Нора Робъртс
Порочна невинност (9)

8.

Шумът от барбекюто на семейство Тръсдейл дразнеше Дарлийн Фулър Талбът. Нямаше спасение — гласовете проникваха дори в спалнята й. Помисли си, че е направо срамота тази надута пуйка Сузи Тръсдейл да не покани на градинското увеселение своите най-близки съседи.

Ако можеше да отиде на празненството, поне за известно време щеше да забрави за тревогите си.

Обаче съседката се държеше хладно с Дарлийн. Предпочиташе онези Лонгстрийт, или семейство Шейс, или онези Кънингъм с навирените носове, от другата страна на улицата. Сякаш тя не знаеше, че важният Джон Кънингъм изневерява на превзетата си жена с Джоузи Лонгстрийт?

Съседката й, изглежда, бе забравила как носеше таблите в „Чет’н Чю“, преди да надуе корема. Мъжът й може да произхожда от богато семейство, но накрая съвсем не се оказа богат. Всички знаят, че бащата на Бърк се самоуби и остави след себе само дългове.

Въобще семейство Тръсдейл с нищо не я превъзхождаха, нито пък онези Лонгстрийт. Наистина, баща й не даваше земя под аренда, но пък не беше пияница. И все още бе жив.

Дарлийн си каза, че е крайно невъзпитано от страна на Сузи да дава прием точно в задния си двор, откъдето миризмата на печеното месо и уханието на пикантните сосове можеха да накарат всеки да се чувства самотен.

Дори Боби Лий — по-малкият й брат, на когото самата тя почти не обръщаше внимание, бе на празненството.

Дяволите да ги вземат тези надути магарета от семейство Тръсдейл, пък и всички останали! Джуниър щеше да е дежурен на бензиностанцията до полунощ, но въпреки това тя не държеше да присъства на партито. Нима би могла да се смее и да облизва соса от пръстите си, когато нейната най-добра приятелка ще бъде погребана следващия вторник!

Жената въздъхна и Били Т., който би дал всичко на света, за да посмуче гърдите й, помисли, че тя най-после е решила да насочи вниманието си към него. Той се премести така, че да може по-удобно да вкара езика си в ухото й.

— Хайде, миличко, да се качим горе.

— Добре. — Това предложение събуди интереса й. Джуниър не само че не я бе пожелавал от доста време, но винаги го правеха само в една поза.

Когато приключиха, мъжът лежеше доволен на спалнята и запафка една „Марлборо“. Дарлийн се загледа в тавана, но музиката от двора на семейство Тръсдейл не преставаше да я дразни.

— Били Т. — започна тя и нацупи устни, — не мислиш ли, че е малко невъзпитано да даваш прием и да не поканиш най-близките си съседи?

— Глупости, Дарлийн, престани да се косиш заради онези типове!

— И все пак не е честно — засегната от липсата на съчувствие от негова страна Дарлийн се надигна, за да вземе кутийката с розова пудра. Ако ще трябва да вземе Скутър от майка си след час, пудрата бе най-доброто средство да скрие миризмата на пот и секс. — Искам да кажа, че те двете с нейната високомерна Марвела се мислят за нещо повече от мен. Само защото са приятели с ония Лонгстрийт. — Без да слага бельо, тя навлече тениска и шорти. Гърдите й, високи, едри и заоблени, опънаха тънкия памучен плат и изкривиха образа на Елвис. — Ето, точно под прозореца сега е Тъкър. Лигави се с оная новата, Уейвърли. А Еда Лу още не е погребана.

— Тъкър е боклук. Винаги е бил боклук.

— Е, Еда Лу го обичаше до полуда. Той й купуваше парфюми. — Тя погледна с очакване към любовника си, но той беше твърде зает да пуска кръгчета. — Така ги мразя! Мразя ги всичките. Ако Бърк Тръсдейл не беше приятел с Тъкър, този хубавец сега щеше да е в килията заедно с Остин Хетинджър.

— Дявол да го вземе! — Мъжът поглади корема си и се запита дали ще успеят да го направят още веднъж. — Тъкър е боклук, но не е убиец. Всички знаят, че го е извършил някой от черните. От онези, на които им харесва да изкормят някоя бяла жена.

— А той пък й разби сърцето. И също трябва да си плати. — Дарлийн го погледна и две сълзи се отрониха от очите й. — Искам някой да му го върне тъпкано, загдето така я е измъчвал, преди да умре. — От съседния двор долетя смях. Това още повече я раздразни и тя примигна с навлажнените си мигли. — И аз бих си отмъстила по този начин, ако някой ми причини такава мъка.

Били Т. загаси цигарата в малкия пепелник, украсен с паметника на Уошингтън.

— Е, скъпа, ако дойдеш в леглото при мен и ми покажеш колко много ме желаеш, може би ще мога да оправя нещата.

— Ох, мили! — Тя махна Елвис от бюста си и се надигна, за да се намести между краката на Били Т. — Толкова си добър с мен.

Докато Дарлийн беше заета да развеселява Били Т., ребърцата цвърчаха на скарата в съседния двор. Бърк се суетеше около скарата с бяла престилка, с щампован на нея готвач, който предупреждаваше: „Целуни готвача, иначе…!“. С едната ръка държеше бутилка бира „Будвайзър“ и отпиваше, а с другата поливаше ребърцата със сос. Сузи носеше халбите и подносите с чиниите от кухнята до масата на поляната, като непрекъснато нареждаше на децата да сложат от картофената салата, да донесат още лед, да престанат да задигат проклетите яйца.

