Нора Робъртс
Точно по пладне (24)

24.

Избута го на заден план в съзнанието си, заключи тревогата и безпокойството, предизвикани от виждането, чуването и наблюдаването на Арни Мийкс. Нямаше време да се справя с тях сега. Те, както добре съзнаваше, щяха да свият стомаха й на топка, но все ще намери начин да се успокои. В подходящ момент ще настане и за това време.

Дотогава обаче има цял списък от по-належащи задачи.

Озовала се отново на Джоунс Стрийт, тя паркира и слезе от колата. Защо, запита се, понякога й се струва, че къщата се надвесва застрашително над нея. Обикновено минаваха седмици, дори месеци и тя не мислеше за нея като друго, освен като за свой дом — красиво, поддържано място, където да отгледа детето си, да подслони майка си и приятелката, място, където се храни, спи, живее и дори от време на време кани гости.

Какво значение има, че не тя бе избрала да живее тук? В края на краищата това е само една къща, изградена от стъкло и тухли. Призракът на братовчедката Бес отдавна беше избледнял.

Притесняваше я липсата на избор, прецени тя. Въпросът беше, че няма друг избор.

Макар да съзнаваше, че вътре я очакват с нетърпение, Фийби отиде до портата към вътрешния двор. Изпита потребност да постои далеч от полицейската кола, от надвисналите над нея тухли и стъкло.

Тук поне има избор, независимо че го оставя предимно на Ава. Градината се стелеше с пътеките си, сенчестите кътчета, елегантните маси и пейки за присядане — направо беше нещо като убежище.

Застана на стъпалата на верандата, огледа се и си представи прекрасния двор, ширнал се другаде. В Ню Орлиънс например или поне на друга улица в Савана. А защо не в Атланта или Шарлот?

И каква разлика всъщност има къде се намира нещо?

Огромна, призна тя, огромна разлика, която никак не е лесна за приемане.

Чу вратата да се отваря, но не се обърна. Свърши се с бягството за малко уединение.

Картър седна до нея и й подаде чаша вино, но не продума.

Тя отпи първата глътка с наслада и се постара да допусне до слуха си единствено музиката на плисъка на водата във фонтана.

— В мрачно настроение съм.

— Затова ти донесох вино. Искаш ли да се прибера?

— Не. Реших да се заяждам със стари неща: братовчедката Бес, тази къща и катинарите, които тя представлява, но които няма как да отключа. Тъй като не мога да направя нищо по въпроса, защо да не изпадна в мрачно настроение. Така и така не виждам разрешение.

— Винаги обаче го виждаш във всички други заобикалящи те ситуации.

— Така постъпвам, нали? — погледна го тя смаяно.

— С това си се нагърбила почти откакто те помня. Рубен помогна на това качество у теб да се прояви, но и преди него се държеше така, макар спомените ми да са доста смътни.

Фийби отпусна глава на рамото му.

— Всичко се промени, след като татко почина. Преди това и за мен нещата са смътни. Тогава братовчедката Бес можеше да ни подаде ръка. Ако тя се беше погрижила за мама навреме, Рубен вероятно нямаше да се появи. Но не го направи и няма никакъв смисъл да разсъждаваме какво е щяло да бъде. — Известно време отпиваше мълчаливо по малко от виното. — Мама се бореше за нас всеки ден.

— Знам.

— Вероятно й е било адски трудно. Дори като си мисля за това, не си представям докрай какво й е било: тревогите, работата, мъката. А и страхът. Но винаги се бореше за нас. И изведнъж среща човек, който я кара да мисли, че е специална, който се държи добре с нея. А накрая той за малко да убие и нея, и децата й. Нищо чудно, че започна да се изолира от външния свят.

— Никога не съм я винил за това.

— Не, не. Ти никога не си го правил, но на мен ми се е случвало. Господи, срам ме е, но понякога я обвинявах. Независимо че знам за заболяването й, пак се ядосвам, че не излиза, не ходи на пазар, не отива да гледа някой филм. Каквото и да е. Абсолютно съм наясно, че не е в състояние да го стори. И въпреки това понякога… — Поклати глава и отпи от виното. — Мисля си за сегашната ситуация, а съм с вързани ръце да изпратя Карли и нея накъде. Не бих се тревожила толкова много, ако имаше начин да ги кача на самолет и да ги изпратя да заминат, докато всичко тук приключи.

