Нора Робъртс
Точно по пладне (22)

22.

Беше му казала да се прибира вкъщи. Това направо го разяри. За какъв го мисли?

Дънкан крачеше напред-назад пред отдела й в управлението. Не го свърташе на едно място, не можеше да се успокои и умоляваше Бога да загуби способност да мисли. За жалост в съзнанието му постоянно се натрапваше един кошмарен миг: онова, което допреди малко беше човек, се превърна в… нищо.

Парчета плът и кокали се бяха разхвърчали в надигналата се червена мъгла.

Губеше му се как се е придвижил, как не беше усетил сипещите се по главата му отломки и камъни.

Помнеше, че видя част от Рой да лежи върху парче мъх. Сякаш беше видял как главата на ангела, със спокойната си усмивка, но обляна в кръв, се откъсва от тялото, ала му се струваше, че по-скоро си го беше представил.

Нямаше спомен да е тичал, устремен към Фийби. Помнеше само как я прикриваше с тялото си, докато наоколо вилнееше хаос. Помнеше, че я чу да се пита: „Какво съм направила?“. Повтаряше само това, докато някой — май Дейв, капитанът — го дръпна.

„Ранена ли си? Ударена ли си?“ — Дънкан бе почти сигурен, че това бяха първите му въпроси. Лицето му беше бледо като на хвръкналия ангел.

После нещата ставаха малко неясни: много шум, движение, сирени.

И тя му каза да се прибира. Стоеше насред онзи кошмар и го отпрати да си върви.

Била при капитана, така му обясниха. При капитан Маквий. Е, ще я изчака. Да, по дяволите, ще чака.

Изпитваше необходимост да пийне нещо; имаше желание да повърне; и искаше да я докосне, просто за да се увери, че и двамата са се измъкнали невредими.

Но можеше единствено да чака.

— Дънк?

Извърна се и стомахът му странно се сви, когато видя Фин да излиза от асансьора. По необясними причини, виждайки най-добрия си приятел, краката му се подкосиха и той се стовари на пейката.

— Господи! Мили Боже — промълви.

— Добре ли си? — Фин постави ръка върху рамото му и се настани до него. — По теб има кръв. Добре ли си?

Дънкан погледна ризата си.

— Не е моята кръв — каза той приглушено. Беше сувенир от „Бонавентюр“, малък спомен от Рой. — Но ще ми трябва доста време, преди да се почувствам добре. По дяволите, Фин, адски шибано беше.

— Какво се случи? Разбраха ли вече как е станало?

— Беше взривен. Той… Изобщо не е като по филмите.

— Прокара пръсти през косата си. — Ами Лу? Децата?

— Всички са добре. Децата спят. Около къщата патрулират полицаи. Това бащата на Карли ли беше?

— Да. Рой Скуайър. Беше го приковал към земята върху гроб и го беше опасал с експлозиви. Горкият нещастник. Грабнал го от гаража му, бил е бит, може би упоен. Фийби разговаряше с похитителя чрез Рой — бившия й съпруг. Имаше…

Дънкан направи безпомощен жест и посочи ухото си.

— Добре, схванах. — Изучавайки внимателно лицето на приятеля си, Фин измъкна плоска бутилка от джоба. — Я вземи пийни, братко.

— Готов съм да те целуна за жеста, но не съм особено романтично настроен. — Дънкан с благодарност пое бутилката и отпи яка глътка чисто уиски. — Той… Рой плачеше, умоляваше. А типът… Купър — сети се Дънкан, — каза на Фийби да го нарича Купър, не спомена какво иска, нито обясни защо го прави. След това явно е наредил на Рой да се сбогува. После натисна копчето и задейства бомбата. Раздроби го на парчета, Фин. Адски гадна работа.

— Дънкан, ти провери ли алармата, преди да напуснеш дома си?

— Какво? Не. — Помъчи се да си припомни. — Не. Направо изхвърчахме.

— Добре, слушай сега какво ще направя: ще позвъня на някои хора, ще накарам да претърсят къщата ти и да я обезопасят.

