Нора Робъртс
Точно по пладне (27)

27.

— Не е задължително да е ченге — разсъждаваше Фийби. — Нищо не пречи да е военен или свързан с военните, но на мен най̀ ми се вярва да е един от нас.

Във филма Гари Купър играе шериф. Не губи нито Грейс Кели, нито честта си. Така трябва да стоят нещата. Но в деня, който би могъл да се третира като символ на сватбата им, тъй като Анджела Брентайн ще предприеме опит да си възвърне независимостта и ще направи следващата крачка — да стане съпруга на любовника си, тя е убита при престрелка. Да, вярно, убита е от лошите, но в съзнанието на субекта аз нося вина, защото съм присъствала и не съм предприела нужните действия или не съм позволила да бъдат предприети. Извършването на зло поради страхливост също е една от темите във филма.

— Нито си виновна, нито си страхливка — възрази Дейв.

— В неговите очи съм и двете. И е обсебен от тази идея от три години. Предостатъчно време да обмисли всичко. Ланселот не само превръща могъщия крал в рогоносец, но става герой в очите на Гуенивир. Той я спасява, когато Артур не може или не иска. Този тип се изживява като герой и по-специално — като героя на Анджела. И не е готов да приеме поражението или поднесеното от съдбата. Някой трябва да е виновен и това съм аз. Освен това не забравяй гроба, върху който уби Рой. Джоселин Амбусо е била млада бъдеща булка. Умряла броени дни преди сватбата, тъй като се удавила в реката по време на буря. Твърди се, че бягала към остров Тиби и любовника си, вместо да приеме уредения от баща й брак. Символите му допадат: ангел бди над гроба, Анджела, гробът на жена, хукнала към истинската си любов, розовите рози. Харесва му да ми оставя улики. Иска накрая да разбера защо постъпва така. Трябва да знам защо, за да е удовлетворен той.

— Ще ти набавя необходимите имена.

— Джошуа Брентайн няма да признае, че съпругата му го е мамила. Това е обидно и унизително. За него е много по-важно да не бъде накърнена гордостта му, няма да го трогне отнетият живот на двама непознати или на някой друг, който би могъл да се превърне в мишена.

— Да признаеш и да потвърдиш, не е едно и също. Особено ако той се убеди, че ти вече знаеш.

— Прав си. Благодаря, че ми напомни. Ще го накарам да мисли, че знам повече, отколкото в действителност.

— Ще звънна долу да проверя колко време им трябва да съберат нужната ти информация.

— Благодаря. В това време ще звънна вкъщи, за да предупредя, че ще закъснея.

Тя излезе и тъкмо вдигна слушалката, когато Дейв се появи на прага на кабинета й.

— Срив на компютрите в „Кадри“. Явно изпробват новата система. Ще са им нужни няколко часа, за да ги пуснат отново в действие.

— Господи! А няма ли досиета?

— Вероятно ще отнеме повече време да се прегледат, отколкото да се изчака поправката на техниката. По-добре се прибери, виж семейството си, вечеряй. Ще ми съобщят веднага щом са готови.

— Добре, ще те послушам. Защо не дойдеш с мен? Ще вечеряме заедно.

Поканата й звучеше съблазнително, но Фийби изглеждаше уморена.

— Да го оставим за друг път — предложи Дейв. — Самият аз възнамерявам да се прибера и да изпия една бира, докато гледам мач. Ако си права за случая, развръзката скоро ще настъпи. Иди зареди батериите си.

Излизайки навън, Дейв съжали, че не помоли Фийби да го откара. Имаше да извърви само три преки, но едва ли щеше да се прибере пеша, преди бурята да се разрази.

Докато беше на вълна да се проклина, можеше да добави и че сгреши, когато не прие поканата й за вечеря. Така сам щеше да види как Ава се справя. Щеше да види…

Не, моментът пак не е подходящ, помисли си той. И Ава, и всички други са насред кризисна ситуация.

Когато се запозна с нея, тя беше сгодена. Не му беше работа да се влюбва в нея. Но го стори. Не предприе обаче нищо. Остана семеен приятел. Добрият стар Дейв.

