Нора Робъртс
Точно по пладне (26)

26.

В управлението Фийби използва голяма дъска, за да направи диаграма. Чертаеше, добавяше имена и всячески се стараеше да избута разговора си с Дънкан на заден план.

Упорит мачо! Ще се перчи с топките си, когато го приканва да предприеме разумни предпазни действия.

Не очакваше подобно нещо от него. Това само показваше колко погрешно можеш да прецениш някого.

Ако му струва главата — или скъпоценните му топки — вината ще си е негова.

Спря, затвори очи и се постара да се успокои.

Подобно нещо няма да се случи. След като тя не знае къде да открие Дънкан, откъде ще знае убиецът на Рой? И защо ще губи време и енергия да кръжи из града, за да търси Дънкан, рискувайки да го заловят, като предприеме нещо глупаво?

Прекалено умен е, за да постъпи така.

Не се съмняваше, че той има план. Не би й правил намеци, ако непосредствената му мишена е Дънкан. Дънкан можеше и да се превърне в мишена, но не в този момент.

Допусна да се паникьоса, а не биваше.

Отговорите изникват, когато разсъждаваш хладнокръвно и логично.

Беше привлякла още един детектив и униформен полицай с опит да работят по случая.

— Смятаме — подхвана тя, продължавайки да пише по дъската, — че неидентифицираният субект е свързан с някоя от жертвите от женски пол при предишна кризисна ситуация, в която аз съм била медиатор. Знаем, че е набелязал, отвлякъл и убил Рой Скуайър заради връзката му с мен. Знаем, че разбира от експлозиви. Знаем, че е пътувал до Хилтън Хед и се е върнал с жертвата си в Савана с колата на Рой, която намерихме изоставена, с изтрити отпечатъци на паркинга до летището, откъдето или е взел своята, или е наел такси. Не знаем засега как е стигнал до Хилтън Хед. — Обърна се към колегите си. — Детектив Питърс, искам да проверите дали от Савана е наемана кола, която е оставена в Хилтън Хед. А също дали са купувани еднопосочни билети за там било за влак, автобус или самолет. Той, разбира се, може да е наел чартър до там. Не знаем колко дълбоки са джобовете му. Вижте дали частни самолети са летели до Хилтън Хед през последната седмица.

— Защо не е използвал своята кола да отиде и да се върне? — изрази учудването си Сайкс. — Разбира се, ако разполага с такава. Но пътят от тук до там не е толкова дълъг. Защо е използвал колата на жертвата?

— И това не знаем. Възможно е да няма собствена кола.

— Или — обади се Набли, новият член на екипа — тази, която притежава или има на разположение, не е пригодена да побере в багажника завързан мъж.

— Да, може да е прекалено малка — кимна Фийби.

— Или — продължи Набли — просто му допада идеята да се чудим по този въпрос и да губим време, за да открием отговора.

— Напълно е възможно — съгласи се отново тя. — Както е възможно — а аз съм почти убедена в това — субектът да има военна или полицейска подготовка. Наясно е с рутинните ни процедури и затова предприема някои действия, за да увеличи работата ни. Успя да се вмъкне зад периметъра при случая „Джонсън“, да уцели целта и да се измъкне.

— Може да е бил с униформа — предположи Сайкс. — Или да е имал значка.

— Възможно е. Минал е покрай постовете, влязъл е в сградата и в апартамента на Рина Къртис. Жилището е било опразнено, а жената не помни дали е заключила или не, когато е хукнала с децата. Както и да е — той е успял да влезе. Избрал е този апартамент, именно този прозорец. Защо?

— Защото е знаел, че от него видимостта не е най-добра и отрядът за бързо реагиране няма да го използва.

