Нора Робъртс
Точно по пладне (14)

14.

Женските гласове винаги напомняха на Фийби за щастливи птички: приповдигнати, ведри, весели. Отправи се към кухнята за кафето си. Карли звучеше особено възторжено, което леко я озадачи. Не беше типично за понеделник сутрин. Детето обичаше да ходи на училище — наистина обичаше — но не проявяваше чак толкова огромен ентусиазъм в понеделник.

Щом видя дъщеря си, Фийби разбра причината за отличното настроение на Карли. Нов пуловер — всъщност каквато и да е нова дреха — предизвикваше усмивка по лицето на дъщеря й.

Този беше бледосин и ефирен, все едно направен от облачета. Падаше идеално на раменете и по ръцете и се стесняваше в талията.

Завъртайки се, за да се покаже от всички страни, Карли забеляза майка си.

— Виж, мамо! Виж какво ми е изплела баба!

— Разкошен е. — Фийби докосна преждата. Изпита усещането, че наистина пипа облак. — Глезиш я, мамо.

— Такава ми е ролята. Това е мостра за проучване на пазара. Ще изплета такива и за възрастни, но реших да започна с малък размер.

— Баба каза, че ще ми изплете и чантичка.

— Най-добре се примири — посъветва я Ава, подавайки кафе на Фийби. — Не можеш да се опълчиш, когато двете са се съюзили. Искаш ли нещо топло за закуска?

— Не, благодаря. Ще взема само една препечена филийка.

— Защо не опиташ от тези? — Ава подаде кошничка, пълна с курабийки. — Правих ги тази сутрин.

Фийби си взе и отхапа с наслада, преди да отбележи:

— Аз твърдя, че глезите Карли. Хайде, Карли, нахрани се. Ще те откарам до училище на път за работа.

— Днес обещахме да вземем Попи и Шерилийн — напомни дъщеря й.

— Да, вярно.

Съвсем беше забравила.

— Аз ще ги откарам, ако ще ти е по-лесно — предложи Ава.

— Ще се справя. Между другото, утре вечер смятам да изляза с Дънкан, стига да не представлява проблем. — Фийби видя как Ава и Еси си разменят лукави погледи над Карли, заета да изсипва корнфлейкс в купата си. — Е?

— Разбира се. — Еси я дари с най-невинната си усмивка. — Разбира се, че не е проблем. Никакъв даже. Ава, мисля, че ми дължиш пет долара.

— Вие сте се обзалагали…

Фийби не довърши, защото Карли я погледна изпитателно.

— Той вече гадже ли ти е?

— Прекалено съм стара за гаджета.

— Майката на третата ми най-добра приятелка Селин има две гаджета. Селин я е чувала да казва, че успява да ги върти и двамата, като внимава лявата ръка да не знае какво прави дясната.

— Но рано или късно ръцете ти се събират и кокалчетата ти се охлузват — нравоучително натърти Фийби и продължи: — Просто ще изляза на вечеря с приятел.

И ще правя секс, добави мислено тя. Вероятно страхотен секс.

Дали трябва да купи презервативи? Той сигурно има презервативи.

Господи, още нещо, за което да се притеснява.

— Липсва ми, че не излизам на вечеря с някого — призна си Ава. — Седиш, приказваш си и се забавляваш. В лъскаво заведение ли ще ходите?

— О, не. — Дали да си купи ново бельо? — Ще хапнем пица.

— Много мило и непринудено.

— Аз много обичам пица — обяви Карли с пълен с надежда глас.

Отново изпита вина. Страхотно, няма що. Чакай да укротя обзелите ме дяволи, детето ми, и ще ти се реванширам.

— Ами…

— Нали и ние решихме, че днес ще ядем пица — напомни Еси.

Ласкавата усмивка продължи да грее на лицето й, докато взимаше каната със сок, за да напълни чашата на внучката си.

И точно когато Фийби си помисли: „Добре ме спаси, мамо“, Еси нанесе удара си:

— Редно е да поканиш Дънкан на вечеря при нас скоро.

— Ама… Аз…

— На хубава, семейна вечеря. От онова, което ни разказа, когато се върна вчера, той те е завел при хората, които смята за свое семейство. Би трябвало и ти да отговориш със същото. Попитай го кога му е удобно.

