Нора Робъртс
Порочна невинност (8)

7.

На изток проехтя гръмотевица. Ветрецът, който тя почувства за пръв път, откакто бе пресякла границите на щата Мисисипи, разклати листата на явора, където само преди половин час бе стоял един мъж със заредена пушка.

Не изглеждаше много вероятно, дори й се струваше невъзможно, но Каролайн беше седнала на стъпалата пред входа на къщата и отпиваше „Шардоне“ от водна чаша. Полупразната бутилка стоеше между нея и Тъкър.

Животът й, реши тя, като още веднъж отпи бавно, става много интересен.

— Виното си го бива. — Младият мъж вдигна бутилката и я завъртя пред очите си. Отново усещаше как го обзема добродушното спокойствие — състоянието, което предпочиташе пред всичко останало на света.

— Аз много го харесвам.

— Аз също. — Той се обърна към нея и се усмихна. — Приятен ветрец.

— Много приятен.

— Имаме нужда от дъжд.

— Да, сигурно е така.

Той се изтегна, подпрян на лактите си, и повдигна лице, за да усети вятъра.

— Както е задухал вятърът от изток, ще напълни салона ти с влага.

С почти отсъстващ вид тя се обърна, за да огледа изпочупените прозорци.

— Е, в цялата работа има и нещо хубаво. Кушетката няма да се намокри — нали има една дупка от куршум.

Той я потупа приятелски по гърба.

— Ти си истински приятел, Каро. Мислех, че като всяка жена ще започнеш да крещиш или да припадаш, но ти се държа превъзходно.

— Точно така — съгласи се жената и отново напълни празната си чаша. — Тъкър, може ли да те попитам за нещо от местен характер?

Той вдигна чашата си и с наслада се вслуша как двете чаши се чукнаха и разлюляха, напълнени с превъзходното вино.

— Точно в този миг, скъпа, можеш да питаш за каквото пожелаеш.

— Любопитна съм да разбера дали тази част на щата винаги се е населявала от толкова много убийци и стрелци, или е само временно явление?

— Почакай! — Той се вгледа замислено в чашата си, преди да отпие от нея. — Говорим само за Инъсънс, нали? Градът, в който моето семейство се е заселило още преди войната, войната между Севера и Юга?

— Естествено.

— По този въпрос имам по-особено мнение. Трябва да призная, че за нас тук са новост убийците от този тип, за който си мислиш сега. Е, Уайтфорд Талбът проби една внушителна дупка в задника на Кол Бофорд, когато бях още дете. Но Уайтфорд бе заловил стария Кол да се спуска по водосточната тръба до прозореца на спалнята. А жената на Уайтфорд — казваше се Руби Талбът — в това време лежала чисто гола в леглото.

— Е, това е нещо съвсем различно — заключи Каролайн.

— Имаш право. А преди не повече от пет години момчетата на Бъни и Шивър се поръсиха взаимно с едри сачми. Но това беше хлапашка история. Пък и като се има предвид, че са братовчеди и леко шантави, никой не им обърна много внимание.

— Разбирам.

За бога, помисли си Тъкър, той я харесва, харесва я като човек, с когото може много сладко да си побъбри и дори неусетно да станат приятели, да не говорим за физическото привличане.

— Но, общо взето, Инъсънс е доста миролюбиво местенце.

Тя се намръщи.

— А ти би ли го одобрил?

— За какво говориш?

— За тази мухлясала традиция на добрите мъжки момчета от доброто старо време.

— Само ако се налага — ухили се той и отпи.

Тя въздъхна и вдигна глава. Небето беше притъмняло, а тътенът на гръмотевиците се приближаваше все повече, придружаван от проблясъците на мълниите. Но беше толкова приятно да седи на стъпалата пред къщата.

— Тревожиш ли се? Когато шерифът пристигне, за да отведе този тип, няма да се сдържи и ще ме наругае, че едва не те е убил.

— По-добре е да не се ядосваме повече. — Но загрижеността в гласа й наруши спокойствието. Той ласкаво сложи ръка на гърба й.

— Не се тревожи, сърце мое. Не бих желал да се безпокоиш заради мен.

Тя обърна глава. Лицата им отново се доближиха.

— Все пак е някак си болезнено, не мислиш ли? Да използваш като сцена за съблазняване една ситуация, изпълнена със смъртна опасност?

