Нора Робъртс
Порочна невинност (7)

6.

Тъкър седеше на стола, вдигнал крака върху бюрото на Бърк. Въпреки че за никъде не бързаше, надяваше се, че шерифът няма да се забави. Онова, което околните, а дори и самият Тъкър, често тълкуваха като пълно безделие, всъщност само доказваше, че той наистина притежава невъзмутимо спокойствие и безгранично търпение.

В този миг нямаше никакви грижи, а това бе любимото му душевно състояние. Тъй като бе прекарал една неспокойна нощ, младият мъж реши да подремне малко, докато шерифът се прибере в канцеларията си.

Новината за пристигането на агент на ФБР се разпространи много бързо в градчето и стигна чак до Суийтуотър. Той вече знаеше, че специалният агент Бърнс се облича като собственик на погребално бюро и кара светлокафяв форд меркурий. Знаеше също, че този Бърнс в момента обикаля яза на Макнейр, за да разгледа мястото на убийството — тия от ФБР винаги започват с техните досадни огледи.

Убийство. Тъкър изсумтя и затвори очи — най-добрият начин да се отпусне човек. Както седеше на стола, заслушан в бръмченето на вентилатора на тавана и в свистенето на безполезния климатик, монтиран на прозореца, на младия мъж се стори невероятно това, че в този миг Еда Лу Хетинджър лежи върху масата за аутопсии само през три улици оттук, в погребалния салон на Палмър.

Потрепери и се опита да не мисли за мъртвата, да забрави за това как едва ли не беше готов да се ожени за нея. Нещо по-лошо, беше се подготвил да изтърпи скандалите и хленчовете й, докато тя се примири с мисълта, че няма да бъде новата господарка на Суийтуотър.

Точно сега не искаше да си разчиства сметките с нея. Нито пък щеше се нахвърли с нож върху нея, за да спасява гордостта си.

Беше направил грешката да си помисли, че е доста апетитна още когато я беше видял как чукаше по клавишите на касовия апарат в магазина на Ларсън. Защото си бе позволил удоволствието да споделя леглото й и да гали гладката й кожа, сега трябва да измисля алиби, за да не бъде заподозрян в убийство.

За много неща беше упрекван. За мързела, който според самия него не беше грях. За лекотата, с която харчеше — този упрек наистина беше основателен. За прелюбодеянията — на това обаче Тъкър би възразил. Никога не беше съблазнявал омъжени жени… с изключение на Сали Джилфърд преди няколко години, но тогава тя вече не живееше с мъжа си. Бяха го обвинявали дори и в малодушие и страх, макар че той предпочиташе да го нарича „благоразумна предпазливост“.

Но в убийство… Щеше дори да звучи смешно, ако не беше толкова ужасно. Ако баща му беше жив, щеше да се пръсне от смях. Той — единственият човек на този свят, от когото Тъкър наистина се беше страхувал — никога нямаше да допусне, че синът му може да вдигне оръжие срещу някого, освен да стреля във въздуха или по блатните птици, когато отиваха на лов.

Разбира се, всички знаят, че Еда Лу не е била застреляна. Не и ако е умряла по същия начин, както и предишните две момичета. След като бе видял мъртвата Френси, много лесно можеше да си представи какво е направил убиецът с гладката бяла кожа на Еда Лу. Той бръкна в джоба си за цигара.

Откъсна върха на цигарата — този път почти половин сантиметър — и тъкмо беше поднесъл запалката, когато в канцеларията влезе Бърк заедно с някакъв изпотен и намусен мъж в тъмен костюм.

След като бе правил компания на агента от ФБР почти през целия ден, не можеше да се очаква от шерифа да се завърне с лъчезарна усмивка. Той остави шапката си на закачалката до вратата, видя краката на Тъкър върху бюрото си и се намръщи.

— Чувстваш се като у дома си, синко.

— Старая се — отвърна гостът и издуха цигарения дим. Стомахът му се бе свил на топка, но въпреки това посрещна Бърк с ленивата си усмивка. — Трябва да си доставиш по-нови и по-интересни списания, Бърк. За да не скучае, човек се нуждае от нещо повече от „Природни красоти“ или „Оръжия и муниции“.

— Е, да, ти би очаквал да завариш нещо като „Тримесечно списание за джентълмени“ и „Изтъкнати личности“, нали?

