Нора Робъртс
Порочна невинност (30)

29.

Малобройният оркестър я прие радушно, макар и колебливо. Хората наоколо вежливо се отдръпнаха назад, дори прекалено вежливо, като ученици, заставени да изслушат някой досаден, но многоуважаван преподавател.

Този път не беше подготвена за овациите, които избухнаха, щом стъпи на сцената. Отдавна бе свикнала с аплодисментите, но този път нервите й изневериха. Малката поляна в Суийтуотър не можеше, разбира се, да се сравнява с Карнеги Хол в Ню Йорк, но все пак това бе сцена. А и сегашната аудитория й се бе струвала доста сдържана.

Почувства, че изглежда смешна, дори абсурдна с блестящата цигулка „Страдивариус“. Беше готова да започне с вечните си извинения и дори да се откаже, но в този миг зърна усмивката на малкия Джим.

— Моля, заповядайте, млада госпожице. — Старият мистър Кунс докосна струните на банджото си и те издрънчаха. Не можеше да вижда по-далеч от носа си, но струните различаваше много добре. — С какво ще ни зарадвате?

— Какво ще кажете за „Уиски на закуска“?

— Добре ще ни дойде. — Той започна да тактува с крак. — Ще го изкараме туй парче, госпожичке, пък и ти се появи тъкмо когато си го бяхме наумили.

Каролайн пропусна първите няколко такта: звукът бе хубав, плътен и богат. После започна да свири заедно с тях.

Звученето беше изключително — плътно и богато, наситено и волно. Може би дори забавно. Публиката веднага се включи, като започна да пляска с ръце. Мнозина дори подвикваха и когато някой запя, дочуха се одобрителни възгласи.

— Почвам да си мисля, че таз твоя цигулка сама свири — рече Кунс и изплю сдъвкания тютюн. — Нека да изкараме още нещо.

— Знам само няколко мелодии — започна Каролайн, но той не обърна внимание на протестите й.

— Ще я уловиш. Хайде да опитаме „Да се гушна в ръцете на моето сладурче“.

Когато триото продължи с блусовете, а после поде бързия ритъм на „Разкошния цъфтеж на портокалите“, Каролайн се почувства като стар член на оркестъра.

Сякаш потъна сред вълна от наслада. Ала дори и сега виждаше как Бърнс не я изпуска от погледа си, но не изпускаше и Дуейн. Видя как Боби Лий покани Марвела на танц веднага щом триото поде „Тенеси валс“. Успя да забележи, че Тъкър тихо говореше на ухото на Бърк. Видя също и Дуейн, мрачен, с бутилка между краката и с поглед, забит в земята.

Какво ли не се случва, замисли се Каролайн. Дори когато слънцето залязва и сенките се удължават, а празненството е в разгара си, все пак събитията следват своя неочакван ход. Зад веселите подсвирквания и буйния смях се спотайват нечии нерви, опънати като струните на банджото.

И в края на краищата тя се оказа само един от участниците. Още един участник в тази странна и нелека игра. Съдбата я беше довела в този град, завладян от жега, убийства и лудост. И тя бе оцеляла. Нещо повече, справяше се много добре. Лятото бе към края си, тя бе невредима, дори бе започнала да вярва, че е преодоляла кризата си.

Дори само това да спечели, когато си замине от Инъсънс, и то й стига. Погледът й отново се насочи към Тъкър. Дори само миговете с него да отнесе в сърцето си, спомените ще я стоплят. Не трябва да се надява на повече, не трябва отново да страда.

— Е, веч можеш да ме цапардосаш и да ми викаш „запъртък“. — Кунс се засмя хрипкаво и остави банджото в скута си. — Екстра го изкара тоз танц с цигулката, млада госпожице. И не си няква префърцунена фукла.

— Ами… благодаря, мистър Кунс.

— Веч му е време да му ударим по една биричка. — Той се изправи сложил ръка на кръста си. — Сигур си янки, познах ли?

Тя се усмихна и го възприе като комплимент. Пък и наистина си беше комплимент.

— Не, сър, не съм. Всъщност вече не знам каква съм.

Той плесна с ръка коляното си и закуцука към дъното на площадката, като не забрави да извика на дъщеря си да му вземе една бира.

