Нора Робъртс
Точно по пладне (2)

2.

Изкъпан и махмурлия, Дънкан седеше до барплота в кухнята си с лаптоп и чаша черно кафе пред себе си. Възнамеряваше да изпие две бири, да побъбри с някои от редовните клиенти в „Слам Дънк“, преди да отиде да погледа парада, и да обърне още бира-две в „Суифтис“, неговия ирландски пъб.

Когато си собственик на барове, по-разумно е да оставаш трезвен, така го бе научил животът. Изключения от правилото се допускаха в Деня на свети Патрик и на Нова година, но той знаеше как да прекара дълга вечер, изпивайки само две бири.

Не от празнуване чашата с „Джеймсън“ и халбата с „Харп“ се озоваваха в ръката му така често. Надигаше ги от облекчение. Джо не се размаза на тротоара пред бара.

Повод да се изпие едно питие.

И беше по-добре да е махмурлия заради добра новина, отколкото махмурлия заради нещо лошо. Нищо, че сега ти е толкова зле и едва се побираш в кожата си, помисли си Дънкан. Нали рано или късно ще се оправиш.

Най-много от всичко му се искаше да излезе от къщата, да се разходи или да дремне в хамака. И едва тогава да помисли какво да предприеме нататък. През последните седем години премисляше какво да предприеме нататък и това състояние определено му харесваше.

Отново погледна навъсено лаптопа, а после поклати глава. Ако се опита да работи в момента, или дори да се преструва, че работи, главата му ще се пръсне.

Изнесе кафето на задната веранда. Гълъби и гургулици гукаха и си блъскаха главите, докато кълвяха изпопадалите по земята под хранилката зърна. Прекалено дебели и мързеливи са, за да литнат до нея, помисли си Дънкан, предпочитаха да обират остатъците.

Много хора постъпваха като тях.

Градините му бяха в отлично състояние и той се гордееше, защото бе положил труд и пролял доста пот, за да изглеждат така. Замисли се дали да не се разходи из тях сега, да мине през дъбовата гора и да стигне до обраслия с мъх док, да се качи на яхтата и да поплава по реката.

Чудесно утро за подобно занимание: ясно, свежо, топло, с лек ветрец; кара те да мечтаеш да е вече юли.

Или просто да приседне на кея, да погледа как слънчевите лъчи си играят по натрупаните камари сол в солниците. Или само да отиде там с кафето си, да поседи и да не прави нищо в такова хубаво пролетно утро — щеше да е много разумна постъпка.

А какво ли прави Джо в това хубаво утро? Дали седи в затворническа килия? Или в обезопасена стая в лудницата? Какво ли ще предприеме нататък червенокосата?

Няма смисъл да се преструва, че е обикновен ден от живота му, след като споменът за отминалия не го напускаше. Няма смисъл да се залъгва, че иска да поседи на кея, за да му се облекчи махмурлукът и да си дава вид, че всичко е наред.

Затова се изкачи по задното стълбище до спалнята си, намери чисти джинси и риза, която нямаше вид да е спал с нея. После извади ключовете, портфейла и другите дреболии от джинсите, с които беше спал, след като завлече полупияния си задник до леглото.

Поне прояви достатъчно съобразителност да вземе такси, припомни си той, докато прокарваше пръсти през разрошените си кафяви коси.

Дали да не облече костюм? Редно ли е да облече костюм?

По дяволите.

Прецени, че костюмът не е подходящо облекло, когато се каниш да посетиш твой бивш работник, особено в сегашното положение на Джо. Пък и никак не му се слагаше костюм.

От друга страна, червенокосата може да харесва мъже в костюми и понеже възнамеряваше непременно да я открие, един костюм би проработил в негова полза.

Всичко да върви по дяволите.

Излезе от стаята, тичешком слезе по парадното стълбище и застана в облицованото с бяла теракота фоайе. Отвори едното крило на двойната, извита като арка входна врата и зърна елегантен червен „Ягуар“ да свива по алеята към къщата му.

Слезе мъж в костюм, който без съмнение беше италиански, също като обувките. Финеас Т. Хектор би изглеждал съвършено елегантен дори след като е играл футбол в кал по време на ураган.