— Добре, ще го попитам.

Усложнения, усложнения, усложнения. Защо всичко трябва да е така сложно? Не може ли една жена просто да се впусне в авантюра?

Отговорът, естествено, беше „не“. Не, щом има дъщеря, майка и жена, която обича като по-възрастна сестра, и живее заедно с тях.

— Яж по-бързо, Карли, че ще закъснеем. О, исках да попитам: знаете ли дали нови хора са се заселили в квартала?

— Мири, дъщерята на Лизет и Морган Фрай, им е на гости, но според мълвата всъщност е зарязала негодния си съпруг, понеже разбрала, че учителката му по тенис в клуба го учи не само как да усъвършенства бекхенда си, но и на други неща. — Ава наля още кафе на Фийби. — А Дели Портър си е взела френска детегледачка да й помага да се справя с близнаците. Господ да е на помощ на мадмоазел.

— Дели какво ще прави? — зачуди с Еси. — На работа ли се връща?

— Твърди, че детегледачката ще окаже културно влияние върху децата й, а тя ще има повече време да си върши работата, която — както всички знаем — се състои в това да пазарува пет дни от всеки шест.

— Имах предвид мъж. Има ли нов мъж в квартала?

— И ти ли се каниш да въртиш двама? — засмя се Ава.

— Не — усмихна се Фийби. — Просто ми се стори, че мярнах нова физиономия наоколо. — Но всъщност не беше видяла лицето му. — Все си подсвирква. Една и съща мелодия. Позната ми е, но не се сещам откъде.

В момента, в който затананика, Еси се обади:

— Това е мелодията от „Точно по пладне“. Нали знаеш, че обожавам старите филми. Това е мелодията от „Точно по пладне“ с Гари Купър и Грейс Кели. Боже, каква красавица е била. А той пък е изключително привлекателен. „Не ме напускай, о, скъпа моя“ — запя тя с ясния си глас.

— Точно тя е. За нея говоря. Странна мелодия за тананикане. — Е, поне тази мистерия уточни. С другите ще се справи по-късно. — Карли, хайде да тръгваме.

Настаниха се в колата и Фийби се обърна към дъщеря си:

— Притесняваш ли се, че излизам с Дънкан?

— Не, но ако си прекалено стара за гаджета, защо го правиш?

Постави я на място, нали?

— Имах предвид, че думата „гадже“ е странно да се употреби по адрес на зряла жена. — При това разведена и с дете, довърши наум Фийби. — „Приятел“ ми се струва по-подходящо.

— Майката на Селин обича да се хвали с гаджетата си. Имаше три по едно време, но…

— Аз не съм майката на Селин. И май не ми харесва, че говори толкова за гаджета пред теб.

— Тя разказва за тях на приятелките си, а Селин го чува. После двете обсъждаме чутото.

Фийби се въздържа от коментар и подкара.

— Селин притеснява ли се, че майка й излиза с мъже?

— Харесва детегледачката. Тери е на петнадесет. Ядат сандвичи и гледат телевизия. Освен това гаджетата понякога носят подаръци на Селин или я извеждат. Един например я заведе в увеселителния парк.

— Направо те чувам какво мислиш — засмя се Фийби. — Много си користолюбива.

Карли не чуваше думата за пръв път и затова също се ухили.

— Ако не поискаш подарък и не помолиш да те заведат в увеселителния парк, няма да си користолюбив, така ли? Баба винаги ме учи, че когато някой ти даде нещо, трябва да му благодариш, за да се почувства доволен, задето ти го е дал, дори да не ти харесва. Така било прилично да се държи човек.

— Много си хитра, Карли Ан. Изплъзваш се като змиорка, а това ме кара да се гордея с теб.

 

 

Фийби се върна от случай със заплаха за самоубийство — всъщност се оказа тъжен и патетичен копнеж да се привлече хорското внимание. В коридора попадна на Сайкс, който побърза да я предупреди:

— Лейтенант, в кабинета ти има копои.

— Хората от отдела за вътрешни разследвания са в кабинета ми?

— Един от тях. Дойде преди пет минути.

— Благодаря ти.

