Нора Робъртс
Точно по пладне (13)

13.

Няма да изпитва вина, че не прекарва неделната вечер със семейството си, а ще излезе. Не, няма да се чувства виновна. Това си повтаряше Фийби от началото на неделната утрин, когато Карли скочи в леглото й за порцията сутрешни ласки в почивния ден.

Прегръщаха се и се гушкаха до насита и Фийби дори успя да целуне меката къдрава коса на дъщеря си, ухаеща на шампоан от банята предишната вечер. Притиснати една до друга, тя научи как братът на Шерилийн — Ревльо — наричан така, защото винаги беше готов да хленчи — е отрязал главите на две от куклите Барби с джобното ножче на баща им, преди да го заловят и да го накажат както заслужава.

С глави, опрени на една и съща възглавница, нос до нос, те изразиха взаимния си ужас от ужасното престъпление.

Какво беше направила, за да заслужи такова идеално, скъпоценно дете, постоянно се питаше Фийби. Защо не прекарва всеки свободен миг, при всяка възможност, с това невероятно момиченце?

Разбира се, по-късно същата сутрин, когато Карли и тя се сдърпаха по повод неотложната потребност на дъщеря й да си купи лилавите сандали с пеперуди, които видяла в един от каталозите на баба си, Фийби се запита защо изобщо допуска да изпусне от поглед дори за десет минути тази палавница, пълна с енергия да пазарува.

Не, няма да изпитва вина.

А нали Карли и без това ще ходи на пикник в задния двор по случай рождения ден на най-добрата си приятелка на света в момента? А и с Ава се бяха уговорили да я закара и да я прибере, след като приключи с ангажиментите си в цветарницата?

А мама? Ами майка й е така заета да рисува нови мостри, да преглежда с какви конци и прежди разполага, че едва ли ще забележи, ако Фийби отиде да прекара уикенда на Антигуа.

Наистина няма защо да се чувства виновна.

Но все пак изпита известни угризения, докато решеше прекрасната лъскава коса на Карли и й помагаше да избере най-подходящите шноли. Опита се да ги потисне, докато изразяваше одобрението си — след множество отхвърляния — на най-подходящото облекло.

Те отново се появиха, докато стоеше на предната веранда и махаше на Ава и увличащото се по модата момиченце, когато двете заминаха с колата към неделното празненство.

Влезе вътре и потърси майка си. Откри я пред компютъра, където се заливаше от смях, докато бързо тракаше по клавиатурата.

Попаднала е на чат, помисли си Фийби — неизменим приятел на всеки страдащ от агорафобия. Фийби се облегна на рамката на вратата и се загледа в сияещото лице на Еси.

Това, в края на краищата, е безопасна връзка със света отвън. Понякога се отбиваха съседи, наминаваха стари приятелки. От време на време Еси канеше жени на чай и Бог беше свидетел, че тя и Ава винаги се забавляваха, когато планираха коктейл или вечеря в къщата.

Идваха хора; разбира се, че идваха. Южняците обожават ексцентриците и за мнозина от Савана, които познаваха семейство Макнамара, състоянието на Еси не беше нищо повече от очарователна ексцентричност.

„Еси Макнамара ли? — можеха да попитат те. — Казваше се Еси Картър, преди да се омъжи за Бенедикт Макнамара. Хубава двойка бяха, но милата овдовя, преди да стане на тридесет. Такава трагедия! Не е излизала от къщата на рода Макнамара от десет или повече години, горкичката. Понякога се показва на верандата и е още хубава като картинка. И е толкова стройна.“

Никога, разбира се, не бяха присъствали на пристъпите й на паника и не бяха виждали вътрешната й борба да събере кураж да пристъпи на верандата. Не я видяха как плака от благодарност, когато бъдещата й снаха попита дали с Картър може да направят сватбената церемония в къщата.

Бог да благослови Джоузи, помисли си Фийби. И също, благословен да е интернет, с който тя се забавляваше сега. Ако майка й не излиза навън, в света, то поне светът може да дойде при нея чрез компютъра.

