Нора Робъртс
Точно по пладне (20)

20.

Фийби се наклони към него, след като Дънкан спря колата.

— Благодаря, че дойде с мен. — Леко го целуна. — Благодаря и за секса. И благодаря, че ме докара вкъщи.

— Няма защо. Колкото до второто — винаги съм на разположение.

— Тогава още едно „Благодаря“. — Отново докосна устните му със своите. — За разбирането, че обикновено ми се налага да се прибирам вкъщи по-рано, отколкото Пепеляшка.

Той нежно погали ухото й.

— Ако ти купя стъклени пантофки, дали ще останеш да спиш цяла нощ при мен?

Тя се засмя и слезе от колата.

— Знаеш ли, навивах се да свиря отбой за случващото се — каквото и да е — между нас.

— Нима? — Дънкан излезе от колата и двамата застанаха един срещу друг. — И защо?

— Мъча се да си припомня. Бях измислила основателни причини. Дънкан, не съм човек, който да бъде пометен с един замах.

— Тогава ще оставя метлата в килера.

Прекалено късно, помисли си тя, вече наистина е прекалено късно.

— Теб те бива повече от мен.

— В какво?

— В това, което става.

Над парка „Форсит“ играеха светлини, по улиците се стелеха нежни сенки. От цветята на Ава се разнасяше аромат и почти заплашваше да превърне въздуха в сладникав. През отворените прозорци на преминаващата по улицата кола се чу мелодия на блус.

Ето я тук, помисли си Фийби, загледана в мъж, който така я вълнува, че успява да забележи дребни детайли, които обикновено пренебрегва. Същевременно се притеснява, защото не е съвсем наясно как ще приключи всичко.

— Разбивали ли са някога сърцето ти? Не, не ми отговаряй сега — поправи се тя бързо. — Може да се окаже дълга история, а аз трябва да влизам.

— Излез с мен утре вечер и ще ти разкажа всичко за парчетата на многократно огорчаваното ми сърце.

— И колко от всичко ще е измислица?

— Ще се наложи да излезеш с мен, за да разбереш.

— Прекалено си привлекателен и има опасност да ми се отрази зле. — Въздъхна и хвърли поглед към къщата. — Утре не мога. По-скоро, не бива. Не обичам да отсъствам често от вкъщи.

— Ти избери вечер.

— Не си ли чувал, че някои жени се правят на труднодостъпни?

Дънкан заобиколи колата и застана до нея.

Сърцето й подскочи.

— Тази седмица ми е малко натоварена — заобяснява забързано тя, след като отново погледна към къщата. — Представлението на Карли в драмсъстава е в четвъртък, имат училищен празник в петък…

— Може ли да дойда? — Той я приближи още повече и нежно я погали по ръката. — Говоря за представлението.

— Повярвай ми — засмя се Фийби, — не си заслужава жертвата да гледаш пиеса, изпълнявана от първолаци.

— На мен пък ми звучи забавно. — Долови напрежението й и бързо се усмихна. — В четвъртък по кое време е?

— Седем, но…

— В седем се вдига завесата значи. Направо там ли да се срещнем, или да мина да ви взема всичките оттук? Има предостатъчно място за теб и Карли, Ава и… Еси няма да дойде — съобрази той и доброто му настроение се помрачи. — Сигурно й е доста тежко.

— Да, тежко й е. Ще запишем всичко на видео, но не е същото. Дънкан, ако наистина искаш да дойдеш — което е доста мило — нека се срещнем там. Трябва да заведа Карли един час преди това, за да се облече и така нататък. Ще ти взема билет и ще ти го оставя. Но наистина не се чувствай задължен.

— Никога не съм гледал детско представление.

— Сигурно обаче си участвал.

— Веднъж ме избраха да играя в хора на жабите и ми се върти бегъл спомен, че друг път играх ряпа. Почти съм го заличил от съзнанието си, защото беше крайно травмиращо. Какви са плановете ти за уикенда?

— В момента уговаряме среща за събота с най-добрата приятелка на Карли. Подробностите не са уточнени.

— Чудесно. Защо не ми направите услуга? Да отидем всички заедно в семейния увеселителен парк. Чувала ли си за него?

— Дори съм ходила.

— На Карли хареса ли й? Или никак? Мисля да направя известна инвестиция, но се колебая дали да е във вече функциониращ увеселителен парк, или да пробвам нещо ново, по-различно. Ще го подложа на изпитание през погледа на децата, така да се каже.