Каролайн беше възхитена от организацията. Непрекъснато някой се шмугваше в кухнята, друг изскачаше навън. Макар че две от момчетата — Томи и Паркър, доколкото си спомняше — си позволиха една почивка, за да се сръгат в ребрата с лакти, общо взето, хореографията на пикника беше на ниво. Най-малкото момче, Сам — наричаха го Чичо Сам, защото беше навършил девет години точно на Четвърти юли, беше погълнато от важната задача да покаже на Тъкър колекцията си от бейзболни звезди.

Младият мъж се беше излегнал на тревата и въпреки горещината държеше Сам в скута си, докато двамата прелистваха албума.

— Ще ти продам моя Рики Хендерсън за осемдесет и шест цента за Кол Рипкин.

— Не-е-е. — Сам тръсна глава и светлата коса закри очите му. — Кол го имам едва от тази година.

— Но може нищо да не спечели, а моят Хендерсън е в отлична форма. Може дори да стигне до върха.

— Глупости, нищо не струва! — Момчето извърна глава и Каролайн видя как блеснаха тъмните му очи. — Искам Пит Роуз за шестдесет и три цента.

— Ти, малкият, явно си решил да ме обереш. Ще трябва да кажа на татко ти да те хвърли в килията, дори само защото се осмеляваш да ме ограбиш. Бърк, това момче е роден престъпник. По-добре го прати на училище, за да влезе в правия път, за да не патиш един ден.

— Е, има от кого да се научи на шмекерии — кротко отвърна бащата.

— Все още не може да се примири със загубата на Мики Ментъл. Върнах си го за шестдесет и осем — промърмори Тъкър на Сам. — Явно хората не разбират от творческа търговия. А сега какво ще кажеш за Кол Рипкин?

— За него ще взема двадесет и пет долара.

— Глупости. Сега ще ти кажа колко заслужава. — Той хвана момчето за двете ръце и зашепна в ухото му: — Виждаш ли онзи мъж, който май си няма друга работа, освен да досажда до смърт на мис Уейвърли?

— Онзи с костюма?

— Да, сър, онзи с костюма. Той е агент от ФБР и тълкува всяко предложение за Кол Рипкин при цена двадесет и пет долара като нарушение на федералните закони.

— Не-е-е — захили се Сам.

— Мога да ти се закълна в Бога. А твоят татко пръв ще ти каже, че незнанието на закона не е оправдание. Принуден съм да те предам на полицията.

Сам огледа Матю Бърнс с изучаващ поглед и сви рамене.

— Прилича ми на педи.

Тъкър се засмя.

— Къде са те учили на такива думи?

Той се опита насила да измъкне картичката от момчето. Вдигна го на ръце. Обърна го с главата надолу и започна да го люлее.

Докато наблюдаваше суматохата, Каролайн изгуби нишката на разговора с Бърнс. Говореха нещо за симфоничен концерт в Кенеди Сентър. Тя го остави да бъбри монотонно, като само от време на време се усмихваше или промърморваше нещо в знак на съгласие. Младата жена много повече се интересуваше от другите гости.

Хората под клоните на дъба ставаха все повече. Това бе единственото дърво в двора и тук бе най-удобно да се изтегнеш под сянката в някой шезлонг и да си побъбриш кротко със съседа. Мършавият патолог разсмиваше дамите. Каролайн се запита как може този човек по цял ден да аутопсира трупове, а на другия ден да разправя вицове.

Джоузи флиртуваше с него — впрочем, както и с всеки друг мъж, до който успяваше да се добере. Дуейн Лонгстрийт и д-р Шейс бяха седнали до задната врата, поклащаха се и отпиваха от бирата. Марвела Тръсдейл и Боби Лий Фулър си разменяха продължителни погледи, а Кристъл, собственичката на салона за разхубавяване, клюкарстваше с Бърди Шейс.

Младата музикантка огледа малките дворчета на съседите от двете страни на къщата на семейство Тръсдейл. По въжетата висяха дрехи и съхнеха на яркото слънце. В почти всяко дворче имаше градинка с едри домати и зелен фасул, вързани на коловете.

Усещаше миризмата на бирата, на месото, залято със сос, на цветята, напечени от слънцето в късния следобед. Томи пъхна нова касета в радиокасетофона и се разнесе бавната горчиво-сладка мелодия на някакъв блус. Каролайн не познаваше Бъни Райт, но можеше да различи превъзходното пеене.

Искаше да слуша песента. Искаше да слуша викането и кикотенето на Сам, докато Тъкър се бореше с него. Искаше да слуша как Кристъл и Бъри одумват поредната си жертва, починала преди двадесет години при автомобилна катастрофа.

Искаше да танцува на тази музика, да гледа как Бърк целува жена си сред благоуханния дим на скарата — целуваше я, като че ли все още са младежи, избягали да се любят тайно в храстите. Искаше да усеща това, което усещаше Марвела, когато Боби Лий я хващаше за ръката и я теглеше към вратата на кухнята.

Искаше да бъде част от всичко това, а не да седи настрани и да обсъжда Рахманинов.

— Извини ме, Матю — усмихна му се тя и прескочи дървената пейка. — Ще проверя дали Сузи има нужда от помощ.

Докато Сам се катереше по гърба му, Тъкър с възхищение огледа спретнатите бели шорти на Каролайн, разкриващи елегантните й крака. Младият мъж само въздъхна, когато тя се наведе, за да си вземе от подноса чиния със салата. После свали момчето от гърба си, мушна го леко в корема и се надигна.

