Нора Робъртс
Точно по пладне (11)

11.

Дори след толкова години Дънкан се отегчаваше от съвещания; досаждаха му цялата делова атмосфера, предложенията, надлъгването и договарянето, неизменните кафета и дребни сладки и фразите „благодаря за отделеното време“. В добавка ги съпътстваха разпоредби и кратки заповеди към персонала.

Вероятно затова нямаше офис в буквалния смисъл на думата. Смяташе, че е изключено да избегне съвещанията, ако разполага с офис. Пък и офис означава назначаването на персонал, на който редовно да се поставят конкретни задачи. Ако ти си шефът, значи ти да разпределяш тези задачи и да изчиташ тонове доклади по задачите преди, по време и след изпълнението им. И неизменно да имаш допълнителни съвещания, свързани с тези задачи.

Порочен кръг.

Освен това офис означава бюра и даването на титли на хората. Кой всъщност измисля титлите? С какво един изпълнителен директор се различава от административен директор например? И дали да е вицепрезидент по маркетинг и продажби или по продажби и маркетинг?

Такива въпроси щяха да го държат буден по цяла нощ.

Финеас постоянно му опяваше да се снабди с офис, но засега Дънкан съумяваше успешно да се измъкне от подобен ангажимент.

Обичаше да се среща с хората в някой от баровете си или в ресторант; или — при крайна необходимост — в офиса на Фин, което по мнението на Дънкан бе среща по средата. Да се озове на място, по същество не изцяло негово, му осигуряваше по-голяма свобода, а и беше открил, че хората, с които се среща, се отпускат повече в бар на чаша бира, отколкото пред чаша минерална вода в заседателна зала.

Беше открил и друго: такива срещи бяха несравнимо по-интересни и определено се събираше повече информация. Така доста често с лекота получаваше желаното.

Верен на тази философия, той приключи срещата по време на закуска в кафене в центъра на града, после се отби в друго кафене и накрая отиде до престъпно занемарена къща във викторианската част на града.

При всичките срещи имаше усещането, че е постигнал повече, отколкото ако беше привикал съответните лица в задушен офис, където по неволя щеше да седи зад бюрото и да копнее да скочи от прозореца, както възнамеряваше да направи Самоубиеца Джо.

Зави по Джоунс Стрийт с надеждата да извади същия късмет при посещението, което смяташе да е последната му среща за деня.

Първоначално възнамеряваше да се отбие в друг час, когато е по-вероятно Фийби да си е вкъщи, но му се стори малко непочтено. Не възразяваше да стане и така, но имаше чувството, че у нея ще се събудят инстинктите й на ченге.

Паркира и пое по опасаната с растителност пътека пред къщата.

Искаше да я види, и то не само за „здрасти-наминах-да-видя-как-си“ посещение, към каквито се беше придържал през последните две седмици. Печели време, помисли си той развеселен, а дали пък с това не печели и вниманието й? Тя очевидно не знае какво да мисли за него, а това го устройваше напълно.

Понякога самият той не знаеше какво да мисли за себе си, което също го устройваше напълно.

Но едно знаеше със сигурност — че тя е преживяла голяма травма и сега полага всички усилия да я преодолее. Безсмислено е да я притиска да излязат на среща или да бърза да я вкара в леглото си в момент, когато е напълно разтърсена.

Дънкан имаше планове. Обичаше да крои планове почти толкова, колкото и да ги приспособява или променя, за да осъществи намисленото.

Имаше планове по отношение на Фийби.

Но в момента имаше планове от съвършено друго естество.

Преди да свие по алеята към къщата на Макнамара от другата страна на улицата, зърна жената със странното кученце. Днес животинчето беше с вратовръзка на червени и бели райета, точно като корделата на широкополата шапка на жената. Така, предположи той, тя акцентира върху ослепително белия си костюм и червените си гуменки.

Кученцето щастливо подуши пухкавия пудел, воден на златна каишка от изключително дебел цветнокож мъж в син костюм.

Мършавата жена и огромният мъж побъбриха под сянката на голям дъб, докато късокосместото кученце смело се опитваше да възкачи пудела.

Господи, помисли си Дънкан, колко обичаше Савана.