— Здравей, сладурче — зарадва се Еси, виждайки, дъщеря си, и спря да пише. — Трябва ли ти нещо?

— Не, не. Просто се отбих да ти кажа, че се качвам горе да се отдам на физически занимания, а после ще се приготвя да изляза.

Трапчинките на Еси се увеличиха с разширяването на усмивката й.

— С Дънкан ли?

— Отиваме на барбекю при негови познати.

— Да се забавляваш и да не забравиш цветята, които остави в резервния хладилник.

— Няма.

— И да си облечеш зелената лятна рокля — извика след нея Еси. — Покажи си хубавите рамене. Всички сме свидетели какви усилия полагаш да си в отлична форма.

Фийби се обърна и я изгледа привидно разгневена.

— А да се гримирам ли, за да си хвана съпруг?

— Моля?

— Нищо, нищо. Ще ти се обадя, преди да тръгна.

Измъкна се по посока на малкия гимнастически салон, където здравата се поти в продължение на час.

По-късно, под душа, се запита дали с усиленото физическо натоварване всъщност не замества секса. Определено бяха минали поне шест месеца от последния път, когато прави секс.

Осем месеца, поправи се тя, за да е честна, докато изплакваше шампоана от косата. Или десет?

Господи, нима беше минала година, откакто прави секс за последен път? Отметна мократа си коса и започна мислено да брои.

Бащата на приятеля на сина на Ава. Ава уреди срещата и не я остави на мира, докато Фийби не се съгласи. Уилсън се оказа много симпатичен, припомни си Фийби. Мил, със стеснителна усмивка и козя брадичка. Падаше си по кънтри музика и футбол и беше към края на проточил се дълго развод.

Допаднаха си достатъчно, за да излязат няколко пъти, и тя спа с него два пъти. Беше, доколкото си спомняше, хубаво, но нищо повече.

А после той се събра отново с жена си. Беше чула, че дори им се родило бебе…

Я чакай малко, сепна се тя. Излезе изпод душа и грабна пешкир. Омота го около тялото си и започна да пресмята кога беше последната им среща, на която си пожелаха всичко най-хубаво, преди да се разделят. Малко след Нова година, сети се тя. Спа с него на Нова година, а малко след това се разделиха. Миналата Нова година, даде си сметка тя.

— Господи! Не съм правила секс от петнадесет месеца! — Пристъпи към огледалото и се погледна, като продължи да нарежда: — На тридесет и три години съм, а не съм правила секс от петнадесет месеца. Какво не ми е наред?

Сложи ръка върху плоския си корем. Ами ако вътре всичко е ръждясало? Или ако започне да прави секс с Дънкан и това се окаже толкова хубаво, че започне да прескача физическите тренировки (които определено заместваха секса при нея)? Ще излезе от форма, ще се разплуе и размързеливи. Тогава той вероятно няма да я харесва повече. Нали се изказа ласкаво за тялото й? Нали? Значи, когато тялото й се разплуе, няма да иска да прави секс с нея и това ще я върне в гимнастическия салон…

Господи, май трябва да се лекува…

Развеселена от самата себе си и странната посока, в която бяха поели мислите й, тя омота кърпа около косата си и съвсем съзнателно посегна към най-хубавия си крем за тяло, предназначен да се използва в специални случаи. Крайно време беше да наруши продължилите петнадесет месеца пости.

Не би легнала с всеки, разбира се. Не е такава. Избягваше да отправя или приема сигнали от колегите си, от криминолозите, от прокурорите. Ако излизаш или спиш с някой от службата, рано или късно всички научават. Това чувствително намаляваше полето й за действие.

А и истина бе, че тя предприе първата крачка да се озоват в леглото с милия Уилсън. Все пак го харесваше, приятно й беше да излизат заедно. А и преди въпросната Нова година не беше спала с мъж от…

Не, не, не! Няма да брои по-назад и съвсем да полудее.

Просто е придирчива, а това е положително качество, нали? Придирчива е с кого излиза и още по-придирчива с кого спи. Има си гордост, има своя ценностна система и най-вече — има дъщеря, за която да мисли.

