Нора Робъртс
Точно по пладне (25)

25.

Пристигна достатъчно рано, за да прегледа още папки и да добави нови имена към списъка си. Фийби познаваше доста колеги от местното бюро на ФБР, затова без затруднение щеше да си набави интересуващите я досиета от времето, когато работеше там.

Откакто стана медиатор четиринадесет души й се бяха изплъзнали.

Майка й е права, призна Фийби. Не обича да губи, а не успя да спаси тези четиринадесет души.

Нямаше значение, че трима починаха от раните си, получени преди тя да пристигне на мястото на инцидента.

Е, сега трябва да провери отново всички тези случаи.

Стана от бюрото, готова да тръгне, но се сблъска със Сайкс на вратата.

— Лейтенант?

— Влизай. Алибито на Арни Мийкс потвърдено ли е?

— Да. Разказите им съвпадат. — Сайкс направи физиономия, все едно е налапал резен лимон. — Пък и жената, с която мами съпругата си, има любопитна съседка. Видяла Арни да влиза малко преди десет вечерта в неделя. Познава и колата му, защото я е виждала и друг път. Паркирал близо до кръстовището, но тя видяла колата, когато излязла да разходи кученцето си Лулу към полунощ.

— Ясно.

— Наложило се да изведе животното пак точно преди зазоряване. Питала ли си се защо хората си взимат куче, след като ще ги измъква от леглото преди изгрев, за да поливат петуниите?

— Всъщност доста разсъждавам по въпроса напоследък.

— Дъщеря ти иска кутре ли? — запита той развеселен.

— Превъзходен детектив си, Бик. Да, точно това иска.

Сайкс погледна бележките си.

— Господарката на Лулу го е видяла да излиза от дома на Мейлийн Хатауей именно при втората разходка.

— Е, значи алибито му е желязно.

— Жалко. Но пък трябва да ти кажа, че си заслужава тази Мейлийн. Има гърди на богиня, но мозъкът й е колкото фъстък и е свирепа като ранен питбул. — Усмихна се доволно. — Мисля, че превръща живота му в ад. Прибави тормоза на съпругата му вкъщи и си представи положението му.

— Чувствам се достатъчно подла да призная, че ми е много приятно да го чуя.

— Ще проверя докъде са стигнали колегите в изследването на колата на жертвата. Ако от негодника е паднал дори един косъм, лейтенант, те ще го намерят и това ще ни помогне да открием похитителя.

— Защо не го оставиш за по-късно? Искам да разпитаме някои хора. Някои ще наобиколим, а с други що говорим по телефона оттук. Ще ти обясня по пътя.

Тя си взе чантата, но отново я остави, защото видя сержант Мийкс да влиза в приемната.

— Ще те догоня след няколко минути, детектив.

Той хвърли поглед през рамо и лицето му придоби мрачен вид.

— Готов съм да те изчакам, докато приключиш.

— Няма нужда. Дай ми няколко минути.

Сайкс и Мийкс се разминаха като буреносни облаци на вратата й.

— Ще съм на бюрото си, лейтенант — обяви Сайкс, без да откъсва поглед от посетителя.

— Благодаря, детектив. Какво обичате, сержант?

— Добър ден, лейтенант.

Тя запази невъзмутимо изражение, докато сержант Мийкс затваряше вратата на кабинета й.

— С какво мога да ви помогна тази сутрин?

— Вие пострадахте — започна той, — заради което синът ми загуби значката си. Съпругата му и неговият син са доста нещастни от този факт.

— Съжалявам, че снаха ви и внукът ви са разстроени, понеже синът ви се погрижи да попадна в болница, сержант Мийкс. — Говореше спокойно, но с леден тон. — И моето семейство беше и още е разстроено от случилото се. Особено седемгодишната ми дъщеря.

— Да оставим обстоятелствата, при които пострадахте. Да ви напомня ли, че когато са ви връчвали значката, сте изразила готовност да поемете съпътстващите рискове? Жена с малко дете трябва да прецени дали да постъпи на работа в полицията.