— Ох! — Добродушието му помогна да посрещне упрека й със смях, а опитът му подсказа, че не трябваше да сваля ръката си от рамото й. — Винаги ли си така подозрителна с мъжете?

— Само с определен тип мъже. — Тя отмести ръката му от рамото си.

— Много хладно го каза, Каро, след всичко, което преживяхме! — Младият мъж въздъхна и докосна чашата си до нейната. — А не си ли задаваш въпроса, дали да ме поканиш на вечеря?

Устните й потрепнаха.

— Не знаех, че този въпрос се е въртял в главата ми.

— Може би ще ми изсвириш някоя друга мелодия.

Този път тя не се усмихна, а само поклати глава.

— Сега не искам да свиря за никого.

— Е, но това е срамота. Кажи какво желаеш и аз ще ти го изсвиря.

— Ти свириш на цигулка? — Погледна го тя с вдигнати в почуда вежди.

— Не, по дяволите. Но свиря на радио. — Той се изправи и разбра, че виното е замаяло главата му. Но това не беше от усещанията, срещу които би възразявал. Отиде до колата си и прерови касетите със записи. Избра една, включи касетофона и пъхна касетата в гнездото.

— Фетс Домино — обяви той със съответното уважение, когато зазвуча „Хълмът на боровинките“. Върна се до нея и й подаде ръка. — Хайде. — И преди Каролайн да успее да каже и дума, той я повдигна от стъпалото и я прегърна. — Винаги, когато слушам тази песен, ме обзема желание да потанцувам с една хубава жена.

Можеше да не се съгласи, можеше да го отблъсне. Но би било глупаво. След последното денонощие се нуждаеше от малко развлечение. Затова се отпусна в ръцете му. Докато Тъкър я завърташе по поляната, въздухът вихрено се носеше около нея и я изпълваше с радост. Когато младият мъж я навеждаше назад, Каролайн се засмиваше и усещаше как от виното й се завива свят.

— Приятно ли ти е? — промърмори той.

— Хм, опасен ласкател си, Тъкър, дори може би прекалено опасен. Но е много по-приятно, отколкото да залягаш под куршумите.

— И аз мисля така. — Той опря бузата си до косата й. Галеше кожата му като коприна. И понеже имаше слабост към хубави тъкани, не се опита да се отдръпне от допира на гладката й буза до неговата, нито от трепкането на блузата й, когато ръката му ловко я насочваше по време на танца. Колко дълги и стройни бяха бедрата й, които той усещаше да се допират до неговите.

Не се изненада, че го привлича сексуално. Това бе нещо естествено, като дишането. Изненада се от неудържимия порив да я грабне на ръце и да я понесе към спалнята на горния етаж. Винаги бе предпочитал да ухажва дамите бавно и лениво, да се наслаждава на преследването, да контролира играта. Танцът с тази жена сред притихналата поляна, обляна от седефена светлина в мига преди бурята, го объркваше и изнервяше.

Тъкър спря. Все пак виното му оказваше въздействие.

— Заваля — прошепна Каролайн, затвори очи, олюля се и леко политна към него.

— Хм, наистина. — Той долови мириса на първите дъждовни капки по косата й, по кожата й. И това ухание едва не го подлуди.

Тя се усмихна. Радваше се на първите едри капки, които мокреха дрехите й. Досега в живота й нямаше пушки и стрелба, но не е имало и танци под дъжда.

— Стана хладно, но сега е още по-хубаво.

Той беше изненадан, че не чува шума на дъждовните капки. Устните му се озоваха до ухото й. Тъкър рязко потръпна, когато зъбите му се приближиха към месестата част на ухото й.

Каролайн рязко отвори очи и го изгледа учудено, когато той обходи с устни брадичката й. И преди да успее да го спре, в слабините й се надигна някаква гореща и приятна вълна. В мига преди да се докоснат устните им, тя го отблъсна и се отдръпна назад.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Целувам те — примигна той.

— Не.

Той я изгледа. Дъждът се стичаше по лицето й, а очите й издайнически блестяха и от страст, и от решителност. Прииска му се да забрави за ръката й, която го спира, и да вземе това, което желае. Но не го направи. От устните му се отрони само въздишка, но в сърцето си се закле, че един ден ще го направи.

— Ти наистина си упорита жена, Каролайн.

В главата й започна да заглъхва тревожният звън. На устните й се появи лека усмивка. Той нямаше да бъде прекалено настоятелен.