Същевременно съвсем се вманиачава на тема секс, докато се приготвя да отиде на обикновено неделно барбекю. Направо е достойна за съжаление.

Отново се погледна в огледалото. Все пак ще си сложи малко грим. И — да, ще облече проклетата зелена рокля!

Отдели повече време от обичайно да се приготви. Е, не толкова, колкото отнемаше на царицата на модните тенденции Карли, за да се приготви за пикник на двора, но по-дълго от обикновено. Първата награда за усилието беше сияещата усмивка на майка й, когато се отби да й каже довиждане.

Еси беше започнала да чертае мостри, но спря, когато Фийби се появи и демонстративно се завъртя.

— Е?

— О, скъпа, като картинка си.

— Не съм ли прекалено натруфена?

— Скъпа, роклята е съвсем семпла и идеална за неделно барбекю. Но както е семпла, ти стои страхотно. Изглеждаш едновременно свежа и сексапилна.

— Точно тази комбинация имах наум. Предполагам, че Дънкан ще се появи всеки момент. Отивам да взема цветята. Трябва ли ти нещо, преди да изляза?

— Нищо. Приятно прекарване.

— Благодаря. Ще се върна преди Карли да си е легнала, но…

— Дори да не си се върнала, мисля, че Ава и аз можем да я сложим да спи. Не си гледай постоянно часовника.

Няма, обеща си Фийби. Ще остави всичко да тече бавно и спокойно. Ще се забавлява, ще й е приятно да знае, че изглежда свежа и сексапилна в зелената рокля, която разкрива раменете и гърба й. Доста се беше постарала, за да ги поддържа във форма.

Слезе долу и отиде в лятната кухня. Когато братовчедката Бес беше жива, я използваха съвсем редовно: за пищните събирания, които правеше, за приготвяне на зимнина, за готвене на нещо леко в горещите вечери. Сега я използваха по-рядко, но хладилникът беше удобен, за да държат повече студени напитки. Фийби извади бледожълтите маргарити, които избра за подарък на домакинята.

Ще бъде хубава вечер, реши тя и се обърна да се възхити на цветята в двора, над които Ава толкова се бе трудила.

— Божичко!

Зяпна умрелия плъх в подножието на стълбите.

Насили се да преодолее отвращението си, за да го доближи и да го разгледа отблизо. Несъмнено беше мъртъв, но не изглеждаше нагризан, както очакваше, защото първото й предположение беше, че го е уловила котка, а после й е омръзнал и го е изоставил пред стълбището.

Белезите по врата обаче й подсказаха, че смъртта му е причинена от острите зъби на челюстите на капан за мишки. Потрепери неволно и отстъпи.

Деца, реши тя, са си направили изключително гадна шега, като са метнали мъртвия плъх през оградата.

Влезе отново вътре, намери кутия от обувки и взе метла. Изпълнена с отвращение, натика мъртвото животно в кутията. Не се срамуваше, че гледа настрана и с присвити очи, докато слагаше капака, нито че държи кутията далеч пред себе си, докато я отнасяше до контейнера за смет.

Хвърли кутията вътре, потрепери и хукна обратно в къщата. Изми си ръцете старателно, все едно е хирург, готвещ се за операция, и през цялото време си повтаряше да не се държи като идиотка. Нали в края на краищата не докосна ужасното нещо?

Почти се беше успокоила, когато на вратата се звънна. Искрената усмивка на Дънкан я накара да се почувства почти нормално.

— Здравей, красавице.

— Здравей и на теб.

— Тези за мен ли са?

Тя погледна букета в ръката си.

— Не, естествено. Те са за домакинята ни. Или домакина. Така и не ми каза при кого ще ходим.

— Домакиня. Как е рамото ти?

— Оправя се, благодаря. — Погледна го многозначително. — Почти съм готова да играя канадска борба.