Звънна и докато чакаше, се полюбува на саксиите и кошниците с цветя по верандата. Ава, сети се той, притежава таланта да съживява градини. Дали би могъл да я уговори да…

— Здрасти — усмихна се приветливо на Еси, когато му отвори вратата. — Имаш ли време за нежелан гост?

— Не си нежелан, а аз винаги имам време за млади и привлекателни мъже.

По време на посещенията му бяха напреднали до разцелуване по бузите. И сега изпълни ритуала и усети ненатрапчивия аромат на парфюма й.

Какво ли е, запита се той, да се събуждаш всеки ден, да се обличаш и да се сресваш, макар да знаеш, че няма да прекрачиш прага на вратата.

— Откъде разбра, че пека курабийки? — попита тя и усмивката му стана още по-широка.

— Какви?

— С шоколадова глазура.

— Сериозно? Добре, че наминах, та да има кой да ги опита.

— Захващай се за работа тогава. Фийби ще се върне най-рано след два часа — добави тя, докато го въвеждаше. — Ава е по задачи и ще мине да вземе Карли от училище след репетицията. Нашата Карли играе една от лошите доведени сестри на Пепеляшка. Страшно й допада да е зла и да командва.

— Веднъж аз играх жаба. Не от онези, които се превръщат в принцове, а обикновена жаба. В даден момент трябваше да изквакам. Това беше звездният миг в живота ми.

Еси се разсмя и го поведе към кухненската маса.

— Обзалагам се, че майка ти страшно се е гордеела с теб.

Той не отговори нищо. Какво да каже? Вместо това подуши въздуха.

— Тук ухае като в рая.

— Току-що извадих една тава от фурната. Кафе или мляко предпочиташ с курабийките?

— Курабийки с мляко? Готов съм отново да изстрадам годините в училище, ако след това мога да се отбивам при теб за курабийки и мляко.

Доволна от думите му, тя поруменя.

— Умееш да омайваш. Е, какви ги върши днес?

— Предимно говорих с хора. Откровено казано, надявах се да приключа деня, като поговоря с теб. Огледах един имот. Във викторианската част на града е, недалеч от колежа по дизайн и изкуства.

— Така ли? — Тя почти не си спомняше откога не е излизала от къщата и се питаше дали ще съумее да сети къде се намира колежът. Всички улици, сгради и открити пространства тънеха в мъгла в съзнанието й. — Какъв имот?

— Голяма съборетина, ако трябва да съм откровен. Кито викторианска дама, изпаднала в крайна нужда. Но под разрухата се вижда елегантността на сградата. — Взе курабийка и отхапа, наслаждавайки се на чувственото удоволствие. — Господи, омъжи се за мен.

Този път тя не се усмихна, а направо прихна.

— Ако една жена ще те спечели с курабийка, защо ли пекарните в Джорджия не работят извънредно. — Пресегна се и също взе курабийка. Очите й заблестяха.

— Боже, наистина са станали чудесни.

— Ако падна на колене да те помоля, ще ми дадеш ли няколко да отнеса вкъщи? Не бих могъл вече да хапна купешка.

— Мисля, че ще мога да заделя няколко.

Отиде до фурната да извади поредната тава и пъхна вътре следващата.

— Загубих си мисълта, защото изпаднах в курабийкена нирвана.

— Хм… Значи си замислил да купиш имота й да го постегнеш.

Той поля топлата курабийка с мляко и реши, че това е раят на земята.

— Отчасти зависи от теб — обяви.

Веждите й се бяха стрелнали нагоре от изненада, когато се извърна от фурната.

— От мен?

— Да, обмислям дали да го купя и да го постегна. Искам да го превърна в магазин. Чакай… — Пъхна последното парче от курабийката в устата си. — Знам какво мислиш.

— Не е възможно. Прекалено съм объркана да мисля каквото и да било.

— Добре. Човек би си казал, че в Савана вече има поне милион магазини. Така е и в това няма съмнение. Но хората обожават да пазаруват. И в това няма съмнение, нали?

— Да, така е… Самата аз с часове кръстосвам из магазините по интернет.

— Видя ли? — Взе си още една курабийка. — Затова си мисля, че като е в такава близост с колежа по изкуства, защо да не въведем и занаяти? — Вдигна ръка, за да й попречи да възрази. — Има вече прекалено много магазини с изящни неща, знам.

