Нора Робъртс
Точно по пладне (10)

10.

— Искам да присъствам. Трябва да присъствам.

Дейв се облегна назад и внимателно се вгледа в лицето на Фийби.

— Първо, не е желателно да се намесвам. Случаят е поверен на Лиз Алберта. Ти си жертвата. Ако не го помниш, ще ти донеса огледало.

Тя съзнаваше как изглежда. След изминалите два дни някои от натъртванията от морави вече ставаха жълтеникави или синкави. Челюстта й беше в цветовете на разгневено море. Слава на Бога, че най-лошото бе благоприлично скрито под дрехите.

— Тогава да кажем, че на жертвата й е нужно. Искам да седя в стаята, за да гледам Арнолд Мийкс в очите, и той да разбере, че не ме срах от него.

— Наистина ли не те е страх?

— Трябва да му го покажа, а и да се убедя, че не ме е страх. Ти и аз знаем какъв е механизмът на патологията, какво става с човек, задържан против волята му или заплашван, дори наранен в ситуация, извън контрола му.

— Това не е като да идентифицираш нападател, поставен в полицейска редица за разпознаване, Фийби. Или да се изправиш срещу него в съда.

— Нужно ми е, за да свикна. Майка ми се изправи пред Рубен в съда. Застана на скамейката и свидетелства срещу него, а той се намираше на метри от нея. За нея това беше не по-малко ужасяващо, отколкото докато стояхме затворени с него в къщата часове наред. Справи се, но все още се чувства като в капан.

По лицето му се изписа разбиране и безкрайна привързаност.

— Но ти не си майка си — възрази той.

— Не, но… — Фийби притисна с юмрук сърцето си. — Изпитвам нейния страх, а не желая той да се насади у мен. Как ще върша работата си, ако се загнезди у мен? Затова на тази жертва й е нужно това, за което те моля.

— Ще наблюдаваш зад затъмненото стъкло — неуверено започна Дънкан, но съзнаваше, че е на път да се предаде.

— Не е достатъчно — поклати глава тя. — Искам да застана лице в лице с него и този път знам, че не той ще контролира ситуацията. А има и начин да помогне на Лиз да изтръгне признание от него. Присъствах на случилото се. Аз съм жертва, свидетел и полицейски офицер. Това ме прави тройна заплаха.

— Обясних ти, че не е желателно да се намесвам. Детектив Алберта, нейният капитан и прокурорът трябва да решат. Прокурорът — продължи Дейв, без да й даде възможност да се обади, — с когото бащата на Арни ходи за риба.

— С когото и да ходи за риба, Парнел винаги ми е правил впечатление на солиден професионалист. Наистина ли допускаш, че ще си затвори очите за нападение над полицейски офицер само защото дружи с бащата на заподозрения?

— В Савана е важно кой кого познава, Фийби. Така всъщност е навсякъде. Но съм съгласен — Парнел е солиден. Мийкс ще бъде с профсъюзния си представител, ще доведе и адвоката си. Ани Утс също си е наела адвокат.

— Това е още по-голямо основание да подкрепя Лиз… детектив Алберта. На нея не й пука с кого бащата на Арни дави червеи. Ще ти кажа и още нещо: когато се изправи пред две жени, които го разпитват, ще се почувства по-притиснат. — Сега вече Фийби закрачи напред-назад из кабинета, защото предусещаше и почти виждаше какво ще стане. — О, на Арни това никак няма да му хареса. Ще допусне грешка. Ще остави да го води егото му, особено ако аз присъствам. Разбирам, че не желаеш да се намесваш, капитане, но поне можеш да се обадиш на капитана на детектив Алберта или на нейния лейтенант и да помолиш и аз да присъствам.

— Добре, ще звънна, но не обещавам нищо.

— Всеки талантлив медиатор е предпазлив при даване на обещания. — Докосна го по рамото. — За мен е достатъчно да звъннеш. Благодаря.

— Дори да присъстваш на разпита, не съм сигурен, че ти правя услуга. Семейството ти как приема случилото се?

— Потресени са. Мама… Знаеш как стоят нещата.

— Да. Ако намина, ще помогна ли, или ще засиля притесненията й?

— Мама винаги се чувства по-добре след твое гостуване. Това важи за всички ни. Защо не дойдеш на вечеря в неделя?

— А ще има ли карамелизирана шунка?

— Може да се уреди.

— Фийби… — Той си прочисти гърлото. — Искам да знаеш колко дълбоко съжалявам за всички клюки в отдела относно нашата несъществуваща връзка.