Изгледа го смаяно все едно му беше поникнала втора глава.

— Искаш да прекараш съботата си в увеселителен център с две момиченца?

— Казваш го, сякаш е перверзна идея. Ако ме питаш, ще е по-добре, ако са повече от две момиченца. Ще изнудя Фин да доведе Ливи, а и някои от другите деца. Съгласна ли си?

— Карли сигурно ще е очарована. Защо ти е увеселителен парк? — обърна се да попита тя, почти стигнала вече вратата.

— Забавленията никога не са излишни. Ако ще… Чакай!

Той я сграбчи за ръката и я дръпна назад.

На светлината от къщата ясно се виждаше труп на заек върху най-горното стъпало. Около врата му ясно личаха петната засъхнала кръв.

— Господи, пак ли! Трябва да… Не го пипай — предупреди го Фийби.

Той все пак се наведе и го вдигна за задните крака.

— Какво значи: „Господи, пак ли“?

Стомахът на Фийби се сви и тя си позволи да извърне поглед.

— Чакай да донеса нещо: кутия или плик. Господи! Отнеси го в задния двор. Ей сега ще дойда.

Втурна се в къщата, а Дънкан, намръщен, погледна заека. Не беше прегазен от кола, доколкото виждаше. Той самият никак не си падаше по лова, особено след първия и единствен излет с няколко приятели като тийнейджъри.

Пушката му хареса, усещането, звука и дори отката й, но никак не му беше приятно това, което можеше да направи с мишената, особено ако е от плът и кръв.

Ако вярваше на очите си, този заек беше прострелян с оръжие малък калибър. Но защо някой ще застреля заек, а после ще го просне върху стъпалата пред къщата на Фийби, оставаше мистерия.

Отнесе го във вътрешния двор. Точно в този момент тя излезе от къщата с найлонова пазарска торба.

— Ще го сложим вътре.

— Ще ми обясниш ли какво прави мъртъв заек на стълбището ти?

— Не знам, но ще се наложи да открия гробище, ако това продължава. Това отива при плъха, който намерих преди две седмици, и змията отпреди няколко дни.

— Да не си се скарала с някое от съседските момчета?

— Не. Тази вероятност вече я отхвърлих. Никой от местните калпазани не е замесен. Моля те, остави това нещо.

Дънкан долови не само погнусата, но и отчаянието й и пусна трупа в плика.

— Редно е да го занесеш в участъка. Почти съм сигурен, че в него има куршум.

Тя въздъхна дълбоко.

— Ще го направя сутринта. Ела вътре да си измиеш ръцете.

Ще влезе, реши Дънкан, но причината няма да е да измие ръцете си след допира с мъртъв заек.

Последва я и застана до мивката в кухнята.

— Имаш ли бира? — попита той.

— Не. Да. Не знам.

След като си подсуши ръцете, той просто отиде до хладилника и го отвори. Предимно дамска храна, както я наричаше. Изобилие от плодове, пресни зеленчуци, кофички кисело мляко, обезмаслено прясно мляко. Кой пие обезмаслено прясно мляко? Реши да остави въпроса за друг път.

Не намери бира, но откри малка бутилка калифорнийско шардоне.

— Чаши? — обърна се той към нея.

— О!

Фийби отметна косата си и отиде до шкафа. Само от учтивост ще донесе чаши, прецени той. Щеше да е по-щастлива, ако си беше подсушил ръцете и беше казал лека нощ, за да има време да помисли и да реши как да се справи със случилото се сама.

С тежка задача се е нагърбила, мина му през ума. Той не беше така устроен.

Наля виното и се настани на масата. Ясно съзнаваше, че по този начин я принуждава да прояви доброто си възпитание и да седне при него.

— Благодаря ти, задето се справи със заека — подхвана тя. — Срам ме е да призная, но щеше да ми е неприятно да го направя аз.

— Кой изхвърли плъха?

— Ами… аз. Но с доста позорни викове, крясъци и въздишки. За змията обаче се обадих на Картър. Щеше да ми дойде прекалено много.

— Съобщила ли си за инцидентите?

Тя наду бузи, преди да отговори.

— Реших, че котка е хванала гризача в градината. Не се задълбочих по въпроса. Първоначално помислих същото и за змията, но Картър ми обърна внимание, че главата й е била размазана. Именно тогава сметнах за необходимо да говоря с майката на водача на местните калпазани. Оказа се, че не е той. Заекът също не е негово дело. Точно затова утре ще го занеса в участъка, ще докладвам за случая и ще настоявам да бъде разследван.

