Нора Робъртс
Порочна невинност (31)

30.

Сега малкият елегантен дамски пистолет й се стори като играчка. До дългия нож изглеждаше съвсем безобиден. Каролайн стоеше неподвижно, без да откъсва очи от ножа.

— Джоузи, по този начин не можеш да спасиш Дуейн.

— Ти не ми вярваш — засмя се нервно Джоузи. Това бе част от нея, част, която повече не можеше да контролира, тази лъскава и палава играчка. — Кой ли въобще ще ми повярва? Никой никога не е зачитал жените, най-малко нашият изтънчен специален агент. Огледай се и намери някой, който да мрази жените. Бих искала да го видя с очите си. Не, няма да намериш такъв мъж. Обаче няма да намериш и мъж, който да разбира жените. И ти, и аз знаем, че никой мъж не може така да ненавижда жените, както една жена.

— А ти защо ги мразиш? — попита я ужасено тя.

— Имам си причини. — Приближи се до нея и застана до вратата към терасата. Очите й святкаха като фойерверките в нощното небе. — Трябва да защитавам семейството. Трябва да защитавам себе си. Което правя в момента. Но с теб, Каролайн, е по-различно. Не мога да се забавлявам, докато кръвта ти изтича, защото те харесвам и уважавам. И защото разбирам колко ще страда Тъкър, ако те убия. Не мърдай — заповяда тя, когато Каролайн се опита да се отдръпне. — Не исках да стрелям в теб, но ще трябва да го направя. Никой няма да чуе нито звук.

Да, никой няма да ги чуе. Можеше да изкрещи — както бе изкрещяла Еда Лу — но никой нямаше да обърне внимание. Дамският пистолет бе насочен към гърлото й. „Един куршум — помисли си тя. — Една скромна смърт.“

— Не искам да страдаш. Не искам да бъде както бе с останалите, защото ти не си като тях.

„Мисли“ — заповяда си Каролайн. Трябваше да измисли нещо. Ключът към загадката беше в семейството, само трябва да открие начин как да го използва.

— Ще страдат братята ти, Джоузи, особено Тъкър.

— Знам, но ще се справи. — В небето светнаха ракети и блясъкът им се отрази в очите й, но после светлините угаснаха и очите й помръкнаха. — Хубава гледка, нали? Семейство Лонгстрийт урежда тук, в Суийтуотър, празници с фойерверки повече от сто години. Това все пак значи нещо. Спомням си как баща ми ме качваше на раменете си, за да бъда по-близо до небето. Казваше ми, че съм неговата ракета. А майка ми мълчаливо ни наблюдаваше. Знаеш ли, тя не ме обичаше…

— Разкажи ми, Джоузи. — Докога ще изстрелват ракети? Дали ще успее да я задържи до мига, в който Тъкър или някой друг дойде при тях? — Разкажи ми, Джоузи, за да мога да разбера защо трябва да го направиш.

— На теб мога да ти разкажа. Няма за къде да бързаме. Ако го разбереш, ще бъде по-лесно. Може би и на двете ще ни стане по-леко. — Тя въздъхна дълбоко. — Аз съм дъщеря на Остин Хетинджър. — Устните й се присвиха в горчива усмивка, като видя изненадата на Каролайн. — Да, това е самата истина. Онова подло копеле, което цитираше Библията, когато трябва и когато не трябва, е моят кръвен баща. Изнасилил майка ми преди толкова години, на колкото съм аз сега. Тя не е искала да ме роди, но когато разбрала, че е бременна, трябвало да се примири с участта си.

— Откъде си сигурна в това?

— Тя, майка ми, беше сигурна. Подслушах един разговор между нея и Дела в кухнята. За случилото се знае само икономката. — Джоузи погали ножа, реши, че все пак той е достатъчно надеждно оръжие, и пусна малкия пистолет в джоба си. — Ала не казала на баща ми. Предполагам, че се е страхувала. Освен това е искала да го предпази от страданията, да опази семейството и Суийтуотър. Затова ме родила. Отгледа ме и ме търпеше с години, но непрекъснато ме следеше с острия си поглед, за да разбере дали ще заприличам на кръвожадния си баща.

— Джоузи…

— Тази ужасна истина разбрах едва когато бях зряла жена. Разбрах, че ме е лъгала през целия ми живот. Моята майка красавица, тази изящна лейди, жената, на която исках да приличам, и това бе по-важно за мен от всичко останало… Оказа се, че е само една лъжкиня.

