Нора Робъртс
Точно по пладне (23)

23.

Фийби люлееше и милваше сгушената в скута си Карли, както правеше, когато момиченцето й беше бебе. Знаеше какво е да ти кажат, че си загубил баща си, че той си е отишъл и никога вече няма да се върне. Новината те стряска, невъзможно е едно дете да схване понятията смърт и завинаги.

Но Фийби не знаеше, а и нямаше откъде да знае какво е да загубиш баща, който всъщност никога не си имал, или да загубиш, когото и да било така внезапно и при такова свирепо насилие.

Независимо колко смекчаваше и редактираше подробностите, случилото си оставаше ужасно. А и тези подробности щяха да се прокрадват като вода в пукнатина на стената и да се натрапват от нашепваните приказки на съседите, репортажите по телевизията, въпросите на другите деца в училище.

Нямаше как да предотврати всичко това. Ето защо най-добре беше да е възможно по-честна.

— Боляло ли го е? — попита Карли.

— Не знам. Просто не знам. Надявам се, че не.

— Защо е трябвало да умре тук, след като не живее наоколо?

— Не знам. Но ще се опитам да разбера.

Карли се сгуши по-плътно в нея.

— Лошо ли е, че не го обичах?

— Не, бебчето ми. — Фийби я прегърна още по-силно. — Не.

— Не го обичах, но не съм искала да умре.

— Знам. И аз.

— На Попи дядото умря и тя е била на погребението. Дядо й лежал мъртъв в голям сандък. Аз трябва ли да ходя на погребението?

— Не. Дори не знам дали ще има такова, нито къде или кога. Не сме… Не зависи от нас. Ако разбера и искаш да присъстваш…

— Не искам. Моля те. Нека не ходя.

— Добре. — Доловила страх в гласа на Карли, Фийби отново започна да я люлее. — Не се тревожи за това, сладката ми.

— Ами, ако онзи те нарани? Ако човекът, който уби Рой…

— Няма да допусна това да стане. Карли…

— Онзи мъж те нарани. Изкълчи ръката ти и насини лицето ти. — Карли беше на ръба да се разплаче, докато милваше Фийби по бузата. — Ами ако се върне и отново те нарани или те убие, както е бил убит Рой? Мамо!

— Няма да дойде и няма да ме нарани. Полицията ще се погрижи това да не стане. Нали с това се занимавам, Карли? Имай ми доверие, ще се грижа за теб, за баба ти, за Ава и за себе си. Дори за Картър и Джоузи. Ще бъдем много предпазливи. Не плачи сега, а ме слушай. Слушай ме. Трябва да сме предпазливи — повтори Фийби. — Известно време пред къщата ни ще има полицаи. Мога да уредя да има и вътре, ако така ще се чувстваш в по-голяма безопасност.

— Ако влезе в къщата, те ще го застрелят ли с пистолетите си? Ти ще го застреляш ли?

О, милостиви Боже!

— Няма да влезе в къщата. Но ако все пак стане, ще направим каквото трябва, за да сме в безопасност. Обещавам ти. Но всички трябва да сме предпазливи, разбра ли? Припомни си всичко, което съм ти казвала за говоренето с чужди хора, за качването в кола на непознат. Каквото и да ти казват, както и да те увещават, дори няма да се приближаваш до колата. Какво трябва да направиш в такъв случай?

— Да извикам „Не“ с всичка сила и да избягам.

— Точно така. Всичко ще е наред, бебче, защото ще разбера кой постъпи така с Рой. И тогава ще го тикнат в затвора и той никога няма да излезе оттам.

— Скоро ли ще го откриеш?

— Ще се опитам. Чичо Дейв също ще се опита. Всички полицаи, с които работя, и те ще се опитат.

Удовлетворена и успокоена, Карли притисна глава към гърдите на майка си.

— Тъжна ли си, мамо?

— Да, тъжна съм.

— А изплашена ли си?

Истината, повтори си Фийби, истината.

— Достатъчно съм изплашена, за да съм предпазлива и да работя здравата, за да разбера защо това се случи. Нали знаеш какво става, когато се захвана здравата за работа?

