Нора Робъртс
Точно по пладне (16)

16.

Дънкан я изпрати до колата. Нощният въздух гъмжеше от звуци, нашепвания, жужене.

— Какво ще кажеш да поплаваме някоя вечер?

— Ще бъде много приятно. Но може би по-нататък. Малко ми е трудно да отсъствам всяка вечер от вкъщи. И ще добавя: досега извади късмет, че не са ме извикали спешно по работа преди или по време на някоя от срещите ни. — Облегна се на колата. — Усложняваш нещата за себе си, като излизаш с ченге, при това самотна майка.

— Усложненията са интересни, особено когато се опитваш да намериш начин да ги опростиш. — Наведе се и я целуна. — Някоя вечер скоро.

— Добре. — Посегна да отвори вратата, но се поддаде на импулса си и се обърна: — Защо не дойдеш на вечеря тази седмица? Няма да мине без усложнения, но майка ми вече изпитва слабост към теб.

— Нима? Е, ако при теб не пожъна успех, смятам да се насоча към нея. — Пъхна кичур от косата на Фийби зад ухото й. — Прави страхотни курабийки.

— Така е. Четвъртък удобно ли ти е? Така ще имат достатъчно време да се посуетят около предстоящото гости, но няма да успеят да ме влудят с всички подробности около приготовленията.

— В четвъртък е добре.

Тя го изгледа изпитателно.

— Нямаш ли бележник, в който да погледнеш дали нямаш уговорка или друг ангажимент?

— В четвъртък е добре — повтори той.

Този път, когато я целуна, тя отново усети как топлината се разлива по тялото й.

— Ще си вървя, преди да реша да остана — обяви. — Но няма да го направя — добави и леко го бутна. — До четвъртък, в шест. — Засмя се на смаяното му изражение от ранния час и обясни: — Петък е училищен ден.

— Нали няма да ме карате да пиша домашни? Карай внимателно, Фийби. И изчакай да се прибереш, преди да мислиш за мен, иначе има опасност да излезеш от пътя.

Тя потегли, смеейки се, точно както той искаше. Ала с риск да изскочи от пътя, Фийби все пак се замисли за него.

Беше забавен, приятен и на пръв поглед сговорчив. Биваше го в леглото, или поне — на вратата. Хрумна й, че макар да няма огромен сексуален опит, не беше и съвсем оскъден, при това няколко години беше и омъжена.

Но никога не се бе чувствала както с Дънкан.

Имаше непринуден подход, а същевременно не беше небрежен. Рой се държеше къде-къде по-небрежно и тя твърдо беше решила да не допусне това да се повтори.

Не беше зарязал приятелите си, след като се е сдобил с пари. Фин продължаваше да му е адвокат, а Джейк — предприемач. Държеше на приятелите си, а тя високо ценеше лоялността.

Да, поведението му бе непринудено и беше предан, но у него се долавяха още много пластове и целенасоченост.

Един от тези пластове бе свързан със стари огорчения. Как е успял да ги преодолее? Тя знаеше какво означава човек да е огорчен и колко трудно е тези чувства да не избият на повърхността. Дънкан не показваше огорченията си както правеха мнозина; вероятно от време на време мислеше за тях, но явно не допускаше старите рани и белези да ръководят живота му.

Като цяло май се справяше по-добре от нея.

Дали парите играят роля? Естествено. Нека да говорим сериозно. Но й се струваше, че той би се справил добре в живота и без придобитите даром средства. Подозираше, че парите просто са отприщили амбициите му; или поне са му отворили очите, че има амбиции и вече може да ги осъществи.

Самата тя имаше амбиции, някои — съвсем конкретни, и беше осъществила повечето. Съмняваше се дали мъж ще прикове вниманието й за дълго, независимо колко добре прави секс на вратата, ако няма цели или намерения за бъдещето.

Но какво знаеше всъщност за целите и намеренията на Дънкан? Собственик на барове, магазин, още в стадий на оформяне. Като се има предвид дълбочината на кладенеца, това бяха само капки. С какво друго се занимаваше? Какво още искаше? Какво още щеше да предприеме?

А междувременно тя разчленява нещата и се опитва да им придаде форма, която й допада или с която може да се справи. Въздъхна.