— Ами така е.

— Признавам, че хрумването не е новаторско. Но ако го превърна в бутик? Да се предлагат бутикови стоки?

Тя поклати глава и се засмя.

— Дънкан, ако ме използваш за слушател, за да дадеш гласност на идеята си, признавам, че съм поласкана. Но нищо не разбирам от недвижими имоти, от местонахождението им и от бутици. Аз не си подавам носа навън.

— Но имаш отношение към красивите неща и умееш да ги създаваш. — Добре, ще изяде и трета курабийка, пък ако ще да му прилошее. — Ти наистина създаваш красота, така че защо да не я продаваме.

— За плетивата ми ли говориш? — Махна пренебрежително с ръка. — Това е хоби, от което от време на време ми падат пари. То е случайно занимание.

— Добре, но защо да не се възползвам от него? Хрумна ми идея. На теб не ти ли хрумват? Постоянно съм пълен с идеи, но не знам какво да правя с повечето от тях. Този път обаче съм наясно. И ми се ще да я осъществя.

— Виждам.

— Идеята ми е да покажа какво могат да сътворят жителите на Савана. Изделия, които се правят единствено тук. Единствено — повтори той и присви очи. — Създадени от жителите на Савана изделия, които се продават в превърната в магазин привлекателна двуетажна къща с чудесна веранда. Познавам един човек, който прави страхотни мебели, а също жена, която върши чудеса с кованото желязо. Бихме могли… Прекалено много ли бързам? — попита той, установявайки, че Еси само го зяпа.

— И искаш част от плетивата ми за бъдещия си магазин?

— Еси, ще ги изнеса с чували, с камиони, ако се налага. Искам плетивата ти пръснати из цялата къща. Как се наричат? Мильо ли? Да са по шкафовете, по масичките, върху диваните. Нали каза, че плетеш и кувертюри? Правиш ли покривки и други неща, като жилетки, пуловери, шалчета?

— Да, но…

— Видя ли? Ще нагласим стаите все едно е обитаема къща. Ще има спални, трапезария, гостни. Там ще излагаме твоите произведения. Да, ще се продават, но ще са и постоянна част от интериора. Ще има бебешки дрешки в детската стая, шалове и пуловери в гардеробите. Ако искаш, ще продължаваш да продаваш по интернет, но защо да не разширим пазара?

— Главата ми се замая. Как си мислиш, че ще смогна да направя всичко това?

— Ти и без това го правиш. Просто ще продължиш в този дух, само ще ти се спести подреждането в кутии и опаковането. — Хвана я за ръка и я подкани: — Ела с мен за секунда.

Отведе я в трапезарията.

— Това как се нарича?

Тя се загледа в дългия тишлайфер в пастелни тонове, който беше изработила за масата в трапезарията.

— Тишлайфер — отвърна тя.

— Добре. Ако направиш втори и искаш да го продадеш, колко пари ще му искаш?

— Ами…

Започна да пресмята. Веднъж направи такъв за клиентка, а после няколко по-къси. Пресметна цената, доколкото успя без калкулатор и я обяви.

Дънкан кимна и сам се впусна в няколко бързи изчисления.

— Мога да ти предложа петнадесет процента повече и пак ще имам прилична печалба.

Първоначално тя пребледня, а после поруменя.

— Петнадесет процента повече? — Грабна края на тишлайфера. — Искаш ли го веднага? Ще ти го опаковам за нула време.

Той се ухили.

— Този го задръж, но започни да мислиш за следващите, които ще изплетеш. Както и всичко останало, което ти се прави. Трябва ми известно време да задвижа нещата, но ти гарантирам, че ще сме отворени за коледното пазаруване. — Протегна ръка. — Ставаме ли партньори?

 

 

Дънкан прецени, че денят му наистина е минал успешно, след като към седем часа, независимо от преживяното преди това, на верандата има пица и бира.

Беше запалил свещи и за да прогони буболечките, и за да има малко светлина. Босите му крака бяха вдигнати на тапицирания плетен стол. Беше включил телевизора във всекидневната и, ако се обърнеше, можеше да погледа баскетболния мач или просто да слуша коментатора в мекия здрач.

Насити се на хора през деня. Колкото да беше контактен, държеше на времето, когато е сам. Обичаше да слуша звуците от играта, но още повече обичаше да слуша звуците на нощта.