Трябваше да се досети, че ще стане така. По-точно — знаеше, че ще стане така, поправи се тя, но от това не се почувства по-добре.

Лейтенант Блакман от ОВР беше прошарен мъж на петдесет, с отпуснато коремче, червендалесто лице и тънки, сухи ръце.

— Извинявайте, че се наложи да ме чакате, лейтенант. Имахме ли среща за днес?

— Не ви чакам отдавна. Прецених за по-уместно на този етап да си поговорим тук, отколкото да проведем официален разпит в кабинета ми. Ако предпочитате второто, нищо не пречи да се уреди.

Южняшката любезност лежеше на Фийби като модерен костюм. Обикновено не съжаляваше, че прибягва към възпитано поведение.

— Не съм сигурна дали бих предпочела второто, докато не ми стане по-ясно какъв точно разговор искате да проведем.

— Относно изявленията и обвиненията на офицер Арнолд Мийкс срещу вас.

— В момента Арнолд Мийкс не е полицейски офицер, както ви е добре известно.

— Но е бил, когато е направил изявленията и обвиненията, както ви е добре известно. Надявам се, че се възстановявате от нараняванията.

— Да, благодаря. Лейтенант Блакман, ако разговорът ни няма да е официален, бихте ли искали кафе?

— Не, благодаря. Преди да бъдете нападната, сте отстранили офицер Арнолд Мийкс, нали?

— Да.

— И поради какви причини предприехте тази стъпка.

— Всичко ясно и подробно е описано в доклада ми. — Усмивката на лицето й стана още по-широка. — Да ви предоставя ли екземпляр?

— Имам такъв.

Костелив орех, помисли си Фийби, но остана все така усмихната.

— Чудесно.

— Офицер Мийкс оспорва причините за отстраняването му.

Фийби се облегна назад, отказа се от усмивката и заяви с по-остър тон:

— И двамата знаем, че той ме нападна. Причака ме и ме нарани. И двамата знаем за постигнатото споразумение. Освен това несъмнено и двамата сме наясно колко сериозни са проблемите на Арнолд Мийкс с подчинението на началниците — особено, ако са жени — с контрола върху гнева и подобаващото поведение като цяло. Защо проявявате тази настойчивост?

Очите на Блакман останаха впити в нейните.

— Той отправя сериозно обвинение срещу вас и капитана на участъка.

Идеше й да се разкрещи и да го ухапе. Но това, както добре си даваше сметка Фийби, само щеше да доналее масло в огъня, който и без това трябваше бързо да бъде потушен.

— Да, така е. Някои от тези обвинения ги направи в лицето ми, тук, в кабинета.

— Имате лични отношения с капитан Дейв Маквий, нали?

— Определено. Имам лична и платонична връзка с капитана, когото познавам и уважавам вече повече от двадесет години. Ако сте се запознали по-подробно с въпроса и с досието ми, знаете при какви обстоятелства съм се срещнала с капитан Маквий.

— Напуснали сте ФБР, за да работите в този участък.

— Направих го по ред причини. Никоя от тях обаче не е непристойна или в разрез с правилника на участъка. Работя тук от близо седем години без нито една забележка в досието ми. Убедена съм, че репутацията ми, а също и тази на капитана са безупречни. Да не забравяме, че сегашните обвинения ги отправя временно отстранен от работа полицай, чиято реакция беше да ме пребие здравата.

Блакман въздъхна — първият признак, който Фийби забеляза у него, че изобщо чувства нещо.

— Явно този разговор и необходимостта от него ще ви се сторят неприятни, лейтенант.

— Неприятни? Лейтенант Блакман, като полицейски офицер и като жена намирам необходимостта от подобен разговор за жалка.

— Това ми е ясно. Въпросният офицер твърди още, че сте му правили сексуални намеци и сте използвали авторитетното си положение да настоявате за сексуална връзка.

— И това го чух. — Стига толкова, помисли си Фийби. Направо й писна. — Никога никакви сексуални намеци не съм правила на Арнолд Мийкс. Или повярвайте на него, или на мен. Питам се какъв натиск упражняват бащата и дядото на „въпросния офицер“, за да се занимава ОВР със случая.

— Постъпили са оплаквания срещу вас и капитана Маквий.

