Нора Робъртс
Порочна невинност (4)

3.

Тъкър седеше на страничната тераса. Пурпурният повет се увиваше по белите заплетени перголи, а зад тях във въздуха се рееше дребно колибри с пъстри бляскави крилца и се колебаеше дали да кацне върху някое от разперените изящни цветя. От стаите долиташе шумът от прахосмукачката на Дела. Звукът проникваше през затворените прозорци и се смесваше с жуженето на пчелите.

Под покритата със стъкло маса се беше изтегнал Бъстър — старото, вече доста измършавяло куче на Лонгстрийт. Когато събереше сили, то размахваше опашка, загледано с надежда към Тъкър през стъклото на масата.

Но тази сутрин Тъкър не обръщаше внимание нито на звуците, нито на ароматите, изпълващи утринния въздух. Приемаше ги със същото безразличие, с което поглъщаше портокаловия сок, кафето и препечените филийки.

Младият мъж беше зает с едно от любимите си ежедневни занимания — четенето на писмата.

Както винаги за Джоузи имаше дебела купчина модни списания и каталози. От време на време Тъкър хвърляше по някой каталог на шезлонга и Бъстър отправяше сълзлив старчески поглед, изпълнен с надежда, след което започваше недоволно да ръмжи.

Имаше писмо за Дуейн от Нашвил, надписано с детския старателен почерк на Сиси. Тъкър се намръщи, повдигна писмото и го погледна на слънчевата светлина, но после го остави настрани. Знаеше, че не би трябвало да съдържа искане за издръжката на децата. Той сам водеше счетоводството на семейство Лонгстрийт и всеки месец изпращаше чековете — последният бе заминал преди две седмици.

За да въведе ред, подреди сметките на другия стол, а личната кореспонденция — отдясно на чашата с кафето. Писмата, които очевидно бяха изпратени от разните благотворителни организации и други подобни сдружения, неизменно съдържащи зле прикрити опити за измъкване на пари, бяха захвърлени в книжната кесия от лявата му страна.

Тъкър се справяше с тази напаст по следния простичък начин: един път месечно бръкваше в пакета с писмата и взимаше два плика. И подателите на тези две писма получаваха щедри дарения, независимо дали ставаше дума за Фонда за опазване на дивите животни, Американския червен кръст или Обществото за предотвратяване на израстъците по кожата около ноктите. Семейство Лонгстрийт винаги изпълняваше дълга си относно благотворителната дейност. И ако в някои организации настъпваше объркване при получаването на чек за десетки хиляди долара, след като години наред не са получавали от него нито цент, то това си беше техен проблем.

Той си имаше предостатъчно свои проблеми.

Тази опростена процедура за сортиране на пощата му помогна поне за миг да забрави за грижите си. Всъщност след скандала с Еда Лу Тъкър не знаеше какво да предприеме. Не беше го безпокоила от два дни. Имаше достатъчно време да разнесе смайващата новина из цялата околност, но очевидно бе решила да се спотайва. Не само че не го бе потърсила, но дори не вдигаше телефона си.

Нещо не беше наред — особено откакто той бе разбрал на какво е способна тази потайна змия. Очакването на следващия ход на разочарованото момиче започваше да го изнервя.

Отмести внушителната купчина писма, посветени на децата на Дуейн и тяхната издръжка, след което попадна на парфюмиран плик с люляков цвят. Само една жена на света може да изпрати такова писмо.

— Братовчедката Лулу — усмихна се Тъкър и забрави за проблемите си.

Лулу Лонгстрийт Бойстън принадлежеше към клона на рода от щата Джорджия и беше братовчедка на баща му. При внимателно вглеждане човек би й дал седемдесет и пет, макар че тя от години упорито твърдеше, че е на шестдесет и пет. Неприлично богата, крехка женичка, само метър и петдесет дори и с високите си токчета, но жива като майски бръмбар.

Тъкър направо я обожаваше. Макар че пликът бе адресиран „До моите братовчеди Лонгстрийт“, той веднага го отвори. Нямаше намерение да изчака пристигането на Дуейн и Джоузи, за да прочете писмото.

Погледът му пробягна по първите редове, написани с яркорозов флумастер, и младият мъж извика от радост.

Братовчедката Лулу щеше да им гостува в Суийтуотър.

Тя винаги се изразяваше така, затова никога не можеше да се предскаже дали става дума само за една вечеря или за престой от един месец. Тъкър искрено се надяваше да е второто. Писмото му помогна да забрави за грижите си.

