Нора Робъртс
Порочна невинност (3)

2.

Дуейн Лонгстрийт седеше на твърдия нар в килията. Трите аспирина все още не бяха подействали и в главата му бръмчаха безброй механични резачки, опитващи се да отрежат част от мозъка.

Той свали ръце от главата си, за да поеме чашата с кафето, която Бърк му бе донесъл, после отново стисна слепоочията си, изплашен, че главата му ще се отдели от раменете. Всъщност по-добре да я изгуби.

Както винаги Дуейн се презираше през първия час, когато се събуждаше след поредното препиване. Неприятно му бе да разбере, че се е търкалял смеейки се на дъното на противната яма.

Не мразеше пиенето, не, Дуейн обичаше да пие. Харесваше му как първата глътка уиски опарва гърлото и засяда в стомаха като бавна и дълга целувка от хубава жена. Обичаше опиянението след втората глътка.

По дяволите, адски го обичаше!

Дори и не мислеше да се откаже. Не, трябваше нещо да се спомене за онзи миг, когато си ударил пет-шест и всичко започва да плува около теб. Когато всичко изглежда красиво и приятно. Когато забравяш за неудачния си живот — че си изгубил жената и децата, че никога не си искал тя да предпочете някакъв шибан търговец на обувки пред теб, че си затънал в това градче като в зловонна яма, защото няма къде другаде да отидеш.

Да, той харесваше това състояние, когато се носиш по вълните на времето, когато забравяш за всичко лошо.

Всъщност много не го вълнуваше какво ще стане после. Когато ръката ти по навик посяга към бутилката, тя не те предупреждава какво те очаква. Щом пред теб има уиски, продължаваш да пиеш, дори и да не усещаш вкуса му.

Мразеше да му подхвърлят, че понякога пиенето го превръща в заядливец, защото често налиташе на бой дори с непознати. Бог му е свидетел, че е кротък мъж.

А виж, баща му, не, той не беше от кротките. Понякога уискито го караше да се държи като Бо, но на следващия ден неизменно съжаляваше за постъпките си.

Изплаши се, когато разбра, че вече за трети път не може да си спомни дали е избухвал, или се е държал кротко. Когато това се случи за пръв път, си каза, че може би е по-добре да се събуди в килията, измъчван от махмурлука, вместо да убие неволно първия непознат.

Знаеше, че резките движения могат да заместят резачките в главата му с рояк побеснели пчели. Затова съвсем внимателно се изправи на крака. Слънчевите лъчи, проникващи през решетката на прозореца, само го заслепяваха и дразнеха. Излизайки от килията, Дуейн прикри очите си с ръка. Бърк никога не го заключваше.

Като се опираше на стените, успя да стигне до тоалетната и изпика толкова много течност, като че ли от бъбреците му се изсипа цял галон бърбън „Уайлд Търки“. Прииска му се да си легне отново и започна да плиска лицето си със студена вода, докато очите спряха да пламтят.

Мъжът простена, когато външната врата се затръшна и чу Джоузи да го вика:

— Дуейн! Тук ли си? Твоята сладка сестричка е дошла да те измъкне.

Прекрачи прага и се олюля, но успя да се облегне на касата на вратата. Сестра му присви старателно оскубаните си вежди:

— Милият ми той! Изглеждаш, като че ли триста котки са те драли. — Пристъпи по-близко и го погали с яркочервения си нокът по долната устна. — Скъпи, как можеш да виждаш с тези кървясали очи!

— Разбра ли… — закашля се той, за да изчисти ръждата от гърлото си. — Разбра ли дали не съм блъснал колата?

— Не, доколкото ми е известно, този път не си успял. А сега ще дойдеш с Джоузи. — Приближи се и се опита да го хване за ръката, но бързо отстъпи назад, когато той рязко извърна глава. — Мили боже, само с дъха си можеш да умъртвиш всички около теб! — Отвори чантата си, порови в нея и извади една опаковка „Тик-так“. — Ето, скъпи, вземи две от тези. Иначе ще припадна, ако дишаш в лицето ми.

— Дела наистина ще се вкисне — промърмори той, докато сестра му го водеше към изхода.

— Ще се вбеси, но щом разбере какво преживява Тъкър, ще забрави за теб.

— Тъкър ли? О, по дяволите! — Слънцето го заслепи и Дуейн политна назад.

Тя поклати глава, извади слънчевите си очила, украсени с дребни изкуствени диаманти по рамките, и му ги подаде.

— Тъкър има неприятности. Еда Лу твърди, че е бременна от него. Но ние ще научим истината.

— Всемогъщи боже! — За миг собствените му проблеми останаха на заден план. — Тя е забременяла от Тък?

Сестра му отвори дясната врата на колата си, за да може той по-бързо да влезе вътре.

— Направи му страхотна сцена в „Чет’н Чю“, така че от днес всички в градчето зорко ще следят дали ще надуе корема.

— Всемогъщи боже!

