Нора Робъртс
Точно по пладне (12)

12.

Позвъняването дойде в седем и петдесет и осем. Хлапето беше умно; изключително умно. Не беше се паникьосало, не беше решило да се прави на герой. Беше използвало ума, а и краката си, за да се отдалечи от бунгалото в Гордънстон, да прескочи оградата на хубавия заден двор на тяхната къща, за да стигне до телефона. И да набере девет-едно-едно.

Съобщи имена, адреса, ситуацията. На път за източния край на Савана, Фийби прослуша отново записи на обаждането и си помисли, че момчето има данни да стане добър полицай.

 

 

„Държи всички седнали около кухненската маса. Господин Бринкър, имам предвид. Там са и госпожа Вринкър, Джеси, Аарон и дори бебето. Пени е в детското си столче. Човекът има пушка. Мисля, че дори са две. Джеси плаче. Господи, трябва да направите нещо!“

Тя разполагаше с допълнителна информация. Получаваше я, докато заедно със Сайкс пътуваха бързо към красивия квартал. Стюарт Бринкър, четиридесет и три годишен, доцент, баща на три деца — Джесика, на шестнадесет, Аарон, на дванадесет, и Пенелопа, на две. След осемнадесетгодишен брак наскоро се бе разделил със съпругата си Катерина, на тридесет и девет, преподавателка по рисуване.

Двадесет минути след позвъняването на девет-едно-едно Фийби мина през барикадата, очертаваща външния периметър на местопроизшествието. Отвъд заградената зона вече се тълпяха журналисти. Някои от репортерите подвикнаха към нея, но Фийби не им обърна внимание. Вместо това направи знак на един униформените да се приближи.

— Лейтенант Макнамара и детектив Сайкс, медиатори. Каква е ситуацията?

— Четирима заложници, от които трима са деца. Похитителят ги държи във всекидневната. — Посочи към малкото бяло бунгало с разцъфнали азалии в предния двор. — Завесите на всички прозорци са спуснати. Нямаме видимост към вътрешността. Похитителят разполага с две пушки. Засега не е стрелял. Първия пристигнал от нас разговаря с него от време на време. Чух, че се държи изключително възпитано, но на този етап не е особено общителен. Детето, което се е обадило, е там, с майка си.

Фийби хвърли поглед към кльощавия тийнейджър, седнал на земята и скрил глава в ръцете си. До него стоеше жена с восъчнобяло лице, прегърнала го здраво през раменете.

— Сайкс?

— Отивам при него.

Фийби се приближи към центъра за комуникации в края на вътрешния периметър, докато Сайкс крачеше към момчето.

— Лейтенант Макнамара, медиатор — пристави се тя.

Информацията потече бързо: хора от тактическия отдел бяха заобиколили къщата, близките съседи бяха евакуирани. Снайперисти се придвижваха да заемат удобни позиции.

— Не е особено разговорлив — уведоми я първият пристигнал. — Старая се да поддържам връзка с него. Говори уморено. Тъжен е, но не е гневен. Разделил се е със съпругата си. По нейно настояване, твърди той. Последния път, когато говорихме, преди да затвори, ми благодари, че съм се обадил.

— Добре. Стой наблизо. — Запозна се със записаното по случая в дневника, с информацията на таблото за ситуацията, после извади бележника си и вдигна телефона. — Хайде да се свържем отново с него.

Мъжът вдигна при третото позвъняване; тонът му бе страшно изтощен.

— Моля ви, налага ли се всичко това? Искам да прекарам известно време със семейството си. В тишина, необезпокояван.

— Господин Бринкър? Говорите с Фийби Макнамара. Медиатор съм към полицейския участък на Савана-Чатхам. Тук съм да ви помогна. Как сте всички вътре? Всички добре ли са?

— Да, добре сме. А сега, моля ви, оставете ни на мира.

— Господин Бринкър, разбирам желанието ви да сте със семейството си. Изглеждате ми като човек, който много ги обича.

— Естествено, че ги обичам. Обичам семейството си. Семействата трябва да са заедно.