— Запознах се с един тип, когато бях барман. Руснак, с тънки като клечки за зъби ръце. Никой обаче не можеше да го победи. Май така и не се стигна дотам сам да си плати питието. — Отвори вратата на колата. — Между другото, ухаеш божествено.

— Знам — засмя се тя. Когато и той се настани, Фийби се обърна към него: — А сега ми разкажи за приятелката си, която ще ме храни.

— Най-добрият човек, когото познавам. Страхотна е. Ще ти хареса. Всъщност тя е майката на най-добрия ми приятел, който между другото е и мой адвокат.

— Ти си най-добър приятел с адвоката си? Май не се случва често.

— Срещнах Фин, докато карах такси. Никой не спира таксита по улиците на Савана, което ти е добре известно, защото живееш тук. Стана съвсем случайно. Връщах се на колонката при „Хилтън“. Току-що бях откарал пътник. Валеше като из ведро. Двамата се зърнахме едновременно. Махна ми да го взема. Отивал в съда и страшно бързал. По-късно разбрах, че по онова време е бил стажант и трябвало спешно да отнесе някакви документи в съда. Както и да е — откарах го. Той извади портфейла си, който се оказа празен.

— Охо!

— Направо беше покрусен. Понякога клиентите се опитват да те подведат, да те излъжат. Но имам нюх и ми беше ясно, че този наистина се притеснява. Не спря да се извинява, докато записваше името ми, номера на колата. Кълнеше се в майка си, че ще дойде в службата с таксата и щедър бакшиш. Всичко както си му е редът.

— Ясно.

— Пуснах го, без да храня надежда, че някога ще го видя. Въображението ми не стигна да си представя как някой ще се замъкне до централата на фирмата за таксита, за да плати дължимите осем долара.

— Но?

— Точно така: но една вечер, точно бях свършил работа, и той цъфна. Даде ми двадесетачка. Първо, бях поразен, че изобщо се е появил, и второ — двадесет долара при сметка от осем е прекалено. Обясних на този приятел, че и десет са достатъчни. Но той настоя да ми даде двадесет. Накрая предложих да отидем да изпием няколко бири с допълнителната десетачка. Така и направихме.

— И оттогава сте приятели?

— Да.

— Случката показва, че и двамата сте замесени от добра мая. — Огледа се, когато той започна да кара през красивите улици на жилищния квартал в центъра на града. — Тук израснах — сподели тя. — Имахме кокетна малка къща в другия край на Кълъмбъс Драйн.

— С хубави или с лоши спомени е свързана?

— И с едните, и с другите. Но районът винаги ми е харесвал с разнородния стил на къщите и изобилието от деца навсякъде.

Той зави по вече претъпкана с автомобили алея към красива къща, чийто обширен преден двор с добре поддържана морава бе осеян с цветни лехи.

— И на мен — призна той.

Заобиколи, за да й помогне да слезе. Тя чу писъци и врякания на деца, тътен на тревокосачка. Долови аромата на божури и уханието на печено месо, което някой приготвяше на скара в двора.

Именно в такава атмосфера бе израснала, помисли си тя, поне през ранното детство. А после всичко се промени.

Мрежестата врата се отвори със замах. На огромната веранда се появи жена в напреднала бременност, с шоколадов цвят на кожата и коса, сплетена на сложни плитки.

Момченце с белези от рани и по двете колене изскочи иззад нея.

— Дънк, Дънк, Дънк! — крещеше то, докато летеше като куршум към тях. — Хвани ме!

И полетя.

Очевидно беше стара, отработена игра за тях, защото Дънкан го хвана още във въздуха и го обърна с главата надолу.

— Странното същество, което виждаш, е Елис.

— Как си, Елис?

— Здравейте. Направи го пак, Дънк.

— Елис Тейлър, веднага остави Дънкан на мира и влизай вътре.

Макар и да висеше с главата надолу, момчето завъртя театрално очи.

— Да, мамо. — Когато Дънкан му помогна да стъпи на крака, малчуганът се ухили широко. — Има пай с вишни. Хайде, влизай, Дънкан. Хайде. И вие може да влезете, госпожо.