— Помислете за източника на тази оплаквания. Трябва ли да напомням, че капитан Маквий служи в този участък и на този град повече от двадесет и пет години и с нищо не е заслужил дори намек за петно върху реномето си от такъв кучи син като Арнолд Мийкс?

— Лейтенант…

— Не съм свършила! Искам да отразите това в доклада си за настоящия разговор. Настоявам да отбележете, че по мое професионално и лично мнение Арнолд Мийкс е долен лъжец, който се опитва да прикрие безобразното си и криминално поведение, като накърнява репутацията на един добър човек и на един образцов полицай. — Скочи на крака. — А сега напуснете кабинета ми. Имам работа. А ако отново ще разговаряте с мен, настоявам да стане официално и да присъства профсъюзният ми представител.

— Ваше право е.

— Да, така е. Довиждане, лейтенант Блакман.

На Фийби й бяха необходими само четиридесет и пет секунди, за да признае, че е прекалено вкисната и обидена, та да седи и да отмята бумащина. Нямаше сили дори да се преструва, че е в състояние да го прави.

Грабна си чантата и излезе от кабинета, съпроводена от озадачените и съчувствени погледи на колегите си.

— Излизам — съобщи тя на новата секретарка. — Ще се върна след час.

Трябваше да повърви. Добре се познаваше и знаеше, че въздухът и физическото натоварване са два жизненоважни компонента за отреагиране натрупаното напрежение. Отдалечи се от сградата, преди да каже или направи нещо, за което по-късно ще съжалява. Защо изобщо стана ченге, запита се тя.

Имаше възможност да избере далеч по-лесна кариера: психолог, психиатър. Нали обмисляше и двете поприща? Но не — през всичките години, по време на цялото учене, при всички предоставени й възможности все се връщаше към настоящото си занимание.

Знаеше, че с избора си е осигурила множество безсънни нощи на майка си. Бог й беше свидетел, че това не е най-подходящата кариера за самотна майка с дете, което има нужда от нея. Май не беше направила мъдър избор. Имаше семейство, което да издържа, и щеше да се справя по-добре, като вземи пари за петдесетминутни сеанси, вместо да работи до късно всеки ден.

Й за какво? За какво? За да я обвинява мъж, който я преби? Да я разпитват собствените й колеги, преди белезите да са избледнели?

Преглътна, че извършителя само го пернаха през пръстите за стореното; примири се с възприетото поведение, за да не се опетнява престижа на институцията, и определено изпитваше известно облекчение — ако трябва да е честна — от факта, че няма да се наложи да се яви в съда и да повтори в най-големи подробности какво й беше направил.

Но това? Не беше сигурна дали е в състояние да го преглътне.

Ала с какъв избор разполагаше? Този въпрос се въртеше из главата на Фийби, когато попадна в относителния хлад на площад „Чипеуа“. Можеше да покаже на участъка среден пръст, да напусне. И да загърби десетте години обучение и работа; при това добре свършена работа, напомни си тя.

Можеше да настоява за цялостно официално разследване и да допусне цялата помия да бъде широко огласена, можеше да си напомни, че понякога гордостта не е толкова важна, колкото онова, което трябва да се свърши.

Седна на пейка, същата, на която Форест Гъмп беше седял при заснемането на филма, докато чакаше автобуса.

Въпреки всичко се почувства по-спокойна. Хубаво направи, прецени тя, като каза на негодника Блакман какво мисли. Когато скочи на крака, му показа, че няма да допусне да я тъпче служител на ОВР, независимо от възприетата политика по случая или упражняването на натиск върху отдела.

Нека копоят да рови колкото си иска, тя няма какво да крие.

Ще се върне в службата. Не само защото това е единственият й избор в момента, но и защото именно това желае.

Ала следващите пет минути ще поседи тук — точно като Форест — и ще гледа как светът минава пред нея. Колкото и да беше ядосана в момента, все пак тя живееше в този свят.

Фийби извърна глава, когато някаква жена седна на пейката до нея, а после почти я зяпна. Широкопола бяла шапка покриваше разкошните червеникавокестеняви къдрици. Червило с цвят на узряла праскова оцветяваше широката, чувствена уста. Дългите крака бяха покрити с ефирна бяла лятна рокля, а сандали с висок ток им придаваха още по-голяма привлекателност.