— Искате семейството ви да е заедно, разбирам. Защо не ги изведете сега? Излезте всички заедно. Искам да оставите оръжието си, господин Бринкър, и да излезете със семейството си.

— Няма да го направя, съжалявам.

— Ще ми кажете ли защо?

— Това е моята къща. Само така можем да сме заедно. Внимателно обмислих всичко.

Значи го е планирал, а не е действал импулсивно, отбеляза тя в бележките си. Не е гневен, а тъжен.

— Струвате ми се доста уморен.

— Така е. Страшно съм уморен. Дадох всичко от себе си, но все не стигаше. Изтощително е да не можеш да направиш достатъчно.

— Несъмнено сте направили всичко възможно. Не смятате ли, че е трудно да вземате важни решения, когато сте уморен и разстроен? На мен ми изглеждате уморен и разстроен. Искам да ви помогна, господин Бринкър. Искам да ви помогна да разплетем, тази ситуация, за да вземете правилно решение за семейството си.

— Аз боядисах всекидневната. Кейт избра цвета. Не го харесах. Прекалено жълт ми се стори и се скарахме. Помниш ли, Кейт? Скарахме се за жълтата боя още в магазина и ти спечели. Затова боядисах. Ти се оказа права. Тук стана слънчево. Беше права.

„Всекидневна“, записа си Фийби и огради думата с кръг.

— Значи вие сте боядисали? Мен никак не ме бива да боядисвам. Никак не се справям. Вие и семейството ви отдавна ли живеете тук?

— От десет години. Чудесно място да се отглеждат деца. Така преценихме. Хубав квартал, добри училища. Нужна ни е по-голяма къща, но…

— Семейството ви явно се е разраснало. — Семейство, семейство, семейство, помисли си Фийби. Трябва да се съсредоточи върху семейството му. — Колко деца имате?

— Три. Имаме три деца. Пени се появи непредвидено. Не можехме да си позволим…

— Значи Пени е най-малката? На колко години е Пени?

— Тя е на две.

Фийби чу развълнуван детски глас да вика: „Татко!“.

— Това тя ли е? — Чу сподавеното изхлипване на Бринкър и продължи да говори. — Гласчето й е много сладко. И аз имам момиченце. Тя е на седем и се питам кога минаха годините. Обичам я повече от всичко на света. Но постоянно съм заета с грижите за нея. Сигурно и вие сте заети със семейството си.

— Направих всичко, което можех. Не знам защо не е достатъчно. Ако бях станал професор, щяхме да си позволим по-голяма къща.

— Май сте обезкуражен. Навярно ви е трудно. Имате и по-голяма дъщеря, нали? Джеси. И момче по средата. Аарон. Съпругата ви Кейт и вие положително се гордеете. Но същевременно трябва много да работите. Разбирам го. И са нужни много грижи.

— Трябваше ми професурата. Трябваше ми постът. Необходимо беше Кейт да ме разбере.

Използването на минало време и отчаянието бяха сигнали за опасност.

— Разкажете ми какво искате Кейт да разбере, господин Бринкър.

— Че не мога да направя повече от стореното, че не мога да съм повече от онова, което съм. Но се оказа недостатъчно. Аз съм съпругът, бащата. Трябва да намеря изход, та нещата да вървят, а те се разпадат, не стоят скрепени заедно.

— Нещо подобно е казал и поетът Йейтс, нали?

Тя затвори очи, молейки се да не е сбъркала.

Последва кратко мълчание.

— Да. Чели ли сте Йейтс?

— Малко. И мисля, че е вярно: нещата невинаги стоят скрепени заедно, поне така изглежда. Но също така съм убедена, че могат да бъдат изградени наново или да бъдат променени. Вие как смятате?

— След като се разпаднат, вече не е същото.

— Не е същото, но продължава да съществува.

— Семейството ми се разпадна.

— Но продължава да съществува, господин Бринкър, и долавям в тона ви колко много обичате всеки от тях. Не вярвам да искате да ги нараните. Или да им причините болка, като нараните себе си. Вие сте бащата.

— Не се справих добре с тази роля.