— Мисля, че заслужавам малко бира.

Каролайн чакаше до скарата.

— Мирише великолепно — каза тя на Бърк.

— Още пет минути — обеща той и Сузи се засмя.

— Винаги така се шегува. Мога ли да направя нещо за теб, Каролайн?

— Не, чувствам се отлично. Мисля, че ти имаш нужда от малко помощ.

— Скъпа, та за какво съм подгонила тези пет хлапета. Искам само да седнеш и да се отпуснеш.

— Всъщност аз… — Предпазливо надникна през рамото й. Бърнс все още стоеше до масата, а вратовръзката му си оставаше все така безмилостно пристегната, докато наливаше от шардонето, което тя беше донесла.

— Уф! — Сузи беше проследила погледа й. — Струва ми се, че понякога една жена трябва да бъде оставена на мира. Защо не отидеш до кухнята и да ми донесеш от там малко сандвичи и туршия? В шкафа, вляво до хладилника, има едно гърне с туршия.

Благодарна, че й възложиха да свърши нещо, младата жена се отправи към кухнята. До вратата стоеше д-р Шейс и вече си слагаше шапката. Дуейн й отпрати сладникава и разсеяна усмивка. Вече беше започнало да го хваща.

Каролайн прекрачи прага и открехна вратата. Боби Лий и Марвела се бяха вплели в страстна прегръдка пред хладилника. Когато вратата се затръшна, те отскочиха като ужилени. Момичето почервеня и веднага се зае да оправя синята си блуза. Приятелят й пусна една усмивка, изразяваща нещо средно между гордост и стеснителност.

— Ужасно съжалявам — започна гостенката, без да може да каже кой бе най-смутен от тримата. — Само влязох да взема нещо за Сузи. — В кухнята беше толкова горещо, че спокойно можеше да се опържи бекон. — Вероятно ще се наложи пак да дойда. — Тя едва успя да отскочи от вратата, когато на прага се показа Тъкър.

— Каро, тези двамата не трябва да ги оставяш и за миг сами. — Той намигна на Боби Лий. — Кухните са опасни места. Най-добре е да излезем всички навън. Там майчето няма да ви изпусне от погледа си.

— Аз съм на осемнадесет — възкликна Марвела и очите й заблестяха. — И двамата вече не сме малолетни.

— Ти така си мислиш, сладурче — ухили се Тъкър и я щипна по брадичката.

— Освен това — продължи момичето — ние ще се женим.

— Марвела! — Ушите на Боби Лий пламнаха. — Все още дори не съм споменавал това пред баща ти.

Тя тръсна глава.

— Ние двамата знаем какво искаме, нали?

— Добре де. — Той преглътна, като видя как мъжът внимателно го изгледа. — Сигурно е. Но все пак е редно да говоря с него, преди да казваме на другите.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Тогава по-добре да говориш още днес. — И го избута през задната врата.

Тъкър втренчено се загледа след момчето.

— Боже господи! — Потресен, прокара ръка през косата си. — Доскоро я друсах на колене, а ето че порасна и дори започна да приказва за женитба.

— Бих направила дори нещо повече, ако бях на нейно място.

— Кога, по дяволите, е станала на осемнадесет! — удиви се той. — Та аз до вчера бях на толкова.

Каролайн се усмихна и го потупа по рамото.

— Не се тревожи, Тъкър, имам чувството, че до една-две години ще ти връчи бебето да го друсаш на колене.

— Боже господи! — Дори само мисълта за тази възможност го накара да заговори припряно. — А аз ще стана нещо като дядо, така ли? По дяволите, та аз съм още само на тридесет и три. Прекалено млад съм, за да ставам дядо.

— Мисля, че да си дядо е чест за всеки мъж.

— Няма значение — ядосано отсече той и погледна към чашата с бира в ръката й. — Не искам да мисля за това.

— Мъдро решение. — Тя се обърна и отвори шкафа. — Къде може да е тази туршия?

— Какво? — Той се приближи до нея, но в главата му се въртяха само мисли за живота и годините. Господи, тя имаше толкова елегантни крака и най-сладкото малко задниче, което бе виждал. — На горната полица — изрече. — Протегни се, ето там. — Видя как шортите й се надигнаха и бедрата й се изпънаха, когато тя се повдигна на пръсти, за да достигне делвата. — Точно там е.

Пръстите й едва се докоснаха до делвата, когато тя усети нещо. Отпусна се и го изгледа през рамо.

— Да не ти прилоша, Тъкър?

— Започвам да чувствам как ме тресе. — Все още усмихнат, той направи няколко крачки. — Чакай, нека да ти помогна. — Той се протегна да вземе тежката делва и телата им леко се докоснаха. — Много приятно ухаеш, Каро. Като нещо, с което всеки мъж би желал да го събуждат сутрин.

Тя така се сепна, че в първия миг едва можа да си поеме дъх.

— Например като кафе и бекон?

Той се засмя и не успя да устои на изкушението да притисне лицето си до врата й.

— Като бавно и нежно да се любиш.

Прекалено много чувства бушуваха в гърдите й.

Прекалено много, прекалено бързо. Ушите й забучаха, мускулите й се отпуснаха. Не беше изпитвала такова усещане откакто с Луис…

Но след миг тялото й отново се стегна.

— Много ме притискаш, Тъкър, ще ме задушиш.