— Много, много хубаво свирихте, мис Каролайн. — Джим се втурна да поеме от ръцете й калъфа с цигулката.

— Значи трябва да съм благодарна на моя учител.

Той я погледна и наведе глава, за да прикрие усмивката си.

— Ние всички сме ви благодарни — намеси се Тоби и прегърна Уини. Движеше се сковано, защото още не бяха свалили бинтовете. — Вие се застъпихте за нас в онази кошмарна нощ. Освен това разбрах, че сте се грижили за Уини.

— Срамувам се, че не успях да ви благодаря както е редно, Каролайн — добави жена му. — Щях да полудея, ако не знаех, че мис Дела наглежда децата, докато Тоби беше в болницата. Толкоз съм ви задължена.

— Няма нужда да ми благодарите. Нали затова сме съседи.

— Мис Каролайн — Луси я задърпа за полата, — татко ще изпее националния химн преди фойерверките. Мистър Тъкър специално го покани.

— Но това е чудесно! Ще се върна да го чуя, непременно ще дойда.

— Тръгнете с нас още сега. — Тоби с усилие повдигна дъщеричката си. — Доколкото познавам Тък, той ще дойде тук, за да потърси дамата си, затова ще бъде по-добре предварително да си намерим места. Фойерверките се гледат само на тъмно.

— Колко ще продължат? — запита любопитната Луси.

— О, не повече от половин час.

— Но аз бих искала да нямат край…

Каролайн се засмя и околните зрители неволно обърнаха глави.

— Такова дете е… — снизходително се усмихна Джим.

Младата жена долови присмеха в тона му и въздъхна. Знаеше, че момчето бе защитило сестричката си, рискувайки живота си, но това вече беше забравено.

— Знаеш ли как съм прекарала детството си, Джим?

— Не, мем.

— Ами аз бях единствено дете. — Тя се засмя на озадачената му физиономия и взе цигулката. — Иди при семейството си. Ако видиш Тъкър, кажи му, че ще се върна.

— Мога да ви нося калъфа с цигулката, мис Каролайн. Няма да ме затрудни.

— Благодаря, но трябва да се обадя по телефона.

А няма ли да се изненада майка й, помисли си Каролайн, докато прекосяваше зелената морава пред къщата. Искаше да пожелае на майка си щастливо прекарване на Деня на независимостта. Искаше и двете да са щастливи.

„Вече се освободих от теб, мамо, както и ти от мен. Може би, ако се срещнем, но без нерви, опънати като струни, да намерим за какво да си поговорим.“

Обърна се, за да погледне поляната на Суийтуотър. Макар че здрачът още не бе паднал, светлините край пътя и край алеите вече блещукаха в далечината. Сега не й се сториха крещящи и безвкусни, дори й вдъхваха някаква надежда. Ако се вслушаше по-внимателно, можеше дори да чуе свирките, музиката и смеха от далечната арена за родеото.

С настъпването на нощта в небето ще избухнат светлини и ще се разнесат оглушителни гърмежи. Каролайн се обърна към Суийтуотър и с бързи крачки тръгна към къщата. Не искаше да пропусне най-вълнуващия момент от празненството.

Толкова бе погълната от мислите си, че в първия миг не обърна внимание на гласовете. Ала щом долови гневните викове, младата жена се спря.

Когато видя Джоузи и Дуейн край колата, Каролайн инстинктивно отстъпи назад, дори се запита дали да не се върне и да заобиколи откъм страничната тераса. Но докато се чудеше какво да прави, изведнъж видя ножа в ръката на Дуейн.

Замръзна на мястото си. За щастие крайната колона на верандата бе съвсем наблизо и тя се скри зад нея, загледана с широко отворени очи, вцепенена, смаяна. До памуковите плантации хората нетърпеливо очакваха падането на нощта, за да започнат голямата веселба. А тук, сред смълчаните цветя, в които щурците подемаха многогласния си хор и птичките прелитаха между магнолиите с безгрижни чуруликания, братът и сестрата яростно спореха, без да подозират, че някой ги наблюдава.