— Съгласна съм. — Отново се обърна към дъската. — Розовите рози на гроба, които още не знаем откъде са купени, говорят за привързаност на неидентифицирания субект към жена, най-вероятно покойница. Това са имената на всички жертви от женски пол при преговори, в които аз съм участвала, — за този участък и по времето, когато работех във ФБР. Бренда Ан Фолк. Мъжът й е чист. Има брат и баща, но по времето, когато е отвлечен и убит Рой, и двамата са били в Мисисипи. На този етап не разполагаме с данни за друг мъж, свързан с нея, който да има мотив или възможност. Тук съм посочила имената на другите представители на силите на реда, работили по случая. Нямаме данни за връзка между някои от тях и Бренда Фолк.

— Възможно е изобщо да не е свързан с някоя от жертвите — вметна Сайкс. — Какво пречи да е откачено ченге или военен? Избрал е някоя от жертвите и иска да ти отмъсти, защото така му нашепва вътрешният глас.

— Тогава ще ни е още по-трудно да го заловим. Жертва номер две, хронологично, е Кристина Венди, член на групировката „Съндаун“ — малка, но изключително терористично настроена единица. Лошо организирани и без средства, но все пак успяха да проникнат в дома на висш служител от аеролиниите „Гълфстрийм“ по време на официална вечеря и да вземат петнадесет заложници.

— Помня случая — обади се Набли. — Ти го ръководеше.

— Да. Изискванията бяха радикални и екстремни, като самата група, и много зле обмислени. След дванадесет часа преговори, през които се разбра, че поне един от заложниците е ранен, ако не и мъртъв, се реши тактическият екип да нахлуе.

— Спомням си, че ги уговори да пуснат децата и бременна жена.

— Да, съгласиха се да пуснат малолетните деца на домакина и гостенка, бременна в седмия месец. Така останаха дванадесет заложници. Двама от тактическия екип успяха да влязат през прозорец на втория етаж и заловиха двама от похитителите. Венди обаче откри огън по силите на реда и беше ликвидирана. Четвъртият терорист се предаде доброволно и влезе в затвора. Още е там. — Помнеше колко ужасно беше всичко, какви писъци се носеха, как кънтяха изстрелите. — Бащата на Венди е бил военен, но отскоро е пенсионер. Никога не е одобрявал действията й и не е стъпвал в Савана или Хилтън Хед по времето, което ни интересува. Тук обаче имаме връзка с военните, както и връзката на Венди с разформированата групировка „Съндаун“. — Отметна кичур от челото си. — Помолих ФБР да се намеси. Знам — побърза да уточни тя, видяла израженията на колегите си, — че случаят е наш, но във ФБР разполагат с по-големи възможности да разследват подобен случай. Следващата е Филипа Делрей, загинала при кражба на колата й. Петгодишната й дъщеря била в колата и двамата крадци я взели за заложник. Били проследени до гараж в западната част на града, където се скрили. Преговорите минаха успешно, детето беше освободено, а похитителите се предадоха. Братът на Делрей е бил в армията и е служил в Германия по времето, когато е загинала сестра му. Сега живее в Савана, както и съпругът на Делрей. Братът, Рикардо Санчес, е в конната полиция.

— Познавам го — обади се униформеният полицай. — Познавам Рик Санчес. Много свестен човек.

— Надявам се да си прав, но се налага да го разпитаме.

Знаеше, че никак не се приема добре, когато ченгета разпитват свои.

— Аз ще говоря с него — реши тя мигновено. — Така стигаме до Анджела Брентайн, убита при опит за обир на банка. Раните й са нанесени в първоначалната фаза, но ни беше отказано да й осигурим медицинска помощ. Почина на път за болницата след четиричасови преговори, когато похитителите най-после се съгласиха да я пуснат. Съпругът й Джошуа Брентайн е бил в Ню Йорк по работа. Оженил се е повторно деветнадесет месеца след смъртта на Анджела, но после се развел. Никога не е служил при военните и не е работил в полицията. Анджела Брентайн няма други живи роднини от мъжки пол.

— Много се писа в пресата по случая — сети се Сайкс.

— Не само заради опита да се обере банката тук, но и заради самия Брентайн. От стар род на Савана е, разполага с пари и статут. Говореше се, че нейната смърт му е спестила неприятен бракоразводен процес.