— Бих ти бил задължен. — Всмукна още веднъж от цигарата, докато оглеждаше мъжа, дошъл с шерифа. Тъмният костюм на непознатия се беше измачкал, но въпреки това възелът на вратовръзката му беше стегнат. Кой знае защо, но дори само това се оказа достатъчно, за да почувства антипатия към него още от пръв поглед.

— Реших, че няма да е зле да се отбия да си поговорим.

Шерифът кимна и застана зад бюрото, изпълнен с желание да изглежда по-внушителен.

— Тъкър Лонгстрийт, специален агент Бърнс.

— Добре дошли в Инъсънс. — Младият мъж не стана от стола, но все пак протегна ръка. Остана доволен, че ръката на Бърнс беше отпусната и потна.

— Кое ви прави специален, агент Бърнс?

— Моят чин. — Огледа протритите маратонки на Тъкър, както и небрежните на пръв поглед, но скъпи памучни летни панталони, не пропусна и самодоволната му усмивка. Антипатията им беше взаимна. — Какво имате да обсъждате с шерифа, мистър Лонгстрийт?

— Е, засега бихме могли да започнем с обсъждане на времето. — Той не обърна внимание на напрегнатия поглед на агента. — Като че ли пак се задава буря. Може би дори ще се захлади за кратко. Или пък да си поговорим за бейзбола. „Скорците“ довечера ще играят с „Янките“. Тази година „Птиците“ имат много силни нападатели. Може би ще стигнат до челно място в Лигата. — Тъкър всмукна от цигарата. — Щом сте специален агент, сигурно обичате да се обзалагате?

— Боя се, че не споделям пристрастията ви към бейзбола.

— Е, тогава всичко е наред — отвърна Тъкър, без да прикрива досадата си, и завъртя стола си. — Всъщност аз пък към нищо не съм пристрастен. Изисква прекалено много усилия.

— Да говорим по работа, Тък. — Бърк се опита да изглежда сериозен, но понеже погледът му не се оказа достатъчно убедителен, шерифът се опита гласът му да звучи възможно най-строго. — Тъкър познаваше жертвата, Еда Лу…

— Забрави да добавиш, че я познавах интимно — прекъсна го младият мъж. Стомахът му отново се присви, затова побърза да изгаси цигарата.

Бърнс седна на третия стол и бързо извади от чантата си миниатюрен касетофон и бележник.

— Желаете ли да направите изявление?

— Нещо от рода на „Единственото нещо, от което трябва да се страхуваме, е самият страх“^[1]? — язвително попита Тъкър и се протегна. — Не, не държа непременно да правя изявления. Бърк си мислеше, че ще искате да ми зададете някакви въпроси. И понеже съм от хората, които винаги са готови да сътрудничат, ето ме тук, за да ви отговоря на всеки въпрос.

Бърнс невъзмутимо включи касетофона.

— Информиран съм, че вие и пострадалата сте били доста близки.

— На това тук му казваме любовници.

— Стига, Тък.

— Това е истината, синко. — Тъкър изгледа шерифа в очите. — Няколко пъти излизах с Еда Лу, позабавлявахме се, пък и доста чаршафи омачкахме. — Смръщи се и едва се удържа да не посегне за още една цигара.

— Но преди две-три седмици скъсах с нея, защото започна да ми натяква за женитба.

— Това означава ли, че приключихте връзката си като добри приятели? — попита агентът.

— Не бих казал. Допускам, че вече сте научили за сцената в ресторанта преди няколко дни. Мисля, че тя беше доста вкисната.

— Това е вашата преценка, мистър Лонгстрийт. А моята е тук — и той почука с молива по бележника, — и там е записано, че жертвата е била много ядосана и изнервена.

— Когато свържете тези две прилагателни с Еда Лу, ще получите именно моето определение — че беше доста вкисната.

— Тя е заявила, че сте й дали обещание.

Тъкър бавно свали краката си от бюрото и когато се завъртя, столът изскърца.

— Така виждам нещата аз, агент Бърнс, но не съм виновен, че се стигна дотам. Нищо повече не можех да сторя.

— Освен това момичето е заявило пред всички, че е бременно.

— Да. Каза го.

— След което вие сте напуснали онзи ресторант… „Чет’н Чю“, нали? Веднага сте излезли от ресторанта. — Той се усмихна. — Би ли могло да се каже, мистър Лонгстрийт, че сте били… вкиснат?