— Тя само е искала да ти спести страданията.

— Тя ме мразеше — думите излетяха от устата й, а ножът разсече въздуха. — Винаги щом ме е поглеждала, си е спомняла за начина, по който съм била зачената, докато тя е крещяла за помощ. А не си ли е задавала въпроса защо е трябвало да отиде там? Защо въобще е трябвало да ходи в онази смрадлива къща? Наистина ли е била загрижена толкова много за Остин и неговата нещастна жена?

— Не мога да обвиня майка ти, Джоузи.

— Обаче аз я обвинявам, че ме накара да живея сред лъжи. Че непрекъснато ме следеше и си мислеше, че съм по-недостойна от нея или от другите жени. В онзи проклет ден тя каза на Дела, че може би не бива да създавам свое семейство, да имам свои деца. Заради моята кръв. Заради моята прокълната кръв!

Джоузи злобно изсъска последните думи, а зад нея в небето разцъфнаха многоцветни ракети.

— Когато се завърнах в Суийтуотър след втория си развод, тя отново ме посрещна с онзи нетърпим неин поглед. Поглед, който ме обвиняваше за поредния ми грях. И каза на Дела, че може би съзнателно не желая да имам свой дом и свои деца. Може би това е Божието наказание за тайната, която е криела дълги години в сърцето си, лъжата, която е спотайвала в утробата си. Вече бе остаряла, едва креташе. Когато излезе да се наслади на любимите си рози, аз я последвах. Исках да поговорим, исках да престане да крие, исках най-сетне да ми каже истината в очите. Ала се скарахме жестоко, безмилостно, и то още на втората минута. Оставих я разплакана, там, сред любимите й рози. Малко по-късно Тъкър я намерил мъртва, паднала сред розите. Затова си мисля, че аз съм я убила.

— Не! Не, разбира се, че не си ти. Нямаш вина за смъртта й, Джоузи.

— Това нищо не променя. Оттогава в мен нещо започна да набъбва. Не бях бременна — докторите вече ми бяха съобщили, че никога няма да имам деца. Но онова в мен наистина набъбваше и беше горещо. Започна с Арнет. Тя искаше да хване Дуейн на въдицата си, също като Сиси. Въобразяваше си, че ще успее да ме използва за своя план, и аз трябваше да се преструвам, че играя по свирката й. Тогава дълго размишлявах как да постъпя. Лежах будна в леглото си по цели нощи и мислех, преценявах, отхвърлях една след друга различните възможности. Майка ми бе запазила една тайна, за да ми дари живота. Аз трябваше да запазя друга тайна, като отнема един човешки живот.

Отвън долетя грохотът от букета ракети, възвестяващ края на илюминациите.

— Все пак трябваше да се намери някаква причина за убийството. Та аз не съм хищен звяр. Трябваше да има някакъв смисъл в действията ми. Затова реших да подбирам жените, които с всички средства успяваха да се докопат до мъжа — лъжи, безсрамни предизвикателства, нагло перчене. Самата аз съм майстор в тези неща — усмихна се тя. — Обаче никога не съм лъгала, за да се докопам до някой мъж.

— Мислех, че тази… Арнет е била твоя приятелка?

— Беше мръсница. — Джоузи безразлично сви рамене. — Случайно се оказа първата. Тогава много си мислех за Сузи. Винаги си представях какво бих могла да направя, ако Бърк беше мой… Както и да е, тя не се оказа подходяща. През целия си живот не бе погледнала друг мъж, освен Бърк, затова нямах право да я убивам. Трябва да имаш право да убиеш някого — промърмори тя и вледеняващият ужас започна да обзема Каролайн. — Значи трябваше да бъде Арнет. Не беше трудно да я напия и да я заведа на разходка край блатото. Фраснах я с един камък по главата, смъкнах дрехите й и я завързах. Беше студено. Господи, колко студено беше! Обаче, докато се свести. И тогава си поиграхме на татко и майка. Аз бях в ролята на баща ми, а тя в ролята на майка ми. И се позабавлявах с нея, дори в един миг престанах да усещам студа. За кратко време ми стана хубаво — унесено изрече тя, — толкова хубаво… Ала след това, онова нещо отново започна да набъбва в мен. Дойде ред на Френсис. Тя се усукваше около Тъкър. Трябваше да се заема тогава със Сузи, но допуснах грешка. Все пак този път беше още по-приятно. Когато повикаха на помощ онзи от ФБР, щях да се скъсам от смях. Никой не ме заподозря. Теди дори ме заведе в моргата, за да видя как изглежда Еда Лу. Отначало беше ужасно, но после си казах, че това е мое дело. Мое постижение. Аз го бях сторила и никой не трябваше да узнае. Никога! Това беше моята тайна. Вече не само майка ми си имаше тайна. Исках да го сторя отново и отново, докато всички наоколо слухтят и дебнат. С Дарлийн стана чудесно, точно както го бях замислила.