Хора от Холивуд често отскачаха до Савана, но все пак не беше за вярване Джулия Робъртс да се настани на пейката до теб. Направи й впечатление, че тази „Джулия Робъртс“ е със силно издадена адамова ябълка и определено големи ръце.

— Надявам се, не възразявате да седна тук. — Гласът беше провлачен, бавен и доста плътен. — Обувките ще ме съсипят.

— Моля, седете си. Обувките обаче са страхотни.

— Много ви благодаря. — Ноктите на краката бяха лакирани със същите нюанси на прасковено. — Видях ги в „Джезабел“ и не устоях. Знаех, че в никакъв случай не бива да стъпвам там, защото винаги нещо ме пленява. Тези специално бяха изложени на витрината и разбрах, че не мога да живея без тях.

Фийби се усмихна, понеже се сети за Карли. Дъщеря й напълно щеше да разбере смисъла на такова признание.

— Но не са пригодени да направиш повече от пет крачки. — Жената до Фийби свали модните си слънчеви очила. — Много хора се припознават, защото имам сходни черти с Джулия Робъртс.

— Определено.

— Но тя е омъжена, с очарователни деца, а аз още съм на пазара. — Жената намигна и подаде ръка. — Марвела Стар — представи се.

— Фийби Макнамара.

— Май съм те виждала наоколо, Фийби. Косата ти е разкошна. Разхождам се из парка почти всеки ден. Близо е до полицейския участък, както знаеш.

— Да, знам.

— Обожавам мъже в униформа. Особено конната полиция, която патрулира в парка. Хем са с униформи, хем на кон. — Марвела въздъхна театрално и постави ръка на сърцето си. — Безпомощна съм. Работя в „Ше ву“. Посещавала ли си „Ше ву“, скъпа?

— Не.

— Непременно трябва да го посетиш някоя вечер, да гледаш програмата. Участвам в нея, затова обикновено спя до късно през деня, а после, следобед, се разхождам из парка, за да си изплакна очите с мъжете в униформа. — Бръкна в прасковената на цвят чанта и извади бонбон. — Искаш ли?

— Благодаря.

Като първи приятелки седяха и смучеха цитрусовите бонбони; за пръв път през този ден Фийби се почувства по-добре.

— И ти ли живееш наблизо? — поинтересува се Марвела.

— Не. Работя наблизо. В полицейския участък. Ченге съм.

— Сериозно? — Марвела я зяпна. — Май ме занасяш. Искам да видя пистолета ти.

Развеселена, Фийби отметна сакото, за да се видят кобурът и значката, закачени на кръста. Жената подсвирна от изненада.

— Такава хубавица като теб. Никога не бих предположила. Но пък и двете май сме наясно, че външността лъже. Важното е какво се крие вътре у човека.

— Да, и двете сме наясно с това.

— Познаваш ли униформени мъже, които биха проявили желание да излязат с жена като мен?

— Ако не го направят, те губят.

— Колко си мила.

— Ако попадна на такъв, ще го изпратя в „Ше ву“. Не се съмнявам, че ще се справиш нататък.

— Това е самата истина, Фийби. Самата истина.

Докато седяха, той снимаше. Беше такъв късмет!

Не очакваше да я види да излиза отново на площада. А ето я пред него. Носеше слънчеви очила и му се щеше да има начин да види очите й. Но и това му стигаше. Мотаеше се небрежно наоколо и изведнъж се сблъска с Фийби.

Крачеше бързо, като янки. Стъпваше решително и устремено. Нещо е притеснена, прецени той. Фактът, че е ядосана, разстроена, му подейства освежаващо.

Запита се дали й е харесал подаръкът, който й остави. Наистина съжаляваше, но нямаше как да се навърта наоколо и да изчака да види реакцията й на мъртвия плъх.

От друга страна, щяха да имат време — много време — за да се опознаят по-добре. Да се видят един друг, очи в очи.

Представа нямаше за какво си бъбри с чудатата жена, но докато двете седяха, имаше време да я снима.

В един момент тя стана и се отдалечи, а той изпрати въздушна целувка към гърба й.

