Нора Робъртс
Точно по пладне (21)

21.

Пищящите деца и постоянно променящите се настроения на малките момиченца очевидно ни най-малко не смущаваха Дънкан. Всъщност той така добре се вписваше в детския свят, че Фийби се питаше дали някога нещо изобщо е в състояние да го смути.

Забавляваше се и се включваше в игрите всеотдайно. Каквото и да изберяха — влакчето на ужаса, миниголф, нанизване на обръчи върху пръчки — той участваше. Тя също обичаше игрите и беше ходила в увеселителни паркове и преди, но помнеше как завършва неизменно такова начинание: убийствено главоболие, разбъркан стомах от погълнатата странна комбинация от храни, и ужасни болки в краката, които отказваха да я държат.

Почувства началните признаци и на трите бедствия, затова се настани на пейка, а Дънкан прие предизвикателството да се състезава срещу всички в поредната игра на миниголф.

И Карли, и другите деца, наобиколили го все едно е вълшебник, се забавляваха безумно. Откъде, питаше се Фийби, намира сили да прекарва часове наред в надпревара с виртуални коли или да хвърля червено топче по постоянно сменящи се подвижни мишени?

Лу седна до нея.

— По-добре да бях отишла да си направя маникюр. Винаги се чувствам като изцедена на такива места, но си знаех, че този мъж ще успее да ме навие да дойда.

— Фин също изглежда отчасти изтощен.

— Не говоря за Фин. — Лу отпи от содата. — Вече знам всичките му номера. Говоря за Дънкан. И неговите номера ги знам, но все успява да ме подлъже.

Фийби се загледа към обекта на разговора им. Издържа цялото ученическо представление на „Пепеляшка“ с изражение на искрен интерес, а накрая настоя да почерпи червенокосата доведена сестра със сладолед за бляскавото й изпълнение.

Карли, естествено, изпадна в див възторг.

А и сега Дънкан имаше вид на човек, който адски се забавлява, докато играе миниголф с рояк превъзбудени деца.

— Май никак не изглежда омаломощен — отбеляза Фийби.

— Сигурно би живял тук, ако имаше възможност. — Лу събу сандалите от пламналите си крака. — Виж го само как клечи, за да види по-добре къде е дупката, сякаш е на световно първенство. Децата го поглъщат като че е мелба. Между другото, бъди готова, защото ще иска да ги почерпи, когато свършат.

— Господи! — възкликна Фийби и неволно постави ръка върху стомаха си.

— От друга страна, категорично отказва да играе истински голф. Фин го замъкна насила няколко пъти, но така и не се запали.

— Значи е искал просто да дойде да си поиграе — заключи Фийби. — Приказките за бъдещ проект са били прах в очите.

— О, не. Отдавна му се върти в главата. Сега претегля плюсовете и минусите. Гарантирам ти, че е отбелязал колко деца и възрастни е имало днес, кои игри са най-популярни. Разпитал е нашите деца, а и непознати, какво им харесва и какво — не. Ще е стигнал до заключение, преди да ни натъпче с мелба, и ще знае дали да се захване, или да се откаже.

— Някак не мога да си го представя в ролята на бизнесмен.

— А е точно такъв — увери я Лу с усмивка.

— Явно.

— И има хубав задник.

— Безспорно.

— Хвърлил ти е око, както би се изразила майка ми.

— Наистина ли? Трудно ми е да забележа, защото пред очите ми се мержелеят само сърчица. Исках просто да се впусна в любовна връзка. — Приближи се по-близо до Лу и сниши глас: — Бог ми е свидетел, че я заслужавам.

— Дай Боже всекиму — усмихна се Лу. — Е, разкажи подробности.

— Друг път. Засега не съм наясно дали имам сили да овладея събитията тук — и притисна сърцето си с ръка. — Не знам дали мога да се нагърбя…

— Защо не?

— Ти си омъжена, при това щастливо. Майка си на красиво момиченце и стопанка на грозно куче. Семейството ви е огромно, двамата имате работа, която обичате, и се справяте отлично. А имаш и изключителен вкус по отношение на обувките.

— Всичко е така, особено последното — съгласи се Лу и погледна сандалите си с меден цвят. — Тези например са направо страхотни.