— Разбирам. Разбирам и откъде синът ви е наследил отношението си към жените в силите на реда. Има ли нещо друго, сержант, защото независимо от мнението ви за избора ми на кариера, ме чака работа.

Гневът, който несъмнено бушуваше у него, не се изписа по лицето му. Притежаваше, както отбеляза Фийби, самоконтрол — нещо, от което синът му бе напълно лишен.

— Съветвам ви да внимавате.

— Това заплаха ли е?

— Аз не заплашвам — отвърна Мийкс безизразно. — Получили сте някои натъртвания, които вече ми изглеждат попреминали, а синът ми загуби значката и репутацията си.

— Но пък не е в затвора.

— Това ли искате? Затова ли сте пратили човек в службата му да го разпитва? Изпратили сте и хора, които да го изведат от дома му, да го разпитват пред съседите и семейството му. Разпитвали сте и съпругата му.

— Какво искам аз не е важно. Неговите постъпки му осигуриха разпитите. Нямаше да бъде изведен от дома си и разпитван пред съседите и семейството си, ако преди това не беше посегнал на детектив Сайкс. Не прочетохте ли тази част от рапорта?

— Ако е бил провокиран…

— Вие винаги ще го оправдавате, защото сте му баща. Но когато влизате в този кабинет с униформа, сте и представител на силите на реда. Не го забравяйте. Забелязвам, че не се оплаквате, задето съм изпратила човек да разпита омъжената любовница на сина ви, за да проверя алибито му.

По изписалите се върху лицето му изненада и разочарование видя колко умело е нанесла удара си. После очите му отново станаха безизразни.

— Постигнахме споразумение, лейтенант Макнамара. Ако продължавате да тормозите сина ми, ще се оплача на прокурора, на началника на полицията и на кмета.

— Разполагате със свободата да се оплачете на когото искате, сержант. — Вътрешно беснееше, но не допусна да й проличи. — Преди да го направите обаче, ще ви напомня, че вместо да отговаря на въпроси в дома си или да поиска да бъде разпитан другаде, синът ви е заплашвал двама от моите офицери и е нападнал единия. В прерогативите ми е да прекратя условната му присъда и той да си я излежи в щатския затвор. — Замълча, за да му позволи да осмисли чутото. После опря длани на бюрото и продължи: — Ще бъда честна, сержант Мийкс. Съветвам ви, вместо да идвате тук и да си придавате тежест в кабинета ми или да ме заплашвате с приятелите си, с които ходите на риба и играете голф, да помислите дали да не осигурите на сина си професионална помощ. Той лесно и бързо се гневи, а това никак не му е от полза.

— Ако си въобразявате, че ще успеете да го натопите за убийството…

— Нищо подобно няма да правя. По отношение на този случай той е чист. А когато човекът, който определено изпитва антипатия към мен, не е заподозрян, имаме възможност да се съсредоточим върху други хипотези за убийството на Рой Скуайър. Ако ме извините, тръгнала съм да правя точно това.

— Нямаше защо да го извеждате от дома му с белезници.

Сега вече гласът му прозвуча уморено, забеляза тя. И тя се чувстваше не по-малко изтощена. Гневът отначало те изпълва с енергия, но после ти изцедява силите.

— Нямаше да му сложат белезници, ако не беше обиждал детектив Алберта и ударил детектив Сайкс. Опитал се да удари и Алберта и затова офицерите са били принудени да го обезвредят. Синът ви е на двадесет и седем години. Дълбоко се надявам след двадесет години дъщеря ми да е достатъчно силна да се защитава сама и да няма нужда майка й да го прави. — Фийби отвори вратата. — Не идвайте повече тук да ме сплашвате. Обърнете се направо към ОВР или към началника, или към кмета, или дори към губернатора на Джорджия. Но не идвайте тук да ми говорите за безразсъдното си дете. — Излезе в приемната. — Детектив Сайкс, да вървим.

— Да, лейтенант.

