Нора Робъртс
Точно по пладне (15)

15.

Почти беше сигурна, че ще се откаже да отиде при Дънкан. Което, естествено, щеше да е налудничаво. Искаше да отиде. Истински копнееше да довършат започнатото на верандата му преди няколко вечери.

Разумната Фийби поспори известно време с изпълнената с желание Фийби, която отхвърли някои съвсем разумни аргументи още докато се прибираше с колата вкъщи, а по-късно се преобличаше, за да поеме към островната част на града.

Наистина е редно да се опознаят по-отблизо; той определено беше интересен и магнетичен мъж. Но защо да бърза? Нима няма да е по-разумно — разбирай безопасно — да се срещнат още няколко пъти на публични места, а не в къщата му, където крайният резултат беше предсказуем и неизбежен?

Имаше какво да възрази на това и го направи: харесваше го, с него й беше забавно и непреодолимо я привличаше физически, а и вече беше на тридесет и три години.

Но какво всъщност знае за него? Ами ако използва дружелюбността си като оръжие, за да примамва жени всяка седмица? Може да се окаже мъжкият вариант на майката на Селийн, който лавира между няколко дами едновременно. Нима тя иска да попадне в техните редици?

Всъщност — има ли значение? Няма ли право да излиза с мъж — дори да спи с мъж — без да настоява или да очаква абсолютно посвещаване? Полагаше й се малко развлечение и приятелство — а защо не и секс? — в личния живот.

Хайде стига се е надлъгвала.

От друга страна, той постоянно се бъркаше. Това я караше да е нащрек. Какви бяха тези предложения за плетива към майка й, за градинарство към Ава? Какво щеше да е следващото? Да купи магазин за обувки на Карли ли?

Май се държи глупаво. Не преиграва ли? Иска да защитава всички. Майка й и Ава определено не гледаха на предложенията му като на бъркане в техния живот. Пък и действително бяха талантливи в областите, в които им предлагаше да се изявят.

При създадените обстоятелства проблемът май се свеждаше до нейните действия. Защо не се възползва от шанса и не се наслади на момента?

Освен това вече бе стигнала прекалено близо до неговата къща, за да обърне и да побегне като изнервен идиот към дома си.

Ще си поговорят, просто ще си поговорят какво всъщност е намислил, с какво се готви да замъти главата на Ава. Ще хапнат пица, може би ще пийнат малко вино и ще обсъдят накъде отиват нещата като двама зрели възрастни.

Ако на разумната Фийби това не й е достатъчно, най-добре да слезе от колата и да се прибере пеша вкъщи.

Завивайки по алеята, си даде сметка, че за пръв път вижда къщата му истински. Първия път тъкмо бе понесла травмата от нападението и не й беше до огледи. Вторият път, когато я посети, беше след свечеряване. Виждайки я сега, на дневна светлина, и напълно контролирайки се, преживяването беше съвършено различно.

Беше направо разкошна с очертаните в бяло прозорци с дървени сини рамки, с многобройните тераси и балкони, да не говорим за прелестната веранда с елегантна колонада, където преди време започнаха нещо, което разбиваше сегашните й аргументи и колебания на пух и прах.

Представи си каква гледка се разкрива от горния етаж към градината и реката. Погледна отново градината и почтено призна, че този мъж определено разбира от градинарство или наема екип от специалисти да я поддържат в съвършен вид. В резултат се получаваше впечатляваща гледка на окъпан в слънце и сянка оазис, изпълнен с всевъзможни цветове, на фона, на който се издигаше разкошната къща с уютен и същевременно грандиозен вид.

Човек трябва да мисли в перспектива, призна тя, за да постигне такова нещо.

Тръгна по алеята, наслаждавайки се на романтичното усещане, и се надяваше пицата, виното и съпътстващият разговор на верандата да са онова, което очаква.

Той отвори вратата, преди да е стигнала до нея, застана на очертания в бяло праг, загледан как се приближава.

— Имам чувството, че трябва да съм облечена в ефирна бяла рокля и широкопола шапка като страхотния близнак на Джулия Робъртс, травестита, с когото така сладко си побъбрих вчера — провикна се тя.

— Изглеждаш идеално точно както си — отвърна Дънкан, — макар, доколкото знам, да не си никакъв травестит. Роклята ти и така е страхотна.

— Благодаря. — Беше памучна и с нея ходеше на родителски срещи, но в момента изпита усещането, че изборът й е истинска находка. — Тежък ден ли изкара?