След като тя се омъжи и роди, се увещаваше, че не е влюбен в нея. Да, опита се да се навие и дори се ожени.

А Ава се разведе.

Отново се разминаха във времето. И продължаваше да трупа чувство за вина, защото колкото и да си повтаряше, че иска бракът му да е сполучлив, и да се убеждава, че е направил най-доброто, не забравяше за съществуването на Ава.

А сега, точно когато започваше, да се надява, че може би нещо ще се получи, тя и всички от семейство Макнамара преживяваха криза.

Какъв избор имаше, освен да остане семеен приятел? Добрият стар Дейв, тръгнал към празния си дом, където го чака замразена вечеря.

Тъжна работа.

Вятърът се усилваше с всяка секунда, кършеше клонки от дърветата. Ако си беше дал труда да погледне какво става навън, вместо да се самосъжалява, щеше да смени костюма с анцуга, който държеше в службата, и да претича разстоянието до дома си.

Докато стигне първата пряка, светкавица раздра небето, а трясъкът не закъсня да я последва.

Ускори крачка и продължи да се моли да не го порази мълния или да се измокри до кости, преди да стигне къщата си.

Е, вятърът поне малко охлаждаше въздуха. Целият ден беше потискащо горещ.

Вече виждаше дома си, представяше си как се разсъблича и отваря мечтаната студена бира.

Сви по късата алея и се насочи към входната врата. Чу изсвирването на клаксон и хвърли поглед назад. Насили се да се усмихне, зървайки червената спортна кола да спира до бордюра.

Маги Грант, два пъти разведена, искаше да флиртува. Винаги се чувстваше малко неловко в нейно присъствие, а в момента най-много копнееше да влезе в къщата си, да затвори вратата и да си даде един час почивка.

Махна й дружелюбно, но продължи напред.

Тя отново натисна клаксона, този път по-настойчиво. Дейв пъхна ключа в бравата, обърна се и пак й махна.

— Ехо, Дейв! Много се радвам да те видя. Трябва ми помощта на силен, як мъж.

Десет секунди само, помисли си Дейв, още десет секунди и ще се отскубне от хватката й.

— Телефонът звъни, Маги. Чакай…

— Ще ти отнема само минута-две. Имам страшно много торби. Няма да се справя сама, а всеки момент дъждът ще плисне. Ще станеш ли мой герой, като ми помогнеш да ги внесем вътре? — Отвори багажника и го дари с пленителна усмивка. — Моля те.

— Разбира се. — Глупак, малодушник, мекотело, обиждаше се наум. — Нямаш проблем.

— Бурята ще е страховита. — Отметна кокетно коса назад. — Ще изживеем една от тези нощи, когато ти се иска да си с приятел на чаша хубаво вино.

Сега щеше да се наложи да намери начин да откаже предлаганото вино и евентуалното бъдещо приятелство, помисли си Дейв, отдалечавайки се от вратата. Първите едри тежки капки се разбиха на тротоара.

Вятърът фучеше и той се прокле, когато чу как отключената му врата се отваря със замах. За секунда се поколеба: дали да свърши проклетата добра постъпка, или да се втурне назад, за да затвори вратата. Докато се обръщаше да стори второто, зърна мъжа, застанал на отсрещната страна на улицата.

Беше с бейзболна шапка, слънчеви очила и шушляково яке.

В следващия миг светът експлодира.

 

 

Фийби не знаеше какво чувства, когато видя колата на Дънкан пред дома си. Донякъде изпита облекчение — сега поне знаеше, къде е и че е в безопасност; от друга страна обаче, все още беше гневна заради сутрешното му вироглавство.

В следващия момент се озова вътре, далеч от разбушувалата се буря, и чу очарования смях на дъщеря си. Трудно беше да продължаваш да се сърдиш, когато дъщеря ти е щастлива.

Влезе в гостната и завари Карли, Картър и Дънкан проснати на пода да играят „Монопол“. По всичко личеше, че Карли унищожава и двамата мъже.

— Пак ли попаднах в твой квартал? — оплакваше се Дънкан. — Зарчетата са подправени. Адски гов… гадна ситуация.

— Щеше да кажеш друга дума.

— Каква друга дума? — усмихна се той кисело на Карли.