Това й качество я правеше добър медиатор, но вероятно спомагаше и за нищо неструващия й — поне доскоро — любовен живот.

Е, защо да не се остави на течението, вместо да се опитва да го насочва? Няма да й е лесно да го направи, но поне ще се постарае.

Той ще дойде на вечеря в четвъртък, вероятно ще осъществят и плаването скоро. Ще се виждат, ще се забавляват и — моля те, Господи — ще правят пак чудесен секс. И ще видят накъде вървят нещата.

Времето ще покаже.

Спря пред къщата с ясното съзнание, че едва ли е възможно да се чувства по-добре. Ще надникне да види как е Карли, ще занесе кана леден чай горе и ще се да поприказва с майка си и Ава.

Тананикайки си, заключи колата и тръгна към вратата.

И подскочи така силно, че за малко да изскочи от обувките си. Едва успя да потисне писъка, надигнал се в гърлото й, да — точно писък. Защото независимо дали беше ченге или не, тя продължаваше да е и жена, и една жена е склонна да нададе писък, когато види двуметрова змия на стълбите към къщата си.

Навярно е гумена, успокояваше се тя с ръка върху сърцето, за да го съживи отново да се разтупти. Вероятно някое от съседските момчета си е направило гнусна шега с жените в къщата.

Сигурно е онзи нахакан Джони Портър, който живее на ъгъла. Ще си поговори с него. Ще поговори строго още сутринта…

Не е гумена, забеляза тя, когато се приближи. Не е от онези играчки, които се купуват в магазина. Беше истинска, дебела почти колкото китката й и макар да нямаше възможност да й премери пулса или да извика съдебен лекар, подозираше, че е мъртва.

Ами ако просто спи?

Застина на метър от нея. Прокара ръка през косата си, без да я изпуска от очи, в случай че животното мръдне. Мъртво или не, нямаше как да го остави там. Дори и мъртво представляваше отблъскваща гледка, а ако е живо, може да се събуди и да се шмугне къде ли не, дори в къщата.

Тази мисъл я накара да изтича до колата. Не преставаше да мисли за влечугото, докато отваряше багажника. Съжали, че не е взела пистолета си, макар в това състояние да не беше съвсем сигурна дали ще уцели.

— Започвам редовно да ходя да се упражнявам на стрелбището — закани се тихо тя, грабвайки чадъра от багажника. — Ще ходя най-редовно — обеща си.

Господи, няма да се справи. Но какво да предприеме? Да извика съсед? Да се обади на Картър и да го помоли да дойде да махне мъртвата или спяща змия от стълбите? Господи!

С пресъхнала уста се придвижи напред, попритвори очи и бутна влечугото с върха на чадъра.

Струваше й се, че всеки момент ще изпищи. Отскочи назад, без да изпуска животното от очи, а сърцето й биеше лудо. Черното грозно влечуго продължаваше да лежи неподвижно. След още две ръгвания официално го обяви за мъртво.

— Хайде сега, просто го направи. Направи го. Не мисли, а действай. Олеле…

Подпъхна върха на чадъра, стараейки се ръцете й да не треперят, докато се опитваше да задържи хлъзгавото животно да не падне. Изпусна го два пъти и под съпровод от люти ругатни отскачаше все едно е стъпила върху нажежени въглени. Ако вземе маша от къщата, ще се справи по-добре, помисли си тя, но ако влезе, едва ли ще се реши да излезе пак.

Успя да пренесе влечугото до страничната порта и през вътрешния двор. По това време вече я напушваше истеричен смях. Хвърли всичко — и змията и почти новия чадър — в контейнера за смет и затръшна капака.

Вероятно има заповед да не се изхвърля мъртво влечуго в контейнер за смет, но в момента не й пукаше. Ще звънне на фирмата, която събира боклука, ще подкупи боклукчията, ще му предложи сексуални ласки…

Отдалечи се от контейнера. Краката й бързо я отведоха до задната веранда, където се срина. Проклета котка. Ще разбере чия котка броди из квартала, убива животни и оставя труповете им на прага й!

