Нора Робъртс
Порочна невинност (5)

4.

Прилошаването й бавно преминаваше. В стомаха й все още се надигаха горчиви напъни, но Каролайн успя да си наложи да диша по-бавно и по-ритмично. С едно усилие откъсна поглед от блатото. Преглътна отново, пое дълбоко въздух и зачака връщането на Бърк Тръсдейл.

Шерифът не беше поискал да го придружи. Младата жена си помисли, че щом е видял израза на лицето й, веднага е разбрал, че тя няма да може да измине дори и десет крачки към злокобната тъмна вода. Дори и сега, приседнала на най-горното стъпало пред вратата на къщата на дядо си, почти успокоила треперенето на ръцете си, Каролайн не можеше да си спомни как се е довлякла от блатото до къщата.

Забеляза разсеяно, че някъде е изгубила лявата си обувка. Едната от онези удобни обувки без токчета, на сини и бели ивици, които си беше купила в Париж преди няколко месеца. С невиждащи очи младата жена се взря в босия си крак, изцапан от калта и тревата. Намръщи се и свали дясната обувка. Кой знае защо, но й се струваше, че непременно трябва и двата й крака да са боси. Все пак може някой да си помисли, че е откачила, като я види седнала пред прага на къщата само с една обувка. И с онзи труп, плуващ в блатото.

Стомахът й отново се разбунтува. Главата й безпомощно клюмна на присвитите й колене. Ох, как мразеше да й се гади, така силно ненавиждаше това състояние, както можеше да мрази болничното легло само някой, който едва вчера е бил изцерен от дълга изтощителна болест.

Стисна ръце и се опита да прогони ужасяващото видение. Защо трябваше да й прилошава, защо да се страхува и да изпада в шеметен световъртеж? Нали там не плуваше нейният труп? Беше жива, здрава и в пълна безопасност. Не като онази нещастница.

Но не вдигна глава, докато не усети, че гаденето преминава и бученето в ушите й утихва.

Каролайн дочу шум от автомобил откъм поляната и отново се надигна. Уморено сложи ръка над очите си, за да огледа прашната камионетка, пъплеща сред буйните храсталаци.

Някой ден ще трябва да подреже тези лози. До слуха й достигна шумоленето на листата, докато камионетката се провираше покрай тях. В навеса отзад трябва да има лозарски ножици. Най-добре е тази работа да се свърши сутрин рано, преди да е напекло.

Младата жена се загледа в камионетката, която спря зад полицейската кола на шерифа, и от нея слезе мършав мъж. Дългият му като на пиле врат беше пристегнат с червена вратовръзка със сложен възел. Беше облечен с бяла риза с къси ръкави. Бялата шапка скриваше боядисаната му черна коса, сресана по някакъв сложен начин. Под очите му имаше торбички, а лицето му беше подпухнало.

Черните му панталони бяха закрепени с крещящи яркочервени тиранти. На краката си носеше тежки лъскави обувки — на Каролайн й напомниха за офицерските боти. Но напуканата кожена чанта издаваше професията му.

— Вие трябва да сте мис Каролайн.

Фалцетът му би я разсмял, ако не се срещаха по такъв трагичен повод. Звучеше едва ли не загадъчно. Напомни й за търговеца на коли на старо, когото бе видяла предишната вечер на екрана на стария телевизор на дядо си.

— Аз съм д-р Шейс — продължи той и се спря на най-долното стъпало пред вратата на къщата. — Преглеждал съм и съм лекувал баба ви и дядо ви почти четвърт век.

— Как сте? — Каролайн успя да събере сили и да кимне възпитано.

— Много добре, дори превъзходно — проницателният му лекарски поглед веднага разпозна по лицето й, че е в шок. — Бърк ме повика. Каза, че ще го намеря там долу, при блатото. — Докторът извади огромна бяла носна кърпа и започна да бърше лицето и врата си. Можеше да бъде и по-чевръст, но бавните обмислени движения бяха не само част от лекарските му похвати. Той винаги си беше малко тромав. — Дяволски е горещо, нали?

— Да.

— Защо не влезете вътре, на хладно?

— Не, струва ми се… — Младата жена погледна безпомощно назад към дърветата край брега. — Трябва да чакам. Той отиде там да види… Хвърлях камъчета във водата. Видях само лицето й.