— Опитвам се. — Той взе делвата и я остави в ъгъла. Хвана я през кръста и я завъртя към себе си. — Винаги излъчваш нещо като музика, която звучи в душата ти — дори и когато не мислиш, че си увлечена, нали?

Ръцете му се плъзнаха нагоре по тялото й, пръстите му пропълзяха от двете страни на гърдите й. Кръвта нахлу в главата й.

— Не зная, може би излъчвам нещо.

— Точно това ме обърква, когато съм с теб, Каролайн. Като че ли ме пронизва излъчването ти. Може би си ме омагьосала.

Очите му бяха наравно с нейните, при това толкова близко, че тя видя неясните, но очарователни зелени очертания на зениците му.

— Може би трябва да се настроиш на друга мелодия?

Той се наведе още по-близо към нея и когато тя застина, мъжът си позволи само да я захапе леко по долната й устна.

— Никога не съм жалил време и усилия, за да постигна това, което желая. — Вдигна ръка, за да погали бузите й. Тогава тя го изгледа право в очите, без да трепне, и Тъкър се почувства притиснат и някак си омекнал. — Той нарани ли те или просто те разочарова?

— Не разбирам за какво говориш.

— Много си плашлива, Каро. Мисля, че трябва да има някаква причина.

Топлината, която я обливаше, се смени с непоколебима твърдост.

— Плашлив е дума, която се използва за конете, Тъкър. Ако питаш за мен, аз съм само безразлична. И причината може би се крие в това, че не те намирам прекалено интересен.

— Е, сега вече ме излъга — възрази той. — Ако навън не беше пълно с хора, щях да ти покажа защо не ти вярвам. Но аз съм търпелив, Каро, и никога няма да упрекна една жена, която обича да я убеждават по-дълго.

Заля я гореща вълна, но въпреки това каза:

— О, уверена съм, че си способен да убедиш доста жени. Например някоя като Еда Лу.

Веселите искрици в очите му угаснаха, смениха се с гняв, а после с нещо друго. Нещо като тъга. Дори отстъпи крачка назад. Каролайн се смути и протегна ръка.

— Съжалявам, Тъкър. Говоря глупости.

Той вдигна чашата си и отпи малко бира, за да премахне горчивината от гърлото си.

— Все пак не си далеч от истината.

— Ти просто натисна грешен бутон — поклати глава младата жена. — Но това не ми дава право да говоря така. Съжалявам.

— Забрави го. — Остави празната чаша. Опита се да остави и болката по същия начин. Отвън долетя гласът на Бърк и макар че Тъкър се усмихна, тя забеляза, че очите му все още си оставаха тъжни. — Изглежда, като че ли най-после ще започнем вечерята. Хайде, вземи делвата и върви. Ще дойда след малко.

— Добре. — Тя се поспря на вратата, като че ли искаше да му каже още нещо. Но всякакви други извинения бяха излишни.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Тъкър опря глава на хладилника. Не знаеше как да нарече чувството, което изпитваше. Мразеше подобни състояния. Винаги е бил наясно с чувствата си, дори и с лошите. Но сега всичко в душата му се беше объркало. Никак не му беше приятен този факт, дори го смущаваше.

Младият мъж дори бе сънувал Еда Лу. Тя бе дошла при него с обезобразено и подпухнало от смъртта тяло. От косата й висеше мъх, капеше мръсна вода, по кожата й беше полепнала засъхнала кръв. Сочеше го с пръст, оголен като на скелет.

Не трябваше да казва нито дума. Той знаеше. Знаеше вината си. Тя бе мъртва и вината бе негова.

Всемогъщи боже, какво да прави?

— Тъкър, скъпи! — Джоузи връхлетя в кухнята и обви ръка около врата му. — Лошо ли ти е?

„По-лошо от това няма“ — помисли си той, но в отговор само въздъхна.

— Просто ме боли главата — усмихна се Тъкър. — Прекалено много бира пих на празен стомах.

Тя го погали по косата.

— Ще отида да ти донеса аспирин. Искаш ли нещо подкрепително?

— Бих предпочел да хапна малко.

— Да отидем да вземем една чиния. — Тя го прегърна през кръста, след като излязоха през вратата. — Дуейн вече е доста пиян и не искам да ми се наложи да ви влача и двамата до вкъщи. Особено днес, след като имам среща довечера.

— Кой е късметлията?

— Онзи доктор от ФБР. Прекалено превзет, за да яде. — Тя се захили и махна на Теди Рубинщайн. — Мисля, че ще мога да го отнема от Кристъл. Тя се скъса да му мята погледи.

— Ти си истински приятел, Джоузи.

— Зная — въздъхна дълбоко тя. — Нека да вземем от тези ребърца.

 

 

Зад някогашните къщи на робите, отвъд памуковите плантации, вмирисани на торове и пестициди, се простираше тъмният яз с форма на конска подкова, откъдето започваше имението Суийтуотър^[1].

Сега водата не беше сладка, понеже използваха химикали за унищожаване на гъгриците и други вредители по растенията. Отровите се натрупваха с годините в почвата, а оттам се пренасяха и в яза.

Но въпреки че не бе годна за пиене, въпреки че беше рисковано да се яде рибата, уловена в яза на Макнейр, поне беше останала приятната гледка на лунна светлина.

Тръстиките се поклащаха уморено от вятъра, а жабите крякаха и цамбуркаха. Кипарисите се прегъваха над водата като стари черни кости. Нощта беше достатъчно ясна, за да се виждат нежните вълнички по повърхността, когато комарите и другите насекоми се плъзгаха по водата.