— И дето ти правя свирки в кабинета?

— Господи! — Поруменя до ушите, както ставаше, когато е дълбоко смутен. — Достатъчно стар съм да ти бъда баща.

— Никой от нас не отговаря за злостните клюки, плод на дребнави и извратени мозъци.

Дейв взе химикалка и притеснено я щракна няколко пъти.

— Неволно те изложих на подобно отношение, когато те поканих да поемеш отдела.

— Ти ми предостави възможност, която сграбчих с две ръце: да върша работата, в която много ме бива. Справям ли се със задачите си?

— Знаеш, че отлично.

— Значи няма за какво да се терзаеш.

— Мийкс Младши, а и Старши може да не се спрат дотук, а да се обърнат към по-висши инстанции.

— Но и двамата ще им се опълчим, ако се стигне дотам. Не се притеснявай.

Той обаче се притесняваше. Дори докато вдигаше телефона, за да проведе разговора, за който тя го помоли, се притесняваше.

 

 

Фийби остана за малко сама зад затъмненото стъкло, за да изучи внимателно Арни Мийкс. Придава си нехаен вид, прецени тя. Нехаен, но същевременно самоуверен. Нахаканата поза на човек, убеден, че каквото и да е направил, няма да му търсят отговорност!

Съзнава, че го наблюдават или че може да бъде наблюдаван по всяко време, но явно никак не му пука, заключи Фийби.

Сети се как я опипа с ръце, как навря пръсти в най-интимните й части, и стомахът й се сви.

А на нея й пука, и то — много.

— Лейтенант — повика я появилата се току-що Лиз, придружаваше я висока, слаба като тръстика брюнетка. — Помощник-прокурор Моника Уит, лейтенант Фийби Макнамара.

— Лейтенант — подаде Моника ръка на Фийби, — как се чувствате?

— По-добре, благодаря. Вие, предполагам, ще бъдете прокурор по делото.

— Ако се образува такова. Разполагаме с показанията на Ани Утс и разпечатка от телефона й, която показва изходящ разговор в девет и петдесет и осем. Не можем да го свържем с Арнолд Мийкс. Обаждането е било до мобилен телефон, захвърлен след това. Не разполагаме с никакви доказателства, свързващи Мийкс с нападението.

— Разполагате с мотив, с възможност, с информация за постоянното му неподчинение и заплашително поведение.

— Шефът ми иска повече, за да обвини полицейски офицер за нападение, побой и сексуално малтретиране на негова колежка — също офицер. Дайте ми повече данни и ще го подведа под отговорност.

Влязоха двама мъже. Фийби разпозна лейтенанта на Лиз и кимна за поздрав. Благодарение на силната семейна прилика с лекота определи, че другият е бащата на Арни Мийкс.

Беше по-едър от сина си в гърдите, с по-решителна брадичка и по-проницателен поглед, но човек не би се усъмнил в родствената връзка. Както не можеше да не забележи гнева му, породен от нанесената обида, въпреки привидно овладяното поведение.

— Лейтенант Антъни и сержант Мийкс също ще присъстват.

— Да започваме — подкани Лиз.

Насочи се към вратата, Фийби я последва.

— Когато момчето ми бъде оневинено — подхвърли сержант Мийкс, препречвайки й пътя, — и бъде възстановен на работа, няма да ви се размине, лейтенант Макнамара.

— Сержант, тук сте с мое разрешение — обади се Антъни, слагайки ръка на рамото му. — Не злоупотребявайте с благоразположението ми.

Фийби мина край него и влезе в стаята за разпити.

— Крушата не пада по-далеч от дървото — промърмори тя.

— Престани — посъветва я Лиз. — Оттук нататък аз поемам ръководната роля.

— И досега беше така.

— Просто приятелско напомняне.

Отвори вратата и влезе.

Той дори не погледна Лиз, щом забеляза Фийби. Очите му се насочиха право към нея и я пронизаха.

— Момчета — усмихна се Лиз приветливо на тримата седнали до масата. Нагласи магнетофона, записа предварителните данни и запозна Арни с правата му. — Ясно ли е всичко, офицер Мийкс?

— Самият аз съм рецитирал правилата „Миранда“ достатъчно пъти, за да ми е ясно.

— Това като „да“ ли да го приема?

— Да, разбирам си правата. Не е ли по-добре да сте в леглото с торбичка лед и обезболяващи? — попита той Фийби.

— Арни.