Последния път, когато им бе гостувала, Лулу им беше донесла цял кашон сладоледови торти, опаковани сред блокчета от сух лед. Носеше хартиена шапка с щраусово перо, забодено на върха на шапката. Цяла седмица не свали пустата му шапка — с нея се разхождаше, с нея спеше и на всичкото отгоре обясняваше, че я носи в чест на нечий рожден ден. Така и не се разбра чий беше този рожден ден.

Младият мъж облиза пръстите си, изцапани със сладкото от ягоди, и подхвърли остатъка от препечената филийка на Бъстър. Остави другите писма за по-късно и тръгна към вратата. Отиваше да зарадва Дела с новината, че ще трябва да приготви стаята на братовчедката Лулу.

Още не беше преминал през вратата, когато чу задъханото пърпорене на пикапа на Остин Хетинджър. В Инъсънс нямаше друга кола, която да може така силно да трополи, ръмжи, дрънка и хърка едновременно. За миг изпита желание да се скрие и да залости вратите, но размисли и се отправи към външната врата, готов да изтърпи както упреците на Остин, така и шума на пикапа му.

Пикапът вече бе влязъл в имението, а след него между магнолиите се носеше облак черен дим. Тъкър сподави въздишката си, изчака превозното средство да се покаже от последния завой на алеята, извади цигара и откъсна върха й.

Все още се наслаждаваше на първото вдишване на дима от цигарата, когато пикапът спря пред къщата и Остин Хетинджър слезе от него.

Той бе поостарял и тромав като стария форд, но все още здрав и мускулест. Под изцапаната с грес синя плантаторска шапка лицето му изглеждаше като изрязано от кора на дърво. Прорязваха го дълбоки бръчки от очите му с цвят на орех през изсушената от ветровете кожа до непреклонната му уста.

Изпод шапката му не се подаваше дори косъм. Не че Остин беше плешив. Всеки месец посещаваше бръснарницата, за да подстрижат прошарената му коса. Може би, мислеше си Тъкър понякога, не може да забрави четирите години, прекарани в армията. Сепмър Фай. Това бе още една от проявите на сантименталността му — да татуира по грубите си ръце името на армейския форт, където бе служил. Освен това беше наредил да му татуират и знамето на САЩ — дори можеше да накара националният флаг да се развява, щом стегнеше мускулите си.

Остин винаги се бе представял като благочестив и богобоязлив християнин и никога не си бе позволявал волности с жените.

Стъпваше по чакъла тихо като червенокож. Като че ли разнасяше със себе си нещо отблъскващо. Под прашния му комбинезон и мократа от пот риза, която носеше закопчана догоре дори и в най-големите жеги, се очертаваше широкият му гръден кош.

Тъкър забеляза, че неканеният гост не беше взел нито една от пушките, нахвърляни в дъното на кабината. Оставаше му само да се надява, че тази проява на възпитание е добро предзнаменование.

— Остин. — Той слезе на по-долното стъпало в знак на дружелюбно гостоприемство.

— Лонгстрийт — гласът му прозвуча като стържене на ръждив гвоздей по бетон, — къде, по дяволите, е моето момиче?

Той така се изненада, че в първия миг само го изгледа недоумяващо — най-малко, беше очаквал да започнат с този въпрос.

— Моля?

— Чу ме добре, безбожен, похотлив нерез такъв! Питам те къде, по дяволите, е моята Еда Лу?

Встъплението се оказа по-обстоятелствено, отколкото Тъкър бе очаквал.

— Не съм виждал Еда Лу от онзи ден на обяд в ресторанта. — Вдигна ръка, за да не му позволи да го прекъсне. Принадлежеше към едно от най-богатите семейства в окръга и бе длъжен да защити достойнството си. — Можеш да ругаеш колкото си искаш, Остин, и аз не очаквам нищо по-добро от теб, но истината е, че бях любовник на дъщерята ти. — Бавно пое дъх. — Вероятно разбираш за какво става дума и мога да си представя, че това, което съм вършил с нея, никак не ти се нрави. Но не смятам, че можеш да ме укоряваш за действията ми.

Остин разтегли устни и показа жълти неравни зъби. Надали можеше да се каже, че се опитва да се усмихне.

— Трябваше да ти одера кожата още когато започна да се навърташ около нея.

— Може би, но като имаш предвид, че дъщеря ти отдавна е пълнолетна, тя просто сама е направила своя избор. — Отново дръпна от цигарата, огледа замислено върха й и изтръска пепелта. — Това е положението, Остин. Станалото не може да се поправи.

— Лесно е да се каже, когато си посадил едно копеле в утробата на дъщеря ми.

— Но с доброволното й сътрудничество — спокойно заяви Тъкър и пъхна ръце в джобовете. — Ще се постарая да бъде задоволена във всичко, докато е бременна. Няма да се скъпя и за издръжката на детето.