На барбекюто на Бърк Дуейн беше пил само бира, но сега отново се бе заловил с любимото си уиски. Беше изпил само една четвърт от бутилката, но вече бе доста пиян. Предпочиташе да пие у дома, ако ще и до припадък, но Дела нямаше да го остави на мира. До гуша му беше дошло от упреците на жените.

Писмото на Сиси го накара веднага да потърси уиски, за да успокои гнева си. Тя ще се омъжва за нейния търговец на обувки. Не трябва да се тревожи за това, казваше си той. Не трябва да му пука, че бившата му съпруга ще се омъжва за някакъв си тип, който по цял ден опипва ходилата на хората. Бог му е свидетел, че той не я желаеше, никога не я бе желал, ако трябва да се каже цялата истина. Но проклет да бъде, ако тя се осмели да изпрати децата при него да се опитат да изпросят още пари.

Скъпи частни училища, скъпи дрехи! Той бе понасял всичко това, дори когато Сиси и нейният адвокат с пригладената коса направиха всичко, дори и невъзможното, за да не може да вижда децата. „Ограничени посещения за наглеждане на децата“, както го наричаха те. Само защото винаги бе обичал да си пийва.

Дуейн се намръщи при вида на тъмната вода и отпи от уискито. Бяха го описали като някакво чудовище, но той никога не беше посягал на децата. И на Сиси не беше посягал. Веднъж или два пъти се беше опитвал, просто така, за да си знае мястото.

Но той не беше мъж, който би си послужил с насилие. Не беше като баща си. Можеше да се сдържа и го бе доказал още когато беше петнадесетгодишен. А Сиси Кунс беше известна само с това, което успя да постигне, когато легна с него. Трябваше ли да я обвинява, че беше забременяла? Не. Той се ожени за нея, купи й хубава къща и всички красиви дрехи, които бе пожелала.

Беше й дал повече, отколкото заслужаваше, каза си Дуейн, като си припомни писмото. Горчиво се лъже, ако си мисли, че ще позволи на нейния амбулантен търговец, онзи, дето обичал да подрънква на китара, да осинови децата му. Първо ще трябва, по дяволите, да се справи с него. И проклет да бъде, ако се огъне пред заплахата, която се четеше между редовете на писмата й, че отново ще го замъкне пред съда, ако не увеличи месечната издръжка на децата.

Не ставаше дума само за парите. Проклети да са тези пари! Тъкър се грижи за всичко. Това бе принцип в семейство Лонгстрийт. Дай още пари, бе казала тя, но не открито, а с вечните й ласкателства, придумвания и увъртания, иначе синовете ти ще носят името на другия мъж.

Неговите деца, замисли се той отново, символът на неговото безсмъртие. Разбира се, че беше привързан към тях. Все пак те бяха негова плът и кръв, връзката му с бъдещето, оковите от миналото. Затова им изпращаше подаръци и захаросани пръчки. Но това беше нещо съвсем различно от ежедневното общуване с тях.

Все още си спомняше как малкият Дуейн — тогава нямаше три годинки — бе плакал и крещял, когато го бе заварил пиян. Баща му тогава беше много доволен, че бе успял да изпотроши в стената скъпите чаши на Сиси.

Тя беше скочила, беше грабнала малкия Дуейн, сякаш съпругът й се канеше да захвърли него срещу стената вместо високите чаши с позлатени ръбове. И детето веднага се беше разревало.

Дуейн беше останал сам, стъпил сред парчетата стъкло. Не искаше нищо друго, освен да изпотроши наведнъж главите на всичките си близки.

„Искаш да си поплачеш? За бога, ще ти намеря някакъв повод да те разплача.“

Така би казал неговият баща и всички наоколо щяха да се разтреперят.

Помисли си, че може и той да е казал същото. Може би е изкрещял. Но Сиси не се бе разтреперила, а в отговор само му бе изкрещяла с почервеняло лице, с очи, изпълнени с ярост и отвращение.

Той за малко не я бе зашлевил. Дуейн си спомни, че ръката му бе профучала на сантиметър от косата й. Тогава той отново бе вдигнал ръка и с ужас бе видял, че това бе ръката на баща му.

Накрая се бе измъкнал навън и със залитане се бе качил на колата, за да катастрофира за кой ли път.

Когато на следващия ден Бърк го беше довел на буксир до къщата, Сиси бе залостила външната врата. И това бе непоносимо унижение за него. Да не можеш да влезеш в собствената си къща, жена ти да ти крещи през прозореца, че ще отиде до Гренвил, за да си потърси адвокат.

За седмици наред Инъсънс имаше тема за разговори — как Сиси изритала Дуейн от къщата му и изхвърлила дрехите му от прозореца на горния етаж. Трябваше по цели дни да се налива до забрава, за да може накрая да посреща всичко това с равнодушно свиване на раменете.

Жените само объркват естествения ход на нещата. Ето сега Сиси иска да започнат отново с разправиите.

Но най-лошото, най-горчивото е това, че тя има намерение да промени живота си. Беше сменила Суийтуотър така лесно, както змия сменя кожата си, и не спираше дотук, докато той, той беше обвързан с толкова много задължения към рода Лонгстрийт от поколения насам. Очакванията на бащата се прехвърлят върху сина. А жените няма какво да ги обвързва.