Тихото пробягване на ветреца през дърветата, жуженето на насекомите, песните на щурците — всичко му носеше наслада. Верандата беше чудесно място, а вечерта — най-доброто време да обмисли нещата; или да се откаже от тях.

Изкушаваше се да заседне в кухнята на Еси, докато Фийби се върне от работа. Защо не го направи? Прецени, че ако се навърта прекалено често или се застоява прекалено дълго, ще се превърне или в постоянно присъствие, или в дразнител. Но пък не се съмняваше, че отчасти е заинтригувал въпросната жена.

Всеки път, щом я зърнеше, го обземаше желание да я награби. Като знаеше какво е преживяла, едва ли бе в най-добрата си форма сега.

Изяде парче пица и се замисли дали да не изяде и второ. В този момент чу шум от кола. Веждите му се стрелнаха нагоре, осъзнавайки, че тя не минава по пътя, а се насочва към къщата му.

Автомобилът му беше непознат, но познаваше жената, която слезе от него. А това, мина му през ума, е още по-добър начин да приключи деня, вместо само с пица и бира.

— Здрасти, Фийби.

— Дънкан, здравей. — Тя отметна косата си назад, докато се качваше на верандата. — Бях стигнала до моста, когато ми хрумна, че може да не си вкъщи, но беше прекалено късно да се върна и ето че те заварих.

— Доста често съм вкъщи. Все пак тук живея.

— Да, спомена го.

— Искаш ли пица? Или бира?

— Не. Благодаря.

Официалният й тон отново накара веждите му да стрелнат нагоре.

— А стол?

— Добре съм и така. Искам да разбера какво правиш с майка ми.

— Предложих й да се омъжи за мен, но тя ми отговори уклончиво. Не допускам да ме е взела на сериозно, затова се утеших с курабийките.

— Питам се колко на сериозно я приемаш, а и себе си.

— Защо не ми кажеш кое те е ядосало и да продължим оттам?

— Не съм ядосана, а загрижена.

Глупости, помисли си той. Знаеше кога на верандата му стои ядосана жена, готова да го изяде.

— За какво?

— Майка ми прелива от възбуда относно бизнеса, който си я уговорил да поеме.

— А ти не искаш да се вълнува ли?

— Не искам да се разочарова, да се излъже или да бъде наранена.

Тонът й беше така леден, както и бирата, която отказа.

— И смяташ, че това ще последва от проекта, който обсъдихме. Той, между другото, доколкото си спомням, няма нищо общо с теб.

— Всичко свързано с майка ми има общо с мен. Не можеш да й разправяш за някакъв магазин, който възнамеряваш да отвориш в къща, която предстои да купиш, и как тя ще има дейно участие в него. Твоя работа е как си въртиш бизнеса, но…

— Много благодаря.

— … но — продължи Фийби все така настървено — сега тя не е на себе си, крои планове, рисува мостри, обяснява как ще ми помага с разходите. Какво ще стане с всичко това, ако се откажеш или нещата не потръгнат, или просто намериш с какво друго да си играеш?

— Защо да се отказвам?

— Не си ли ти човекът, който е купил спортен бар, а после го е продал?

— Продадох част от него — поправи я той.

— А след това — пъб. И не знам още какво. — Което беше най-същественото. Тя не знаеше нищо, а той отвеждаше майка й в чужда за нея територия. — Скачаш от едно на друго и това вероятно те устройва, Дънкан. По никак не е добре за майка ми. Тя не скача от проект на проект.

— Дай да видя дали правилно те разбирам. Според теб съм безотговорен и на мен не може да се разчита, така ли?

— Не, не. — Въздъхна и усети как гневът й се притъпява и се превръща в загриженост. — Ти си непринуден, Дънкан, и това е част от чара ти. Можеш да си позволиш да си непринуден, и то не само заради парите. Никой не зависи от теб и затова постъпваш както ти се иска, захващаш се с каквото ти хрумне.

— Това непринуденост ли е, или нехайство според теб?

— Казах, че те намирам за непринуден. Не мисля, че си нехаен. Но майка ми е крехка и…

— Майка ти е възхитителна. Знаеш ли, веднъж й казах, че не бива да е толкова строга спрямо себе си, но всъщност ти не бива да я следиш така строго. Да не мислиш, че като не излиза от къщата, не е възхитителна?