— Та ти отиде при Хепи, когато навсякъде търсеха дъщеря й.

— Съжалявам, че тя трябваше да страда. Дарлийн не заслужаваше толкова скръб. Нито една от тях не заслужаваше да пролееш сълза в тяхна памет. Обаче ти си друга, Каро. Ако можех, бих се опитала да спазя обещанието си пред Дуейн и да престана да убивам, защото държа много на него. Ала сега трябва да наруша това обещание, поне само с теб, но за последен път.

— Този път обаче ще те хванат.

— Може би. Ще трябва да взема мерки. Винаги съм си мислела, че един ден ще дойде и моят край, и то по моя начин. — Навън излетя последната ракета. — Няма да се оставя да ме тикнат в затвора или в едно от онези места, където затварят хората, чиито постъпки са необясними за околните. А сега се обърни. Първо трябва да те завържа. Обещавам ти, че ще бъда много сръчна и бърза.

 

 

Тъкър неспокойно се провираше през тълпата. Над главите на хората се пръскаха разноцветни ракети. От половин час не бе виждал Каролайн. Какво да се прави, жените си остават жени. Точно сега ли бе решила да се запилее нанякъде? Сякаш не му стигаха главоболията с Дуейн и ФБР.

Някой му предложи да изпият по една бира, но той поклати глава и продължи да я търси.

— Превъзходна гледка — долетя от неговото кресло гласът на братовчедката Лулу.

— Хм.

— Че ти можеш ли да я оцениш? Въобще не си погледнал към небето.

Тъкър вдигна поглед и с възхищение огледа червените, белите и сините проблясъци в нощното небе.

— Виждала ли си Каролайн?

— Изгубил си своята севернячка? — изкикоти се тя и запали една ракета.

— Така изглежда. — Младият мъж повиши глас с надежда Каролайн да го чуе отнякъде. — Изгубих я малко след като престана да свири.

— Добра цигуларка — призна Лулу. — Струва ми се, че скоро ще затърчи за Европа, за да свири на коронованите глави.

— Има такава вероятност. — Тъкър пъхна ръце в джобовете си и продължи да се оглежда неспокойно. — Няма да мога да я открия в тъмното.

— Все някъде ще я намериш. — Ракетата изфуча и братовчедката се намуси. Искаше да изчака хората да започнат да се разотиват и тогава да пусне едновременно няколко ракети. — Още не се беше стъмнило съвсем, когато я видях, че се отправя към къщата.

— Че защо ще… хм, навярно е искала да прибере цигулката. Но досега трябваше да се е върнала. — Той се обърна към къщата, която изглеждаше призрачно бяла в мрака. Винаги бе смятал, че е безсмислено да се опитва да отгатва постъпките на една жена. — Ще отида да хвърля един поглед из стаите.

— Ще изпуснеш финала.

— Веднага ще се върна.

Младият мъж бързо се отправи към къщата. Не можеше да си обясни защо Каролайн се е завряла вътре в разгара на празненството. Съжали, че бе настоявал тя да свири пред гостите. Сигурно се е разстроила или пък от празничния шум отново я боли глава. Докато минаваше покрай дъба, едва не се сблъска с Дуейн.

— За бога, какво правиш тук?!

— Не знам какво да правя. — Брат му притисна глава към коленете си и се олюля. — Трябва да реша какво да правя.

— Казах ти, че ще се погрижа за това. Бърк само плаши гаргите.

— Мога да кажа, че аз съм го сторил — измънка той. — Може би така ще бъде най-добре за всички.

— По дяволите! — Тъкър го хвана за рамото и силно го раздруса. — Не започвай отново с тези глупости. По-късно, когато имам време, ще поговорим за това. Сега трябва да се кача горе и да проверя дали Каролайн е в къщата. Ела с мен. Ще бъде по-добре, ако тази вечер не разговаряш с никого.