— Ще говоря с Брентайн съвсем скоро. Офицер Ландоу? Разпитай Рина Къртис от Хич Стрийт. Всякакви подробности, за които се сети преди, по време и след евакуирането й, ще ни бъдат от полза. Поговори и с хората от съседните апартаменти. Избери си някой колега да те придружи. Детектив Сайкс, ти поемаш членовете от тактическия отряд, работили по същия случай. Ще бъдат по-спокойни, ако разговарят с теб, а не с мен. Интересува ме дали някой е зърнал друг офицер, било униформен, било със значка, когото да не е разпознал веднага. Ако някой проявява неохота да говори за това, предлагам да му покажеш снимки от случилото се в „Бонавентюр“, след като Рой Скуайър беше взривен.

— Ще се погрижа, лейтенант.

— Благодаря. — Кимна, защото видя Дейв да влиза. — Хайде да започваме.

Той й даде знак да влязат в кабинета й.

— На широк фронт си се организирала, Фийби, и то за кратко време. Спиш ли достатъчно?

— Малко. Истината е, че задремя ли, все виждам прикования към гроба Рой и взривяването му. По-лесно ми е да съм будна и да действам. Не съм така изплашена, когато работя.

— Семейството ти?

— Не знам. Колко мога да ги държа заключени в къщата? За майка ми е чудесно — засмя се тя уморено и горчиво, — но за останалите? Просто не знам. Ще изляза да разпитам свидетелите, свързани с тези четири жертви от женски пол. Нещо все ще появи. Убедена съм.

— Вземи един от мъжете с теб.

— Нямам свободни хора. Редиците доста оредяха, защото полицаи пазят къщата и придружават Джоузи и Картър на работа. — Прилошаваше й, като си представеше през какво минават брат й и снаха й. — Това очевидно не може да продължи вечно. Не разполагаме нито с достатъчно хора, нито с достатъчно бюджет, за да превръщаме до безкрай полицаи в детегледачки.

— Сега са на поста си, така че поне днес не го мисли. Как се справя Ава?

— Всички, включително и Ава, се справят, доколкото им стигат силите. Защо не й се обадиш или не минеш? Ще я зарадваш.

— Ами… Ще видя. — Пъхна ръце в джобовете си. — Бих те придружил за разпитите, но имам среща в кметството. Ако имаш възможност да избираш не само от хората в участъка, кого би посочила?

Може би най-после той или Ава щяха да предприемат някаква крачка, преди да се пенсионират, но не беше готова да се обзаложи за това.

— Сайкс е солиден и затова държа той да говори с тактическия екип. Лиз Алберта. От друг отдел е, вярно, но я бива. И тя обаче е претоварена с работа…

— Ще се опитам да я освободя. Изчакай десетина минути. През това време звънни у вас. Така ще си по-спокойна.

— Прав си. А ако и ти го направиш, същото ще важи и за теб.

 

 

Срещнаха се със Санчес в парка „Форсит“ и застанаха на сянка заедно с коня му, животно с мъдри очи. Сутрешният хлад беше изместен от жега и кафявата козина на коня лъщеше от пот.

Доста е близо до къщата „Макнамара“, помисли си Фийби. Толкова близо, че с униформа и яхнал хубавия си кон, можеше да наблюдава необезпокояван дома й.

Санчес беше здравеняк, с белег до лявото око и решителна, щръкнала напред брадичка.

Мъжът с бейзболната шапка, който си подсвиркваше, по-висок ли беше, запита се тя. Не можа да си отговори, защото не бе обърнала достатъчно внимание.

— Тя не се е интересувала от колата — обясняваше Санчес за сестра си. — Просто е искала Мариса да излезе. Борила се е с тях, тъй като е искала да защити детето си, затова я наръгали с нож и я оставили да умре от загуба на кръв на улицата.

— Ти в Германия ли беше по това време?

Той кимна.