Сайкс се измъкна иззад бюрото, без да си даде труда да заличи усмивката по лицето си, и тръгна след Фийби.

 

 

Започна с най-стария си случай. Тогава още беше специален агент Макнамара, току-що завършила Куонтико. Запозна се с Рой чак след няколко седмици, спомни си тя.

Хубав ден в късната есен, с лек бриз.

Косата й тогава беше по-дълга, нали? Да, стигаше до раменете и тя обикновено я прибираше назад, защото й се струваше, че така е по-официално и има по-професионален вид.

И защото се чувстваше сексапилна, когато в края на деня махаше фибите и я разпускаше.

По онова време Ава още живееше в предградията, а Картър беше върлинест гимназист с набола брада. Светът на майка й се свеждаше до четириъгълник, образуван от преките около тях, но тогава никой не говореше за това.

— Нескопосано отвличане. Но така или иначе — първият ми провал. Жена, излязла от родилното отделение на болница в Билокси с новородено момиченце. Престорила се на медицинска сестра. Донесла бебето тук, в Савана, и го представила за свое. Съпругът й се изненадал, защото знаел, че е на гости при сестра си за няколко дни. Казала му, че намерила бебето подхвърлено и това било знак от Бога, понеже не успяла да забременее през осемгодишния им брак, независимо от няколкото хиляди долари, изхарчени за лечение на безплодието.

— Повярвал ли й?

— Не, но много я обичал. — Тя спря на светофара и изчака да стане зелено. — Видял по телевизията репортажите за откраднатото момиченце и свързал събитията. Опитал се да говори със съпругата си — Бренда Ан Фолк, тридесет и четири годишна, но тя отказала да го слуша. Не виждал ли той, че бебето има нейните очи? Обадил се на сестра й, при която изобщо не била ходила, и на родителите й — те силно се притеснили и изплашили. После, като не се сещал какво друго да направи, се опитал да й отнеме бебето.

Спряха пред спретната офис сграда. Фийби слезе, а Сайкс побърза да я последва.

— Взела пистолета на мъжа си, насочила го към главата му и му казала да остави бебето й, защото било време малката да поспи.

— Прилича ми на луда.

— Луда беше.

Влязоха в асансьора и Фийби натисна копчето.

— Той се изплашил детето да не пострада и го оставил. Опитал се да говори с жена си, но тя стреляла по него. За щастие куршумът минал през бицепса. Тя се заключила с бебето и избутала шкаф пред вратата. Съпругът звъннал на горещата линия, съобщена в телевизионния репортаж. Малко след това пристигнах като медиатор.

— Бебето оцеля ли?

— Бебето — да. Пищеше от глад, докато го извадим, но иначе беше съвсем невредимо. — Чуваше го, помисли си Фийби, чуваше отчаяния плач на детето в главата си. — Бренда Ан Фолк обаче не оцеля. След два часа преговори, когато реших, че съм я уговорила, тя обяви, че май е време да се предаде. Оказа се, че под „предаде“ разбира да опре пистолета в слепоочието си и да натисне спусъка.

Излезе от асансьора, прочете табелките по вратите и влезе там, където пишеше „Компас Травел“.

Беше малък офис с две бюра и дълъг плот в дъното на помещението. По лавиците на шкафовете имаше брошури, а стените бяха украсени с плакати на екзотични кътчета.

Тя мигом разпозна Фолк, независимо от оредялата му коса и очилата, кацнали на върха на носа му. Пишеше нещо на компютъра. Фийби поклати глава на усмихнатата жена зад плота и пристъпи направо към бюрото на Фолк.

— Извинете, вие ли сте господин Фолк?

— Да. С удоволствие ще ви помогна, ако ме изчакате. Но можете да се обърнете и към Шарлот.

— Съжалявам, господин Фолк, но трябва да говоря с вас.

Фийби му показа значката си.

— О! Ами, добре…

Тя видя как слисаното му изражение се разсея, когато я разпозна, и после — как го обзе шок и сянката на стара мъка.