— И аз така казвам. — Преди да потеглят, Джоузи дори изключи радиото в знак на съчувствие към състоянието на брат си. — Независимо дали е забременяла или не, той трябва хубавичко да си помисли, преди да довлече у дома тази хленчеща пачавра.

 

 

Тъкър знаеше, че е по-добре сега да не бърза да се прибира у дома. Дела ще се захване с него още от вратата. Имаше нужда да остане за малко сам, защото спокойствието му щеше да отиде по дяволите, щом прекрачеше входната врата на Суийтуотър.

Импулсивно отби колата встрани и по нагорещената настилка останаха следи от гумите. До имението оставаха още един-два километра. Спря колата до крайпътната затревена площ и отиде към дърветата.

Когато се озова под сянката на зелените листа, парализиращата горещина леко намаля. Но той беше дошъл да разхлади мозъка, а не тялото си… Защото при сцената в ресторанта едва се бе сдържал да не сграбчи Еда Лу за гърлото, когато сипеше обвиненията си срещу него.

Не се тревожеше, че би действал импулсивно, че би нарушил представата, която околните си бяха създали за него. Половината от обвиненията й бяха лъжа. Но това означаваше, че другата половина е истина.

Бързо се спусна по пътеката и стигна до водата. Стресната от внезапното му появяване, една чапла прегъна дългите си грациозни крака и се плъзна над блатото. Тъкър се огледа за змии и седна на едно повалено дърво.

Сега можеше да отдъхне. Извади цигара, отчупи върха й и я запали.

Винаги бе обичал водата — не толкова буйните вълни на океана, колкото спокойните води на сенчестите езера, ромоленето на потоците, непресекващия ритъм на Мисисипи. Водата го привличаше още от детските му години. Казваше, че отива за риба, за да може да седне на брега и да си мисли на спокойствие или дори само да послуша цамбурканията на жабите и монотонното свирене на щурците.

Но тогава проблемите му бяха детински. Дали ще го напердашат заради двойката по география, дали да покани Арнет или Каролайн на танци за празника на влюбените в деня на Свети Валентин.

Както казваше старият: малки деца — малки грижи, големи деца — големи грижи. Тъкър си припомни колко скърбеше за баща си, когато той катастрофира с малкия самолет „Чесна“ при един полет до Джаксън. Но това беше нищо в сравнение с острата, зашеметяваща мъка, когато бе открил майка си в градината, присвита на две, толкова близо до смъртта, че дори и най-неопитният лекар можеше да установи диагнозата — сърдечен удар.

След смъртта й той често идваше тук, за да облекчава мъката си. Но постепенно и тя отмина, както всичко на този свят. С изключение на миговете, когато на младия мъж му се струваше, че щом погледне през прозореца, ще я види отново — с лице, засенчено от голямата сламена шапка, отзад с дълъг воал от шифон — да броди из алеите и да събира прецъфтелите рози.

Мадлин Лонгстрийт не би одобрила Еда Лу. Естествено щеше да я прецени като груба, невъзпитана и лукава. И би изразила неодобрението си чрез онази вежлива изисканост, мислеше си Тъкър, която всяка истинска лейди от Юга владееше като смъртоносно оръжие.

А майка му беше истинска лейди от Юга.

От друга страна, Еда Лу беше изключителна в леглото. С едър бюст и широк ханш, с добре поддържана свежа кожа — неслучайно се мажеше всяка сутрин и вечер с най-различни кремове и лосиони. Целуваше се страстно и жадно, ръцете й го търсеха с желание и — за бога — той й се наслаждаваше до насита.

Но не я обичаше. И тя знаеше това. Тъкър мислеше, че обещанията в любов — вечна или не — са твърде евтино средство, за да вкараш една жена в леглото. Обаче бяха прекарали времето доста добре — и в леглото, и извън него. Той не беше от онези, които веднага забравят за ухажването, след като жената веднъж си разтвори краката.

Младият мъж изстина към нея в мига, в който тя заговори за женитба. Започна да се среща с нея само веднъж седмично, но избягваше да остават сами. Заяви й, че няма никакво намерение да се жени за която и да е. Ала видя самодоволния израз в очите й и разбра, че не му е повярвала, затова скъса с нея. Момичето си поплака, но се държа възпитано. Тъкър едва сега се досети, че се е надявала отново да го върне при себе си.

Вече не се съмняваше, че до нея са стигнали слуховете за връзката му с друга жена.

Всичкото това имаше значение. И в същото време нищо нямаше значение. Ако Еда Лу наистина беше бременна, можеше да е сигурен, че вината е негова въпреки всички предпазни средства. Сега трябваше да измисли как да се измъкне от тази история.

Странно, но Остин Хетинджър все още не беше го навестил с ловната си пушка. Баща й не беше от хората, с които можеш лесно да се разбереш, и никога не беше припадал от любов към семейство Лонгстрийт. Всъщност можеше да се каже, че ги мразеше, тъй като женитбата на Мадлин ла Рю с Бо Лонгстрийт завинаги сложи край на мечтите му да я направи своя жена.