След тихото предупреждение на адвоката си Арни сви безразлично рамене.

— Изненадана съм от загрижеността ти, Арни — подхвана Лиз. — Доколкото съм чувала, не си най-големият поклонник на лейтенант Макнамара.

— Не смятам, че е кой знае колко добро ченге, защото предимно само говори.

— Да запазим определението ти „кой знае колко добро ченге“ за по-късно, ако нямаш нищо против. — Лиз се държеше спокойно и уверено, а приветливата усмивка не слизаше от лицето й. — Вие двамата, имам предвид теб и лейтенант Макнамара, напоследък сте имали някои спречквания, така ли е?

— Клиентът ми прави уговорката, че той и лейтенант Макнамара имат противоположни виждания и професионален подход. Това обаче едва ли е достатъчен мотив за физическо нападение. Липсата на доказателства…

— В момента разговаряме — прекъсна го Лиз. — Излагаме фактите. Арни, не харесваш особено лейтенант Макнамара — така ли да формулираме нещата?

Арни не откъсваше пренебрежителния си поглед от Фийби.

— Да, точно така може да се определи.

— Имало ли е случай да си нарекъл лейтенант Макнамара кучка?

— Казвам на хората каквото мисля за тях.

— Значи тя е кучка? — Лиз кимна, а Арни сви рамене. — И не намираш нищо нередно да наречеш висшестоящ офицер кучка? Не виждаш нищо лошо да я заплашваш, когато тя ти налага дисциплинарно наказание?

— Разполагате само с думата на лейтенант Макнамара за подобна заплаха — обади се адвокатът.

— С нея и с… — Лиз разлисти папката с документацията, и с показанията на двама детективи, забелязали вашия клиент в кабинета на лейтенанта, където се е държал заплашително по тяхно мнение.

— Мнението не е доказателство.

— Арни, помниш ли защо беше в кабинета на лейтенант Макнамара миналия вторник?

— Естествено. Тя се чудеше как да се измъкне, след като прецака случай с отвличане на хора, и затова ме отстрани от работа.

— Нима? — Лиз обърна широко отворените си очи към Фийби. — Божичко, ако случаят е бил такъв, кой ще те обвини, че си я нарекъл кучка? Я да видим някои показания и доклади относно случая с отвличането, където ти си пристигнал пръв. Хммм…

Първият пристигнал — ПП — не се е обадил за подкрепление. ПП не е започнал да води записки… А, ето още нещо хубаво: ПП е заплашвал похитителя. Това също ми допада: офицер Мийкс е забавил и е попречил на лейтенант Макнамара да осъществя контакт с похитителя.

Арни се люлееше на стола.

— Тя може да пише каквото си иска — рече той. Това не значи, че е било така.

— Всичко, което прочетох, е от свидетелски показания. И от цивилни, и от представители на властта. Като чета всичко това, ми се струва, че ти си прецакал нещата, Арни.

— Държах ситуацията под контрол, докато тя не се натрапи.

— Значи просто ти е трябвало още малко време, за да се справиш със случая, а тя не ти го е предоставила? — Лиз сви устни и кимна. — Този тип си пръсва мозъка, а на теб ти се карат. И не стига това, ами кучката те отстранява, макар и временно, от работа. Да, и на мен щеше да ми е криво. Не мога да те виня, че си искал да си го върнеш.

Арни се усмихна и махна с ръка към адвоката си, който понечи да се намеси.

— Мълчи. Тя ме обижда и си въобразява, че така ще ме подведе да изтърся някоя глупост. Ами ти? — обърна се той към Фийби. — Няма ли ти да кажеш нещо най-после?

— Седя и си мисля какво й е на жена ти заради всичко това. Питам се как приема заплесването ти по Ани Утс.

На устните му отново се появи пренебрежителна усмивка.

— Ани е сладка, но много тъпа. Да, признавам, флиртувах с нея. Всички в управлението го правят. Но когато доста директно ми намекна да стигнем по-далеч, й отказах. Да, засегна се и сигурно е решила да си отмъсти, като е съчинила тази налудничава история. Или вие сте я притиснали да излъже.

Фийби погледна Лиз.

— Този човек е заобиколен от лъжци и кучки. Просто се чудя как успява да оцелее сред тях.

— Да, на негово място изобщо не бих ставала от леглото сутрин. Значи Ани лъже, когато твърди, че двамата сте имали сексуална връзка?

Той се ухили широко и поклати глава.

— Никога не съм правил секс с нея.