По устните на Карли се появи лека усмивка.

— Довеждаш нещата докрай — обяви тя.

— Точно така. — Прегърна момиченцето и промълви почти на себе си: — Абсолютно си права.

 

 

Обадиха й се и трябваше да отиде. Да остави семейството си, се оказа по-трудно, отколкото смяташе. Пред вратата има полицаи, напомни си тя. Но пък никой от тези полицаи не е тя. Добре, друг път ще поработи по въпроса да не се стреми да контролира винаги всичко, реши Фийби. Ала в момента мечтаеше да може да се раздели на две части, та едната част да остане да бди над къщата и всички вътре.

Беше й също така неприятно, че помоли Картър и Джоузи да се нанесат временно при тях. Беше по-безопасно и много по-ефективно да държи хората, които според нея в момента са изложени на най-голям риск, под един покрив.

Но беше ужасно да молиш за такова нещо двойка, все още преживяваща медения си месец.

Въпреки това дойдоха. Картър би направил за нея много неща. Прибавяше се и фактът, че е готов на абсолютно всичко, само и само съпругата му да е в безопасност.

Но така или иначе на сутринта всички — всеки според способностите си — трябваше да продължат с всекидневието си: да отидат на работа, на пазар, до банката. Не пусна Карли на училище — щеше да я задържи вкъщи два-три дни, докато се убеди, че на дъщеря й няма да й се случи нищо лошо навън.

В момента обаче отиваше долу при семейството си, за да им съобщи, че излиза. Изненада се да види Дънкан, седнал с Картър и Джоузи в гостната. Очакваше да си е тръгнал, след като тя се качи горе с Карли, за да й съобщи за баща й.

При влизането й всички млъкнаха и впериха поглед в нея.

— Кроите планове и пъклени замисли ли? — опита да се пошегува тя. — Дънкан, не знаех, че си още тук.

— Реших да поостана малко. Как е детето?

— Жилава е и ще се оправи. Слезе по задното стълбище, за да отиде в кухнята при баба си. Картър, Джоузи… Получи се гадна ситуация, признавам. Само това мога да кажа. Ще ви дам един номер, който и двамата да вкарате в мобилните си телефони. Това е пряка линия с участъка. Има екип, съставен за вашата безопасност. Ако нещо — каквото и да било — ви се стори странно и необичайно, звъните на него. Дънкан, ще съм ти благодарна, ако и ти си го запишеш.

— Нима наистина допускаш, че този лунатик би се опитал да посегне на някого от нас? — учуди се Джоузи.

— Не искам да рискувам. — Фийби забеляза издайническата тревога в обикновено веселите и ведри очи на Джоузи. Заплахите за живота не са всекидневие за медицинска сестра, омъжена за учител. — Имаш пациент в момента, нали?

— Да. Поемам дежурството от седем до четири при болен от рак. Частен пациент на Бул Стрийт.

— Чудесно. Поне е близо до работата ми. Запиши ми, ако обичаш, имената на другите сестри, на хората в къщата, режима, който следваш. Всичко ще е от полза. Картър, от теб искам програмата ти на часовете, срещите, график на съвещанията ти. Дънкан…

— Аз май не се придържам към определен график.

— Мислил ли си за частна охрана? Поне временно.

— Няма да търпя някой здравеняк да върви на две крачки след мен. Къщата ми е с аларма. Погрижил съм се за това. Ти си имаш достатъчно тревоги. Остави моите грижи на мен.

— Не съм такъв егоцентрик, за да твърдя, че всичко това се случва заради мен. Не отговаря докрай на истината. Но съм ядосана. Достатъчно добър професионалист съм, за да заявя, че ще открия кой се опитва да стигне до мен чрез хората в живота ми. А за да го направя, се налага да изляза.

— Ще излизаш? — Картър веднага се втурна към нея и постави ръка на рамото й. — Фийби, този човек те преследва. Събра ни като стадо тук, за да се изключи възможността той да нарани някого от нас, а ти му даваш възможност да се насочи директно към теб.

