Нора Робъртс
Порочна невинност (6)

5.

Новината за убийството на Еда Лу Хетинджър се разнесе като огън в сух храсталак — от градския площад до най-далечната ферма, от пазарната улица до Хог Моу Роуд, където Хепи Фулър обсъждаше събитието с близката си приятелка и партньорка на бинго Бърди Шейс.

— Хенри нищо няма да ми каже — подметна Бърди, докато подлагаше лицето на хладната струя от вентилатора, украсен с емблемата на Църквата на изкуплението. — Бърк Тръсдейл го извикал да отиде до яза на Макнейр към два часа и той останал там чак до пет следобед. — Огнените очи на Христос, нарисуван на вентилатора, се сляха в неясно петно, докато перките се въртяха. — Прибра се у дома пребледнял и потен, каза само, че Еда Лу Хетинджър е мъртва, и отказа всякакви посещения на пациенти за вечерта. Спомена, че била убита по същия начин като Арнет и Френси, но нито дума повече.

— Бог ни обича. — Приятелката й огледа спретнатия си заден двор, доволна и от слабия полъх от вентилатора, който достигаше до нея. — Накъде отива този свят? Жените не смеят да си покажат носа на улицата.

— Преди да дойда, се отбих в ресторанта — кимна гостенката й с разбиране. Лакираната й коса, която Ърлийн Ренфрю боядисваше на всеки шест седмици с някаква бежова боя със странен оттенък, беше стегната и втвърдена като шлем, с две сковани къдрици, извити като въпросителни от двете страни на челото й. — Говори се, че Бърк поискал помощ от ФБР, а може би и от Националната гвардия.

— Хм! — Хепи издаде неясен звук, нещо средно между сумтене и ръмжене. Тя харесваше Бърди, дори много я харесваше, но това не й пречеше ежедневно да я улавя в дребни преувеличения. Приятелката й бе прекалено доверчива, което според нея попадаше след мързела в списъка на десетте смъртни гряха. — Имаме работа с някакъв маниакален убиец, Бърди, а не с бунтовници. Не мисля, че би трябвало да се радваме, ако видим маршируващи войници по пазарната улица. Е, може би онези от ФБР ще свършат нещо полезно. Очаквам да повикат моето момче и да го разпитат отново за това как е открил бедната Арнет през февруари.

На красивото й лице се появиха дълбокомислени бръчки. Все още не можеше да прости на Боби Лий, че бе избягал от училище в онзи зимен ден — и проклетият хлапак може би пак ще се провали на изпитите, — но й бе доста трудно да устои на изкушението да не се възгордее, че е майка на момчето, намерило първия труп.

— Оттогава Боби Лий не е престанал да тъгува — възпитано подметна приятелката й. — Ами че да, по очите му познавам колко се измъчва. Ето, например тази сутрин, когато отиде да напълни резервоара ми при Съни, си помислих, че той никога няма да бъде същият.

— От седмици има кошмари — рече майката с едва доловима гордост.

— Е, това е естествено. А пък на моя Хенри сърцето му щеше да се пръсне. И ще ти кажа, Хепи, че много се тревожа. Ами че убитата можеше да се окаже скъпата ми Каролейн — не че тя ще вземе да се скита сама в околностите, когато има съпруг и две дечица. Но човек не може да бъде спокоен. Пък и твоята Дарлийн — нали беше най-близката приятелка на Еда Лу. Казвам ти, че не мога да не мисля за всичко това.

— Май ще трябва да позвъня на Дарлийн — въздъхна Хепи. За нея беше голямо облекчение, когато момичето се омъжи за Джуниър Талбът и се премести заедно със съпруга си и с бебето в града. Но знаеше, че своенравието на дъщеря й всеки миг можеше отново да се прояви. — Трябва да се съберем няколко от дамите в града и да изкажем съболезнованията си на Мейви Хетинджър.

Бърди бе готова да я разубеждава, когато срещна погледа на Христос от вентилатора.

— Ще бъде богоугодно дело. Мислиш ли, че Остин ще бъде там?

— Не се тревожи за него. На наша страна е силата и правото на майчинството.

Тази нощ всички врати в Инъсънс бяха залостени здраво, пушките бяха заредени, а сънят не споходи мнозина от жителите му.