— Много трогателно — отбеляза Лиз. — И наистина приемливо, като се имат предвид обясненията на Ани, че връзката ви се е свеждала до орален секс. Вярно, че е дискусионен момент, признавам. „Директно ми намекна“, каза ти и това също е странно. В показанията си и тя използва същия израз. На нея пък си й казал, че лейтенант Макнамара ти е направила директен намек. А ти, какъвто си морален и непорочен тип, си й отказал, с което си я засегнал и тя е пожелала да си отмъсти. Боже, човече, жените превръщат живота ти в истински ад. Признавам, че и аз едва се въздържам да не ти налетя в момента.

— Ако продължавате в този дух, детектив, ще прекратя разпита — обади се адвокатът.

— Просто очертавам модела. Беше ли в сградата на управлението между девет и десет сутринта, Арни?

— Бях. Трябваха ми някои неща от гардеробчето.

— И ти е бил нужен цял час, за да ги вземеш?

— Повъртях се наоколо. Ченге съм — тросна се той леко раздразнен. — Това ми е службата. Предполага се, че трябва да съм тук, за да си върша работата. И така щеше да е, ако не беше тя и гнусните й номера.

— Значи тя е кучка, която погажда гнусни номера и ти се нахвърля.

— Казвам на хората каквото мисля за тях. Вече го споменах.

— Но всъщност Ани твърди, че лейтенант Макнамара ти се е нахвърлила — усмихна се Лиз предразполагащо, докато по лицето на Арни пробягна раздразнение. — Май започваш да объркваш лъжите и оправданията си. Но е лесно обяснимо защо. Трудно се различава една кучка от друга, нали? Ние всички малко или много си приличаме. Не ти е трябвало да виждаш лицето на Фийби, когато си я ударил. Не ти е трябвало да я чуваш как крещи, плаче или кълне, когато си я бутнал и си разкъсал дрехите й. Разбира се, на човек не му трябват топки, за да го направи, особено когато ръцете й са в белезници. Достойна постъпка за един страхливец.

— Аз съм доказал достатъчно, че съм мъж!

— Достатъчно, за да използваш една жена с цел да нападнеш друга? — Мекият тон вече бе останал в миналото и Лиз просъска последните думи. — Достатъчно мъж, за да лежиш и чакаш като змия в тревата? И си могъл да се справиш с нея едва след като си й надянал белезници и си я блъснал на пода. Само така си успял да я разсъблечеш и да я опипаш.

— Не съм бил на стълбището! — сопна се Арни. — Не съм я докосвал. Имам по-важни неща, с които да се занимавам. Както и по-добри неща, които да върша с ръцете и пръстите си.

Показа на Фийби среден пръст.

— Тя не е споменавала нищо за пръсти — отбеляза Фийби. — Говореше само за ръце.

— Ръце, пръсти — все едно и също е.

— Не съвсем.

Усети гореща буца между стомаха и сърцето си. Искаше да я разбие на парчета. На жертвата това й е необходимо, помисли си тя, за да прогони страха.

— Натика ги в мен, негоднико. — Скочи на крака, пренебрегвайки възраженията на адвоката, и се наведе напред. — Миришеше на талк, точно както сега. Под потта, защото започваш да се изпотяваш, Арни. Помниш ли какво ми каза?

— Как да помня нещо, което не съм произнасял? Изобщо не съм бил там.

— Каза, че не чукаш такива като мен. Сигурно не използваш пишката си, защото е прекалено малка, за да направи някакво впечатление. На такива като теб и без това през половината време не им става.

— Жалко, че не си счупи врата при падането.

— Преустановявам срещата — обяви адвокатът.

— Да ме беше бутнал по-силно. Така сигурно щях да си счупя нещо.

— Трябваше да те ритна надолу!

Тя се облегна и кимна доволно, усещайки как горещата буца започва да се разпада.

— Твоя грешка — обяви тя.

— Казах, че срещата е преустановена.

— Добре. — Лиз се изправи. — Продължаваме. Офицер Мийкс, арестуван сте.

 

 

Фийби отиде право в кабинета си, затвори вратата и направи нещо, до което рядко прибягваше: спусна щорите. Предпазливо се настани зад бюрото.

Цялата трепереше от емоционален хаос, от стрес. От напрежението изпитваше още по-силна физическа болка. Не можеше да вземе хапче, не и тук. От обезболяващите й се доспиваше и се замайваше, затова се задоволи с четири аспирина. Видя как ръката й трепери, докато вади таблетките.

Да, буцата се разпадаше, но това беше цената, която трябваше да плати.