— Мислиш, че след като посегна на бившия съпруг на Фийби, ще се насочи и към мен ли?

— Няма смисъл да проявяваме небрежност, нали?

— Няма.

 

 

В кабинета Фийби стоеше права като върлина. Семейството й е в безопасност, а домовете им са под наблюдение. Ще махне тази грижа от главата си. Рой е мъртъв — няма начин да промени този факт. Трябва да прогони чувството за вина от ума, сърцето и стомаха си.

— Полицейският участък в Хилтън Хед е поел разследването. Техен екип оглежда къщата и гаража. Ние издирваме колата на жертвата.

— Гробището трябва да символизира нещо или някого.

— Събираме информация.

— Искам семейството ми да бъде охранявано не само тази вечер…

— Фийби — прекъсна я Дейв тихо, — бъди спокойна, ще ги пазим.

— Добре. Рой беше сгоден. Знам само малкото име на момичето — Мизи. Нямам представа дали живеят заедно, или…

— Ще разберем.

Да, естествено, че ще се разбере.

— Подобно нападение е продиктувано от лична омраза. Кого съм обидила, наранила, заплашила?

— Ще се наложи да говорим с Арнолд Мийкс.

— Да. — Тя въздъхна. — Трябва да бъде разпитан и да се установи къде е бил. Но това не е негово дело. Той е лошо ченге, без съмнение е склонен към насилие и е пълен негодник, но не е убиец. Ако казаното от Купър тази вечер е вярно, то досега той е убил поне два пъти. Съвсем хладнокръвно. Мийкс действа, когато е бесен, под въздействието на моментен импулс, без да се съобразява с последствията.

— Може някой да действа от негово име, дори без знанието му.

— Възможно е, но смятам, че е по-лично. „Ти ме нарани, сега аз ще те нараня, и то — много по-дълбоко.“ Заради нещо, което съм направила или не съм направила, заради някого, когото не съм спасила.

Когато затвори очи и притисна клепачите с пръсти, виждаше единствено Рой. Отпусна ръце в скута.

— Провал. Мой професионален провал, който той възприема като лична обида. Кого съм загубила, Дейв? Кога? Как? Трябва да прегледам всичките си досиета. Да си припомня всички заложници, похитители, всеки полицай или всеки зяпач, присъствал на местопрестъплението и пострадал, или всеки загинал в случай, когато аз съм била медиатор. Жертвата, струва ми се, ще се окаже жена — добави тя.

— Защо?

— Защо той се представя като Гари Купър, защото Рой беше прикован към гроб на жена. Никого няма да зачеркна, но почти съм сигурна, че ще се окаже жена. Знае или се е научил как да борави с оръжие и експлозиви. Възможно е да е служил при военните или в силите на реда. Може и сам да се е научил. И всичко е било подробно планирано. Рой не е избран случайно, нищо в действията му не е спонтанно. — Удари с юмрук по дланта на лявата си ръка. — Нямах възможност да го чуя! Как да слушам, как да съобразя какви да са реакциите ми, как да го уговоря да се предаде, когато не чувам гласа му, интонациите, емоциите?

— Фийби, не носиш отговорност за случилото се.

— Защо тогава той го взриви? Неточни ли въпроси зададох, неправилен подход ли подбрах? Дал си е толкова труд, рискувал е да закара Рой на гробището, привика ме, а изведнъж слага край. Ще прослушам отново записа, за да чуя какво съм казала — или пропуснала да кажа — явно то го е накарало да сложи край.

Дейв се завъртя на стола така, че колената им се докоснаха, а лицата им се доближиха.

— Не ми се струва добра идея.

— При нормални обстоятелства щеше да си прав, но обстоятелствата не са нормални. Този случай засяга лично мен.

— Едва ли отговорът е в думите, които си казала или си пропуснала да изречеш.

— Защо не? Уби двама души заради връзката им с мен. Трябва да разбера защо. Трябва да разберем, Дейв, защото този човек едва ли ще спре. Минавал е покрай дома ми. — Отново затвори очи. — Може да избере друг, когото обичам.

