Нора Робъртс
Точно по пладне (18)

18.

Фийби не сгреши по отношение на медийния интерес. Случаят не слизаше от телевизионните екрани, от първите страници на вестниците, от интернет. След смъртта си Чарли Джонсън се превърна в символ на върлуващото в бандите насилие, на расизма, на полицейската корумпираност и некомпетентност — зависи на чия страна си застанал.

Получи десетки обаждания от репортери и за пръв път през живота й й отправиха смъртни заплахи.

И отново я разпитваха от ОВР.

— Как си? — попита Дейв.

Беше я извел да обядват набързо и сега я наблюдаваше изпитателно как седи срещу него и несъзнателно бърше запотената повърхност на чашата с чай с лед пред себе си.

— Продължавам да го виждам как излиза с вдигнати ръце. Точно в тази секунда си помислих: „Добре се справи, Фийби“, а после чух изстрелите и тялото му се разтресе, все едно е парцалена кукла. Само една секунда и всичко отиде по дяволите.

— Ти си свършила своята работа добре. — Поклати глава, като видя изражението й. — Наистина. Не го забравяй.

— Преговорите в кризисна ситуация са дело на цял екип хора, Дейв. Кой ме е учил на това? Екипът провали момчето и заложниците. Екипът провали всичко.

— Нещо по веригата се е скъсало. Още не сме сигурни какво точно. Но твоята работа е безупречна, независимо че момчето умря, а един от заложниците е ранен. Никой от тактическия отдел не е стрелял. Оръжието, с което е стреляно не е наше. И въпреки всичко случаят ни се води като неуспешен. Някой е успял да се промъкне или е бил пропуснат по време на евакуацията на района.

— Имало е ново насилие и в източната, и в западната част на града — напомни му тя. — Нови стрелби. Използват момчето, за да оправдаят извършваните убийства. Медиите раздухват случая. Споменава се расизъм, нетърпимост на бели към цветнокожи, но аз съм убедена, че Чарлз Джонсън не е застрелян заради цвета на кожата си. Не смятам за редно смъртта му да се обяснява така. — Тя замълча, докато поднасяха поръчаните сандвичи. После добави: — Франклин Джонсън е умрял тази сутрин.

— Знам.

— Опал Джонсън загуби и двамата си синове. Децата й са мъртви. Първият не е починал заради нас. Поне привидно е така. Открихме и арестувахме човека, причинил смъртта му. Щяхме ли да успеем толкова бързо, или дори изобщо да го направим, ако Чарли не се беше залостил в магазина за алкохол вчера? Нямам отговор и това ме измъчва.

— И аз нямам, но гледам да си върша работата както трябва. Ти правиш същото. Спасяваме, когото успеем, Фийби. Разрешаваме кризите една по една.

— Може би. — Несъзнателно отчупи от сандвича. — Казах му, че всичко ще е наред. Подканих го да излезе и го уверявах, че всичко ще се оправи.

— Запомни: не си допуснала грешка! Всичко трябваше да завърши благополучно. Сега трябваше да е задържан, да има назначен защитник, който да постигне споразумение с прокурора. Хората от тактическия отдел са допуснали грешка. Ще установим къде. Всеки миг от инцидента ще бъде разследван, всяко действие, всяка заповед. А междувременно ще се сблъскваме с недоволството на обществеността, с отношението на широката публика и ще се опитаме да се справим с назряващия проблем това да не прерасне в бунтове и палежи. Днес следобед ще дадеш пресконференция заедно с началника на отдел „Тактически“. Двамата ще прочетете по едно кратко изложение и ще отговаряте на въпроси. Няма да продължи дълго, но е необходимо.

— А ще въздейства и зрително. Аз съм бяла жена, началникът на тактиците е цветнокож. — Вдигна ръка, за да му попречи да заговори. — Не подценявам факта, че зрителното въздействие е не по-малко важно от изявленията. В колко часа?

— Три.

— Добре — кимна тя. — Ще имам време да отскоча до Хич Стрийт, да огледам мястото на произшествието. Всъщност — и на двете произшествия.