— Ако реши да го направи, ще бъда готова. Картър, имам дете, което се нуждае от мен. Не възнамерявам да постъпя небрежно или глупаво. Дейв ще мине да ме вземе. Отивам в участъка, където ще бъда заобиколена от полицаи.

— Беше заобиколена от полицаи и когато един от тях те изпрати в болница — напомни Джоузи.

— Така е, но втори път няма да стана лесна мишена. Отивам в службата именно заради Арни Мийкс. Ще го доведат за разпит. Трябва да присъствам, а от вас искам да стоите тук и да поддържате всичко спокойно и нормално, доколкото е възможно. — Докосна Картър по бузата. — Рой не беше подготвен. Как да бъде? Но ние сме и ще се справим. Нали винаги това правим — справяме се.

— Мама е изплашена до смърт.

— Знам. — Нищо не можеше да направи по въпроса. — Разчитам на теб. И съм още по-спокойна, като знам, че в къщата има квалифицирана медицинска сестра. Смъкваш голям товар от плещите ми, Джоузи.

— Всичко ще е наред — увери я снаха й. — Точно обсъждахме какво да правим, та нещата да са възможно най-нормални. Храна, игри, музика. Бизнес — добави тя, хвърляйки усмивка на Дънкан.

— Смятам да обсъдя един бизнес проект с Еси — призна той.

— Чудесно. Намирай й работа. А когато пита за мен, напомни й, че съм с Дейв. Скоро ще се върна. Дънкан, ще ме изпратиш ли?

— Разбира се.

Тя изчака да излязат на верандата, преди да подхване:

— Трябва да го кажа. Ще бъде много по-умно, безопасно и мъдро да си стоиш вкъщи, далеч от нас. Не само от мен, но и от семейството ми.

Той спокойно оглеждаше прекрасната улица с многобройни дървета.

— Това не помогна особено на Рой, доколкото си спомням — изтъкна.

— Така е. — Не говори със заобикалки, а направо, както винаги, отбеляза тя. — Имаш възможност да отидеш където поискаш, за колкото дълго желаеш. Можеш да напуснеш Савана за известно време и никой, освен най-близките ти, да не знае къде си.

— Да избягам ли предлагаш?

— Не е бягство, а и ще си запазиш топките, ако си в Таити или на някое друго място.

— Лесно е да се каже, когато нямаш топки. Няма да ходя в Таити. Савана е моят дом и съм започнал проекти, които не съм готов — добре де, нямам желание — да отлагам. Пък и няма да зарежа червенокосите красавици, с които съм заобиколен, за да пия коктейли на екзотичен остров. Но ти го знаеше, нали?

— Досещах се — поправи го тя. — Все пак бях длъжна да го кажа. Убедена съм, че ще се грижиш за себе си, но това не означава, че няма да се притеснявам, което пък ти го знаеш. Затова ще те помоля да ми се обаждаш на всеки два часа: позвъняване, съобщение, както решиш. Но ми е необходимо да получавам знак, че всичко е наред.

— Ще приема, ако и ти правиш същото.

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Искаш да ти се обаждам на всеки два часа?

Все още с вдигнати вежди, тя разтвори сакото си, за да се види талията й със закачената там полицейска значка.

— Да, хубава гледка, признавам — остана невъзмутим той. — Ще ти се обадя, а след два часа — ти на мен, и тъй нататък. Така се разбираме.

— Добре — примири се Фийби. Подаде му листче. — Номерът за спешни случаи. Погрижи се всички в къщата да го имат и в мобилните си телефони, и да е вкаран в домашния, ако обичаш.

Тя се обърна и огледа улицата, дърветата, колите, алеите на парка.

— Не е изключено да наблюдава къщата, може да е навсякъде.

— Тогава нека му дадем нещо да позяпа.

Притегли я към себе си и впи устни в нейните.

Когато поразхлаби прегръдката си, тя обви врата му с ръце и се притисна силно към него.

— Не поемай никакви рискове. Абсолютно никакви.

— Ехо!

Нервите на Фийби бяха така изопнати, че макар да разпозна гласа на Лорелай Тифани, неволно посегна към оръжието на кръста. Успя обаче да се овладее и като се обърна, отвърна със спокоен тон:

— Здравейте, госпожице Тифани.