Лекарят седна на стъпалото до нея. Пръстите му все още бяха пъргави, дори и след четиридесет години, прекарани в измерване на пулса на безброй ръце.

— Чие лице, мило дете?

— Не зная. — Каролайн се вцепени, когато видя, че д-р Шейс отвори лекарската чанта. Цели месеци беше треперила в очакване в болничната стая да влезе поредният бдящ лекар, винаги носещ една от техните тънки блестящи игли. — От нищо не се нуждая, нищо не искам. — Тя скочи на крака и гласът й се разтрепери, въпреки отчаяните усилия да се сдържа. — Добре съм. Опитайте се да помогнете на нея. Трябва да можете да направите нещо за нея.

— Всяко нещо по реда си, мило дете. — За да я успокои, д-р Шейс затвори чантата си. — Хайде да поседнем и да ми разкажеш за тази жена. Бавно и спокойно. А после ще се опитаме да разберем какво всъщност е станало.

Тя не седна, но успя да събере сили и да поеме дълбоко въздух. Не искаше отново да се озове в болничната стая. Нямаше да го понесе.

— Съжалявам. Струва ми се, че няма смисъл да се занимавате с мен.

— Е, това никак не ме притеснява. Повечето от хората, които познавам, прекарват половината от живота в някаква смислена дейност, а другата половина само упражняват челюстите си. Само ми разкажете какво се случи.

— Помислих си, че се е удавила — този път успя да го изрече с по-спокоен тон. — В яза. Видях само лицето й… — гласът й отново заглъхна. Опита се да забрави кошмарното видение, което я теглеше към истерията. — Страхувам се, че е мъртва.

Д-р Шейс се готвеше да зададе следващия въпрос, когато храстите до редицата от дървета изведнъж се раздвижиха и оттам по огряната от слънцето поляна излезе заместник-шерифът Карл Джонсън. Униформата му, винаги безукорно чиста, този път бе прашна и мокра. Но продължаваше да се движи изправен, с властна военна стойка, почти двуметров, със стегнати мускули. Лъскавата му кожа бе тъмна като кестен.

Заместник-шерифът бе от хората, които винаги се радваха на властта си и се стараеха да държат всичко под контрол. Ала в този миг едва успяваше да опази професионалното си достойнство и да не потърси най-близкото усамотено място, където да може да повърне закуската си.

— Докторе.

— Карл.

Това бе достатъчно за тях, за да се разберат. Д-р Шейс изруга полугласно и отново избърса лицето си с грамадната си носна кърпа.

— Мис Уейвърли, ще ви бъда много задължен, ако ми разрешите да използвам телефона ри.

— Разбира се. Може ли да ми кажете какво… — Погледът й пак се насочи към дърветата, а в съзнанието й изплува картината отвъд тях. — Мъртва ли е?

Карл се поколеба за миг, после смъкна широкополата си каубойска шапка. Показаха се гъстите му черни къдрави коси, подстригани като току-що окосена морава.

— Да, мем. Шерифът ще го потвърди веднага щом привърши огледа. Докторе?

Той кимна вяло и се надигна.

— Телефонът е там, в хола. — Каролайн тръгна по стълбите към вратата. — Шерифе…

— Джонсън, мем, Карл Джонсън.

— Шериф Джонсън, удавила ли се е?

Той хвърли бърз поглед към младата жена, докато държеше отворена входната врата на къщата.

— Не, мем, не се е удавила.

Бърк седеше на дънера, извърнал глава от тялото на жертвата. Полароидният фотоапарат бе оставен до него, на дънера. Нуждаеше се поне от една минута, за да се върне отново в света на закона и полицията. Една минута, за да избистри мислите си, за да потисне гаденето в стомаха си.

И друг път бе срещал смъртта — от детството си познаваше нейния вид, нейния дъх — още от времето, когато ходеха на лов с баща си. Отначало го правеха за удоволствие, но по-късно, когато се заредиха сушави години и парите на баща му започнаха да се топят, трябваше да ловуват, за да има месо на трапезата.

