И ти направи същото, ако не искаш да получиш куршум в корема. Заключи вратата, задник! — изсъска той, измъквайки ловко оръжието на Арни. — Насочил съм „Смит енд Уесън“ в корема ти. Голяма дупка ще се получи, ако не направиш каквото ти казвам.

— Що за шибана шега… По дяволите, аз те познавам.

— Да. Някога и аз бях ченге. Хайде да го направим както трябва.

Вдигна пистолета и с него удари Арни през лицето, с което го повали на пода. Още преди да прокънти първият писък, се извърна с оръжие в двете ръце. Усмихна се доволно точно когато съобразителен и съвестен служител натисна копчето за алармите и те завиха. След това заключи вратата.

— Всички на пода! Веднага! Сега! — Стреля няколко пъти във въздуха и от полилеите се посипаха кристални парчета. Хората се разпищяха, докато търсеха място да се скрият или се гушеха един в друг на пода. — С изключение на теб, блондинке. — Насочи един от пистолетите към Патси. — Ела насам.

— Моля ви, моля ви…

— Ще умреш там, ако не дойдеш при мен. Пет секунди.

По лицето й се стичаха сълзи. Залитайки, тръгна към него. Той я сграбчи и насочи дуло към слепоочието й.

— Искаш ли да останеш жива?

— Божичко, да, да!

— Има ли някой отзад? Ако ме излъжеш, ще разбера и ще те убия.

— Аз… Господин Ди… Господин Дийс е отзад — проплака момичето.

— Там има камери, нали? В момента ни вижда. Извикай го, блондинке. Ако не е тук до десет секунди, ще загуби първия си служител.

— Няма нужда. — Марк излезе от задната стая с високо вдигнати ръце. Беше дребен шестдесетгодишен човек с побелели мустаци и още по-бяла коса. — Излишно е да я наранявате. Излишно е да наранявате когото и да било.

— Отначало това ще зависи от теб. Ела тук и сложи белезници на момчето си.

— Той е пострадал.

— Той ще е мъртъв, ако не правиш каквото ти казвам. Искам всички да си изпразните джобовете, един по един, като започнем… от теб. — Ритна по рамото мъж с хавайска риза и бермуди. — Извади всичко от джобовете си. Ако някой посегне към мобилен телефон, оръжие или дори скапано драже дъвка, ще го застрелям. Как се казваш, сладурано?

— Патси.

— Много хубаво име. Ще застрелям и Патси. Хайде — джобовете!

— Нуждае се от лекарска помощ — установи Марк, клекнал до Арни. — Ще отключа витрините. Вземи каквото искаш. Полицията вече идва насам. Алармата…

— Да, много помага. — Той чу воя на сирените над пищенето на алармата. Пристигаха по-бързо, отколкото си представяше, но това беше добре. — Ще изключиш алармата, Марк, но да не си посмял да отключиш вратата. Чу ли? Ако объркаш нещо, мозъчето на Патси ще се разлее по лъскавия под. Ти — ритна той отново първия мъж, — стани! Изтъркаляй кукличката до теб в североизточния ъгъл.

— Не знам кой е североизточният ъгъл…

Уолкън забели очи.

— Там, глупако. Хайде, размърдай се. — Отстъпи няколко крачки с Патси, след което я натисна да падне на колене. — Вземи торби, Патси. Ще натикаш в тях боклуците, които тези хора носят в джобовете си, и ще ги оставиш ей там. Всички останали — с лице към пода. О, за теб не се отнася, Марк. Съжалявам. Не те изпускам от очи, Патси, и те държа на мушка. Бъди послушна. Вдигни телефона, Марк. — Кимна към апарата на бюрото. — Звънни на девет-едно-едно. Ще повтаряш точно каквото ти кажа. Нищо повече, нищо по-малко, ясно ли е?

— Да.

— Чудесно. — Уолкън пъхна пистолета на Арни под колана и разкъса капака на най-горния кашон върху количката. — Виждаш ли какво има вътре, Марк?

Лицето на Марк посивя, когато погледна съдържанието.

— Да.

— Има още много. Хайде, обади се.