И една жена може да го стори, но само ако е задоволена, дяволски добре задоволена. Как да не ги мразиш за това.

Дуейн отново отпи от бутилката и се замисли. Гледаше тъмната вода и както му се случваше понякога, си въобразяваше, че влиза в нея, потъва, нагълтва голяма, смъртоносно голяма глътка и ляга на дъното с дробове, пълни с тъмната вода на блатото.

Очите му бяха все още приковани към водата, когато вместо в нея той се потопи в уискито.

 

 

Седнала на масата в кръчмата на Макгрийди, Джоузи едва сега започваше. Тази кръчма, разположена до салона за разхубавяване, беше любимото й място в градчето. Тя обичаше потъмнелите стени, хлъзгавия под, мраморните маси. Обичаше всеки ъгъл в тази кръчма така, както обичаше доста по-изискани празненства, които често посещаваше, независимо дали се организират в Атланта, Шарлот или Мемфис.

Никога не пропускаше случай да си оправи настроението, като се отбие в кръчмата, наситена с цигарен дим и дъх на уиски, за да послуша кънтри музика от джубокса, да чува извисяването на мъжките гласове — било от гняв, било от радост, да следи залаганията на комарджиите в задната стая.

Тя бе домъкнала Теди на любимата си маса, за да изпият по няколко бири — под изподраскания стар долар, който Макгрийди беше приковал на стената още в ония години, когато хората си закачаха по реверите значките с надпис „Аз харесвам Айк“^[2].

Тя шляпна Теди по задника, едва не падна от стола от смях — толкова скандална бе последната му шега — и посегна към цигарата си.

— Ти си опасен човек, Теди. Сигурен ли си, че някъде не си укрил някоя съпруга?

— Две, но бивши — ухили се той през облака цигарен дим. Не се беше забавлявал от онзи незабравим случай, когато беше вързал поредния си труп с тел, така че да може да накара ръцете и краката му да се мърдат в такт с „Въртя се и крещя“.

— Е, това е само едно съвпадение. И аз си имах двама. Първият беше адвокат. — Тя се усмихна и провлачено произнесе думата. — Изискан и почтен млад мъж от благородна и почтена фамилия от Чарлстън. Точно такъв съпруг майка ми искаше да обеси на врата ми. Преди да изтече и първата година, вече беше успял да ме отегчи до смърт.

— Старомоден?

— О, скъпи! — Тя отметна глава назад, за да може студената бира да се плъзга по-лесно в гърлото й. — Опитах се да го пораздрусам. Дадох малък прием, фантастичен бал с маски, като онези в Ню Йорк. Явих се облечена като лейди Годайва^[3]. — Джоузи повдигна вежди и поглади черната си коса. — Но тогава носех руса перука. — Подпря брадичката си с ръце и очите й блеснаха. — Само перука. Добрият стар Франклин — така се казваше съпругът ми — така и не можа да влезе в тона на празненството до края на вечерта.

За Теди, надарен с доста богато въображение, не бе особено трудно да си я представи прикрита само под разпилените руси коси. Каза си, че би се веселил доста добре.

— Никакво чувство за хумор — гласеше лаконичният му коментар.

— Ти сам го каза с една дума. Естествено, когато реших отново да тръгна на лов за съпрузи, потърсих нещо по-различно. Попаднах на един груб и набит каубой от едно ранчо, посещавано от много туристи, на север, в Оклахома. Прекарахме славно. — Тя въздъхна, потънала в спомени. — Ала после открих, че ми изневерява. Не би имало нищо лошо в това, ако го вършеше с краварки, а не с каубои^[4].

— Ооо! — възкликна Теди и дори потръпна в знак на съчувствие. — А пък аз си мислех, че съм бил нещастен само защото моите женички ми казваха, че професията ми била отблъскваща. — Той намигна на Джоузи. — Жените обикновено мислят, че професията ми не е подходяща тема за разговор.

— Аз пък я намирам за много вълнуваща. — Тя даде знак да повторят поръчката и се премести толкова близо до него, че голият й крак се притисна към неговия. — За тази професия трябва да си интелигентен, нали? Човешкият труп. — Очите й пламнаха и тя се притисна още повече към него. — Никога не съм виждала как се върши това, Теди. Искам да кажа, можеш ли по трупа да научиш нещо за убиеца?

— Да. — Той отпи малко от бирата си. — Има много технически въпроси, но, общо взето, трябва само да сглобиш частите на пъзела: причината за смъртта, времето и мястото; остатъци от тъкани, а може би и кръв, която не е на жертвата. Остъргва се кожата и се изследват тези частици, взимат се проби от космите.

— Звучи зловещо. — Раменете на Джоузи потръпнаха. — И откри ли такива работи при Еда Лу?

— Установили сме времето, мястото и почерка. — За разлика от някои свои колеги той не си правеше труда да обяснява на непосветени. — Щом приключа с изследванията си, ще съпоставя резултатите със заключенията на провинциалния лекар за другите две жертви. — Теди я потупа по ръката. Тази жена определено му бе симпатична. — Сигурно си ги познавала и трите.

— Разбира се. С Френси и Арнет бяхме съученички. По времето на нашата бурна и пропиляна младост двете с Арнет дори си определяхме заедно срещи с гаджетата. — Тя се усмихна. — Животът на Еда Лу познавах с подробности. Е, не бяхме много близки. Но е страшно само да си помислиш, че вече е мъртва.

