Нора Робъртс
Точно по пладне (17)

17.

Раз Джонсън искаше да докаже нещо. И щеше да го направи именно днес. Нима бандата на Лордовете си въобразява, че ще нахлува в негова територия? Ще мачка момчетата му? Съвсем погрешно си бяха направили сметките. Как ще нахълтват в западната част на града и ще вилнеят под носа му?

Да, да — той ще ги научи да го уважават.

В момента брат му е в болница с риск за живота си. Извадиха куршумите от корема, където негодниците го простреляха.

Кокала заповяда на Раз да не се меси, защото не бил готов да участва в уличните войни. А може би, ако беше там, брат му нямаше да лежи в болница, където може и да умре. Или ако оживее, цял живот ще пикае и сере в найлонова торбичка.

Раз знаеше какво трябва да направи: око за око.

Караше по Хич Стрийт, на вражеска територия. Открадна колата, а синята бейзболна шапка — част от униформата на бандата — лежеше на седалката до него. Ако някои от Лордовете бяха по улиците, той не искаше веднага да разберат, че се е промъкнал човек от бандата на Пое. Не още, не и докато не е готов.

Действаше тайно.

С юмруци си извоюва място в бандата. Макар брат му да беше високо в йерархията, наложи се сам да докаже, че е достоен. Беше жив дявол при сбиванията, никога не се предаваше.

Притежаваше талант да отваря коли, имаха му доверие в сделки с дрога, защото самият той не взимаше тази гадост; още обаче трепереше и се страхуваше, налагаше ли се да използват пистолети или ножове.

Кокала му се присмиваше за това, а и по тази причина не го взеха предишната вечер.

Но сега под шапката лежеше полуавтоматичен пистолет, а Раз ни най-малко не трепереше.

Щеше да изпразни целия пълнител между очите на онзи, който простреля брат му. Ако някой му се изпречи на пътя — ами и него ще простреля.

Появяваше се през деня и нямаше намерение да крие кой е. Ако не се върне, така е било писано.

Беше шестнадесетгодишен.

Спря пред магазина за алкохол. Знаеше, че Клип използва задната му стая за офис. Обикновено висеше там, сключваше си сделките, говореше си глупостите; там кучки, които се натискаха да ги приемат в бандата, му правеха свирки.

Ще отиде отзад, това ще направи. Ще се справи с охраната, ако има такава. Ще нахлуе през вратата и ще простреля копелето между очите.

Кокала ще се гордее. Кокала ще прояви воля за живот, като разбере, че е бил отмъстен.

Сложи шапката и гордо я килна надясно. Широката тениска прикри напъхания под колана пистолет. Тежеше все едно е оръдие, когато слезе от крадената кола.

Беше готов, беше напълно готов да посее малко смърт.

Вероятно беше изписано и по лицето му, молеше се да е изписано.

Присмехулна усмивка се появи на устните му, когато група жени хвърлиха поглед към него, а после побягнаха.

Точно така, кучки. Бягайте. Бягайте и се скрийте.

Докато изминаваше краткото разстояние до магазина за алкохол, извади пистолета. Опита се да си внуши, че треперенето на ръката е от обзелата го тръпка, а не от страх. Представи си лицето на Кокала такова, каквото го видя в болницата.

Дишаше с помощта на машина. Майка им, седнала до леглото, държеше Библията и плачеше. Не говореше, не мърдаше, само седеше, а сълзите обливаха лицето й.

С тези образи в главата нахлу в магазина.

Вратата към задната стая се оказа неохранявана.

Избърса потта от челото си, стисна по-здраво пистолета. За Кокала, помисли си той и с ритник отвори вратата.

Пистолетът в ръката му изгърмя все едно е живо същество. Не усети кога натисна спусъка. Той сякаш гръмна сам и проби дупка в стената зад бюрото. Там нямаше никой, никой, който да бъде прострелян между очите.

Ръката му продължи да трепери, докато стоеше в празното пространство и оглеждаше безлюдното помещение. Сега щяха да го нарекат глупак и да му се смеят. Така щеше да излезе, че и Кокала е глупак, а това не можеше да го допусне.

Трябва да направи нещо, нещо голямо.

В този момент вратата откъм магазина се отвори и влезе мъж. Младежът тутакси разбра какво трябва да направи.