— Говняна.

— Карли Ан Макнамара!

Малката потисна усмивката си и вдигна невинни очи.

— Здравей, мамо. Разорявам вуйчо Картър и Дънкан.

— Виждам. Къде са другите?

— Жените са в кухнята, където им е мястото — ухили й се Картър широко. — Заминавай и ти там и ни приготви нещо за хапване.

— И какво точно да ви приготвя? — Пристъпи към тях и остави чантата си. — Само да видя… — тупна Картър по тила — дали от това ще ти дойде акълът. Никой нищо няма да яде, защото след малко ще вечеряме. И навярно менюто ще те изкуши да останеш? — обърна се тя към Дънкан.

— Получих покана и вече приех. И мен ли ще ме халосаш по главата?

Пламъчетата в очите му й подсказаха, че и той е още леко ядосан. Е, така да бъде.

— Зависи как ще мине вечерта. Предполагам също, че си свършил изключително важните задачи, запланувани за днес.

— Да, а ти?

— Ще изтърпя натрапването ти.

— Защо си сърдита на Дънкан, мамо?

— Списъкът с причини е доста дълъг. Сега отивам да се преоблека. Карли, след като приключиш с унищожаването на тези двамата, защо не пробваш да помогнеш със слагането на масата? Това значи, че после мъжете ще имат грижата да раздигат и да измият чиниите.

— Тя какво върши в къщата? — обърна се Дънкан към Карли.

— Аз… отговарям за телефона — заяви Фийби, понеже в този момент мобилният в чантата й звънна. — Фийби Макнамара.

Лицето й мигом пребледня силно и посърна. Дънкан вече беше скочил на крака, когато тя произнесе първите думи.

— Какво стана? Как… — Тръгна да излиза от гостната. — Колко лошо е пострадал? Не. Къде е? Идвам веднага.

Беше се постарала да лепне на лицето си спокойно изражение, когато се обърна, но Дънкан забеляза, че в очите й се чете страх.

— Налага се да изляза.

— Но ти току-що се прибра!

— Знам. Съжалявам, бебче. — Наведе се да прегърне дъщеря си. — Съжалявам. Ще кажеш ли на баба да не ме чака за вечеря? Ще се върна, когато успея.

— Някой пострадал ли е?

— Чичо Дейв е претърпял злополука и трябва да видя как е.

Очите на Карли се напълниха със сълзи.

— Лошо ли е пострадал?

— Не, надявам се. Веднага са извикали лекари да се погрижат за него. Но аз трябва да отида, миличко. Ще се обадя при първа възможност. Иди кажи на баба, че ще звънна по-късно. — Когато Карли изчезна, се обърна към брат си: — Картър?

— Ще се погрижа за всички тук, не се притеснявай. Катастрофа ли?

— Не. — Хвана го за раменете. — Стойте вътре. Моля те, погрижи се всички да сте вътре. Ще звънна.

— Ще те закарам.

Изобщо не се впусна в спор с Дънкан, а хукна към входната врата.

— Откаран е в „Мемориал“. Взривил входната врата на Дейв. Кучият син взривил входната врата на Дейв! Поне колегите така смятат. Още не са сигурни.

— Ще се разбере.

— Жив е. — Фийби затвори очи, докато Дънкан изкарваше поршето си на улицата. — Жив е. — Премяташе мобилния си телефон от ръка в ръка, сякаш се страхуваше, че ще звънне и ще й съобщят нещо друго. — За да зареди експлозивите, трябва да е влязъл в къщата на Дейв. Бил е в къщата на Дейв!

— Няма да влезе в твоята къща, Фийби.

— Той и не иска. — Страх, скръб, чувство за вина бушуваха в душата й. — Няма да го направи. Ако искаше, нямаше да ме предупреди. Намислил е нещо друго. Но държи да ме наранява. Иска да съм съкрушена, когато се стигне до онова, което е замислил. Господи, Дънкан, вече се чувствам съсипана.

Нахлу през вратата на спешното отделение с приготвена в ръката значка. Показа я на първата медицинска сестра, която зърна.

— Дейвид Маквий.

— Първо се обадете на регистратурата…

— Не. Вие ще се обадите. Веднага!