— Каква картинка сте вие двамата. Много привлекателен мъж си хванала, Фийби. Преди няколко години не бих се поколебала да ти го отмъкна.

Облечена в нарцисовожълто и с дребния Максимилиан Дюфри до нея с каишка, нашийник и панделки в същия цвят, госпожица Тифани се усмихна кокетно на Дънкан.

— Госпожо, става ли дума за дама като вас, аз съм този, който ще ви отмъкне.

Госпожица Тифани се изкикоти като ученичка.

— Уф! Дръж го, Фийби. Заслужава си. Максимилиан Дюфри и аз сме тръгнали на разходка в парка. Защо не се присъедините към нас?

— Няма да можем.

— Не се учудвам. И аз щях да се занимавам с нещо по-енергично, отколкото да разхождам куче, ако имах такъв привлекателен мъж подръка. Довиждане засега.

— На този свят са останали още доста нормални неща — промърмори Фийби, докато госпожица Тифани и Максимилиан Дюфри се отдалечаваха.

— Савана е място, където куче с жълта панделка се смята за нормално.

Тя се загледа как госпожица Тифани навлиза в парка.

— Ще ми се и ние да можехме да направим нещо толкова обикновено, като една разходка в парка.

Дънкан погали ръката й. В този момент се приближи колата на Дейв.

— Пази се, Фийби. Ще се захванем с нормални неща съвсем скоро.

— Разчитам на това.

Хвърли последен поглед към него и къщата и влезе в колата.

— Всички добре ли са? — попита Дейв.

— Държат се.

— Господин Късметлиев май се е лепнал.

Тя погледна към все още стоящия на верандата Дънкан.

— Да. Бива го в това. Бива го да дава подкрепа. Точно като теб — добави. — През всичките тези години и ти подкрепяш семейството ми, а това превръща и теб в мишена. Близък си ми толкова, колкото всеки от семейството, а същото не можеше да се каже за Рой.

— Взел съм предпазни мерки.

— Радвам се. От дванадесетгодишната ми възраст ти си ми като баща. Винаги съм разчитала на теб и държа на теб и ако той ме познава, а явно ме познава, трябва да е наясно с това.

Дейв пусна волана, за да стисне ръката й.

— Аз пък се гордея с теб отпреди да те видя очи в очи. Обичам те все едно си мое дете. Няма да му позволя да ме използва, за да те нарани. Чуваш ли?

— Да, да. Добре — въздъхна. — Защо Арни е в участъка? Щяхме да го разпитаме неофициално в дома му.

— Така щеше и да стане, но се нахвърлил върху един от детективите, та затова го докарали в участъка.

— Бързо пламва — отбеляза Фийби. — Онзи, който уби Рой, не се пали така бързо. Той е съвсем студенокръвен. Арни Мийкс не пасва на образа, Дейв.

— Не, но може да има приятел или член на семейството, който пасва. Хайде, Фийби, ще караме стъпка по стъпка.

 

 

Не поиска адвокат. Не беше кой знае колко умна постъпка, помисли си Фийби, докато изучаваше Арни през затъмненото стъкло. Такова поведение само по себе си е грандиозна глупост. Достатъчно дълго е бил ченге, за да не постъпва така, но явно желаеше да демонстрира, че не е кой знае колко обезпокоен и възнамерява да се оправи сам.

Беше облечен в сива тениска и джинси, с износени маратонки „Найк“ на краката и навъсено изражение на лицето. Не се беше обръснал и грубата четина по бузите, подхождаше на погледа му „ще-ви-дам-на-всички-да-разберете“.

Беше я наранил и унизил, беше я причакал и нападнал. Съзнаваше, че е естествена и нормална реакция да усеща присвиване в стомаха — та нали, в края на краищата, стои пред мъжа, който я завърза, би и разсъблече.

Ала, макар да си даваше сметка, че реакцията й е естествена, тя не успяваше да се отърси от тягостното усещане.

— Не се налага да влизаш там — увери я Дейв и я стисна за рамото.

— Напротив.

— Веднъж вече застана лице в лице с него, Фийби. Няма какво повече да доказваш.