— Ще се видим скоро, скъпа.

 

 

Дейв изчака да настъпи почти края на смяната, преди да я повика. Говореше по телефона, когато тя влезе в кабинета му.

— Да, така искам. Предварително благодаря. Що се обадя пак. — Затвори и изпитателно изгледа Фийби. — Ще ти отнема само минута. Вероятно искаш да се прибираш.

— Работата в понеделник е често пилене на нерви и те изпълва с отчаяние. В петък вече си набрал инерция, но след двата дни почивка отново падаш жертва в началото на седмицата. Проблем ли има, капитане?

— Разбрах, че от ОВР са говорили с теб.

— Да.

— И вероятно си ядосана.

— Да.

— Нищо няма да последва, Фийби. Няма какво да последва. Семейство Мийкс имат приятели в участъка и сред управата на града. За тях е важно поне отчасти да спасят реномето си.

— Докато на теб и на мен ни натриват носовете — сряза го тя.

— Съжалявам, че към нараняванията се прибавя и огорчение. Убеден съм обаче, че ще се справиш.

— Обмислям дали да не напусна и да стана терапевт. Защо да не се захвана с брачни консултации? — Видя как той видимо трепна. — Но като премислих как печално свърши моя опит в тази област, се отказах. По-добре да стана знахарка. Още обмислям плюсовете и минусите.

— Съобщи ми крайното си решение. Всичко това, Фийби, е пушек и дим. Добре го знаеш.

От пушека и дима остават лекета. А понякога могат и да те убият.

— Сержант Мийкс дърпа някои конци. Сега е намерил работа на сина си като охранител. Това е голямо падение за мъж като Арни. За баща му пък беше удар да разбере, че наследникът му не се справя. — Дейв замълча, но понеже и тя не проговори, продължи: — Най-добре да се прибереш вкъщи и да забравиш за случилото се. Така и така там те чака адът на таблицата за умножение и деление на трицифрени числа.

Няма смисъл да спори, помисли си тя, особено след като е прав. От нея се иска единствено да не продължава да настоява за заслуженото възмездие.

— В понеделник се занимаваме с граматиката. Карли я знае отлично и се дразни, че трябва да учи още. Ти какво ще правиш?

— Ще довърша едни неща тук и се прибирам да изпия една бира, докато ям полуфабрикат.

— Ела да вечеряш у нас. Ти… — Спря, защото усети, че едновременно се натъжава и я обзема гняв, когато видя изражението на лицето му. — Така ли ще е оттук нататък? Заради тази обидна история? Не сме ли вече приятели?

— Разбира се, че сме приятели. Нищо никога няма да промени това. Но в момента е най-добре да се придържам към полуфабрикатите си. Нека се разнесе пушилката, Фийби. Когато стане, ти обещавам да не остави и петънце върху който и да е от нас.

— Май сериозно ще взема да стана знахарка.

Усмихна й се по грижовния, търпелив начин, който тя така обичаше.

— Добра работа вършим тук. И ще продължим да я вършим. И като заговорих за това, днес си се справила добре в колежа.

— Нищо особено. Съобщиха, че извършителката се е барикадирала в спалнята с нож, пистолет и флакон хапчета. Когато я уговорих да излезе, се оказа, че разполага само с ножичка за маникюр, незареден пистолет и кутийка ментови бонбони.

— Но можеше да е със зареден пистолет, ловджийски нож и цяла торба успокоителни. Важното е, че си успяла да я разубедиш. Хайде, прибирай се вкъщи.

Някои дни, помисли си тя, докато вървеше към колата, носят по-голямо удовлетворение от други.

 

 

Беше странно, прецени Ава, че мъжът, с когото приятелката й излиза и с когото даже същата вечер щяха да са заедно, иска да я види.

Не беше сигурна защо прие да се срещнат. Вероятно от любопитство или от възпитание, или защото беше така обаятелен, че постигаше онова, което си е наумил. А най-вероятно комбинация от всичко това, призна тя, завивайки по Уитейкър Стрийт.

Реши да не взема колата. Паркирането беше такъв кошмар, а и не можеше да разглежда витрините, докато шофира, нали?

А тя обожаваше да гледа витрини. Заедно с Еси май изцяло бяха опорочили Карли в това отношение.