— Аз съм разведена, работата ми поднася непрекъснато неочаквани обрати. Обичам семейството си, а и то прави същото. Ала основите ми, образно казано, се клатят, а онова, което съм изградила върху тях, изисква доста от времето ми, за да го поддържам. Поради ред причини не мога да се отпусна и просто да бъда аз. Всъщност — никога не ми се е случвало.

— Смяташ, че Дънкан не би се справил с усложненията в живота ти ли?

— Не съм сигурна дали ще иска. Пък и защо да го прави? В момента е увлечен и заинтригуван. А сексът, като обувките ти, е страхотен. Но във всекидневието съм голям залък за преглъщане, а и не мога да променя или приспособя ред неща. Не съм в състояние да го направя.

Лу отпи отново от содата си, позамисли се и чак тогава попита:

— Винаги ли първо анализираш всичко до най-малка подробност, а после се захващаш да разрешаваш най-сложните проблеми?

— Да. Професионална деформация, така да се каже. Костелив орех съм за човек, който бързо вижда цялостно нещата и веднага открива златните зрънца. Постоянно се опитвам да… се склоня да отстъпя от ръба, образно казано. „Фийби, не стой на ръба. Животът ти е достатъчно хубав, достатъчно пълноценен. Ако предприемеш тази последна крачка, няма връщане назад“ — все така си говоря.

— Гледаш на любовта като на самоубийство ли?

— Нещо такова. Или все едно излизам с вдигнати ръце, готова да се предам и да поема последствията.

— Но пък ще излезеш свободна, а няма да бъдеш заложник.

— Там е въпросът. Почти през цялото време знам какво правя. Много е дразнещо и объркващо да не съм наясно как да постъпя с него.

— Не мога да ти помогна. Но несъмнено ще бъде забавно да намериш отговора.

Да се забавляваш, беше изтощително. На връщане Карли се предаде на умората и заспа на задната седалка в колата на Дънкан.

— Тъй като е прекалено сънена да ти благодари, те уверявам, че изкара един страхотен и незабравим ден.

— Аз също.

— Забелязах. Дай на момчетата играчки. Дъщеря ми вече страхотно си пада по теб.

— Чувството е взаимно.

— И това забелязах. Дънкан, ще те помоля за една услуга и се надявам да разбереш защо го правя.

— Знам каква е! Яде прекалено много хотдог, сега те боли стомахът и искаш да спрем пред аптека.

— Изядох един-единствен хотдог и не ми трябва лекарство! Дънкан, сериозно, искам да те помоля, ако нещата помежду ни се разпаднат или всеки започне да възприема другия като творение на Сатаната, да се отдалечиш от Карли бавно и внимателно. Да й дадеш време да се адаптира. Повдигам неприятна тема, след като й осигури такъв незабравим ден, но…

— Ти, какво, с… как се казваше? С Ралф ли ме сравняваш?

— Рой — поправи го тя. — Ти ни най-малко не приличаш на него.

— Щом е така, трябва да си наясно, че не е нужно да молиш за подобна услуга. Знам какво е да те изоставят.

— Прав си. — Тя нежно докосна ръката му. — Но аз съм майка, която се притеснява и вечно е готова да брани рожбата си.

— Има късмет с теб. — Той се обърна да я погледне. — Дори да се окажеш сатанинско изчадие.

Фийби размърда пръстите на уморените си крака, когато свиха към къщата.

— Защо не дойдеш да изпием по чаша студено вино във вътрешния двор?

— Точно това искам.

 

 

Седмица по-късно Фийби седеше в градината на Дънкан. Карли щеше да спи при новата си втора най-добра приятелка Ливи, което означаваше, че майка й също може да не си спи вкъщи.

Бяха доплували, а после се любиха; вечеряха и пак се любиха. Сега беше почти полунощ, а тя седеше в градината, вдишваше напоения с аромат на жасмин въздух и държеше чаша вино в ръка. Беше облечена с миниатюрна роба, за която даде прекалено много пари.

Но пък ако една жена не се разпусне за такъв случай, кога ще го стори?

Нощта жужеше със своите звуци, а пълната луна се бе изкачила на осеяното със звезди небе. Той беше увеличил звука и богатият, плътен глас на Бони Райт се носеше от изнесените навън високоговорители.

Фийби отпи от виното и мързеливо си помисли дали да не се любят отново.

— Имам чувството, че съм във ваканция — сподели тя с Дънкан.