 

 

Стоеше до прозореца, откъдето са били дадени изстрелите, сега това вече бе установено от следователите по случая. Беше тесен прозорец, на втория етаж на сграда, разположена диагонално срещу магазина за алкохол.

Според докладите сградата с петнадесет апартамента е била евакуирана, а хората от специалния отряд бяха заели местата си по покрива и на третия етаж. Понеже попадаше във вътрешния периметър, се предполагаше, че в сградата и около нея няма цивилни лица.

Но не за пръв път се бе стигнало до нарушаване на периметъра.

Снайперистът е имал прилична видимост оттук, прецени Фийби, както и удобен ъгъл за стрелба. От покрива и от третия етаж, разбира се, бяха по-добри, но и оттук беше приемливо.

Особено ако възнамеряваш да покосиш невъоръжен човек, който ще излезе в цял ръст. Да, никак не е трудно да уцелиш мишена, когато тя стои неподвижно и с вдигнати ръце. Тялото просто застава на мушката и чака да бъде надупчено с куршуми.

— Обитателка е Рина Къртис, неомъжена — говореше детектив Сайкс зад гърба й. — С две деца. Момче на пет и момиче на три. Няма криминално досие. По време на стрелбата са били отвъд барикадата. Потвърждават го очевидци. По същото време приятелят й бил на работа. Също е потвърдено.

Фийби кимна.

— Прочетох показанията й. Твърди, че на вратата се появило ченге и й заповядало да напусне. Подканил ги да побързат. Според нея из цялата сграда сновели ченгета, както и отвън. Тръгнала с децата и отишла право при сестра си на няколко преки оттук. Няма спомен дали е заключила вратата. Дори няма спомен дали я е затворила. Всичко станало изключително бързо, а тя била изплашена.

— Може някой от обитателите да не е искал да пропусне представлението и да се е шмугнал вътре — предположи Сайкс.

— Въоръжен? — обърна се към него Фийби. — Който е влязъл, ако изключим вероятността майка на две деца в предучилищна възраст да държи автомат в килера, е влязъл въоръжен. И ако не е имал конкретна мишена при стрелбата, защо не е повалил и няколко ченгета?

— В този блок има членове на бандата на Лордовете. Още повече живеят в квартала. Ще разследваме всички внимателно.

Но това няма да съживи Чарли, помисли си Фийби. Отърси се от обзелите я мрачни мисли. Вече не можеше нищо да промени, то се беше случило. Въпросът беше да оправят последиците.

— Откъде стрелецът е знаел, че точно Чарли Джонсън е вътре? — попита Фийби, докато крачеше напред-назад из препълнения с вещи апартамент.

— Може да не е знаел, че е той конкретно, а че просто е от бандата на Пое.

— Добре. А това откъде го е знаел? Видял ли е Чарли да влиза? Знаем, че е носил отличителните белези на бандата си. Бил е вътре почти десет минути преди първото позвъняване, а него сме го получили бързо, защото една от обитателките в съседната сграда се обадила, когато чула изстрели в магазина за алкохол. Твърди, че го видяла да пресича улицата минути преди първия изстрел.

— Стрелецът или го е видял, или е чул за пристигането му. Взел си е оръжието, а после извадил късмет и намерил начин да си осигури удобно място за стрелба.

— Да проверим дали комуникациите на апартамента, пък и на цялата сграда, са били прекъснати, след като обитателите са изведени. Провери дали някой се е обаждал оттук, след като сградата би трябвало да е опразнена. По-вероятно е да е използван мобилен телефон, но човек никога не знае.

Пристъпи към прозореца на малка стая, очевидно спалнята на децата. Оттам се виждаше ресторантът, откъдето водеше преговорите с Чарли.

— Питам се колко членове на банди биха устояли на изкушението да застрелят ченге. Да устоят, докато не се покаже конкретната мишена, или не бъде убедена да излезе. Наистина се питам защо няма и пострадали ченгета. Така щеше да се пролее повече кръв и да настъпи по-голяма суматоха. Но единственият непредвидено пострадал е заложникът вътре. Странно, нали?

Сайкс сви устни, преди да отговори.