Бе срещал и смъртта сред себеподобните си — баща му се самоуби, когато разбра, че е фалирал. Нали точно неговата смърт го доведе накрая тук, до това блато, пред този труп? Изгубил фермата, с жена и две гладни деца, той кандидатства за шериф, а после за главен шериф на градчето. Син на заможни родители, осъзнал безсмислицата в смъртта на баща си и жестокостта на земята, която го беше погубила, той беше принуден да пренасочи всичките си дарби, доколкото ги имаше, в професия, посветена на реда и закона.

Но дори и преживените трагедии от миналото, дори и споменът от онзи ден, когато откри баща си в хамбара — никога нямаше да забрави как въжето тихо проскърцваше, докато се приплъзваше около дебелата греда, а баща му се поклащаше на него — дори и те не го бяха подготвили за това, което видя днес в яза на Макнейр.

Помнеше всяка подробност от мъчителните сцени — как улови трупа в блатната вода, как го изтегли на брега.

Смешно е все пак, помисли си той и дръпна силно от цигарата, никога не бе харесвал тази Еда Лу. Вечно беше някак… нахакана и заедно с това — потайна. В погледа й се долавяше хитрост и стремеж да те използва. Тя го отблъсваше и Бърк не можеше да изпитва симпатия към момичето, въпреки че би трябвало да го съжалява, защото — всеки в Инъсънс ще го потвърди — не е завидна участ да бъдеш дъщеря на тип като Остин Хетинджър.

Но точно сега си припомни как изглеждаше тя като дете. Беше по Коледа. Двамата със Сузи я срещнаха в града. Тогава Еда Лу нямаше десет години. На гърба й се бяха провесили кестенявите й коси, закърпената й блуза се беше измъкнала отстрани, а отпред беше провиснала. Нослето й беше залепено на витрината на Ларсъновия магазин. Момиченцето не откъсваше поглед от някаква кукла със синя пелерина и корона с изкуствени диаманти.

Като всички деца мечтаеше да дойде Дядо Коледа, но вече знаеше, че това е само една измислица.

Бърк дочу стъпки в храстите и обърна глава.

— Знаеш ли, докторе — изрече и изпусна дима от цигарата, — спомних си една отдавнашна Коледа.

Д-р Шейс постави тежката си длан на рамото му, стисна го, след което бавно пристъпи към трупа. Смъртта му бе стара познайница и отдавна бе разбрал, че не спохожда само старците. Можеше да приеме, че и младите могат да загинат, да кажем от болест или злополука. Но такова осакатяване, такова дивашко обезобразяване на човешко същество беше напълно неразбираемо за него.

Внимателно хвана отпуснатата ръка на Еда Лу и огледа ожулената китка. Забеляза същите издайнически белези, като гривни, които бе видял и около глезените. Странно, но това го наскърби много повече — тези пръстени от разкъсана кожа и безнадеждността, която те подсказваха — отколкото жестоко нарязаното й тяло.

— Тя бе едно от първите бебета, които се родиха с моя помощ, след като се върнах в Инъсънс от университета — въздъхна той и се зае с медицинското изследване, което не беше по силите на шерифа. Но първо протегна ръка и затвори очите й. — За всеки родител е много тежко да погребва детето си. За бога, и за лекаря не е по-леко!

— Има безброй рани от нож. — Бърк се опита да каже нещо. — Също като другите.

Той взе фотоапарата. Трябваше да направи още снимки, пък и какво щеше да прави до идването на следователя, когото бяха длъжни да повикват при всяко убийство. Шерифът с мъка преглътна от гняв.

— Била е завързана за онзи дъб. По кората има засъхнала кръв. Може да видиш одраскания й гръб — явно се е търкала в дървото. Убиецът е използвал въже за простиране на пране. Парчета от него още се въргалят в тревата около дъба. — Той отново отпусна фотоапарата и очите му заблестяха от ярост. — По дяволите, защо се е довлякла чак тук! Някой е върнал колата й в града.

— Не мога да намеря обяснение, Бърк. Засега мога да ти кажа много малко, дявол да го вземе! Била е ударена по тила. — Ръцете на Шейс опипваха успокоително дланите на жертвата, както би постъпил, ако пациентката му беше жива. — Може би той я е довлякъл дотук. А може би е дошла сама и го е раздразнила с нещо.

Бърк кимна, опитвайки се да сдържи нервите си. Както всички в този град, и той знаеше много добре кого бе дразнила Еда Лу.