— Така казват хората.

— Мога да остана при теб, да се опитам да те убедя.

— Не мисля, че ще успееш.

Очите му се смееха. Ръката му за последен път се спусна бавно по гърба й, преди да се отдръпне.

— Е, това си е чисто предизвикателство, но ще си запазя правото да ти отвърна. Днес имаше труден ден.

— Оценявам жеста ти.

— Наистина умееш да се владееш. — Той взе ръката й и погали пръстите й. И тя усети как тръпката я прониза до пръстите на краката. — Но довечера, когато се сгушиш в леглото си, ще мислиш за мен, Каролайн!

— Ще си мисля само за изпочупените си прозорци.

Той огледа парчетата стъкло, зловещо надвесени по рамките на прозорците.

— Длъжен съм да ти помогна — промълви той. Тя забеляза решителния му поглед и си спомни как се държаха за ръце под дъжда.

— Не ти, а Остин Хетинджър ми е задължен — безгрижно отвърна тя, — но това няма да помогне за смяната на стъклата.

— Ще се погрижа за тях. — Младият мъж отново я погледна. — Толкова си хубава, когато си измокрена от дъжда. Ако остана още тук, няма да издържа и отново ще се опитам да те целуна.

— Тогава по-добре си върви. — Опита се да издърпа ръката си и неволно погледна към колата му. Напуши я смях. — Тъкър, знаеш ли, че си забравил да спуснеш гюрука?

— Глупости! — Той се обърна и замря. Бялата кожена тапицерия беше подгизнала от дъжда. — С жените винаги имам главоболия. Само ме разсейват. — Преди тя да успее да изтегли ръката си, той я поднесе към устните си за дълга целувка. Дори леко я захапа. — Ще се върна, Каролайн.

— Тогава донеси чук и стъкла за прозорците — усмихна се тя и отстъпи крачка назад.

Той седна в колата, без да си прави труда да вдига гюрука. Включи двигателя, изпрати й въздушна целувка и пое по пътя. Наблюдаваше я в огледалото за обратно виждане, застанала под дъжда, с коса като мокро жито, с дрехи, прилепнали по тялото. Фетс Домино припяваше „Нима е срамно“. Тъкър не можеше да не се съгласи с него.

Каролайн почака, докато колата се скри от погледа й, и се върна на стъпалата пред входната врата, седна и допи остатъка от виното, примесено с дъждовна вода. Сузи се оказа права, помисли си тя. Тъкър Лонгстрийт не е по-способен от нея самата да извърши убийство. Потърка бузата си с ръката, която младият мъж бе целунал, и изпусна дълга въздишка.

Все пак беше добре, че не бе хлътнала по него. Затвори очи и вдигна лице към дъжда. Наистина беше добре.

 

 

На следващата сутрин се събуди в отвратително настроение. Спа лошо. И наистина бе мислила за него, дяволите да го вземат. Смущавана от мислите за него и от трополенето на дъжда по ламаринения покрив, тя се мяташе в леглото и така мина по-голямата част от нощта. Едва издържа да не вземе едно от приспивателните хапчета, предписани й от д-р Паламо.

Но все пак устоя. Искаше да докаже нещо на себе си. В резултат на среднощната й съпротива срещу самата себе си Каролайн посрещна заслепяващите слънчеви лъчи със замъглени очи.

Когато взе един аспирин и застана под душа, младата жена вече знаеше за какво трябва да се упреква. Не бе заради младия мъж, не, просто не трябваше да пие толкова много от виното. Ако не беше Тъкър, нямаше да се мята разбудена в леглото си през нощта и да се укорява, че е завладяна от неочаквано желание. Ако не беше той, сега нямаше вместо прозорци по стените, на къщата да зеят огромни дупки, да нахлуят мухи, комари и Бог знае още какви насекоми, решени на всяка цена да й правят компания.

Дотук беше с тишината и спокойствието, помисли си тя, когато излизаше от душа. Дотук беше с кроткия период за възстановяване на нервите й. Понеже бе имала нещастието да налети на този Тъкър, в живота й настъпи хаос: мъртви жени, подивели мъже с пушки в ръцете! Мърморейки, Каролайн облече роклята си.

Защо, по дяволите, не замина за Южна Франция? Сега можеше да лежи на някой красив и претъпкан с хора плаж.