— Лейтенант.

Светкавично се завъртя и хукна към Сайкс.

— Къде е той? Как е?

— В момента се занимават с него. Не успях да изтръгна много от лекарите, но говорих с екипа за спешна помощ, който го е докарал. Счупена ръка, изгаряния, разкъсвания. На главата обаче има травма, която ги притеснява. Не е изключено да са пострадали и вътрешни органи. Бях още в участъка, когато се обадиха. Веднага последвах линейката.

— Искам двама полицаи тук, пред спешното. Двамата да го следват, където и да го отведат.

— Вече се разпоредих. — Сайкс кимна на Дънкан, който се беше приближил зад гърба на Фийби. — Лейтенант, имало е свидетелка. Съседка. Тя също леко е пострадала. В момента я шият.

— Искам да я видя при първа възможност. Детектив… Бик, докато оглеждат къщата на Дейв, ми трябва човек, комуто да имам доверие. Някой да говори с екипа по обезвреждане на бомби. Разбирам желанието ти да останеш тук. — Протегна ръка и го потупа по рамото. — И обещавам да те повикам щом изникне нещо, но ми трябва доверен човек на местопроизшествието.

— Добре, добре. — Сайкс разтри угриженото си лице с ръце. — Дай на Дейв да разбере, че съм на негово разположение.

— Непременно. Благодаря ти.

— Защо не седнеш? — предложи Дънкан, след като Сайкс се отдалечи.

— Не ме свърта. Бива ме да чакам, но сега просто ми е нужно да знам какво става.

Пръстите й се впиха в дланта на Дънкан, когато видя лекарите да излизат от отделението и да возят Дейв на количка.

Хукна напред. По лицето му се виждаха следи от разкъсване и изгаряне, на лявото слепоочие имаше рана, а чаршафът, с който беше покрит, беше окървавен.

— Как е той? Къде го водите?

— Вие от семейството му ли сте?

— Да.

Младият лекар продължи да крачи енергично към асансьорите.

— Караме го в операционната. Има вътрешни кръвоизливи. Някой ще ви каже какво става веднага щом приключим.

Фийби посочи двамата униформени полицаи.

— Те ще стоят на пост, където и да го отведете. Ще чакат пред операционната. Аз ще се появя веднага след като говоря със свидетелката.

Отстъпи и видя как вкарват мъжа, който й беше като баща почти през целия й съзнателен живот, в асансьора.

— Това е най-добрият болничен център в града. — Дънкан сложи ръце върху раменете й. — И една от най-добрите болници в щата. Ще направят всичко възможно.

— Знам. Ще ми се да се разпадна. Да се разпадна, докато дойдат да съобщят как е… Трябваше да сложим полицаи и пред неговата къща. Всеки, който ме познава, знае какво е Дейв за мен, колко много държа на него.

— Поеми си въздух. — Дънкан нежно я прегърна. — Нищо не пречи да се разпаднеш за момент.

Тя се отпусна за миг и усети как се разтреперва. Почувства се добре в силните му обятия.

— Толкова съм изплашена. Толкова съм изплашена, че не знам какво да правя.

— Стой така, докато измислиш.

— Нали няма да ходиш никъде? — Тя се вкопчи в него. — Ще останеш ли при мен?

— Разбира се. — Повдигна леко брадичката й, за да я погледне в очите. — Фийби, ще бъда тук, до теб.

Тя въздъхна и опря чело в рамото му. Каква утеха е, помисли си, да оставиш някой друг да проявява сила. Да има човек до теб.

— Смятах, че съм забравила какво е да искаш някой да е до теб — промълви тя, а после леко се отдръпна.

Видя, че Маги излиза от манипулационната.

— Това е съседката на Дейв. — Фийби си пое дълбоко въздух. — Е, да се захващам за работа. — Направи две крачки напред. — Маги?

Чула името си, жената трепна, избухна в сълзи и се хвърли към Фийби.

— Всичко е наред. Вече всичко е наред.

Докато Фийби търсеше място, където да се уединят, Дънкан я прегърна през раменете и отведе и двете при столовете.

— Седнете тук — посъветва той Фийби. — Аз ще отида да потърся кафе.