 

 

Каролайн влезе в къщата. Ако можеше да събере поне малко смелост, би отишла до блатото, за да научи нещо повече. Не знаеше докога би могла да понася напрегнатото изчакване. Но бе сигурна, че за нищо на света не би се приближила до редицата от дъбовете, не и когато знаеше какво се крие зад тях.

Младата жена видя как по пътя се задава тъмен седан, следван от бял фургон. Предположи, че идва следователят. Когато мъжете излязоха от фургона с носилка и плътен черен пластмасов чувал, Каролайн ужасено извърна глава. Този чувал, тази черна торба не се различаваше по цвят и форма от чувалите, в които хората опаковаха ненужните отпадъци. Именно тази гледка й припомни, че в блатото няма жена, няма човек, има само труп, който няма да пострада от неуважението да бъде напъхан в голямата черна торба.

Страданията оставаха за живите и тя се запита дали нямаше някои от близките й наистина да скърбят за убитата, други само да се натъжат, а трети да разпитват жадно за кървавите подробности.

Прииска й се да хване цигулката и да засвири страстно, с дива ярост, така че да пропъди всички и да остане сама. Все още можеше да направи това, благодарение на Бога, все още можеше! Да избяга там, където никой нямаше да я догони.

Наведе се към стълба, закри лице с ръце и в главата й зазвуча мелодия, толкова богата, че дори не чу приближаващата се кола.

— Здравей. — Джоузи затръшна вратата на колата и като погълна остатъка от фруктовия сладолед, тръгна към къщата на Каролайн. — Здравей — повтори тя и се усмихна приятелски, с леко любопитство в погледа, когато жената вдигна глава. — Разбрахме, че тук става нещо доста вълнуващо. — Тя облиза от пръстите си остатъка от сладоледа. — Забелязах, че колите завиха, докато отивах към Суийтуотър, и реших да видя какво е станало.

Каролайн я изгледа безизразно. Беше странно, почти неприлично, да видиш някого толкова жизнен и весел, когато смъртта витае наоколо.

— Моля?

— Не се безпокой, скъпа. — Все още усмихната, Джоузи изкачи стъпалата. — Просто съм малко любопитна, това е всичко. Не мога да изтърпя нещо да се случи и аз да не знам. Джоузи Лонгстрийт. — Тя подаде ръката си, все още лепнеща от сладоледа.

— Каролайн. Каролайн Уейвърли.

— Какво се е случило, Каролайн? Видях колата на Бърк. Великолепен е, нали? Нито веднъж не е мамил жена си, нито веднъж през всичките седемнадесет години, откакто са женени. Никога не съм срещала друг като него, който така сериозно да се отнася към брака. Но ето че идват. С тях е и д-р Шейс. — Тя погледна към мъжете, прекосяващи ливадата. — Е, той е мъж с характер. С тази пригладена назад коса, сресана, като че ли е рок певец от петдесетте… Изглежда като малък Мики Маус, нали?

— Да. — Каролайн се опита да се усмихне. — Да. Извинявайте, но бихте ли седнали?

— Не се безпокой за мен. — Джоузи извади една цигара и я запали с позлатена газова запалка. — Всички тези посетители очевидно са дошли заради теб, но не мога да разбера защо са тук вкупом.

— Те… — Тя погледна към редицата от дървета й едва успя да преглътне. — Ето, шерифът идва.

Неканената гостенка леко се измести, изпъчи гърдите си и повдигна рамената си. Но щом срещна погледа на Бърк, дръзката й усмивка се стопи, само гласът й бе все така звънлив.

— Бърк, защо не ми се обади. Ще ревнувам. Едва намираш време да се отбиваш при нас в Суийтуотър, а ето че тук си дошъл.

— Тук съм по служба, Джоузи.

— Добре, добре.

— Мис Уейвърли, трябва да поговоря с вас. Можем ли да влезем вътре?

— Разбира се.

Той тръгна към вратата и в този момент Джоузи го хвана за ръката. От лицето й беше изчезнало закачливото изражение.

— Бърк?

— Сега не мога да разговарям с теб. — Шерифът знаеше как може да я отпрати на бърза ръка, но се досети, че Каролайн може да има нужда от някоя жена да постои около нея, след като разпитът приключи. — Можеш ли да изчакаш? И да останеш за малко с нея?

Ръката й трепна и Бърк го почувства.