— Не, разбира се. Не! — Понеже разговорът излизаше от контрола й, Фийби прекара ръце през косата си в опит да се съсредоточи. — Но е била наранена, притискана и избутвана в ъгъла много пъти.

— Няма да направя никое от тези неща с Еси.

— Няма да го направиш нарочно, знам. Не това исках да кажа. Но ако поради някаква причина не купиш къщата, тогава тя…

— Днес я купих.

Това я накара да млъкне. Малко укроти възбудата й, констатира Дънкан. Мълчаливо взе бирата си и отпи като продължаваше да я наблюдава.

— Добре, купил си къщата. А ако се окаже, че не си струва да я оправиш? Или решиш…

— Господи! Ами ако вътрешни гласове ми кажат да си сложа вълшебни криле и да отлетя за Куба? Продължавай да изброяваш, до следващия вторник, ако щеш. Няма никакво значение. Завършвам онова, с което съм се заловил. Не съм глупак.

— Не си, разбира се. Нито съм го казала, нито съм си го помислила. — Но някой му го беше казвал; някой, на когото държи. — Просто това изскочи изневиделица, а майка ми му придава огромно значение. Опитвам се да предвидя опасностите и да проумея защо я въвличаш в подобно начинание. Не разбирам какво правиш. Не разбирам какво искаш. Какво искаш от нея, от мен?

— Навържи последните две неща — промърмори той и се изправи. — Явно искам нещо от теб и затова използвам нея. Хайде да си поговорим първо за това. Настояваш ли да знаеш какво искам от теб?

— Да. Нека започнем оттам.

Той я взе в прегръдките си, преди да изрече последната дума. Подходящият момент да върви по дяволите. Беше прекалено ядосан да се съобразява с каквото и да било. Впи устни в нейните, за да й покаже каква иска, и то с яд, който рядко допускаше да го завладее.

Копнежът му за нея взе връх над гнева, докато я целуваше страстно.

Гърбът й се опря в колоната на верандата, а ръцете й бяха притиснати между неговото и нейното тяло.

Всичките й мускули трепереха, но не от протест, не от страх. Имаше разлика между страх и тръпка, както тя усети сега.

Когато я пусна, очите му блестяха.

— Разбра ли? — настойчиво попита той. — Тази точка изяснихме ли я?

— Да.

— Тогава…

Беше неин ред. Ръцете й бяха свободни; обгърна го през врата и доближи устните му до своите. Щеше да се впие в него, ако болното й рамо позволяваше. Когато той отново я притисна към колоната, тя леко го ухапа по устната и прилепи бедра към неговите.

Остави насладата да я завладее след месеци, прекарани в сексуално въздържание. Усещането за ръцете му върху гърдите й, за повея на вечерния бриз, когато сръчните му пръсти се плъзнаха под блузата и разкопчаха сутиена, великолепното усещане, размиващо се по тялото й, я караше да мърка като доволна котка…

Подмокри се от желание, докато се подчиняваше на устните и ръцете му, и трепереше, докато той се справяше с копчето на талията.

Застанала точно тук, тя искаше да бъде обладана без мисъл, без грижа, без задръжки. Отчаяно се вкопчи в него, но рязката болка в рамото я накара да извика.

Той отскочи назад все едно го е ударила.

— Господи, Господи…

— Всичко е наред. Направих непресметнато движение. Недей…

Но той само вдигна ръка и се обърна. Закрачи напред-назад, после спря и отпи от топлата вече бира.

— Боли те. Все още те боли. Господи.

Остави бирата и разтри лицето си с ръце.

— Не е толкова болезнено, наистина.

— Все още си наранена. Няма да те притискам към колоната, за да те обладая като… Добре, добре, трябва ми още минута. — Отново закрачи напред-назад. Ядоса ме — призна той. — Това не ме извинява, разбира се, и сега трябва да се съвзема.

— Не е нужно да се извиняваш, защото очевидно и двамата се поувлякохме.

— Не ме оправдава. Както и да е… Това очевидно отговаря на въпроса, който се мъча да се сетя какъв беше, защото цялата кръв се е оттеглила от главата ми. Вторият беше…

Обърна се да я погледне и зяпна.