Не отговори на почукването на вратата, а само се помоли човекът да си тръгне. „Моля те, дай ми пет минути“, помисли си тя.

Ала вратата се отвори и влезе Лиз.

— Извинявай. Как си?

— Разтреперана съм.

— Да, но не трепереше оттатък, което е важно.

— Гледаше ме, не откъсваше очи от мен. Тържествуваше, че ме е наранил. Дори съжаляваше, че не ме е наранил още повече.

— И това го довърши — напомни й Лиз. — Не ме интересува колко го е напътствал адвоката му. Очаквах да се издаде. Той не може да устои, не се контролира. Когато случаят стигне в съда…

— Няма да стигне до съда, Лиз. И двете го знаем.

Лиз заобиколи бюрото и се облегна на ръба.

— Да, така е. Ще постигнат споразумение. Нито участъкът, нито прокурорът биха искали да се стигне до процес с цялата придружаващата го шумотевица. И въпреки всичко благодарение на това, което току-що се случи при разпита, случаят ни е в кърпа вързан. Адвокатът на Арни ще се досети кога е по-добре да приеме споразумение. Той ще си загуби значката, Фийби, и ще бъде опозорен. Това достатъчно ли ти е?

— Налага се да се примиря. Благодаря за всичко, което направи.

— Ти също допринесе.

— Ей — подхвана Фийби, когато Лиз се накани да си върви, — знам един хубав бар… ирландски пъб на Ривър Стрийт. Искам да те почерпя едно. Само нека да е след няколко дни, когато суетата ще ми позволи да се показвам на обществени места.

— С удоволствие. Обади ми се. И се пази, Фийби.

 

 

В ареста Арни крачеше из килията. Не се поколебаха да го задържат, заключиха го. Ама че безполезен адвокат!

Двете кучки объркаха всичко. Нападение, побой, сексуален тормоз… Сгащиха го, защото оная пачавра не изтърпя няколкото синини, които напълно заслужаваше.

Изключено е да му лепнат обвиненията. В никакъв случай няма да успеят.

Извъртя се рязко, понеже вратата се отвори, но си прехапа езика, за да не изрече онова, което му идваше, защото баща му поклати глава при влизането.

Арни изчака мълчаливо пазачът да се отдалечи.

— Не могат да ми лепнат това нескопосано обвинение — подхвана. — Няма да й се размине, дето ме натика тук и ме орезили пред колегите. Тази кучка…

— Седни и млъкни!

Арни седна, но не можеше да млъкне.

— Защо изпратиха заместник-прокурорка? Това пък за какво им беше? Чък какво си въобразява? — негодуваше Арни по адрес на прокурора. — Защо от самото начало не сложи точка на тази глупост?

— Обмисля призоваване пред съда, но ще препоръча пускане без парична гаранция.

— О, страхотно! — Арни разпери ръце възмутен. — Обвиняват ме за някаква глупост, но ще ме пуснат под гаранция и ще ме викнат за допълнителни разпити, и ти смяташ, че това е добре? Шибана работа, татко. Рискувам да си загубя значката. Я се обърни към началниците. Нека направят разследване на Макнамара. Знаеш, че Маквий й го навира и именно затова съм тук.

Сержант Мийкс стисна устни и изгледа изпепеляващо сина си.

— Тук си — обясни той, — защото не си в състояние да си държиш устата затворена, точно както сега. Ще те попитам само веднъж. Остава си между мен и теб. Ще ти задам въпрос и искам да чуя истината. Ако ме излъжеш, ще го разбера. И тогава ще изляза оттук и повече нищо няма да правя за теб.

Гневът премина в шок и се появиха първите признаци на страх.

— Боже, татко…

— Направи ли го? Погледни ме, Арни. Направи ли го?

— Аз…

— Да не си посмял да излъжеш!

— Тя ме отстрани от работа. Превърна ме в своя изкупителна жертва. Ти си ме учил да се браня, да не търпя глупости от никого. Ако нечий задник трябва да бъде ритнат, ти нанеси ритника, така ми казваше.

— Учил ли съм те да използваш юмруци срещу жена? — скастри го Мийкс. — Такова нещо учил ли съм те?

— Тя постоянно ме тормозеше. Тя…

Млъкна, а очите му се напълниха с парещи сълзи от плесницата, която баща му зашлеви.

— Учил ли съм те да нападаш висшестоящ офицер в гръб, като страхливец? Исках да станеш мъж, по дяволите, а не да се криеш по стълбищата и да пребиваш жени. Ти си позор за мен, за фамилното име, за службата.