На сутринта първата мисъл на повечето от обитателите на градчето беше за Еда Лу.

От скръб Дарлийн Фулър Талбът, третата дъщеря на Хепи и първото й голямо разочарование, бе изпаднала в летаргия. От дванадесетгодишна тя се влачеше след Еда Лу, едновременно ужасена и привлечена от опасностите, в които двете се впускаха. Пътуваха на автостоп до Гренвил, задигаха козметика от щандовете на Ларсън, бягаха от училище с момчетата на Бъни и се забавляваха с тях долу към Пещерата на призраците.

Споделяха тревогите си, ако мензисът им закъснееше, разговаряха откровено за любовните си приключения, уреждаха си заедно срещи в автокиното — вече дори не можеше да си спомни колко пъти. Еда Лу й бе шаферка, когато се омъжи за Джуниър, а Дарлийн се канеше да й стане шаферка, щом приятелката й най-после успее да впримчи Тъкър Лонгстрийт.

А сега тя е мъртва и очите на младата жена бяха подути от плач. Едва намери сили да настани малкия Скутър в детското креватче, да махне на съпруга си, когато той излизаше, и да се вмъкне в кухнята при любовника си Били Т. Бъни.

— Ох, ей сега, скъпа! — Облечен в спортна риза и изтъркани джинси, той вече се бе изпотил от чакане и нетърпеливо прегърна хленчещата Дарлийн с татуираните си ръце. — Не трябва да правиш така, сладка моя стафидке. Така мразя да те гледам разплакана.

— Не мога да повярвам, че вече я няма. — Тя подсмърчаше на рамото му и се опитваше да се успокои, като го стискаше по инструмента. — Беше ми най-скъпата, най-близката приятелка, Били.

— Знам. — Той се наведе и доближи устни до нейните, пъхна езика си и го завъртя в устата й в знак на съчувствие. — Беше голяма работа и ще липсва на всички ни.

— Беше ми като сестра. — Тя се отдръпна, така че ръцете му да могат да се пъхнат под найлоновата нощница и да се доберат до гърдите й. — Беше ми повече сестра дори и от Бел или Старита.

— Те само ти завиждат, защото си най-хубавата. — Потърка втвърдяващите се зърна на гърдите й и се облегна на тезгяха.

— По-добре някоя от тях да беше на мястото на Еда Лу. — Докато разкопчаваше ципа на джинсите му, в очите й заблестяха сълзи. — Какво от това, че са ми сестри? Помниш, че само с Еда Лу можех да разговарям. Да говоря за всичко, наистина за всичко, дори и за нас двамата. — Тя въздъхна, когато той й смъкна нощницата достатъчно, за да може да я захапе за зърната. — Тя винаги се радваше за мен. Само малко ревнуваше, когато се омъжих за Джуниър и когато родих Скутър, но това си беше съвсем естествено, нали?

— Ммммм.

— Канех се да й стана шаферка на сватбата й с Тъкър Лонгстрийт. — Смъкна пликчетата си. — Не мога да престана да мисля за начина, по който е била убита.

— Не мисли за това, миличка. — Дишането му се учести. — Нека Били Т. ти помогне да забравиш за всичко това. — Той спусна ръце надолу и разтвори бедрата й. — На Еда Лу това би й се харесало.

— Да. — Тя въздъхна и се притисна към ръката му. Потръпна така силно, че от тезгяха се търколи една чаша, пълна с вишновка. — Винаги съм я чувствала като част от мен. — Когато хвана члена му, Дарлийн отвори очи, блестящи от възбуда. Той винаги си слагаше презерватив. — Ти си толкова мил с мен, скъпи. — Помогна му да го насочи и той започна да прониква в нея. — С теб е толкова по-сладко, отколкото с Джуниър. Ами откакто сме се оженили, не сме го правили другаде, освен в леглото.

Силно поласкан, Били Т. повдигна бедрата й. Главата й леко се удари в отворената вратичка на долапа. Но обзета от страст, тя дори не усети.

 

 

Каролайн беше изненадана, че сънят й не е смущаван от кошмарни видения. Може би това е нейният начин за бягство от реалността. Или пък се беше отпуснала, тъй като знаеше, че жената на шерифа Сузи Тръсдейл и дъщеря й спяха в съседната стая. Или просто се чувстваше в безопасност в леглото на баба си. Както и да е, младата жена се събуди от слънчевите лъчи и от аромата на кафе и бекон.