— Това наистина е загадка. Имаш ли причина да смяташ, че не е вражда между двете банди?

— Ще ти кажа, щом разбера.

Даде си труда лично да разпита отново обитателите на сградата и препълни дипломатическото куфарче с показания, които щеше да отнесе вкъщи, за да ги проучи по-подробно. Постара се да се прибере далеч, преди да падне мрак.

Фийби държеше цялото й семейство да е в безопасност вкъщи, и то много преди залез, защото се опасяваше да не би недоволствата в града да прераснат в бунтове и метежи.

Наруши собственото си желязно правило и макар да постави пистолета на най-горната полица в килера, го остави зареден и с вдигнат предпазител.

След като Карли легна, Фийби провери заключени ли са вратите, включена ли е алармата и едва тогава седна зад бюрото си. Остави телевизора да работи, но с приглушен звук, в случай че се появи нов бюлетин, и започна да чете докладите, записките и свидетелските показания.

По едно време звънна мобилният й телефон. Тя отговори разсеяно, защото в момента изучаваше разположението на апартаментите в сградата на Хич Стрийт.

— Фийби Макнамара.

— Дънкан Суифт. Здрасти, сладур.

Обръщението „сладур“ към ченге, заобиколено от диаграми и отчети за престъплението, я накара да се усмихне.

— Здравей, Дънкан.

— Проверявам дали все още имам екипаж за утре.

— Едва ли сме най-подготвеният екипаж, но уговорката остава. Карли ще даде обет да не ми говори, докато стане на осемнадесет, ако я лиша от това.

— Мълчанието е страхотно оръжие. Винаги когато ми го приложат, ми иде да моля и хленча да ми проговорят.

— Ще го имам предвид.

— И е много глупаво да го призная. Както и да е. Днес се срещнах с Фин и от дума на дума го поканих и той да дойде със семейството си. Нали нямаш нищо против?

— Не, естествено. Карли ще е очарована да има нейни връстници наоколо. Обича ме, но след известно време започвам да я отегчавам. — Стана и отиде до прозореца с изглед към терасата. — Значи ще бъде нещо като събиране. Едно събиране би ми се отразило чудесно в момента.

— И аз реших, че ти е дошло нанагорно напоследък. Днес следобед те видях по телевизията. Пошло ли ще е от моя страна да кажа, че изглеждаше много сексапилно?

Тя се засмя.

— Да, но благодаря, все пак. Кашата е огромна, Дънкан. Адски огромна.

— Да отскоча ли за малко? Отново ще се държа пошло, ще се вмъкна в спалнята ти и ще те разсея с героичен секс.

За миг тя се размечта той наистина да се покатери по стената към терасата й.

— Господи, звучи невероятно, но — не. Ти вкъщи ли си? На острова?

— Да, трябваше да довърша някои неща и затова съм тук. Но отметнах доста, а останалите търпят отлагане. Ако няма да приемеш героичен секс, може да се натискаме като тийнейджъри в гостната или да гледаме някой глупав филм.

— С удоволствие бих направила всяко едно от тези неща, дори всичките заедно, но предпочитам да не излизаш в града тази нощ. Навън обстановката е неспокойна. Стой където си. Нещата сигурно ще се оправят. — Изключи алармата в своята част, за да излезе на терасата. — Тази вечер е топло, но не прекалено, и това е приятно. Горещината понякога подпалва нежелани искри.

— Позволи ми да добавя още нещо: не само беше сексапилна, но и много добре се справи по време на пресконференцията. Всеки зрител си е дал сметка, че адски ти пука за случилото се.

— Не мога да се прикривам.

— С какво си облечена?

— Моля?

— Опитвам се да те разведря със секс по телефона. С какво си облечена?

— Ами… — Погледна към памучните си панталони и тениската. Нямаше да си признае. — Не съм много облечена. В момента съм с черен комбинезон. Купих го на една разпродажба.

— Чудесно. А нещо отдолу?

— Парфюм тук-там.

— Още по-хубаво.

— Ами ти? Ти с какво си облечен?

— Познай.

— Джинси. Прани поне сто и петдесет пъти джинси „Ливайс“, а копчето на кръста е разкопчано.