— След като връхлетя в ресторанта и изкрещя пред всички, че била бременна, което едва тогава узнах, и ме заплаши, че ще си платя за това? Да — младият мъж кимна бавно и замислено. — Би могло да се каже, че бях вкиснат.

— А вие имахте ли намерение да се ожените за нея?

— Не, никога.

— Е, щом сте били разгневен, объркан и впримчен в капан, значи сте имали мотив да я убиете.

Тъкър стисна зъби.

— Не. Докато разполагам с чекова книжка, няма да има нужда да убивам когото и да било. — Той се наведе напред. На лицето му бе изписана решителност, а думите му се лееха с лекота. — Нека да ви изясня картинката, драги. Еда Лу беше алчна, амбициозна и хитра. Може би за известно време да си е въобразявала, че ще успее да ме завлече под венчилото, но би се чувствала щастлива и само с един чек, стига само да има повече нули в него.

Той стана, пое дълбоко въздух и седна на края на бюрото.

— Аз я харесвах. Може би не толкова много, както веднъж ми се бе случвало преди това с едно друго момиче, но все пак доста бях хлътнал по нея. Не можеш да спиш една седмица с една жена, а на другата седмица да я накълцаш на парчета.

— Точно това е било извършено.

Погледът на Тъкър помръкна.

— Но не от мен.

Бърнс отмести касетофона.

— Познавахте ли Арнет Джентри? А Френси Алис Логън?

— Както всички останали в градчето.

— Имахте ли интимни отношения с тях?

— Излизал съм и с двете. Но не съм спал нито с едната, нито с другата. — Припомни си нещо и леко се усмихна. — Макар че, ако говорим за Арнет, не може да се каже, че не съм се опитвал.

— Значи тя ви отблъсна?

— Дявол да го вземе! — Тъкър извади цигара. Като че ли отделяше голяма част от времето си на опитите да зареже пушенето. — Ние бяхме само приятели и тя не искаше да се задълбочаваме. Честно казано, това момиче винаги бе харесвало брат ми Дуейн, но той нито веднъж не я погледна. С Френси бяхме още на етапа на флиртуването. — Младият мъж захвърли цигарата. — Беше много сладка. — Затвори очи. — Не, не ми се говори за Френси.

— О, така ли?!

В него започна да се надига ярост.

— Слушайте, агент Бърнс, когато я намериха, аз придружавах Бърк. Може би вие сте свикнали с подобни гледки, но аз не съм. Особено когато става дума за момиче, към което съм бил привързан.

— Интересно дали сте били привързан и към трите жертви — подхвърли Бърнс. — Мис Логън също ли е била открита в Пещерата на призраците? — Агентът скептично изсумтя, щом изрече името на долината край Инъсънс. — Това място се оказа, че е само на пет километра от вашия дом. А мис Хетинджър е била открита в блатото, което тук наричате „яза на Макнейр“, нали? На по-малко от два километра от вашия дом. Били сте на мястото в същия ден, в който сте се скарали с мис Хетинджър.

— Точно така. Но там съм се отбивал неведнъж.

— Според показанията на мис Уейвърли сте били доста напрегнат, разстроен, когато ви е заварила край брега на блатото.

— Мисля, че се разбрахме да използваме думата „вкиснат“. Да, това е точната дума. Бях вкиснат. Затова отидох до брега. Мястото е успокояващо.

— И усамотено. Може ли да ми кажете какво правихте през остатъка от деня, мистър Лонгстрийт?

Сега не беше момент да се казва истината.

— Играх на карти със сестра си Джоузи — излъга Тъкър, без да му мигне окото. — И понеже бях доста разстроен, тя ми измъкна тридесет или четиридесет долара, после изпихме по чаша и си легнахме.

— По кое време се разделихте със сестра си?

— Качих се горе, в спалнята си към два, може би към два и половина.

— Агент Бърнс — намеси се Бърк. — Бих искал да кажа, че в онзи следобед, когато беше намерено тялото на Еда Лу, Тък бе дошъл при мен. Безпокоеше се, че не е чул нищо за нея и че тя не вдигала телефона.

Бърнс повдигна вежди.

— Точно така е записано в бележника ми, шерифе. От кого ви е насинено окото, мистър Лонгстрийт?