Защото искаше да си бъде у дома, помисли си тя с въздишка. Въпреки обстоятелството, че в тази къща бе прекарала само няколко прекрасни дни от детството си, все пак нямаше друго място, което би могла да нарече свой дом.

И никой нямаше да може да й отнеме този спомен. Каролайн слезе на долния етаж, притискайки челото си с ръка. Искаше да я оставят на спокойствие. Искаше да седне на стъпалата пред прага и да се любува на залеза, да вдъхва аромата на цветята, да слуша музика. Искаше само да си остане сама, тиха и кротка, така както бе решила да прекарва дните си. И то още от този миг.

Вдигна брадичка и отвори външната врата. И едва сподави вика си.

Край счупения прозорец се бе изправил широкоплещест непознат негър с белези по лицето. Каролайн видя как в ръцете му просветна нещо с метален блясък. Трескаво започна да обмисля какво да направи. Да се втурне вътре и да повика помощ по телефона. Да изтича до колата. Дано ключовете са оставени на арматурното табло. Или просто да се разкрещи и дано някой отвън я чуе.

— Мис Уейвърли, мем?

С отчаяни усилия тя успя да възвърне способността си да говори:

— Ще повикам шерифа!

— Добре, мем. Но Тък ми съобщи, че сте имали някакви проблеми.

— Аз… извинете ме…

— Хетинджър изпотрошил прозорците ви. Хората на шерифа го заключиха в килията. А аз трябвало веднага да оправя това тук.

— Да оправите?

Тя видя как ръката му се помръдна и пое дъх, готова да изкрещи. Но само въздъхна, когато разбра, че металният предмет в ръката му всъщност бе безобидна рулетка. Докато тя чакаше да премине бясното й сърцебиене, негърът опъна рулетката по дължината на прозореца.

— Ще сменяте стъклата?

— Да, мем. Тък ме повика снощи. Каза, че ще ви позвъни тази сутрин, за да знаете, че ще дойда да взема мерките и да поставя стъклата. — Тъмнокафявите му очи весело я изгледаха. — Май че не е успял да ви предупреди.

— Не — поуспокоена и едновременно с това разгневена, Каролайн притисна ръка към сърцето си. — Не, не ми се обади.

— На Тък не може много да се разчита.

— Вече разбрах това.

— Може би съм ви обезпокоил — отбеляза той и записа мерките в бележника си.

— Сега всичко е наред — опита се тя да се усмихне. — Мисля, че започвам да свиквам. — Седна на стъпалото и прокара ръка през косата си. — Не ми казахте името си.

— Тоби Марч. — Негърът докосна за поздрав оръфаната козирка на бейзболната си шапка. — Мога всичко да ремонтирам, нещо като момче за всичко.

— Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Марч.

След миг колебание той стисна протегнатата ръка.

— Наричайте ме просто Тоби, мем. Всички така ми казват.

— Добре, Тоби, радвам се, че ще ми помогнеш.

— Аз пък съм признателен, че ми възлагате тази работа. Ако ми дадете и една метла, мога да събера счупените стъкла вместо вас.

— Добре. Искаш ли кафе?

— Няма защо да се затруднявате.

— Това не ме затруднява. Тъкмо се канех да го сваря.

— Ще ви бъда задължен. Черно, с три лъжички захар, ако може.

— Ще го донеса бързо. — Телефонът иззвъня. — Извинявай.

Като натискаше челото си с ръка, Каролайн забърза към салона и вдигна слушалката.

— Да?

— Е, скъпа, ти май го удари на доста вълнуващ живот.

— Сузи! — Каролайн се облегна на перилото на стълбата. — Кой казва, че в малките градчета не се случва нищо?

— Никой от тези, които живеят в тях. Бърк ме успокои, че не си пострадала. Ще дойда да те видя, но момчетата се успаха. Макар че не ги изпускам от погледа си, вкъщи всичко е с главата надолу. Като че ли е имало сражение.

— Добре съм, наистина — каза и си помисли: „Като изключим махмурлука, разбитите нерви и нежеланите сексуални пориви“. — Само съм леко уморена.

— Че може ли някой да те упрекне за това, скъпа? Слушай какво ще ти кажа. Утре устройваме барбекю. Печено на жаравата насред поляната, напитки, мелби и сладоледи, е, знаеш как стават тези малки празненства. Ела ни на гости, ще седнеш настрани, под сянката, ще си хапнеш до насита и ще забравиш за всичките си неприятности.