— Познавам ви… Вие… Вие говорихте с Бренда, когато…

— Да, аз бях. Тогава бях във ФБР. Аз съм Фийби Макнамара, господин Фолк. Работя в полицейския участък на Савана-Чатхам. Това е детектив Сайкс.

— Какво искате?

— Има ли място, където да поговорим насаме, господин Фолк?

Той свали очилата и ги сложи на бюрото.

— Шарлот? Сложи табелата „Затворено“ и заключи вратата. Ние с Шарлот сме сгодени. Нямам тайни от нея. Тя знае всичко около случая с Бренда.

Шарлот заключи и бързо застана до Фолк. Беше хубава, едра жена. Фийби прецени, че е към четиридесетте. Шарлот сложи ръката си със семпъл диамантен пръстен върху рамото на Фолк.

— За какво става дума? — попита тя.

— Ще се омъжвате ли?

— След две седмици.

— Честито. Господин Фолк, съзнавам колко тежки моменти преживяхте. Вие постъпихте както трябва, но аз не успях да ви помогна.

— Постъпил съм както трябва ли? — Посегна и хвана Шарлот за ръката. — Не е вярно.

— Пийт…

— Не е вярно — повтори той. — Не осигурих помощ за Бренда. Знаех колко много иска бебе. Но не си мислех, че знам — поправи се той. — „Добре си живеем, нали? Защо ни е дете?“, все й казвах. Не виждах или не исках да видя какво й е. Купих й коте, сякаш то можеше да е заместител на дете.

— О, Пийт, недей…

Той само поклати глава и продължи:

— Бяхме женени от осем години и живеехме заедно две години преди това, а не знаех какво й е на душата. Не подозирах колко копнее за дете. Нещо у нея се прекърши. Надявах се гостуването при сестра й да й се отрази добре, но откъде да подозирам… Трябваше да видя, че нещо у нея е прекършено. Нещо беше пречупено, а аз не й подадох ръка. Бренда не можеше да живее, след като разбра, че ще вземете бебето. Изобщо не й помогнах.

 

 

— Тежко беше — отбеляза Сайкс, когато отново се озоваха навън.

— Гадно беше да го връщам в миналото.

— Гадно е и да взривиш невинен човек. — Сайкс трепна. — Извинявай, лейтенант, не се усетих.

— Няма нищо. Как преценяваш Фолк?

— Не те разпозна, когато го заговори, а нашият човек би те разпознал. Може да е първокласен актьор, но не ми се вярва. Намерил си е свястна жена, има свой бизнес, води сносен живот. Не си го представям да зареже всичко това, за да си отмъсти.

— Съгласна съм. — Тя извади слънчевите си очила. — Следващ в списъка ми — докато сме в района — е жертва при банков обир. Трима мъже ограбили две банки: почнали от Атланта и опитали да ограбят една и тук, но не им провървяло. Засекли номерата на колата, с която пътували, и ни извикаха. Първоначално имаше стрелба и пострада жена. Успях да ги уговоря да я пуснат, но се оказа прекалено късно. Почина, преди да стигне до болницата.

— Това как се свързва с теб?

— Тя почина, което е достатъчно. — Заровичка из чантата си, защото мобилният й телефон звънеше. Свъси вежди, когато на дисплея се изписа непознат номер. — Фийби Макнамара.

— Здрасти, Фийби.

Направи знак на Сайкс, който отби бързо, за да използва своя телефон да даде указания да засекат обаждането.

— Кой звъни?

— Тайният ти обожател, сладурано. Много трогателно, че Рой беше вписал твоя номер в неговия телефон. Исках да проверя дали е верен, да видя как си. Изглеждаше разстроена, когато излизаше от участъка сутринта.

Фийби притисна телефона с рамо към ухото си и затърси бележника в чантата.

— Много си смел, щом се навърташ, където има толкова много ченгета.

„Южняшки, характерни за Джорджия интонации. Гласът е удовлетворен, саркастичен.“

— Това не ме притеснява. Знаеш ли, Рой спомена, че си страхотна в леглото.