— Пропуснах да сложа мънички чадърчета в питиетата. — Гласът му прозвуча също така лениво, както се чувстваше и тя. — Впрочем, нямам мънички чадърчета, а пък и те са по-подходящи за коктейли.

— И така е чудесно. Направо идеално. Може никога да не стана оттук. — Обърна се да му се усмихне. — Време е да започнеш да ми взимаш наем.

— Ще си го взема в натура.

— Много се радвам, че не ти се излизаше днес. Чудесно е, че не отидохме в клуб, на бар или на кино. Тук е толкова приятно.

— Клубовете, баровете и кината няма да избягат. Приятно е да можеш да се отпуснеш.

— Изкара тежка седмица.

— Ава е неуморен експлоататор. Красивото й лице те подвежда. Видях всяко дърво и храст за продан в и около Савана. И колко чертежи и скици прегледах само! То не бяха фонтани, птичи къщички, хранилки, декорации за градина. Тя просто не възприема идеята: „Прави както намериш за добре“.

— Спомена, че онзи ден си я завел в стар склад, който възнамеряваш да превърнеш в жилищна сграда с магазини.

— Да. Реших, че като я накарам да помисли как да озелени наоколо, ще бъде прекалено заета, за да ме влачи по оранжерии. Какво ще кажеш да поплаваме сутринта?

— Звучи прекрасно. Всичко е прекрасно.

— Дай ми две минути и ще го направя още по-прекрасно.

Той се приближи по-плътно до нея на широкия шезлонг и пъхна пръст под ревера на робата.

Фийби не се съмняваше, че ще успее, особено след като устните му намериха нейните, а ръцете му се плъзнаха по тялото й. Бризът нежно галеше кожата й. Отметна глава и той нежно целуна шията й.

Тя се размърда под него и се нагласи така, че да е готова да го приеме, а устните им отново се срещнаха. Движенията им бяха бавни и плавни. Не затвори очи — искаше да се оглежда в неговите. Повдигаха се и потъваха, повдигаха се и потъваха… Вълната на възбуда премина в наслада, когато стигна върха.

Защо, помисли си тя, да иска да е на друго място?

— Дай пак да те целуна — помоли той и отново се впи в устните й.

Сърцето й заби учестено, костите й омекнаха.

Обичам те. Думите напираха в нея и искаше да ги произнесе.

Хубави, силни думи, прецени Фийби, заслужаваха да бъдат изречени. Но може би първото им произнасяне не е най-подходящо, докато още е с преплетени крайници с мъж на шезлонг в градината му.

Вместо това обхвана лицето му с длани и промълви:

— Прав беше. Направи го още по-прекрасно.

— Когато съм с теб…

Мобилният й телефон звънна.

— Всичко провалих — скочи тя. — Не биваше да произнасям думата „прекрасно“.

Тревожни мисли за Карли, за майка й и Картър се завъртяха в главата й. Грабна телефона.

— Фийби Макнамара.

Това, че чу гласа на Дейв, не я успокои.

— „Бонавентюр“ ли? Кога? — Понеже нямаше хартия, нито писалка подръка, Фийби систематизираше бележките мислено. — Да. Мен поименно ли? Аз съм на остров Уитфийлд, при приятел. Идвам веднага. Добре, добре. Тръгвам след пет минути.

Беше скочила на крака и вече вървеше към къщата, докато говореше.

— Кажи му, че съм тръгнала. Не, няма нужда. — Погледна Дънкан, отворил вратата пред нея. — Ще намеря бърза кола, но ще ми трябва оборудване. Ще ти се обадя, когато съм на път.

Изключи телефона.

— Налага се да заема поршето ти.

— Нямаш проблем, но то върви с мен зад волана.

— Не мога да те заведа там, където отивам.

— Напротив — възрази той, докато енергично се качваха по стълбите.

— Дънкан, става въпрос за мъж, прикован в гробището „Бонавентюр“ — обясняваше Фийби, като същевременно трескаво нахлузваше дрехите си, захвърлени преди време в спалнята му. — Гол е, само по елек и е опасан с експлозиви.

— Ако възнамерява да се самовзриви, дано да има гроб, защото в „Бонавентюр“ е доста препълнено.