— Да, но за погребението ме пуснаха в отпуска. Опасявах се, че майка ми няма да го преживее. А и зет ми… Беше като смазан дни наред.

— Бил си едва на деветнадесет, когато е станало. Учил си за оръжеен специалист.

— Мислех да правя военна кариера. Но след Фили… Завърших обучението си и се прибрах вкъщи.

— И две години по-късно си постъпил в конната полиция.

— Точно така. — Присви очи. — Защо са тези въпроси, лейтенант Макнамара? Онзи, който я наръга с ножа, още е в затвора. Да не би да го пускат?

— Не. Ще ни кажеш ли къде беше снощи, офицер Санчес? Между единадесет и три.

— Да, но бих искал да знам защо. Защо ме питате къде съм бил по времето, когато е бил взривен човек в „Бонавентюр“?

— Питам именно защото беше взривен човек в „Бонавентюр“.

— Какво общо имам аз?

— Дай първо да те попитам друго. Не каза как се е спасила племенничката ти в деня, когато сестра ти е била убита.

— Обясних ви, че негодниците убиха Фили, защото им оказала съпротива. Ченгетата ги догонили в гаража. Бяха взели Мариса. Ченгетата заобиколили мястото, накарали ги да пуснат детето, а после похитителите се предали.

— Кой ги накара да се предадат?

— Ченгетата. — Конят изви глава, доловил нетърпението в тона на Санчес, който механично го погали, за да го успокои. — Ченгетата спасиха живота й. Затова и аз станах ченге.

Няма начин това да е човекът, когото търсят, помисли си Фийби и като погледна към Лиз видя, че и тя мисли същото.

— При разрешаването на случая с племенничката ти медиатор бях аз.

— Вие? — Първоначално пребледня, а после поруменя. — Не знаех, че е имало медиатор.

— Не пита ли за подробности?

— Когато пристигнах… Всички бяха в шок, скърбяха. Спомените ми оттогава са съвсем смътни. После се върнах да завърша обучението си. Дипломирах се и се прибрах, но вече не исках нито да знам, нито да се връщам назад. Исках… Исках…

— Да си от онези, които спасяват живот и помагат на хората в беда.

— Да — кимна той на Лиз. — Питахте къде съм бил снощи. Прекарах нощта в апартамента на приятелката си. Ето. — Извади бележник и молив. Името й, телефонът, адресът. Трябва ли ви друго?

— Това е достатъчно. Благодаря, офицер Санчес.

Тя пое листчето, а той бръкна и извади портфейла си.

— Мариса е вече на десет. Ето снимката й.

Фийби видя красиво тъмнокосо и тъмнооко момиченце.

— Прелестна е.

— Прилича на майка си. — Прибра портфейла и протегна ръка. — Благодаря ви от името на сестра ми.

 

 

— Животът е пълен със странни неща — отбеляза Лиз, докато вървяха по широката алея обратно към колата на Фийби. — Променила си посоката на съдбата му. До днес не си го срещала и не си говорила с него, а той се е посветил на дейност в полицията поне отчасти заради нещо, направено от теб преди пет години.

— Може би. Но също така е вярно, че заради нещо, което не съм направила друг път, сега двама души са мъртви.

Лиз проследи погледа на Фийби, насочен към къщата на Джоунс Стрийт.

— Искаш ли да влезеш да видиш как са?

— Не. Хайде да отидем да поговорим със съпруга, за да приключим с този случай. После ще посетим Брентайн.

Делрей се оказа тих, кротък мъж. След пет минути Фийби реши, че той не би размазал и паяк между пръстите си, камо ли да убие човек.

Джошуа Брентайн остави у нея коренно различно впечатление.

Накара ги да го чакат двадесет минути в приемната към кабинета му с изглед към реката. Тежки облаци бяха надвиснали на североизток, забеляза Фийби. Предстоеше да се разрази жестока буря.

Помощничка на Брентайн ги въведе в кабинет, обзаведен по-скоро като пищен салон, отколкото като офис, където се върти голям бизнес.