След тази сърдечна покана малкият се втурна в къщата.

— Синът ми обича да е в комитета по посрещането. Вие сигурно сте Фийби. Аз съм Силия. Надявам се, че сте гладна. — Подаде си лицето, за да я целуне Дънкан. — За теб не се съмнявам.

— Колко пая има? — поинтересува се Дънкан.

— Ще видиш. Дънкан е тук! — провикна се тя, след като ги подкани да влязат.

Те бяха цяла армия, даде си сметка Фийби, на всякаква възраст и с всякакви размери. Бебета, малчугани, върлинести тийнейджъри и древен възрастен човек, когото наричаха чичо Уолтър; имаше и много жени и мъже, и цялата съпътстваща такава тълпа глъчка.

Повечето се бяха струпали в задния двор, седяха по столове, по тревата, гонеха деца, люлееха ги на боядисаната в яркочервено люлка. Двама мъже стояха до скарата и наблюдаваха как от нея се вдига пушек, все едно е най-привлекателното нещо на света.

Фийби прецени, че тук са събрани поне пет поколения, но силата на властта, магнетичният център бе очевидно жената, която надзираваше младо семейство да събира две разтегателни маси.

Беше приятно закръглена и, както си помисли Фийби, всяко дете би изпитало желание да се сгуши в скута й и да облегне глава на гърдите й за утеха. Очите на красивото й лице бяха раздалечени, носът и брадичката подсказваха решителност, а косата й представляваше кълбо от абаносови къдрици.

Стоеше с ръце на хълбоците и когато едро жълто куче се спусна към сива котка само за да бъде одраскано безмилостно по носа, тя отметна глава и прихна, цялото й тяло се разтресе.

После се обърна към древния мъж и раздвижи ръце. На Фийби й трябваше известно време, за да осъзнае, че не само жестикулира, а използва езика на глухонемите. Мъжът също се засмя от сърце и й отговори нещо с жестове.

Дънкан я прегърна през раменете. Тя се обърна да му се усмихне и забеляза, че той не откъсва очи от смеещата се жена. По лицето му и дълбоко в меките му сини очи се четеше абсолютна и безусловна любов.

Изведнъж й хрумна — което я ужаси — че присъства на събитие, а не на обикновено неделно барбекю.

Положи големи усилия да не побегне, когато Дънкан я придърпа напред.

— Мамо Бий.

Бий се обърна първо към него, огледа го и го притегли в здравата си прегръдка. После го пусна, потупа го по бузите и каза:

— Все още си кльощав. И все още си бял.

— А ти продължаваш да си любовта на живота ми.

Тя отново избухна в жизнерадостен смях. После насочи поглед към Фийби.

— Мамо Бий, това е Фийби Макнамара. Фийби, това е Беатрис Хектор.

— Радвам се да се запознаем, госпожо Хектор. Благодаря, че ме поканихте днес.

— Някой е бил добре възпитан от майка си — отбеляза Бий и намигна на Дънкан. — Добре дошла. Маргарити ли си ми донесла? Имам слабост към маргаритите. Много ти благодаря. — Пое букета нежно. — Лисицата им са така усмихнати и щастливи. Тиша! Вземи цветята и извади синята ваза, която Арнет ми подари на последния празник на майката. Тя е долу вдясно на големия шкаф. Тези маргарити са направо създадени за синята ваза.

След като младо момиче пое цветята, Бий продължи със запознанствата, но не и преди да хвърли изпитателен поглед на Фийби и пълен с копнеж на Дънкан.

— Чичо Уолтър е глух, откакто го раниха в Корейската война — обясни тя и със знаци му каза името на Фийби. Той се ухили и също отговори със знаци. — Каза, че си по-хубава от последното момиче, което това кльощаво бяло момче доведе.

Фийби се усмихна и също със знаци отвърна „благодаря“.

— Едно от малкото неща, което знам — обясни тя на Бий, забелязала смаяния й поглед. — „Здравейте“, „довиждане“, „благодаря“.