В първия миг се смути, че се е успала, докато гостенките й вече бяха приготвили закуската. Но след ужасите на изминалия следобед си помисли дали да не остане в леглото да си доспи.

Но си наложи да стане, да вземе един студен душ и да се облече.

Когато слезе на долния етаж, младата жена видя, че Сузи и Марвела вече се бяха настанили около масата и тихо разговаряха.

Майката и дъщерята толкова си приличаха, че Каролайн не можа да сдържи усмивката си. И двете бяха хубави жени с черни коси и големи сини очи. Шепнеха като деца, седнали на задните пейки по време на църковна служба. Когато я видяха, на красивите им устни се появиха усмивки, изпълнени със симпатия към нея.

Между двете съществуваше такава близост, изпълнена с взаимно разбиране и уважение, каквато никога не бе съществувала между Каролайн и майка й. Докато ги наблюдаваше, тя неочаквано усети как я прободе завистта.

— Мислехме, че още ще си поспиш. — Сузи вече бе станала и наливаше още една чаша с кафе за домакинята.

— Чувствам се като че ли съм спала цяла седмица. Благодаря. — Взе чашата. — Толкова любезно беше от ваша страна да останете при мен, че аз…

— Нали за това са съседите. Марвела, подай една чиния на Каролайн.

— Ох, наистина, аз…

— Трябва да се нахраниш добре. — Жената я настани в стола. — След като си преживяла такъв шок, трябва да укрепнеш.

— Майчето прави разкошни бъркани яйца — заяви й Марвела. Докато сервираше закуската, се стараеше да не поглежда прекалено често към Каролайн. Искаше да я разпита къде е направила косата си, макар че Боби Лий не би й разрешил да си отреже дългите къдрици. — Ще се почувстваш по-добре, ако хапнеш. Последния път, когато скъсах с Боби Лий, двете с мама си направихме огромна шоколадова мелба.

— Как можеш да бъдеш нещастна, когато си се натъпкала с шоколад — усмихна се майката и остави препечените филийки на масата. — В шкафа намерих буркани със сладко от малини, останали от баба ти. Надявам се, че няма да възразиш.

— Не. — Очарована, Каролайн взе буркана, върху който се виждаше етикетът с почерка на баба й. — Не знаех, че още има от тях.

— О, мила. Мис Едит ги правеше всяка есен. Нито една от жените в Инъсънс не беше по-добра от нея, когато трябваше да се приготвят конфитюри и сладка. Дори шест години поред тя печелеше наградата на панаира. — Сузи се наведе, отвори вратичката на долния шкаф и показа редицата буркани. — Тук намерихме сладка за цяла година.

— Не знаех — удиви се младата жена, поглеждайки старателно подредените, грижливо надписани буркани. Гърлото й се сви от скръб и срам. — Не идвах тук много често.

— Но тя така се гордееше с теб. Обичаше да разказва как нейната малка Каро пътува по целия свят и как свири за президенти и кралски особи. Показваше ми картичките, които получаваше от теб.

— Ето там има една, от Париж. — Марвела посочи към бюфета. — С Айфеловата кула. Мис Едит ми позволи да я използвам за едно съчинение.

— Марвела две години изучаваше френски. — Сузи погледна с гордост дъщеря си. Самата тя трябваше да напусне училището четири месеца преди дипломирането, когато бременността бе започнала да й личи. Затова много се радваше на успеха на дъщеря си. Изведнъж погледът й попадна върху часовника. — Скъпа, не е ли по-добре да тръгваш за работа?

— Ох, господи! — Момичето скочи от стола. — Добре че ме подсети навреме.

— Марвела работи като секретарка на юрисконсултите към компанията „Роуздейл“. За днешния случай проявиха разбиране и й разрешиха да закъснее. — Тя погледна към дъщеря си, която използваше огледалната повърхност на тостера, за да сложи още малко червило на устните си. — Трябва да тръгваш, скъпа. Вземи моята кола. Ще се обадя на баща ти да дойде да ме вземе. — Сузи се изправи и постави ръце на раменете й. — Но не спирай по пътя, дори и да срещнеш някой познат.