— Не е зле пак да поговорим с нея да се подложи на терапия. Не сега — бързо добави той, преди Фийби възрази. — По-късно, когато… Когато кажеш, че всичко е приключило. Джоузи и аз може да се преместим да живеем при вас. За постоянно.

— Няма да сте щастливи.

— Фийби…

— Няма. А аз съм щастлива тук през по-голяма част от времето. Просто сега съм в мрачно настроение и се възползвам от присъствието ти. Какво ли не се налага да обмисля? Арнолд Мийкс няма нищо общо с Рой. Знаех го и преди да отида да наблюдавам разпита. Но като го гледах, отново се обърках, ядосах и изплаших. Предпочитам да съм разгневена, отколкото да ме е страх, обаче останах навън, за да се концентрирам върху първото.

— И май добре се справяш.

— Това е важното.

В другия край на вътрешния двор присмехулник енергично започна да се радва на сутрешните прелести, пристъпвайки важно по железния парапет на оградата. Свободен е да избере да кацне където поиска, помисли си Фийби, да отлети, когато реши.

Хората обаче не са птици.

— Как е мама?

— Заета е. Преди да тръгне, Дънкан я накара да обмисли идеи за бъдещите си плетива и каква цена би искала. Бог ми е свидетел, че точно това й трябваше, за да не мисли за създалата се ситуация. Много го бива да кара хората да работят.

— Това комплимент ли е, или упрек? — попита тя с вдигнати вежди.

— Харесва ми. Въвлече Карли в разсъждения за задълженията на модния консултант. Тя се включи с охота.

— Така и трябва, ако това ще е бъдещата й професия.

— Той винаги знае кои копчета да натисне. Има самобитен талант, а и го притежава в изобилие. Как, кога и доколко да натиснеш, показва, че разбираш хората. Да, Фийби, много го харесвам.

— А аз не само го харесвам, но и нещо повече.

— О! Така ли? — Сега вече Картър я погледна с присвити очи. — И защо те притесняват чувствата ти?

— Не съм казала, че ме притесняват.

Той забели очи, а после леко потупа образувалата се тънка бръчка между веждите й.

— Това тук казва противоположното.

Тя се постара да свие небрежно рамене.

— Хайде, Картър, стига толкова. Нещата в живота ми текат по лош път.

— Рой беше глупак. На всеки може да се случи да попадне на глупак веднъж. Съжалявам, че говоря така, защото току-що се сетих, че е мъртъв, но това е мнението ми за него. Друго?

— Жив или мъртъв, глупак е — прав си. Нещата в живота ми се стичат по лош начин — повтори тя. — Имам кариера, която често обърква личните ми планове.

— След като един тип се е навил да излиза с ченге, вече трябва да е наясно с положението. И в това не виждам нищо за притеснение. Съжалявам. Карай нататък.

— Седемгодишна дъщеря. Не казвам, че ми създава грижи. Тя е любовта на живота ми, но и съществен фактор. Нейното щастие е най-важното за мен. Да започнеш сериозна, дълготрайна връзка с човек, чието дете трябва да приемеш като част от сделката, не е шега работа.

Картър само махна пренебрежително с ръка.

— Хората го правят всеки ден. Дори по няколко пъти на ден.

— Вярно, но те не са аз, нито Карли, а дори и Дънкан. Прибави и тази къща. Той разполага с разкошен дом на остров Уитфийлд. Сам го е построил. Не бих могла — дори нещата помежду ни да напреднат — да отида да живея там. Не мога да мръдна оттук. А и мама. Ако човек ме приема, значи се нагърбва и с нея. Дори всеки от тези фактори поотделно да е тънка нишка, събрани заедно, те се превръщат в дебело въже. И за да заплета докрай нещата, не съм сигурна дали той ме харесва безусловно.

— Защо не го попиташ?

— Да, лесно ти е да говориш така. Ти си мъж. — Въздъхна. — Е, успях да се депресирам по този въпрос, но пък се откъснах от грижите за семейството ми, а това ме измъкна за миг от ужасната ситуация, в която се намирам. Сега е време да се върна към неприятната действителност. — Изправи се. — Трябва да поработя малко. — Наведе се и целуна Картър по бузата. — Благодаря за виното и рамото.