— Той е заложникът. Така твърди, както и че онзи, който го е препасал с експлозивите, му е наредил да звънне на девет-едно-едно и да поиска да се явя именно аз. Ако не стигна там до един часа, онзи, който държи фитила, ще го дръпне и човекът си отива.

— Още една причина да карам аз. Не познаваш колата, а аз съм й свикнал, освен това знам пътищата по-добре. Кога за последен път си карала кола с шест скорости? — попита той, забелязал намерението й да спори.

Фийби нахлузи обувките и се предаде.

— Прав си. Да вървим.

Наистина стана по-добре, че той караше поршето като луд по пътищата на острова и по моста към града. Така ръцете и умът й бяха свободни и тя можеше да се свърже с Дейв, да си води бележки.

— Твърди, че не бива да съобщава името си, преди да пристигнеш ти — обясни Дейв. — Бил омотан не само с експлозиви, но и с микрофон, и онзи, който го е подредил така, чува всичко.

— Да не би да лъже?

— Не вярвам. Аз самият ще пристигна там след пет минути, но като го слушам, професионалната ми преценка е, че е изплашен до смърт. Според рапортите на вече присъстващите там колеги, има множество синини и натъртвания по лицето, тялото и краката. До този момент не е казал кой, как, кога или защо го е подредил така. Твърди, че може да го съобщи единствено на теб.

— Така както се движа ще пристигна след петнадесет минути. Към чий гроб е прикован?

— Но Джоселин Амбусо, 1898 — 1916.

— Вероятно не е случайно.

— Пуснал съм да й направят проверка.

— Дай ми малко информация за неидентифицирания мъж.

— Бял, тридесет и пет годишен, с кестенява коса, кафяви очи. Здравеняк. Акцентът му е местен. Няма пръстени или други бижута по себе си. Ръцете и краката му са в пранги, забити в земята с клинове. Той е по боксерки, бос. На два пъти рухва, откакто полицаите са пристигнали. Плаче като бебе. Моли да не допуснем да умре. Моли ни да те докараме там. Да се яви Фийби.

— Назовава ме по малко име? Говори за мен сякаш ме познава?

— Да.

— Успокой го, че всеки момент ще пристигна. Създай впечатлението, че почти съм там. — Погледна часовника си. — Срокът почти изтича, но се надявам да успея. Трябват ми десет минути, капитане.

— Сега ще предам.

Тя затвори и погледна Дънкан.

— Ще успеем — увери я той. Не откъсваше очи от пътя, по който хвърчеше със сто и петдесет километра в час. — Имала ли си подобен случай досега?

— Не. — Забеляза светлините отпред и отново се свърза с Дейв. — Виждам радиоколите. Уведоми ги, че няма да спра на портала. Нека една от тях да ни води.

Поршето приближи портала на гробището и пое след пилотната полицейска кола през алеите.

— Ти трябва да останеш тук — извика тя на Дънкан.

Изскочи от колата и хукна през гробовете и крилатите ангели към групата колеги.

Дейв се обърна към нея и я хвана за ръка.

— Екипът по обезвреждане на бомби е отбелязал докъде е безопасно човек да се придвижва напред. Никой не бива да пристъпва чертата. Не подлежи на обсъждане.

— Добре. Има ли промяна в ситуацията?

— Самият аз пристигнах преди две минути.

— Хайде да започваме.

Тя бавно тръгна напред. Въпреки светлините наоколо имаше и съвършено тъмни участъци. Някой й подаде бронирана жилетка. Фийби я облече, докато изучаваше ридаещия мъж, седнал на гроба.

Ангелът над него беше със спокойно изражение и широко разперени криле. Към гърдите си притискаше лютня.

Отдолу мъжът бе отпуснал глава към свитите си колене. Сподавените му ридания ясно се чуваха през прикрепения към устата му микрофон. Розови рози, съвсем свежи, както й се стори, бяха разпръснати около него.

— Аз съм Фийби Макнамара — започна тя и главата му се стрелна нагоре.

Тя замръзна на място, много преди да беше стигнала ограденото от бомбаджиите място. Скова се от обзелия я леден ужас, който веднага се стопи от горещината на изместилата го паника.

— Рой!

— Господи! — Застанал до нея, Дейв я хвана за китката. — Не видях лицето му и затова не го познах. — Ала дори и да беше го видял, едва ли щеше да го разпознае. — Фийби, не можеш да се приближиш — опита се да надвика крясъците на Рой. — Не бива да се приближаваш.