— Чудесно.

— В пет часа. Ще слезеш с колата до града, ще прекосиш пазарната улица чак до края, а после ще завиеш наляво по „Магнолия“. Нашата къща е третата от дясната страна. Жълта, с бели кепенци на прозорците. Ако не можеш да се ориентираш, ще караш все по миризмата на пържените ребърца.

— Ще я намеря. Благодаря ти, Сузи.

Каролайн остави слушалката и се върна в кухнята.

Наля си кафе, изпече няколко филийки на тостера и извади един от бурканите със сладко от горски малини. Слънцето навън огряваше мократа трева и навред се разнасяше приятно ухание. Младата жена се загледа в кълвача, настанил се на стъблото на дървото за утринната си закуска.

Отвън долиташе песента на Тоби. С богат, топъл баритон негърът пееше някакъв госпъл за достигането на душевното спокойствие.

Каролайн с радост откри, че главоболието й е минало, а погледът й се проясни.

Кой можеше да отрече, че човек се чувства най-добре у дома.

 

 

Мяташе се неспокойно в измачканите чаршафи и стенеше в съня си. Сънищата течаха като тъмни извиващи се реки. Сънища за секс, за кръв, за могъщество. На сутринта те невинаги се помнеха. Понякога, в моменти на слабост, прехвръкваха в съзнанието и го прорязваха като пеперуди с остри като бръсначи крила и оставяха след себе си плитки, но парещи рани.

Жени, винаги в сънищата имаше много жени. Онези брутални, самодоволни, развратни кучки. Нуждата от тях — от гладката им кожа, мекото ухание, излъчваната топлина — беше омразна. За известно време можеше да устоява на тази съблазън. Дни, седмици, дори месеци можеше да излъчва само нежност, сърдечност, дори уважение. И тогава, тогава някоя от тези жени непременно ще направи нещо. Нещо, което изисква наказание.

Тогава започваше болката, надигаше се онзи болезнен копнеж. И нищо, освен кръвта, не можеше да го утоли. Но трябваше да използва цялата си хитрост въпреки болката, дори въпреки болезнения копнеж. Имаше някакво диво задоволство в това да знаеш, че няма никакво значение, че душат всичко наоколо, напрегнали всички сили — никой не можеше да открие нито едно доказателство.

Лудостта не беше напуснала Инъсънс, само се беше прикрила. И когато лятото се стовари върху него, той ще загнои целият. Как да не се усмихне човек.

 

 

Д-р Теодор Рубинщайн — приятелите му го наричаха Теди — довършваше второто парче черешов пай. Към десерта пиеше изстудена пепси-кола направо от бутилката. Така и не можа да свикне с вкуса на кафето.

Току-що бе навършил четиридесет години и гъстата му кестенява коса вече бе започнала да оредява. Слава богу, не беше плешив!

Той обичаше да го смятат за шегаджия. Знаеше, че с малките си тъмни очи, с леко вдадената навътре брадичка и с жълтеникавата си кожа никога няма да подлудява женските сърца. Затова се опитваше да срази дамите с чувството си за хумор.

Индивидуалността, обичаше да казва на себе си, може да бъде не по-малко привлекателна за жените от един съвършен профил.

Докато си тананикаше, той изтърка ръцете си в умивалника в аутопсионната зала на погребалното бюро на Палмър. Над умивалника висеше омаскарена литография на Христос. За да се позабавлява, Теди се поклащаше наляво-надясно. Когато се наклонеше наляво, Христос го гледаше от стената с благ израз. Загърнат в червена мантия, протегнал изящната си ръка към сърцето, като онези от картичките за Свети Валентин, увиснало на гърдите му. Когато се отместеше надясно, лицето на Божия син за миг потръпваше, а после се изпълваше с тъга и болка. Нищо чудно, тъй като над червеникавокафявата му коса се появяваше трънен венец и тънки струйки кръв плъзваха по интелигентното му чело.

Теди и досега не бе успял да разбере кой от двата образа се харесваше повече на Палмър. Протегна ръка към шишето с дезинфекционната течност. Докато експериментираше, за да открие междинното положение, в което трябваше да застане, за да се слеят двата образа в един, той успя да си подсуши ръцете. Зад него Еда Лу Хетинджър лежеше гола на порцелановата маса за аутопсии — от старите модели, с канали за отвеждане на течностите от двете страни. Под светлината на безмилостните флуоресцентни лампи кожата й изглеждаше отвратително.