— Господи! Ти си ясновидка.

Развеселена, тя седна. За пръв път от двадесет и четири часа стомахът й не бе свит на топка.

— О, боже, презрамките непрекъснато се смъкват от раменете ми. Говоря за деликатно напарфюмираните си бели рамене. Не е редно да съм навън, облечена така, и облегната на парапета. Всеки момент нежните ми, но твърди гърди, ще изскочат. Ето! Какво ще си помислят съседите?

— Трепач си, Фийби.

— Скъпи, едва сега започвам.

 

 

На сутринта се оказа лесно да загърби работата, да я забута в далечен край на мозъка. Смъртта и тъгата, разсъждаваше Фийби, имат свойството да карат онези, които са се докоснали до тях, да оценят безоблачното синьо небе, слънчевия ден и жизнерадостния брътвеж на дете.

Още щом зърна яхтата, възторженото изхълцване на Карли подсказа, че е пленена.

— Огромна е. И е красива. Ще си прекараме страхотно.

— Тогава да тръгваме — предложи Дънкан.

— Но къде са платната?

— В момента са събрани. Ще ги спуснем, когато излезем в открити води. — Подаде й ръка да се качи. — Добре дошла на борда.

— Мога ли да разгледам?

— Разбира се.

— Но не пипай нищо — предупреди Фийби, след като и тя стъпи на палубата. — Наистина е голяма и красива. Не се сетих да попитам знаеш ли как да я управляваш.

— Прекатурвала се е само четири пъти. Шегувам се. Винаги съм мечтал да плавам. Идвах тук, за да зяпам лодките. А когато реших да си купя яхта, изкарах капитански курс, защото не исках да се удавя, след като съм осъществил мечтата си. Децата обаче трябва да са с пояси. А също и Биф.

— Кой е Биф?

— Ето, го. Идва — посочи Дънкан.

Фийби видя Фин, съпругата му и дъщеря им да крачат по кея. На каишка пред тях, на късите си крака, припкаше булдог с грозновата физиономия.

— Кучето на Фин — продължи Дънкан. — Прецени, че ще му придава по-достолепен вид. Което, трябва да призная, че прави, стига да не му течаха толкова лигите.

Като опитен стар морски вълк Биф скочи на палубата и размаха опашка, когато Дънкан го погали.

— Какъв идеален ден — отбеляза Лу. — Възнамерявам да не правя абсолютно нищо. Фийби, ще се присъединиш ли към мен?

— С удоволствие. Здрасти, Фин, здрасти, Ливи.

— Кученце! — Карли изскочи от каютата и се хвърли върху кучето. — Толкова е сладък! Как се казва? Мамо, защо и ние не си вземем куче?

— Тя е болезнено стеснителна — обади се Фийби. — Моля да я извините.

— Казва се Биф. — Не толкова непосредствена като Карли, Ливи не се пускаше от ръката на майка си. — Обича да го галят по корема.

Карли засия и започна да чеше по корема вече изпадналия в екстаз Биф.

— Долу има легла и маси. Има кухня, баня и какво ли не. Искаш ли да видиш?

— Виждала съм ги.

— Нека пак ги разгледаме. Заедно с Биф.

Ливи погледна майка си за разрешение.

— Ами, добре. Вървете.

— Много са ти хубави обувките — отбеляза Карли, докато се спускаха надолу. — Ще ми дадеш ли да ги пробвам? Аз ще ти дам моите.

Беше истинско преживяване, помисли си Фийби, да се отдалечат от кея и да се отправят към открити води, докато двете момиченца стояха на носа, а Биф, седнал на една от страничните пейки, душеше въздуха.

Ала великолепието се оказа още по-впечатляващо, когато вдигнаха платната и те се опънаха от вятъра. Подобно на кучето и Фийби вдигна нос.

— Коктейл „Мимоза“ — обяви Лу.

Подаде чаша на Фийби и се настани до нея.

— Господи, сигурно в рая е същото — възкликна Фийби. — Ще се налага ли да правим нещо?