— Звъниш, за да ми говориш мръсотии ли, или имаш да кажеш нещо?

„Сладурано. Страхотна в леглото. Иска да сплаши.“

— Просто си убивам времето. О, ти не си губи своето, като се опитваш да ме засечеш. Не живеем ли в страхотен век? Влизаш в магазин, купуваш телефон с предварително предплатени минути, който винаги можеш да хвърлиш. Не видях хубавото ти момиченце да отива на училище днес. Да не е болна?

Бележникът в ръката й се разтрепери и падна на пода. Наложи се да прехапе устна, за да прогони заслепилия я гняв.

— Шпионираш малки момичета, така ли? Не е ли под достойнството на умник като теб?

Стараеше се да звучи хладно. Наведе се над падналия бележник и продължи да пише.

„Наблюдава къщата, семейството. Иска да го знам.“

— Защо двамата с теб не седнем да проведем истински разговор?

— Ще го направим, обещавам ти. Ще си поговорим дълго и изчерпателно. Ти няма да знаеш кога, как или защо, докато не му дойде времето.

— Коя е тя? Много ли я обичаше? Тя как загина?

— Ще си поговорим за всичко това. Да знаеш, че можех да ликвидирам гаджето ти, докато вечеряхте романтично на яхтата му. Държах го на мушка. Следващия път може да натисна спусъка. Да си дам зелена светлина. Довиждане, Фийби.

— Затвори — каза Фийби на Сайкс.

— Дръж твоя отворен. Ще се опитат да проследят обаждането по твоя сигнал.

— Използва нерегистриран апарат. Движеше се, докато говореше с мен. Чувах шум от улично движение.

Освен това ще се освободи от него. Прекалено е умен да го задържи.

Огледа се наоколо, хвърляйки поглед към редицата магазини отсреща. Той можеше да е навсякъде. Може би дори шофираше, докато разговаряше с нея. Откъде да знае?

Седна удобно и прегледа записките си.

— Мисля, че е ченге — обяви накрая.

— Какво?!

— Умен е, но е и надменен.

— Умен и надменен е равно на ченге?

— Има потребност да покаже, че е по-умен и по-добър от останалите. — Потупа с химикалката бележника. — Заяви, че е можел да убие Дънкан, докато вечеряхме на яхтата му. Употреби думата „ликвидирам“. Също така каза: „Да си дам зелена светлина“.

— Това какво общо има… Чакай! — Сайкс се заслуша в собствения си телефон. — Засекли са го на Ривър Стрийт — препредаде той на Фийби. — Движил се е на запад, но са го загубили.

— Хвърлил е апарата в реката, това е направил. Малко вложени пари, а дават голям резултат. Но му беше нужно да ми нанесе този последен удар. Не каза: „Можех да застрелям гаджето ти“, а „Можех да ликвидирам гаджето ти“. Така говорят ченгетата или военните. — Вдигна ръка, за да даде знак на Сайкс да не я прекъсва. — Вярно, всеки, който гледа телевизия, може да попие този жаргон, но от устата му излезе естествено. Не допускам предварително да се е готвил да ми го съобщи. Просто неволно се изплъзна от устата му, за да ме притисне. „Ликвидирам“, „зелена светлина“ — цивилен не говори така. Или е ченге, или военен. Или някога е бил.

— Арни е чист.

— Изобщо не е Арни Мийкс. Този, който се обади, е някъде в досиетата. Там е. Първо ще се свържа с Дънкан, за да съм сигурна, че е в безопасност, а после с теб продължаваме да търсим този кучи син.

Сайкс остана смаян от развилнялата се пред него червенокоса жена и единствено успя да промълви:

— Слушам, лейтенант.

 

 

Дънкан влезе в къщата на мама Бий, без да чука. Никога не му се бе налагало да чука точно на тази врата. Извика я по име, но понеже не чу нито телевизор, нито включено радио, прекоси къщата.