— Разбирам, че сте обезкуражен и тъжен. Но не сте готов да престанете да се опитвате. Вие и Кейт осемнадесет години сте заедно, а и тези красиви деца, които са плод на любовта ви. Няма да престанете да правите опити. Прекалено много ги обичате.

— Тя вече не ме иска. Няма никакъв смисъл. Създадохме всичко заедно и е логично заедно да свършим. Тук, в нашия дом, да си отидем и петимата.

„Логично е заедно да свършим“. Този път използването на сегашно време й подсказа, че стигат до преломна точка.

— По-добре да излезете и петимата, господин Бринкър. Децата ви са уплашени. Чувам ги да плачат. Вие и съпругата ви сте родители. Вие и съпругата ви носите отговорност да са в безопасност и добре.

— Вече не знам какво да предприема.

— Погледнете децата си, господин Бринкър. Погледнете съпругата си. Не вярвам да има нещо по-ценно за вас. Нали не желаете да ги нараните? Нещата могат да се оправят. Погледнете жълтите стени. Вие сте им осигурили слънчевата стая дори в момент, когато не сте били убеден, че ще даде резултат. Оставете оръжието сега, господин Бринкър. Оставете го и изведете семейството си. Казахте, че сте дали най-доброто от себе си. Аз ви вярвам. Както вярвам, че отново ще дадете най-доброто от себе си и ще оставите оръжието. Изведете съпругата си и децата.

— Какво ще стане? Представа нямам какво ще стане.

— Ще ви помогнем. На вас и на семейството ви. Ще излезете ли със семейството си сега? Така ще е най-правилно да постъпите.

— Не искам да отида в небитието без тях.

— Изобщо не е нужно да ходите в небитието. Ще оставите ли оръжието, ако обичате?

— Съжалявам. Толкова много съжалявам.

— Знам. Слушате ли ме, господин Бринкър?

— Да, да.

— Оставете оръжието. Оставете го и се отдалечете от пушките. Ще го направите ли?

— Да. Добре. Съжалявам.

Тя написа: „Ще излезе. Предаде се“. Подаде сигнал на хората от тактическия отдел.

— Всичко ще е наред. Оставихте ли оръжието?

— Да. Сложих пушките на полицата. Високо, за да не ги стигне Пени.

— Точно така трябваше да постъпите. Искам да се приближите към входната врата. Вие и семейството ви. Не се страхувайте. Никой няма да ви нарани. Искам да си държите ръцете вдигнати, та всички да видят, че сте постъпили правилно и сте оставили оръжието. Отвън ще има полицаи, но никой няма да ви нарани. Разбирате ли ме?

— Не мога да мисля.

— Всичко е наред. Ще изведете ли семейството си, ако обичате?

— Не мога… Как да си държа ръцете вдигнати и да говоря по телефона?

Фийби затвори очи и въздъхна.

— Няма проблем. Защо не подадете телефона на Кейт? И всички може да излезете заедно.

— Добре. Кейт, ще поемеш ли телефона?

— Господи! Господи! — заговори жената трескаво. — Излизаме. Той не е въоръжен. Моля ви, моля ви, не стреляйте! Не го наранявайте! Недейте!

— Никой няма да го нарани. Никой никого няма да нарани днес.

Онова, което порази Фийби, когато се появиха, беше, че малкото момиченце плачеше сърцераздирателно в ръцете на баща си.

 

 

В помещението, което превърна в своя работилница, той пиеше студен сладък чай с листа мента и наблюдаваше медийното отразяване на кризата в Гордънстон.

Надяваше се всички да умрат.

Не му пукаше за семейство Бринкър, те не означаваха нищо за него. Но ако хленчещият преподавател застреля семейството си, а после — себе си, за Фийби ще стане доста напечено.

Заради това си заслужаваше да гледа репортажа.

От друга страна, ако тя пострада, ще бъде лишен от възможността да й го върне, както е намислил.

Кучката сигурно ще се измъкне, дори да не се справи със случая, дори да прецака всичко и да не успее да спре идиота да простреля дебелобузото си бебе, чиято снимка показаха вече поне половин дузина пъти по телевизията.