— Има ли причина друг, освен Мийкс да те тормози?

Тя отпи от виното и го изгледа.

— Бързо съобразяваш.

— Не е чак толкова трудно, Фийби. Май трябва някой да си поговори с този Арни.

Не само е бърз, даде си сметка тя, но е и бесен. Яде го тих, леден гняв.

— Нямаш предвид точно „да си поговори“, а и не е твоя работа. Не е — повтори Фийби. — Предложението ти е… Не знам как точно гледам на предложението ти, но на това ще се върнем друг път. Въпросът е, че ако наистина някой трябва да поговори с Арни Мийкс, това е най-добре да стане по официален начин. Ако му налетиш като мое…

— Налага се да уточним някакъв термин — суховато подметна Дънкан, — след като възразяваш за „гадже“.

— Както и да е. От това ще му поникнат криле, а аз ще изглеждам мекушава. Ако зад всичко това стои той, не мога да си позволя лукса да изглеждам мекушава, не мога да му доставя удоволствието да смята, че ми е създал някои особено неприятни преживявания.

— Но е факт.

— Щеше ми се да мога да го отрека. Според мен…

— Какво?

Тя отново отпи. Не беше свикнала да разговаря с някого за своите проблеми. Оказа се не чак толкова трудно. Пък и най-важното бе да запази дома си като безопасна зона.

— Струва ми се, че някой наблюдава къщата. Няколко пъти зърнах един човек… По-точно, чух го. Той си подсвирква.

— Моля? Подсвирква си?

— Звучи странно, знам, но изглежда, някой се навърта в квартала, минава край къщата, подсвирква си все една и съща мелодия. Ако е Мийкс — а не съм го видяла достатъчно отблизо, за да го потвърдя, или отхвърля — поема огромен риск. Но е възможно да е накарал приятел да го прави, или да е платил на някого. Но това също е огромен и глупав риск.

— Доста силно беше сритан по задника. Вероятно смята, че си заслужава да рискува. Съществува вероятност подобно поведение да ескалира, нали?

— Да, разбира се. Не изключвам и такова развитие на нещата. Още сутринта ще говоря със съответните хора.

— Защо да не остана да спя тук? Имате излишни стаи, излишни дивани.

— Много мило предложение, но в такъв случай сутринта ще трябва да давам обяснения. На този етап не желая никой, най-малко майка ми, да започне да се тревожи за нещо. Засега се държи. Моето нараняване и застреляното момче бяха тежки удари за нея. През последните няколко дни дори не е излизала на верандата. Не ми се иска да си мисля, че няма да стъпи вече и там.

Дънкан се загледа в чашата си и отпи.

— Май пих прекалено много. Не е редно да шофирам. Като пазител на реда и моя домакиня в момента трябва да ме разубедиш. — Меките му сини очи се впиха в нейните. — Нещата са толкова простички, Фийби. Повярвай ми.

— Не знам защо мъжете си въобразяват, че жените не са способни сами да защитават себе си или домовете си.

Той се усмихна.

— Налага ли се да ти обяснявам за мощта на пениса? И то толкова скоро, след като преживя чудо?

Фийби забарабани с пръсти по масата.

— Ще спиш в стаята на Стийв, сина на Ава. Но ако нямаш нищо против, нека не използваме пиянството ти като оправдание. Просто е станало късно и е било много по-лесно да останеш, отколкото да шофираш обратно чак до острова.

— Чудесно. Ще запазим оправданието, че съм се напил, за друг път. Може ли да попитам нещо, което всъщност не е моя работа?

— Стига да не се налага да отговоря: „Не е твоя работа“, разбира се.

— Еси лекува ли се?

— Лекуваше се. — Фийби въздъхна дълбоко. — Понеже е трудно да намериш терапевт, който да прави домашни посещения дори в случай на агорафобия, повечето сеанси бяха по телефона. Известно време се водеха редовно всяка седмица, а тя опита и с лекарства. Смятахме, че има напредък.

— Но?

— Терапевтът я насърчи да излиза. Извън къщата, на познато място, макар и само за десет минути. Спряха се на парка „Форсит“. Просто да отиде до фонтана и да се прибере. Излезе, стигна дотам, но после получи силен пристъп на паника. Един от страховете й е, да не би да я забележат на обществено място или да не се изложи, да не се почувства като в капан. Не можеше да си поеме въздух, не можеше да се ориентира как да се прибере. Бях тръгнала след нея. Видях я как стигна до фонтана, но на връщане поизостанах, за да не ме види. Затова ми отне известно време да стигна до нея, когато се паникьоса.