— Голяма приказка! — изфуча Остин. — Блага приказка. Винаги те е бивало в приказките, Тъкър. Но сега ти ме изслушай за малко. Аз сам мога да се грижа за дъщеря си и сега съм дошъл, за да си я прибера оттук.

— Мислиш, че е при мен? Но тя не е тук — спокойно му рече Тъкър.

— Лъжец! Прелюбодеец! — стържещият му глас се извиси като на странстващ проповедник. — Душата ти е натежала от грехове!

— Не мога да оспорвам това, но Еда Лу не е тук. Не виждам защо да те лъжа. Можеш сам да се увериш в думите ми. Повтарям ти, че не съм се срещал с нея след гръмките закани, които ми отправи в ресторанта.

Остин се замисли дали да влезе в къщата, но веднага разбра, че ще стане за смях. В никакъв случай не искаше да допусне членовете на семейство Лонгстрийт да му се присмиват.

— Няма я тук, няма я никъде в града. Ще ти кажа какво мисля за теб, кучи сине. Изпратил си я в една от онези касапници, които наричат клиники, за да се отървеш от нея.

— Ние не сме разговаряли за такъв изход. Ако го е направила, то решението е взела на своя глава.

Но Тъкър беше забравил колко бързо умееше да напада този едър мъж. Преди да изрече последната дума, той скочи, хвана го за яката на ризата и го вдигна във въздуха.

— Не говори с такъв тон за моето момиче. Преди да се забърка с теб, тя беше благочестива девойка. Виж се какво представляваш! Ти си само един мързелив и разгонен нерез, живееш в тази голяма и красива къща с брат си пияницата и с курвенската си сестра. — Лицето му почервеня от гняв, а слюнките му опръскаха лицето на Тъкър. — Ще гориш в ада, както грешния ти баща!

Младият мъж винаги бе предпочитал да разговаря, да очарова, да избягва всякакви скандали. Но винаги имаше някаква граница, до която можеше да обуздава гордостта си и гнева си.

Заби юмрука си в стомаха на Остин. Изненаданият му противник отпусна ръце.

— А сега ти ме чуй, лицемерно набожно копеле! Ще се разправяш с мен, а не с моето семейство. Само с мен. Вече ти казах, че ще се погрижа за Еда Лу, и няма да ти го повтарям. Ако мислиш, че съм първият, с когото е лягала, значи си по-луд, отколкото предполагах. — Раздразнението, обидата и гневът го накараха да забрави за предпазливостта. — И не си въобразявай, че мързелив и глупав е едно и също. Много добре знам към какво се стреми дъщеря ти. Вие двамата много се лъжете, ако си мислите, че с викове и заплахи ще ме подкарате към олтара.

Мускулите по лицето на Остин потръпнаха.

— Значи за леглото е добра, а за женитбата — не, така ли?

— Много точно го каза.

Тъкър бе достатъчно бърз, за да избегне първия удар, но не и втория. Огромният юмрук на Остин го уцели в корема, изкара му въздуха и го принуди да се прегъне от болка. По лицето и врата му се посипа цяла серия от удари, преди да успее да си поеме дъх и да се опита да се брани.

Устата му се напълни с кръв: усещаше вкуса и топлината й. Обзет от ярост, престана да разсъждава. Дори не почувства болка, когато наранените му юмруци заблъскаха брадичката на Остин.

Стана му по-леко. Дяволски по-леко.

Продължаваше да разсъждава с кристална яснота. Трябваше непременно да се удържи на крака. Никога не можеше да надделее над по-едрия и по-силен мъж и трябваше да разчита само на бързината и ловкостта. Ако бъде повален на земята и се опита отново да се изправи, може би ще заплати със счупени кости, а лицето му ще се превърне в кървава каша.

В този миг юмрукът на разгневения баща се стовари върху ухото му и в главата на Тъкър зазвучаха ангелски песнопения.

Юмруците глухо се стоварваха. Разлетяха се капчици кръв и пот. Когато отново телата им се сплетоха, двамата се озъбиха като животни. Младият мъж проумя, че вече не защитаваше само достойнството си, а бранеше живота си. Пламъкът на лудостта в очите на Остин бе много по-красноречив от всичките ругатни и проклятия. В стомаха на Тъкър страхът се сви като змия на кълбо.

Най-лошото настъпи, когато осъзна, че този човек е дошъл, за да го убие, побеснял от гняв и обида. Той нададе радостен вик, когато Тъкър се подхлъзна на чакъла и се стовари по гръб сред божурите.

Вятърът беше утихнал. Долавяше как въздухът с хриптене минава през гърлото и дробовете му. Но яростта, както и страхът не го бяха напуснали. Когато се опита да се надигне, тежкият Остин се хвърли върху него, с едната си ръка го стисна за гърлото, а с другата започна да го налага по бъбреците.