Но откъде пък котка ще намери змия с тези размери в град като Савана? Не. По-вероятно е някое идиотско момче. Като Джони Портър или такъв като него.

Загубила всякакво настроение за леден чай или женски приказки, тя се надигна с намерението да влезе и веднага да си легне.

Чу свирукането в момента, в който отвори вратата, и стомахът й се сви, и я побиха ледени тръпки.

 

 

За малко да припадне от смях. Не помнеше кога за последен път се беше смял до сълзи. Наложи се няколко пъти да ги бърше, та да вижда ясно през пригодения за нощни снимки обектив на фотоапарата.

Господи, как само подскочи!

Очакваше да я прескочи и да се втурне вътре, но трябваше да признае, че е направена от по-жилаво тесто. От това му стана само по-интересно и смешно.

Добре стана, че случайно попадна на черната змия, а след като й размаза главата с лопатата, съобрази колко ползотворно може да я използва. Наистина не подозираше, че ще му достави чак такова огромно удоволствие да я наблюдава как се справя с влечугото.

Беше готов да се обзаложи, че тя дълго няма да заспи, а когато заспи, ще сънува змии.

А той? Ще се прибере вкъщи, ще прояви снимките и отново ще се посмее. А после ще спи като къпан.

 

 

Фийби не спа добре. Какви ли не сценарии и вероятности й минаха през ума. Малко след зазоряване най-после се предаде и звънна на Картър.

Вдигна Джоузи и тя се впусна в извинения, но в отговор чу само изсумтяване. После се разнесе съненият глас на Картър.

— Съжалявам. Наистина се извинявам. Трябваше да изчакам по-прилично време да звънна.

— Извиненията ти са закъснели.

— Наистина съжалявам, но се налага да дойдеш да видиш нещо.

— Какво? Русалка? Триглава риба? Новият „Ягуар“, който си ми купила от сестринска любов и привързаност? Защото иначе заспивам отново.

— Да не си посмял, Картър. Ставай веднага, облечи се и се домъкни тук. Незабавно! Не искам да събудиш никого в къщата, затова мини през вътрешния двор, чу ли?

— Да, да, да. Обичаща да заповядва кучка! Да ме чака кафе.

Ще дойде. Ще мърмори, но ще дойде. Затова бързо се облече и слезе на пръсти да приготви кафе. С две чаши в ръце се измъкна навън, за да го посрещне.

През нощта на два пъти имаше гръмотевични бури — чу ги и двете. Плочникът в задния двор беше още мокър от излелия се дъжд. Имаше лека мъгла, но след час-два щеше да се разсее и да остави всичко блестящо и чисто.

Отпи от кафето и се загледа в стичащите се капки по листата на засадената миналата година от Ава праскова.

Чу стъпките на Картър по пътеката и отвори портата от ковано желязо, преди той да стигне до нея.

Косата му беше разчорлена, а очите — натежали от сън. Беше по бермуди, тениска с логото на университета на Савана и вехти маратонки. Рицар в лъскави доспехи едва ли би й се сторил по-хубав в момента.

Свъсил вежди, той грабна кафето.

— Къде е трупът? — троснато попита.

— В контейнера за смет.

— Какво?! — задави се той още от първата глътка кафе.

— В онзи там — посочи тя.

— Убила си някого, така ли, Фийби? И сега искаш да ти помогна да го заровим в градината на Ава?

Тя само посочи отново контейнера. Той сви рамене и вдигна капака. Кафето се разля, когато отскочи ужасен, и това й достави известно удоволствие. В следващия момент обаче той посегна вътре въпреки писъка й на отвращение и измъкна мъртвата змия.

— Страхотно — промърмори.

— Моля те! Налага ли се да… — Изпищя, когато той се обърна и размаха змията под носа й. — Стига, Картър! Не прави така!

— Не мога да устоя на изкушението. Страхотно едър екземпляр се е промъкнал по Джоунс Стрийт, за да се навре в градината на Ава.

— Не я намерих в градината. Престани да си играеш с това животно. Намерих я на стъпалата, вече мъртва.

— Аха. — Обърна главата на змията така, сякаш разговаряше с нея. — Какво правеше там, моето момиче?