Дънкан пъхна палци в предните джобове на джинсите и се загледа в приближаващия посетител. Фин сякаш никога не бърза, помисли си Дънкан, но умът му винаги работи на пълни обороти.

Прилича на адвокат, реши Дънкан, и то от най-скъпите; и наистина беше точно такъв. Когато се срещнаха за първи път — десет години ли минаха оттогава? — Фин нямаше пари дори да си плати таксито, докарало го до съда, камо ли да се облече в костюм на „Армани“.

Сега го носеше все едно се е родил в такъв; бледосивото беше идеалният избор: контрастираше с тъмната му кожа върху изваяното в гимнастическия салон тяло. Слънцето проблесна върху тъмните очила, когато спря в подножието на стълбището, за да изгледа Дънкан изпитателно.

— Виждал съм те и в по-добър вид, приятелю — рече той.

— И аз съм се чувствал по-добре, повярвай.

— Сигурно, когато не си наливал в жалката си същност толкова алкохолни питиета, колкото надигна вчера.

— Докато ги пресушавах, нищо ми нямаше. Какво правиш тук?

— Спазвам уговорката ни.

— Имаме ли уговорка?

Фин поклати глава и се изкачи по стълбите.

— Трябваше да се досетя, че едва ли ще помниш.

Беше толкова зает да пиеш и да пееш „Дани, момчето ми“.

— Не съм пял „Дани, момчето ми“.

Моля те, Господи, дано да не съм.

— Не твърдя със сигурност. Всички ирландски мелодии ми звучат еднакво. Тръгнал ли си нанякъде?

— Мислех да поизляза. Но по-добре да влезем вътре.

— И навън ни е добре. — Фин се настани на белия шезлонг и пъхна ръце под главата си. — Още ли обмисляш дали да продадеш къщата?

— Не знам. Може би. — Дънкан се огледа: градини, дървета, сенчести кътчета, зелена трева. Отношението му към това място се променяше от ден на ден. — Може би. Някога.

— Определено е хубава. Но е далеч от водовъртежа на града.

— Наситил съм се на водовъртежи. Наистина ли те помолих да минеш, Фин? Някои неща ми се губят.

— Помоли ме днес сутринта ще проверя как е Самоубиеца Джо и да ти докладвам. След като се съгласих, ме прегърна и ме дари с лигава целувка. Според мен вече пълзи слух, че съпругата ми е само за прикритие на връзката ни.

Дънкан се замисли за миг.

— Поне дадох ли си труда да целуна и нея?

— Да. Искаш ли да ти разкажа за Джо?

Дънкан раздрънка ключовете в джоба.

— Точно се канех да отида до града, за да видя как е.

— Ще ти спестя разкарването. Справя се по-добре, отколкото очаквах вчера, когато го видях за първи път.

— Съпругата му…

— Беше там — прекъсна го Фин. — Доста ядосана, но присъстваше. Адски е изгорял и го лекуват, а аз, като негов адвокат, одобрих назначения служебен психиатър. Понеже не предявяваш обвинения, няма да лежи дълго. Ще получи помощ, което и ти искаш.

— Чудесно.

Но пък защо ли се чувстваше така ужасно виновен?

— Ако го наемеш отново, ще те сритам здравата, Дънк.

— Няма да го направиш. — Дънкан го изгледа предизвикателно и го дари с крива усмивка. — Не се биеш достатъчно подло, черно момченце.

— За теб ще направя изключение. Той ще получи помощ. Жена му или ще го прибере обратно, или ще го зареже. Но ти вече направи повече, отколкото всеки в Савана би сторил, и му нае най-добрия адвокат в града.

— Дано си такъв, като знам какъв ти е хонорарът — възнегодува Дънкан.

Фин се задоволи само да се ухили.

— Ти си си виновен, че ме нае. А сега най-добре да вървя и да измъкна тлъсти суми и от други клиенти.

— А червенокосата?

— Каква червенокоса? — Фин смъкна очилата на носа си и изгледа Дънкан изпитателно. — Снощи ти се пускаха две блондинки и една знойна брюнетка, но ти беше прекалено зает да пиеш и не им обърна внимание.