— Казах й, че няма да го направя. — Дуейн се опита да се изправи. — Но нещо ще се случи, Тък. Нещо ще се случи.

— Сигурно ще се случи. — Той се примири, че няма да се разбере тази вечер с брат си, пъхна ръка под мишницата му и го повдигна. — Ще го направим. Аз знам всичко.

— Ти знаеш всичко? — Брат му се олюля тъй силно, че Тъкър изруга и го дръпна към себе си. — Тя каза, че не си знаел. Когато поисках да ти съобщим, тя ми забрани.

— Какво да ми съобщите?

— За ножа! За старата кама на татко. Видях я под седалката на колата й. За бога, Тък, как е могла да го направи! Как е могла да стори всичко това! И какво ще стане сега с нея?

Тъкър усети как дъхът му спря. Сякаш кръвта във вените му замръзна.

— За какво говориш, дяволите да те вземат?

— За Джоузи. Ох, господи! — Той започна да хленчи и се отпусна с цялата си тежест върху рамото на брат си. — Тя ги е убила, Тък. Всичките ги е убила! Не знам как ще живея, щом ще трябва да предам родната си сестра на полицията.

Тъкър бавно се съвземаше. Забелязвайки клатушкането на Дуейн, той изрече:

— Съвсем си превъртял!

— Трябва да го направим. Знам, че трябва! Ох, Господи, та тя е убила и Сиси…

— Млъкни! — Вбесен, заслепен от ярост, Тъкър удари брат си в лицето. — Пияна, глупава свиньо! Ако чуя още една дума, ще те…

— Мистър Тъкър! — Сай се показа на прага с широко отворени очи. Той бе чул всичко, ала не можеше да повярва на ушите си.

— А ти защо, по дяволите, се мотаеш тук? — кресна Тъкър. — Нямаш ли си друга работа?

— Аз… нали ми наредихте да се навъртам около мис Каролайн. — Момчето трепереше от страх, от онзи страх от бащината ръка, който отдавна не бе изпитвал. — Тя влезе вътре, но ми каза да остана навън. Каза ми да не се качвам на горния етаж.

— Каролайн?! — смаяно попита младият мъж.

Ударът бе разтърсил Дуейн и той започна да изтрезнява. Като чу думите на момчето, сграбчи брат си за ризата.

— Джоузи! Тя взе ножа със себе си. Тя взе ножа със себе си и влезе в къщата.

Тъкър се вцепени. Трябваше да се пребори с ужаса, който се надигна в гърлото му. Стисна юмруци, за да ги стовари отново в лицето на брат си, но прочете истината в очите му.

— Пуснете ме! Трябва да отида при нея!

Страхът му даде неподозирана сила и той рязко блъсна Дуейн на земята.

— Каролайн е в къщата!

Втурна се към къщата, подгонен от вледеняващия дъх на страха.

 

 

— Нямам никакво намерение да те улеснявам, Джоузи. Знаеш, че трябва да спреш да проливаш кръв. Няма значение как се чувстваш, няма значение какво е сторила майка ти, с убийства нищо не можеш да постигнеш.

— Исках да бъда като нея, но хората винаги казваха, че съм като баща ми. И бяха прави — гласът й звучеше спокойно, почти напевно. — Те не знаеха, че са прави… и не бива да узнаят. Това е моя тайна, Каролайн. И за да я опазя, ще трябва да те убия.

— Знам. Но след като го направиш, братята ти ще страдат. Дуейн знае всичко и това ще отрови живота му. А Тъкър е влюбен в мен. И ти ще страдаш, защото ги обичаш.

— Нямам избор. А сега се обърни, Каролайн. Обърни се, иначе ще стане много по-лошо.

Тя бавно започна да се обръща. В ушите й прогърмяха последните ракети. Не се осмели да затвори очи, не посмя, само прошепна една гореща молитва. Когато вече бе почти с гръб към Джоузи, Каролайн внезапно протегна ръка и събори лампата на пода. Заслепена от мрака, сви колене и се претърколи през леглото.

— Няма значение — от възбудата гласът на Джоузи изтъня. Започваше преследването, а това само изостряше стръвта й. — Дори ме улесняваш. Не искам да те гледам как ще издъхнеш. Сега мога да си мисля, че по нищо не се различаваш от другите.

Каролайн се сви на пода зад леглото и напрегнато се взря в мрака. Долови дебнещите стъпки на убийцата. Само ако можеше да се добере до вратата! Ако можеше бързо и безшумно да се добере до вратата.