— Изобщо няма да успее да припари до тях.

— Няма, но след като го идентифицираме, намерим и спрем. Трябва… Трябва да се свържа с годеницата на Рой. И да съобщя на Карли. Да измисля начин как да го направя.

— Най-добре е в момента да се прибереш и да се наспиш. Дай си малко време, Фийби. Добре ще е и да си посъветваш с някого.

— Най-сигурният лек срещу чувството за вина и провалената отговорност е медиаторът да се потопи в работа, да учи и да тренира. — Усмихна се едва-едва. — Един умник често ми го е повтарял.

— Съвършено вярно е, но сега е най-добре да се наспиш. За останалото ще говорим по-късно.

Излезе от кабинета на Дейв и отиде право в дамската тоалетна. Най-после си позволи да повърне — обилно и дълго.

Изпразнена от всичко, с опната кожа и мокри очи, тя се облегна върху вратата и изчака да се нормализира дишането й. Не заплака. Нещата бяха отишли много по-далеч и сълзите нямаше да свършат очистителната си работа. Седна на пода, изправи гръб и поседя така, докато се убеди, че няма да повърне пак.

После се изправи и отиде до мивката да се измие и да си изплакне устата. Беше я гледал в очите, така както тя сега гледаше своите в отражението си. Беше я гледал право в очите, но неговите — на мъжа, когото някога беше обичала — бяха пълни със страх и молба. Мъжът, от когото беше родила дете.

В следващия миг не съществуваше, вече го нямаше, защото някога го беше обичала и родила детето му. Не заради собствените му грехове, а защото на едно парти се запозна с него и го обикна.

Ще намери отговорите, ще търси, докато ги намери.

След като си подсуши лицето и отметна влажните кичури от челото си, тя се отправи към своя кабинет. Ще се прибере, Дейв е прав да настоява за това, но ще вземе някои досиета със себе си. Съмняваше се, че ще заспи, но поне можеше да се потруди и евентуално да намери някои отговори.

Забеляза Дънкан чак когато той се изправи и тръгна насреща й.

— Трябваше да се прибереш.

— Престани да повтаряш тази глупост.

— Моля?

— Стига, Фийби. — Хвана я за ръцете. После направо я притегли към себе си. — Добре, по-късно ще се караме. Нека само за минута останем така.

— Съжалявам. Съжалявам, че ти се наложи да преживееш това.

— И аз, но да се върнем на теб. — Отдалечи я малко от себе си, за да види лицето й: очите й бяха зачервени, без блясък, изтощени. — Сега ще те закарам до вас.

Без кола е, сети се тя, колата й не беше тук.

— Първо трябва да взема някои неща от кабинета си.

— Ще те изчакам.

— Дънкан… — Млъкна, защото видя Фин да се приближава, затваряйки мобилния си телефон. — Карли как е?

— Добре е, добре е. — Фин пристъпи към нея и я взе в обятията си. — Спи дълбоко. Пред къщата има патрулна кола, двама полицаи пазят на задната врата, а вътре са свирепата ми съпруга и прекрасното ми куче.

Сама се изненада, че леко се засмя.

— Благодаря ви. Ще мина да взема Карли, искам да я прибера вкъщи.

— Скъпа, четири часът сутринта е. Двете момичета спряха да хихикат чак към полунощ, затова се обзалагам, че ще спят здраво още няколко часа. Нека Лу и аз ти я доведем, когато се събуди. Първо ще ти се обадим, а после ще я докараме. Става ли?

— Да, добре. Няма смисъл да я будя. Наистина няма. Страшно съм ви благодарна на теб и Лу, Фин, и съжалявам.

— Няма за какво.

— Отивам да взема някои неща и идвам.

— Доста добре се справя — отбеляза Фин, когато младата жена се отдалечи.

— Изтъкана е от жилава материя. Нещо, което ми хареса у нея от първия миг. Всичко наред ли е у вас?

— Да. Е, ще тръгвам. Добре е да поспиш, чу ли? Ще говорим за станалото по-късно.