— Ако искаш да говориш с него, той умее да чете по устните, стига да говориш бавно и ясно. Но през по-голямата част от времето спи. А това е снаха ми. Жената на второто ми момче Фин. Лу…

— Познаваме се — обявиха Лу и Фийби едновременно.

— Здравейте лейтенант Макнамара — поздрави Лу.

— Луиза Хектор, от защитата — досети се Фийби и добави: — Светът е малък.

— Явно. Често сме били враждуващи страни в съда — обясни Лу на околните и се усмихна. — Добре дошла при мама.

— След като се познавате, дай на Фийби нещо за пиене и я представи на останалите. — Бий посочи към разпънатите вече маси. — Трябва да се погрижа за сервирането.

Отлична възможност, помисли си Фийби, да подобри социалните контакти, като се захване за работа.

— Мога ли да помогна с нещо? — предложи тя.

— Гостите при нас не изнасят чиниите. За това се грижи семейството. Дънкан, ще трябват още столове.

— Слушам. Да предложа ли нещо за пиене на дамите преди това?

— Аз ще се погрижа — намеси се Лу и отведе Фийби.

— Ти какво би искала?

Добре, и алкохолът е начин да облекчи напрежението.

— Какво има?

Фийби се озова с пластмасова чаша изстудено шардоне в ръка и с толкова нови имена в главата, че се опита да ги подреди по азбучен ред, за да ги запомни.

— Не свързах Фийби, за която ни разказа Дънкан, с лейтенанта от отдела за борба с похитители. — Лу погледна към цветните лехи. — Съжалявам, че си пострадала преди няколко седмици.

— Вече съм добре.

— Определено изглеждаш добре. Роклята ти е страхотна. Дай да те представя на готвачите. Фийби Макнамара, това са деверът ми Закари и съпругът ми Финеас. Фийби е ченге, затова внимавайте как се държите.

— В момента не съм дежурна — побърза да ги успокои Фийби и вдигна чашата, за да прогони част от пушека, насочил се към очите й.

— Можеш ли да ми оправиш натрупаните глоби за превишена скорост? — поинтересува се Закари и Фин го сръга в ребрата.

— Не му обръщай внимание.

— Говоря сериозно. Тиша има две глоби от началото на годината. — Закари се ухили пленително на Фийби. — След като хапнеш от пилето, което ще приготвя, ще си поговорим за това. Ще си напълно запленена.

— Ти и пиле?

— Ти не можеш да свариш яйцето, от което се е родило това пиле, нали така, Лу? — вметна Фин.

— Адвокати, какво искаш? — обърна се Закари за съчувствие към Фийби.

— Значи ти си адвокатът с празния портфейл — досети се Фийби.

— Тази история ще те преследва до края на живота ти — засмя се Лу и шеговито се закани с пръст на съпруга си.

— Аз пък реших, че разказът разкрива вътрешното чувство за чест — защити го Фийби и си заслужи широката му усмивка.

— Харесва ми — обяви Фин. — Нека остане при нас, а ти — посочи съпругата си — можеш да се отдалечиш.

— Мамо — извика дотичалото момиченце с игриви плитки над ушите, — Хирой не иска да слезе от дървото. Накарай го да слезе.

— Ще слезе, когато е готов. Кажи „добър ден“ на гостенката ни, Ливи.

— Добър ден. Как сте?

— Много добре. А ти?

— Котката не иска да слезе от дървото.

— Обичат да са нависоко — обясни й Фийби.

— Защо?

— Така се чувстват по-висши от нас.

— Но Уили каза, че котката ще падне и ще си счупи врата.

— Стига, Ливи. Знаеш, че го е казал, за да те разстрои. — Лу дръпна закачливо дъщеря си за плитката. — Изчакай да сложат пилето на масата. Тогава котката ще слезе за нула време. Иди се измий, защото след малко ще ядем.

— Сигурна ли си, че горе му харесва? — попита момиченцето Фийби.

— Напълно. — Загледа се как Ливи се отдалечава тичешком. — На колко години е?

— Ще стане на седем през юни.