— Много ли е зле?

— Не мога сега да ти обяснявам. Защо не отидеш в кухнята да приготвиш нещо разхладително? Ще ти бъда задължен, ако останеш там, докато те повикам.

Каролайн беше седнала в предния салон на дивана с раирана дамаска. Малкият стенен часовник с кукувица, който тя ревностно навиваше от деня на пристигането си, весело тиктакаше. Жената дори усещаше миризмата на лака, с който бе полирала масичката за кафе тази сутрин, както и миризмата на своята пот.

— Мис Уейвърли, ужасно съжалявам, че трябва да ви задам няколко въпроса точно сега, когато навярно сте доста разстроена. Но колкото по-рано свършим, толкова по-добре и за двама ни.

— Разбирам. — Нервно си помисли, че всъщност нищо не разбира. Никога досега не беше виждала труп. — Знаете ли… знаете ли коя е тя?

— Да, мем.

— Заместник-шерифът… Джонсън? — Тя потри шията си, като че ли се опита да отпусне скованото си гърло, за да може да говори по-лесно. — Той каза, че не се е удавила.

— Не, мем. — Бърк измъкна от джоба си бележник и молив. — Съжалявам. Трябва да знаете, че е била убита.

Младата жена само кимна. Не беше изненадана. Беше разбрала това още в момента, когато видя във водата големите безжизнени очи.

— Какво искате от мен?

— Искам да ми разкажете всичко, което сте видели, всичко, което сте чули, през последните четиридесет и осем часа.

— Но нищо не се случи, наистина нищо. Току-що пристигнах и се опитвам да се… да се уредя, да си подредя нещата.

— Разбирам. — Той отмести шапката си назад и изтри потното си чело. — Може би ще се сетите по-късно. Може би снощи сте чули шум от кола, преминаваща през ливадата ви, или някакъв друг странен звук?

— Не… не съм чула. Привикнала съм към градските шумове, затова тук не разбирам какво означават нощните звуци. — Неспокойно приглади косата си. Вече всичко е наред, помисли си тя, вече започват въпросите и отговорите, завъртат се механизмите за поддържане на реда и закона. — Тишината като че ли ме пронизваше, ако разбирате какво искам да кажа. И всичките тези птици, тези насекоми. — Тя внезапно замълча и лицето й пребледня. — Онази нощ, първата нощ след пристигането ми… ох, господи!

— Не бързайте, мем, мога да почакам.

— Помислих си, че чувам женски писък. Бях заспала и някакъв вик ме събуди. Изплаши ме. Но после си припомних къде съм и се сетих за совите. Тези пискливи сови. — Тя затвори очи, изпълнена от чувство на вина. — Отново си легнах. А е трябвало да отида там, това е бил зов за помощ. А аз легнах да спя.

— Но може да е било сова. Дори и да е било вик за помощ, не бихте могли да й помогнете, мис Уейвърли. Ще си спомните ли по кое време на нощта сте се събудили?

— Не, съжалявам. Нямам представа. Не погледнах часовника.

— Ходихте ли до блатото?

— Няколко пъти. Веднъж, когато бях тук на гости, дядо ме бе завел да ловим риба.

— И аз съм хващал там доста едри парчета — подметна той. — Пушите ли?

— Не. — Сети се за задълженията си на домакиня и се огледа за пепелник. — Но вие можете да запалите.

Той извади цигара и тогава си припомни, че беше видял угарка до дъба. Еда Лу не пушеше.

— Не сте ли забелязали някой да се навърта наоколо? Никой ли не ви е посещавал?

— Както вече ви казах, тук съм съвсем отскоро. Но още първия ден се сблъсках с един човек. Той ми каза, че баба ми му е разрешавала да идва и да съзерцава водата.

Лицето на шерифа не трепна, макар че сърцето му замря.

— Познавате ли този човек?

— Казва се Лонгстрийт. Тъкър Лонгстрийт.

 

 

Тъкър лежеше в хамака и отпиваше от изстудената бира. Тялото му вече не го болеше толкова силно — вчера се усещаше като стъпкан от стадо побеснели коне — но все още бе изтощен. Горчиво се разкайваше за глупостта си, че бе ударил Остин. Много по-разумно би било да отпраши нанякъде за два-три дни, например към Гренвил или дори към Виксбърг. Какво, по дяволите, го накара да мисли, че гордостта и почтеността са по-важни от един юмрук в окото?!