Дънкан го тупна приятелски по рамото и промълви:

— Благодаря ти.

Когато Фийби се появи, Дънкан пристъпи да поеме тежкото й дипломатическо куфарче.

— Добре си го намислила да работиш вкъщи известно време.

— Ще работя и тук, и там.

— Денонощието има определен брой часове, Фийби.

— И трябва да се възползвам максимално от тях. Такава е полицейската работа, Дънкан.

— Не ми пробутвай и тези глупости.

Тя го изгледа мълчаливо и си заповяда да не му отговаря. Волята й обаче се изпари, когато излязоха от асансьора.

— Май много глупости ти наговорих тази вечер, така ли?

— Да, и държа да отбележа, че не ми е приятно.

— Тогава най-добре си върви. Ще намеря как да се прибера.

— Ако не престанеш, ще взема лопатата, дето рина с нея глупостите ти, и ще те ударя по главата. И аз също изкарах лоша и тежка нощ, Фийби, така че внимавай как се държиш.

— Казах ти да си ходиш, нали? Предупредих те…

Не успя да довърши, защото остана без дъх, когато той я завъртя и притисна към колата. Един-два пъти го беше зървала раздразнен, дори го беше виждали почти да си изпусне нервите, но за пръв път се сблъскваше с гнева му.

Очите му издаваха решителността на човек, готов да срита мнозина, а после да прикани да му се изпречат и други, ако смеят.

— Разбрахме се, че си падам по агресивни жени. Обичам също силни и умни жени. Харесвам жени, способни сами да се оправят. Очевидно ме впечатляват и жени, които знаят къде отиват и как да стигнат дотам. Следиш ли мисълта ми?

— Нараняваш ми ръцете, Дънкан.

Той отпусна малко хватката си.

— Но никак не обичам да ми се казва какво да правя, какво да чувствам или какво да мисля. Не приемам да ме отпъждат, когато…

— Не съм те пъдила, а…

— Млъкни, Фийби. Не съм свършил. Просто не желая да ме отпъждат, когато умна, силна, знаеща как да се справя жена реши, че повече няма нужда от мен. Не ми харесва и няма да приема да ми се натяква, че не е моя работа, дето останах там тази вечер и видях как нещастникът беше взривен. Така че, давай, Фийби. Кажи ми още веднъж да си ходя.

Нужни й бяха няколко секунди, за да си възвърне дъха.

— Съмнявах се дали ще издържа да те видя повече тази вечер.

— Какво? Защо?

— Не бях сигурна, дали ще намеря сили… Мислех, че ще се срина, или дори по-лошо, че и ти ще започнеш да гледаш на мен по друг начин. Не знам. Звучи безумно, твърде емоционално, нали? Прекалено много емоции бушуват в момента в душата ми.

— Фийби, първо, ако се беше сринала…

— Признах, че не говоря логично! — Отблъсна го леко ядосана. — Не се опитвай да търсиш логика в поведението ми.

— Права си — прецени той след минута.

Бръкна в джоба и извади плоското шише, което Фин му даде.

— Боже, благодаря. — Тя отпи първо малка глътка, а после — по-яка. — Никога не съм си представяла, че такова нещо може да се случи.

Той завъртя капачката на бутилката и отвори вратата на колата.

— Виждала ли си подобно нещо друг път?

— Не точно такова — призна тя, когато той се настани зад волана. — Била съм в екип, който е закъснявал малко, случвало се е да не пристигнем навреме или нещо да се обърка, но никога не бях виждала подобен ужас. Бях му така гневна и бясна. Не се примирявах, че пак ще се жени, ще се премести да живее в Европа, без дори да помисли за Карли. — Разтърка очи. — Много ми е неприятно, че изпитвах такива чувства към него. Щеше да е по-добре, ако се бяхме опитали да останем приятели, но истината е, че му бях много ядосана.

— Не те видях в такава светлина в „Бонавентюр“. Там не мислеше колко си му сърдита, а как да спасиш живота му.