— Като те нападат, ти нападай дваж по-ожесточено — ето какво си ме учил. Именно така постъпих.

— Ако не разбираш разликата, нямам какво да добавя. — Мийкс бавно се изправи. — Ще видя какво мога да направя за теб. Ти си ми син и ще го направя заради теб, заради майка ти и заради внука си. Но с тази ти служба е свършено, Арни. Дори да имах власт да оправя нещата, няма да си мръдна пръста. За теб това е краят.

— А как ще ходиш с вдигната глава, ако синът ти не те следва в кариерата?

— Не знам. Ще се опитам да те измъкна, но какво ще правя след това, не знам.

— Постъпих, както мислех, че ти би се държал.

— Ако наистина е така, толкова по-зле за мен. — Мийкс отиде до вратата на килията с решително изражение. — Вратата! — провикна се той и остави сина си.

 

 

В неделя Фийби реши да свали презрамката. Беше й омръзнала до смърт, както й бяха омръзнали лекарствата и синините.

И трябваше да признае, че й бе писнало да сдържа желанието си да хленчи и да се оплаква, за да върне семейството си към обичайното му всекидневие.

Въпреки всичко се чувстваше по-добре, когато излезе изпод душа, особено ако не поглеждаше към отражението си в огледалото. Успя да облече робата си без особено усилие и реши, че не само ще преживее неделната вечеря, но дори ще остане на крака до налудничавия час десет, преди енергията й да изчезне като вода през сито.

Влезе в спалнята точно при появата на снаха си.

— Е, как е пациентката? — посрещна я Джоузи с широка усмивка.

— Вече не съм в списъка на недъгавите, благодаря.

— Това ще определя аз. Свали я.

— Хайде стига, Джоузи.

Усмивката на Джоузи само стана по-широка. Висока едва метър и шестдесет и заедно с дрехите тежка не повече от петдесет килограма, тя криеше зад ангелската си усмивка твърдост, нетърпяща никакви възражения.

— Свали робата, сладурано, иначе ще те обадя на майка ти.

— Това е жестоко.

— Ами жестока съм.

— Много добре го знам. Ще избягам в Атланта, ще си наема апартамент и няма да ви кажа адреса си.

Въпреки буйните си словесни възражения Фийби свали робата.

В огромните кафяви очи на Джоузи се появи съчувствие, но тя продължи с делови тон:

— Синините избледняват. Бедрото ти изглежда доста по-добре, рамото обаче сигурно още те боли.

— И там болката отшумява.

— Доколко можеш да го движиш?

— Добре, че имам сутиени, които се закопчават отпред. Но рамото се подобрява.

Джоузи хвана ръцете на Фийби и ги обърна. Ако трябваше да е искрена, от тези наранявания сърцето я болеше повече, отколкото от другите.

— Протъркванията по китките май също отшумяват.

— Но още дяволски ме болят, ако искаш да знаеш. Мога ли да си придам вече приличен вид?

Джоузи вдигна робата и помогна на Фийби да я облече.

— Имаш ли проблеми със зрението?

— Не. И преди да продължиш да ме разпитваш: главоболията са по-нарядко и не така силни. Вече докосвам брадичката си, без да имам усещането, че в мозъка ми се забива шиш. Като цяло — не съм съвсем зле.

— Добре се възстановяваш. Това, че си млада и в отлична физическа форма, също помага.

— Знаех си, че тренировките все някога ще са ми от полза. Нямаше нужда да идваш да ме преглеждаш, Джо.

— Получи го като бонус. Тук съм, защото Ава ще ме учи как се прави лимонов пай, но подраних. Днес ще го приготви, защото знае, че е любимият на Дейв. Защо не насърчи малко този мъж, те двамата ще се разбират?

— Ще ми се да можех да ти отговоря. — Фийби отиде до скрина да си намери бельо. — И двамата са свободни. Той е разведен от две години, но все още продължават да се правят само на приятели.

— Защо не уредим да излязат на среща, без да подозират. Ти ще му пошушнеш, че искаш да му представиш някоя, а аз ще кажа същото на Ава, но ще си мълчим, че става въпрос за тях двамата. А после…

— Ще ни го изкарат през носа, задето сме се намесили.

Джоузи се нацупи.

— Същото твърди и Картър, когато подхвърлих идеята и пред него. Е, ще им дам още шест месеца, но после ще взема мерки. Да ти помогна ли да се облечеш?