— Чудесно. Това би било чудесно. Маги, спри да плачеш. Трябва да спреш. — Фийби я прегърна през раменете. Трябва да спреш — повтори тя, — за да успея да поговоря с теб.

— Дейвид… Мисля, че е умрял. Боже!

— Не, не е. Откараха го в операционната. Грижат се за него. Не изпадай отново в истерия. Сериозно ти говоря. Поеми си няколко пъти дълбоко въздух. Точно така, вдишвай и издишвай. Прави каквото ти казвам: вдишвай и издишвай. Точно така. Сега е по-добре. Хайде да ми разкажеш какво стана. От самото начало.

— Не знам! — Сълзите продължаваха да се стичат по лицето на Маги. — Кълна се, не знам.

— Кажи ми каквото знаеш. При Дейв ли беше, в къщата му?

— Не. Да. Искам да кажа, че бях с приятелка… Запознах те с Дели, когато Дейвид ни покани на барбекю миналото лято… Излязохме да обядваме и да се помотаем по магазините. Точно се прибирах — успях да изпреваря бурята — и видях Дейвид.

Покри лицето си с ръце, но Фийби безцеремонно ги дръпна.

— Знам колко си разстроена, но трябва да продължаваш да говориш. Къде беше Дейв, когато го видя?

— Вървеше по алеята към къщата си. Натиснах клаксона и той ми махна. Хрумна ми да го помоля да ми помогне да внеса торбите и затова отново натиснах клаксона. Бързо излязох, за да го повикам. Вече проблясваха светкавици и трещяха гръмотевици, а той беше отключил входната си врата, но се обърна. Толкова е мил.

Призовавайки цялата си воля да запази търпение, Фийби пъхна няколко книжни кърпички в ръцете на Маги.

— Значи не е влязъл в къщата си?

— Върна се… Върна се да ми помогне. Вратата му се отвори. Точно така. Сега се сещам, че вратата му се отвори от вятъра. Той я беше отключил, но тръгна към мен да ми помогне. В следващия миг обаче… Божичко, Фийби. Вратата експлодира.

След като избърса лицето си, Маги започна нервно да усуква мокрите кърпички.

— Не знам точно какво стана. Кълна се в Бога, че не знам. Паднах. Все едно нещо подкоси краката ми. Паднах и си ожулих коленете, а ръката ми… — Вдигна я, за да покаже превръзката. — Пет шева. Но Дейвид… Дейвид…

— Ето, Фийби — поднесе Дънкан донесените кафета. — Госпожо, сигурно и на вас едно кафе ще ви се отрази добре.

— О, колко мило. — Маги инстинктивно отметна косата си. — Много благодаря. Господи, сигурно на нищо не приличам.

— Много добре изглеждате — увери я Дънкан, докато поставяше сметанките и пакетчетата захар на масичката между столовете. — Не знаех как пиете кафето си.

— Доста сладко — отвърна Маги. — И вие ли сте от полицията?

— Не, госпожо. Аз съм просто приятел. Ще ви оставя да си поговорите с Фийби.

— О! Моля ви, останете. Винаги се чувствам по-сигурна, когато в кризисна ситуация наоколо присъства мъж.

— Маги, това е Дънкан. Дънкан, защо не седнеш? И така, Маги, колко време мина между отварянето на вратата от вятъра и експлозията?

— Господи, не съм сигурна. Няколко секунди. Може би пет? Той се спря. Да, точно така, Дейвид спря и погледна отворената врата, и дори за момент ми се стори, че ще се върне да я затвори. Тъкмо направи крачка… Господи, Фийби, ако се беше върнал…

— Но не го е направил. Това, че си го повикала да ти помогне, е спасило живота му. Мисли си за това, Маги. Ти си го повикала, с което си го отдалечила от вратата и затова той сега е горе, където лекарите се грижат за него.

— Олеле. — По лицето й последователно преминаха няколко изражения: шок, ужас, облекчение, гордост. — Дори не се сетих за това. Бях така объркана и изплашена.

— Каза, че си излизала днес. Забеляза ли нещо или някого, преди да тръгнеш?