Виждаше и усещаше всичко съвсем ясно: ужасената си и дезориентирана майка, собственото й сърце, биещо лудо в гърдите, докато препускаше през тревата и паважа и разбутваше смаяните туристи.

— Опитваше се да диша и тичаше. Падна. Беше ужасно преживяване. Хора се опитваха да й помогнат, но това страшно я уплаши и се почувства унизена.

— Съжалявам.

— Успях да я прибера. Беше се вкопчила в мен и се движеше със затворени очи. Оттогава спря да излиза и във вътрешния двор. Случи се преди четири години. Повече не пожела да чуе за никакво лечение. Става сприхава, ако се подхване темата. — Фийби се усмихна леко. — В къщата се чувства добре. Тук е щастлива. Предпочита да я оставим на мира. Така и правим. Не знам дали постъпваме правилно, но така правим.

— Засега е правилно. Понякога правилното поведение се променя, но най-добре е човек да прави каквото е правилно в момента.

 

 

Тя се замисли над думите му по-късно, след като му показа къде ще спи, след като намери нова четка за зъби и се увери, че има достатъчно чисти пешкири.

Правилното нещо се променя, така е. А понякога онова, което смяташ за правилно, се оказва погрешно, но необходимо. Тя не беше сигурна дали Дънкан е подходящият човек за нея или не, но се беше влюбила в него.

Вероятно чувството бе припламнало още при първото им виждане, дозасили се, докато седяха в пъба, където заедно се смяха и се наслаждаваха на музиката. После още някое подхлъзване тук, залитане там и влюбването се оказа неизбежно.

Сега, предполагаше тя, остава да измисли как е правилно да постъпи и как да го осъществи. За момента.

 

 

Голямата награда за самотен мъж, който се събужда в къща, пълна с жени, реши Дънкан, е домашно приготвената закуска. Нямаше нищо против да се суетят около него, все едно е новокоронясан принц на женското царство, докато с наслада пиеше кафето и прясно изцедения портокалов сок.

Ава свещенодействаше край печката и по негова преценка в това нямаше нищо необичайно. Но заради мъжкото присъствие Еси извади онова, което той се досети, че са парадните сервизи, както и ленени салфетки.

Тя се суетеше, пълнеше захарницата, и наля в каничката сметана, предложи сок. Дънкан подозираше, че както снове из кухнята, тя се забавлява не по-малко от него.

— Недей да тормозиш Дънкан, Карли. Още не е изпил първата си чаша кафе.

— Страхотно кафе — обади се Дънкан.

— Защо няма да ям овесени ядки? — чудеше се Карли.

— Защото Ава приготвя омлети. Ти обаче ще получиш овесени ядки, щом това искаш.

— Не ми пука.

Дънкан сръга Карли в ребрата. Независимо от нацупената си физиономия беше хубава като картинка в жълтата си, украсена с жабо блузка, и сини панталони.

— Тежък ден ли те чака днес в офиса? — осведоми се той.

Тя забели очи към него.

— Аз ходя на училище! А днес имаме контролно по математика. Не разбирам защо трябва да умножаваме и делим през цялото време. Нали са все числа? Те не правят нищо.

— Не обичаш числата, така ли? Аз пък ги обожавам. Числата са дяволски красиво нещо.

Карли изсумтя.

— На мен не са ми нужни числа. Ще ставам или актриса, или персонален моден консултант.

— Ако си актриса, как ще броиш репликите си?

Дънкан възприе второто забелване на очите по негов адрес като връчване на медал.

— Всеки може да брои.

— И в това е една от красотите на числата. Но нали трябва да сметнеш колко ще изкараш, за да си купиш къща в Малибу, след като платиш на импресариото си неговите десет процента и се издължиш на телохранителите си, за да не те безпокоят папараците? Ще те съпътства цял антураж, хлапе. Да не говорим за сметките на твоята персонална модна консултантка, когато стане време да раздават наградите „Оскар“.

Карли се замисли, преди да отсече:

— Тогава просто ще стана моден консултант. Така ще се налага да разбирам единствено от дрехи, а аз това вече го знам!

— Каква ще ти е комисионата?

Този път получи свъсени вежди вместо забелване на очите.