Тя стоеше облегната на колоната, с разкопчана блуза, разрошена коса и поруменели бузи.

— Ау! Сериозно. Почакай — помоли той, когато Фийби погледна надолу и започна да се закопчава. — Изчакай още минута. Или две. След като не ми е позволено да те докосвам, нека поне да те гледам. Наистина имаш страхотно тяло. Всичко е… точно както трябва. А начинът, по който стоиш там, светлината… Да, май е по-добре се закопчееш. Иначе не гарантирам какво ще последва.

— Ти си странен човек, Дънкан.

— И друг път съм го чувал. Желая те и това ме държи буден нощем. Нямам нещо против, макар да обичам да спя. Но някои неща направо ми докарват безсъние. Едно от тях си ти.

— Май е редно да ти благодаря.

— Но да се върнем към останалите въпроси. Разбрахме се, че не използвам Еси, за да се домогна до теб, нали? И знаеш ли още какво? Редно е да имаш по-високо мнение за нея. Както и за мен, а и за себе си.

— Прав си. Напълно си прав, а аз сгреших. Мразя, когато греша. Оправданието ми е, че я обичам прекалено много.

— Долавям го. Ти си късметлийка, че имаш такава майка.

Фийби прокара ръка през косата си. Казваше го напълно искрено, даде си сметка тя. Добре разбираше майка й и осъзнаваше колко прекрасна жена е.

— Знам. Хора, много хора, смятат, че тя е бреме. Ти не възприемаш нещата така. Съжалявам за поведението си.

— Сега вече искаш ли бирата, която ти предложих.

Тя се засмя.

— По-добре да не пия, защото шофирам. Дънкан, не ме разбирай погрешно. Видях заведенията ти. Бил си барман. Бих те разбрала и ако купиш компания за таксита или нещо подобно. Може дори да си го направил, но аз не знам. Представа нямам с какво се занимаваш и определено не знам дали ще се справиш с магазин, където ще се продават занаятчийски произведения.

— Предстои да разберем, а и няма да го ръководя аз. Имам предвид човек, който да го прави. Сигурно си мислиш: „Ха, той определено може да си позволи да загуби двеста-триста хиляди долара“.

— Не. Всъщност си мисля, че ще намериш начин да го превърнеш в печелившо начинание. Мисля си и за това, че се върнах вкъщи и се изплаших, когато видях майка си щастлива.

— Била е щастлива и когато е започнала връзката й с Рубен.

Сега беше ред на Фийби да притисне слепоочията си с ръце.

— Явно не съм обмислила всичко, преди да нахълтам тук, за да те нападна.

— Импулсивна си, ако трябва да съм откровен.

— Очевидно така действам понякога. Сега, като разбрах как стоят нещата, или по-точно, след като ти ми обясни, майка ми ще има възможност да се впусне в нещо вълнуващо.

— Нямаше да й направя предложението, ако не съм убеден, че ще продам всичко, което сътвори.

— И сама щях да стигна до този извод, ако се бях замислила, вместо да дохвърча тук да се разправям. Но не съжалявам, защото пък усетих ръцете ти върху гърдите си.

Той се усмихна бавно.

— След колко време смяташ, че ще се възстановиш напълно?

Тя протегна здравата си ръка, за да го погали по косата. Харесваше й как винаги изглежда разчорлена, все едно току-що е карал бързо лъскавата си кола.

— Ще поискам бележка от частната си медицинска сестра да ми разреши физическо натоварване.

— Устройва ме. Междувременно ще излезеш ли с мен в неделя? Ще отидем на барбекю при приятели. Така ще имаме възможност да се опознаем, да се смесим с други хора, преди да се отдадем на див, необуздан секс.

— Добре, защо не?

— Ще те взема в два.

— Става. Трябва да вървя. — Надигна се на пръсти и го целуна нежно и бавно по двете бузи. — Надявам се да не мигнеш цяла нощ.

Той я наблюдаваше, докато се отдалечава. Видя убийствената усмивка, която му хвърли през рамо, и прецени, че му престои поредната безсънна нощ.

Колата й се отдалечи, а той отново седна и вдигна крака на тапицирания плетен стол. Въпреки че ядеше студена пица и пиеше топла бира, реши, че е преживял дяволски интересен ден.