— Е, не съм чак толкова глупава.

— Не — отвърна майка й и я щипна по брадичката, — но си ми единствената дъщеря. Искам да ми обещаеш, че няма да закъсняваш след пет и половина.

— Ще се прибера навреме.

— И кажи на Боби Лий да не паркира повече на Дог Стрийт Роуд. Ако вие двамата искате нещо по-романтично, по-добре е да го вършите у дома.

— Но мамо… — Момичето се изчерви чак до врата.

— Ако не му го кажеш, аз ще говоря с него — отсече майката и я целуна по нацупените й устни. — А сега тръгвай.

— Да, мамо. — Тя се усмихна на Каролайн. — Не й позволявайте да ви тормози, мис Уейвърли. Ако ви се качи на главата, после няма отърваване.

— Нахалница — засмя се Сузи след затварянето на вратата. — Все не мога да повярвам, че е мое дете.

— Момичето ви е много красиво.

— Да, така е. Практична е и знае какво иска. Иска Боби Лий Фулър най-малко от две години вече, затова си мисля, че ще го спечели. — Тя се усмихна тъжно, преди да протегне ръка към чашата с изстиналото кафе.

— След като си харесах Бърк, не му се наложи много да ме моли. Тя е същата като мен. За мен остават само тревогите, защото дъщерите винаги изглеждат прекалено млади в нашите очи, а ние забравяме какви сме били на техните години. — Погледна към чинията на Каролайн и се намръщи. — Та ти нищо не си яла.

— Съжалявам. — С усилие хапна още малко. — Всичко изглежда толкова странно… аз дори не съм виждала онова момиче, но за мой ужас не преставам да мисля за него. — Младата жена унило отмести чинията. — Сузи, не исках да задавам неудобни въпроси в присъствието на Марвела, но добре ли съм разбрала най-важното? Това момиче е трета жертва?

— От февруари насам. И трите са били намерени с прерязани гърла.

— Господи!

— Бърк не говори много, но аз разбирам, че положението е много лошо, наистина лошо. Това е някаква перверзия, тази жажда да осакатяваш хората. — Тя стана, за да почисти масата. — Като майка… и като жена… това ме плаши. А се безпокоя и за Бърк. Той всичко поема върху себе си, като че ли е сбъркал някъде. Бог ни е свидетел, че никой в града не очакваше такъв ужас, но съпругът ми мисли, че е трябвало да го предотврати.

По същия начин, припомни си Сузи, той си мислеше, че е трябвало да успее да спаси баща си от примката.

— Но няма ли заподозрени? — попита Каролайн и наля сапунена вода в мивката.

— Дори и да има, не ми казва. Откакто откриха Арнет, Бърк изглежда като кораб без компас. Разбирам, че когато си имаш работа с всичките осемстотин-деветстотин жители на градчето, започваш да подозираш всекиго, дори и тези, които познаваш от години. Просто не мога да повярвам, че убиецът е един от нас. Затова, когато откриха Френси, убита по същия начин, хората започнаха да се озъртат. И все още, поне доколкото съм разбрала, никой от нас не желае да повярва, че може да бъде някой от съседите или някой от приятелите му. Но сега…

— Сега ще трябва да се вглеждате във всеки жител на градчето.

— И вече го правим. — Тя взе каната с чая, докато Каролайн продължаваше да мие чиниите. — Но ми се струва, че имаме работа с някакъв психопат, който се крие в блатото.

Каролайн погледна през прозореца към дъбовете. Дърветата й се сториха по-близо до къщата от преди.

— Е, все пак е утеха.

— Не искам да те плаша, но както живееш тук съвсем сама, трябва да бъдеш много предпазлива.

Младата жена стисна устни.

— Чух, че е имало спречкване между Тъкър Лонгстрийт и Еда Лу. Тя е настоявала да се оженят.

— По-точно казано, опитваше се. — Сузи изчисти тигана и се засмя. — Господи, ако познаваше Тъкър, нямаше да ме гледаш с такова изражение на лицето! Смешно е да се подозира, че може да убие някого. Първо, това изисква прекалено много усилия и емоции, а той е доста мързелив.

Каролайн си припомни как изглеждаше младият мъж, когато го срещна до брега. Беше твърде развълнуван. Опасен тип.