— Всичко е относително — заяви той, подавайки й ръка, за да я въведе вътре.

Не очакваше онова, което последва — а се изживява като ченге, щеше да си помисли по-късно тя. В момента обаче, когато гърбът й опря във вратата, а горещите му устни плътно прилепнаха към нейните, това нямаше никакво значение, защото се чувстваше стопроцентова жена.

Можеше да сложи ръце на раменете му, да го отблъсне, за да даде да се разбере, че трябва да почакат малко, но вместо това обви врата му.

И се остави на милувките му.

Ръцете му погалиха косата й, плъзнаха се по раменете, заопипваха пламналото й тяло.

Разумната Фийби не смееше да изрече дори гък.

От него се носеше прелестен аромат на силен, здрав и решителен мъж. Ако спреше сега, тя определено щеше да извади пистолет, за да го застреля, ала чу как чантата й тупна на пода.

Обгърна го още по-силно, а устните й не преставаха да хапят долната му устна. Неволно простена и потрепери.

Той плъзна полата й нагоре по разкошните бедра и прокара ръка по пламналата й плът, а после по дантелата, която покриваше мястото между бедрата. Пъхна ръка отдолу.

Там тя вече не беше топла, а направо гореща; гореща, мокра и приканваща. Бедрата й се притиснаха към неговите. Чу я как отново простена, а после усети впитите й зъби в рамото си. Тя вече дърпаше ципа на панталоните му.

Сега, сега, сега. В този момент.

Господи — тя нямаше представа дали е изрекла думите на глас, или само си ги е помислила. Усещанията, които изпитваше, преминаваха светкавично през тялото й и тя нямаше капчица сила да им се съпротивлява, не беше сигурна дори дали ще си запази разсъдъка. Още десет секунди и нямаше да оцелее, ако той не проникне в нея.

А когато го направи, тя си даде сметка, че ни най-малко не я интересува дали ще оцелее.

Бързо и яростно я обладаваше, беше направо разкъсващо и тя благодареше на Бога за тези усещания. Отдавна вече не я ръководеше никакъв разум, а докато Дънкан я притискаше към входната врата, тя усети как настъпилият оргазъм я разкъсва на парчета.

Когато и той се освободи, Фийби чу запъхтяното му дишане в ухото си. Продължи да я притиска към вратата и когато главата й малко се избистри, тя си даде сметка, че го прави не само за да я придържа, но за да задържи и себе си прав.

— Благодаря — промълви тя.

— Поне петдесет процента от удоволствието беше мое — успя да произнесе той задъхано.

Фийби се засмя, а той се отдръпна, отметна кичур от челото й и я изгледа изпитателно.

— Имах друг план за началото — прошепна.

Тя вече почти беше в състояние да се съсредоточи и — Господи! — колко пленителен беше цветът на очите му.

— План?

— Да. По питие на верандата, разходка в градината. Да хапнем и да поговорим. Но си дадох сметка, че през цялото време всъщност ще мисля за секс, от което апетитът ми щеше да пострада. — Отново прокара ръка по бедрото й, с което пак я разтрепери, после бавно спусна полата й на място. — Това беше едното, а второто: мислех, че и ти си настроена за същото и ако не го получиш, ще разваля и твоя апетит, а човек не се държи така с гостите си.

— Разбирам. Значи двамата се обладахме на входната ти врата по простата причина, че не си искал да минеш за невъзпитан, така ли?

— Абсолютно — ухили й се Дънкан. — Това беше единствената причина. Окопити ли се вече?

— Май да.

Той отстъпи и погледна надолу. Наведе се и вдигна разкъсаните й бикини.

— Олеле…

Тя се засмя.

— Не знам защо ли си дадох труда да си сложа луксозно бельо.

— Макар и за миг, но ги оцених. Мога да ти заема едни мои боксерки.

— Не, благодаря. Но бих използвала банята за малко.

— Да, разбира се. Фийби… — Разсеяно напъха гащичките в джоба си. — Според предварителния ми замисъл възнамерявах да съм по-предпазлив.

Тя го погледна неразбиращо, но в следващия миг схвана какво всъщност й казва.

— О, боже — възкликна.

— Спрях да мисля за момент. Не знам… — заоправдава се той.