Тя няма да понесе никаква отговорност, колкото и да е заслужено.

С чашата чай той седна на пейката пред работната маса. Докато приключваше със закуската, чу обаждането по уредбата, която беше настроил на честотата, използвана от полицията. Страшно се оживи. Мъж, жена и три деца. Кървавата баня, ако се състои, ще привлече голямо внимание.

Оказа се прав. Седнал на пейката в работилницата си, той гледаше, докато местната станция отразяваше случващото се на живо.

Видя как Фийби мина покрай камерите и не обърна внимание на журналистите с високомерния си важен вид.

Беше обмислял да я простреля в главата. Да, беше го обмислял, дори го беше сънувал. Така, както господин доцентът беше обмислял да застреля своето глупаво семейство.

Но щеше да е прекалено лесно, прекалено бързо. Бум! И всичко свършва.

Неговият план беше далеч по-добър.

Остави телевизора включен, докато работеше. Обикновено, когато беше тук, слушаше радио. Телевизията прекалено много го разсейваше, когато работи. Но реши днес да направи изключение.

Сви устни, когато репортерът обяви, че семейство Бринкър излизат невредими, защото задникът се беше предал без бой.

— Този път успя, така ли? — мърмореше си, докато завинтваше бурмичките. — Случаят се оказа лесен. Дори май не се изпоти. Добро семейство, добър квартал. Някакъв глупак зажаднял за внимание. Измъкна ги всички благополучно, така ли, Фийби?

Наложи се да спре, да остави инструментите, защото от яд и гняв ръцете му се разтрепериха. Искаше да запали цигара, направо копнееше. Но нали ги отказа? Беше въпрос на воля и на практичност.

Няма нужда от външни стимулатори. Не бива да им се доверява. Както не бива да се доверява на гнева си. Да запази хладнокръвие, напомни си той. И бистра глава. Когато настъпи моментът за разплатата, ще са му нужни и двете, както и силно и здраво тяло, защото има цел.

Затвори очи и се насили всичко у него да се забави, да влезе в нормите.

Нейният глас обаче го накара да отвори очи и да ги впие в екрана.

— Стюарт Бринкър се предаде доброволно. Съпругата му и децата им не са пострадали.

— Лейтенант Макнамара, как убедихте доцент Бринкър да се предаде на полицията?

— Слушах го.

Чашата полетя към екрана и го разби, преди да си даде сметка какво прави. Дъжд от стъкълца се посипа по лицето на Фийби, преди да изчезне.

Ще трябва да поработи по въпроса, помисли си той, ще се наложи да поработи върху самоконтрола си. Иначе няма да постигне замисленото. В никакъв случай. После се усмихна, като си представи, че струйките чай по лицето на Фийби, преди образът да изчезне, всъщност са ручейчета кръв.

Почувства се удовлетворен и успя да вдигне инструментите с вече нетрепереща ръка.

Продължи да работи върху часовниковия механизъм.

 

 

— Съумях да намеря ключа към случая. Понякога става така, друг път — не.

След работа Фийби и Лиз отидоха да изпият по чаша вино в „Суифтис“. Беше още рано и нямаше музика, затова седяха спокойно в ъглово сепаре.

— Как така?

Фийби понечи да отговори, но само поклати глава.

— Нека не си говорим за работа. Да си побъбрим за обувки или за други незначителни неща.

— Като например: „Да знаеш какви обувки си купих преди седмица. С висок ток и леопардова украса. Не знам защо го направих. Кога ще имам случай да нося такива обувки?“. Добре де, и дотам ще стигнем, но сега ми разкажи за случая. Знам какво става — уточни Лиз. — Говоря с жертви на изнасилване, с доста малтретирани деца. Някои случаи се врязват в ума ти повече от други. Или се разтоварваш от тях, или се загнездват в съзнанието ти.

— Децата… Стараех се да не мисля за тях като за деца, а като за заложници. Но…

— Все пак са деца.

— Да. И в този случай част от развръзката да го склоня да излезе. Той много ги обича. Ясно беше.

— Но възниква въпросът как можеш да държиш опряно дуло до някого, когото обичаш.