От мъжа с безупречен костюм лъхаше на елегантност и мощ. Косата му беше сресана назад и разкриваше аристократично чело, но в проницателните кафяви очи не се мярна усмивката, цъфнала на устните му.

— Дами, извинявайте, че ви накарах да чакате. — Стана иззад бюрото и посочи обособения кът за сядане. — Днес графикът ми е доста запълнен.

— Благодаря, че ни приехте, господин Брентайн. Аз съм лейтенант Макнамара, а това е детектив Алберта.

— Моля седнете. Признавам, нямам представа на какво дължа посещението на две от най-привлекателните обществени служителки.

— Провеждаме разследване, при което попаднахме на банковия обир, приключил с трагичната смърт на съпругата ви.

— Така ли? — Облегна се на стола и придоби любезно учуден вид. — Как точно?

— Нямам право да разкривам подробности около провеждащо се разследване. Според данните от досието, когато е загинала съпругата ви, вие не сте били в Савана.

— Точно така. Бях в Ню Йорк по работа.

Фийби огледа кабинета.

— Сигурно доста пътувате.

— Да.

— Банката, в която е убита съпругата ви, не е банката, с която по онова време сте работили за деловите или личните си авоари, нали така?

— Не, не беше моята банка. Не виждам какво общо има това с някакво сегашно разследване, лейтенант.

— Просто потвърждавам подробностите и се извинявам, че ви напомням за трагичен инцидент, причинил ви толкова скръб.

Не й се стори особено опечален, отбеляза Фийби. Не реагира като Фолк, който болезнено преживя напомнянето за смъртта на Бренда.

— Според свидетелски показания госпожа Брентайн е имала сметка в тази банка. Всъщност тя е отишла там във въпросния ден да изтегли всичките си пари и да закрие сметката. Ще ни кажете ли нещо повече по този въпрос, господин Брентайн?

— Какво да ви кажа? — Сви рамене. — Анджела имаш малка лична сметка. Няколко хиляди долара. Ужасен обрат на съдбата е да реши точно в този ден и по това време да отиде в банката.

— Вие не знаехте ли за тази сметка?

— Не съм казал, че не знам. Тя й беше нещо като касичка, ако мога така да се изразя.

— Извинявайте, но се питам защо съпругата на човек с вашето очевидно голямо финансово състояние ще държи отделна касичка, както се изразихте.

— Вероятно е искала да се радва на самостоятелност.

— Но според досието тя не е работила по време на брака ви.

— Не. — Той вдигна нетърпеливо ръка. — Беше достатъчно заета да се грижи за дома ни, да е домакиня, да участва в благотворителни комитети. Съжалявам, но не мога да ви помогна повече и ако ме извините…

— Но да изтегли всичките пари наведнъж? — настоя Фийби. — Това ми направи впечатление, когато прочетох досието във връзка с новото разследване. Озадачена съм.

— За съжаление нито вие, нито аз можем да я попитаме.

— Това наистина е жалко. Готвила се е, предполагам, да ви купи подарък или да ги вложи в нещо безсмислено. Аз винаги купувам нещо безсмислено, щом се видя с пари. Сигурно е имала близки приятелки. Ние, жените, споделяме с тях глупави подробности, които не обсъждаме със съпрузите си.

— Не виждам какво общо има тази подробност с каквото и да било.

— Вероятно сте прав. Поувлякох се. Но пък ме гложди и не обичам, когато не знам нещо. Е, ако ни кажете къде бяхте снощи, ще ни е от полза и след това ще си тръгнем. Къде бяхте след единадесет?

В продължение на десет ледени секунди той не каза нищо.

— Не ми допада подтекстът.

— О, няма никакъв подтекст. Извинявайте, ако е прозвучало така. Но е добре да ни кажете, иначе…

Фийби се обърна към Лиз.

— Иначе и двете ще ни гложди нещо — довърши Лиз с широка усмивка. — И ще се наложи да отнемем още от скъпоценното ви време.