Ако беше вътре, щеше да е включила нещо от своите „компаньони“. Не обичаше особено тишината. Той се движеше свободно из къщата, все едно е неговата, и я зърна през прозореца на кухнята.

Беше коленичила пред една от цветните лехи, със сламена шапка, богато украсена с панделки, на главата. На ръцете беше нахлузила чифт яркорозови ръкавици.

Щом я зърна, сърцето му преля от любов.

Тя му стана майка, когато той беше вече мъж, осигури му семейството, което никога не се бе надявал, че ще има, даде му дом, в какъвто никога не бе живял.

Знаеше, че ще открие кана чай в хладилника и бисквити в кутията. Извади две чаши, напълни ги с лед и намери чиния за бисквитите. Изнесе всичко на масичката, засенчена с червен чадър, и отиде при мама Бий.

Тя си тананикаше; явно следваше мелодията, която в момента слушаше по ем-пе-тройката, забучена в ухото й.

Наведе се, за да я докосне по рамото с надеждата да не я стресне, но самият той отскочи, когато тя заговори.

— Момче, защо не си на работа?

— Не очаквах да си ме чула.

— Не те чух, но видях сянката ти. Е, какво — лентяйстваш ли днес, Дънкан?

— Имах среща за проекта около склада сутринта и ми предстоят няколко срещи по-късно. Ако обаче човек не може да отдели малко време, за да пофлиртува с любовта на живота си, тогава за какво да живее?

Тя му се ухили, но не пропусна да го плесне шеговито.

— Хубави ги каканижеш, но защо не флиртуваш, докато скубеш някои от тези проклети плевели?

Шапката пазеше очите й от слънцето, но по челото й ясно се виждаха капки пот. Стига й толкова градинарстване в тази жега, прецени Дънкан.

— Ще изтръгна няколко плевела, след като пофлиртувам с теб, докато пием чай и изядем няколко бисквитки — отсече.

Тя хвърли поглед към масата.

— Звучи и изглежда съблазнително. Помогни ми да се изправя.

Настаниха се на масата: мама Бий пъхна розовите ръкавици в джоба на престилката си и с наслада отпи от чая.

— Днес е задушно — отбеляза тя. — Следобед сигурно ще вали. — Дано срещите ти са на закрито.

— Някои са, други — не. Защо не ми позволиш през лятото да те изпратя на круиза, както съм си наумил, мамо Бий?

— Много си ми харесва тук. Какво ти се върти в главата? Не си дошъл само да флиртуваш с мен. Тревожиш се за червенокосото момиче ли? Финеас ми каза какво е станало с бившия й съпруг. И ти си присъствал на случилото се.

— Беше… Нямам думи да го опиша.

— Много зловещо било. Ако намериш думите, ще ти олекне. Трудно ли ти е да спиш напоследък? Да ти приготвя ли билков чай? Ще ти помогне.

— Не, добре съм. Лоша работа, мамо. Този тип твърди, че е убил хлапето, което взе заложници в магазини за алкохол. Застреля го, след като Фийби го увеща да излезе. И затова се тревожа за нея. Тя си владее занаята, но все пак…

— Когато някой има значение за теб, нормално е да се притесняваш.

— Семейството й е барикадирано в дома й, а тя е навън. Майка й… Тя също е имала житейски неприятности.

Неволно й разказа всичко, което знаеше, за което се досещаше или беше видял с очите си.

— На момичето явно никак не му е лесно. Разбира се, на всяка жена, която отглежда сама детето си, не й е лесно, пък и майка й с този проблем… — Мама Бий хвърли поглед към градината. — Не знам какво бих правила, ако не можех да отида където искам, когато искам. Не си представям да не се отбия при съседката, да се пошляя из пазара. Страхът е тежко бреме. Отговорността — също. Това са сложни неща, Дънкан, без да намесваме тази ужасно грозна история, която се случи.