— Все пак…

— Мисля, че Бърк ще трябва да поговори с него. И именно оттук започват трудностите. Те са като братя. Ние всички бяхме съученици — продължи тя, докато изсушаваше и подреждаше чиниите. — Тъкър и Дуейн — това е братът на Тъкър — Бърк и аз. Те бяха синове на богати земевладелци, макар че по онова време фермата Тръсдейл вече се беше разорила, затова не можеше и дума да става Бърк да продължава образованието си в частно училище. Като първороден син, Дуейн за известно време беше в пансион, но не можа да издържи и се прибра у дома. Имаше слух, че след него ще изпратят Тъкър в пансиона, но старият Бо беше толкова разочарован от по-големия си син, че него остави тук, в градското училище. — Тя се засмя, докато оглеждаше дали са останали петна по чашите. — Тък винаги твърдеше, че е много задължен на Дуейн за тази услуга. Мисля, че това е причината, заради която и досега продължава да му помага. Тъкър не е лош човек. И ако го познаваше толкова добре, колкото го познавам аз, ще се увериш, че той не е способен да убие някого. По-скоро ще се научи да хвърчи във въздуха. Е, и той си има недостатъци, Бог ми е свидетел, но да вдигне нож срещу жена? — Жената дори се разсмя въпреки ужасната тема. — Пък и да си кажем честно, прекалено е зает да мисли какво има момичето под блузата си, за да се занимава с нещо друго.

— Твърде добре познавам този тип мъже — намръщи се Каролайн.

— Повярвай ми, мила, никога не си срещала човек като Тък. Ако не бях щастливо омъжена, с четири деца, и аз бих могла да си изгубя ума по него. Трудно може да му се устои. — Тя изгледа Каролайн закачливо. — Ще бъде истинско чудо, ако в най-скоро време не започне да се навърта около теб.

— Тогава ще получи ритник по носа.

Сузи се засмя.

— Надявам се да не пропусна това представление. Но стига приказки! — Тя остави последната чиния. — Трябва да свършим една работа.

— Работа?

— Не мога да те оставя съвсем сама тук, докато не се уверя, че ще можеш да се защитаваш. — Избърса ръцете си в кърпата, протегна се към плетената си чанта и измъкна револвер 38-и калибър.

— За бога! — Каролайн не можа да каже нито дума повече.

— Това е „Смит и Уесън“, с двойно зареждане. Предпочитам да държа револвер в ръката си, вместо да използвам автоматичен пистолет.

— Но това нещо… заредено ли е?

— Разбира се, мила. — Тя й намигна с големите си сини очи. — Каква полза от него, дяволите да ме вземат, ако е празен? На Четвърти юли спечелих състезанието по стрелба. Бърк се чудеше дали да се гордее, или да страда от това, че го победих.

— В чантата си… — смаяно промълви Каролайн. — Носиш го в чантата си?

— От февруари насам не се разделям с него. Стреляла ли си някога с пистолет или револвер?

— Не. — Тя инстинктивно скри ръце зад гърба си. — Не — повтори.

— И сигурно си мислиш, че няма да можеш да се научиш. Е, позволи ми да ти кажа, мила, че ако някой се опита да те нападне, трябва веднага да стреляш. А сега нека да видим оръжейната сбирка на дядо ти. Зная, че е имал добра колекция. Да се качим горе, в кабинета му.

Жената на шерифа остави 38-калибровия си спътник на кухненската маса и тръгна по стъпалата към горния етаж на къщата.

— Сузи — изплашена, Каролайн забърза след нея. — Не мога да си избирам оръжие така лесно, както си подбирам нова рокля.

— Защо, наистина е много интересно. — Тя обхождаше кабинета на дядо й и замислено разглеждаше оръжейната сбирка. — Би трябвало да започнем с пистолети и револвери, но ми се иска да се поупражняваш малко с ловна пушка, за да се научиш как да я зареждаш и да се прицелваш. Може би ще ти бъде от полза.

— Разбира се.

Очите й весело светнаха, когато я хвана за ръката.

— Слушай сега, ако дойде някой и започне да ти създава неприятности, трябва да отвориш входната врата с тази пушка за яребици в ръка, да я насочиш право в корема му и да кажеш на кучия син, че ще го гръмнеш. Че ще го надупчиш с най-едрите сачми, ако не си плюе на петите.