— Защото си съкрушен. Нещо у него беше пречупено. Не беше ядосан, в него не бушуваше гняв. Не беше отмъщение, нито наказание. Понякога, когато не става въпрос за отмъщение, импулсът минава по-бързо. Май това долових. Чух този мъж, застанал на ръба на бездната. Не вярваше, че има връщане назад, че заслужава да се върне назад и да опита отново.

— Но защо искаше да погуби и семейството си?

— Той е нищо без него. Те са важни за съществуването му и не е искал да умре без тях. Е… — Вдигна чашата с вино. — Наздраве. — Отпи и си пое дълбоко дъх. — Депресиран е повече от година, а нещата някак се изплъзват от ръцете му. И кариерата, и бракът са нестабилни. Съпругата иска по-голяма къща, порасналото момиче иска своя кола, не става професор. Все неща, с които човек се справя или за които се бори. Но той просто е потънал в тях и продължил да затъва. Жената е прекалено заета да се грижи за децата и къщата, а той почти няма сили да стане от леглото. На нея й писва и го изритва. Нещата около него рухват, а той не може да ги скрепи.

— Ти им даде възможност да опитат отново.

— Да, така е. И никой не умря. Ти си добър слушател.

— Част от работата и на двете ни е да слушаме. — Лиз чукна чашата на Фийби със своята. — И се налага да го правим добре.

— Винаги ли си искала да си ченге?

— Исках да стана рок звезда.

— Кой не е искал?

Лиз се засмя и продължи:

— В колежа дори свирих две години в състав.

— Наистина?

— Освен това бях лудо влюбена в китариста. Имахме планове. От онези, които кроиш на двадесет и с които доникъде няма да стигнеш. Грандиозни планове, които обмисляхме, когато не се чукахме като зайци.

— Да — съгласи се Фийби. — Колежанските години са едни от най-хубавите. И какво стана с господин китариста?

— Изостави ме. Не, не съм откровена. Той се оттегли, и то бързо, защото ме изнасилиха.

— Съжалявам.

— Стана на две преки от къщата, където живеехме. Непрекъснато купонясвахме. Знаеш как е.

— Да, знам.

— Прекосявах паркинг, когато ме нападнаха. Бяха двама и се смееха като луди. Здраво се бяха надрусали. Натикаха ме в пикап и се редуваха, докато третият шофираше. После го смениха, за да получи и той своя дял. Не знам колко пъти, защото след първото изреждане загубих съзнание. После ме изхвърлили на пътя. Прибра ме полицейска кола. Вървях, залитайки, с разкъсани дрехи, окървавена, в шок и истерична. Цялата програма. Ченгетата ме забелязали. — Отпи, за да смаже пресъхналото си гърло. — Хванаха ги. И тримата. На редицата за разпознаване посочих безпогрешно и тримата негодници. Беше едно от най-трудните неща, които съм правила: да стоя зад стъклото и да ги гледам. А господин китаристът не го понесе. Не можеше да ме погледне, да ме докосне, да бъде с мен. Умът му не го побирал, обясни ми. После вече не исках да съм рок звезда.

— На колко осъдиха негодниците?

— Още са вътре. — Лиз се усмихна за пръв път. — Глупаците пресекли границата и ме откарали в Южна Каролина. Изнасилили ме в два щата, в пикапа имаше наркотици. И тримата бяха с полицейски досиета, а двама от тях — пуснати под гаранция. Както и да е, зарязах състава и се насочих към бляскавия свят на правото и правораздаването.

— Музиката е загубила, но ние сме спечелили.

— Хайде стига сме говорили за работа. Разкажи ми за типа със страхотния задник. Двамата заедно ли сте?

— Има нещо помежду ни, но не съм сигурна какво. — Фийби подпря глава на ръката си и се замисли. — Загубила съм практика. Имам дете, работа, натъртвания от неуспешен брак. А той е толкова сладък.

— Забелязах. Как е със секса?

Фийби се засмя изненадано.

— Ти я караш съвсем направо, а?