— И двамата се поддадохме на спонтанността. — Усети как сърцето й се разтуптя по-бързо. — Гълтам хапчета, но…

— Обикновено съм по-предпазлив, уверявам те. Може да си направим кръвни изследвания, ако това ще те успокои. Също така държа да те уверя, че за пръв път използвам входната врата по такъв интересен начин. Чудя се дали да не я поставя в рамка, но междувременно съжалявам и съм готов да жертвам част от кръвта си, за да си по-спокойна.

— Хайде да се разберем просто оттук нататък да сме по-предпазливи.

— Съгласен.

Тя вдигна чантата си от пода.

— Връщам се след минута.

Разгледа се обстойно в огледалото на банята. Поруменяла, с доволната усмивка на котка, изяла каймака на млякото, разчорлена… Да, наистина беше чудесно, но не бива да е небрежна. При следващата им среща, реши тя, ще носи презервативи.

Когато излезе, не го намери нито в антрето, нито в предната гостна. Извика го по име и тръгна към помещението до кухнята, откъдето долетя гласът му. Гостна на по-вътрешни хора, прецени тя, поглеждайки бара от масивно дърво, удобните фотьойли разположени тук-там, окачените в рамки плакати, предимно репродукции на стари реклами. Всичко беше стилно и елегантно.

Имаше и масичка за игра на карти, явно също старинна като бара, и шкафове със стъклени витрини, пълни с различни декоративни предмети.

— Клуб за мъже, а? — предположи тя.

— Нещо подобно. — Дънкан излезе иззад бара с две чаши вино. — Гладна ли си?

— Мисля, че вече се погрижи за това.

Той се ухили доволно.

— Чудесно, защото вече поръчах пица, но казах да я донесат след час. Питах се дали няма да ти е приятно първо да пийнем по едно навън, в градината, да наблюдаваме залеза.

— Точно това ми се прави.

Последва го през френските прозорци към задната веранда. Огледа се и бавно отпи от виното.

— Хубаво е — одобри напитката. — А останалото — отново обходи с очи градината, — то е направо като в приказка.

— Има доста кътчета — призна той. — След като се захванах, някак се поувлякох.

— Тогава защо не наемеш същия човек да оформи градината около къщата, която купуваш за магазин?

— О, значи си говорила с Ава.

— Тя е и ужасена, и изпълнена с трепетно вълнение.

— Всичко тук донякъде го измислих аз. Помагаха ми, разбира се, но доста промених първоначалния замисъл.

— Не знам какъв е бил първоначалният замисъл, но така оформени, градините са чудесни и някак ти отиват. Не са като поддържани по конец, а примамливи, подканващи. Излъчват чар.

— Чарът им идва от факта, че ти си в градината.

— Колко си галантен — отвърна тя с театрален реверанс. — Но говорехме за Ава.

— А, да — Ава и градината около магазина. Не знам дали ще разполагам с достатъчно време да се занимавам с проектите за там, а не искам да излезе нещо стерилно, като от журнал. Ще ми се да се захване жена, която да разбира къщата, да знае кое къде да разположи в градината. Много ми харесва направеното от нея във вашата къща.

Вяха тръгнали по моравата. Той отвори елегантна портичка от ковано желязо. Фийби мигом разбра какво има предвид под „кътчета“. Пред тях се ширна истинска цветна градина, а по средата на ограденото пространство блестеше изкуствено езеро с лилии. На островче в центъра му се издигаше статуя на крилата фея.

Фийби отиде до малката мраморна пейка на брега и седна.

— Значи не е само великодушна постъпка?

— Нямам нищо против великодушните постъпки, нито срещу подозрително настроени хора като теб. Но също така нямам нищо против да спечеля пари, като добре преценявам и правилно подбирам хората, които да осъществят идеите ми.

— Някога грешил ли си при избора на хора?

— Няколко пъти, но Ава едва ли ще е между тях.

— Няма. Притежаваше къща в Уест Чатхам, когато беше омъжена, и създаде невероятна градина. Дори я снимаха и писаха за нея в „Хубавите южняшки къщи“… Ти си чел статията, нали?

Трапчинките не закъсняха да се появят.

— Май попаднах на нещо подобно.

— По-умен си, отколкото изглеждаш, и го казвам като комплимент.

— Същото важи и за теб. — Наведе се и леко я целуна. — Искаш ли да се поразходим малко, да слезем до кея?

— С удоволствие.

Тръгнаха по красиво изработен плочник, сред уханието на цветя и нежната музика на преминаващия през храстите лек вечерен бриз.

Слънцето залязваше и хвърляше последните си лъчи върху водната шир, придавайки й различни оттенъци. От кея се виждаха част от съседните къщи, други градини. Момче седеше на кея с въдица във водата.