Успя да избута с ръката брадичката на нападателя си назад, напрегна се, за да се измъкне от хватката на противника, и в този миг погледът му се затъмни.

Виждаше само тези две очи, светнали от насладата да убиваш, напълно побъркани.

— Ще те пратя в ада! — изхърка Остин. — В ада ще те изпратя. Много по-рано трябваше да те убия, Бо. Трябваше да го сторя.

Тъкър усети, че наближава последният му миг, и се опита да издере очите му.

Остин отметна глава назад и изрева като ранено псе. Когато ръката му отпусна гърлото на врага, младият мъж пое жадно въздух и се посъвзе.

— Слушай, откачен кучи сине, аз не съм баща ми! — Задави се, опита се да се изскубне и да се изправи на колене. Беше ужасен, че ще повърне сред изпомачканите цветя. — Махай се от имението ми, дяволите да те вземат!

Обърна се и за миг изпита задоволство, като видя окървавеното лице на противника си. Беше го подредил добре. Пък и нападателят не молеше за още. Освен ако е безчувствен като лед. Тъкър се опита да се изправи. Остин протегна ръка към един от тежките камъни, с които бяха оградени лехите с цветя.

— За бога… — едва успя да прошепне младият мъж, когато той вдигна камъка над главата му.

Внезапно проехтя изстрел и двамата подскочиха. Сред божурите се посипаха сачми.

— Ще стрелям и с другата цев, проклето копеле — долетя гласът на Дела от вратата на къщата. — И този път ще се прицеля в дебелата ти глава, която явно не ти е нужна. Остави този камък на земята, и то по-бързо, че ме сърби пръста да натисна спусъка.

Тъкър наистина видя как налудничавият израз в очите на Остин се смени с див, но някак си по-бистър гняв.

— Може би няма да мога да те убия — каза жената, която бе застанала до вратата на къщата и с ловната двуцевка го държеше на прицел, — но двадесет години няма да излезеш от болницата.

Остин пусна камъка, който меко шляпна в купчината оборски тор, и на младия мъж му прилоша.

— Дойдох, за да подиря справедливост. Той ще ми плати за това, което е сторил на дъщеря ми!

— Ще плати само за това, което наистина е сторил — процеди Дела. — Ако дъщеря ти е бременна от него, Тъкър ще се погрижи за детето. Но аз не съм наивна като момчето, Остин, и ще се постарая да разбера каква е цялата работа, преди той да сложи подписа под някой документ или чек.

Остин стисна юмруци и кипна.

— Искаш да кажеш, че моето момиче лъже?

Жената насочи пушката към гърдите му.

— Казвам само, че Еда Лу е трябвало да бъде по-предпазлива. Въобще не съм я нарекла лъжкиня. А сега, проклетнико, махай се от имението! Ако имаш капчица мозък в главата си, заведи момичето си при д-р Шейс и провери дали наистина е бременна. Тогава пак ще си поговорим, но този път като цивилизовани хора. А ако се опиташ да ми се репчиш, ще те гръмна.

Остин безпомощно закърши ръце. Кръвта се стичаше по лицето му като сълзи.

— Аз ще се върна — изфуча отново той в лицето на Тъкър. — И следващия път няма да те спаси никаква жена.

Тръгна към пикапа си, заобиколи лехата с цветята и отпраши по пътя към града. Пикапът бълваше черен дим и събуждаше цялата околност.

Тъкър седна сред изпотъпканите лехи с цветя и отпусна глава на коленете си. Не искаше да бърза да се изправи, имаше нужда да постои тук, сред изпомачканите божури.

Дела тежко въздъхна и внимателно остави двуцевката до парапета, после слезе и се доближи до него. Той я погледна замислено, като се чудеше как да изрази благодарността си. Обаче тя го зашлеви така, че ушите му писнаха.

— За бога, Дела…

— Това е, за да започнеш да мислиш с главата си — гневно изрече и го удари още веднъж. — Това е заради глупостта ти да домъкнеш в къщата ми този побъркан по Библията маниак. — Още един удар се стовари на главата му. — А това е за съсипаните цветя на майка ти. — Накрая кимна доволна и скръсти ръце пред гърдите си. — А сега, когато успееш да се изправиш на крака, прибери се в кухнята да те изчистя.

Тъкър изтри устни с опакото на ръката си и огледа разсеяно петната от кръв.

— Да, мем.

Тя повдигна брадичката му с пръст.

— Окото ти ще посинее. Но ми се стори, че и ти успя да го подредиш добре. Не си чак толкова зле с юмруците.