— Виното е твое, но себе си винаги съм готов да предложа.

 

 

Можеше да е и по-лошо, прецени Фийби. Ава и Джоузи се суетяха в кухнята, майка й и дъщеря й разпалено обсъждаха мостри. Фийби разполагаше с предостатъчно време да поработи необезпокоявана. За къща под обсада, прецени тя, тяхната имаше привидно нормален вид.

Сутринта реши да се свърже с ФБР и да изиска копия от всички досиета на случаи, в които е участвала при разрешаване на криза.

Оттам ще й предоставят стара информация, но тя не възнамеряваше да пренебрегне каквото и да било. За момента щеше да прегледа по-новите досиета.

Всяка отворена папка я връщаше назад. Удивително, помисли си, как възкръсваха всевъзможни подробности, независимо че се бе случило преди четири-пет години. Прочетеше ли резюмето, случаят изплуваше пред очите й.

Самоубийства, битови разправии, провалили се по някаква причина обири, свирепи битки за попечителство над деца, служители, огорчени от отношението на началник, отмъщение, финансова изгода, мъка, умствена или емоционална нестабилност — всяка подобна ситуация можеше и обикновено приключваше с взимане на заложници.

А понякога въпреки положените усилия преговорите не успяваха.

Подреди папките по години и започна от първата, когато постъпи в полицейските сили на Савана.

До края на годината беше загубила трима души: един при самоубийство, един заложник и един похитител. Нямаше значение, че беше уговорила десетки други да се предадат или да пуснат заложниците. Беше загубила трима и сега всеки случай ясно изпъкваше в съзнанието й.

Така живо си ги представяше, че се досещаше за предприетите стъпки, изречените думи, използвания тон. Сещаше се за някои прекалено дълги паузи, които бе правила, за привързаността, с която в някои случаи не допускаше паузи.

Беше безполезно да се упреква — знаеше го, а и прекалено опасно беше.

Но оставаше фактът, че три живота се бяха изплъзнали през пръстите й. Дали Рой е мъртъв заради някой от тях?

Отвори нова папка с имената на загиналите, годината, мястото описанието на случая. После започна да свързва имената на обвързаните лично или професионално с жертвите. И добави имената на хората, работили в екипа.

Вече приключваше с втората година, когато Ава потропа на вратата и влезе.

— Трябва да глътнеш малко въздух и да хапнеш нещо.

— Добре съм, Ава, наистина.

— Не си. Никой от нас не е добре. Но трябва да дишаме, да ядем и да спим. — Приближи бюрото. — Хубаво е майка ти и дъщеря ти да те гледат как вършиш тези неща. Ще им бъде от помощ.

— Добре, ще сляза. Ава, знам, че искаш да изкараш две седмици със Стивън на Запад по-късно през лятото. Защо не ускорите пътуването? Семестърът и без това приключва след няколко дни. Иди при него, изчакай го и тръгнете по-рано…

— И няма да съм изложена на опасност? Тъй като всички сме приковани в тази къща за неизвестно време, доста глупаво е от твоя страна да ме ядосваш още от първия ден.

— Не го правя, за да те ядосам, Ава. Опитвам се да намаля броя на хората, за които се притеснявам, с един, или по-скоро с двама, понеже, ако не заминете, Стивън, ще се прибере вкъщи. Ще ми направиш услуга, ако заминете на ваканцията си сега.

Ава вирна брадичка.

— Не възнамерявам да ти правя такава услуга, Фийби. Няма да оставя Еси или Карли и нищо няма да промени решението ми. Ако ставаше въпрос само за теб, щях да замина, защото не познавам по-самостоятелна жена. Понякога ставаш почти досадна с това си качество. Както е в момента.

Фийби се размърда на стола.

— По-добре е и ти да не ме ядосваш още от първия ден.

— Надявам се да го избегна, като ти съобщя, че вече се чух със Стивън и се разбрахме да замине за Бар Харбър, при семейството на съквартиранта си, защото двамата се разбират отлично. Няма да си дойде преди средата на юни, а ако нещата не са се нормализирали дотогава… — Ава прокара ръце през косата си. — Ще измисля нещо друго, за да не се прибере вкъщи.

— Значи не си му обяснила защо така охотно го пускаш да замине за Мейн.