 

 

— Името на похитителя е Чарлз Джонсън. Прякорът в бандата му е Раз — обясняваше детектив Рикс на Фийби. — Имало е изстрели, но не се съобщава за жертви. Вътре държи четирима души.

— Какво иска?

— Кръв. Снощи е имало битка между бандата на Пое от западния край — похитителят е от тях — и бандата на Лордовете от източния край. По-големият брат на похитителя е прострелян с три куршума. Състоянието му е критично. Раз настоява да намерим и да му предоставим типа, който го е направил. Някой си Джером Клип Сагет. Ако му изпратим Сагет вътре, ще пусне заложниците.

— На колко години е?

— Шестнадесет. Досега няма данни за сериозни престъпления в досието му. Все дребни провинения. По-големият брат е друга история — сериозен престъпник е.

— Ясно. — Фийби се запозна с данните от доклада за случилото се до момента. Подреди екипировката си на масата в ресторанта, превърнат в комуникационен пункт. — Говори ли вече с вас?

— Все една и съща песен пее, но да — говори. Още е в първия стадий. Дайте ми каквото искам, иначе ще стане страшно. Даде и ултиматум за крайния срок. Изтича след двадесет минути.

— Добре.

Тя вдигна телефона. Той отговори след първото позвъняване.

— Намерихте ли кучия син?

— Раз, аз съм Фийби Макнамара, медиатор от полицията.

— Ходи се шибай, кучко!

Тонът му беше гневен, но се долавяше и страх.

— Изглеждаш ми сърдит. Разбирам те. И аз имам брат.

— Пет пари не давам за брат ти. По-бързо докарайте гадината, дето простреля моя, иначе ще ликвидирам един от глупаците тук.

— Работим по въпроса, Раз. В момента ще ми кажеш ли дали всички вътре са невредими? Някой има ли нужда от медицинска помощ?

— След малко определено ще им трябва. По-скоро направо чували за трупове.

— Значи засега никого не си наранил, така ли, Раз? Ние се опитваме да намерим начин да уредим нещата така, че за всички да е добре.

— Нищо няма да е добре, докато не пръсна с куршум главата на Клип. Когато това стане, ще е добре.

— Чух, че искаш да накажеш човека, който смяташ, че е наранил брат ти.

— Знам, че го е направил. Братята ми го казаха. Да не мислиш, че братята ми ме лъжат?

— Да не би да твърдиш, че братята ти от бандата са видели какво е станало с Кокала?

— Точно така. Други двама също са простреляни, но Кокала е на път да умре. Негодникът, който го направи, ще си има работа с мен. Докарайте ми го тук, чу ли? Докарайте го или някой ще пукне.

„Братя=банда“, записа тя в бележника. После: „гордост и отмъщение“.

— Искаш да намерим този човек и да ти го доведем, за да го накажеш лично ли?

— Колко пъти да го повтарям?

— Не искам да се получи някакво недоразумение, Раз. Опитвам се да разбера какво общо имат хората вътре с това, че брат ти е пострадал. Мислиш ли, че и те са участвали?

— Това няма никакво значение.

— Няма ли?

— Ей сега мога да застрелям някого, за да видиш, че не се шегувам.

— Знам, че не се шегуваш, Раз. Но искам да разбереш, че ако нараниш някого вътре, няма да се спогодим, няма да се опитаме да ти дадем каквото искаш. Опитвам се също да се свържа с болницата, с лекарите, които се грижат за брат ти. Сигурно те интересува как е. Днес виждал ли си го?

Заприказва го за брат му и той не забеляза как обявеният от него краен срок мина. „Боготворене на герои. Абсолютна преданост.“ Когато описа как майка му плакала до леглото, тя изкопчи още информация от него. „Няма други братя или сестри, не говори за баща си.“

„Намерете майката веднага!“, написа тя на лист и го пъхна в ръката на Рикс.

— Огладняваш ли, Раз? Да изпратя ли да ти донесат сандвичи?

— Има предостатъчно бира и чипс. Да не мислиш, че съм глупак? Да не би да не гледам телевизия? Що пусна да влезе само Клип.

— Никой няма да влезе без твое съгласие.