— Навярно не — съгласи се той и предпазливо застана на колене. Като преглъщаше и се задъхваше, се изправи на крака. Чувстваше се като прегазен от цял табун диви коне. — После ще се опитам да пооправя цветята.

— Ще проверя дали ще изпълниш обещанието си — отговори икономката, метна пушката на рамо и го поведе към къщата, като го подкрепяше от едната страна.

 

 

Макар че не искаше да мисли за Еда Лу, Тъкър не можеше да потисне тревогата. Казваше си, че трябва да остави щурият Остин да се безпокои за щуравата си щерка: тя сигурно се е скрила някъде за седмица-две, изчаквайки да премине гневът на баща й, пък и за да накара Тъкър да се чувства виновен. Но не можеше да забрави ужасяващата мисъл, че може би ще я намерят удавена като малката сладка Френси, със зейнали безкръвни рани по бялата й кожа.

Затова грабна слънчевите очила, за да прикрие насиненото си око, взе две от хапчетата за обезболяване, които Джоузи ползваше при месечните си неразположения, и се запъти към града.

Слънцето печеше безмилостно и го накара да закопнее за леглото с кана с лед и бутилка уиски. Точно това ще направи след разговора с Бърк.

Ако има късмет, ще намери Еда Лу зад тезгяха на Ларсън да продава цигари, пуканки и пакети с дървени въглища за пикниците на открито.

Но когато премина бавно с колата покрай магазина, видя през прозореца, че зад тезгяха стоеше младата и несръчна Кърк Ларсън.

Тъкър спря пред сградата на полицията. Ако беше сам, щеше да паркира съвсем бавно колата, ей така, за да се успокои. Но отпред се бяха подредили трима от старците, които вечно киснеха по пейките, дъвчеха тютюн, проклинаха времето и чакаха да докопат някоя клюка. Прошарените им коси бяха покрити със сламени шапки; загорелите им бузи бяха издути от сдъвкания тютюн, избелелите им памучни ризи бяха увиснали, натежали от потта.

— Здрасти, Тъкър.

— Мистър Бъни. — Както бе редно, младият мъж кимна първо на Клод Бъни, най-възрастния мъж от тройката. И тримата живееха от социални помощи вече повече от десет години. Тяхното любимо място бе под сенника пред пансиона. — Мистър Кунс, мистър О’Хара.

Пит Кунс, който бе останал без зъби на четиридесет години, но все още не се решаваше да сложи протези, изплю сдъвкания тютюн в тясната кофичка, подарена му от племенницата му.

— Хей, младеж, изглеждаш като че ли си налетял на някоя зла жена или на ревнив съпруг.

Тъкър се опита да се усмихне. В малкото градче нямаше тайни и всеки по-любопитен щеше да се залови с неговия случай.

— Не. Налетях на вкиснатия татко.

Разнесе се хрипкавият смях на Чарли О’Хара. Емфиземата не му позволяваше да се засмее с пълни гърди. Очакваше да умре преди следващото лято и затова се радваше и на най-дребната шега, която животът му поднасяше.

— Онзи Остин Хетинджър? — Изхриптя отново, когато Тъкър кимна към него. — Лош човек. Веднъж го видях как се нахвърли върху Тоби Марч, но никой не се разтревожи особено, защото Тоби е черен. Трябва да е било през шестдесет и девета. Изпотроши ребрата му и му остави белег на лицето.

— Беше през шестдесет и осма — поправи го Бъни, защото точността беше нещо много важно в тези работи. — Беше през онова лято, когато купихме новия трактор, та затова го помня. Остин го беше обвинил, че е откраднал въжето от навеса му. Но това бяха чисти глупости. Тоби беше свястно момче и никога не посягаше на чуждото. Когато ребрата му зараснаха, дойде да работи във фермата при мен. Никога не съм имал разправии с него.

— Остин е зъл — отново изфуча Кунс. — Озлобен замина за Корея и още по-озлобен се върна. Никога не прости на майка ти, че се е омъжила, докато той се е сражавал там с ония с тесните очи. Беше си наумил да спечели мис Мадлин, но щом го видя да размахва юмруци, тя повече не го погледна. — Старецът се ухили с беззъбата си уста. — Нима си го харесал за тъст, Тък?

— Не, не на този свят. Не се безпокойте за мен.

Те се засмяха одобрително, а той се обърна и бутна вратата на Бърк.

Кабинетът на шерифа всъщност беше само една стаичка, с метално бюро, от онези, които ги бракуват в армията, с два въртящи се стола, изподраскан дървен люлеещ се стол и шкаф за оръжията. Ключовете от шкафа висяха на тежката връзка, закачена на колана на Бърк. Имаше и лъскав термос за кафе, коледен подарък от жена му. Дървеният под беше изцапан с петна от бяла боя, останали от последното пребоядисване.