— Но явно не сполучих и това ме смазва — прекъсна го Фийби. — Знам колко мекушава и себична изглеждам. Дънкан, ще го вземеш ли за поредната глупост, ако ти кажа, че според мен е най-добре да не се виждаме известно време? Опасявам се да не би човекът, който уби Рой, да реши за забавно да се насочи към мъжа, който сега присъства в живота ми. Ето защо смятам за най-разумно да се държим на разстояние.

— Близостта между теб и Рой отдавна не е била налице.

— Да, но…

— Права си, ще го взема за поредната глупост. А след като ти засвидетелствам уважение с признанието, че си жена, способна да се справя сама, отвърни ми и ти със същото.

Повече не си казаха нищо. Когато приближиха дома й, тя извади значката си.

— Спри, за да се идентифицирам пред радиоколата.

Слезе и прекоси улицата.

Той я изчака в колата, докато траеше краткият й разговор. Вероятно е забелязала, че светлините в къщата са запалени, помисли си. Явно тази нощ никой не спеше добре.

— Не ти казвам да се прибираш, защото не искам да бъда халосана с онази лопата, но просто ти обръщам внимание, че не се налага да останеш.

Дънкан просто я хвана мълчаливо за ръка. Ава отвори вратата в момента, когато стъпиха на верандата.

— Толкова се радвам, че се прибра! — възкликна и изтича боса напред, за да прегърне Фийби. — Казаха, че не си пострадала.

— Не съм. Къде е мама?

— Тук съм. — С посивяло лице Еси стоеше на метър от вратата. — Фийби, Фийби…

Значи, макар и временно, и верандата става територия, която майка й ще избягва, помисли си Фийби, докато пристъпваше бързо напред, за да прегърне Еси.

— Добре съм, честна дума.

— Казаха, че е станало нещо лошо. Карли…

— Тя е добре. Знаеш, че е добре. Спи.

— А… А Картър и…

— Мамо, мамо, трябва да възстановиш дишането си. Дишай дълбоко. Погледни ме и чуй: всички са добре. Всички. Картър и Джоузи, Карли, ти и Ава. Ето ме и мен, заедно с Дънкан. Той ме докара.

Още докато говореше, Фийби забеляза, че майка й е на прага на паниката. Дишането й бе плитко и учестено, леко потреперваше, а по лицето й вече бяха избили капки пот.

— Ава.

Фийби и Ава помогнаха на Еси да седне на пода, преди колената й да се подкосят.

— Мамо, ето ме. Усещаш ли ръката ми? — Вдигна поглед и видя, че Дънкан взима кувертюрата от дивана в гостната, за да наметне Еси. — Усещаш ли ръцете ми, мамо? Търкам твоите. Чуваш ли гласа ми? Хайде, поеми си дълбоко въздух.

Постепенно, след няколко минути, които й се сториха безкрайни, дишането на майка й се нормализира.

— Всичко е наред, всичко е наред — повтаряше Фийби, галейки майка си по косата. — Дишай дълбоко. Точно така.

— Не успях да се спра. Съжалявам, Фийби.

— Шшшт… Всичко свърши.

— Заповядай, Еси. Пийни малко вода.

Еси погледна към коленичилия до тях Дънкан с чаша в ръка.

— О, Дънкан, толкова ми е неловко.

— Пийни водичка. Ще направя и чай.

— Но…

— Нали няма да ме караш да се чувствам като гост, Еси?

По бузата й се плъзна сълза, докато клатеше глава.

— Фийби, ужасно съжалявам. Наистина. Не е редно да се прибираш, а аз да те тревожа така. Изглеждаш уморена.

— Всички сме уморени. Хайде, Ава и аз сега ще ти помогнем да станеш и да стигнеш до дивана.

— Ава, редно е ти да направиш чая. Горкият човек. Какво ще си помисли за семейството ни?

— Не се притеснявай от Дънкан. — Ава помогна на Еси да се настани на дивана. — Студено ли ти е?

— Не. Вече съм добре. Аз… — Прокара ръка през лицето си и направи гримаса, когато усети потта. — Вижте ме само! Все едно ме е връхлетяла топла вълна.