Тя отново подпря брадичката си с двете си ръце. С дългата черна коса, пъстрите очи и златистата кожа приличаше на циганка. Специално за барбекюто бе решила да подчертае тази прилика: носеше червената блуза без презрамки и големи халки на ушите. Устата на горкия Теди се напълваше със слюнки само като я гледаше.

— Мисля, че не можеш да кажеш дали е страдала много — тихо изрече Джоузи.

— Повечето от раните й са нанесени, след като е умряла. — Той я хвана за ръката и успокояващо я стисна. — Нека да не мислим за това.

— Непрекъснато мисля за нея. Погледна питието си, а после вдигна поглед към него. — Искаш ли да говоря откровено? Нали мога да говоря откровено с теб, Теди?

— Разбира се.

— Смъртта ме очарова. — Тя се засмя бързо и смутено, а после се наклони към него. Мъжът долови парфюма й и почувства как зърната на гърдите й го погалиха през блузата й. — Мисля, че мога да ти кажа, защото точно това ти е работата. Когато става някое убийство в романите или във филмите, винаги ми е много интересно.

— На всички им е интересно. Само че не си го признават — захили се той.

— Прав си. — Тя премести стола си още по-близо и сега черната й коса го гъделичкаше по бузата. — Например такива сериали като „Поредното престъпление“ или „Неразгадани мистерии“? От онези, в които показват, да кажем, разни изкормвачи или психари. Струва ми се много интригуващо. Питам се как тези типове се осмеляват така да кълцат живи хора и защо е толкова трудно да ги заловят. Предполагам, че всички в Инъсънс сме леко изнервени, като знаем, че наоколо броди такъв тип, но пък е тъй възбуждащо. Съгласен ли си с мен?

Теди вдигна бутилката си с бира за поздрав.

— Как иначе ще се продават жълтите вестничета по супермаркетите.

— Като се провокира въображението на хората, така ли? — Тя се закиска, надигна бутилката си и те се чукнаха. — Поне моето въображение наистина се възбужда. Знаеш ли, Теди… никога не съм виждала труп. Искам да кажа, че в ковчега и в църквата всичко е доста разкрасено.

Той прочете молбата в очите й и се намръщи.

— Е, Джоузи, такива гледки не трябва да виждаш.

Голият й крак продължаваше да го милва зад коляното му.

— Макар че звучи доста ужасяващо и дори патологично, струва ми се, че може да се окаже… поучително.

 

 

Теди много добре разбираше, че постъпва глупаво, но трудно можеше да се устои на Джоузи Лонгстрийт, когато тя си науми нещо. Не помагаха опитите му да обърне всичко на шега. Не можа да я разубеди, въпреки че и двамата вече доста бяха пийнали. След три неуспешни опита той най-сетне успя да напъха ключа в ключалката на задната врата на погребалното бюро на Палмър.

— Оттук ли ги вкарват? — запита тя и закри уста, за да спре нервното си хихикане.

Мъжът като че ли се бе върнал в детските си години.

— Погребално бюро „Палмър“!

Джоузи се разсмя и едва не падна. Двамата се препъваха, докато вървяха по коридора.

— Господи! Колко е тъмно!

— Нека да светна лампите.

— Не. — Сърцето й глухо затуптя. За да му докаже това, тя хвана ръката му и я притисна към гърдите си. — Това ще развали цялото представление.

Теди се облегна на вратата и бе възнаграден с една дълга и влажна целувка. Притисна я към себе си и ръцете му зашариха под блузата й. Гърдите й се изсипаха над чашките на сутиена и напълниха шепите му. Зърната й се оказаха издължени и втвърдени като камък.

— Исусе! — Той вече се задъхваше. — Имаш страхотен мускулен тонус. — Смени ръцете с устата си и започна да се бори с шортите й.

— Почакай, скъпи. За бога, пощръклял си като дива коза! — Тя леко го отблъсна. — Остави ме да намеря фенерчето си. — Започна да рови в чантичката си, докато намери миниатюрно фенерче. Лъчът пробягна до стените, като оставяше след себе си трепетливи сенки. Беше зашеметена от страха и възбудата, като че ли гледаше филм на ужаса по сателитната телевизия.

— Сега накъде ще вървим?

Тя продължаваше да тръпне и за да я успокои, Теди й демонстрира няколко номера със сенките на ръцете си.

— Сега оттук — поведе я той и закрачи с онази тромава походка, която винаги разсмиваше околните.

— Голяма скица си, Теди — прошепна тя, но все пак се стараеше да не изостава в полумрачния коридор.

— Мирише на умрели рози и на… Бог знае още на какво.

— Това е миризмата на духовете, на отлетелите им души, скъпа моя — безсмислено бе да й обяснява за антисептичните течности, за формалдехида и за неговата страст към дезинфектантите. Той пристъпи към втората врата и започна да рови из връзката с ключовете на светлината на фенерчето й.

— Сигурна ли си, че искаш да влезем?

Тя преглътна и кимна.

Мъжът отмести плъзгащата се врата, като си каза, че би било добре, ако Палмър не се престараваше толкова да смазва пантите на вратите. Едно стенещо изскърцване щеше да бъде тъкмо на място. Джоузи пое дълбоко дъх и запали лампите.

— Глупости! — Тя потри влажните си длани по хълбоците си. — Ами че то прилича на зъболекарски кабинет. За какво използват тези маркучи?

Той се усмихна и помръдна вежди.

— Наистина ли искаш да разбереш?

— Може би! — Жената облиза устни. Това да не е… — Посочи към изпъкналите очертания на белия чаршаф. — Това тя ли е?