— Той ми е дете, така както Карли е рожбата ти, независимо на колко години е. Няма да допусна да бъде въвлечен в тази история. Еси има нужда от мен, а Карли, макар да е наследила част от твоята самостоятелност, все още е момиченце и също се нуждае от грижите ми. Освен това, Фийби, и ти имаш нужда от мен, затова забрави за намерението си да ме прогониш оттук, сякаш съм ти безполезно бреме.

— Ако не те ценях толкова много, нямаше да настоявам да заминеш. Защо не вземеш Карли и не… — Фийби закри лице с ръце. — Не, нищо няма да излезе. Наясно съм, че нищо няма да излезе, и въпреки това искам да го направя. Ако изпратя Карли някъде, макар и с теб, тя ще се разстрои и изплаши вероятно още повече, отколкото в момента. Мама ще изпадне в паника. И това го знам, Ава, както и че не мога да я оставя сама в къщата дни наред. Нужна си ми тук, обичам те, и същевременно ми се ще да заминеш.

— Тогава вече не съм ти ядосана. — Заобиколи бюрото, застана зад Фийби и като се наведе над нея, опря буза в нейната. — Всички сме притеснени.

— Той това иска — промълви Фийби. — Който и да е той, в момента иска точно това.

— В такъв случай, ако седнем да хапнем, все едно ще му покажем среден пръст, ако не възразяваш за израза. Приготвила съм хубаво печено пиле и научих Джоузи как да прави огретен от картофи.

— Следователно ще му покажа повторно среден пръст, като отида горе в гимнастическия салон, за да залича резултата от двете порции картофи, които възнамерявам да изям.

— По-добре изяж една, за да ти остане място за малиновата торта.

— Господи, защо ми изпращаш подобни изпитания?

— Когато съм разстроена, готвя — обясни Ава. — Днес съм приготвила ужасно много неща.

 

 

Получи се адски красиво, направо да не повярва човек колко красиво и въздействащо се получи. Всяка минута, всяка секунда откакто напъха онзи непотребен боклук Рой в багажника на прескъпата му кола, до момента, в който го взриви, беше невероятно вълнуваща.

Далеч по-хубаво от застрелването на малкия бандит. То стана много бързо и съвсем не така драматично.

От друга страна, му се искаше да беше видял лицето на Фийби, когато Рой загина. Това щеше да е върхът на сладоледа.

Погледна към окачените по стената в работилницата му все нейни снимки. Навсякъде Фийби Макнамара. Прибира се вкъщи след тежък ден, който е прекарала да обърква живота на хората; спряла за миг да поговори с някоя от идиотските си съседки; извела разглезеното си копеле на разходка в парка или край реката; разменя си лигави целувки с онзи богаташ, с когото се чука в момента.

Той все още празнуваше скорошния си успех, затова си отвори поредната бира и я вдигна за наздравица към многобройните изображения на Фийби.

— Потиш се сега, нали, кучко? Знам, че се потиш. И още много има да се потиш, докато свърша с теб.

Опитва се да разбере какво става, продължи да разсъждава той. Доста ще се озори, за да си изясни. Кой би убил горкичкия Рой? Кой би постъпил толкова жестоко?

Чувайки гласа й в съзнанието си, така прихна, че се наложи да седне.

Жалко, че не започна да се чука с богатото копеле няколко месеца по-рано. Ако имаше повече време и повече информация, щеше да съумее да превърне в мишена новата й играчка, вместо бившия й съпруг.

Е, нищо чудно да му хрумне как да включи и него. Просто е необходимо да помисли, да планира и да организира някои неща. Защо да не се възползва от създала се възможност, дори сам да я създаде?

— Ще видим какво ще стане, когато му дойде времето, Фийби — промърмори под нос. — Имаме график, който следваме. — Отново надигна бирата. — Времето изтича. Тик-так, тик-так. След последното тик-так всичко ще потъне в кръв и дим.

Както стана с нея, помисли си и в съзнанието му изплува друго лице. Образът изгаряше очите му и той се разплака.

 

 

След вечеря Фийби сложи дъщеря си да спи, разговаря за последен път за деня с капитана си и седна пред досиетата.

Усещаше в себе си празнина, нещо кухо, сякаш по невнимание бе извадена жизненоважна част.