Такива неща не можеха да смутят Теди и да го откажат от любимите му сладкиши. Беше избрал патологията, защото от него се очакваше да следва медицина. Той беше четвърто поколение Рубинщайн с титлата „доктор“ пред името си. Но много преди да завърши първата година като стажант-лекар, откри, че изпитва натрапчиво отвращение към болните.

Смъртта беше нещо съвсем различно.

Никога не бе изпитвал неудобство, когато обработваше поредния си труп. Болниците бяха изпълнени с хленчещи и стенещи хора. Когато за пръв път наблюдава аутопсия, Теди разбра, че е намерил призванието си.

Мъртвите не се оплакват, не трябва да бъдат спасявани, пък и бе напълно сигурно — сигурно като смъртта — че няма да те съдят заради некадърност или небрежност.

Вместо това те приличаха на пъзел — онези разноцветни картинки, нарязани на парченца, които трябва сам да сглобиш. Взимаш частица от тях, оглеждаш какво не е наред и попълваш доклада.

Той беше много добър в сглобяването на пъзел. Знаеше също, че се справяше доста по-добре с мъртвите, отколкото с живите. И двете му бивши съпруги с радост биха разказали на първия срещнат какъв безчувствен, себелюбив и лишен от чувство за хумор тип е Теди Рубинщайн. Макар че самият той вярваше, че е надарен с доста изтънчен усет за смешното.

Първата му работа за днес беше да закрепи една детска свирка в китката на мъртвата жена — за него това бе начин да внесе известно оживление в иначе прекалено тихата и монотонна процедура, с която се извършваше всяка аутопсия.

На Бърнс няма да му хареса, но това пък бе едно от любимите забавления на Теди — да дразни такива като агента. Усмихна се на находчивостта си и започна да навлича хирургическите ръкавици. От седмици беше подготвял един ефектен трик и чакаше с нетърпение да му се удаде възможност да шашне някое праволинейно и здравомислещо ченге като Мат Бърнс. Нуждаеше се само от подходящо обезобразена жертва.

Теди изпрати една нежна въздушна целувка към Еда Лу в знак на благодарност и включи служебния магнетофон.

— На нашето внимание е представен — започна той със специално подбрано за случая завалено южняшко наречие, — обект, очевидно от женски пол, от бялата раса, на възраст около двадесет и пет години. Идентифициран като Еда Лу Хетинджър. Височина около метър и шестдесет и четири, тегло около петдесет и седем килограма. В настоящия момент, драги студенти, тя изглежда като старомоден тухлен клозет.

„Така — помисли си Теди с лъчезарна усмивка, — ще успеем да накараме онзи Бърнс да избухне.“

— Днешната ни гостенка е пострадала от многобройни прободни рани. Моля да ме извините, Еда Лу — прошепна той, докато броеше раните. — Двадесет и два прореза. Концентрирани главно в зоната на гърдите, торса и гениталиите. Използван е остър инструмент за прекъсването на югуларната, или както казват лаиците шийната вена, трахеята и ларинкса, чрез нанасяне на хоризонтален удар. Съдейки по ъгъла на удара и дълбочината на прореза, бих изказал предположение, че е бил нанесен отляво надясно, което е признак, че не сме имали работа с някой левак. Лаиците биха рекли, дами и господа, че гърлото на жертвата е било прерязано от едното до другото ухо вероятно с нож с… — Измери прореза и подсвирна от учудване. — Острие с дължина от петнадесет до осемнадесет сантиметра. Някой от вас да е гледал „Дънди Крокодила“? — Сега превключи на тромавия австралийски акцент. — Ето, това се казва ножче! След като приключим с оглеждането на другите травми, вероятно ще се окаже, че именно прерязаното гърло е причина за смъртта. Така ще се окаже, можете да ми вярвате. Все пак съм медик, нали?

Той засвири с уста тема от „Лятно кътче“ и продължи огледа на трупа.