— До единадесет бях на театър с приятелка, после се отбихме за по питие. Прибрах се към един. Ако няма повече…

— Само още едно нещо: името на приятелката ви, за да приключим и да не се налага да ви безпокоим отново.

— Катрин Нордик. — Изправи се на крака. — Моля ви да си тръгнете. Ако имате други въпроси, ще се свържа с адвоката си.

— Не се налага. Пак ни извинете, че ви навяхме мъчителни спомени, и благодарим за отделеното време.

Докато прекосяваха фоайето, Лиз погледна Фийби и сподели:

— Не ми хареса.

— И на мен. Надут глупак. Интересно беше нежеланието му да каже каквото и да било за приятелките на мъртвата си съпруга или за банковата й сметка. Кажи, Лиз, ако си омъжена за изключително богат човек, защо ще заделяш пари настрана?

— За сигурност, ако изключително богатият ми съпруг реши да ме разкара, или обратното.

— А ако има търкания в брака?

— Ще го споделя с приятелка. Направи ми впечатление не само на студенокръвен съпруг, но и на човек, който държи да контролира всичко. Налага се да къташ пари настрана, когато съпругът ти често отсъства от града, а заниманията ти се свеждат до подреждането на цветя и дамски обеди.

— Дали не е имала тайна връзка?

— Ние сме не само привлекателни обществени служителки, но и цинични.

— Ха… Не ми се струва мъртвата съпруга да е била любовта на живота му. От друга страна, ако е имала любовник… може да е смятала да избяга с него и затова да е посегнала към касичката.

— Озовала се е на неподходящото място в неподходящ момент. Човекът, който я е прострелял, и дружките му излежават доживотни присъди, но това може да не е достатъчно за смазан от скръб любовник. Трябва да намери кого да вини.

— Всички в този случай излязоха живи, освен нея. Не докарах навреме медицински екип.

— Нямала си тази възможност — поправи я Лиз. — И аз четох досието, Фийби.

— Ако някой е бил влюбен в нея и се терзае от вина, че тя е отишла в банката заради него, няма да се утеши от факта, че съм „нямала тази възможност“. Хайде да издирим приятелките на Анджела Брентайн, фризьорката й, личния й треньор. Нещастните жени споделят болките си с такива хора. Ако е имала любовник, някой от тях го знае.

— Ще открия най-добрата й приятелка — обяви Лиз и извади телефона си. — Един приятел работи във вестник. Ще го накарам да намери репортажа за сватбата на Брентайн. Най-добрата й приятелка вероятно е била или шаферката й, или поне е присъствала на тържеството.

— Колко е удобно да си наоколо.

— Типът, с когото живеех, смяташе същото, докато не му показах вратата.

 

 

Глинис Колби, дългокрака стройна блондинка, носеше джинси и ленена риза. Фотографското й студио се намираше в ъгъла на третия етаж на обновена къща близо до площад „Грийн“. Различни предмети, между които и много плюшени играчки, бяха наредени край стените.

Повика асистента си Дъб — нисък мъж със събрана на опашка боядисана на кичури коса и ангелска усмивка — и го помоли да поднесе на всички нещо студено за пиене.

— Още ми липсва. Минаха вече три години и току ми хрумне нещо или видя нещо и си казвам: „Ще звънна на Анджи“, но нея вече я няма.

Именно тази емоция липсваше у Джошуа Брентайн.

— От дълго време ли бяхте приятелки? — попита Фийби.

— От четиринадесетгодишни. Глин, Анджи и Дъб — далеч не свята троица. Щяхме да ставаме известни заедно.

— Познавам работата ви — обади се Лиз. — Снимахте моя братовчедка, докато беше бременна. Снимките са разкошни. После доведе и момченцето си да го снимате. Репутацията ви е изключително добра и съвсем заслужено.

— Не се оплакваме, нали, Дъб?

Той остави чашите и я стисна за ръката.