Пък и не е далеч, а Савана е така прекрасна през април.

Обичаше Савана; обичаше къщата на семейство Макнамара; дълбоко в сърцето си съзнаваше, че там е бил домът й повече от всяко друго място на света. Разбира се, тя доста бе обичала и къщичката си в Уест Чатхам. Живот като на картинка, поне тя така си въобразяваше. Имаше преуспяващ съпруг, прекрасно момченце и дори будещ възхищение златен лабрадор.

Но се оказа, че нещата далеч не са така безметежни, и тя пое това като тежък удар. Системните изневери не бяха приятни, особено за съпругата, останала сляпа за всички сигнали, докато не я зашлевиха с всичка сила през лицето.

И затова тя отново се върна в къщата на Макнамара. Без съпруга и кучето. Кучето определено й липсваше, призна развеселено. И беше благодарна, че има място, където да отиде, място, където синът й да израсне и където тя да бъде от полза.

И ако от време на време продължаваше да мечтае нечестивият негодник да умре при катастрофа, то тя значително беше омекнала от времето, когато му пожелаваше да бъде премазан от бърз влак.

Да, имаше прогрес.

Увлечена в мислите си, за малко щеше да подмине къщата.

— Ей, Ава!

Тя спря, погледна и видя Дънкан, който слизаше по стълбите на някаква стара къща, в момента представляваща истинска развалина.

Нищо чудно, че Фийби си пада по този прекрасен мъжки екземпляр, помисли си тя с женска интуиция: добро телосложение, разчорлени небрежно коси и усмивка — убиец.

Макар да беше доказала, че не е най-компетентната по отношение на мъжете, беше готова да се обзаложи, че този никога никого няма да подведе.

— Извинявай, бях се замислила. Боже, това ли е имотът, който си купил? За тази къща ли разказа на Еси?

— Да. — Отстъпи и се загледа в сградата, както човек би гледал своя любима стара леля. — Трябвай обаче малко помощ.

— Това се вижда и с просто око.

Всички прозорци бяха заковани с дъски, а по пода на верандата дъските липсваха почти напълно и създаваха впечатление за зейнала челюст. Боята — колкото беше останало от нея — се лющеше от стените.

— Доста работа те чака — подхвърли тя.

— Това е част от забавлението — отвърна той. — А и именно във връзка с това исках да говоря с теб.

— За какво по-точно?

— Ела насам. — Подаде й ръка. — Конструкцията е в доста добра форма. Трябва да се пипне това-онова, но става дума за предимно козметичен ремонт.

— Не съм съвсем убедена, Дънкан. Като начало ще трябва доста боя.

— Боя… Боя… Да, права си. Има нужда да бъде измазана, но и за това имам няколко идеи. Чудя се как да й придадем привлекателен вид, така както е разположена съвсем близо до улицата. Вашата къща — май я наричате къщата „Макнамара“? — има идеална фасада отпред. Чух, че ти се занимаваш с цялото градинарство там.

— Предимно аз.

Извади бутилка вода от чантата и му предложи.

— Носиш вода в чантата си? — смая се Дънкан.

— Мога да отворя малка кинкалерия с онова, което е в чантата ми. Представа нямам как вие, мъжете, се оправяте само с няколко джоба. Искаш ли? Имам още една бутилка.

— Не, благодаря. Няма нужда. Не съм жаден. Говорехме за градинарството.

— Ех… — Ава отпи и се загледа към неподдържаната поляна и целия безпорядък, който цареше на нея. — Еси се занимава с цветята. Засажда ги в саксии. Виж, Фийби има време само колкото да оплеви няколко бурена. В градината наистина се трудя предимно аз.

— И аз обичам да се занимавам с градинарство.

— Наистина ли?

Тя му се усмихна широко.

— Разбрах го, когато започнах да ремонтирам къщата, която… къщата, в която живея. Не съм съвсем зле. Но ти си направо страхотна. Затова се питах дали би ми помогнала тук.

— Тук?

— Съзнавам, че ще се наложи да започнем от самото начало. Повечето растения тук или загиват, или се задушават от плевелите. Наложително е да бъдат премахнати. Ще ни трябват и някои декоративни растения, а защо не и увивни? По дървените решетки.