— И аз имам дъщеричка на седем.

— Момче! — изкънтя гласът на мама Бий в двора. — Ще бъде ли готово пилето по някое време днес?

— Ей сега, мамо — отговориха двамата мъже в хор и започнаха да трупат месото в чиния.

Имаше още картофена салата, грах, зеле, зрял боб, царевичен хляб и какво ли не. Скоро вече не беше в състояние да възстанови блюдата, нито да преброи колко чинии и купи й бяха подадени. Спорове — добронамерени, както и шеги и закачки, се разменяха през масата почти толкова често, колкото и храната. Разказваха се и семейни истории, като в някои участваше и Дънкан. Деца хленчеха или се оплакваха, предимно едно от друго. Бебета се подаваха от ръка в ръка като чиниите и купите.

Въобще не беше като нейното семейство, помисли си Фийби — малко на брой и почти при всяко хранене в къщата на Макнамара преобладаваха женските разговори. Горкият Картър, съжали го тя, винаги е малцинство.

При пикниците, които понякога си правеха на двора, никога не бе имало възрастен мъж, около когото всички да се суетят, докато задреме на стола, или момченца със сияещи очи, които да се дуелират с мамули царевица.

Фийби побъбри със Силия за децата й — имаше вече две и чакаше трето. Размениха си усмивки с Ливи, когато пъргавата котка се спусна от дървото, за да дойде при масата да се умилква за храна.

В един момент Дънкан и Фин заспориха разгорещено за баскетбол, при което размахваха вилици, за да придадат по-голяма тежест на аргументите си, и си разменяха обиди. Всеки обвиняваше другия в невежество, но никой не им обръщаше внимание.

Не са само приятели, даде си сметка Фийби, когато обидите станаха направо абсурдни, а братя. Независимо от средата, възпитанието, цвета на кожата, те бяха братя. Никой с никого не се кара така, ако не се чувства като роднина.

Присъстваше на неделно барбекю в семейството на Дънкан.

— Роднина ли си с госпожица Елизабет Макнамара, която живееше на Джоунс Стрийт?

Фийби се откъсна от мислите си и срещна погледа на Бий.

— Да. Беше братовчедка на баща ми. Познавахте ли я?

— Знам каква беше.

Тонът подсказа неодобрението на Бий към Бес Макнамара и Фийби се напрегна. Мнозина в Савана обичаха да обрисуват цялото й семейство все със същите неприветливи краски.

— Някога чистех у госпожа Тайдбар на същата улица — продължи Бий, — докато не се помина преди дванадесет години.

— Познавах госпожа Тайдбар само по име.

— Нищо чудно. Тя и госпожица Макнамара не си говореха.

— Да, помня, че имаше някаква свада. Нещо за състава на комитета по градинарство.

Разногласието беше възникнало, преди да заживеят при братовчедката Бес. С годините неприязънта се беше задълбочила и на никой, обитаващ къщата на братовчедката Бес, не му бе разрешено да говори с представител на семейство Тайдбар.

— А госпожица Тифани? Тя си имаше друга чистачка, но ме викаше, когато правеше събиране. Още ли е жива?

— Да. — Фийби се отпусна. Странната особнячка госпожица Тифани беше далеч по-безопасна територия. — И е колоритна както някога.

— Беше с четвъртия си съпруг, когато ходех при нея.

— След това се омъжи още веднъж, а сега мисля, че се оглежда за номер шести.

— Никога не смени името Тифани, независимо с колко мъже е заставала пред олтара, така ли?

— Това е името на втория й съпруг — обясни Фийби. — Не го промени въпреки многото си бракове. Каза, че й напомня за бляскавия магазин за бижута.

— Братовчедка ти, доколкото помня, не се разбираше особено и с госпожица Тифани — продължи Бий.

— Братовчедката Бес не се разбираше особено с никого. Беше… труден човек.

— Всеки от нас е това, което е. Виждах майка ти от време на време, когато бях при госпожа Тайдбар. Приличаш на нея.