— Ти занимаваш ли се с това? Ловиш ли риба?

— Не съм добър рибар. Предпочитам да пия бира, докато друг дави червеите.

Тя се обърна и забеляза, че са извървели доста голямо разстояние.

— Теренът е по-голям, отколкото си давах сметка — рече тя. Забеляза и проблясването на вода в плувния басейн и продължи: — И явно има доста неща за поддържане. Все още обаче ми е трудно да си те представя в ролята на провинциален джентълмен. Кога ще чуя дългата история как в края на краищата си се озовал тук?

— Не е особено интересна.

— Не е интересна за теб или за мен?

— И двете.

— Сега вече любопитството ми е разпалено и жадува да бъде удовлетворено. Ако не, ще пусна в ход собственото си въображение. Явно къщата е строена за жена — несподелена любов или разбила сърцето ти, като те е напуснала заради друг.

— Не се стигна чак дотам.

Тя моментално се отрезви.

— Извинявай. Неуместна шега. Не е ли време да се връщаме в къщата? Страшно неприятно ще ми е, ако изпуснем доставчика на пицата. Ще е чудесно да хапнем на верандата или в градината. Няма ли…

— Построих я за майка ми.

— О!

Тя ясно долови дълбочината на тъжните нотки в тона му, но не каза нищо повече.

— Май не това е началото на историята — подхвана той. — Майка ми ме е родила на седемнадесет. Станало съвсем случайно. Баща ми бил много малко по-голям. По някаква причина двамата — или тя — решили да запазят бебето и се оженили. Аз, естествено, съм благодарен за първата част от това решение, но бракът им определено не е бил най-мъдрата му част. Той бил мързелив, а тя — кучка. Той пиел прекалено, а тя изобщо не умеела да поддържа дома. Постоянно излизали и се забавлявали по заведенията.

— Трудно е за едно дете да расте при подобни обстоятелства.

— Да, но и двете са факт. Той беше мързелив, а тя — кучка. Бях на десет, когато баща ми се омете. Беше си тръгвал няколко пъти преди това, както и тя. Но този път не се върна.

— Да не искаш да кажеш, че оттогава не си го виждал?

— Дълги години. Тя много се разстрои. Отмъсти си, като не престана да излиза, да прави каквото й хрумне. Почти през цялото време се питах дали помни, че съществувам. Именно затова — за да й напомня, че ме има — непрекъснато правех пакости и бели. Много се биех. В продължение на пет години бях побойникът на квартала.

Фийби докосна безмълвно белега върху веждата му.

— Да, следа от юмручен удар. Нищо особено.

— Заинтригувах се, когато те видях за първи път: белег тук, трапчинка тук. — Докосна крайчето на устата му. — В диаметрално противоположни посоки са, Дънкан. Ти самият си диаметрално противоположна личност. Какво стана на шестата година? Как загуби титлата си на квартален побойник?

— Умна си. Нахвърлих се на едно дете, доста по-жилаво, отколкото изглеждаше. Не ме напердаши, но си разменихме доста удари.

— А после станахте най-добри приятели — сама стигна до заключението Фийби.

— Ненавиждам, когато съм толкова лесен за разгадаване, но е вярно, така стана. Докато се млатехме до кръв и аз се питах дали ще защитя репутацията си на побойник, се появи бащата на момчето. Едър мъж, който мигом ни разтърва. След като сме щели да се занимаваме с подобни безсмислици, поне да го правим както трябва. По-добре да нахлузим ръкавици и да се бием като мъже. Бащата на момчето си изкарваше хляба като боксьор. Нищо чудно, че Джейк едва не ме размаза.

— А кой спечели титлата на ринга?

— Нито един от двамата. Така и не стигнахме до боксовите ръкавици. Бащата на Джейк ме завлече у тях, изми и двама ни на мивката в кухнята, а жена му приготви прясна лимонада и торбичка с лед за мен. Отегчих ли те вече? Предупредих те, че е дълга история.

— Ни най-малко не си ме отегчил.

— Добре, но ще ти е нужна нова чаша вино за финала на разказа.

Взе чашата й, а Фийби се облегна на перилата на кея, докато чакаше завръщането му.

— Докъде бях стигнал?

— До кухнята на Джейк, където пиеш лимонада.