— Не. Искам да кажа, че трябваше да изляза в дванадесет, но закъснях и тръгнах към и петнадесет. Дели така се сърди, когато закъснявам, че страшно бързах. Не обръщах внимание какво става наоколо и затова не забелязах нищо.

— А сутринта?

— Цяла сутрин бях вътре. Говорих по телефона с мама известно време и затова закъснях. Тази жена не си затваря устата. После хукнах и отидох с колата в мола. Бях закъсняла съвсем малко, но Дели пак се нацупи.

Маги въздъхна дълбоко, припомняйки си неприятното изживяване, и отпи от кафето.

— Спомни си дали не си погледнала през прозореца, докато си говорила по телефона с майка си — подсказа Фийби, — може да си видяла непозната кола или човек, когато си хукнала към срещата си.

— Май никого не видях в квартала днес сутринта. Беше толкова потискащо горещо, че никой не се разхождаше. А, да — с изключение на пощальона.

Фийби протегна ръка и стисна дланта на Маги.

— Къде видя пощальона, Маги?

— Идваше по улицата.

— С колата си ли?

— О, не. Видях ли кола? Просто не си спомням. Много бързах. Само спрях за миг да му махна и да попитам дали има колет за мен.

— Навярно виждаш пощальона по няколко пъти седмично из квартала.

— Ами да. Но този не беше редовният. Беше по-млад и привлекателен и затова му казах и името си, когато попитах дали има колет за мен. Той ми отговори, че няма. После скочих в колата и полетях.

— И как изглеждаше, Маги?

— Ами, с тъмна коса и къса брада. Имаше стройни крака и изглеждаше як. Имам способността да забелязвам привлекателните млади мъже — уточни тя, усмихвайки се на Дънкан.

— Колко висок беше?

— Хммм… Не знам, но не толкова, колкото Дънкан. Осанката му беше добра. Редовният ни пощальон, и той е сладур, но е малко пълен. Този беше изтъкан от мускули.

— На каква възраст беше?

— Господи, не успях да го разгледам добре. — Маги прокара пръсти през косата си, сякаш това щеше да й помогне да мисли по-добре. — На тридесет и пет, може би малко по-възрастен.

— Би ли го познала, ако го видиш отново?

— Не съм сигурна. Беше със слънчеви очила. Господи, Фийби, мислиш ли, че има нещо общо със случилото се с Дейвид? — Постави ръка на сърцето си. — Божичко, могъл е да ме убие на улицата. Бях на не повече от десет метра от него.

— Не знам, но те моля да поработиш с художника към полицейския участък. Дотам ще те съпроводи полицай. Стой тук с Дънкан, докато уредя нещата.

Фийби се отдалечи бързо, а Маги запримигва.

— О, миличък, с какво удоволствие бих пийнала малко бърбън с кафето.

— Следващия път ще донеса бутилка — обеща й Дънкан.

 

 

След като уреди транспорта на полицая и Маги до участъка, Фийби и Дънкан се качиха в чакалнята пред операционната.

— Днес по този маршрут не е имало нови пощальони — съобщи му тя. — Нито пратки за доставяне в квартала до два часа следобед. Тя го е видяла, разговаряла е с него, но това не го е обезпокоило.

— Един мъж може да си пусне брада или да я обръсне. — Дънкан замислено се погали по брадичката с наболи косми. — Променя се видът му.

— Имаме много добър художник. Ще работи и по двата варианта. Той трябва да е наясно, че разполагаме с очевидец. Ако не Маги, друг в квартала е могъл да го види. Достатъчно е умен, за да го знае, но не се притеснява.

Излязоха от асансьора и тя отиде право в стаята на медицинските сестри. Показа значката си.

— Има ли сведения за капитан Дейвид Маквий?

— Още е в операционната.

— Искам някой да влезе, за да провери как е. Моля ви.

— Ще видя какво мога да направя — услужливо предложи една от сестрите. — Изчакайте отвън и ще ви съобщим, ако научим нещо.

В преддверието вече имаше половин дузина полицаи, някои от които тя познаваше. Огледа се и застана в ъгъл, откъдето да вижда вратата.

— Сега ще звънна на няколко места — обясни тя на Дънкан.