— Анджи беше изключително мила — въздъхна.

— Имахме концепция — продължи Глинис. — Анджи щеше да се специализира в сватбени снимки, аз — да снимам бременни и деца. А Дъб…

— Аз щях да ръководя бизнеса.

— Останах с впечатлението, че Анджела не е работила по времето, когато загина.

— Не. На Джошуа не му харесваше. По-скоро не харесваше нас. — Глинис хвърли поглед към Дъб и размърда вежди. — Смяташе, че й оказваме лошо влияние.

— Мен ме мразеше най-много — обади се Дъб.

Глинис го сръга шеговито в ребрата.

— Все да се изкараш на първо място. Той и мен не понасяше.

— Джошуа се запозна с нея на сватба, която беше отишла да снима — продължи Дъб. — Голямо светско събитие и огромен удар за нас.

— Бяхме се захванали с бизнеса от осем месеца.

— Анджи беше красива. Много красива и мила, както казах.

— Притежаваше и страхотен чар. Джошуа обаче направо я омая. Изпращаше й цели оранжерии цветя. Особено розовите рози, които тя най-много обичаше, устройваше й вечери на свещи, организираше романтични уикенди. След шест седмици се сгодиха, а три месеца по-късно тя стана госпожа Джошуа Брентайн.

— И тогава се започна. — Дъб сви неодобрително устни. — Принуди я да престане да работи. Как щяла да щрака — както се изразяваше той — по сватби? Ако сватбата била достатъчно важна, тя щяла да бъде гостенка на събитието.

— Неин дълг бил да дрън-дрън-дрън — намеси се Глинис и сви рамене. — И тя се отказа. Обожаваше го. Заради него заряза всичко. Той не одобряваше дружбата й с нас и й правеше спънки. Манипулацията е специалитет на семейство Брентайн. Затова от време на време обядвахме заедно тайно или вечеряхме, когато той не беше в града.

— Непозволени срещи — намигна Дъб.

— Кога започна връзката й?

От въпроса на Фийби очите на Глинис се разшириха.

— Откъде знаете?

— Най-добре ни разкажете за нея.

— Не беше случайна или повърхностна. Анджи не беше такава. Джошуа искаше всичко да е както той каже. Не я оставяше да е естествена и тя ставаше все по-нещастна и по-нещастна. Неин дълг бе непрекъснато да е на негово разположение, но той самият можеше да прави каквото иска.

— Не се разгорещявай — опита се да я успокои Дъб и я погали по рамото.

— Добре. — Глинис си пое дълбоко въздух. — Добре. Тя много страдаше, но Джошуа не искаше да отстъпи за каквото и да било. Не желаеше и да чуе за психотерапия, когато изпадаше в депресии. По онова време тя вече нямаше собствени пари. Всичко беше на негово име. Даде си обаче сметка, че нещата ще стигнат до развод, и започна да идва тук два пъти седмично. При възможност и по-често. Подготвяше фоновете, проявяваше филми, вадеше дигитални снимки — всичко, с което можеше да ни помогне, а ние й плащахме в брой.

— Срещна някакъв мъж. Не ни каза кой е, но беше щастлива. — Дъб извади синя кърпичка и я подаде на Глинис да си избърше очите. — Лицето й отново се озари.

— Кога стана това?

— Около шест месеца преди да загине. Наричаше го Ланселот. Това беше галеното й име за него.

— Как се свързваха един с друг?

— Тя си купи предварително зареден с импулси мобилен телефон. Идеята беше негова, нали, Дъб?

— Да. Анджи твърдеше, че той знае какво да направи, когато се налага. Слушайте, хората, които са виновни за смъртта й, са в затвора. Какъв е смисълът да вадим на бял свят тази история сега?

— Ще ни помогне по друг случай. Всичко относно мъжа, с когото е имала връзка, ще ни е полезно.