— Ти няма да го направиш. Никога няма да го направиш! — гневно изфуча Джоузи. — Трябва да го проумееш най-сетне, Дуейн.

— Видях ножа, Джоузи. — Той го завъртя в ръката си и се вгледа като хипнотизиран в него.

— Дай ми го — тя се мъчеше да говори спокойно. — Само ми го дай и аз ще се погрижа за всичко останало.

— Не мога. За бога, Джоузи, трябва да разбереш, че не мога. Всичко е отишло твърде далече. Исусе Христе, Арнет… Френси! Сякаш ги виждам. Сякаш ги виждам пред очите си. Това е като някакъв кошмарен сън. Но не е сън, не.

— Стига! — Тя се наведе до лицето му и здраво впи пръсти в ръката му, която стискаше ножа. — Спри веднага! Говориш глупости. Аз няма да ти позволя да го направиш.

— Аз трябва да…

— Трябва само да ме изслушаш. И това, по дяволите е всичко, което трябва да направиш. Погледни ме, Дуейн. Искам да ме погледнеш. — Ужасените му очи се втренчиха в нея и тя отново заговори с приглушен глас: — Ние сме едно семейство, Дуейн. Това означава, че трябва да се поддържаме.

Потните му пръсти отпуснаха дръжката на ножа.

— Трябва да направя нещо за теб, Джоузи. Ти знаеш това. Но това е…

— Това е добре. — Тя се усмихна и взе ножа от ръката му. Скрита зад колоната, Каролайн въздъхна с облекчение и едва не се издаде. — Слушай сега какво ще ти кажа, щом искаш да направиш нещо за мен. Трябва да ми повярваш, за да мога да уредя всичко.

Дуейн тръсна глава.

— Как можа, Джоузи?

— Остави всичко на мен. Повярвай на Джоузи. Иди да позяпаш илюминациите. И си го избий от главата. Това е важно. Трябва да го забравиш, а аз ще се погрижа за ножа.

Ръцете му се разтрепериха, лицето му бе посивяло и уплашено.

— Никога не съм те обиждал, Джоузи. Знаеш, че не съм. Но сега съм уплашен. Ако се случи отново…

— Няма. — Тя пусна ножа в обемистата си чанта. — Няма да се повтори. — Нежно го погали по раменете. — Трябва да забравим всичко това.

— Бих искал да мога да го повярвам. Може би, ако кажем на Тъкър и той…

— Не. — Сестра му загуби търпение и го раздруса. — Не искам той да узнае. А и дори да му кажеш, това няма да успокои съвестта ти. Затова, Дуейн, трябва да оставим всичко така както си е. Нищо повече не трябва да правим. Сега се върни, а аз ще свърша каквото трябва да се направи още днес.

Той закри с ръце очите си, като се надяваше ужасът да изчезне.

— Не мога да мисля. Толкова съм объркан.

— Тогава не мисли. Прави само каквото ти казвам. Хайде. Ще се върна колкото се може по-бързо.

Той направи две крачки, после се обърна с наведена глава и отпуснати рамене.

— Джоузи, как можа…

Посегна да го докосне, но пръстите й се свиха и тя сковано промълви:

— По-късно ще поговорим за това, Дуейн. Но сега не се измъчвай повече.

Дуейн бавно се отдалечи от къщата и Каролайн успя да зърне измъченото му лице. След миг сенките го погълнаха.

Тя стоеше неподвижна като статуя. Сърцето й биеше бясно, страхът бе заседнал като буца лед на гърлото й.

Дуейн беше причинил жестоката смърт на онези жени. Братът на човека, когото тя обичаше, беше убиец. Този брат, когото Тъкър обичаше с цялото си сърце.

Тя страдаше заради тях, страдаше заради всичките. Заради болката, която изпитваше. Искаше да избяга, да се скрие някъде, където нищо няма да чува, нищо няма да вижда. И никого няма да познава.

Но Джоузи знаеше. Тъкър също трябваше да го узнае. Няма значение колко дълбока и силна е привързаността му към семейството — това не е нещо, което може да се повери само на любящата го сестра. Трябваше да каже на Тъкър и да се подготвят за това, което щеше да се случи. Там трябваше да бъде и Джоузи. Всички трябваше да бъдат там.