Озадачена, Ава огледа порутената фасада на къщата.

— Какви дървени решетки?

— Онези, които според мен е добре да поставим. Или цветна каскада. Много ми харесват цветните каскади. — Той се усмихна замечтано. — Както и саксии и кошници по первазите. Представям си ги по всички прозорци. А и отзад има терен. Не е голям и затова си представям малка разпъната шатра, с масички и столове и — разбира се — много, много цветя. Е, ще ми помогнеш ли?

— Объркваш ме. Да не би да искаш да кажеш, че си готов да ми повериш подреждането на градината?

— Не да ти го поверя, а да ти платя, за да го направиш.

Ава усети как дъхът й секва и затова отпи голяма глътка вода.

— Дънкан… Защо си решил, че съм в състояние да се справя с такова мащабно начинание? От време на време просто за удоволствие работя в градината.

Той се занимава от време на време с градинарство, помисли си Дънкан, а тя — подобно на Еси с нейните плетки — сътворява чудеса, създава изкуство.

— Нямам нужда от професионалист за тук. Не че имам нещо против специалистите, но искам да се получи по-човешко, по-уютно. И да има индивидуалност. Страшно ми допада как си се справила с градината на къщата, където живеете. Именно нещо подобно желая да възпроизведа и тук. Разполагам със снимки и скици. — Извади от дипломатическото си куфарче папка. — Тук е къщата, това теренът. Верандите са обозначени. Приготвил съм и приблизителна сметка за парите, които съм готов да отделя.

Любопитството й надделя и тя разлисти папката. Когато стигна до предвидения бюджет, обяви:

— Трябва да седна за малко.

— Добре.

Той непринудено се настани до нея. Страшно обичаше да седи на стълбища и да наблюдава как градският живот тече пред очите му. Затова не се смущаваше, докато тя мълчаливо и старателно разглеждаше предложената й документация.

— Дънкан, според мен си страшно мил, но май не си с всичкия си. — Той се засмя, ала тя остана сериозна. — Не се предлага такова грандиозно начинание на човек, който не се е доказал.

— Първо, „грандиозен“ е пресилено. Другаде съм замислил нещо грандиозно, но за него ще говорим друг път. Искам мястото да заприлича на обитаван дом, а вече се убедих, че те бива за това. Разбирам нещо от градинарство, видях какво си направила и…

Тя изсумтя и го сръга с пръст, преди да му нареди:

— Изброй ми някои от растенията, които си виждал в къщата „Макнамара“!

— Ами, делвата със светловиолетовия хелиотроп, тъмночервените флокси и разпръснатия тук-там игловръх.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Наизуст ли си научил всичко това?

— Забелязвам неща, особено ако са ми интересни. Обмисли предложението ми. Разполагаш с две седмици. Може и на теб да ти хрумнат идеи, които да обсъдим. Например… — Погледна си часовника и изведнъж се притесни. — Ще тръгвам. Фийби ще дойде на вечеря след два часа, и трябва…

— … да изчезваш. Ако разрешиш, ще поседя малко тук и ще поогледам.

— Разбира се. Хич не бързай. — Изправи се и отново погледна къщата. — Наистина ми се иска да я съживя. Помисли и за това.

— Добре.

Тя седна отново, след като той си тръгна. Седеше и си мислеше какъв луд мъж всъщност е Дънкан Суифт. После стана, бавно се разходи наоколо и огледа запуснатите морави.

Сети се за двора в малката къщурка в Уест Чатхам и с какъв мерак го превърна в истинска картинка. Много копа, нахвърля тор, пребори се с бурените. Нали създаваше свой дом, напомни си тя. Искаше да го направи уютен и примамлив, без да подозира, че там е свила гнездо змия. Тогава нямаше ни най-малка представа, че един ден ще се наложи да напусне мястото, което създаде с такава любов.

Щеше ли да се почувства удовлетворена, ако се захване със сегашната задача? Ако успее да се пребори с всички мъртви, изсъхнали или болни растения и създаде едно красиво кътче тук? И не по друга причина, а просто за да стане красиво.

Да, реши тя. Наистина си заслужаваше да помисли по въпроса.