— Удар в основата на черепа, нанесен чрез тежък инструмент, притежаващ груба структура. — С пинсетите внимателно взе късчета от плътта. — Прибираме фрагменти, които, изглежда, са от дървен произход, или, за сведение на съдебните лекари, от кората на някое дърво. Мисля, че ще се съгласите с мен, ако изкажа предположението, че жертвата е била ударена с клон от дърво. Ударът е бил нанесен преди настъпването на смъртта. Ако някой от вас успее да изяви детективските си способности и да докаже, че именно този удар е проснал жертвата в безсъзнание, ще спечели безплатно пътуване за двама до остров Барбадос, като ще му бъде разрешено да отлети със свръхбагаж, колкото би могъл да повдигне един Самсон.

Вратата се отвори и той вдигна очи. Бърнс му кимна, а Теди му се усмихна лъчезарно.

— Нека да запишем, че в залата се появи специалният агент Матю Бърнс, за да не изпусне демонстрацията на един майстор в професията си. Как е мотането насам-натам, Бърнси?

— А ти напредваш ли?

— О, двамата с Еда Лу ставаме все по-близки. Мисля, че ще приключим с един танц.

Агентът така силно стисна зъбите, че те заскърцаха.

— Както винаги, Рубинщайн, хуморът ти е прекалено патетичен и направо отвратителен.

— Еда Лу ще го оцени по достойнство, нали, скъпа? — Потупа трупа по ръката. — Ожулвания и разкъсана кожа около китките и глезените. — С блестящите си инструменти патологът търсеше и събираше в найлонови торбички тънки бели нишки, без да прекъсва възторженото описание на своите открития.

На Бърнс му се наложи да изтърпи още петнадесетина минути.

— Била ли е изнасилена?

— Трудно е да се каже в този момент — заяви Теди през хирургическата маска. — Трябва да взема проби от тъканите. — Специалният агент отклони поглед, докато патологът изпълни намерението си. — Ще я оставя във вода за дванадесет-петнадесет часа. Още не съм приключил, но мисля, че смъртта е настъпила между единадесет вечерта и три през нощта на шестнадесети юни.

— Искам тези резултати писмено.

— Господи, колко обичам да ми нареждаш! — изрече Теди и продължи да стърже по кожата.

— Искам да знам всичко — продължи Бърнс, без да обръща внимание на хапливите забележки, — което може да се узнае за нея. Какво е яла, кога е яла. Дали е била дрогирана или пияна. Имала ли е сексуален контакт. Предполага се, че е била бременна. Искам да разбера преди колко седмици е забременяла.

— Трябва да проверя. — Теди се обърна, уж за да смени инструментите. — Можеш да погледнеш един от левите й кътници. Открих нещо интересно.

— По зъбите й?

— Точно така. Никога досега не съм срещал нещо подобно.

Заинтригуван, Бърнс се наведе. Патологът отвори устата на Еда Лу и присви очи.

— Целуни ме, глупако — настоятелно изохка тя. Специалният агент изрева и отскочи назад:

— Исусе! Исусе Христе!

Превивайки се от смях, докторът трябваше да се опре на въртящото се столче, за да не се строполи на пода. Месеци беше изгубил, за да изучи изкуството на вентрологията, за да бъде на ниво в миг като този. Ужасът в очите на Бърнс му бе достатъчна награда.

— Наистина имаш успех, Бърнси. Дори и мъртвите жени си падат по теб.

Стиснал юмруци, Бърнс едва се сдържа да не се нахвърли върху патолога. Ако цапардоса този Рубинщайн, това ще бъде протоколирано в доклада от аутопсията.

— Перверзен тип, ти наистина си полудял!

Теди само изгледа побелялото му лице, след това и посивялото лице на Еда Лу и изхълца.

Нямаше полза от заплахи, Бърнс отлично знаеше това. Всеки опит от негова страна за официално оплакване щеше да бъде надлежно записан, но никой нямаше да му обърне внимание. Рубинщайн беше най-добрият в професията си. Всепризнат лунатик, но най-добрият.

— Искам резултатите от твоите изследвания до края на деня, Рубинщайн. Може да ти се струва страшно забавно, но зная как да се справям с психопати.

Неспособен да изрече и дума от смях, Теди избърса сълзите от очите си и се отпусна на въртящото се столче.

— Еда Лу, мила — промълви той, все още задъхан от смях, — не зная как да ти се отблагодаря за отзивчивостта. Повярвай ми, за случай като този ще влезеш в историята. Момчетата от Вашингтон ще се влюбят в теб.

Подсвирквайки си, той хвана скалпела и се захвана за работа.