— Само ако искаме. Фин няма представа какво да прави, ако Дънкан не му каже, но обича да се преструва, че всичко му е ясно. — Усмихна се, поглеждайки мъжете. — Опитах се да склоня Дънкан да си купи моторница, но той настояваше за яхта. — Пое си дълбоко въздух и протегна невероятно дългите си крака. — В моменти като този се радвам, че не го склоних.

— Явно отдавна го познаваш.

— Не само го познавам, но съм луда по него. Ако го прецакаш, ще намеря начин да те нараня. Иначе, за всичко друго, ще се разберем.

— Хората често ли го прецакват?

— Не са много тези, които успяват, а и не става често. Той притежава отличен радар. Преди няколко години около него кръжеше една жена. Правеше всичко възможно да те разтопи като масло. — Лу отпи от коктейла си. — Не можех да я понасям, но Дънк се беше привързал, а тя хитроумно го заливаше с всевъзможни истории какъв лош късмет е имала през живота си. Измъкна няколко хилядарки от него, преди да се усети.

— Какво стана с нея?

— Той е страшно сговорчив, но не търпи лъжите.

— Това като предупреждение ли да го приема, Лу?

— Раздразних те, а? Чудесно. Започвам да те харесвам още повече. Харесвам и момиченцето ти. Гледах те по време на пресконференцията вчера. — Веждите на Лу се стрелнаха нагоре, когато видя появилото се хладно и безизразно изражение по лицето на Фийби. — Ще започна оттам, че за мен нещата не са черни или бели. Първо, като адвокат се придържам към сивата зона по средата. Второ, онзи мъж там, до моя, е част от семейството ми, независимо че е бял. И последно, смятам, че се справи много добре в тази трудна и доста деликатна ситуация. Толкова исках да кажа. Хубави обувки — кимна Лу към сандалите на Фийби. — Ще ми ги дадеш ли да ги пробвам?

Фийби се засмя и се отпусна, за да се наслади на плаването.

Обядваха на борда, а после поплуваха в езерото, Карли се забавляваше неимоверно.

— Приятно ли ти е? — попита Дънкан, когато Фийби застана до него на носа.

— Това е най-прекрасният ден в живота ми.

— Може да го продължим. Ще отидем у дома, ще доизтощим Карли, ще я сложим да спи някъде, а ние ще си легнем на друго място.

— А какво ще правим с Биф и стопаните му?

— Ще ги хвърля през борда. — Наведе се да целуне засмяната й уста. — Ти само кажи, че си съгласна.

— Истината е, че приятелите ти ми харесват прекалено много, за да ги хвърлиш през борда.

— Опасявах се, че така ще стане.

— Но възнамерявам да те поканя на питие във вътрешния ни двор, когато ни изпращаш до вкъщи.

— Приемам.

Обхвана лицето й с ръце и отново я целуна.

— Защо хората си затварят очите, когато се целуват? — попита Карли.

Фийби се обърна и видя с какъв интерес ги наблюдава дъщеря й.

— Не знам — отвърна Дънкан замислено. — Да опитаме и по другия начин. — С отворени очи и развеселен, той притегли Фийби и отново я целуна. — И така е хубаво — обяви той след малко.

— Мама казва, че е прекалено стара за гаджета.

— Карли…

— И ти какво мислиш? — прекъсна Дънкан възражението на Фийби.

— Мисля, че като ще я извеждаш на срещи и ще я целуваш през цялото време, трябва да си й гадже. Ава каза на баба, че на мама най-после й се е паднала малко романтика, защото…

— Карли, иди си напъхай курабийка или нещо друго в устата!

— Каза да спра да ям курабийки.

— Промених решението си. Хайде, стига сте се подхилвали — обърна се Фийби към застаналите наблизо Фин и Лу. — И ти също! — сопна се тя на Дънкан.

Той я притисна в обятията си.

— Аз ли съм романтиката в живота ти? Хайде да продължаваме тогава.

Изсвирването на Фин прониза зашеметения й от следващата целувка слух. Тя успя да се откопчи от Дънкан.

— Трудно ми е да се справя с повече романтика пред погледите на толкова публика. Отивам да изям една курабийка.