— Разбрах, разбрах. — Паниката обаче не я напускаше. — Рой, замълчи. Трябва да се успокоиш. Поеми си въздух и се успокой. — Докато говореше, бързо написа върху бележника си: „Проверете семейството ми! Полицай на вратата! Карли е тук“. Написа адреса на Фин. — Всичко ще се оправи.

— Той ще ме убие. Ще ме убие.

— Кой?

— Не знам. Господи, не знам! Защо се случва това?

— Той чува ли ни, Рой?

— Твърди, че ни чува. Да, чува ни. Ти… Ти си шибана кучка. Трябва да ти казвам каквото ми говори, иначе ще ме взриви.

— Всичко е наред. Ако ме чува, ще ти каже ли какво иска?

— Искам… Искам да натикам част от експлозива в оная ти работа, безполезна кучко.

— Познаваме ли се?

— Ти ме прецака — повтаряше Рой, докато по лицето му се стичаха сълзи, — а сега ще ти го върна тъпкано.

— С какво те прецаках?

— Ще си спомниш. Фийби, помогни ми, за бога. Моля те, помогни ми.

— Добре, Рой, добре. Нека продължа да говоря с него. Явно си ми сърдит. Ще ми кажеш ли защо?

— Не… Времето още не е дошло.

— Извика ме тук и аз дойдох. Очевидно искаш нещо от мен или желаеш да ми кажеш нещо. Ако ми обясниш защо…

— Ходи се шибай — произнесе Рой, хлипайки.

— Имам чувството, че засега не искаш да говориш с мен. Може ли да говоря с Рой? Може ли да му задам някои въпроси?

— Смее се. Той се смее… Добре, побъбрете си. Имам нужда от бира.

— Рой, как попадна тук?

— Той… ме докара. — Подпухналите му от плач и побой очи огледаха гробището. — Дойдохме с моята кола.

— Каква кола караш?

— Мерцедес. Е 55. Купих я преди няколко седмици. Точно…

— Добре. — Тя записа модела на колата и добави: „Намерете я“. — Той те докара тук от Хилтън Хед ли?

— Бях в багажника. Не можех да виждам. Беше ми вързал очите и запушил устата. Прибирах се вкъщи. Вкарвах колата в гаража. Усетих опряното до тила си дуло на пистолет. — Отново притисна лице към коленете си. — Нападна ме изотзад. После не помня нищо. Не помня нищо, докато не дойдох в съзнание, но не можех да виждам, нито да говоря. Трудно дишах. В багажника ми беше трудно да дишам, а и устата ми беше залепена. Почти не ми стигаше въздух.

Тя въздъхна облекчено, когато Дейв написа: „Всички са в безопасност. Полицай на вратата“.

— Преди колко време стана това?

— Не знам. Не знам!

— Добре, добре. Как се озова тук?

— Чух капака на багажника да се отваря. — Рой вдигна отново глава и потрепери. Фийби виждаше как буболечки пируват по раните му. — Нахлузи нещо на главата ми, зави ми се свят, но се опитах да се бия. Той ме удари. Удари ме по лицето. Когато дойдох на себе си, бях тук, вързан така. Говореше ми в главата. И главата ми. Виках и крещях, но никой не се появи. Той ми говореше в главата и ми заповядваше какво да правя. Телефонът ми. Остави ми телефона. Настоя да се обадя на девет-едно-едно и нареди какво да съобщя. Само това единствено обаждане, предупреди ме той. Само едно обаждане и да предам каквото ми е казал, иначе ще натисне копчето.

— Значи изобщо не си го видял — констатира Фийби.

В същото време бързо написа цялото име на Рой, адреса, телефонния номер и отдолу: „Откога липсва“, два пъти го огради и подаде бележника на Дейв.

— Рой…

Той обаче отново ридаеше.

— Нищо… Нищо не съм направил. Защо ми се случва това?

— Така няма да си помогнеш, Рой. Рой! — Изостри гласа си, за да я чуе. — Трябва да запазиш спокойствие. Важното е да си сътрудничим, за да разрешим случая. Бих искала отново да говоря с него, ако е готов. Питам се дали би ми дал име. Не е задължително да е неговото. Каквото име иска да назове, за да се обръщам към него.