— Помислих си дали не я е убила котка. Преди време във вътрешния двор намерих мъртъв плъх. Но змията е прекалено голяма, за да я убие котка. Пък и защо една котка ще оставя мъртви животни около къщата ни? Тогава си помислих…

— Единственият начин котка да убие такъв едър екземпляр е да умее да борави с чук. — Разклати главата на змията пред Фийби. — Котка може да я нагризе малко, но няма да я остави със сплескана глава, все едно я е ударил парен чук.

— Да — въздъхна тя. — И на мен ми мина нещо подобно през ума. — Подритна кашона, който беше изнесла. — Би ли сложил това грозно мъртво нещо вътре, а после — обратно в контейнера за смет? И да не си посмял да ме докоснеш или каквото и да било вкъщи, преди да си измиеш ръцете!

— На стълбите ли каза, че си я намерила? — попита Картър, пускайки влечугото в кашона.

— Да.

Брат й вече не се хилеше. Фийби отново изпита известно задоволство.

— Снощи се върнах към единадесет и…

— Откъде?

— Бях на среща, щом трябва да знаеш всичко.

— Със спечелилия от лотарията ли?

— Името му е Дънкан и — да! Това беше проснато на стълбите, което значи, че някой го е оставил там.

— Някое тъпо дете, най-вероятно.

— Джони. Нали знаеш Джони Портър, който живее на ъгъла? Той е начело в списъка ми.

— Искаш ли да поговоря с него?

— Не, аз ще го направя. Но просто не съм в състояние да вдигна капака и отново да погледна проклетото животно.

— Братята сме за това. — Картър пусна кашона в контейнера и затвори капака, после се обърна към нея със злорада усмивка: — Горката малка Фийби.

— Да не си посмял да ме докоснеш със змийските си ръце. Сериозно ти говоря.

— Искам само да прегърна сестричката си, за да я утеша в момент…

— С пръст да ме докоснеш и топките ти ще се качат до сливиците! — Тя се приготви все едно ще рита. — Знаеш, че мога да го направя.

— Добре, няма да рискувам.

— Хайде, влез да се измиеш. Пиша ти червена точка, че дотича да ме спасиш, и то в такъв безбожен час.

Влязоха и докато той си миеше ръцете на мивката в кухнята, Фийби се облегна на плота и подхвана:

— Картър, хрумна ми и друга възможност. В нея не е намесено тъпо хлапе като Джони Портър от ъгъла.

— Допускаш, че по-скоро е някой закоравял негодник ли?

— Точно така. Нещо като гнусен номер. Нищо заплашващо живота ми, но… А и други гадости се случиха — добави тя, мислейки си за куклата. — Ще поговоря с Джони, но у мен се е загнездило едно… Да го наречем чувство на безпокойство. Затова се питам ще имаш ли нещо против да минаваш покрай къщата известно време? Не да влизаш, защото ако влезеш, ще те задържат поне два часа, но да минаваш насам, когато отсъствам. Ще се чувствам доста по-спокойна.

— Знаеш, че ще го направя. Скъпа, ако си толкова притеснена…

— Изпитвам безпокойство — поправи го тя. — Още не съм започнала да се притеснявам истински. Май си припомням…

— Номерата на Рубен ли? — Стиснал устни, Картър си избърса ръцете. — Пускаше въздуха от гумите на колата, напръска с отрова цветята, които мама беше засадила пред къщата.

Фийби го потупа по рамото. Споменът за случилото се винаги въздействаше по-тежко на Картър.

— Да, дребни, но злобни неща. Ако Арни Мийкс ги върши, очаквам скоро да му омръзне.

— Или точно обратното, да стане по-изобретателен. — Сега той нежно прокара пръсти под очите й, където синините бяха на път съвсем да изчезнат. — Ами ако отново се опита да те нападне, Фийби?

— Не е тип, който действа директно, и повярвай, Картър, няма да му се удаде втора възможност да ме изненада. Не съм безпомощна като мама.

— Не си. Постара се да го постигнеш, но все пак този тип те вкара в болница.

— Втори път няма да успее. — Стисна го за рамото.

— Обещавам ти. — Поклати глава и бързо продължи: — Мама идва. Излязъл си да потичаш, чу ли? Отбил си се за чаша кафе. Не бива да разбере за случилото се.