— Не, не говоря за снощи. Червенокосата. Фийби Макнамара. Лейтенант Фийби Макнамара. Господи! — С театрална въздишка Дънкан се потупа по сърцето. — Само като произнеса името й, и адреналинът ми скача. Затова ще го повторя. Лейтенант Фийби Макнамара.

Фин забели очи и впи поглед в белия таван на покритата веранда.

— Ти си за лудницата, Суифт. Какво ще правиш с ченге?

— Хрумват ми доста неща като начало. Има зелени очи и жилаво дребно телце. И съвсем сама излезе на покрива. Джо седеше на ръба на покрива с пистолет в ръка. Не го е виждала през живота си, но отиде при него.

— И намираш това за привлекателно?

— Направо за омайващо. И възбуждащо. Видя ли я? Как ти се стори?

— Енергична и делова, добре възпитана и нащрек. В добавка дупето й е страхотно.

— Загнездила се е в главата ми. Ще ми се да отида да я видя и се опитвам да си обясня защо. Ще ме откараш ли? И без това трябва да си прибера колата.

 

 

След двучасова тренировка Фийби седна зад бюрото. Беше си събрала косата на тила предимно за да не й се пречка, но се надяваше тази прическа дай придава авторитет. Много от полицаите, които обучаваше — особено мъжете — не се отнасяха сериозно към жена началник.

С времето спечели уважението им, но защото ги впечатли.

Дори в лицето на Дейв да имаше вътрешен човек, който й открехна вратата, за да постъпи на работа в отдела, самата тя я отвори със замах и си издейства поста и мястото в службата.

Сега, благодарение на поста и мястото, се налагаше да се справя с куп бумащина, а следобеда щеше да прекара в съда, за да дава показания за взимане на заложници при неблагоприятно развила се домашна разправия.

След това й предстоеше да се върне и да си довърши работата, а после да отиде на пазар.

И чак тогава и след като успокои духовете вкъщи, щеше да залегне над книгите, за да се подготви за предстоящата лекция на тема „Как се постъпва в кризисна ситуация при преговори“.

Между всички тези занимания трябваше да намери време да направи баланс на чековата си книжка — нещо, отлагано отдавна — и да види има ли начин да си купи нова кола, без да се налага да ограбва банка.

Отвори първата папка и се залови за работа в ъгълчето, отделено й в полицейския участък на Савана-Чатхам.

— Лейтенант?

— А?

Без да вдига поглед, по гласа разпозна Сайкс, един от медиаторите в нейния екип.

— Някакъв мъж иска да те види. Дънкан Суифт.

— А?

Този път вдигна навъсено лице. Погледна през остъклената стена на кабинета си и видя как Дънкан оглежда помещението, все едно е попаднал на чужда планета.

Помисли колко работа я чака и как времето я притиска. Почти беше готова да откаже да го види. В този момент погледът му се премести и улови нейния. И й се усмихна.

— Е, добре — въздъхна тя. Стана и отиде до вратата. — Господин Суифт?

Този мъж има дяволски въздействаща усмивка, прецени Фийби. Нещо й подсказваше, че му идва отвътре и често я използва. А очите му — меки и сини — гледаха прямо. От личен опит знаеше, че на мнозина им е трудно да гледат така непринудено друг човек в очите. Но Дънкан Суифт оставяше усещането, че не само те гледа, но и мисли за теб, докато го прави.

— Заета си, поне изглеждаш заета — подхвърли той, приближавайки се. — Да дойда ли по-късно, когато се поосвободиш?

— Ако онова, за което си дошъл, може да изчака едно десетилетие, ще е чудесно.

— Предпочитам да е по-скоро.

— Тогава влизай.

— Ах! Също като по телевизията, но не съвсем. Не ти ли е неловко да седиш тук, където всеки вижда по всяко време какво правиш?

— Ако се почувствам притеснена, винаги мога да спусна щорите.

Той пъхна палци в предните джобове на износените джинси. Краката в крачолите са дълги, отбеляза тя.