— Ще ти донеса суха кърпа.

— Не можах да се спра — обясни Еси на Фийби, когато останаха сами.

— Знам.

— Ти настояваш да гълтам лекарството, но през по-голямата част от времето съм добре. Сега просто се разтревожих. И двете с Ава се тревожехме. Съжалявам, че точно при прибирането ти ме хвана кризата. — Протегна ръка и докосна лицето на Фийби. — Явно се е случило нещо ужасно.

— Да, нещо наистина ужасно, мамо. Имам успокоителни. Не е зле да глътнеш едно. Не искам да се тревожиш.

— Вече съм добре. Каза, че Карли, Картър и Джоузи не са пострадали. Нито Дейв, нали?

— Дейв е добре.

— Чудесно. Всичко друго ще мога да понеса.

Ава се върна с малък бял леген и влажна кърпа.

— Най-добре да седнеш, Ава.

Разказа им за Рой. Макар лицето на Еси да пребледня отново, тя не получи втори пристъп. Двете с Ава седяха на дивана, хванали се за ръце. Дънкан се появи мълчаливо, раздаде чай и седна, та да има Фийби възможност да довърши разказа си.

Еси се изправи и приседна на страничната облегалка на фотьойла на Фийби. Прегърна дъщеря си през раменете и притегли главата й към гърдите си.

— О, мамо…

— Съжалявам, миличка. Много, много съжалявам. Ужасна история. Горкият Рой. Горкият. Беше пълен нехранимайко, но не заслужаваше да умре така.

— Мамо!

— Хората, според които за мъртвите не бива да се говори лошо, са лицемери, защото — уверявам те — те си мислят лоши неща. — Еси вдигна поглед и видя как Дънкан едва се удържа да не се засмее. — И ти имаш ужасно измъчен вид. Къщата е заключена и всички тук сме в безопасност. Трябва да си починете.

— Да, всички трябва да си починем. — Фийби хвана Еси за ръката. — Никога няма да позволя на никого да те нарани.

— Всички отиваме да си лягаме. Дънкан, ти оставаш. В къщата е безопасно, затова оставаш. Хайде, момичето ми. Дънкан ще спи при теб, за да не си сама. Така ще спиш по-добре. — Фийби я погледна с вдигнати вежди, но Еси само поклати глава. — Да не би да не се досещам, че двамата вече сте спали заедно? Слънцето скоро ще изгрее. Редно е малко да си починем. Ще закусваме по-късно.

Ава кимна на Фийби зад гърба на Еси, после прегърна възрастната жена през кръста.

— Да направя ли яйца по бенедиктински, Еси? Да, така ще ги приготвя и ще поднеса и пресни боровинки.

Фийби въздъхна, докато Ава отвеждаше майка й по коридора към спалнята й.

— Засега е изхвърлила най-лошите мисли от главата си. Прекалено ужасяващ случай е, за да го смели наведнъж, и затова просто няма да мисли за него сега.

— Звучи ми като доста разумен подход.

Фийби се вмъкна в спалнята си.

— Ако мисли за нещо като яйца по бенедиктински например, няма да изпадне в паника. Но с времето лошите мисли няма да й се разминат.

— Фийби, бих казал, че случилото се тази нощ и онова, което би могло да се случи, биха паникьосали всекиго.

— Трудно ми е да ти възразя. Господи, толкова съм уморена, че нямам сили да се съблека.

Изхлузи обувките си и се сви на леглото.

Дънкан се настани до нея и я взе в прегръдките си.

— Не очаквах първата нощ, която ще прекараме изцяло заедно, да приключи, като и двамата сме напълно облечени — промълви той.

— Дънкан? Благодарна съм ти, че размахваш лопатата и не ми слушаш глупостите, когато изпадна в някое от моите нафукани настроения.

Той се усмихна, заровил лице в косата й.

— Утре ще си купя още няколко лопати.

— Много добра идея.

Хвана ръката му и я сложи върху гърдите си.

Еси се оказа права. Фийби спа много по-добре с Дънкан до себе си.