— Май държеше квартира в западната част на града, където се срещаха. — Глинис погледна към Дъб, който кимна. — Видях я в деня преди да загине. Беше окрилена. Съобщи ми, че е решила да напусне семейното огнище, да се разведе. Веднага след това тя и нейният Ланселот щели да се оженят. Щяла да изтегли всичките си налични пари и да замине за Рино, за да уреди формалностите около развода. Искаше да стане възможно по-бързо. Тя все бързаше.

— Да знаете нещо друго за него? Да е споменала нещо, колкото и незначително да ви се струва?

— Мисля, че усилено се занимаваше да поддържа тялото си във форма. По думите й отделял много внимание на физическото натоварване. Показвал й как да стане по-силна.

— Сини очи — сети се Дъб. — Един ден му купи риза и каза, че ще подхожда на очите му. Също така готвел добре.

— Точно така. Точно така. Спомена колко секси било да го наблюдава как готви. Помня колко се изненадах, защото не си го представях пред печката.

— Защо не?

— Ами от другите приказки за него и бях останала с впечатлението, че е изключителен мачо. Ако трябва да съм честна, притеснявах се за нея. И двамата се притеснявахме. Този мъж беше пълна противоположност на Джошуа и се питахме дали просто не залита в другата крайност. Явно беше темпераментен, як и жилав. Наричаше го синия си рицар.

— Защо?

— Не знам. Възможно е заради очите му.

Или заради синята униформа, помисли си Фийби.

— Настояваше да напусне Джошуа. Не му харесваше да спи при друг мъж, макар Анджи и Джошуа вече да не правеха секс. Тя твърдеше, че нейният Ланселот полудявал, като си представел как лежи до друг, и мисля, че това й се нравеше. Отново я караше да се чувства желана и жизнена. Но на мен ми приличаше повече на поредната манипулация.

— Тя явно имаше нужда от глътка въздух — додаде Дъб. — Но този тип я караше да се чувства като богиня, обожавана и недосегаема. Нищо лошо нямало да й се случи, ако е с него. Така й обещал.

— Но й се случи — промълви тихо Глинис. — Случи й се най-лошото.

— Той никога ли не ви потърси след смъртта й?

— Не.

— Къде са фотоапаратите й? — попита Фийби.

— Не знам. Държеше ги при мистериозния мъж. Имаше два и известно време проверявах по заложните къщи и магазините втора употреба дали не ги е продал. Щеше да е хубаво да имаме спомен от нея.

— Бихте ли ги разпознали?

— Да, стига да ми попаднат в ръцете. Тя рисуваше върху апаратите си малки розови пъпки. Нещо като запазена марка. Розовите рози й бяха любими.

 

 

— Розови рози като на гроба, към който Рой беше прикован. — Беше насърчително, помисли си Фийби, поне това да се потвърди. — Ланселот е нашият човек.

— Да. Сега ни остава само да открием синеок мъж в отлична физическа форма, който може да готви и живее в западната част на града. Или поне е живял там преди три години.

— Не забравяй за вероятността да е ченге. Как едно ченге от западната част на града ще се запознае с тъжната принцеса от Гастън Стрийт? — Фийби затвори очи и се помъчи да си представи. — Тя се е занимавала с благотворителна дейност, посещавала е светски събития. Много ченгета се хващат като частна охрана нощем. Трябва да проверим кой е напускал редиците ни през последните три години и е на възраст между тридесет и четиридесет. Той явно е млад и вече не работи, защото няма как хем да дава дежурства, хем да планира отмъщението си.

— Ако сме тръгнали по правилния път, вторият й телефон най-вероятно е бил у нея, когато е отишла в банката. Нормално е след смъртта й личните й вещи да са предадени на съпруга й.

— Точно така. — Осъзнавайки, че е пропуснала този детайл, Фийби погледна с възхищение Лиз. — Права си и в такъв случай той е проверил кой й се е обаждал и кому се е обаждала тя. Да го оставим да се попържи още малко, а после отново да се срещнем с него.

Фийби погледна на изток, докато се качваха в колата. Бурята щеше да се разрази съвсем скоро.