— Обичам мрака.

Затаила дъх, Каролайн пипнешком се приближаваше към вратата.

— Никога досега не съм преследвала жертва в мрака. Баща ми казваше, че имам очи на котка. Чувам дори как бие сърцето ти. — Бърза като змия, тя се хвърли към мястото, където Каролайн бе стояла преди секунди.

Младата жена прехапа устни, за да не изкрещи. Усети в устата си вкуса на кръвта и се прикова на място. Очите й се адаптираха към тъмнината и на лунната светлина успя да различи бледия силует на Джоузи и смъртоносното острие в дясната й ръка. Само две крачки и двете жени щяха да се озоват лице в лице.

И тя ги направи съвсем бавно. Очите й светеха на лунната светлина. На устните й заигра усмивка. Каролайн си спомни как я гледаше Остин, когато се нахвърли върху нея, обезумял, изпълнен с жажда за кръв.

— Няма да трае дълго — обеща Джоузи и вдигна ножа.

Младата жена се претърколи със сетни сили и избягна смъртта. Острието раздра роклята й и се заби в пода. С вик на ужас тя дръпна роклята си и скочи на крака. Втурна се през вратата, очаквайки да чуе изсвирването на куршума или ножът да се забие в гърба й.

Внезапно лампите в салона светнаха ослепително.

— Каролайн! — Тъкър се втурна и я сграбчи, когато тя профуча през вратата. — Невредима ли си? Кажи ми, че си невредима! — Притисна я здраво в прегръдките си и се загледа смаяно в сестра си.

В ръката си тя стискаше ножа. В очите й светеше див блясък, който го ужаси.

— Джоузи! За бога, Джоузи, какво си направила?!

Очите й се наляха със сълзи и безумният им блясък угасна.

— Нищо не мога да сторя. — Сълзите рукнаха по лицето й, тя се обърна и побягна към терасата.

— Не я оставяй Тъкър, не я оставяй да избяга!

Той видя как брат му се олюля на горното стъпало.

— Погрижи се за нея — изкрещя той на Дуейн и изтласка Каролайн към него. После се втурна след сестра си.

Извика я. Някои от по-развеселените гости, които се бяха насочили към къщата, за да продължат празненството, изненадано вдигнаха погледи към терасата. В очите им се четеше същото любопитство, с което бяха наблюдавали фойерверките. За тях празникът продължаваше. Тъкър летеше по терасата, блъскаше вратите, трескаво палеше лампите. Когато стигна вратата на спалнята на родителите им, тя се оказа заключена.

— Джоузи! — Дръпна няколко пъти дръжката и после бясно заудря по масивната врата. — Джоузи, отвори… моля те! Аз съм, брат ти Тъкър! Пусни ме при теб. Знаеш, че ако не отвориш, ще строша проклетата врата!

Прилепи чело към прозорчето и се опита да погледна вътре. Гледката го порази. Сестра му беше вътре, но се движеше като обезумяла.

Отново стовари юмрук по вратата, счупи стъклото и се поряза.

— Отвори проклетата врата! — Чу забързани стъпки зад гърба си и се обърна. Когато видя задъхания Бърк, той поклати глава. — Махай се! Махни се, за бога! Тя е моята сестра.

— Тък, Сай не успя да ми обясни какво става, но…

— Махай се, дяволите те взели! — изкрещя Тъкър и връхлетя с цялата си тежест върху вратата. Трясъкът на счупеното стъкло потъна в оглушителния гърмеж.

— Не! — Тъкър се свлече на колене. Тя бе паднала на леглото на родителите им. Кръвта обагри бялата й рокля. — Ох, Джоузи, не! — Едва намери сили да се довлече до леглото, седна и я взе в прегръдките си.

 

 

— Радвам се, че се отби да ме видиш. — Каролайн наля две чаши кафе и седна на масата срещу Дела. — Исках да си поговорим, но мислех, че ще е по-добре да изчакаме погребението.

— Проповедникът каза, че сега душата й почива в мир. — Възрастната жена стисна устни, след което вдигна чашата. — Остава ни да се надяваме, че наистина е така. Страданията са за живите, Каролайн. На Тъкър и Дуейн ще им трябва доста време, за да го забравят. Също и на останалите: Хепи и Джуниър, близките на Арнет и Френсис.