— Представа нямам за какво говориш.

— Става въпрос колко ще вземеш на Дженифър Анистън за бутиковата рокля от „Шанел“. Полага ти се част от цената й. Да кажем, струва пет хиляди долара, а на теб ти се полагат десет процента. Освен това ще й трябват обувки, чанта и какво ли не. Каква ще ти е комисионата? Трябва да владееш математиката.

Сега вече очите й се присвиха.

— Ще получавам пари всеки път, когато купят нещо ли? Всеки път ли ще ми плащат?

— Горе-долу така се прави.

На лицето й се изписа интерес и нацупеното изражение изчезна.

— Не знам как се определят проценти.

— Аз знам. Имаш ли лист?

Фийби влезе и завари всички струпани около масата. Сочни омлети, препечени до съвършенство филийки от Ава, апетитни резени бекон подканваха да бъдат погълнати.

Дънкан посягаше към тях с лявата си ръка, а Карли, на придърпан до него стол, надничаше над дясната му, докато той бързо пишеше.

— Трябват й обици. Непременно й трябват.

— Добре. Колко ще струват?

— Един милион долара.

— Ти си Сатаната на персоналните модни консултанти. — Той вдигна поглед, усмихна й се и поздрави:

— Добро утро.

— Мамо, Дънкан ме учи на проценти, за да знам колко ще печеля, когато стана персонален моден консултант. Вече изкарах шест хиляди долара от комисиони.

— Дженифър Анистън е номинирана за „Оскар“ — обясни Ава. — Трябва да е подходящо облечена.

— Разбира се.

— Трябват й и тоалети за други публични изяви.

Фийби пристъпи напред да види докъде е стигнал списъкът на Дънкан.

— Джен доста се е разпуснала — констатира тя.

— Числата са невероятно нещо — обяви дъщеря й.

Фийби я зяпна.

— Изглежда се движа в паралелен свят — реши тя.

— В този, в който попаднах, числата са нещо забавно и във вторник ще закусваме омлети.

— Ти сядай — подкани я Еси. — Държим твоя топъл във фурната.

Фийби си погледна часовника.

— Май имам време да хапна. Числата са забавно нещо — повтори тя, сядайки от другата страна на дъщеря си. — Откога, след като ти правех котенца и зайчета, за да ти покажа как се умножава?

— Числата са по-забавни, когато отразяват пари.

Фийби взе кафето си и поклати глава.

— Внимавай с нея, Дънкан. Има апетити към богатството.

— Ако си хване още няколко клиентки като Джен, ще започне да ме издържа. Я виж ти колко си хубава тази сутрин. По-привлекателна си дори от омлетите на Ава, което е трудна работа. Обзалагам се, че в Савана няма мъж, който така да си плакне очите в момента като мен в тази кухня.

Веждите на Фийби се стрелнаха нагоре.

— Какво си слагала в омлета, Ава?

— Каквото и да е, вече няма да пропускам да го добавям.

 

 

Ядеше овесените ядки направо от кутията и ги поливаше с черно кафе. Сутринта не се обръсна, не си взе и душ. Съзнаваше, че е на ръба да изпадне в депресия.

Искаше гневът му да се възвърне, гневът и целенасочеността. Иначе щяха да се удавят в пристъпа на депресия, както добре му беше известно. Беше ги губил и преди това.

Бяха му предписали лекарства и от време на време ги пиеше, но предпочиташе бързодействащите вещества, за които го открехна приятел. Същевременно съзнаваше колко лош избор са те. Рискуваше да постъпи необмислено, докато е под въздействието им.

Веднъж вече постъпи необмислено, нали? Да простреля онзи заек, беше лудост. Трябваше да го държи в хладилника няколко дни. Все щеше да му се отвори възможност да го остави на стълбището на Фийби, нали?

За малко да го заловят, когато избърза. Чувстваше се адски ядосан. Нямаше да я накажат за случилото се с Джонсън. Дори нямаше да я порицаят — нито в управлението, нито в пресата, нито сред обществеността. Глупавата майка на нещастния кучи син почти обяви Фийби за най-добрата си нова приятелка. За кой ли път повтаряха кадъра със сълзливото признание по телевизията?

Изкараха кучката едва ли не Майка Тереза, вместо да я изобличат като амбициозна, властна и проклета курва, каквато си беше.