Брат й знаеше, че тя има право, и затова само кимна, стараейки се да заличи угриженото си изражение, докато майка им влизаше в кухнята.

— О, я виж ти! Двете ми скъпи дечица.

 

 

От куклата не извлякоха никаква информация. Моделът беше спрян от производство преди три години и го нямаше в никой магазин или склад на Савана. Съществуваха, разбира се, магазини за вещи втора употреба, битпазари и квартални разпродажби. Ала понеже не ставаше въпрос за нещо належащо, а бюджетът на полицейския участък беше доста ограничен, не проведоха по-задълбочено разследване.

Оказа се, че Джони Портър е несправедливо заподозрян, защото заедно с целия си клас от една седмица беше на зелено училище.

Имаше и други пакостливи момчета наоколо, разбира се, но никакви улики не водеха към тях. Пък и тя не можеше да си обясни защо, който и да е — включително Джони — би тормозил обитателите на една и съща къща два пъти. И то само на нейната, както успя да подразбере от разговорите със съседите.

Затова си даде труда да обходи целия площад и да мине през парка след работа, за да провери дали няма да дочуе някой да си свирука тъжната мелодия. Същата вечер изгради свой наблюдателен пункт отвън на терасата, в случай че някой реши да й остави отново нежелан подарък.

Седеше на люлеещ се стол с бинокъл в скута и се чувстваше малко като старата госпожа Самсън от Гастън Стрийт, която наблюдаваше всички и всичко през прозореца на гостната си на първия етаж.

Ако изпитваното безпокойство прераснеше в тревога, щеше да поиска патрулна кола да наминава покрай къщата два-три пъти нощем и един-два пъти през деня. Къщата разполагаше с добра алармена система; братовчедката Бес настояваше за това, а и Фийби — единствената въоръжена — обхождаше всички стаи преди лягане. Братовчедката Бес бе настоявала и за това.

„Хората нищо не струват“, бе мнението на братовчедката Бес. „Ти си ми кръвна роднина, затова ти ще го правиш.“

Братовчедката Бес не гласуваше подобно доверие на майка й, спомни си Фийби. Майка й ставаше само за чистене, експлоатиране и да носи това-онова в замяна на осигурения покрив над главата й — над нейната и на децата й.

Картър си спечели пълното презрение на братовчедката Бес. Тя се позова на кошмарите му и на ужасите през месеците след инцидента с Рубен, за да го определи като слабохарактерен и явно метнал се на майчиния си род. Един истински представител на рода Макнамара никога не би бълнувал и не би се мятал насън, независимо че е само на седем години.

Виж, Фийби беше от друго тесто, нищо че при всяка възможност защитаваше Картър. Братовчедката Бес го одобряваше: „Момичето притежава характер като истински потомък на нашия род“, беше обичайното й заключение.

Затова последваха уроците по пиано, които тя не желаеше и с които така лошо се справяше; уроците по танци — виж там се оказа доста добра; въвеждането в света на изкуството; обучение кои магазини са подходящи и кои не; зашеметяваща едноседмична екскурзия до Париж.

Върхът на всичко бе умопомрачително скучен дебютантски бал. Прие да отиде, но след като се спазари с братовчедката Бес да плати за колежа на Картър, когато настъпи времето. Заслужаваше си да жертва една нощ от своя живот, за да му гарантира четири години прилично обучение.

Братовчедката Бес, естествено, яростно се съпротивляваше Фийби да постъпи във ФБР. Не искаше да я пусне толкова далеч на север, където ще е далеч от нейното влияние, но същевременно — колкото и да беше странно — напълно одобри Рой.

От друга страна, по лицето й се изписа доволна усмивка, когато Фийби се завърна в къщата „Макнамара“ с бебе на ръце и без съпруг.

— Нищо чудно, че не успя да задържиш мъж като него, след като си решила да се посветиш на такава глупава кариера. Пред жената стоят два избора: или съпруг, или кариера.

— Това са глупости и работата ми няма нищо общо с разпадането на брака ми.

Тя умираше, Фийби го виждаше, усещаше го. През последните седмици братовчедката Бес се бе смалила до покрит с кожа скелет. Само очите й оставаха остри и наблюдателни.