— И на теб. — Каролайн хвана ръката й. — Зная, че я обичаше.

— Обичах я. — Гласът й стана дрезгав, а очите й се насълзиха. — Винаги ще я обичам, без значение какво е извършила. В нея имаше нещо счупено, нещо прекършено… Накрая извърши това, което единствено можеше да я изцери. И тя си го знаеше. Ако те бе наранила… — Ръката й трепна. — Благодаря на Бога, че не успя! Тъкър нямаше да го преживее. Дойдох, за да ти го кажа. И за да ти кажа още, че се надявам да не го отблъснеш заради лудостта на сестра му.

— Ние двамата с него се разбираме чудесно, да, и мисля, че имаш право да го знаеш. Джоузи ми разказа за майка си, за това, че Остин я е изнасилил.

Каролайн усети как ръката на Дела се сгърчи.

— Тя е знаела!

— Да, знаела го е през всичките тези години.

— Но как…

— Случайно подслушала един разговор между теб и майка й. Сигурно не ви е било лесно да пазите тази тайна.

— Мислехме, че така ще бъде най-добре. Помня онзи зловещ ден, как тя се прибра у дома, след като онзи тип я бе изнасилил. Дрехите й бяха изпокъсани, изпоцапани, а лицето й — бяло като сняг. И очите й, очите й, Каролайн, като на сомнамбул, заслепени и помътнели. Веднага се качи горе и влезе в банята. Остави водата да тече и се търкаше, търкаше, докато кожата й почервеня. Видях белезите по тялото й. Аз знаех. Само аз знаех. И понеже знаех при кого бе отишла, знаех и името на негодника.

— Не говори повече — промълви Каролайн, но Дела поклати глава.

— Исках да взема камшика и да го намеря, но не можех да я оставя сама. Заварих я седнала във ваната. Крещеше и плачеше, не можеше да спре. Накрая ми каза, че мистър Бо не бива да узнае, че никой не бива да узнае. Страхуваше се, че двамата взаимно ще се избият, а аз знаех, че точно така ще стане. Не можах нищо да направя, за да й помогна да се освободи от мисълта, че е виновна. За нея нямаше друг мъж, освен мистър Бо. Беше хубава. Като девойка понякога се е задявала с Остин. Обаче никога не му е обещавала да се омъжи за него. Той сам си го бе втълпил в дебелата глава.

— Той не е имал право да постъпва така, Дела. Никой на този свят не би го одобрил.

— Но тя не мислеше така. — Старата жена подсмръкна и избърса сълзата от окото си. — Не че той имал правото да я смята за своя годеница, а че по някакъв начин го е поощрявала. После разбра, че е бременна, а мистър Бо бе заминал на север, в Ричмънд, точно през ония две седмици, затова Мадлин реши, че детето е от Остин. И дума не можеше да става да признае това пред някого. Не искахме детето да страда. Положи всички усилия, за да забрави кой е бащата на дъщеря й, но не намери покой. А когато Джоузи израсна, тревогите й се увеличиха. Момичето приличаше на майка си, също както и братята й. Но ние двете непрекъснато търсехме прилика с Остин, може би защото не можахме да забравим онзи кошмарен ден.

„Аз също не бих могла да забравя, ако някога преживея такъв ужас“ — помисли си Каролайн.

— Тя не трябваше да го научава. Никога. Но щом като го е узнала, поне да бе дошла при мен, за да й разкажа колко мъки бе изтърпяла майка й да я предпази. — Дела въздъхна и изтри сълзите си, след което продължи съвсем тихо: — Но тя е научила. Господи, помогни ми, тя го е знаела! Затова ли тя… Ох, детето ми, клетото ми дете…

— Недей! — Младата жена сграбчи ръката й и я притисна към гърдите си. Толкова много бе изречено, което трябваше да си остане тук, в мрака. — Тя беше болна, Дела. Вече всички знаем това. Сега всички са мъртви — Джоузи, Бо, Мадлин, Остин. Няма кого да обвиним. И мисля, че тайната трябва да бъде погребана с тях заради тези, които остават, заради живите.

Възрастната жена се сепна от унеса си и кимна.

— Може би Джоузи най-сетне е намерила покой.

— Може би всички ще го намерим.

 

 

Надяваше се той да дойде. Каролайн искаше да му даде време, но вече бе изминала една седмица от погребението на Джоузи, през която го бе виждала твърде рядко. И нито веднъж насаме.