— Обзалагам се обаче, че рядко го правиш.

— Говорих с адвоката, когото си наел да представлява Джо. Стори ми се компетентен.

— Определено е такъв. Исках… Исках да попитам дали е редно да посетя Самоубиеца Джо.

— Моля? Самоубиеца Джо ли?

— Извинявай. Така започнахме да му викаме снощи. Прякорът се е загнездил в главата ми. Дали да го посетя, или е по-добре да се оттегля?

— Как искаш да постъпиш?

— Не съм сигурен. Не сме приятели, нито нещо такова, но вчерашният инцидент не ми излиза от ума.

— По-важно е какво се върти в неговия ум.

— Да, да. Сънувах странен сън.

— Така ли?

— Седях на ръба на покрива по бельо.

— По слипове или по боксерки?

Той се засмя.

— По боксерки. Както и да е. Бях на парапета, а ти седеше до мен.

— Самоубийство ли обмисляш?

— Ни най-малко.

— Нарича се „прехвърляне“. Поставил си се на неговото място. Случилото се е въздействало травмиращо и на теб, не само на Джо, независимо че всичко приключи благоприятно.

— Имала ли си случаи, които не са приключвали така?

— Да.

Той кимна, но не попита за подробности.

— А как ще наречеш факта, че не мога да те разкарам от мислите си? „Гладна кокошка просо сънува“ ли?

— Зависи какво точно сънува.

— Започнах да събирам информация за теб от интернет.

Веждите й се стрелнаха нагоре.

— Така по-бързо научваш нещо за някого и задоволяваш любопитството си, признавам. Но понякога ти се иска да караш по дългия път и да събереш информацията от извора, докато хапвате или пийвате нещо с обекта. И в случай че се питаш: да, свалям те.

— Опитен наблюдател съм. Не се налага да питам за очевидни неща. Благодаря за прямотата и интереса, но…

— Не ме отрязвай. Не и в самото начало. — Наведе се и вдигна фиба, вероятно измъкнала се от косата й, и й я подаде. — Приеми го като грижа за обществото, като аз съм „обществото“. Може да си разкажем биографиите, докато хапваме и пийваме. На теб оставям да определиш времето и мястото. Ако не ни хареса онова, което чуем, няма лошо. Всеки ще си продължи по пътя.

Тя пусна фибата при кламерите.

— Сега вече започна да преговаряш — отбеляза.

— Доста ме бива — отвърна той нескромно. — Може да се видим само за по едно питие. Ще отнеме около тридесет минути. На мнозина им трябва повече време да си изберат обувки. Половин час, след като приключиш работа и ако не си дежурна.

— Тази вечер не мога. Имам планове.

— А за коя вечер в обозримото бъдеще нямаш планове?

— За доста. — Леко се залюля напред-назад в стола, като през цялото време го изучаваше внимателно. Защо трябва да е толкова сладък и привлекателен? Наистина нямаше време за такива неща. — Утре вечер, от девет до девет и половина. Ще дойда в твоя бар.

— Идеално. Кой бар точно?

— Моля?

— Едва ли ще искаш да дойдеш в „Слам Дънк“. Ще ти напомни за вчера, а и е шумно и пълно с мъже, които спорят и се карат за различни мачове. По-добре в „Суифтис“.

— Собственик си на „Суифтис“?

— Донякъде. Била ли си там?

— Веднъж.

Той свъси вежди и попита:

— И не ти ли хареса?

— Напротив. По-скоро не ми хареса човекът, с когото бях.

— Ако предпочиташ друго място…

— „Суифтис“ е добре. В девет. Може да използваш част от тридесетте минути, за да ми обясниш как така „донякъде“ си собственик на два бара и на жилищна сграда.

Когато тя се изправи, за да му даде да разбере, че времето му е изтекло, Дънкан отново пусна пленителната си усмивка.

— Нали няма да промениш решението си? — поинтересува се той.

— Рядко го правя.

— Радвам се. До утре, Фийби.

Грешка, смъмри се тя, докато го наблюдаваше как се отдалечава. Грешка е да си урежда среща с привлекателен, чаровен мъж с меки сини очи, и то особено след като усмивката му неизменно кара нещо у нея да трепва.