Каролайн не издържа и тихо се засмя:

— Не говориш сериозно.

— Та ние в града така се грижим за безопасността си. Ето, например този стар хубавец — отвори шкафа и взе един револвер, — колт, четиридесет и пети калибър, армейска партида. — Бас държа, че е бил използван във войната. — Тя започна да го разглобява с такава вещина, че младата музикантка й се възхити. След няколко секунди жената на шерифа вече въртеше пред очите й празния барабан на револвера. — Виж как добре е почистен. — После вкара барабана в гнездото му, насочи го към стената и натисна спусъка. — Добре. — Отвори чекмеджето и радостно изцъка с език, като видя добре подредените патрони. Напъха една кутия с патрони в задния си джоб и се усмихна на Каролайн.

— Да отидем да постреляме по консервени кутии.

 

 

Специалният агент Матю Бърнс, следовател по особено тежки престъпления, никак не се зарадва, когато разбра, че го очаква разследване в някакво прашно и затънтено градче в делтата на Мисисипи. Той бе градско чедо и бе свикнал да се радва само на вечерите в операта, на някоя изискана бутилка „Шатоньоф“, на тихите следобеди в Националната галерия.

През десетте години, прекарани в служба на ФБР, дотам се беше нагледал на трупове и убийци, затова предпочиташе да прекарва свободните си часове с музиката на Моцарт и Бах. Замисли се за приятния уикенд, който го очакваше — балетът в събота вечерта, изисканата вечеря след това при Жан Луи в Уотъргейт, а защо не и една романтична интерлюдия с най-новата му приятелка.

Сега обаче, след като набързо бе напъхал в багажника сака с дрехите си и комплекта си за разследвания в провинцията, трябваше да пътува към някакъв Инъсънс в тази задушна кола, наета под наем, с развалена климатична уредба.

От сега му беше ясно, че този случай ще вдигне шум в медиите, и дори не изпита съмнение, че е един от най-подходящите следователи за случай като този в онова… Инъсънс. Беше се специализирал по масовите убийци. И макар и със съответната доза скромност, веднага би признал, че е дяволски умел в тези разследвания.

Но раздразнението от проваления уикенд си оставаше. На всичкото отгоре патоанатомът от ФБР, определен за случая, щял да се забави заради гръмотевичната буря в Атланта. Бърнс не вярваше, че някакъв провинциален лекар ще може да се справи с аутопсията както трябва.

С приближаването към градчето, задъхан от горещината в колата, той се дразнеше все повече и повече. Всичко се оказа точно така, както си го беше представял — по тесните улички се мотаеха неколцина пешеходци, а пред прашните витрини на дюкяните се шляеха бездомни кучета. Сигурно тук нямат дори и автокино. Примирено сви рамене, когато видя избелелия ръчно направен надпис на единствения ресторант — с доста труд успя да го разчете — „Чет’н Чю“. Благодари на Бога, че се бе сетил да си вземе кафеварката.

Но работата си е работа, напомни си той, когато паркираше пред сградата на полицията. Понякога трябваше да се страда в името на справедливостта. Взе само пътната си чанта и като се опитваше да издържи на непоносимата задуха, внимателно затвори вратите на колата.

Когато в краката му се замота Нюсънс, кучето на Джъд Ларсън, с явното намерение да опикае предната гума на колата, Бърнс само поклати глава. Не се съмняваше, че го очакват срещи с двукраките местни обитатели, чиито маниери няма да се окажат по-изискани.

— Хубава кола — промърмори Клод Бъни от пейката пред пансиона и се изплю.

— Върши работа — отговори агентът и повдигна едната си вежда.

— Търговски пътник ли си?

— Не.

Бъни размени погледи с Чарли О’Хара и Пит Кунс. О’Хара се обади с хрипливия си глас:

— Тогава трябва да си онзи северняк, от ФБР, когото очакват.

— Да. — Усети как потта се стича по гърба му и ги попита къде може да си почисти дрехите.

— А пък аз съм свикнал да гледам всяка седмица шоуто на Ефрем Зимбалист — обади се Кунс и отпи от лимонадата си. — Много хубаво шоу си е то.