— Трябва да вляза. Искам да го наблюдавам, докато го разпитват. — Да го гледам в очите, да слушам гласа му, помисли си тя. — Само така ще разбера със сигурност дали той е убил Рой, или знае кой го е направил.

— Ще ти кажа нещо: не дължиш нищо на Рой.

— Може, но трябва да го направя заради Карли. Всичко ще е наред.

Чак наред може би беше пресилено, но все пак тя реши да остане в стаята за наблюдение и да гледа как Сайкс и Лиз го притискат от две страни, обработват го, въртят и сучат около нищо незначещите му отговори. И тримата знаят как се играе играта, помисли си, но бяха двама срещу един.

— Не можеш да отречеш, че имаш зъб на лейтенант Макнамара.

— Стара новина.

— Когато един мъж пребие жена, новината никога не остарява. Що за мъж би постъпил така? — Сайкс замълча и поклати глава. — Ако питате мен, подобен тип е пълен подлец и от него може да се очаква всичко.

— Да, но никой не те пита.

— А знаеш ли какво мисля аз, Арни? — Лиз направи няколко крачки, така че да застане зад гърба му. — Ти си шибан страхливец. От онези, които биха взривили някой вързан, окаян нещастник на парчета. Велик ли се почувства? Важен ли реши, че ставаш?

— Дори не познавам този задник. Казах ви го. Не съм го докосвал. И защо да го правя? Явно е имал достатъчно акъл да зареже онази всезнаеща кучка. По-скоро бих го почерпил едно питие, ако го бях срещнал.

— Значи за теб той е бил нищо, така ли? — уточни Лиз. — Нищо, освен оръжие, което да използваш срещу лейтенанта?

— Тя ни най-малко не ме интересува. Казах вече, стара новина.

— А как се чувстваш като ченге под наем, Арни? Да обслужващ неколцина юпита в костюми „Келвин Клайн“ и постоянно прииждащи във фоайето туристи с фотоапарати? Виж, това не е стара новина.

Лицето на Арни потъмня. От гняв, помисли си Фийби, но и от още нещо. От смущение.

— Това е временно.

— Така ли? Надяваш се баща ти да те върне в участъка? — Сайкс постави ръце на кръста си и подсвирна. — Няма да стане, Арни, и ти добре го знаеш. За теб с полицейската кариера е свършено. Семейната традиция се наруши. Ако някоя кучка ме докара до това положение, непременно ще искам да си отмъстя. Я ни кажи къде беше снощи, Арни. Къде беше от десет до три след полунощ?

— Казах ви, бях вкъщи при жена си.

— Глупаво е да лъжеш, не смяташ ли? Показва, че нещо тук ти липсва — потупа се Сайкс по челото. — И особено когато съпругата ти не е особено щастлива с теб. — Детективът прелисти папката пред себе си. — Според показанията й не знае кога си се прибрал, но не си бил вкъщи в единадесет, когато си е легнала.

— Греши. — Арни сви рамене и отметна назад глава, за да изучава тавана. — Бях долу в кабинета и заспах пред телевизора.

— Тя е заключила, Арни. Обходила е цялата къща, преди да си легне. След като си бил там, задрямал пред телевизора, къде е била колата ти?

— Не я е видяла. Сърдита ми е и ми сговнява живота.

— Лъже — обади се Фийби. — Лъже, че е бил вкъщи. И проявява нервност.

— Не знаеше къде си бил и в деня, когато застреляха Джонсън. Много жалко.

— По дяволите, тогава имах почивен ден! — сопна се Арни. — Трябваше да свърша разни работи.

— Да, бе — подхвърли Лиз, — например да застанеш до прозорец в празен апартамент, откъдето да застреляш невъоръжен човек. Тийнейджър, който се предава.

— О, я ходете се шибайте всички! Няма да позволя да ми лепнете последния случай само защото кучката Макнамара иска още кръв. Всички й се подмазвате, умилквате и правите каквото ви каже. Ако исках да убия някого, може да заложите задниците си, че това щеше да е тя.