От друга страна става въпрос само за половин час и за по едно питие.

А и беше минало много време, откакто бе заделяла половин час, за да излезе на среща с мъж.

 

 

Фийби влезе вкъщи малко след седем. Мъкнеше торба с продукти, пълно с документи дипломатическо куфарче и се чувстваше кълбо от нерви. Колата, която изобщо не беше сигурна, че ще подмени, я изостави на пряка от участъка.

За да я изтеглят, плати солидна сума от месечния си бюджет. А парите, необходими за поправката й, правеха идеята за обир на банка по-приемлива.

Остави дипломатическото куфарче непосредствено до входната врата и се загледа в просторното и елегантно антре. Къщата, въпреки цялото й великолепие, не й струваше нищо. И макар „нищо“ да е относително понятие, съзнаваше, че ако решат да се преместят, тя не може да си го позволи финансово при никакви обстоятелства. Беше пълна безсмислица да живееш в тежкарска къща, а да не знаеш откъде да намериш пари да поправиш осемгодишен „Форд“.

Бе заобиколена от антики, картини, сребро и кристали, от красота и изящество, но не можеше да продаде или замени нищо. Живееше в определено луксозна обстановка, а същевременно имаше постоянно главоболие заради някаква си проклета кола.

Облегна се на вратата и затвори очи. Стоя така достатъчно дълго, за да си напомни, че трябва да е благодарна за множество неща: разполага с покрив над главата си; над главата на цялото си семейство. И винаги ще го има.

Докато следва заръките, наложени от една мъртва вече жена.

Изправи рамене и зарови дълбоко в себе си безпокойството, за да не се изпише по лицето й. После отнесе торбата с продуктите в кухнята.

Те бяха там. Нейните момичета. Карли седеше до кухненската маса със стиснат между зъбите език, докато се потеше над домашните. Майка й и Ава се суетяха около печката и довършваха приготовленията за вечеря. Фийби добре знаеше, че две домакини не се търпят в една кухня, но тези двете определено бяха изключение от правилото.

Помещението ухаеше на подправки, зеленина и жени.

— Казах ви да не ме чакате за вечеря — напомни Фийби, застанала на прага.

Три глави се извърнаха към нея.

— Мамо! Почти приключих с домашното по правопис.

— Браво, моето момиче. — Фийби остави торбата на плота, пристъпи към Карли и пламенно я целуна. — Обзалагам се, че си гладна.

— Искахме да те изчакаме.

— Как няма да те изчакаме — обади се Еси и се приближи, за да погали дъщеря си по ръката. — Добре ли си, миличка? Сигурно си страшно уморена, особено след като колата ти е погодила този номер.

— Идеше ми да си извадя пистолета и да я застрелям, но сега вече ми мина.

— Как се прибра?

— Взех автобуса. И ще продължа да го правя, докато оправят тази таратайка.

— Използвай моята — предложи Ава, но Фийби поклати глава.

— Ще се чувствам по-сигурна, ако знам, че колата е на разположение тук, вкъщи — обясни тя. — Не се притеснявай. Какво ще вечеряме? Умирам от глад.

— Иди се измий — нареди Еси. — После направо сядаш на масата. Всичко е готово.

— Нямам нищо против.

Намигна на Карли, преди да отиде в банята до вестибюла.

Още нещо, за което да е благодарна, напомни си тя. Има десетки задължения и задачи около поддръжката на един дом, но тя не се занимава с тях, защото майка й е там. А и Ава също. Така си спестява стотици дребни грижи. Няма да си позволи да се разстрои от нещо толкова досадно, колкото е градският транспорт.

Погледна лицето си, докато си бършеше ръцете. Да, изглеждаше уморена и напрегната, призна. Ако не се отпусне малко, на сутринта определено ще има бръчки, каквито вчера ги нямаше.

А когато си на тридесет и три, неминуемо започват да се появяват първите бръчки — един от житейските факти.

Ала независимо от това, възнамеряваше да изпие голяма чаша вино с вечерята.