— Сбихме с бащата на Еда Лу. Тогава ми хрумна, че може да е изчезнала. Той се втурна в къщата ми, като си въобразяваше, че аз съм я скрил там. Беше си наумил, че съм я уговарял да замине някъде, за да направи таен аборт.

— С убитата обсъждали ли сте евентуален аборт?

— Убиха я, преди да мога да поговоря с нея. — Той стана от бюрото. — Това е всичко, което мога да ви кажа. Ако имате още въпроси, прескочете до Суийтуотър. Ще се видим скоро, Бърк.

Шерифът изчака Тъкър да затвори вратата.

— Агент Бърнс, познавам Тъкър от дете. Мога да ви заявя, че независимо от скандала между него и Еда Лу той никога не би посегнал на живота й.

Бърнс изключи касетофона.

— Не е ли щастие, че не гледам предубедено на събитията тук? Мисля, че вече е време да се отбием до погребалния салон, шерифе. Патологът сигурно е пристигнал.

 

 

Тъкър не беше на себе си от гняв. Не се занимаваше с нищо друго, освен с бизнеса си, живееше си живота, а какво бе получил в отплата? Натъртени ребра, подпухнало око и новината, че го подозират в убийство.

Профуча през Инъсънс с повече от сто и тридесет.

За всичко са виновни жените. Ако при всяко посещение в магазина на Ларсън Еда Лу не му се умилкваше, нямаше да започнат да излизат. Ако Дела не му беше натяквала, че трябва да отиде до Инъсънс за покупки, нямаше да изтърпи скандала на Еда Лу в ресторанта. Ако онази непозната Уейвърли не се беше разходила до блатото, нямаше да го види седнал до брега. Изглеждал бил „напрегнат и разстроен“.

Исусе Христе, може наистина да е изглеждал така!

До гуша му беше дошло от мислите за Еда Лу, повдигаше му се от нея. Въпреки че беше долнопробна изнудвачка, не заслужаваше такъв край. Но, дявол да го вземе, не разбираше защо той трябва да страда заради смъртта й! Сега трябва да понася досадните въпроси и подозрителните погледи на онова северняшко копеле със стегнатата вратовръзка. Разбира се, какво друго може да се очаква от едно ченге.

Но имаше нещо по-лошо дори и от тези подозрителни погледи, помисли си той, докато взимаше завоя. Онези надменни усмивки, запазени специално за чукундурите от дълбоката провинция, направо го вбесяваха.

По същия начин го бе гледала и Каролайн Уейвърли. Вероятно е горяла от нетърпение да съобщи на агента от ФБР, че гадният убиец се е мотаел около блатото.

Беше задминал само с десетина метра яза на Макнейр, когато удари спирачките. Гумите изсвистяха по настилката, докато младият мъж обръщаше колата. Може би точно сега е моментът да си поговори с онази херцогиня.

Докато чакълът хвърчеше изпод гумите, той не забеляза пикапа, който бавно трополеше по пътя. Остин злобно присви черните си очи, когато червената лимузина профуча край него. Устните му се изкривиха в усмивка и той изтегли колата в дясното платно.

Изключи двигателя, пусна ключовете в джоба си и взе черния железен прът. Огледа се в огледалото за обратно виждане, нацапа няколко черни ивици под очите си, нагласи широкополата шапка, която прикриваше лицето му. Измъкна една пушка „Ремингтън Уудмастър“ и провери дали е заредена. Изскочи от пикапа, все още усмихнат, преоблечен така, че никой да не може да го познае. В колана му беше затъкнат остър ловджийски нож.

Отиваше на лов. За прослава на Бога.

 

 

Каролайн предпочиташе да остане сама. Макар че се радваше на компанията на Сузи, неизчерпаемата енергия на съпругата на шерифа я бе изтощила докрай. Освен това не вярваше, че някой ще нахлуе в дома й и ще я убие, докато спи в леглото на баба си. Все пак не бе тукашна и никой не я познаваше дотолкова, че да й желае злото. Затова отново прибра револвера в шкафа на дядо си — не възнамеряваше повече да го докосва.

Тя взе цигулката. Пръстите й погалиха гладкото, полирано дърво и докоснаха струните. Докато търкаше лъка с колофон, предвкусваше удоволствието от свиренето, защото знаеше, че не я очаква нито репетиция, нито пък концерт. Щеше да свири само за себе си. Толкова пъти бе копняла за това, но все не й оставаше време.