— Да убиеш бившия й съпруг пред очите й, е почти равностойно да й натриеш носа. Да застреляш Джонсън, след като тя часове наред го уговаряше да излезе, също е натриване на носа. — Сайкс насочи показалеца си все едно е дуло. — Разполагаш с пистолет калибър 22. Не биваше да оставяш куршума в нещастния заек.

— Какво?! Какъв заек? За какво, по дяволите, дрънкаш?

— За това не лъже — отсече Фийби. — Няма понятие за какво говориш.

— Като добавим куршума към условната ти присъда, с теб е свършено. Ще те окошарят. И този път баща ти ще е безпомощен.

— Я не намесвайте баща ми!

— Ти ще го намесиш — уточни Лиз. — Готов си да звъннеш на татенцето си още сега. Ще открием оръжието, от което е изстрелян куршумът в заека. А и остава въпросът за мъртвата змия и мъртвия плъх. Да не говорим за куклата, която обезобрази и остави пред дома й.

— Не знам нищо за никакъв мъртъв заек.

— Куклата — промълви Фийби тихо.

Сайкс присви очи и подхвана:

— Но знаеш нещо за куклата, нали? Поизпоти се, когато чу за куклата.

— Не знам за какво говориш.

— Обезобрази куклата, както си възнамерявал да обезобразиш и лейтенанта. Звъннал си на вратата й през нощта и си я оставил. После подхвърли мъртвия плъх и така чак до Рой Скуайър. Да, да — на мен ми прилича на определен модел, който следваш.

— Пълни глупости. Добре, може и да съм подхвърлил кукла, но какво от това? Беше преди седмици и оттогава не съм ходил натам. Не съм се приближавал до Макнамара, откакто…

— Откакто я преби на стълбището? — завърши вместо него Сайкс. — Откакто нахлузи торбата за пране на главата й и разкъса дрехите й? Нямаш приятели сред нас, Арни. Никой не желае да ти помогне, така че продължавай да лъжеш. Това страшно ме радва. Със собствените си лъжи сам ще се натикаш в килията.

— Ти си откачил, бе! — Сега вече Арни беше смъртнобледен, а по челото му беше избила пот. — Никого не съм убивал, никакъв заек не съм застрелвал.

— Разполагал си с мотив, средства и възможност. Да, продължавай да лъжеш, глупако. Знаеш колко прокурорът обича страхливец и убиец да хленчи и лъже. Затворът просто няма да ти се размине.

— Не познавах негодника. Никога не съм ходил в Хилтън Хед, където твърдите, че живее. Не може да ме обвините в това!

— Дай ни малко време. Лиз, аз така и не останах доволен, че на този задник му се размина, макар да преби лейтенанта.

— И аз страшно исках да получи по-сериозно наказание. Но този път вече…

— Тя инсценира всичко това! — извика Арни. — Знаете, че е така. Опитва се да ме съсипе, ето какво прави. Видях проклетата кукла на разпродажба на вещи втора ръка и я използвах, за да накарам кучката да се замисли. Никого не съм убивал, не съм стъпвал в Хилтън Хед. Тя иска всячески да ме прецака. Да върви по дяволите. Снощи не съм бил дори близо до „Бонавентюр“.

— А къде беше, Арни? Докажи го и ще отървеш кожата.

— Имам си гадже. Жена ми не ме подкрепя, не ми дава да правя секс с нея. Намерих си друга, която ми обръща внимание. Снощи бях при нея. Стоях там до два през нощта.

— Име — отсече Лиз и извади бележник. — И адрес. Ще я питаме колко е била чукана снощи.

— Тя има съпруг. Замина за Мъртъл Бийч да играе голф няколко дни, затова използвахме терена при нея. Нека първо аз поговоря с нея и да й обясня колко е сериозно положението, иначе може и да излъже. Ако мъжът й разбере, ще я пребие. Тя трябва да е сигурна, че няма да споменете нейното име.

— Да те оставим ти да говориш първо с нея? Да я подковеш? — Сайкс изсумтя презрително. — Няма да стане, Арни. Ако ни казваш истината, няма да намесваме името й. Явно двамата сте си лика-прилика.