Налага се да го преодолее или поне да го изтика на заден план. Ако успее отново да се концентрира, ще се появят нови имена, подробности около случаите, причините зад тях. Празнотата обаче не изчезваше и дори заплашваше да я погълне цялата.

Вдигна телефона и набра номера на Дънкан, без да се пита защо търси именно него или защо, когато той отговори, периферията на обзелата я пустош започна да се запълва.

— Аз… Дънкан…

— Фийби, точно си говорех на глас за теб. Питах се дали да ти се обадя, или да те оставя на мира известно време. Вкъщи ли си?

— Да. — Ръката, с която държеше мобилния телефон, трепереше. — У дома съм. А ти?

— Да. Ти какво, проверяваш ли ме?

— Не, просто…

— Хайде, глупаво се пошегувах. Нещо притеснява ли те?

— Току-що говорих с Дейв. Всички тук са спокойни, доколкото е възможно. Не исках да говоря с тях, да ги тревожа… Май затова ти се обадих, а ето че бъбря несвързано.

— Какво ти каза Дейв, което не искаш да споделиш с близките си?

— Много бързо схващаш. Това ми харесва у теб. След време сигурно ще започне да ме дразни. Ако се стигне до „след време“. Обади ми се да каже, че са намерили… Един момент. — Отдалечи слушалката от ухото си, за да си нормализира дишането. — Към експлозива е имало прикрепен часовников механизъм. Рой… Имало е часовников механизъм, отделно от дистанционното. Часовникът, Дънкан, е бил нагласен за един и тридесет и пет. Нито за миг не е възнамерявал да остави Рой жив. Каквото и да бях казала, каквото и да бях направила, щеше да приключи по този начин.

Последва пауза, през която чу как Дънкан въздъхна дълбоко.

— Оставил е достатъчно време, за да е сигурен, че ще пристигнеш, и да има възможност да си поиграе с теб. Искал е да видиш какво ще последва, искал е да присъстваш. Това го знаеш, Фийби.

— Искал е да хленча, да се пазаря, да умолявам. И да разбера, когато всичко приключи, че усилията ми не са имали никакво значение. Каквото и да бях направила, нямаше да промени нещата, защото всичко е било предначертано. Часовникът е отмервал изтичащото време.

— Нещо бърка, защото онова, което ще направиш тепърва, ще има значение.

— Изплашил ме е до смърт. Постигна целта си.

— Не се обаждаш на подходящия човек, ако си въобразяваш, че ще ти кажа да не се страхуваш. Какво ще предприемеш?

— Какво ще предприема за страха си ли?

— Не. Какво ще предприемеш, за да го откриеш и за да не се плашиш повече?

— Преглеждам стари досиета и търся… Няма ли да ми пожелаеш да съм силна и смела?

— Виждал съм те в действие. Знам, че притежаваш и сила, и смелост. Но всичко си има граници. Защо да не дойда? И аз мога да чета досиетата.

Тя се извъртя на стола така, че да вижда тъмнината, която се стелеше пред прозорците.

— Предлагаш ми да дойдеш, за да не се налага да се чувствам силна и смела. — Пустотата в нея почти изчезна. — Чудесна работа свърши.

— Дай ми половин час и…

— Не, не. Не е необходимо да идваш. Оказа се достатъчно само да ми го предложиш. Нужно ми беше да чуя, че… имам избор — довърши, осъзнавайки какво всъщност постигна той. — Нека те попитам нещо, но не забравяй, че умея да слушам, затова ще разбера, ако лъжеш. Като имаш предвид създалата се ситуация, съжаляваш ли вече за поканата си да изпием онова питие?

— Като имам предвид всички възможни ситуации, ще кажа, че това е най-хубавото нещо, което някога съм правил.

Тя се усмихна.

— Може би второто най-хубаво след решението ти да купиш бирата заедно с лотариен билет.

— Според мен са равностойни. Фийби, защо не си легнеш и не поспиш?

— Сигурно така ще направя.

— Не знам дали умея да слушам, но ми е ясно, когато ме лъжат.

— Е, вероятно ще си легна след два-три часа. Благодаря ти, че каза онова, което исках да чуя.

— Тук съм, ако желаеш да чуеш и нещо друго.

— Лека нощ, Дънкан.