Инъсънс направи всичко възможно, за да заличи раните, и животът да продължи. Каролайн научи, че Тъкър е посетил семействата на всяка от жертвите. Никой не узна какво е било казано зад затворените врати на опечалените домове, ала тя се надяваше той да е успял поне малко да облекчи мъката им.

Лятото отмираше. Щом термометърът слезе до двадесет и седем градуса, делтата си отдъхна от горещината.

Младата жена взе яркочервения нашийник на кученцето си и погледна към пътя. Цветята, които баба й бе засадила преди години, бяха избуяли. Нуждаеха се само от малко грижи и повече търпение.

Повика Юслис и го поведе към поляната. Знаеше къде може да намери Тъкър.

 

 

Той обичаше водата, тихата, спокойната вода. Не беше сигурен дали отново ще може да седи тук и спокойно да съзерцава водата. Но дълбоките зелени сенки и тъмната, притихнала повърхност на яза оказваха магическо въздействие. Въпреки скръбта си успя да се отпусне.

От храстите изскочи кученцето и с лай се втурна към него.

— О, здрасти, приятел, здрасти. Май си понаедрял, а?

— Мисля, че си навлязъл в чужда собственост — дочу се гласът на Каролайн и тя се показа между дърветата.

Тъкър вяло се усмихна и започна да гали кучето зад ушите.

— Баба ти ми позволяваше да идвам и да седя до водата.

— Е, щом е така. — Тя седна до него. — Няма да нарушавам традицията. — Загледа се в кученцето, което близна ръката му. — Липсваше му. И на мен.

— Аз бях… трудно ми беше да идвам насам през последните дни. — Вдигна едно клонче и го хвърли настрани, за да има Юслис с какво да играе. — Вече не е толкова горещо — неуверено изрече той.

— Забелязах.

— Надявам се, че скоро съвсем ще се захлади.

— И аз. — Каролайн кръстоса ръце в скута си.

Младият мъж отново прикова погледа си към водата и не го отмести дори когато отново заговори:

— Каролайн, ние… не сме разговаряли от онази нощ.

— И не трябваше да говорим.

Когато тя му протегна ръка, той поклати глава и се отдръпна.

— Тя беше моя сестра.

Гласът му беше скован, а погледът му не се отделяше от водата. Младата жена сякаш изведнъж осъзна колко уморен изглежда той. Запита се дали ще види отново някога безгрижната му усмивка.

— Тя беше болна, Тъкър.

— Опитвам се да го проумея. Все едно, че е имала рак. Аз я обичах, Каролайн. И сега я обичам. Колко живот имаше в нея, какъв дух! Много ми е тежко. Но най-ужасно се чувствам, щом затворя очи. Тогава те виждам пак как изскачаш от стаята, а след теб Джоузи с ножа в ръка.

— Не ти обещавам, че ще можем да го забравим — нито ти, нито аз. Обаче се научих да не се обръщам назад.

Тъкър се наведе, взе един речен камък и го хвърли във водата.

— Не бях сигурен дали ще искаш да ме видиш.

— А трябваше да бъдеш. — Тя се изправи и неспокойно запристъпва от крак на крак. Край тях Юслис, също неспокоен, обикаляше с клончето между зъбите си.

— Ти започна това между нас, Тъкър. И сега не бива да се отказваш. Дори не трябва да ме слушаш, ако ти заявя, че не съм искала да се замесвам.

Младият мъж хвърли още един камък във водата.

— Мисля, че си права. Чудех се дали ще е най-добре да те оставя да следваш своя път, да се завърнеш там, откъдето се появи, преди да те въвлека в тази мрачна история.

Тя погледна кръговете, които се образуваха, когато камъчето цопна в тъмната вода. Понякога човек постига повече, реши тя, като развълнува едно блато, вместо да го остави в покой.

— О, това е чудесно! Точно в твоя стил! Щом отношенията ти с някоя жена се усложнят прекалено много, ти търсиш вратата. — Тя го хвана за рамото и го обърна към себе си. — Добре, обаче аз не съм като другите.

— Не искам да кажа…

— Знам какво си искал да ми кажеш. — Тя се отдръпна и внезапно го удари толкова силно в гърдите, че той занемя от изненада. — Беше много хубаво Каро, но сбогом. Винаги ще си спомням за теб. Слушай, Тъкър, откажи се от това! Не можеш да се вмъкнеш в живота ми, да го промениш, а после да се оттеглиш просто така. Аз те обичам и искам да разбера какво смяташ да направиш за нас.