Затвори очи и нагласи цигулката на рамото си. Главата и тялото й като че ли сами се нагласиха удобно, както жената се притиска към любимия.

Избра Шопен заради красотата на мелодията, заради спокойствието и безутешната тъга, която й навяваше. Както винаги музиката запълни всяка празнота.

Докато свиреше, не мислеше за смъртта и страха. Не мислеше за Луис и неговата измяна, нито за семейството си, което бе изгубила. Не мислеше дори и за музиката. Само я усещаше.

Сякаш не се леят звуци, а сълзи. Това си помисли Тъкър, докато приближаваше къщата. Не страстни и горещи, а бавни, болезнени сълзи. Като онези, които избликват от душата.

Макар да знаеше, че никой не чува стъпките му, младият мъж се смути. Каролайн свиреше на цигулка — свиреше онази сериозна музика, която не ти позволява да потропваш в такт. Звучеше тъй покъртително. Можеше дори да се закълне, че усеща как кожата му настръхва при всеки тон.

Почука на вратата, но толкова тихо, че сам едва го чу. После влезе вътре, привлечен от омайните звуци.

Младата жена стоеше в средата на стаята, обърната с лице към прозорците, така че Тъкър я видя в профил. Бе склонила глава над цигулката. Очите й бяха затворени, а усмивката на устните й беше тъжна и прелестна като музиката на Шопен.

Сякаш някои тонове наистина извираха от сърцето й: звучаха като шепот, като любовен копнеж.

Младият мъж пъхна ръце в джобовете, подпря се на рамката на вратата и остана така, омаян от мелодията. За пръв път срещаше жена, от която да се излъчва едновременно такъв покой и толкова страст. Тя привличаше и възбуждаше, въпреки че не бе сексапилна.

Когато тя престана да свири и настъпи тишина, той изпита остро, почти телесно разочарование. Докато Каролайн стоеше със затворени очи, все още в плен на музиката, той би трябвало да се измъкне тихо навън и отново да почука на вратата. Вместо това Тъкър, впечатлен от изпълнението й, започна да й ръкопляска.

Младата жена подскочи, тялото й се стегна като пружина, очите й се разшириха от страх. Но когато го позна, извика високо и раздразнено:

— По дяволите, какво правите тук?

— Но аз почуках. — Опита се да се измъкне със същото свиване на раменете, придружено с лека усмивка, както при първата им среща край блатото. — Мисля, че беше твърде увлечена, за да ме чуеш.

Тя постави цигулката на масата, но стисна лъка като шпага.

— Не разбрахте ли, че не искам никой да ме безпокои?

— Не мога да прочета мислите ти. Харесах музиката. Повече съм свикнал с ритъм енд блус, с джаз, но това беше особена работа. Не е чудно, че можеш да се прехранваш с такава музика.

Каролайн отмести цигулката и го изгледа презрително.

— Що за комплимент!

— Само едно честно мнение. Напомняш ми за миниатюрата на майка ми. Беше бисерна перла, хваната в голям къс от кехлибар. Това бе най-красивото нещо, което съм виждал през живота си. Но и най-тъжното. Перлата бе съвсем сама и никога нямаше да излезе от кехлибара. Когато свириш, ми напомняш за нея. Винаги ли избираш тъжни мелодии?

— Свиря само това, което ми допада. — През последните дни синините по лицето му бяха потъмнели и сега изглеждаше доста страшен и някак си разпуснат. И в същото време приличаше на хлапак, който очаква някоя жена да облекчи раните му, като притисне хладните си устни към тях. — Коя е причината, за да нахлуете неканен в дома ми, мистър Лонгстрийт?

— Можеш да ме наричаш Тъкър, а аз ще ти казвам Каролайн. Или Каро — дари я той с ослепителната си усмивка, — така те наричаше мис Едит. Харесва ми това име.

— Не отговорихте на въпроса ми.

Тъкър влезе в стаята.

— Ние тук имаме обичай да гостуваме на съседите си, но в случая наистина има повод да се отбия. Ще ме поканиш ли да седна?

— Не.

— По дяволите! Колкото повече ме отблъскваш, толкова повече те харесвам. Може вече да съм станал перверзен?

— А в останалите случаи?

Захили се и седна на дивана.