— Лошо ми е. Ще повърна… Не! Не! Недей, моля те! — Очите на Рой се облещиха, докато се мъчеше да се изтръгне от прангите. — Моля те! Добре… Добре. Писна ми от жалкото ти хленчене, безполезно лайно такова. Ако продължаваш, ще те взривя и с това ще се свърши.

— Ако го направиш, няма да разбера защо искаше да съм тук тази вечер, защо си сърдит. Ще ми кажеш ли име, с което да се обръщам към теб?

— Той… — Зъбите на Рой тракаха. — Разбира се, Фийби. Наричай ме Купър.

Гърлото й се сви, но записа името в бележника и добави: „Точно по пладне“.

— Добре, Купър. След като не мога да говоря директно с теб, не мога да определя как се чувстваш. Ще ми кажеш ли как се чувстваш?

— Мощен. Контролирам цялата шибана ситуация.

— За теб важно ли е да контролираш нещата?

— Дяволски си права.

— Няма ли да е по-лесно, ако ти и аз си говорим очи в очи?

— Нямам време.

Виждаше сълзите на Рой, чуваше измъчения му глас и се бореше да проникне в главата на човек, когото не виждаше и не чуваше.

— Ще ми кажеш ли откъде се познаваме, Купър?

— Ти ми кажи нещо.

— Добре. Какво искаш да узнаеш?

— Пука ли ти за този… безполезен кучи син?

Подвеждащо, помисли си тя. И ако държи прекалено много, и ако е прекалено малко, може да подейства като подстрекаване.

— Рой ли имаш предвид?

— Дяволски добре знаеш, че имам предвид скапаняка Рой Скуайър.

— Той е моят бивш съпруг. Не искам нито той, нито някой друг да пострада. Досега ти не си наранил никого, Купър. Можем да решим случая без…

— Разправяй ги тия на Чарлз Джонсън. Видя ли… Видя ли… Добре — ще го кажа. Видя ли колко изненадан изглеждаше, когато куршумите го покосиха?

— Да не би да ми казваш, че ти си застрелял Чарлз Джонсън?

— Ти, скапана кучко, не разбираш ли какво ти говоря? Аз го вкарах в гроба. Ама и ти си спомагала някои да влязат в гроба, нали? И пак ще го направиш. Обещавам ти. Моля те — изхриптя Рой и потрепери под разперените криле на ангела. — Моля те, моля те. Много те моля.

— Познаваше ли Чарлз Джонсън?

— Още един нищо неструващ бандит. Но ти успя да го уговориш да излезе, нали? Накара го да излезе, без никой от заложниците да пострада. Никой вътре пет пари не струваше, но ти ги спаси, нали?

— Кого не съм спасила, Купър? За нея ли са розите? Коя е жената, на която си държал, а аз не съм спасила?

— Сети се, Фийби. Сама се сети и помоли за прошка. Така може да спасиш себе си.

— Готова съм да те помоля за прошка сега веднага. Ако не съм била достатъчно умела, за да спася някого, сега те моля за прошка. Кажи ми какво искаш да изрека и ще го направя.

— Хайде тогава. Кажи… Какво?! Не, не, не! — Рой се опита да се изправи, но успя само да застане на колене. — Моля те! Добре, добре. Времето изтече. Довиждане, Фийби.

— Купър, ако…

Взривът я хвърли в нажежения въздух. Тя се стовари напреко върху нечий гроб.

Знаеше какво свисти във въздуха и тупва по земята: части от ангела, парчета пръст, части от Рой.

Безразборни образи минаваха през съзнанието й. Първия път, когато го видя на едно събиране и широката му, лъчезарна, омайваща усмивка; любенето им в огромното хотелско легло през уикенда, с който я изненада, и съпътстващите рози и шампанско. Мигът, преди устните им да се срещнат за пръв път като съпруг и съпруга. Последвалите танци и светлина.

А после всичко потъна в мрак.

Някой викаше името й.

Фийби се надигна на лакти. Долови някакво движение и в следващия миг Дънкан се хвърли отгоре й.

Притискаше я към земята. Като в някакъв тунел тя чуваше крясъци, трополене на крака, пращене и пукотевица на подвижни радиостанции.

Не се бореше, нямаше за какво да се бори.

— Какво съм направила? — прошепна тя. — Господи, какво съм направила?