— И слушам дълга лекция по въпроса как да се държа. За пръв път ми се случваше, като изключа учителите, за които пет пари не давах по онова време. Именно тогава ми хрумна, че като се правя на кварталния побойник, доста често ми размазват физиономията. А какво от това? На нея никога не й правеше впечатление дали се прибирам вкъщи окървавен или не. Затова се отказах.

— Тогава си бил на петнадесет, така ли?

— Там някъде.

— Рано ти е било за Богоявление, но знам как е на млади години.

— Не се съмнявам, че е така — обърна се той да я погледне.

— Имаме нещо общо в това отношение. Преместих се да живея в къщата „Макнамара“, след като напуснахме нашата, но това ще ти го разкажа друг път. Какво предприе, след като се отказа да си покойник?

— Намерих си работа с мисълта да я зарадвам. Говоря за майка си. А и ми се струваше, че няма да е така болезнено, както да си охлузваш кокалчетата на пръстите.

— Мъдър избор. — Но явно никога не е получавал пълното й одобрение, помисли си Фийби. Долавяше болката в гласа му. — Каква работа по-точно?

— Като сервитьор. Давах й половината от изкараното всяка седмица. Добре се получи. Не промени нищо помежду ни, но добре се получи. Приех, че така стоят нещата в семейство като нашето: самотен родител, трудно свързва двата края. Явно няма време да ми обръща достатъчно внимание. — Остана смълчан известно време, преди да добави: — Ти, като самотен родител, си наясно, че не е съвсем така.

— Наистина не бива да е така.

— Когато станах на осемнадесет, ми заяви, че трябва да си намеря квартира и да живея самостоятелно. Така и постъпих. Мина време и един ден возих човек, чийто портфейл се оказа празен. Сприятелихме се и накрая се запознах със семейството му. Фин нямаше баща. Умрял, когато бил съвсем малък, но резултатът беше същият. Да, в семейството му липсваше баща, но майката присъстваше и — повярвай ми — обръщаше внимание на всичко и всички.

Фийби се сети за мама Бий с огромните й ръце и проницателни очи и предположи:

— Дори когато ти се е искало да не е така.

— Да. Имаше рояк деца, но изслушваше и обръщаше внимание на всички. И на мен в това число. Така разбрах, че може да се живее и по различен начин. Пицата май пристигна. — Оттласна се от перилата. — Може и да се забавя. Ако е Тето, той обича да приказва.

— Няма лошо.

Фийби отпи от виното и се загледа в първите звезди, появили се на небосклона. Явно се беше надявал къщата, градината, красотата, която създава, най-после да направят впечатление на майка му. Вече й стана ясно, че не се е получило така.

Но защо все пак беше останал тук, запита се тя. Не беше ли болезнено?

Дънкан се върна с кутия пица в ръце, чинии отгоре и салфетки, подпъхнати между двете.

— Аз ще подредя, а ти довърши разказа си.

— Направо ще се придвижа напред до момента, когато спечелих от лотарията. — Той запали свещите, докато тя подреждаше чиниите върху камъшитената маса. — Местно момче печели джакпота. Вдигнах страхотен купон. Май не изтрезнях два дни. Първата трезва мисъл, която ми хрумна, беше да отида при мама Бий. Купих й една декоративна бутилка. От онези, в които си мислиш, че има духче. Казах й да я потърка и да си намисли три желания. Готов бях да изпълня и трите.

— Боже, колко мило — отбеляза Фийби и седна до масата.

— Въобразявах си, че постъпвам дяволски мъдро. Тя прие да изрече три желания. Първото беше да благоволя да не изхарча неразумно парите като идиот, забравяйки, че имам ум в главата си. Второто беше да се възползвам от предоставената ми възможност и да направя нещо с живота си. Сигурно съм имал вид на балон, от който е излязъл въздухът, защото тя се разсмя и ме тупна по рамото. Каза, че ако наистина искам да й дам нещо, за да се почувствам щастлив, с радост би носила червени обувки без пръсти и с висок ток, номер четиридесет и две. Щяла да изглежда страхотно, когато ходи на църква в неделя с тях.

— Ти явно я обичаш безкрайно.

— Така е. И малко или много се постарах да спазя обещанието си да изпълня и трите й желания. С червените обувки беше лесно. Това да не постъпя като идиот ми беше по-трудно. Хората са крехки същества и като се сдобият с пари, не е ясно какво ще предприемат, защото изведнъж започват да се чувстват много важни. Все едно да се оставиш постоянно да те налагат с юмруци и чак накрая да си дадеш сметка, че е адски глупаво.