— Ще се справя.

— Да те попитам ли нещо, което ще си остане само между нас? — Джоузи внимателно наблюдаваше движенията на Фийби и прецени, че наистина е в по-добра форма. — Как си като цяло?

— Знам симптомите на посттравматичния стрес. Имах някои неприятни сънища. Естествено е.

— Също толкова естествено е стресът да се трупа, когато умишлено го потискаш, за да не разстройваш семейството.

— Ако ми трябва отдушник, знам какво да предприема. Не се тревожи. Другата седмица се връщам на работа. Това ще ми помогне много.

— Добре. Потърси ме, ако ти потрябвам.

За да докаже и на себе си, и на семейството, че нещата са на път да се върнат към нормалното, Фийби се облече старателно. Яркият син цвят на ризата я развесели достатъчно, за да я накара да се гримира.

Слезе долу и намери кухнята пълна с готвещи жени. Хич не се обиди, че я прогониха в градината при Картър и Карли.

— Мамо! — извика дъщеря й и се завтече към нея. — Току-що размазах вуйчо на топка.

— Браво, момичето ми.

— Това е момичешка игра.

— Винаги го казва, когато падне — обяви Карли. — Искаш ли и ти да играеш?

— Май още не съм съвсем във форма, миличка. Дай ми още една седмица и ще видим кой кого ще размаже. Ти по-добре тренирай дотогава.

— Ще отида да си взема нещо за пиене. Да биеш вуйчо на топка, те кара да ожаднееш.

— Не ставай нахална.

Карли се ухили на вуйчо си и се завтече към кухнята. Фийби въздъхна и се настани на кръглата пейка около малкия фонтан в градината.

Оттук не само виждаше прекрасните рози на Ава, но и усещаше уханието им. Чуваше песните на птичките, възхищаваше се на моравата, на поникнали между плочника тревички.

Тук, зад тухлените стени, Ава беше сътворила свое лично убежище, където по земята се стелеше мъх, ароматът на маслиновите дървета изпълваше въздуха.

— Боже, колко е хубаво да се седи навън.

— Джоузи одобри ли го?

— Да, да.

Той седна и прегърна Фийби през раменете.

— Тревожим се за теб.

Тя облегна глава на рамото му.

— Всички се изплашихме, но вече е зад гърба ни.

— Помня колко време ми трябваше, за да преодолея страха.

— Картър, тогава ти беше момченце.

— Това няма значение и ти го знаеш. Грижеше се мен, години наред ме бранеше от братовчедката Бес.

— Стара кучка. Знам, че макар и вярно, е жестоко и неблагодарно да я наричам така, особено когато седим тук, в красивия вътрешен двор, докато други пекат пай и шунка в кухнята.

— Градината на Ава — напомни Картър, с което накара Фийби да се усмихне.

— Да, така е. Дори при господството на тиранката, тук беше царството на Ава. Замислял ли си се, че е била по-млада, отколкото сме сега ние с теб, когато е започнала работа тук? Била е едва на двадесет и две, нали? А не се е колебала да се опълчва на братовчедката Бес.

— А ти беше на дванайсет тогава, но още продължаваш да се грижиш за нас. Бес знаеше, че ще останеш, защото мама щеше да остане. Защо не остави къщата на мама, особено след всичко, което тя направи за нея? Но предпочете да обвърже теб. Направо те заключи тук.

Нямаше смисъл да възразява срещу истината, а всяка дума беше истина. Но пък денят беше прекалено прекрасен за тъжни и горчиви спомени.

— Заключи ме, но в красива къща, където дъщеря ми расте. Не може да го наречем жертва.

— Жертва е. Винаги е била. Ти ме остави да се отделя.

Тя хвана ръката му и я стисна.

— Но не много далеч — напомни Фийби. — Май няма да го понеса, ако се изнесеш надалеч.

Той се усмихна и докосна с устни косата й.

— Прекалено много ще ми липсваш. Но едно ще ти кажа, Фийби: никога не си бях давал сметка, колко ми е необходимо да се изнеса от тази къща, докато не го направих. На теб този шанс никога не ти се предостави.

— И аз си имах своите моменти: колежът, Куонтико, злополучната ми женитба. Радвам се, че се върнах. Особено ми е приятно да седя тук, докато три жени приготвят неделната вечеря.

— Това е само защото ти си скапана готвачка.

— „Скапана“ е малко преувеличено. Просто не съм добра.

— Не. Скапана готвачка си.

Тя се засмя и го сръга в ребрата.