— Здравословният секс е едно от големите забавления в живота. Казва ти го човек, който е виждал прекалено много от другия вид. Но ако не ти се споделя…

— Напротив. — Фийби отдавна не бе създавала приятелство с жена на своята възраст. Ето защо се наведе напред и сниши глас. — Онази нощ…

Описа в съкратен вариант посещението си в къщата ни Дънкан.

— Той се спря?! Точно да се награбите на верандата, което — позволи ми да вметна — е изключително възбуждащо, и се спря?!

— Още тридесет секунди и щеше да стане. — Фийби завъртя болното си рамо. — Ако не бях направила погрешно движение… Какво?

— Хем романтично, хем секси. Боже, малцина биха го спрели на този етап.

— Трябва ми разрешително от снаха ми, за да се впусна в това занимание. Тя е частна медицинска сестра.

— Ще ми го отстъпиш ли, когато му се наситиш? Знаеш ли какво, Фийби? Когато двамата се видите с допълнителните тридесет секунди, ще бъде страхотно.

— И аз така мисля. Слушай, трябва да си вървя. Детето ме чака, но следващия път ще ми разкажеш за твоя сексуален живот.

— Какъвто е в момента, мога да ти го разкажа, докато ядем пакетче фъстъци в стаята за отдих. Дано се окаже, че твоят сладур има необвързан приятел.

— Ще попитам.

— На разположение съм.

 

 

Фийби излезе от колата в момента, когато се появи Лорелай Тифани с глупавото си куче. Каишката му тази вечер беше захарнорозова, за да подхожда на сакото на господарката му.

— Здравейте, госпожице Тифани. Как сте с Максимилиан Дюфри?

— Тръгнали сме да се разходим в парка. — Госпожица Тифани вдигна обсипаните си с фалшиви диаманти очила, за да види по-добре Фийби. — Ти чак сега ли прибираш?

— Да. Днес малко закъснях.

— Виждам, че си прибрала колата си.

— Да, засега. Май скоро ще се наложи да й направя подобаващо погребение.

— Веднъж чичо ми Лукас заровил цял кадилак, едно с пътниците, в нива със соя в покрайнините Макон. Така поне разправят.

— Хммм… Звучи впечатляващо.

— Такъв си беше чичо Лукас. Не се страхуваше си изцапа ръцете. Днес те видях по телевизията.

— О? Имаше проблем в Гордънстон.

— Онзи, лудият, май беше готов да убие цялото семейство. Видях репортажа. Ако ще те дават по телевизията, скъпа, трябва да се обличаш по-добре. Ярките цветове са за предпочитане и не е зле да се гримираш. Нали не искаш да изглеждаш невзрачна?

Странното беше, че Фийби се чувстваше невзрачна докато стоеше на тротоара, а Максимилиан Дюфри пикаеше обилно върху дънера на дъба.

— Не, но пък не знаех, че ще ме дават по телевизията.

— Човек винаги трябва да е подготвен за неочакваното. — Госпожица Тифани размаха украсения си с пръстен показалец. — Запомни го, винаги носи гримове със себе си и всичко ще е наред. Ако се представиш както трябва по телевизията, може дори да си хванеш съпруг. Мъжете обичат издокараните жени, особено ако имат хубави гърди.

— Ще го имам предвид. Приятна разходка с Максимилиан Дюфри.

Докато Фийби бързаше към относителното спокойствие на дома си, чу възторжения глас на госпожица Тифани да поздравява някого.

— О, добър вечер и на вас!

Обърна глава и видя някакъв мъж. Той вдигна шапка, за да отвърне на поздрава. Беше препасал фотоапарати на гърдите си. Турист, помисли си Фийби, макар нещо у него да й се стори познато.

Понеже беше мъж, госпожица Тифани нямаше да пропусне възможността да пофлиртува.

Развеселена, Фийби изкачи стъпалата. Не забеляза как той вдигна фотоапарата и я щракна. Когато му хвърли последен поглед, мъжът бавно и небрежно се отдалечаваше. Чуваше го да си подсвирква — бавна и тъжна мелодия и някак позната, както и самият той.

Не можеше да обясни защо от мелодията я побиха тръпки.