— Първо трябва по-добре да се опознаем. Може да си чула, че съм лесен мъж, но всъщност и аз имам изисквания.

— Какво облекчение! — Почука тя с лъка по дланта си. — И каква бе целта на посещението ви?

Той се наведе напред.

— За бога, харесва ми, когато говориш по този начин. Изящно и хладно, като мелба с праскови. Много обичам мелба с праскови.

Устните й започнаха да треперят. Трябваше да ги стисне здраво, за да не се развика.

— В момента не се интересувам особено от нечии вкусове и пристрастия, нито пък имам настроение за празни приказки. Прекарах доста мъчителни дни.

Явно трябваше да спре с опитите да обърне всичко на шега.

— За теб сигурно е било много жестоко преживяване да намериш Еда Лу във водата.

— По-жестоко е било за нея.

Тъкър стана и закрачи из стаята. Извади цигара.

— Понеже си тук вече от няколко дни, сигурно си чула какво се говори.

Младата музикантка неочаквано изпита съчувствие към неканения си гост. Никога не е било лесно да запазиш личния си живот, грешките си, проблемите си от любопитството на околните. Знаеше го от опит.

— Ако искате да кажете, че тук няма спасение както от жегата, така и от клюките, не бих възразила.

— Не мога да ти попреча да си мислиш какво ли не за мен, но все пак бих искал да чуеш и моето обяснение.

— Не разбирам защо ви интересува какво мисля аз.

— Но веднага си споделила впечатленията си с онзи наконтен северняк.

Тя замря. Но като го видя как нервно крачи из стаята, разбра, че гостът й е доста объркан и въобще не мисли да се нахвърля върху нея. Тогава се успокои и остави лъка до цигулката.

— Ако имате предвид агент Бърнс, казах му само това, което съм видяла с очите си. В онзи ден вие наистина бяхте край брега на яза.

— Разбира се, че съм бил там, по дяволите! — Тъкър рязко се обърна. — Но имах ли вид на човек, който планира да убие някого?

— Изглеждахте разгневен — отвърна му Каролайн със същия тон. — Откъде мога да знам какво сте замисляли?

Той се спря, обърна се и пристъпи към нея.

— Ако си мислиш, че аз съм убил Еда Лу, защо, по дяволите, разговаряш сега с мен, вместо да хукнеш да бягаш?

Тя го изгледа студено.

— Мога сама да се грижа за себе си. И понеже вече съм казала на полицаите всичко, което знаех — а то си е почти нищо — сега нямате причина да ме нападате.

Младият мъж сложи ръце на кръста.

— Лейди, ти ме считаш за някаква подметка, но аз мога много бързо да измисля една-две причини.

— Не ме заплашвай! — Ядосана, тя също му заговори на „ти“ и се приближи към него. — Познавам хора като теб, Тъкър. Ти просто не можеш да понасяш факта, че аз няма да допусна, за разлика от онази нещастница, да се намесиш в живота ми. Ако една жена не те погледне, това веднага предизвиква мъжката ти гордост. А когато започва да ти обръща внимание, като Еда Лу, не можеш да изчакаш мига, когато ще се отървеш от нея. Винаги се случва или едното, или другото.

Тъкър трябваше да признае, че думите й бяха прекалено близко до истината, за да се засегне.

— Мила, жените идват и си отиват. Това нищо не значи за мен. Не вехна по тях, но, дявол да го вземе, не ги убивам! Можеш да разчиташ на думата ми. А това да не ми позволяваш да се намесвам в… Господи!

Тя се опита да изкрещи, но той я сграбчи за ръката и я събори на пода. Когато се метна върху нея, дъхът й изскочи. Каролайн чу гърмежа и в първия миг си помисли, че е от удара на главата й в дъските.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че…

— Не се надигай от пода! Исусе Христе… — Лицето му беше само на сантиметри от нейното и тя видя как нещо просветна в очите му — може би страх, а може би коварство.

— Ако не ме пуснеш веднага… — В следващия миг тя вече бе забравила какво се канеше да каже, защото чу втория изстрел и видя как се появи една дупка във възглавницата на дивана, точно над главата й. — Господи! — Пръстите й се впиха в рамото му. — Някой стреля по нас!

— Бързо схващаш, миличка.

— Какво ще правим сега?