— Искаш ли кафе? Долу не пи. Бих попитал дали си гладна, но ще кажеш „не“, затова няма да питам.

— Бих изпила нещо студено. Явно от страх всичко в мен гори. Затова нещо студено ще ми дойде добре. Освен това, Дънкан — продължи тя, преди той да се отдалечи, — когато умът ми се избистри, има цял куп неща, които трябва да ти наговоря.

— Да очаквам ли коментари и оплаквания относно неизпълнението на дадените ми нареждания?

Тя се усмихна и го погледна с широко отворени очи.

— Представа нямам за какво говориш.

— Чудесно. — Докосна устните й със своите. — Тогава с удоволствие ще те изслушам. Ей сега ще се върна.

Обади се първо на Сайкс и му нареди да разпита за фалшивия пощальон в квартала на Дейв, след като фотопортретът бъде готов. Самата тя искаше лично да говори с някой от отдела по обезвреждане на бомби, но си напомни, че възложи тази задача на Сайкс.

Все още не се появяваше нито сестра, нито лекар да съобщи как е Дейв. Тя пое дълбоко въздух, насили се да се настрои оптимистично, доколкото беше по силите й, и набра следващия номер.

— Ава?

— Господи, Фийби! Той…

— Дейв е в операционната и доколкото знам, всичко ще е наред.

— Операционната! Боже милостиви, какво стана? Какво се случи?

— Сега не е време да се впускам в подробности, но искам да знаеш и да кажеш на останалите, че се грижат за него.

— Ще дойда при вас. Искам лично да се уверя. Фийби, не мога да стоя тук, когато Дейв е ранен.

— Съжалявам, но е изключено. И той не би ти позволил да дойдеш. Ава, обещавам ти — обещавам — че ще си първата, на която ще се обадя, когато излезе от операционната. Нужна си ми да се грижиш за мама, за всички там. Разчитам на теб.

По тона на Ава личеше, че тя плаче.

— Знаеш, че ще го направя. Но, моля те, кажи му, когато успееш, че… се моля за него.

— Непременно. Ще ти се обадя, щом науча нещо ново.

Мина почти час преди да им дадат оскъдното сведение, че операцията протича добре.

Час по-късно се появи Сайкс.

— Взривът е бил прикрепен към вратата. Предвидено е било да се взриви пет секунди след отварянето.

— Искал е Дейв да влезе вътре. Със сигурност е щял да загине, ако е бил вътре. — В отчаян опит да облекчи напрежението в главата си, Фийби разтърка слепоочията си. — Какъв взрив е използвал?

— Същият като при Рой. Изкъртена е вратата, прозорците, част от покрива. Всекидневната прилича на третия кръг на ада. Ако беше няколко метра по-близо, сега щяхме да присъстваме на опелото му, лейтенант.

— Ще трябва да купи цял камион цветя на Маги, а после да измисли как да й попречи да го съблече и напъха в леглото си. Какво се разбра за фотопортрета?

— Повечето хора в квартала работят през деня. Намерих обаче един свидетел, който чакал водопроводчик. Гледал през прозореца кога ще дойде и видял заподозрения. Описанието му е мъгляво. Всъщност видял само униформата на пощальон, но времето съвпада с онова, което посочи Маги. Пожарникарите реагираха бързо и това спаси къщата. Но, лейтенант, вътре е пълен хаос.

— А Дейв много си обича къщата — добави Фийби.

— Познавам един човек — обади се Дънкан. — Добре си гледа работата. Да го накарам да поогледа и да прецени състоянието й, ако това ще помогне?

— Хубаво би било. Така Дейв ще има една грижа по-малко. — Отново хвърли поглед към вратата на операционната. — Да, наистина ще е хубаво. Знае ли се как е влязъл?

— Насилил е един от страничните прозорци отзад. Оттам си е осигурил достъп. Задната врата беше отключена. Вероятно оттам е излязъл и дори не си е дал труда да я заключи. Това говори…

Скочи на крака секунда след Фийби. Този вероятно е лекар, мислеше си тя, имаше вид на такъв.

Тя пристъпи напред. Не защото беше с най-висок чин започна разговора; всички в помещението знаеха, че го прави заради силната си привързаност.