— Ти пък загаряш всяко ядене, до което се докоснеш, така че нямаш думата.

— Затова са измислени доставките по домовете. Няма да ти се налага да готвиш, стига да си изиграеш правилно картите с онзи богаташ. Той сигурно държи цял екип готвачи на разположение.

— Я се чуй какво приказваш. — Тя отново го сръга. — Да си изиграя правилно картите. Освен това мисля, че няма екип.

Замисли се със свъсени вежди за миг. Струваше й се, че няма, но откъде можеше да знае?

— Виждам, че ти е изпратил цветя. В гостната имаше поне хиляда.

— Две дузини лилиуми. Боже, колко божествено ухаеха. Прилича ми на човек, който обича да прави жестове.

— Джоузи ме погледна доста особено, когато ги видя. — Картър продължи шепнешком: — Мъжете, които правят жестове, карат и другите да постъпват по същия начин и сега ще се наложи другата седмица да занеса вкъщи цветя, все едно аз сам съм се сетил.

— Наистина е редно сам да се сещаш. Няма да проявя съчувствие към теб.

— Преди няколко дни й занесох любимия й сладкиш и бутилка евтино вино. Все пак трябва да ми се признае. Но не съм сигурен дали ще мога да се съревновавам с гора от лилиуми.

— Нарочно си купил евтино вино, за да я умилиш.

Той се ухили.

— Естествено. Но като оставим шегите настрана и макар да съм го виждал само веднъж, вече го харесвам повече, отколкото ми допадаше Рой.

— Ти изобщо не харесваше Рой, така че не е кой знае какво.

— Е, и кой се оказа прав? — понапери се брат й.

Фийби забели очи.

— Ти. Хайде, млъквай. А и измъкнах голямата награда от този тип.

Погледна към затръшналата се врата, откъдето току-що излетя Карли.

— Мамо! Чичо Дейв пристигна!

В момента, когато се появи и Фийби видя лицето му, тя разбра. Постара се нейното изражение да остане безизразно, докато се изправяше.

— Картър, искам да поговоря с Дейв насаме за минута. Ще заведеш ли Карли вкъщи да си поиграете?

— Разбира се. Здрасти, Дейв.

Те не си подадоха ръка, както правят някои мъже, нито се потупаха по раменете, както правят други. Те се прегърнаха и както винаги Фийби се усмихна. Здрава, сърдечна прегръдка, все едно баща прегръща син.

— Ще трябва да ни извиниш с Карли. Налага се да възстановя господството си, като я бия на някоя видеоигра.

— Сякаш би могъл!

Зарадвана от предизвикателството, Карли хукна към къщата.

— Изглеждаш по-добре — подхвана Дейв.

— Така ми казват. Всички. Какво стана?

— Споразумяха се. Исках лично да ти го съобщя. Фийби, има голям натиск по този случай — от прокуратурата, от началниците…

— Няма значение. — Седна, защото усети, че й прималява. — С какво му се размина.

— Отстраняват го от службата. Веднага. Признава, че е прибягнал до физическо насилие…

— Прибягнал… — повтори тя вяло.

Очакваше подобен развой, но въпреки това се чувстваше потресена.

— Ще му струва от една до три години, условно. Ще му наложат да работи с психолог, за да овладее пристъпите си на гняв, и да положи двадесет часа общественополезен труд.

— А ще трябва ли да напише на черната дъска сто пъти: „Обещавам да бъда послушно момче“?

— Съжалявам, Фийби. — Наведе се към нея и сложи ръка на коляното й. — Не е най-справедливото решение, но искат да приключат случая. Ти обаче можеш да не го приключиш. Ако решиш да подадеш гражданска жалба срещу него, ще застана до теб. И няма да съм единственият в участъка, който ще постъпи така.

— Не мога да въвлека семейството си в подобно нещо. — Затвори очи и си напомни, че не всички споразумения са справедливи, невинаги правдата тържествува. — Направи каквото направи. Всички го знаят. — Въздъхна дълбоко, преди отново да погледне Дейв в очите. — Той повече няма да е ченге, а другото не е важно. Отстранен е от работа, което е правилно. Така трябваше да стане. Приемам нещата такива, каквито са.

— Значи си по-добър човек от мен, хлапе.

— Не. Направо съм бясна. Много бясна, но ще се примиря. Ще ядем карамелизирана шунка и лимонов пай. А Арни Мийкс дълго ще преглъща позор. — Тя кимна. — Да, приемам нещата такива, каквито са.