— Може да не убия хората тук, но може и да ги убия. Съвсем скоро обаче ще се въргалят в собствената си пикня. Писна ми да говоря с теб. Обади се пак, когато можеш да ми съобщиш, че сте докарали кучия син.

Той прекъсна връзката и Фийби се облегна назад.

— Някакъв напредък в издирването на Клип?

— Укрива се.

— Ако съобщим на похитителя, че Сагет е задържан, има надежда да направим пробив. Кажи ми веднага щом го открият.

Погледна белия циферблат на часовника на стената. Пет без петнадесет.

По всичко личеше, че ще закъснее за вечеря.

 

 

Доста доволен от себе си, Дънкан позвъни на вратата на къщата на Джоунс Стрийт. Остана още по-доволен, когато Еси отвори и на лицето й се появи широка усмивка.

— Боже господи, кой е отзад?

Той заговори зад голямата кошница червени макове.

— Отгатни, ако можеш, до три пъти. Имаш ли специално желание къде да ги оставя?

— Остави ги тук, докато решим къде да ги сложим. Страшно красиви са. Ела в гостната. Съвсем навреме дойде. Ще пиеш ли чаша вино?

— Не ме канят често на вечеря четири красиви жени. Случаят е специален за мен.

— За нас също. — Наля вино в чашата. — Не познаваш снаха ми, нали? Джоузи, това е Дънкан Суифт.

— Значи стават пет красиви жени. Приятно ми е да се запознаем.

— Петата е ангажирана — обяви Картър, влизайки в момента с поднос хапки. Следваше го Карли, която носеше по-малка табла. — Как си, Дънкан?

— Добре. Здрасти, Карли.

— Мама ще закъснее. Има работа.

— Навярно така става понякога. Но има достатъчно храна, за да издържа, докато седнем на вечеря. Между другото, донесох ти нещо.

Погледът й веднага се впи в розовото пликче в ръката му.

— Подарък ли?

— Знак на внимание към една от домакините ми.

— Много благодаря — официално и учтиво отвърна тя под орловия поглед на баба си. После възторжено извика, когато извади панделката за коса. Приличаше на букет с лилавите и белите цветя по нея. — Много е красива. Страшно ми харесва. — Изостави всякаква официалност и обгърна Дънкан през кръста. После се обърна към баба си: — Може ли да я сложа още сега? Моля те, бабо. Моля те.

— Бягай да се нагласиш.

Карли хукна, но на прага се спря, за да дари Дънкан с още една усмивка.

— Много си изобретателен — отбеляза Еси.

— И други са ми го казвали.

В шест и петнадесет Фийби се обади пак, за да предупреди Ава да не бави поднасянето на вечерята. Дори всичко да се развие по най-благоприятния начин, няма защо всички да я чакат, докато се справи с оформянето на документацията.

Изпи с благодарност леденото кафе, доволна, че някой се е сетил да използва кухнята на ресторанта по предназначение. Срещу нея седеше Опал Джонсън, майката на Раз. Нужно бе известно време, за да я открият, защото беше изоставила поста си до леглото на ранения си син и седеше на пейка пред болницата, където се молеше за живота му.

Сега беше в пълния с ченгета ресторант и се бореше за другото си дете.

Имаше напредък. Макар да продължаваше да отказва да излезе или да освободи заложниците, Фийби долавяше промяната в гласа му, в думите. Непреклонността му се сломяваше.

— Ще отиде в затвора, нали?

— Но ще е жив — уточни Фийби. — Още никого не е наранил.

Опал гледаше през прозореца на ресторанта втренчено, но без да вижда нищо. Беше слаба като тръстика, а лицето й беше подпухнало от часовете плач.

— Направих всичко по силите си. Всичко, което можах. Работех на две места, карах момчетата да ходят на училище, на църква. Франклин обаче пое по лош път. И повлече Чарли след себе си. Пое — изрече тя злобно името на бандата, — с това не успях да се преборя.

— Госпожо Джонсън, ще направим всичко възможно да изведем сина ви жив отвътре. Дано всички излязат живи. Така той ще има втори шанс.

— Въобразяват си, че бандата ги прави мъже. — Изтощените й от грижа очи се обърнаха и погледнаха Фийби безнадеждно. — Бандата, дрогата, убийствата — въобразяват си, че това ги прави мъже.

Фийби се пресегна през масата и постави за момент длан върху ръката на Опал.