— Отчасти. Дъщеря ми й прилича повече. Карли е одрала кожата на баба си.

— Значи е красиво момиче. Да предадеш на майка си поздрави от Бий Хектор.

— Непременно. Ще й бъде приятно и ще й е драго, че сте свързани с Дънкан. Тя много го харесва.

— И ние тук го харесваме. — Бий се наведе към нея, докато мъжете продължаваха да спорят. — Какво ще правиш с момчето?

— С Дънкан? — Дали от виното, дали от вторачения поглед на Бий, но Фийби изтърси първото, което й хрумна: — Все още решавам какво ще му позволя той да направи с мене.

Бий се засмя жизнерадостно, после потупа с пръст рамото на Фийби.

— Водил е и други хубави момичета тук.

— Не се учудвам.

— Но до днес никога не е водил някое, за да получи одобрението ми.

— О! — Фийби реши, че й трябва още една глътка вино. — Е, издържах ли изпита?

Бий се усмихна, след което тропна с ръце по масата и обяви:

— Ако искате пай и сладолед, масата трябва да се разчисти. — При последвалата суматоха тя се обърна отново към Фийби: — Защо не вземеш част от тези чинии и не ги отнесеш в кухнята?

И така, прецени Фийби, тя ставаше част от семейството.

 

 

Приключи вечерта, целувайки и прегръщайки Дънкан пред входната врата на дома си.

— Не мога да те поканя вътре — промърмори и усети как мозъкът й съвсем се размекна, когато той промени ъгъла на целувката. — Което — продължи тя задъхано — е просто евфемизъм, че не мога да те кача в стаята си, където и двамата да се съблечем.

— Кога? — Ръцете му трескаво обхождаха тялото й. — Къде?

— Не… знам. Не се правя на недостъпна. Ненавиждам тази дума, но майка ми, Карли… — Посочи къщата. — Всичко е много сложно.

— Ела на вечеря при мен.

Краката й съвсем омекнаха, когато ръката му се плъзна по гърба й. Вечеря при него? Това определено беше покана за секс.

Слава богу.

— Ти ли ще сготвиш?

— Не. Искам да остана жив. Ще поръчам да донесат пица.

— Много обичам пица.

— Кога?

— Утре не мога. Трябва… — Ще обмисли всичко внимателно, естествено. Ще бъде предпазлива. — Вторник. Вторник вечер. Ще дойда след работа. Стига да няма…

— … някой, готов да скочи от покрива, или похитител, който да държи заложници. Добре. Значи във вторник. С какво искаш пицата?

— Изненадай ме.

— Така и възнамерявам. Лека нощ, Фийби.

— Добре. Почакай. — Обви врата му с ръце и отново страстно го целуна, докато напиращото у нея желание не се превърна направо в болка. — Хайде, върви.

Веднага се вмъкна вътре, преди да направи нещо налудничаво, като например да го съблече, и замечтано се качи горе. Този мъж целува невероятно. Ако някога се е чувствала така зашеметена от мъж, то не помнеше кога, нито от кого.

Чу телевизора във всекидневната и смеха на Карли. Още беше рано да я сложи да спи, но искаше няколко мига да остане сама, за да се окопити и да не влезе при близките си с глуповатата усмивка, която не се съмняваше, че е изписана на лицето й.

Беше приятна вечер и тя отвори прозореца. Съвсем скоро всички прозорци и врати ще бъдат затворени плътно, за да не избяга хладът от климатика и за да се попречи на лепкавия летен задух на Савана да проникне.

Реши да си облече нощницата, преди да се присъедини към момичетата.

Беше по бельо, когато чу свирукането. Долетя отвън и накара кожата й да настръхне.

Мелодията. Същата мелодия, която подсвиркваше мъжът с фотоапарата.

Припомни си и мъжа, застанал сам на Ривър Стрийт. Не, не можеше да е същият. Озадачена, грабна робата и я навлече. Когато стигна до вратата към терасата обаче и я отвори, подсвиркването беше престанало.

Никой не се разхождаше по широкия тротоар на Джоунс Стрийт.