Каролайн безшумно премина по верандата и влезе в къщата. Докато изкачваше стъпалата към втория етаж, около нея цареше потискаща тишина. Почувства се толкова уморена и изплашена, че се усъмни дали ще може въобще да проговори отново. Спря се пред вратата на Джоузи и надникна вътре.

В стаята цареше хаос, странно контрастиращ с неподвижната женска фигура, застинала пред отворения френски прозорец. Ухаеше на парфюм.

— Джоузи — макар че Каролайн изрече името й съвсем тихо, тя се вцепени, после бавно се обърна. В сумрака на стаята лицето й бе бяло като на призрак.

— След малко ще започнат фойерверките, Каролайн. Нали не искаш да ги пропуснеш?

— Съжалявам. — В този миг младата жена осъзна, че държи в ръка калъфа с цигулката, остави го на най-близкия стол и безпомощно разтвори ръце. — Съжалявам, Джоузи. Не зная как бих могла да ти помогна, но ще направя каквото мога.

— За какво съжаляваш, Каролайн?

— Чух всичко, което си говорехте с Дуейн. — Тя въздъхна и се приближи към прозореца. — Чух думите ти. Видях го с ножа в ръка, Джоузи.

— О, господи! — Джоузи отчаяно се отпусна на стола и зарови лице в шепите си. — Ох, господи, защо!

— Съжалявам. — Каролайн клекна до нея. — Дори не мога да си представя какво изпитваш в този миг, ала искам да ти помогна.

— Просто стой настрани — дрезгаво изрече жената и отпусна ръце в скута си. Очите й бяха насълзени, но пламъкът в тях бързо пресуши сълзите. — Стой настрани, ако толкова искаш да помогнеш.

— Знаеш, че не мога. Не мога дори и само заради Тъкър и заради това, което изпитвам към теб.

— Тъкмо затова не трябва да се намесваш. — Тя трескаво стисна ръцете й и тънките й напрегнати пръсти се преплетоха с пръстите на Каролайн. — Зная, че си загрижена за него, че не искаш той да страда. Затова трябва да оставиш всичко в ръцете ми.

— И какво ще стане, ако те послушам?

— Тогава всичко ще бъде приключено. И ще се забрави.

— Джоузи, онези жени са мъртви. Няма значение колко е болен Дуейн. Това не може да се пренебрегне. Не може да се забрави.

— Дори и да го разкажеш на всички и да потопиш в сълзи цялото ни семейство, това няма да ги съживи.

— Това е престъпление, Джоузи, и то ужасно. Пък и трябва да помогнем на Дуейн.

— Да помогнем! — Тя скочи от стола и нервно заговори: — Да го хвърлим в затвора? Така ли ще му помогнем?

— Не мислиш какво говориш. — Каролайн бавно се изправи. В стаята вече бе тъмно, затова тя включи нощната лампа и розовата светлина разпръсна сенките. — Знам, че го обичаш, но на него му е нужен психиатър. Не само за да разбере защо го е извършил, но и за да не му позволим да го повтори.

— А може пък те да са заслужили смъртта си. — Джоузи нервно закрачи из стаята, като разтриваше с ръце слепоочията си. — Може да са били затънали в грехове. Ти не ги познаваше въобще, затова не можеш да съдиш кое е било справедливо.

— Не съдя никого, но не мисля, че ти самата ще позволиш някой да умре по този начин. Ако нищо не се предприеме, може да загине още някоя жена. Не можеш да го спреш, Джоузи.

— Тук вече имаш право. — Тя вдигна ръката си и бавно я завъртя пред очите си. — Надявах се, защото Дуейн е толкова нещастен, но чак сега разбирам всичко. Всичко се крие в кръвта — промърмори и застана пред огледалото. — Както при дивите кучета. Опитат ли месото и кръвта, връщане назад няма. Няма връщане, Каро.

Каролайн застана зад нея и погледите им се срещнаха.

— Ще му намерим най-добрите психиатри. Познавам един, който може да му помогне.

— Психиатри… — Жената оправи косата си и се усмихна. — Що за глупости! Ти мразиш ли майка си? Обичаш ли баща си?

— Никога не е толкова просто.