Но още по-неприятна бе мисълта, че Еда Лу навярно се е скрила някъде и му се подсмива, като знае, че го е поставила на тясно. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се уверяваше, че баща й напразно се бе опитал да го пребие. Еда Лу няма да абортира. Тъкър нито за миг не беше повярвал, че тя ще се ръководи от някакви морални съображения или майчински чувства. Но ако пък не е бременна, то тогава не може да има претенции към него и не може да го обвърже.

„Обвързването — помисли си тъжно той, — което трае до края на живота ти.“

Нищо не обвързва така здраво, както семейството, помисли си младият мъж. И неговата кръв ще се смеси с кръвта на Еда Лу чрез плода, който тя ще носи в утробата си. Ще изплуват отново и доброто, и злото в отношенията им, и само Бог би могъл да каже кое ще надделее. А може би само времето ще покаже.

Отново отпи и притисна студената бутилка към подпухналите си очи. Нямаше никаква полза да мисли за това, което ще се случи чак след няколко месеца. По-добре е сега да се заеме с днешните си грижи.

Болеше го цялото тяло и ако не се чувстваше така дяволски неудобно след тази досадна история, щеше да повика д-р Шейс.

За да се успокои, младият мъж се опита да насочи мислите си към нещо по-приятно.

Каролайн Уейвърли! Беше толкова сладка, като сладоледова торта, която охлажда гърлото ти, за да те накара да закопнееш за още. Усмихна се, като си припомни колко надменно го бе изгледала при срещата им вчера следобед в магазина на Ларсън.

Погледна го, както кралица би погледнала някой селяндур. Исусе Христе, още там, в магазина, изпита желание да я притисне в обятията си.

Не, засега не кроеше никакви планове за нея. Беше се заклел за известно време да не се забърква в истории с жени. Не само защото го болеше цялото тяло, но и защото му се струваше, че вече няма да му върви така, както е било досега. Все пак приятно му бе да си мисли за нея. Хареса му гласа й, като че ли го обгръщаше с мекотата си, толкова различен от хладното й лице, което като че ли му казваше: „Стой по-настрани от мен!“.

Питаше се какво да стори, за да я убеди, че не трябва да го избягва. Постепенно се унесе в дрямка и заспа в хамака с усмивка на подпухналото си лице.

— Тък.

Той измърмори нещо и се опита да отблъсне ръката, която го разтърсваше. Болката отново се върна. Изруга и отвори очи.

— Исусе Христе. Не оставяте човек на спокойствие! — примига и погледна към Бърк. Сенките се бяха удължили и първата му мисъл беше защо Дела не го е събудила за вечеря. Когато се надигна, с радост разбра, че болките в корема му са утихнали. — Помниш ли, когато братята на Бъни и щуравият им братовчед се нахвърлиха върху нас в Пещерата на призраците?

Приятелят му стоеше с ръце в джобовете.

— Да.

— Е, тогава бяхме млади. — Погледна изранените си ръце и въздъхна. — Не си спомням да ме е боляло толкова силно, дори и след онова сбиване. Защо не влезем вътре да изпием по една бира?

— Дошъл съм по работа, Тъкър. Трябва да поговорим.

— Разговорът е по-приятен на чаша бира. — Но щом се вгледа в лицето на Бърк, усмивката му бързо изчезна. — Какво има?

— Лоша работа. Наистина лоша.

Той веднага разбра.

— Говориш за Еда Лу, нали? — И преди шерифът да успее да му отговори, младият мъж се изправи и нервно започна да обикаля около хамака, да приглажда косата си с ръка. — Ох, Исусе Христе!

— Тък…

— Почакай малко. По дяволите! — И той ядосано стовари юмрука си върху стъблото на близкото дърво. — Сигурен ли си?

— Да. Точно като Арнет и Френси.

— Боже господи! — Младият мъж смръщи вежди и се опита да прогони ужасния спомен. Не я бе обичал, дори вече не можеше да я понася, но все пак я беше докосвал, вкусвал, толкова пъти е бил в нея. Дожаля му не само за нея, но дори и за детето в утробата й, това дете, което допреди миг не искаше да се роди.

— Трябва да влезем вътре и да седнем.