— Те като че ли са си разработили система за оцеляване, но Фийби сякаш е лепилото, което ги държи свързани. Знае как да постъпи. Забелязах го още докато говореше със Самоубиеца Джо. Направо е магнетична.

— Хлътнал си по нея, така ли?

Той леко се усмихна и вдигна чашата.

— Май да. Но моментът, изглежда, не е подходящ. Трудно е да очароваш жена при дадените обстоятелства. — Сви рамене. — Това обаче ще почака. Не бива да се губи време да се открие типът, който явно я преследва.

— Нейната работа е да го открие. — Веейки си с шапката, тя го изгледа изпитателно. — На теб очевидно ти е трудно да стоиш настрана и да я оставиш да си свърши работата.

— Да, така е. Права си. Поне за конкретния случай. Този тип иска да я види мъртва. Още по-лошото е, че преди това иска да я види да страда. Ако си хлътнал по някого, как да стоиш настрана, когато някой иска да го нарани?

Мама Бий разчупи бисквитка наполовина и му подаде едното парче.

— За това ли дойде? Да ти кажа как да постъпиш?

— Не, не съвсем. Тя доста прилича на теб. Прави каквото трябва, грижи се за семейството си. И определено не обича да й се казва как да постъпва. Всъщност, май търся начин да й помогна, без да се натрапвам. Много е темпераментна и няма да се подвоуми да ме изрита.

— Аха. Нещо като пристигането ти тук и осенилата те мисъл: „Мама Бий вероятно е стояла на слънце вече твърде дълго. Редно е да седне да си почине и да изпие нещо студено“. Затова приготви всичко и го поднесе, без да се налага да ми казваш да спра, и така не се стигна дотам, да спорим по въпроса.

Той се ухили и отхапа от бисквитката.

— Нещо подобно.

— Хитрец си ти, момче. Винаги съм ти се възхищавала за това. Ще измислиш как да се справиш. Хайде, върви сега да плевиш, а аз ще изпия още един чай.

— Слушам.

Телефонът му звънна точно когато ставаше.

— Фийби е — възкликна той, след като погледна дисплея. — Здрасти. Точно щях…

Докато си наливаше чай, мама Бий наблюдаваше Дънкан. Познаваше го добре и забеляза как по лицето му премина раздразнение. Фийби, помисли си тя, не е единствената, която проявява темперамент.

— Днес имам няколко срещи. Не, няма да ги отменя. Фийби, престани. Не забравяй, че не можеш да ми нареждаш, защото не работя за теб. Не, ти млъкни за момент. Няма да отменя срещите си, защото някакъв психопат би могъл да ме издири по улиците на Савана и евентуално да реши да ми стори зло, и определено няма да се прибера вкъщи и да се заключа като истерична ученичка. В случай че си пропуснала да забележиш — имам топки.

Мама Бий наведе глава, поклати я и въздъхна.

— Не, не съм сексист! Какво?! Ще ме затвориш принудително, за да ми осигуриш безопасност? Само посмей и ще видиш какво ще последва. Ще говорим по-късно, лейтенант Макнамара. Сега съм зает.

Затвори и прибра телефона в джоба си.

— Иска да зарежа всичко и да се скрия вкъщи като жалък страхливец. Заплаши, че ще изпрати ченгета да ме затворят насила.

— На кого звъниш? — попита тя, когато той отново извади телефона.

— На сина ти, моя адвокат. Ще видим дали ще й хареса…

— Остави апарата, глупако. Иди да плевиш, за да се охладят страстите.

— Няма да позволя…

— Ти няма да позволиш, тя няма да позволи. Добре. Говорете за това по-късно, както предложи. Междувременно няма защо да наливаш масло в огъня, като звъниш на адвокат. Ако завариш ченгета на прага, когато се прибереш, тогава се обади на Финеас. В момента лехата трябва да се оплеви.

Деца, помисли си мама Бий, докато Дънкан, мърморейки, тръгна да изпълни заръката й. През половината от времето влюбените са като каращи се деца.

Именно в това отношение усещаше най-силно липсата на мъж до себе си.