— Жена ми вече говори за развод, и то, защото Макнамара…

— Да, бе, за всичко е виновна Макнамара. Разбира се. Тя те подмами да я пребиеш на стълбището, за да може да те изхвърли от службата. Казвай името, Арни.

— Служителка е в компания „Теранс“. Там я потърсете, а не в дома й. Говорете с нея в офиса й. Наистина ви моля да проявите дискретност.

Очите на Сайкс бяха ледени.

— След като нападна лейтенант Макнамара на стълбището, загуби правото си да молиш, когото и да е от нас за каквото и да било. Не го забравяй, задник. Никой не е на твоя страна. Ако искаш да отървеш кожата, пиши името.

Докато пишеше, Фийби се обърна към Дейв.

— Не е той. Арни е свиня и глупак, но не е убил Чарлз Джонсън или Рой. — Отново се обърна към затъмненото стъкло. — С радост би ме наранил. Все още иска да си отмъсти, но не би проумял, че като убие момчето или Рой, ще ме нарани и така ще ме накара да платя. Той изобщо не ме разбира. Докато онзи, който извърши убийствата, ме познава.

— Ще говорим с жената, ще видим дали ще потвърди алибито.

— Добре. Прибирам се вкъщи. Ще прегледам досиетата. Той е там някъде, вътре в тях.

Докато Фийби се измъкваше от стаята за наблюдение, Лиз излезе от стаята за разпит.

— Точно идвах да те видя. Разполагаш ли с минута?

— Разбира се.

— Нека… — Лиз се огледа и посочи дамската тоалетна. — Нека поговорим там.

Когато влязоха, Лиз се облегна на мивката.

— Сигурно ти е било трудно да наблюдаваш разпита. Стъклото не е кой знае каква бариера.

— Да, трудно ми беше и стъклото не е солидна бариера, но трябваше да го направя.

— Не е той, Фийби.

— Права си, не е. Заедно с Бика добре го обработихте. Алибито му вероятно ще бъде потвърдено и ще изоставим тази следа.

— Кой смяташ, че е?

— Истината ли да ти кажа? Представа нямам. — Фийби прокара ръце по лицето си, а после и през косата. — Затворила съм семейството си вкъщи, все едно са заложници. Нямам друг избор. Убиецът на Рой превърна всички ни в заложници, а дори не знам какви са условията. Не знам какво иска, нито защо. Не мога да преговарям за безопасността им, ако не знам условията.

— Да отидем ли да изпием по едно кафе? — Лиз си погледна часовника. — Мога да отсъствам половин час, докато Бика приключи разпита.

— Толкова зле ли изглеждам.

— Имаш вид на човек, комуто едно кафе с приятел ще му дойде добре.

— Идеята не е лоша, но трябва да се прибера. Заради семейството ми. Ще ми се обадиш ли, ако и когато алибито му бъде потвърдено?

— Нямаш проблем.

Фийби отвори вратата, но отново я затвори.

— Ще ми се да беше той. Ще ми се да беше този кучи син. Част от мен иска да е Мийкс, за да се сложи край на цялата тази история и да се успокоя, че семейството ми е в безопасност. Пък и така ще се провали тотално. Дано не види бял ден заради онова, което ми стори на стълбището. Явно и аз копнея за отмъщение.

— Напълно разбираемо.

— Мислиш ли?

— Човек е уравновесен вътрешно едва когато шестото му чувство подскаже, че е така. Нищо чудно до това да се сведе цялото отмъщение, с което ще бъдеш възнаградена. Ще се наложи да се примириш.

— Затова ме е яд. — Нещо в гърдите й се отпусна, защото го изрече, сподели го с човек, готов да я разбере. — Никак не ме удовлетворява. Ще ми се да полежи известно време зад решетките, да се чувства безпомощен и ужасен, а после… — Фийби поклати глава. — Това е проблем, който ще решавам друг ден. За момента имам достатъчно грижи.

— На твое място бих поговорила със служебния психиатър.

— Ще го направя. Но първо ще приключа с тази история. — Успя да се усмихне. — Разговорът ни ми помогна повече от кафе. Благодаря, че ме изслуша, Лиз.

— Мога да го сторя отново, ако потрябва.