 

 

След кратка и неспокойна нощ Фийби се запита дали да не продължи да работи вкъщи. Добре съзнаваше обаче, че ще отмята малко работа, защото смяташе да не пуска Карли на училище поне още няколко дни.

Дори да успее да убеди дъщеря си да се занимава другаде, Фийби си даваше сметка колко много ще се разсейва и колко виновна ще се чувства, задето се е барикадирала и срещу нея, и срещу майка си.

По-добре да отиде в участъка, за да е по-продуктивна. Къщата е под полицейско наблюдение. Няма защо да се тревожи. Освен ако той не се промъкне покрай полицаите, мина й през ума, докато се опитваше да се справи с гримирането. Което е почти изключено, но ако все пак успее, ще попадне на алармата.

Ала човек, способен да свърже бомба с дистанционно и часовников механизъм, сигурно би обезвредил и аларма.

Няма да успее, успокояваше се тя.

Няма.

Отказа се от всякакви опити да си направи прическа и просто върза косата си на опашка.

Всичките й усилия ще бъдат насочени към идентифицирането на убиеца на Рой, откриването и арестуването му. Дотогава бумащината ще почака, а насрочените лекции ще бъдат отменени.

Краткият сън през нощта й помогна да състави дълъг списък с имена. Още тази сутрин ще започне да тропа по разни врати, да задава въпроси, да събира информация. Има изгледи да свърши до края на смяната си, в противен случай ще продължи, докато приключи.

Слизайки долу с папките, изчисли, че е достатъчно рано, за да се вмъкне в кухнята, да направи кафе, да остави бележка и да излезе преди някой да се размърда.

Спря при стаята на Карли и надникна.

Дъщеря й лежеше напреко на леглото, отметнала завивките. Оръфаното плюшено мече, с което често спеше, лежеше до ръката й.

Доволна, Фийби отстъпи назад. Ако се промъкне да завие Карли и да я целуне, ще я събуди. Малката не спеше дълбоко сутрин и сините очи ще се ококорят, а въпросите ще започнат.

Фийби продължи надолу. Кафе, помисли си тя отново, и може би една кофичка нискомаслен йогурт, за който постоянно се убеждава, че харесва. Ще остави бележка на хладилника, ще се обади на дежурния полицай и ще тръгне.

Влезе в кухнята и в този момент Еси се извърна от печката. И двете жени ахнаха стреснато.

— Мислех, че си горе и спиш — първа се обади Фийби.

— Мислех същото за теб. — Еси се потупа по сърцето. — Знам, че можеш да ме застреляш, но предпочитам да не го правиш — довърши тя, като кимна към ръката на Фийби, хванала дръжката на пистолета.

— Извинявай. — Фийби отпусна ръка. — Само шест часът е, мамо. Защо не спиш? — Видя изражението й, затова пристъпи към нея и я прегърна. — Мамо, в голяма каша се намираме.

— Облечена си за работа.

Фийби продължаваш да притиска майка си към гърдите си.

— Трябва да изляза.

— Ще ми се да не го правиш. Не, не се опитвай да ме успокояваш. — Тонът на Еси стана по-остър. — Ти си моето момиченце и все ми се иска да те задържа, за да си в безопасност вкъщи. Цялото ми семейство е под този покрив и ми се ще, макар да знам колко е себично, но, Боже, колко ми се ще да ви държа всички тук. — Еси се измъкна от прегръдката на дъщеря си. — Знам обаче, че не мога. Ще ти направя кафе.

Фийби понечи да каже, че сама ще го направи, но се отказа. Щом ръцете на майка й са заети, тревожните мисли в главата й се разсейваха.

— Знам, че си изплашена, мамо.

— Разбира се. Ще съм глупава, ако не съм изплашена. Безполезният негодник Рой беше взривен на парчета. — Погледна Фийби, преди да извади чаша. — Постоянно си повтарям, че трябва да ми е неловко да говоря подобни неща, но не отговаря на истината. Ти така и никога не го обвини толкова, колкото ми се искаше. Това обаче е без значение, защото аз го винях достатъчно и за двете ни. Но съм изплашена за теб, за всички нас. — Наля кафе и добави точно толкова сметана и захар, колкото Фийби обичаше. — Виждам колко се притесняваш, че състоянието ми се е влошило.