Зад кабинета бе клозетът, а зад него — тесен склад с метални рафтове, в който едва се побираше сгъваемото легло. Бърк и другите полицаи го използваха при нощни дежурства, ако трябваше да надзирават задържаните. По-често на него спеше някой съпруг, изпаднал в немилост пред жена си.

Тъкър винаги се бе чудил как Бърк, син на заможен земевладелец, може да се чувства щастлив в полицията, зает с глоби за паркиране и превишена скорост, с разтърваване на кавгаджиите, с разправии с пияниците. Но той изглеждаше доволен, както беше доволен от жена си — беше се оженил за нея преди седемнадесет години, забременяла от него още докато бяха в гимназията. Носеше с радост шерифската значка й беше толкова любезен с хората, че го харесваха дори и в градче като Инъсънс, където никой не обичаше да го поучават и надзирават.

Тъкър го завари прегърбен над бюрото, заровен в папките с кисело изражение. Вентилаторът, монтиран на тавана, разпръскваше наоколо гъстия дим и горещия въздух.

— Бърк.

— Здравей, Тък. Как си… — Погледът му се спря на насиненото лице на Тъкър. — За бога, момче, как успя да се разкрасиш така!

Тъкър се намръщи: моментът не беше от най-приятните за него.

— Сбихме се с Остин.

— А той как изглежда? — ухили се шерифът.

— Дела каза, че бил зле. На мен ми прилоша и не можах да му обърна внимание.

— Е, навярно Дела не е искала да нарани чувствителната ти душа.

Тъкър знаеше, че той има право, но не му се спореше, затова само се отпусна уморено на прокъсаната седалка на въртящия се стол.

— Може би е така. Все пак не мисля, че вината е само моя. Надявам се, че съм прав.

— Всичко стана заради Еда Лу, нали?

— Да. — Повдигна слънчевите си очила и опипа нараненото си око. — Според него аз съм прелъстил една невинна девственица, която досега не е виждала гол мъж.

— Глупости.

— Ето на, виждаш как стоят нещата. — Успя да се сдържи и да не вдигне надменно рамене. — Работата е в това, че тя е на двадесет и пет и с нея спях аз, а не нейният старец.

— Радвам се да чуя това.

Тъкър леко се усмихна с подутите си устни.

— Може би майката на Еда Лу е затваряла очи и си е прочитала молитвата всеки път, когато той се е качвал върху нея. — Но внезапно стана сериозен. Представи си Остин, стоварил тежкото си тяло върху неговата крехка жена с тъжни очи. Гледката би била твърде потискаща. — Работата е там, Бърк, че искам всичко да се уреди както е редно. — Младият мъж въздъхна, когато си припомни, че имаше да свърши още нещо в града. Но сега трябваше да се справи с първата си задача. — Както на времето се уредиха нещата между теб и Сузи.

— Да. — Бърк измъкна пакет „Честърфийлд“, извади една цигара и протегна пакета през бюрото към Тъкър. — Бяхме прекалено млади и глупави, за да допускаме, че би могло и да не се уредят. — Той гледаше как приятелят му бавно откъсва върха на цигарата. — Бях луд от любов по нея. И все още я обичам — призна си шерифът и подаде кибрита на госта си. — Не беше лесно. Марвела се роди, преди да завършим училището, след това две години трябваше да живеем заедно с нашите, преди да успеем да си купим къща. Тогава Сузи пак забременя, с Томи. — Той издуха дима и поклати глава.

— Можело е да не си разкопчаваш панталоните.

— Както и ти — ухили се Бърк.

— Да. — Младият мъж изпусна дима между зъбите си. — Е, работата е там, че не обичам Еда Лу нито до полуда, нито другояче, но трябва да си поема отговорността. Въпреки това не мога да се оженя за нея, Бърк. Не мога да направя това.

Шерифът изтръска пепелта от цигарата си в металния пепелник, който някога е бил син, а сега беше посивял от фасовете.

— Бих казал, че ще бъдеш пълен глупак, ако го направиш — изкашля се той, преди да стъпи на хлъзгавата почва. — Сузи ми каза, че Еда Лу отдавна се е хвалела как ще живее в голямата къща, заобиколена от слуги. Жена ми спомена също, че не е обръщала много внимание на приказките й, но другите я слушали много внимателно. Струва ми се, че тя наистина се е готвела да живее в Суийтуотър.

Тъкър се почувства унизен, но едновременно с това изпита голямо облекчение. Значи той самият никога не е бил от значение. Важно е било само името Лонгстрийт. Но тя е трябвало да допуска, че рано или късно те щяха да се разделят.