 

 

Романтика, помисли си тя, след като целуна Дънкан за лека нощ. Нещата ставаха по-сложни от обикновена връзка, нямаше спор. Но пък беше и глупаво да отрича, че се е впуснала в романтично преживяване. И освен това й носеше наслада.

Е, няма да го подлага на унищожителен анализ, а ще се забавлява, докато трае.

Съблече се и си помисли колко добре ще й се отрази един душ, след като е прекарала деня в плаване. Когато телефонът й звънна, почти очакваше да е Дънкан — винаги се обаждаше минути след като си е тръгнал, за да каже нещо, с което да я разсмее.

Видя на екрана кой звъни и стомахът й се сви.

— Здравей, Рой.

След по-малко от десет минути се озова в кухнята, където извади сладолед от фризера. Тъкмо напъха пълната лъжица в устата си и влезе Еси.

— О, скарала си се с Дънкан.

— Не съм се скарала с Дънкан! Не съм се карала с никого. Просто ми се яде сладолед.

— Внимавай как ми говориш — скастри я Еси с железен тон. — Ядеш сладолед само когато си разстроена. Дънкан си тръгна преди броени минути, затова…

— Казах, че не съм се скарала с Дънкан. Дънкан не е центърът на вселената ми. Никой мъж никога не е бил център на вселената ми и няма… — Даде си сметка, че тонът й наистина е доста остър. — Съжалявам. Наистина съм разстроена. — Седна до масата и отново загреба от сладоледа. — Още ми ври и кипи и си го изкарвам на друг.

Еси извади лъжица от чекмеджето и също загреба направо от кутията.

— Какво стана? — попита тя след малко.

— Рой се обади. Пак ще се жени.

— О! — Еси си взе втора лъжица сладолед. — Познаваме ли я? За да знаем къде да изпратим съболезнованията си.

— Благодаря, мамо. Ще се жени за някаква си Мизи. Представяш ли си? И е на двадесет и четири.

— Бедното момиче.

— Момичето никак не е бедно, а има пари. Ще се местят да живеят в Кан или Марсилия. По това време вече не го слушах какво ми обяснява. Там семейството й има бизнес, който той ще надзирава. И ми съобщава всичко това, за да не вдигам врява, ако през следващите два-три месеца чековете за детската издръжка закъснеят малко. Причината щяла да бъде в смяната на местожителството, банката и така нататък.

— Досега поне беше редовен в плащането на издръжката.

— Да, защото става автоматично от банковата му сметка и не се налага да си мръдне пръста. — В тона й не се долавяше вече гняв, а тъга. — Той дори не се сеща за нея, не ме пита как е, мамо. Не му е хрумнало, че лично може да го съобщи на дъщеря си, да я покани на сватбата.

— Тя не би се съгласила да отиде. А и на теб, бебчето ми, нямаше да ти е приятно.

— Не е там въпросът. Или е точно там. Разстройвам се от нещо, което винаги е било така. А сега кучият му син ще се жени за някаква си Мизи, десет години по-млада от мен, а дори и не помисля за дъщеря си.

— Какво казваше баба ми? Порът не може да избяга от миризмата си. Грубо е, но е истина. Животът му е плитък, като плюнка на земята, макар да знам, че и това звучи грубо. Тя няма да се разстрои, Фийби. В сърцето на Карли няма място за Рой. Ти си й напълно достатъчна.

— Права си. Знам колко си права. — Фийби отново гребна от сладоледа. Загледа се в лъжицата, после я лапна. — Май това е най-ужасното. Той не може да е по-различен от онова, което е. И очевидно не може да е друго, освен пор. Благодаря ти.

Рой дори не заслужаваше да се гневи по негов адрес, реши Фийби, докато се качваше горе да си вземе душ. Ала телефонният разговор й напомни защо романтиката понякога се оказва хлъзгава почва. Много по-добре е нещата да са по-обикновени. Така никой няма да пострада.

Дали не е полезно да понамали малко темпото с Дънкан? Вече се бяха уговорили за нова среща, докато течеше приказния ден. Нищо лошо. Просто тогава ще му обясни, че не търси друго, освен дружба, другарство и секс.

Кой мъж би имал нещо против?