— По-хубаво беше „Полицейска мрежа“ — отсече Бъни. — Не мога да разбера защо го свалиха от програмата. Сега вече няма такива предавания.

— Ако ме извините… — каза Бърнс.

— Карай, синко — махна му Бъни. — Шерифът е вътре. Цяла сутрин е тук. Трябва да заловите този психопат, дето избива нашите момичета, и ние ще го качим на въжето.

— Всъщност аз не…

— Не беше ли онова момче от „Полицейска мрежа“, което после игра и в още едно шоу? — запита О’Хара. — Май се сещам кой беше.

— Джек Уеб никога не е играл лекар — обидено възрази Бъни.

— Не, онзи беше другият. Жена ми едва не си повърна червата, докато гледаше това шоу.

— Боже господи! — изпъшка Бърнс и отвори врата на канцеларията на шерифа.

Бърк седеше зад бюрото си, подпрял телефона между брадичката и рамото си, докато припряно записваше нещо в бележника.

— Да, сър, веднага щом дойде. Аз… — Вдигна глава и веднага се досети кой може да е непознатият. Със същата бързина можеше да различи фазан от пъдпъдък. — Почакайте. Вие ли сте специалният агент Бърнс?

— Да. — Извади полицейската си карта и му я показа.

— Той току-що влезе — каза шерифът по телефона и му подаде слушалката. — Говоря с шефа ви.

Бърнс остави чантата си и пое слушалката.

— Инспектор Хадли? Да, сър, закъснях малко. Колата се повреди в Гренвил. Да, сър. Д-р Рубинщайн ще пристигне тук към три часа. Ще се погрижа за това. Между другото, ще ни трябва още един телефон, тук май че имат само една линия. И… — Закри слушалката с ръка и се обърна към шерифа: — Тук има ли факс?

— Не, сър, няма — отвърна той.

— И един факс — продължи Бърнс по телефона.

— Ще се обадя колкото е възможно по-скоро, щом приключа с предварителния оглед и се ориентирам. Да, сър. — Върна слушалката на шерифа и внимателно опипа седалката на въртящия се стол, преди да седне на него. — А сега да започнем. Сигурно вие сте шериф…

— Тръсдейл, Бърк Тръсдейл. — Ръкостискането беше кратко и формално. Бърк долови аромата на бебешка пудра. — Закъсахме го здравата тук, агент Бърнс.

— Информираха ме. Три зверски убийства за четири месеца и половина. Няма заподозрени.

— Нито един. — Бърк едва се сдържаше да не започне с извиненията. — Мислехме, че може да е някой скитник, но след последното… Пък и след това стана убийството в Нашвил.

— Предполагам, че сте записали всичко, което е известно досега.

— Да. — Той се надигна от стола.

— Не, не ми трябват веднага. Можете сам да ми разкажете всичко. Бих искал да видя трупа.

— Съхранява се в погребалния салон.

— Много добре — сухо отвърна агентът. — Ще хвърлим един поглед, а после ще разгледаме мястото, където е било извършено престъплението. Взехте ли предпазни мерки срещу достъп на странични лица?

Бърк усети как кръвното му се покачва.

— Как може да се огради цяло блато?

Бърнс си позволи една лека въздишка, докато ставаше от въртящия се стол.

— Е, май имате право.

 

 

В задния двор Каролайн затаи дъх, стисна зъби и натисна спусъка. Пистолетът подскочи в ръката й и ушите й запищяха. Но все лак улучи консервената кутия — макар че не точно тази, в която се беше прицелила.

— Е, сега вече постигна нещо — каза й Сузи. — Но трябва през цялото време да държиш очите си отворени. — Тя й показа как трябва да се стреля и бързо улучи три консервени кутии от падналото дърво.

— Не може ли просто да ги съборя с камъни? — провикна се Каролайн, когато Сузи отиде да ги вдигне отново.

— Когато за пръв път си хванала цигулката, можеше ли да изсвириш цяла симфония?

Младата жена въздъхна и вдигна рамене.

— По същия начин ли тормозиш децата си, когато искаш да ги накараш да свършат нещо?

— Да, точно така. — Съпругата на шерифа отново зае мястото си. — А сега се отпусни и не бързай. Как усещаш пистолета в ръката си?

— Всъщност усещам го… — засмя се тя и погледна оръжието.