— Дойдох, за да ти кажа, че не мога да я намеря от онзи ден, когато нахлу в ресторанта и се нахвърли върху мен. Остин мислеше, че тя е при мен. Да не би да е извън града?

Бърк бавно смачка цигарата си.

— Не мога да кажа, защото не съм я виждал от ден-два.

— Може да е при някоя приятелка… — И в този миг му хрумна нещо. — Работата е в това, Бърк, че дори и след като бе открита Френси…

— Да. — Шерифът почувства как стомахът му се сви на топка.

— Разкри ли всичко по това престъпление? Или за убийството на Арнет?

— Нищо не открихме. — Бърк си припомни за тези неуспехи и вратът му почервеня. — По-запознат е областният следовател. Аз помагах на съдебния лекар и на момчетата от полицията на щата, но не открихме нито една сериозна улика. Миналия месец в Нашвил са били убити с нож няколко жени. Ако се установи прилика в почерците на убийците, ще се обадим във ФБР.

— Сериозно ли говориш?

Бърк само кимна уморено. Не му харесваше идеята да пристигнат онези от федералната полиция в неговия град, да се намесват в работата му, да му се присмиват като на недодялан провинциалист, да го мислят само за един селяндур, който не го бива дори и като тъмничар на пропадналите пияници в градчето.

— Цялата история ми напомня с нещо за случая с Френси и тази мисъл не ми дава покой — продължи Тъкър.

— Ще се прогледам наоколо. — Шерифът се надигна, макар че не успя да се измъкне зад бюрото си тъй бързо, колкото му се искаше.

— Добре. — Доволен, че е прехвърлил бремето си върху плещите на Бърк, младият мъж стана и се отправи към вратата. — Нали ще ми кажеш, ако откриеш нещо?

— Ти пръв ще научиш — отвърна шерифът и тръгна с него, за да поогледа градчето. В него се бе родил и отраснал, тук децата му играеха на улицата, тук пазаруваше жена му. Тук всеки срещнат го поздравяваше.

— Виж. — Тъкър въздъхна леко и посочи към Каролайн Уейвърли, която излезе от своето БМВ и пое към магазина на Ларсън. — Студена е като лед. Позволява на зажаднелите мъже само да й хвърлят по един поглед, но нищо повече.

— Внучката на Едит Макнейр?

— Да. Срещнах се с нея. Говори като херцогиня и има най-големите зелени очи, които някога си виждал.

Бърк схвана накъде отива работата и се ухили.

— Скоро пак ще имаш проблеми, синко.

— Това ми е слабостта — въздъхна той и накуцвайки се отправи към поршето си. Но изведнъж промени намерението си и тръгна към отсрещния тротоар. — Ще отида да купя пакет цигари.

Когато шерифът приближаваше пансиона, усмивката бе изчезнала от лицето му. Мислеше си за Френси. Надяваше се Еда Лу да е някъде тук. Сигурно се опитва да притиска Тъкър, докато успее да го закара пред олтара. Но гърлото му се свиваше при мисълта, че от няколко дни никой не я бе виждал.

 

 

Много добре съм се уредила, каза си Каролайн, докато прекосяваше обляната от слънце поляна и бързаше да стигне до сянката на дърветата. Жените, с които се срещна днес следобед в магазина на Ларсън, бяха по-любопитни към нея, отколкото бе свикнала, но все пак се държаха приятелски. Хубаво е да знаеш, че ако се почувстваш самотна, винаги можеш да разчиташ да си намериш компания — трябва само да слезеш до градчето.

Особено й допадна Сузи Тръсдейл, която се беше отбила в магазина, за да купи картичка за рождения ден на сестра си в Нетчийз, и остана да поприказва с Каролайн. Двете си бъбриха почти половин час.

Разбира се, не закъсня да се появи и онзи мъж, Лонгстрийт, за да пофлиртува с жените и да разпръсне малко от пламенния си южняшки чар. Тъмните му очила не можеха да прикрият факта, че се е бил с някого. Когато стана дума за това, всяка от посетителките в магазина му засвидетелства симпатията си.

Такива като него винаги печелят сърцата на жените, помисли си Каролайн. Жените бяха готови да даряват кръв, ако се появи кожен израстък около нокътя на Луис.

Тя мислено благодари на Бога, че се бе отървала от Луис, от всички мъже, от всичко, свързано с мъжете въобще. Сега беше съвсем лесно да отблъсне любезния и чаровен Тъкър.

„Мис Каролайн“ — с тези думи той се бе приближил към нея, припомни си тя с лека усмивка. Можеше да се закълне, че очите му се смееха зад тъмните стъкла на слънчевите му очила.