— Тя и само тя.

Джоузи изтръпна.

— Искам да я видя.

— Добре. Но само ще я гледаш, без да я докосваш. — Теди заобиколи аутопсионната маса и отметна предния край на чаршафа.

— Господи! — прошепна. — Господи! Сива е като пепел.

— Нямахме време да я гримираме.

Притиснала ръце към стомаха си, тя пристъпи още една крачка.

— Гърлото й…

— Причината за смъртта. — Той погали с длан добре изпъкналото задниче на Джоузи. — Ножът е бил с острие, дълго поне петнадесет, а може би и осемнадесет сантиметра. — Патологът извади едната ръка на Еда Лу изпод чаршафа. — Виждаш ли как е обезцветена тази зона около китката? Виждаш ли обелената кожа? Вързана е била с най-обикновено въже за простиране на пране.

— Ужасно!

— Освен това са пострадали и ноктите й — промърмори нещо в знак на възмущение и отново покри ръката на трупа. — Тази травма в основата на черепа — той обърна главата, — показва, че е била ударена, преди да умре. Може би достатъчно силно, за да изпадне в безсъзнание, през което време според нашите заключения тя е била вързана и устата й е била запушена. Има влакна от тъкан в устната кухина и по езика, което свидетелства, че е била използвана памучна материя, червена на цвят.

— Ти можеш да разбереш всичко това? — Джоузи се запъваше на всяка дума.

— Не само това, мога и още да разкажа.

— Според теб била ли е изнасилена?

— Точно сега довършвам тези изследвания. Ако имаме щастието да открием следи от сперма, ще направим генни тестове за установяване на ДНК спектъра.

— А-ха! — Някъде беше чувала този термин. — За да откриете този, който е убил нея и бебето й.

— Госпожицата е умряла сама — коригира я Теди. — Нивата на хормоните са твърде ниски.

— Моля?

— В утробата й няма зародиш.

— О, така ли? — Жената сведе поглед към посивялото, безжизнено лице и замислено присви устни. — Още тогава казах, че тя лъже.

— На кого го каза?

Тя не отговори. Сега не беше моментът да намесва името на брат си. Затова отклони поглед от Еда Лу и закрачи из помещението.

Всъщност, ако успееш да свикнеш, гледката се оказваше възхитителна. Всички тези шишета и маркучи. И тези изящни, блестящи инструменти. Пресегна се да хване един от скалпелите. Опита го на палеца си и веднага се поряза.

— По дяволите!

— Достатъчно е остър, за да те нареже на най-ситни резенчета. — Потупа я той по рамото. Наистина не съществува, поне на този свят, по-остър инструмент.

— Кръвта ще спре по-бързо, ако го засмучеш.

Тя поднесе ранения си палец към устата му. Докато езикът му облизваше раната, очите й останаха затворени. Това бе миг на пълна близост, той го разбра, докато вкусваше кръвта й. Когато очите й отново се отвориха, и двамата бяха обзети от страст.

— Искам да имам нещо от теб, Теди.

Той засмукваше палеца й по-надълбоко, а тя се протегна зад гърба му към добре наточените инструменти и размаха ръка, докато стигне до чантичката си. Докато ръката му се плъзваше по бедрото й, нейната ровеше из чантичката. Ръката й конвулсивно се сви в юмрук, когато пръстите му пропълзяха под шортите й, захванаха ластика на пликчетата й, плъзнаха се надолу и проникнаха в плътта й.

— Ето, намерих го. — С лека въздишка тя извади един презерватив. Докато смъкваше ципа си, очите му заблестяха и заискриха. — Не искаш ли аз да ти го поставя?

Теди потръпна. Като че ли сърцето му слезе в петите.

— На твоите услуги.

 

 

Когато Джоузи пое по пътя към Суийтуотър около два след полунощ уморена, задоволена и преситена, Били Т. се беше навел над предната броня на червеното порше. Той изруга, когато фаровете прорязаха мрака само на сантиметри от главата му. Още десетина минути и щеше да е приключил и изчезнал в съседната пряка.

Сърцето му се разтуптя, когато Джоузи удари спирачките. Разхвърча се чакъл и няколко камъчета попаднаха върху обувките му. Пръстите му, изцапани с грес, стиснаха дръжката на гаечния ключ.

Джоузи излезе от колата. Били Т. се сви, без да откъсва поглед от стройните й крака. Ноктите на крака й бяха лакирани с тъмночервен лак. Около глезена си имаше златна верижка. Той изведнъж се възбуди. Ароматът й се носеше наоколо, загадъчно сладък, смесен с миризмата на току-що приключил полов акт.

Тя си тананикаше „Лудост“ на Патси Клайн. Изпусна чантичката си и на паважа се посипаха червила, дамски превръзки, изобщо съдържанието на малък козметичен магазин, две огледалца, комплект сгънати презервативи, туба с аспирин, малък елегантен дамски пистолет с перли по дръжката, както и три кутийки с дражета „Тик-так“. Мъжът отново изруга, когато тя се наведе да събере вещите си.

Скрит под шасито на поршето, Били Т. не откъсваше очи от краката й. Джоузи набързо събра нещата си и ги пусна в чантата заедно с шепа чакъл от настилката.

— Мътните да ме вземат! — промърмори тя. Прозина се широко, изправи се и се запъти към къщата.

Били Т. изчака цели тридесет секунди след затварянето на външната врата, преди да се залови отново за работа.