— Сега отново ще поговоря с него — обясни тя.

— Имате ли деца, госпожо?

— Казвам се Фийби и — да, имам. Дъщеря ми е на седем.

— Децата направо ти изтръгват сърцето. А него постоянно го боли за тях. Каквото и да правят, все са ти мили.

— Ще го изкарам жив и здрав.

Фийби се готвеше отново да влезе в контакт, ала към нея бързо се приближи Рикс.

— Задържахме Сагет. Обвинен е в незаконно притежаване на наркотици и оръжие. Взехме пистолет от апартамента, където се криеше. Пасва по калибър на оръжието, с което е прострелян Франклин Джонсън. Дадохме го на отдел „Балистика“.

— Добре. Много добре. — Фийби отново погледна Опал в очите. — Наистина е добре. Ще ми трябва помощта ви, госпожо Джонсън. Човекът, който е прострелял сина ви, е арестуван. Ще си понесе наказанието. Трябва да убедим Чарли, че това е достатъчно — поне засега — за да го накараме да излезе. Започваме.

Звънна в магазина за алкохол. Сега вече в тона на младежа имаше повече умора, отколкото предизвикателство. Още един добър признак.

— Раз, имам добра новина.

— Брат ми излезе ли от комата?

— Състоянието на брат ти не се е променило, което значи, че не се е влошило. Той е силен, нали?

— Няма по-силен от него.

— Това е добре. Искам да ти кажа, че Клип е задържан.

— Заловили сте шибания кучи син, така ли?

— Не говори така пред жена! — намеси се рязко Опал. — Да не чувам такива приказки от теб!

— Надупчи Кокала. Ще го наричам както искам, пред всички.

Фийби вдигна ръка, преди Опал да продължи.

— Майка ти е много разтревожена, Раз. Сега вече се притеснява и за теб, и за Кокала. Но можем да уредим нещата така, че да е добре за всички. Полицията е обвинила Клип и в момента той е в затвора. Той…

— Доведете ми кучия син!

— Знам колко искаш да го видиш. Ще го уредя. Ако оставиш пистолета и излезеш, ще уредя да те заведат там, където го държат. Ще го видиш зад решетки.

— Искам да го видя на земята. Аз ще се погрижа да го поваля.

— Вече си уморен, Раз. Денят се оказа дълъг за всички. Но за твое сведение у Клип са намерили пистолет, с какъвто е бил прострелян брат ти. В момента го изследват. Ако се докаже, че брат ти е бил наранен с него, ще обвинят Клип в опит за убийство. Знаеш ли колко дълго ще прекара зад решетките за това престъпление? Някои остават там до края на живота си. Ако моят брат пострада така, ще настоявам човекът, който го е сторил, дълго да плаща за това. Много, много дълго.

— Кучият син ще гори в ада.

— В щатския затвор на Джорджия едва ли е по-добре. Раз, казаха, че се е укривал. Крил се е. Питам се какво ще си помислят неговите братя от бандата, когато разберат, че се е крил.

— Ти ебаваш ли се с мен?

— Казах ти да си мериш приказките! Тя ти говори самата истина. Бях тук, до нея, когато дойдоха и го съобщиха. Момчето, което е простреляло брат ти, е задържано. Хайде, излизай, чуваш ли? — Опал отново се разплака. — Излизай, защото не искам да видя и другото си момче окървавено.

— Не плачи, мамо. Искам да го накарам да кърви така, както кърви Кокала.

— Затворът е по-лошо нещо от кървенето — намеси се Фийби. — Представяш ли си какво ще му е на човек като Клип? А и репутацията му стана на пух и прах. Държа се като страхливец. И този страхливец години наред ще плаща за онова, което е направил. Майка ти има нужда от теб, Раз. Иска да оставиш оръжието и да излезеш. Така ще докажеш, че ти не си страхливец. Мъж си и ще излезеш.

— Ще ме заведеш ли да видя негодника? Да го видя зад решетки? Обещаваш ли?

— Давам ти думата си.

— И мен ще ме тикнете в затвора, точно като него. Не е честно.

— Изобщо не е същото. Ти още никого не си наранил, Раз. Никого. Това е огромна разлика. Ако излезеш както ти казвам, това също ще е в твоя полза.

— Как да изляза?