— Как е Дейв Маквий? — попита тя. — Аз съм Фийби Макнамара.

 

 

Бяха спрели кръвоизливите и спасили жлъчния мехур. Единият му бъбрек беше натъртен, едната ръка — счупена, в добавка две спукани ребра, мозъчно сътресение, а също повърхностни рани и изгаряния.

Но сърцето му било здраво.

Седеше на стола до леглото му и чакаше. И си спомни как много отдавна той бе седял до нея, докато тя чакаше майка си.

— Опитаха се да ме изритат — заговори му, докато той спеше. — Представа нямат с кого си имат работа. Няма да помръдна, докато не се събудиш и не ме назовеш по име. Чак тогава ще знам, че ще се оправиш. Долу се източва доста полицейска кръв. Има опашка да дадат лептата си, защото са ти прелели сума ти кръв. Маги го е зърнала. Впрочем, с нея те чака тежка задача, скъпи. Доста си й задължен. — Взе ръката му и я приближи към устните си. — Ние всички сме й много задължени. Накарах да ми пратят по факса всички новопостъпващи данни и ще заловим кучия му син, кълна се. Не се съмнявай в това. Но сега искам да се събудиш и да произнесеш името ми.

Мина половин час преди да го усети, че мръдва; че ръката му трепва в нейната. Тя го погали по лицето.

— Дейв? Можеш ли да си отвориш очите? Събуди се и отвори очи. — Когато клепачите му трепнаха, тя знаеше, че е редно да натисне бутона, за да извика сестра, но искаше да останат за секунда насаме. — Дейв, аз съм Фийби.

— Знам. — Гласът му беше дрезгав и пресипнал като на стар пияница. — Чувах те. Какво, по дяволите, стана?

— Добре си вече. — Погали го по косата, докато гледаше как погледът му бавно се фокусира. — Пострада, но сега си добре. В болница си. Понатъртен си, затова лежи кротко. Ще извикам сестра.

— Чакай. Валеше ли? Валеше ли дъжд?

— Адски страшна буря.

— Какво стана?

— Прикрепил е експлозиви към входната ти врата. Влязъл е в къщата ти, Дейв. Много съжалявам.

— Да, вратата се отвори. — За миг той спусна клепачи и по лицето му се изписа болка. — Помня, че вратата се отвори със замах.

— Ти си се държал като любезен съсед и си се канел да помогнеш на Маги с някакви торби. Дяволски добър късмет си извадил. Сега всичко е наред. В края на краищата не всяко добро дело се наказва. Ще се оправиш.

— Видях го.

— Какво?!

— Видях го. — Пръстите му стиснаха нейните. — Беше на отсрещната страна на улицата. Вратата се взриви, аз спрях и го видях.

— И Маги го е зърнала, така че ще съставим портрет. Ще…

— Познавам го. Ти се оказа права. Умно момиче. Винаги си била умно момиче.

— Дейв, Дейв — заповтаря тя по-припряно, — ченге ли е? Това ли ми казваш: че е ченге?

— От отряда за бързо реагиране. Поне беше при тях. Изгониха ли го, преместиха ли го — не знам. Не се сещам. Уокър? Не, не — Уолкън. Веднъж пихме по бира заедно на събирането по случай напускане на колега. Бира на бара, докато говорехме за мача. Уолкън — повтори той, без да откъсва очи от Фийби. — Върви!

Тя хукна към вратата и повика сестра.

— Буден е и започва да го боли. Ти — посочи тя с пръст полицая пред вратата — няма да мърдаш оттук. Не ме интересува дали има земетресение, дали змии и гущери валят от небето, или настъпва Второто пришествие. Няма да мръднеш, докато не дойде онзи, който ще те смени. И никой да не влиза вътре, преди да провериш самоличността му. После влизаш с него.

— Тъй вярно.

— Дънкан. — Господи, помисли си тя, каква благодат е да има мъж до теб, който не те изоставя. — Поршето ти нали може да се движи дяволски бързо?

— Определено.

— Сега ще го подложим на изпитание. Разполагам с име — подхвърли тя, хукнала към асансьора с Дънкан до себе си.