— Няма да мърдаме от пода и ще чакаме да се махне. — Тъкър въздъхна и доближи челото си към нейното. — Проклета история. Той е толкова луд, че може дори да те убие. На всичкото отгоре си мисли, че това е Божията воля.

— Кой? — попита тя и го удари по гърба. — Кой е той?

— Бащата на Еда Лу. — Младият мъж предпазливо повдигна глава. Дори и при тези напрегнати обстоятелства той не пропусна да отбележи колко приятни бяха сочните й устни.

— Жената, която беше убита? И нейният баща е дошъл да ни застреля?

— Да застреля мен. Но явно не се тревожи особено, че може и ти да пострадаш. Зърнах го през прозореца, докато се прицелваше в челото ми.

— Но това е лудост! Как може някой така да нахлува и да стреля в чужд дом?

— Ако имам възможност, непременно ще му го кажа. — Тъкър знаеше, че има само един изход, въпреки че не го желаеше. — Има ли някакво оръжие в къщата?

— Да. Останало е от дядо ми. В кабинета, минава се през коридора.

— Слушай сега какво искам от теб. Стой тук и не мърдай.

— Е, това мога да направя — кимна тя. Но когато той започна да пълзи, Каролайн го сграбчи за ризата. — Нима ще го застреляш?

— За бога, надявам се да не се стигне дотам. — Тъкър пропълзя заднешком, като използваше кушетката за прикритие, и затаи дъх, преди да скочи. Когато стигна до вратата, се досети, че докато търси пушка в кабинета на дядо й, някой заблуден куршум може да я улучи.

— Остин, кучи сине, тук има жена!

— И моята дъщеря беше жена. — Следващият куршум, четиридесет и четвърти калибър, счупи един от прозорците. — Ще те убия, Лонгстрийт. Защото настъпил е часът за божията мъст. Ще те убия. А после ще те нарежа на парчета, както си постъпил с моята Еда Лу.

— Не трябва да нараняваш тази лейди.

— Кой знае дали е лейди. Може би е една от безбройните ти курви. Бог насочва ръката ми. Законът е око за око, зъб за зъб. Защото Бог всичко ще изпепели. А грехът се заплаща със смърт.

Докато Остин цитираше Светото писание, Тъкър пропълзя през коридора. Когато се добра до кабинета, бързо извади една пушка „Ремингтън“ от шкафа, зареди я с изпотените си ръце, неуверен дали ще успее да прогони натрапника. Приближи се към прозореца, отмести щорите, приклекна и предпазливо се измъкна на верандата.

Следващият изстрел прекъсна молитвата на самия Тъкър — трябваше бързо да се сниши и да се шмугне в храстите.

Остин си беше избрал удобна позиция. Скрил се беше зад един самотен явор на не повече от двадесет метра от къщата. Потта лъщеше по лицето му и се просмукваше по гърба на ризата му в защитен цвят. Редуваше изстрелите с огнени молитви и призиви към Христос. Всички стъкла на фасадата вече бяха изпочупени.

Полуделият баща можеше всеки момент да нахлуе в къщата и да ги довърши. Но искаше, разбира се, да накара Тъкър да страда. Повече от тридесет години бе чакал да отмъсти на семейство Лонгстрийт. И ето че най-после неговият час бе настъпил.

— Ще ти прострелям топките, Тъкър. Ще ти откъсна пишката, с която толкова се гордееш. Това е справедливо наказание за един прелюбодеец. Ще си останеш скопен за цял живот, дяволите да те вземат! Това е волята Божия. Чуваш ли ме, грешнико окаян? Чуваш ли какво ти казвам?

Макар да изпитваше чувство за вина, младият мъж беше принуден да насочи дулото към лявото ухо на Остин.

— Чувам те, няма нужда да крещиш — надяваше се нападателят да не забележи, че цевта трепери в ръцете му. — Пусни пушката, Остин, или аз ще ти пусна един куршум, и то право в мозъка. Повярвай ми, никак не ми е лесно. Ти ще умреш, но жалко за ризата ти! Като че ли е от новата мода.

— Ще те убия като куче. — Остин се опита да се дръпне, но Тъкър здраво опря пушката си в главата му.

— Не и днес, днес няма да можеш. А сега хвърли настрана оръжието и разкопчай патрондаша. Бавно и внимателно! — Понеже той все още се колебаеше, Тъкър отново го подбутна с дулото. Заобиколи го отзад и насочи цевта към другото му ухо. — Знам, че не съм много добър стрелец, но дори и аз няма да пропусна от толкова близко. Дулото е опряно до ухото ти, Остин.