— Готино е, нали? — Тя тупна Каролайн по гърба. — Всичко е наред. Тук си сред приятели. Работата е там, че така се научаваш да се справяш с всичко, да владееш положението, да носиш отговорност. Все едно че правиш секс. — Усмихна се. — Е, това не го казвам на моите хлапета. А сега да продължим. Прицелвай се в първата консервена кутия от ляво. Направи я на решето. Разведена ли си?

— Не.

— А нямаш ли поне едно старо гадже? — извика Сузи. — Някой, който наистина те е зарязал?

— Луис — процеди Каролайн през зъби.

— Испанец ли е или нещо подобно?

— Нещо подобно — отвърна младата музикантка и отново стисна зъби. — Той беше голям, лъскав, пригладен мексикански плъх. — Натисна спусъка и ахна, когато консервената кутия подскочи във въздуха.

— Улучих я!

— Трябва ти само някакъв подтик. Опитай със следващата.

— Не трябва ли дамите да си гледат ръкоделията? — провикна се Бърк.

Сузи отпусна револвера си и се усмихна:

— За следващия Четвърти юли ще имаш още по-силна конкуренция, скъпи. — Тя му хвърли бърз поглед, преди да стъпи на пръсти и да го целуне. — Изглеждаш уморен.

— И наистина съм уморен. — Той я хвана за ръката. — Агент Бърнс, това е съпругата ми, Сузи, а това е Каролайн Уейвърли. Мис Уейвърли намери вчера трупа.

— Каролайн Уейвърли! — Бърнс почтително повтори името й. — Не мога да повярвам. — Хвана ръката й и я поднесе към устните си. Зад гърба му Сузи учудено погледна мъжа си. — Бях на ваш концерт само преди няколко месеца в Ню Йорк, а също и миналата година в залата на Кенеди Сентър. Имам няколко плочи с ваши изпълнения.

В първите мигове Каролайн не успя да каже нито дума. Всичко това й изглеждаше тъй далечно, че дори си помисли дали този непознат мъж не се е припознал.

— Благодаря ви.

— О, не, аз ви благодаря! — Той си помисли, че все пак това разследване няма да се окаже пълна скука. — Не мога да ви кажа колко пъти сте ми помагали да запазя душевното си спокойствие само като слушам вашата цигулка. — Гладко избръснатите му бузи пламтяха от възбуда, а ръката му продължаваше да стиска нейната. — Е, това е… как да го кажа, възхитително въпреки обстоятелствата, при които се запознахме. Искам да кажа, че тук най-малко съм очаквал да срещна кралицата от концертните зали.

Стомахът й се сви от притеснение.

— Това е домът на баба ми, агент Бърнс. Тук съм само за няколко дни.

Бледосините му очи потъмняха от тревога.

— Трябва да е било твърде мъчително за вас. Бъдете сигурна, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да се разреши по-бързо този случай.

Младата жена с мъка успя да избегне погледа на Сузи и да се усмихне плахо:

— Ще ми бъде много приятно.

— Всичко, повтарям, всичко ще направя за вас. Всичко, на което съм способен. — Той грабна служебната си чанта, която бе оставил на тревата. — Шерифе.

Бърк махна с ръка и смигна на жена си, като й посочи с поглед лъснатите италиански обувки на Бърнс.

— Твърде издокаран е този агент — подметна тя, щом двамата мъже се отправиха към дъбовете край блатото. — Особено ако си падаш по изискано облечени господа.

— За щастие сега не мисля за мъже.

— Никога не се знае. — Сузи хвана яката на роклята си и я разтърси, за да й олекне от горещината. — А сега трябва да ти покажа как се чисти пистолета, след което ще приготвим нещо разхладително за момчетата. — Тя хвърли любопитен поглед към Каролайн. — Не знаех, че си толкова известна. Мислех, че всичките приказки на мис Едит за теб са плод на въображението й.

— Цялата слава си е чиста суета.

— Навярно е така — съгласи се Сузи и тръгна към къщата. Помисли си, че в този момент младата музикантка, която й бе станала симпатична още от първия миг, се нуждае от малко отпускане на нервите. — Можеш ли да изсвириш „Ах, тези разцъфнали портокали“?

За пръв път от много дни Каролайн се засмя от сърце.

— Защо пък не?