— Не че аз съм… — Той млъкна, затвори очи, сякаш някаква болка прониза главата му, после хвана младата жена за раменете и опря челото си до нейното. — Ох, господи, Каро!

— Искам да ми…

— Изчакай само една минута. Искам да те подържа в ръцете си. — Притисна я по-силно към себе си и младата жена усети, че ръцете му треперят. — Така копнеех през тези дни поне да те прегърна. Страхувах се, че ще ме напуснеш.

— Лъгал си се.

— Мислех да се опитам да проявя благородство и да се сбогувам с теб. — Той зарови лице в косата й. — Не съм много опитен в благородните жестове.

— Да благодарим на Бога за това. — Тя се усмихна и отметна глава назад. — Но още не си ми отговорил.

— Предпочитам да те целуна.

— Не! — Каролайн опря ръка на гърдите му. — Искам отговор. Казах ти, че те обичам и искам да знам какво смяташ да направиш за нас двамата.

— Добре… — Свали ръцете си от раменете й и ги пъхна в джобовете. — Всичко бях намислил много добре, преди… преди да се случат всичките тези събития.

— Миналото не ме интересува — прекъсна го тя. — Говори само за днешния ден.

— Струва ми се, че обмислях дали ще трябва да се заемеш със следващото турне. Искаш ли да заминеш?

— Искам да съм тук, в Инъсънс. Заради мен самата.

— Да… знаеш ли, аз доста мислих през последните дни. Ще възразиш ли, ако те помоля да те придружавам?

На устните й се появи колеблива усмивка.

— Може би не.

— Бих искал да тръгна с теб. Не мога да оставя всичко тук за дълго, трябва да наглеждам Сай и Суийтуотър, особено след като Дуейн постъпи за месец-два в някоя клиника, но мога да замина сега, мога и после.

— А къде искаш да бъдеш — тук или другаде?

— Където си ти. И си мислех още, че когато нямаш концерти, бихме могли да се връщаме тук, за да бъдеш тук с мен.

Тя замислено сви устни.

— Обясни ми какво означава „тук с мен“.

Тъкър въздъхна дълбоко и развълнувано. Трудно ще бъде да се измъкне, каза си той, а през по-голямата част от живота си бе внимавал да не се обвързва.

— Искам да се омъжиш за мен, искам да бъдеш моя жена. Тук. Мисля, че го искам по-силно от всичко, към което някога съм се стремял.

— Изглеждаш ми леко пребледнял, Тъкър.

— Сигурно защото съм уплашен до смърт. Навярно ще ти е дяволски трудно да отговориш на един мъж, който току-що ти е предложил да се омъжиш за него.

— Имаш право. Както имаш право да получиш едно простичко „да“ или „не“.

— Почакай! Нищо не е простичко в тази игра. — Ужасен, той отново я притисна към себе си. — Само почакай и ме изслушай. Не съм казал, че няма да обмислим всички проблеми.

— Има едно нещо, за което ти нищо не каза. Много важно нещо.

Тъкър я погледна неуверено. Настойчивият й поглед го прониза отново.

— Обичам те, Каролайн. Исусе Христе! — Той спря за миг да се увери, че не е полудял. — Обичам те — повтори го и сега беше по-лесно. Всъщност беше прекрасно. — Никога не съм го казвал на жена. Дори не очаквам, че ще ми повярваш.

— Вярвам ти. — Младата жена приближи устните си към неговите. — И още по-важно е това, след като ти струваше толкова усилия да се решиш.

— Струва ми се, че после ще го казвам по-лесно.

— И на мен така ми се струва. Искаш ли да се върнем в къщата, за да се поупражняваш?

— Разумно предложение. — Той подсвирна на кученцето и я хвана през кръста. — А този път ти не отговори на въпроса ми.

— Така ли? — засмя се тя. — Какво ще кажеш за едно простичко „да“?

— Ще го приема. — Щом излязоха на слънце, той я понесе на ръце. — Казвал ли съм ти за една от моите прапралели? Може би е била леля на прапрабаба ми. Наричала се е Амалия. Много хубаво и нежно име, нали? Както и да е, тя избягала от дома си и пристанала на един от мъжете Макнейр през 1857 година.

— Не си. — Каролайн обви ръце около врата му. — Но съм сигурна, че ще ми разкажеш.