— Оставяш пистолета. — Фийби даде сигнал, за да е сигурна, че от тактическия отдел са разбрали, че предаването е предстоящо. — Оставяш пистолета и излизаш без него, ясно ли е?

— Вие, отвън, въоръжени ли сте?

— Да, въоръжени сме. Но не се притеснявай. Ще си вдигнеш ръцете над главата, така че всички да ги виждат, и ще излезеш през входната врата. Ако излезеш сам, значи не си страхливец. Излез през вратата с високо вдигнати ръце. Ще го направиш ли?

— Добре, излизам. Сега затварям.

— Ще се видим отвън, Раз.

Фийби също затвори телефона и стана.

— Да отидем да приберем момчето ти. — Хвана Опал за ръката и я поведе към входа на ресторанта. — Слушай: ще има насочени пистолети към него, когато излезе. Ще го заобиколят, ще го повалят на земята и ще му сложат белезници. Така се прави. — Фийби огледа някои от прозорците и покривите и забеляза част от хората от тактическия отдел, заели позиции. Докато Раз е навън и не го отведат в затвора, не можеше да рискува да заведе майка му прекалено близо до вътрешния периметър. — Ще те помоля да изчакаш при този полицай няколко минути. Ще се върна да те взема и ще те заведа там, където ще отведат Чарли.

— Благодаря за всичко, което направи. Много благодаря.

Фийби се придвижваше бързо, но през цялото време се стараеше да държи под око входната врата на магазина за алкохол. Видя я да се отваря и момчето да пристъпва напред с високо вдигнати ръце. Тя въздъхна облекчено.

Изстрелите нарушиха тишината със смайващ трясък. За секунда тя застина и виждаше единствено танцуващото тяло на Чарли, преди да се срине. Чу собствения си писък, докато се втурваше напред, а десетките полицаи наоколо залягаха в търсене на прикритие.

Някой я бутна на земята. Останала без дъх от внезапното падане, тя все пак дочу писъците вътре от магазина и крясъците на колегите си наоколо: „Стреля се! Стреля се!“.

 

 

Оказа се прекрасно. И толкова лесно. Единствено му се наложи да се слее с групата и да се преструва, че е един от тях. Никак не му беше трудно да си намери подходящо място, да се укрие и да изчака развоя на събитията.

Тя прекара доста време да уговаря задника да излезе. Е, оказа се напразно, кучко, нали?

Скапанякът си заслужаваше смъртта. Враждуващите банди бяха бич за града.

И в нея можеше да изстреля с лекота няколко куршума. Но така се получи по-добре. Хем постигна нещо, хем нещата щяха да продължат да се развиват.

Отначало той дори не подозираше, не се досещаше колко ще е забавно. Защо да го приключи набързо?

Остави пушката, спусна се по стълби и шахти. И това беше от лесно, по-лесно. Скри картата за принадлежност към силите на реда, смеси се небрежно с паникьосаната тълпа, а после се възползва от настъпилия хаос и се измъкна.

Но не и преди да види как Фийби се надига, хуква към вратата на магазина за алкохол и се просва до мъртвото момче.

— Да, момчето е съвсем мъртво. Бъди сигурна.

Пресата щеше да вдигне много шум около инцидента, не се съмняваше той, пробивайки си път на запад, където остави колата си. С дни щеше да си чеше езиците.

Лейтенант Кучка Макнамара успя наистина да убеди нещастника да излезе. И за какво? За да попадне в обсега на куршумите.

Щеше да си купи бира и нещо за ядене и да се прибере. Възнамеряваше да гледа новините.

 

 

Фийби стигна до дома си и чу гласовете в гостната. Вечерята отдавна е приключила, прецени тя; чиниите са измити и прибрани.

Явно пиеха по бренди с кафето в гостната — наливаха от кристалната гарафа в изящните чашки, използваха чайника от най-фин порцелан. Всичко назаем от строго контролирания имот на Елизабет Макнамара.

Искаше да изпълзи горе и веднага да си легне; или направо да се скрие под леглото. Но нямаше право да постъпи така. Поредното нещо, което не й беше позволено. Затова се запъти към гостната.

Картър разказваше някаква история. Разбра го от начина, по който жестикулираше. Страшно го биваше да разказва истории. Тя знаеше, че мечтае да стане писател и полага усилия в тази посока през свободното си време, ала преподаването не му позволяваше особено да се отдава на това занимание.