„Но изпита съжаление за ръцете му“ — каза си младата жена, докато се навеждаше, за да премине под висящия от дърветата мъх. Наистина бяха много красиви, с дълги пръсти и широки длани. Срамота е да се бие с такива ръце, да ожулва пръстите си.

Ядоса се, тръсна глава и реши да не допуска да я завладява чувството на симпатия към непознатия съсед. В мига, в който се появи в магазина, леко накуцващ, жените започнаха да шушукат за него и за някоя си Еда Лу. Каролайн пое дълбоко дъх, усети смесената миризма на нагорещената земя и свежата зеленина и се усмихна на глупавите си тревоги.

Жените не пропуснаха да й съобщят, че този чаровен, но опасен мистър Лонгстрийт се е набъркал в някаква противна история. Приятелката му забременяла и заявила, че трябвало да се оженят веднага. А пък баща й според местните клюкари бил от тези, които предпочитат да разговарят през дулата на пушките.

Младата жена замислено погали клона на дървото, докато вдишваше блатната миризма. Господи, колко различно е всичко тук от нейния роден град Филаделфия! Откъде можеше да знае, че тук всичко е толкова спокойно, че дори ще изслушва с интерес последните клюки за градския донжуан…

Беше доволна от разходката до градчето. За половин час успя да научи всичко за жените, за техните деца, рецепти, мъже. Дори за любовните взаимоотношения. Каролайн се засмя. Очевидно и в северните, и в южните щати сексът е предпочитаната тема. Но очевидно южняците са по-откровени — всеки знае кой с коя спи, както и с коя вече е скъсал.

Може би е от горещината, помисли си тя и седна на един дънер до брега на блатото, за да се вслуша в звуците на падащата вечер и да погледа тъжните проблясъци на водата.

Радваше се, че дойде в Инъсънс. Усещаше как всеки отминаващ ден й помага да забрави тревогите на миналото. Кроткото, но жестоко слънце, което пресушава последните остатъци от жизненост в тялото ти, неподправената красота на водата с играещите по нея сенки на покритите с мъх крайбрежни дървета. Дори бе започнала да привиква с шумовете на нощта и с непрогледния мрак — мрак, какъвто можеш да очакваш само в затънтени градчета като Инъсънс.

Миналата нощ беше заспала още в осем вечерта. От месеци насам не бе заспивала толкова рано. А на сутринта се събуди без онова мъчително главоболие. Усамотяването си оказваше своето въздействие, а също и безоблачното спокойствие на малкия град, както и простичките нрави и обичаи на жителите му.

Като че ли се съживяваха в нея корените на произхода й — корени, които майка й винаги бе отричала с необяснима ярост. Нищо и никой вече няма да може да ги изтръгне от нея.

Дори може да се опита да лови риба. Тази мисъл я накара да се разсмее. Запита се дали отново би хапнала речна риба. Взе едно камъче и го хвърли във водата. Камъчето цопна в застоялата вода, тя взе още едно, после още едно, загледана в разбягващите се вълнички. В тревата край брега намери голям плосък камък и се опита да го вдигне. Ще бъде забавно да го запрати в блатото. И това беше отглас от някакъв далечен спомен от детството. Дядо й бе стоял тук, точно тук, и се беше опитвал да я научи как да хвърля камъка толкова далеч, че да достигне до отсрещния бряг.

Зарадвана от спомена, Каролайн се наведе и започна да опипва камъка от всички страни, за да открие как най-лесно ще може да го вдигне. И в този миг изпита странното, дори смешно усещане, че някой я наблюдава. Че някой я гледа втренчено съвсем отблизо. Първата тръпка още не бе пролазила по цялото й тяло, когато забеляза нещо бяло с крайчеца на окото си.

Тогава се обърна и се вцепени от ужас. Дори писъкът заседна като буца лед в гърлото й.

Някой наистина я следеше с поглед, макар че очите не виждаха нищо. Имаше само едно лице, люшкащо се над неспокойната повърхност на черната вода, обкръжено от отвратително валмо дълга и сплъстена коса, която някога е била руса, усукана и закачена за корените на едно от старите крайбрежни дървета.

Жената се дръпна рязко назад. Дъхът й секна, устните й затрепериха. Ала не можеше да откъсне очи от това поразяващо лице, от водата, която кротко се плискаше около брадичката, от отражението на слънчевите лъчи, от тези безжизнени очи.

Каролайн най-после се отърси от обзелото я вцепенение. Разтърка лицето си, за да изтрие ужасяващата гледка от съзнанието си, за да може най-после да изпусне въздуха от гърдите си като писък, изпълнен с ужас. Викът проехтя до края на блатото, понесе се над черната вода и вдигна птиците от клоните на дърветата.