Когато Остин захвърли пушката си, дишането му се поуспокои.

— Каролайн — провикна се той, — веднага се обади на Бърк и му кажи да дойде тук колкото може по-бързо. После ми донеси едно въже. — В този миг патрондашът падна на земята и Тъкър го подритна настрани. — А сега имаш ли още нещо да ми казваш, Остин?

След две минути младата жена изскочи от къщата. В ръцете си държеше въже за простиране на прането.

— Само това успях да намеря в бързината. Едва можах… — Думите й секнаха и тя погледна проснатия в тревата нападател. Лицето му беше изпоцапано от потта и ивиците черна боя. Въпреки че Тъкър се беше изправил над него и беше насочил пушката си към тила му, той изглеждаше доста уязвим, крехък като клечка за зъби.

— Донесох въже — задъхано изрече тя и преглътна, когато гласът й отново започна да потреперва.

— Добре, скъпа. Искаш ли да го вържем?

Младата жена навлажни треперещите си устни и преметна въжето върху Остин.

— Как можа да го… искам да кажа, толкова е голям.

— Голяма му е само устата. — Той не можа да устои на изкушението и ритна Остин. — Толкова се беше увлякъл да сипе огън и жупел, че не можа да усети кога грешникът изскочи зад гърба му. Можеш ли да стреляш с това нещо?

— Да. — Тя огледа пушката. — Като че ли.

— „Като че ли“ е добър отговор. Нали така, Остин? Тя ще бъде виновна, ако простреля някой жизненоважен орган на тялото ти, ако се опиташ дори да помръднеш. Няма нищо по-опасно от жена със заредена пушка в ръка. Освен ако не е севернячка. Така. Трябва да я държиш насочена право към главата му, докато го вържа. — Той нагласи пушката в ръцете на Каролайн. Погледите им се срещнаха. И двамата бяха все още зашеметени и не можеха да повярват, че са избегнали куршумите. За миг се бяха сприятелили.

— Ето така, скъпа. Само не я насочвай към мен. Ако се помръдне, натисни спусъка. После затвори очи, защото главата ти ще отскочи назад, а после… е, после… не бих искал да видиш противната гледка.

Той й смигна и тя разбра, че последното предупреждение всъщност беше отправено към Остин.

— Добре. Но все още съм разтреперана. Надявам се, че няма да натисна неволно спусъка.

Тъкър се ухили, клекна и протегна въжето към китките на Остин.

— Просто прави най-доброто, на което си способна, Каро. Никой не иска нещо повече от теб. Дай да ти вържа ръчичките, Остин. Надявам се въжето да стигне. — Той върза китките му няколко пъти и стегна възела, след което завърза и мускулестите крака на Остин. — Никак не ми се хареса, че натроши прозорците на тази лейди. Разби бюрото й в стаята. А доколкото си спомням, мис Едит много обичаше това бюро.

Той се отдръпна, за да вземе пушката от Каролайн.

— Скъпа, ще ми донесеш ли малко бира? Ожаднях.

Тя избухна в смях.

— Нямам никаква бира, това е положението. Имам малко вино. Някакво „Шардоне“.

— Но това е много добра марка.

— Добре. Аз предполагам… — Тя тръгна към стъпалата, но после се обърна и видя, че Тъкър измъква цигара от джоба си. Подпря зашеметената си глава с ръка и се загледа как младият мъж откъсна върха на цигарата.

— Защо правиш това?

— Хъм? — Той захвърли клечката и я изгледа косо.

— Защо откъсваш върха?

— О, това ли било! — Той всмукна дима с нескрито удоволствие. — Все не мога да отвикна. Може би ми помага да се успокоя. Предполагам, че след седмица-две ще пуша два пъти по-малко. — Той й се усмихна. В този миг беше много привлекателен, макар и пребледнял като платно. — Ще ми налееш ли от онова „Шардоне“ в една по-голяма чаша?

— Да! — Каролайн въздъхна, когато чу воя на полицейската сирена. Тъкър все още беше толкова близо до нея, че тя чу и неговата въздишка. — Можеш да бъдеш сигурен, че ще ти донеса. — И вратата се затвори зад гърба й.