Седнала до него, Джоузи забели очи, но се засмя от сърце. Толкова трогателно беше как се обичат. И двамата изглеждаха така мили и отдадени един на друг.

И майка й беше там и определено изглеждаше щастлива. Чувстваше се спокойна и доволна сред любими и близки хора. Ава седеше на облегалката на фотьойла до майка й и деликатно отпиваше кафе от изящната порцеланова чашка.

Малкото й момиченце се бе приютило на канапето до Дънкан. И — Господи? — какво беше това изражение на лицето й, докато му се усмихваше? Бебчето й за пръв път се бе увлякло по привлекателен мъж.

А и той — господин Дънкан Суифт — се вписваше съвсем, свойски, разположил се спокойно и разменяйки си намигвания с дъщеричката й, сякаш двамата споделяха огромна тайна.

Колко далеч оттук беше Хич Стрийт?

Как така един съвършено друг свят съществува така наблизо?

Дънкан я забеляза пръв. В очите му просветна радост, мигом изместена от загриженост. Нима тя наистина е толкова прозрачна?

Той скочи и се приближи до нея.

— Добре ли си?

— Не. Не съм ранена, но не съм добре. Съжалявам, че пропуснах вечерята.

— Мамо, прекарахме великолепно. Дънкан каза…

Карли млъкна и сияйните й очи помръкнаха, когато забеляза кръвта по панталоните й.

Фийби се ядоса на себе си. В гардеробчето в службата имаше резервни дрехи, а се прибра с тези, по които се бе просмукала кръвта на Чарлз Джонсън.

— Не е моя. Не съм ранена. Но имам огромна нужда да ме прегърнеш в момента. Една сърдечна и силна прегръдка от моята Карли начаса.

Наведе се и притисна към себе си детското телце.

Идеше й да не я пусне. Детето й беше в обятията й, в безопасност. Други нямаха този късмет.

— Нищо не ми се е случило, това първо. Виж и ти, мамо, нищо ми няма. Добре съм.

— Слава богу.

— Картър, налей на мама лимонада. Седни, мамо. Започвам с пълното съзнание за становището ти, че споделям прекалено много от случващото се в работата ми с Карли. Съжалявам, задето не постигаме споразумение до какви граници е редно да се простирам. За да продължа, май ми трябва нещо по-силно от лимонада, и то — веднага.

— Ще ти донеса вино и нищо за хапване — предложи Ава. — По-добре ще е и ти да седнеш.

— Точно така, но преди това ще се преоблека. Веднага се връщам — увери тя Карли.

Дънкан хвърли поглед на Еси, докато Фийби излизаше.

— Дано нямаш нищо против, но ще я последвам горе.

Не изчака да получи разрешение, а догони Фийби още по стълбите.

— Ще се преоблека и идвам.

— Не съм решил да те награбя набързо. Изглеждаш изтощена.

— Изкарах лош ден. Изключително лош. Още не съм готова да говоря за това, а и ми се ще да го разкажа само веднъж.

— Просто ще стоя до теб. Не ми разказвай нищо в момента.

В стаята си тя извади чифт памучни панталони. Свали изцапаните с кръв и ги хвърли в коша за пране.

— Мама вероятно ще извърши някакво научно чудо и ще успее да заличи кръвта на момчето от тези. — Закри очи с ръце, за да спре напиращите сълзи. Преди Дънкан да застане до нея, за да я прегърне, тя отстъпи. — Не, още не е настъпил моментът за утешителни прегръдки. И няма да заплача. Сълзите ще почакат. Майка ми се тревожи. Ще продължи да се тревожи, докато не се появя долу.

— Тогава хайде да слезем.

Ава й беше приготвила табла с хапки и чаша вино.

— Ще ме дават по новините — започна тя. — Вероятно вече са излъчили репортажа. Имаше инцидент на Хич Стрийт. Война между банди, взети заложници. Момчето беше едва на шестнадесет. На шестнадесет, а пълно с тъга, объркано. Отне ми време да го убедя да излезе, но успях и го уверявах, че всичко ще е наред. И той излезе точно както му казах: без оръжие, с вдигнати ръце. Някой го застреля. Застреля го, докато беше с вдигнати ръце и се предаваше. Майка му беше там и достатъчно близо, за да види всичко.