— А ти не си. Изобщо не си глупав.

— Имал съм и такива моменти. — Постави парче пица в чинията й, после в своята. — Купих тази земя за майка си, построих къщата. Тя постоянно повтаряше, че най-много й се иска да се махне от проклетия град. Имах възможност и щях да се чувствам страшно щастлив да направя това за нея. Междувременно, естествено, й давах пари. Извадих я от апартамента и я настаних в кокетна къща, докато тази се строеше. Баща ми цъфна, както може да се очаква при подобни обстоятелства. Към него не проявих същата щедрост. Дадох му двадесет и пет хиляди, колкото разумно поиска, но накарах Фин да състави споразумение — да не ми иска никога още. Така и така нямаше да му дам, но имах право да го съдя за тормоз или по друга правна клауза. Вероятно не беше с безупречна юридическа стойност, но пък и баща ми не беше особено вещ по правните въпроси и затова се задоволи с двадесет и петте хиляди и изчезна.

— Сигурно си се почувствал доста огорчен.

— Би трябвало — призна Дънкан след кратка пауза, — но не стана. — Хапна от пицата, отпи вино. — Доведох майка си тук, когато къщата беше почти готова и вече се виждаше как ще изглежда в окончателния си вид. Обясних й, че е за нея, че ще я обзаведа, както тя пожелае. Добавих, че никога вече няма да й се налага да работи. Тя се разходи из празните стаи, попита как си въобразявам, че ще живее тук, в тази огромна като обор къща. Подсказах й, че още не може да си я представи в завършен вид. Обясних, че ще й наема икономка, готвачка и каквато друга прислуга иска. Тя се обърна и ме изгледа втренчено. „Желаеш да ми дадеш нещо, което искам ли? Тогава ми купи къща в Лас Вегас и ми дай петдесет хиляди. Това искам.“ Не го направих тогава, защото се надявах да промени решението си, като види къщата завършена. Докарах я тук — направо я насилих да дойде — когато градината беше оформена, а някои от стаите обзаведени, за да си представи окончателния вид.

— Но явно не е било онова, което е искала — досети се Фийби и нежно го докосна по ръката.

— Явно. Настояваше да получи къща в Лас Вегас и петдесет бона. Започнах да се пазаря: нека поживее тук шест месеца и ако не промени решението си, ще й купя къща, където пожелае, и ще й дам сто хиляди. Прие, но след шест месеца настоя да се махне. Вече дори си беше опаковала багажа. Даде ми номера на брокер, с когото междувременно бе преговаряла, и ми показа коя къща вече си е избрала. Настояваше да й я купя, а чека да изпратя на нейно име в банката. Реших, че е крайно време да престана — метафорично казано — да приемам юмручните удари в лицето. Накарах Фин да състави ново споразумение, отидох до Лас Вегас, осъществих сделката, връчих й документите, които тя подписа, без да й мигне окото, и така се приключи.

— Преди колко време стана това?

— Вече има пет години. Намери си работа като сервитьорка, хвана окото на някакъв баровец. Той плати да открият стареца ми, за да получат развод. Ожениха се преди две години.

— А междувременно ти живееш тук.

— Стори ми се жалко да изоставя мястото. Все се каня да го продам, но някак свикнах с него. А и ми е като обида на ухото: невинаги получаваш каквото искаш, независимо дали е справедливо или не.

Разказът му беше удивителен, даде си сметка тя. В една и съща вечер задоволи и страстните си копнежи, и започна да го разбира по-добре.

— Нали не се налага да ти казвам, че не е заслужавала да направиш всичко това за нея?

— Не. Тя така и не разбра какъв човек съм станал, с малко помощ от приятелите си.

— Ти ли купи къщата на мама Бий, в която бяхме в неделя?

— Всички нейни деца — включително и аз — събрахме парите преди три години. Тя беше готова да го приеме като съвместен подарък, от семейството й, но никога нямаше да се съгласи само един от нас да плати. Не съм сигурен дали схващаш разликата.

— Определено. А с Джейк какво стана?

— Той е предприемачът ми. Захваща се за работа, след като избера терен. Баща му се залови със строителство, след като слезе от ринга. И двамата ги бива изключително много.

— Не се и съмнявам. — Фийби охотно си взе второ парче пица. — Определено те бива да подбираш хората, с които работиш.

— Така е. — Протегна се и постави ръце върху нейните. — С някои малки изключения досега не съм се подвеждал в избора си.