— Ожени се за теб заради тази къща. Не го виня. Да се ожениш заради имот, говори за здрав разум.

— Аз не желая тази къща.

— Но е твоя, ще бъде твоя. Така ще стане. Приписала съм ти я преди години. На теб, а не на хленчещия ти брат или на слабохарактерната ти майка.

— Внимавай какво говориш за семейството ми! — закани се Фийби, приближавайки леглото.

— Твоето — сряза я братовчедката Бес, — но не и моето! Само теб признавам за роднина, а тази къща ще остане в ръцете на представител на моето семейство. Уредила съм всички формалности.

— Чудесно.

Устните на братовчедката Бес се изкривиха в неприятна усмивка. Фийби си помисли, че така вероятно се усмихва вещица, усетила настъпването на сетния си час.

— Смяташ да промениш нещата, след като ме закопаят в земята. Надяваш се това да не е толкова далеч, за второто си права. Не ми остава още много.

— Съжалявам. — Колкото и да бяха безразлични една към друга, на Фийби й стана мъчно. — Знам, че изпитваш болки. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Все още си малко мекушава за моя вкус. Дано с времето го превъзмогнеш. Не си въобразявай, че ще успееш да прехвърлиш къщата на майка си или на брат си. Погрижила съм се това да не се случи. Заделила съм средства, с които да я поддържаш. Адвокатите ще имат грижата да ти отпускат парите, които съм вложила във фонд. Избий си от главата, че е възможно да ги получиш безвъзмездно. Те са единствено и само за къщата, това да ти е ясно.

— Аз и парите ти не искам.

— Чудесно, бездруго няма да получиш нищо. Никой от вас няма да види и цент от парите ми. Всичките са за къщата. Когато умреш, тя остава за дъщеря ти. Ще живееш винаги тук, ако искаш майка ти да има покрив над главата си. Нямаш право да я превръщаш в пансион или музей. В тази къща ще живееш до края на живота си, независимо дали искаш или не.

Не допря дуло на пистолет до слепоочието й, помисли си Фийби; нито опря нож в гърлото й. Братовчедката Бес беше прекалено хитра, за да прибегне до такива оръжия. Вместо това я заплаши със съдбата на най-обичните й същества.

— Не ми трябват нито къщата ти, нито парите ти, нито одобрението ти. Способна съм да поддържам дома и детето си както реша аз, а не както ми повеляваш ти.

— Или ще ми се подчиниш, или майка ти се маха още днес! Напуска къщата, от която няма смелостта да излезе от години. Да не мислиш, че не знам какво й е? Ще я изритам след час, колкото и да пищи и да вика. Не мислиш ли, че ще я вкарат в психиатрия поне за известно време?

— Защо постъпваш така с нея? Винаги се е грижила за теб и е задоволявала всичките ти прищевки. Мие те, къпе те и от месеци ти изхвърля изпражненията. Никога през живота си не е причинила зло нито на теб, нито на друг.

— Вероятно щях да я уважавам повече, ако го беше направила. Единственият начин да продължи да живее в тази къща е ти да останеш тук завинаги. Напуснеш ли, нея ще я изнесат на носилка. На времето ви приютих всичките, но мога да ви изхвърля във всеки момент.

— Винаги си ни го повтаряла.

— Но този път — отвърна й братовчедката Бес с усмивка, — ще е завинаги.

 

 

Фийби се събуди внезапно. Беше ли чула подсвиркването, или си въобразяваше?

Насочи бинокъла към улицата, към парка, но не забеляза нищо.

Разтърка очи, после тила си.

Братовчедката Бес… Колко живя след онзи разговор край смъртния й одър? Още няколко седмици. Тежки, мъчителни седмици, които прекара или упоена, или в сън.

Но достатъчно дълго, за да получи уверенията на адвокатите, управителите на фонда и изпълнителите на завещанието й, че всичко ще е по нейната воля.

Фийби не успя да проведе повече смислен разговор със старата жена.

И ето я сега, години по-късно, седи на верандата и наблюдава какво я дебне отвън.

И май занапред я очакваше единствено това.