— Притеснявам се — призна Фийби. — Нали съм момиченцето ти? Ти пък си ми майка.

— Седни, миличка. Ще ти приготвя закуска.

— Нямам време. Ще изям една кофичка йогурт.

— Ненавиждаш го.

— Да, но се опитвам да свикна с вкуса му. — С решителен жест Фийби отвори хладилника и извади първата попаднала й кофичка. Отвори я, въоръжи се с лъжица и се облегна на плота. — След случилото се и тъй като си достатъчно умна, за да си изплашена, съзнавам, че ще бъдеш предпазлива при излизането в задния двор или на верандата, но…

— От известно време не съм стъпвала там. — Еси взе разсеяно кърпа и започна да бърше безупречно чистия плот. — Не съм стъпвала и на терасата към спалнята си. Получавам сърцебиене. Съзнавам, че проблемът е в главата ми, но от това сърцето ми не бие по-спокойно. Ти обаче не разбираш колко добре се чувствам в къщата. Не ми е необходимо нищо от онова, което е отвън.

Фийби хапна от йогурта. Беше кисел точно като мислите й.

— Света ли имаш предвид?

— Почти през цялото време светът ми в тази къща е доста симпатичен, а ако ми трябва да узная нещо за външния, разполагам с компютър. Скъпа, нека ти приготвя яйца.

— Млякото е достатъчно. — Отпи от кафето, за да си оправи вкуса. — Получаваш ли пристъпи на паника, когато ме няма?

— Не в пълна сила, но се появяват наченки. Фийби, по една-единствена причина ми се ще да мога да изляза през вратата и тя е да можеш и ти да направиш същото, ако искаш. Да напуснеш тази къща, ако желаеш. Ако можех да го направя, така ли щеше да постъпиш?

— Мамо, нямам време да говоря за това сега.

— Още няма шест и половина, а ако бързаш, ми отговори кратко и ясно и с това да приключим.

Фийби хвърли наполовина изядената кофичка в боклука.

— Не знам. В някои дни бих ти отговорила положително. С удоволствие бих напуснала тази къща, за да ядосам братовчедката Бес. Тя нямаше абсолютно никакво право да те третира като робиня и да не ти остави нищо!

— Осигури ми място, където да отведа децата си в окаян за мен момент.

— И те караше да плащаш за това всеки божи ден.

— Мислиш ли, че това имаше значение за мен? — Малкият бял белег ясно се очерта, когато страните на Еси пламнаха от вълнение. — Мислиш ли?

— Не биваше да постъпва така с теб.

— Ти го казваш, Фийби. Никак не си склонна да й простиш.

— Мамо…

— Мило мое момиче, нали би направила всичко, за да си сигурна, че Карли е в безопасност? Ти не обичаш да губиш, скъпа. Нали се раздели с Рой заради Карли? Нали се отказа от ФБР, защото за детето ти е по-добре, ако си на работа в местната полиция? Направи всичко това заради нея и заради мен. Не си въобразявай, че не знам. Нима цената не е висока?

— Не е същото, мамо. Братовчедката Бес се отнасяше към теб като към нищожество. Отношението й към Картър беше същото.

— И затова винаги съм смятала, че в ада има специално място за нея — там името й е изписано, защото безброй пъти щипеше и шляпаше горкото момченце. Но същевременно той разполагаше с дом, храна и имаше теб и мен. А също и Ава, Бог да я благослови.

— Къщата трябваше да е твоя.

— По документи не е, но чувствам това място като свой дом. Мразиш ли тази къща, Фийби?

— Не — въздъхна тя. — Братовчедката Бес постъпи напълно несправедливо, но е факт, че Карли обожава къщата, вътрешния двор, стаята си, квартала и парка. Затова цената, която плащам, не е висока. Наистина не съм наясно, мамо, дали ако ти можеше да излезеш през вратата, щях да те последвам. — Допи кафето си. — Трябва да вървя на работа.

— Знам.

Еси остана на мястото си, чу как Фийби мина по коридора и излезе в антрето. Чу вратата да се отваря, а после да се затваря. Приближи се до прозореца, за да види двора с прекрасните цветя и храсти, елегантния фонтан и красивите сенчести кътчета за сядане.

И видя една бездънна тъмна яма.