— А понякога е просто. Чуй! — Тя леко се усмихна и притвори очи. — Пее Тоби Марч. Гласът му звучи чудесно в тази гореща лятна нощ.

— Джоузи, трябва да кажем на Тъкър. И да се погрижим Дуейн да се предаде. Съжалявам, но няма друг изход.

— Зная, че съжаляваш — въздъхна Джоузи и отвори чантата си. — И аз съжалявам. Много повече, отколкото бих могла да го кажа с две думи. — Тя се обърна и насочи пистолета си към Каролайн. — Или ти, или семейството, Каролайн. Ти или родът Лонгстрийт. Защото наистина няма друг изход.

— Джоузи…

— Виждаш ли този пистолет? — прекъсна я тя. — Баща ми ми го подари за шестнадесетия ми рожден ден. „Сладкото ми шестнадесетгодишно момиче“, така ме нарече той. Вярваше, че ще ме научи да се грижа сама за себе си. Обичах го. Мразех баща си, но обичах татко.

Каролайн облиза устни.

— Джоузи, остави го на пода. Не можеш така да помогнеш на Дуейн.

— Не засяга само Дуейн. Ти нищо не разбираш. Засяга всички нас, цялото благородническо и видно семейство Лонгстрийт.

— Мис Каролайн? — Гласът на Сай отекна в празната къща и двете жени едновременно трепнаха. — Мис Каролайн, тук ли си?

Тя видя паниката в очите на Джоузи.

— Ти му се обади. Хайде, не се бави и му кажи да се маха. Кажи му, Каро. Кажи му да си върви. Не искам и момчето да пострада.

— Тук съм, Сай, на горния етаж — провикна се Каролайн, без да откъсва поглед от пистолета. — Почакай ме навън. Ще дойда след минута.

— Мистър Тъкър ми нареди да не се отделям от теб.

Като че ли го виждаше как пристъпва неуверено от крак на крак на най-долното стъпало, измъчван и от доброто си възпитание, и от предаността си към младия мъж.

— Казах ти, че съм сама тук горе — повтори тя. — А сега излез навън.

— Да, мем. Фойерверките ще започнат след малко.

— Отлично. Иди да ги гледаш от верандата.

Тя почака, дишайки тежко, и чу как се захлопна вратата на долния етаж.

— Не бих искала да го убивам — отново прошепна Джоузи. — Наистина обичам това момче. — Устните й се изкривиха в насмешлива усмивка. — Отново проклетата семейна преданост.

— Джоузи… — Каролайн се опита да се овладее и да потисне треперенето на гласа си. — Знаеш, че така няма да можеш да уредиш нещата. Освен това разбираш, че и аз не желая Дуейн да пострада.

— Не, обаче трябва да направиш това, което сега ще ти кажа. Само ме слушай. — Тя отново бръкна в чантата си и измъкна ножа. — Беше на татко. Беше луд по лова. И загина заради лова. Татко не се страхуваше да пролее кръв. Не, сър. Обичах да ходя с него на лов. Обичах вкуса на лова.

— Джоузи, моля те, остави този нож!

— А Тъкър… — продължи тя и устните й се свиха, докато завъртя ножа към светлината. — Никога не се е увличал прекалено по лова. Защо, Господи, не прилича малко повече на татко? Дуейн с лекота застрелваше елен или заек, но когато се стигаше до това кой да ги одере, целият позеленяваше. Прилошавало му, винаги така се оправдаваше. Затова татко обичаше да казва: „Джоузи, иди в кухнята и покажи на тези пъзльовци как се дере заек“. — Тя се засмя. — И аз отивах в кухнята. Кръвта никога не ме е отвращавала. Дори харесвам миризмата й. Има нещо диво, нещо вкусно в нея.

Каролайн усети как тръпки полазиха по кожата й и неволно отстъпи назад.

— Джоузи! — прегракнало прошепна тя, щом погледите им се срещнаха.

— Когато татко умря, ножът му остана у мен. — Тя го повдигна и той отново блесна на светлината. — Ножът остана у мен.

Младата жена с широко отворени очи се вгледа в бляскавото острие. Зад гърба й в тъмното небе избухнаха първите фойерверки.