Тя наистина я отпусна, както и приготвената не от нея вкусна храна, и приятната музика от бъбренето на женски гласове.

Изслуша разказа на Карли за училищния ден и обясненията на майка си какво чете в момента.

— Много си мълчалива, Фийби. Уморена ли си?

— Малко — отговори тя на Ава. — Но ви слушам какво приказвате.

— То ние не млъкваме. Кажи ни какво приятно ти се случи днес.

Беше стара игра. Майка им я предлагаше откакто Фийби се помнеше. Случваше ли се нещо лошо, тъжно или дразнещо, Еси молеше децата да й кажат нещо приятно.

— Ами, обучението, което проведох, мина добре.

— Не се брои.

— Значи и показанията ми днес в съда, макар да задоволиха прокурора, също не се броят?

— Трябва да споделиш нещо приятно, което ти се е случило — напомни й Еси. — Такова е правилото.

— Толкова е строга — престорено се оплака Фийби на Карли, за да я накара да се усмихне. — Е, не знам дали е приятно, но е по-различно. Един привлекателен мъж се появи в кабинета ми.

— Брои се само ако те е поканил на вечеря — отсече Ава, но млъкна, зърнала изражението на Фийби. — Да не би да имаш среща?

— Господи, не възкликвай сякаш си открила нов животински вид.

— Случва се толкова рядко — защити се Ава. — С кого…

— Не е среща в истинския смисъл на думата. Наистина. Знаете за самоубиеца, когото спасих вчера. Става въпрос за човека, при когото е работил. Покани ме на едно питие.

— Ава каза, че трябва да е покана за вечеря — напомни й Карли.

— Предложи вечеря, но сведохме нещата до едно питие. За половин час утре. — Тупна Карли по нослето. — След като си легнеш.

— Симпатичен ли е? — настойчиво полюбопитства Ава.

Виното и компанията си казаха думата. Фийби се усмихна широко.

— Изключително симпатичен. Но ще се видим само за по питие. С това се приключва.

— Да излизаш на срещи, не е смъртоносна болест.

— Я виж кой го казва. — Фийби набоде парче от пилето и го лапна. — А и виж кой не го казва. Мамо?

— Замислих се колко е приятно да излезеш на вечеря с някого, да отидеш на кино, да се разхождаш. — Постави длан върху ръката на Фийби. — В тази къща чуваме мъжки глас само когато Картър се появи или дойде майстор да оправи нещо. С какво се занимава този изключително симпатичен мъж?

— Ами, всъщност все още не съм наясно. — Отново отпи от виното. — Утре ще разбера.

 

 

Винаги когато си беше вкъщи и имаше възможност, Фийби обичаше да слага Карли да спи. Съзнаваше, че след като момиченцето й вече е на седем, този процес няма да продължи още дълго. Затова гледаше на него като на нещо съкровено.

— Трябва вече да си лягаш, сладурче — обяви Фийби и се наведе да целуне Карли по нослето.

— Нека остана още малко. В петък може ли да си легна, когато поискам?

— Ще видим. — Фийби прокара ръка през къдриците на дъщеря си. — Сигурно ще може, но зависи колко ще изкараш на контролното по правопис в петък.

Със сияещи от перспективата очи Карли се надигна и подскочи леко в леглото.

— Ако изкарам шестица, ще вземем филм на дивиди под наем, ще купим пуканки и ще стоим докогато искам, нали?

— Такава награда е прекалено голяма. — Нежно, но решително Фийби постави длан върху челото на дъщеря си и я бутна да легне. — Имаш и контролно по аритметика в петък, нали?

Очите на Карли помръкнаха.

— Да, и е по-трудно от правописа.

— И аз винаги съм мислила така. Но ако се представиш добре на двете контролни, ще гледаме филм, ще ядем пуканки и ще стоиш будна, докогато искаш. А сега е най-добре да поспиш, за да имаш сили да учиш утре.

— Мамо? — повика я Карли, когато Фийби загаси лампата на нощното й шкафче.

— Да, сладурче?

— Липсва ли ти Рой?