— Не. — Обърна се към дървото. Лицето му се бе променило. Малцина го бяха виждали с такъв суров, дори заплашителен израз. — Къде я намери?

— В яза на Макнейр, преди два часа.

— Та дотам няма и една миля. — Тъкър веднага се замисли първо за безопасността на сестра си, а после и за Дела. Накрая се досети и за Каролайн. — Тя… Каролайн… не трябва да остава там сама.

— Сега при нея са Джоузи и Карл. — Бърк изтри потта от лицето си. — Джоузи я накара да пие от ябълковата ракия на мис Едит. Тя, Каролайн, е открила трупа.

— По дяволите! — Отново седна в хамака и хвана главата си. — По дяволите, какво става тук, Бърк? Що за бъркотия?

— Трябва да ти задам няколко въпроса, Тък, но преди това искам да ти кажа, че трябва да видя Остин. Налага се да му съобщя. — Той извади цигара. — Пази се, синко.

Тъкър взе цигарата.

— Не е възможно той да си помисли, че аз съм убил Еда Лу. За бога, това е лудост! — Младият мъж запали кибритената клечка и я загледа втренчено как догаря в пръстите му. — Ти не трябва да вярваш, че… — Хвърли клечката и скочи на крака. — Дявол да го вземе, Бърк, та нали ме познаваш!

Шерифът съжаляваше, че не изпи една бира или нещо друго, каквото и да е, само да се отърве от този отвратителен вкус в устата си. Тъкър беше най-добрият му приятел, по-близък от брат. А ето че сега е най-вероятният заподозрян.

— Бих искал да съм сигурен, че нямаш нищо общо с тази история.

Като че ли заби юмрука си в корема му.

— Проклет да си, как можа да го кажеш!

— Това ми е професията, Тъкър. Изпълнявам си задълженията. — Сърцето му се свиваше, но въпреки всичко извади бележника си. — Преди два дни ти и Еда Лу се скарахте пред всички. Оттогава е изчезнала.

Тъкър драсна още една клечка. Този път запали цигарата.

— Няма ли да ми прочетеш правата ми и да ми сложиш белезниците? Казвай!

Сега беше ред на Бърк да стисне юмруци.

— По дяволите, Тъкър, прекарах два часа да огледам белезите по трупа на момичето! Сега не е време да се караме.

Тъкър протегна ръка с разтворена длан, но жестът му се оказа доста саркастичен, за да бъде приет на сериозно.

— Добре, давай, Бърк, върши си проклетата работа!

— Искам да знам дали си се виждал с Еда Лу след онази сцена в ресторанта.

— Нали се отбих при теб вчера следобед и ти казах, че не съм я виждал?

— А къде беше след скандала в ресторанта?

— Отидох до… — Той изведнъж млъкна и пребледня. — За бога, отидох до яза на Макнейр. — Поднесе цигарата към устните си, но спря. Пъстрите му очи заблестяха. — Но ти вече знаеш това, нали?

— Да. Но ще ми помогнеш, ако го потвърдиш.

— Майната ти!

Бърк го сграбчи за ризата.

— Чуй ме добре. Никак не ми харесва да върша това, което в момента съм длъжен да направя. Но то е нищо, повтарям ти, нищо, в сравнение с това, което ще предприемат онези от ФБР веднага щом пристигнат в градчето. Имаме три жестоко убити жени. Еда Лу те заплаши публично, а само след два дни е намерена мъртва. Дори и аз мога да свидетелствам, че се нахвърли върху теб в деня преди убийството. А кой знае, може би е била убита само след няколко часа.

По гърба на Тъкър пролази първата тръпка на страха.

— Знаеш, че стотици пъти съм се разхождал край яза на Макнейр. Както и ти самият. — Отблъсна ръцете на Бърк. — И това, че съм зарязал Еда Лу, не означава, че съм убиец. Какво ще кажеш за Арнет и Френси?

Шерифът стисна зъби.

— Ти се срещаше с тях, с всяко от трите момичета.

Този път младият мъж се вбеси.

— За бога, Бърк! — Изправи се много бавно. — Не може да мислиш, че това е истина. Не можеш!

— По дяволите, Тъкър, това, което си мисля, няма нищо общо с въпросите, които съм длъжен да ти задам! Трябва да знам къде си бил по-миналата вечер.