Допусна гневът да го ръководи, а това винаги е грешка. Завладян от него, отиде с колата до дома й и подхвърли мъртвия заек. Възнамеряваше да го пльосне на верандата, но ръката му трепереше от гняв и не уцели.

След това почти си тръгна, но нещо го спря и той се спотаи в сянката на съседната къща.

Виждаше се дори сега: унизен, скрит в храстите, докато онази грозновата чудачка излезе на разходка с уродливото си куче.

А знаеше — знаеше — че разхожда кучето си привечер всеки божи ден. Знаеше го, а не го съобрази. Остави гневът да го ръководи.

Ами ако грозноватата жена или причудливото й куче го бяха видели? Рано беше още за това.

Буквално си представи как убива и двамата. Прекършва им вратовете, все едно са стебла на целина, и ги оставя на стълбището на Фийби.

Но не беше сега моментът.

Той имаше план. План и цел. Дневен ред.

А сега гневът се беше поизпарил, целта беше замъглена и го връхлиташе тягостното чувство за провал. Загуби си времето с онзи задник от Пое. Пое глупав риск и изхаби доста патрони.

А не доведе до нищо.

Огледа работилницата си и едва не се разплака от отчаяние. Нищо наоколо нямаше значение. Той загуби неща, на които държеше, а тя не загуби нищо.

Сега беше свел поведението си дотам да оставя мъртви животни на стълбището й.

Трябваше да убие онази луда стара жена и животното й. Трябваше. Така щеше да й каже нещо.

Извади едно от черните хапчета и внимателно го разгледа. Само едно, реши той, едно, за да му възвърне тонуса.

Защото беше време да каже нещо. Време да престане да се будалка и да извади нещата наяве.

Случилото се с Джонсън не се отрази на кариерата й. Но нещо друго — или някой друг — щяха да я разтърсят.

 

 

— Калибър двадесет и две. — Криминалистът Отис, слаб човечец, показа куршума в ръката си, пъхната в гумена ръкавица. — Ако ще стреляш по заек, е предостатъчно.

— Един-единствен изстрел ли е бил?

— Да. — Отис свъси вежди и погледна Фийби. — Да го пусна ли на балистиците?

— Добре би било. Ако някой си прави шеги, на мен не ми е смешно. Напротив, мисля, че е нещо по-дълбоко. Всичко, което разберем за куршума или за зайчето, ще е от полза.

— Няма никакъв проблем. Ще те държа в течение.

Върна се в кабинета си и написа официален рапорт. После занесе копие на Сайкс и му разказа за случилото се.

— Искаш ли да поговоря с Арни?

— Не, поне не засега. Но искам да събереш малко информация, ако успееш. Как се справя със службата си на охранител, какъв му е графикът. Опитай да разбереш дали се мотае из квартала ми. Той обича да се фука — добави Фийби. — Ако се е захванал да ме тормози, няма начин да не го е споменал пред някого. Някой, с когото пие или работи.

— Ще поразпитам.

— Благодаря. Благодаря, Бик.

Това беше най-доброто, което можеше да направи засега, прецени Фийби. Най-доброто, но не всичко.

В кабинета си направи списък на времето и датите, когато предполагаше, че са станали инцидентите; смяташе, че са свързани помежду си. Към тях прибави своите предположения.

Плъх — символ на същество, което отмъква; краде, изоставя потъващ кораб.

Змия — символ на злото, лукавството, води до прогонването от рая.

Заек — символ на страхливец, нещо, което все е готово да избяга.

Дали не задълбочава прекалено много нещата, запита се тя.

Със свирукането гласът оставаше прикрит, анонимен. Какво гласяха думите на песента? „Не ме напускай, о, скъпа моя“. Кой го е напуснал?

„Точно по пладне“. Един мъж се опълчва срещу корупцията и страха. Заекът — символ на страха? Плъхът като символ на съгражданите? Змията олицетворява корумпираността? Купър, като шериф (по дяволите — да не забрави да вземе под наем проклетия филм!), се опълчва и остава сам при последната престрелка.

За филма ли се намеква, или за песента, запита се тя. Потърси в интернет, намери текста на песента и го принтира, за да го приложи към досието, което щеше да състави.

Пладне не беше ли моментът на крайната развръзка? Трябва да стане дотогава, иначе ще бъде платена висока цена?

Замисли се. Ако Арни Мийкс я тормози, няма да използва символика, нито скрит подтекст. Просто не е в стила му.

Независимо от това, ще отвори ново досие. А на път за вкъщи ще издири копие на „Точно по пладне“.