Не каза „татко“, констатира Фийби. Нито „татко“, нито „баща ми“. Фийби отново седна на леглото и погали Карли по бузата.

— А на теб? — попита.

— Аз зададох въпроса!

— Вярно. — Справедливостта беше водещ фактор във взаимоотношенията й с нейното момиченце. — Не, скъпа, не ми липсва.

— Радвам се.

— Карли!

— Всичко е наред. И на мен не ми липсва, а това е добре. Просто се питах, заради думите на баба по време на вечеря: да има с кого да излизаш, да ходиш на разходки и така нататък.

— Бих могла да се разхождам с теб.

Карли се усмихна подкупващо.

— Може да се разходим в събота — предложи тя. — Дълга разходка, до Ривър Стрийт.

Усетила капана, Фийби присви очи.

— Няма да ходим да пазаруваме — отсече тя.

— Да гледаш, не е като да пазаруваш. Ще гледаме, без да купуваме.

— Винаги казваш така. А и Ривър Стрийт е претъпкана с туристи в събота.

— Тогава да отидем до мола?

— Коварна си, дете, но този път няма да успееш. През уикенда няма да пазаруваме! И да не си посмяла да уговориш баба си да ти купи нещо по интернет, чу ли?

— Добре — въздъхна Карли и забели очи.

Фийби се засмя и се наведе, за да получи прегръдка.

— Боже, миличка, да знаеш само колко те обичам.

— И аз много те обичам. Мамо, ако получа шестици на следващите три контролни по правопис, ще…

— Преговорите приключиха за тази вечер. Хайде, Карли Ан Макнамара, заспивай.

Излезе, но остави вратата открехната, за да влиза светлина от коридора, както обичаше дъщеря й.

Време беше да се захваща за работа. Щеше да й отнеме поне два часа. Но вместо да се отправи към кабинета си, Фийби сви към всекидневната на майка си.

Еси седеше там, както през повечето вечери, и плетеше.

— Имам поръчка за рокличка за кръщене — обясни тя с усмивка, докато пръстите й премятаха бримките.

Фийби се приближи и се настани на стола до майка си.

— Такива красиви неща правиш — възхити се тя.

— Доставя ми удоволствие. Наистина. Знам, че не носи много пари, но, Фийби…

— Най-важното е, че си удовлетворена. Хората, които купуват плетивата ти, се сдобиват с уникати. Те са късметлии, мамо. Карли ме попита за Рой.

— О?! — Пръстите на Еси спряха да се движат. — Разстроена ли е?

— Не. Никак даже. Питаше дали ми липсва. Казах й честно, че не ми липсва, и се надявам да съм постъпила правилно.

— Според мен си, ако това ме питаш. — В очите на Еси се появи загриженост. — И двете май нямахме късмет с мъжете, нали, момиченцето ми?

— Да. — Фийби се облегна назад и се загледа в красивия гипсов таван с орнаменти. — Питам се дали да не откажа тази среща утре.

— Защо?

— Добре се справяме, нали? Карли е щастлива, ти се занимаваш с това, което искаш, аз имам работата си, Ава е добре… Всъщност, иска ми се сега, когато и двамата са свободни, тя и Дейв да престанат да се преструват, че не се привличат. Затова се питам защо да разбутвам нещата, като отида да изпия едно питие с мъж, когото изобщо не познавам.

— Защото си прекрасна млада жена, на която й предстои по-голямата част от живота. Редно е да излизаш понякога от този кокошарник. Може да ти звучи глупаво от моята уста, но е така. — Еси отново се захвана с плетката. — Никак не ми се ще да се затвориш тук. Иди да изпиеш едно питие утре, поговорете си със симпатичния мъж. Заслужаваш го.

Развеселена, Фийби наклони глава.

— Значи трябва да те послушам и да не възразявам?

— Точно така. Като майка имам привилегията да ти го наредя.

— Е, тогава ще го направя. — Стана, стигна до вратата, но спря. — Мамо! Никакво пазаруване за Карли по интернет този уикенд.

— О!

Във възклицанието определено се долавяше разочарование.

— Привилегия на майката — уточни Фийби и отиде да работи.