— Защо питаш, та той игра на карти с мен и загуби. — Джоузи спокойно се приближи до тях. Лицето й бе пребледняло, но очите й блестяха. — Разпитваш брат ми, така ли, Бърк? Защо? Изненадваш ме. — Тя застана между тях и сложи ръка на рамото на брат си.

— Върша си работата, Джоузи.

— Тогава върши си я. Защо не потърсите някой, който мрази жените, вместо да се залавяте с Тъкър, който се влюбва от пръв поглед?

— Мисля, че трябваше да бъдеш при Каролайн — обади се брат й.

— Пристигнаха Сузи и Марвела и сега са с нея — обясни тя и сви рамене. — Ставаме прекалено много жени на едно място, а пък и тя вече е по-добре. Може да се отбиеш до дома й, Бърк, и да провериш дали твоите момчета не са разпердушинили всичко наоколо.

Той не обърна внимание на думите й, нито на гневния й поглед.

— Значи си играла карти с Тъкър.

— В тази страна това не е престъпление, нито грях, нали? — Измъкна цигарата на брат си и всмукна от нея. — Стояхме до два, може би два и половина. Тъкър си пийна малко, а аз спечелих тридесет и осем долара.

— Е, това е добра новина — изрече Бърк с облекчение. — Съжалявам, че трябваше да ви разпитвам, но когато пристигнат момчетата от федералната полиция, ще трябва да го повторите и пред тях. Мислех си, че ще ви бъде по-лесно първия път да го кажете на мен.

— Не беше лесно. — Младият мъж отново се изправи на крака. — Какво ще правят с нея?

— Ще я откарат в погребалното бюро на Палмър. Ще я оставят там поне за тази нощ, докато дойдат онези от ФБР. — Пъхна бележника в джоба си и бавно тръгна. — А сега ме чака среща с Остин. Можете да си представите какво ще се случи.

Приятелят му замислено изтри устни и тъжно се усмихна.

— Не трябва да се безпокоиш за това.

Тромав и навъсен, Бърк се загледа в трите рододендрона.

— Все пак трябва да отида. Може би ще е по-добре да дойдеш утре сутринта в града, при мен в службата, за да поговорим преди пристигането на федералните.

— Добре. — Той въздъхна дълбоко, когато шерифът се отдалечи. — Хей. — И когато Бърк се обърна, приятелят му се усмихна притеснено. — Все пак си запазвам поканата да изпием по бира.

— Благодаря, но по-добре е да се прибера при моите хлапета.

— Отчаяна съм, Тъкър — каза Джоузи с лека въздишка. — Отвращавам се от този мъж както от никой друг и все още мечтая да го имам в леглото.

Тъкър се засмя уморено и отпусна глава на гърдите й.

— Това е рефлекс, скъпа. Рефлексът на всички от рода Лонгстрийт. — Прегърна я през кръста и двамата поеха към къщата. — Джоуз, не че се съмнявам в честността ти, но от седмици не сме играли на карти.

— Така ли? — Тя зацъка с език. — Ами добре тогава, може би просто съм объркала дните, нали? — Отдръпна се и го погледна изпитателно. — Стори ми се, че това е най-доброто обяснение. Звучи правдоподобно.

— Може би. — Той нежно обгърна лицето й с ръце. Имаше този навик да се вглежда в хората, а сега трябваше да разбере мислите на сестра си. — Нали не вярваш, че съм я убил?

— Любимо мое братче, с теб съм прекарала по-голямата част от живота си и зная, че можеш да припаднеш от чувство за вина, ако трябва да смачкаш дори и един бръмбар. Прекалено си чувствителен, дори и когато се ядосаш. — Тя го целуна по двете бузи. — Зная, че никого не си убил. И ако с това ще се разрешат нещата по-бързо, какво лошо има да кажа, че сме играли карти в оная нощ? Доста често се е случвало.

Тъкър се поколеба. Не му се струваше, че е редно да постъпят по този начин. Правилно или неправилно, това беше по-лесно, отколкото да се каже истината — че той беше заспал в леглото с томчето стихове на Кийтс в ръка.

По дяволите, какво ще си кажат момчетата от неговата компания в „Чет’н Чю“, ако научат, че обича поезия?

И кой ще му повярва?!