— Ще се оправи ли? — попита Карли.

— Не, скъпа. Умря.

Преди да стигна до него, добави Фийби наум.

— Но защо го застреляха?

— Не знам. — Погали Карли по главата, после се наведе и я целуна. — Просто не знам. Не знаем нито кой е, нито защо. Засега. Ще коментират това по телевизията. Исках да споделя с всички ви какво точно стана.

— Така ми се иска да не беше станало — въздъхна Карли.

— О, детето ми, и на мен.

— Ще ти стане по-добре, ако хапнеш — посъветва я Карли. — Ти все така ми казваш.

— Да, все това ти повтарям. — Насили се да сложи нещо в чинията. Нямаше значение какво, защото и без това нямаше да усети вкуса. Но се престори, че го яде с апетит. — И както обикновено съм права. Хайде сега, престанете да се тревожите и ми разкажете как се забавлявахте тази вечер.

— Вуйчо Картър и Дънкан свириха на четири ръце на пиано. Беше забавно. А вуйна Джоузи разказа анекдота за кокошката.

— Отново?!

— Хареса ми — Дънкан се насили да се усмихне.

Схвана какво се старае да направи тя и й се притече на помощ: Фийби искаше да се създаде впечатлението, че всичко уж изглежда нормално.

— И Дънкан каза, че ти и аз може да се разходим с яхтата му в събота, ако разрешиш. Ще разрешиш ли? Моля те. Никога не съм се возила на яхта.

— Ти явно си едно изоставено дете и никой не се грижи да разширява кръгозора ти. Може пък наистина да се поразходим.

— Чудесно!

— Но в момента май някой трябва да си ляга.

— Имаме гости.

— Ти си много възпитано и жертвоготовно дете. Голям късмет извадих с теб. Кажи „лека нощ“, а аз ще се кача след няколко минути.

Карли неохотно тръгна към вратата; влачеше си краката, гледаше умолително другите възрастни с надежда да се намесят в нейна защита. Спря за момент пред Дънкан и въздъхна дълбоко.

— Ще ми се да не трябваше да си лягам, но благодаря, че дойде на вечеря.

— Благодаря, че ме поканихте. Имаме ли уговорка за събота?

— Да — отвърна ентусиазирано тя и всякакви следи от нацупването й изчезнаха мистериозно.

Щом излезе, Фийби остави вилицата.

— Най-добре да тръгвам — рече Дънкан и стана.

Последваха учтиви възражения, взаимни благодарности, целувки по бузите и ръкостискания.

— Ще те изпратя.

Приятно й беше да е отново навън, на въздух. Вдиша дълбоко.

— Съжалявам, че пристигнах вкъщи с нещо, което развали вечерта.

— Не мисли за това. — Прегърна я през раменете. — На теб ти е било най-трудно.

— Беше ужасно. Не знам дали някога ще го забравя. И дали трябва да го забравя. Не разбирам как се случи. Някои вече подмятат, че ние сме го направили. Навярно е бил член на съперническа банда. Намерихме оръжието. Автомат. Разкъса момчето за секунди. Един от заложниците вътре пострада. Ще се оправи, но… — Погледна къщата и въздъхна. — Не искам да ги товаря с такива неща. В събота наистина ли…

— Ще мина да ви взема с Карли към десет. Удобно ли е?

— Много мило, че й предлагаш такава разходка, но не си длъжен…

— Стига — сложи пръст върху устните й. — Не говори така. И отсега искам да ти кажа: ако между нас двамата не се получи нищо и Еси също ми откаже, готов съм да изчакам петнадесетина години детето да порасне.

— Двадесет. Минимум.

— Много си строга. Но пък може да ти послужи за мотивация, като виждаш какъв богат избор имам. — Целуна я нежно и продължително. — Ще се видим в събота.

— До събота. Ще взема килограми крем за нас, червенокосите.

Махна му, докато той се отдалечаваше с колата. След това се върна и седна на стъпалата. Трябваше да влезе, да види дали Карли е легнала, да държи майка си под око, но остана на стълбите.

Картър се появи. Без да продума, се настани до нея и я хвана за ръка.

Двамата останаха още дълго отвън.