Остин се държеше като истински кучи син. Публична тайна беше, че често бие жена си — само трябваше да изпадне в съответното настроение. Този ръкопашен метод за възпитание той прилагаше и към петте си деца — неслучайно Ей Джи, първородният му син, сега лежеше в затвора в Джаксън за кражба на автомобили.

На Остин също му се беше случвало да прекара нощта зад решетките. Арестуваха го най-често за побои и хулиганско поведение — наричаше се „нарушение на обществения ред“ — при това придружено с цитати от Библията или с призоваване на Божията намеса. Тъкър бе убеден, че в най-скоро време той ще почука на вратите на Суийтуотър с късата си ловна пушка, стиснал я с огромните си юмруци.

Трябваше да се справи с него.

Точно както трябваше да се справи със задължението си към Еда Лу. Задължението си е задължение, но проклет да бъде, ако се ожени за нея по задължение. Може да е много добра в леглото, но не бе в състояние да поддържа най-елементарен разговор. За съжаление тя се бе оказала не само доста ограничена, но на всичкото отгоре хитра и лукава като лисица. А тъкмо това нямаше да понесе да вижда всяка сутрин на закуска, и то до края на живота си.

Той направи, каквото можа. Направи това, което трябваше да се направи. Щедро й предложи и пари. Толкова много й бе дал. Може би дори изпитваше привързаност към детето, което щеше да се роди, и най-много това го дразнеше.

Тъкър разтърка лицето си и изведнъж пожела Еда Лу да изчезне от живота му. Така ще му плати за грозната сцена в ресторанта, когато го накара да изглежда по-безсърдечен, отколкото бе всъщност. Ако можеше да измисли някакъв начин, той…

Чу шумолене сред листата и се обърна. Ако Еда Лу го е проследила, тя ще се изненада, като разбере, че е побеснял от яд и решен на всичко.

 

 

Каролайн се приближи към поляната и едва не извика. Там под сянката на дърветата, където някога беше ловила риба с дядо си, се спотайваше мъж с пъстри очи, пронизващи като ахат, със стиснати юмруци, с изкривени от злоба устни… или може би от подигравателна усмивка.

Тя се огледа безпомощно за камък или прът, за нещо, с което да се отбранява, но бързо разбра, че трябва да разчита само на себе си.

— Какво правите тук?

Тъкър бързо скочи и притеснено изтупа праха от ризата си.

— Само гледах водата. — Бързо й отправи една стеснителна усмивка, с която искаше да й подскаже, че няма лоши намерения. — Не очаквах да срещна някого в тази пустош.

Настъпи напрегната тишина, но тъй като той не помръдна, Каролайн постепенно се поотпусна. Все пак не беше уверена, че непознатият няма да й причини зло. Гласът му сега звучеше спокойно, дори лениво, може би леко подигравателно. Макар че очите му я гледаха приветливо, в тях се долавяше толкова явно сексуално желание, че тя отново настръхна и бе готова веднага да побегне, ако се опита да се доближи до нея.

— Кой сте вие?

— Тъкър Лонгстрийт, мадам. Живея съвсем наблизо, надолу по пътя. Признавам, че съм навлязъл в чужд имот. — Отново й се усмихна. — Съжалявам, ако съм ви обезпокоил. Мис Едит нямаше да ми се разсърди, ако ме беше видяла да скитам наоколо, затова си помислих, че не трябва да се отбивам до къщата, за да получа разрешение. Вие да не сте Каролайн Уейвърли?

— Да. — Стори й се, че за разлика от неговата провинциална любезност отговорът й е доста сух и неучтив. За да смекчи думите си, се усмихна насила, но напрежението между двамата оставаше. — Изплашихте ме, мистър Лонгстрийт.

— О, наричайте ме просто Тъкър — усмихна се той и не пропусна да я огледа. Каза си, че е твърде слаба, но лицето й е бледо и нежно като онази камея, която майка му носеше на панделката си от черно кадифе. Обикновено предпочиташе жени с по-дълга коса. Той пъхна ръце в джобовете. — А освен това нали сме съседи? Тук, в Инъсънс, сме прочути с добросъседството.

Този мъж е способен да очарова дори и дърво, помисли си тя. Досега не бе срещала такъв като него. А думите могат да поразят женското сърце, без значение дали са изречени с ленивия южняшки говор, или се леят в испанска песен.

Тя кимна… доста високомерно, помисли си той.

— Исках само да огледам имота — продължи младата жена. — Не очаквах да срещна някого.

— Прекрасно местенце. Настанихте ли се вече в къщата? Ако се нуждаете от нещо, само трябва да извикате по-силно.

— Оценявам това, но мисля, че ще мога и сама да се оправя. Тук съм само от час.

— Зная. Задминах ви, когато отивах до градчето.

Бе се приготвила да зададе следващия безобиден въпрос, но се сепна и присви очи.

— С едно червено порше?

Този път усмивката му беше широка и неотразима.

— Много е елегантно, нали?

Тук Каролайн не издържа и пристъпи гневно към него с пламнали очи.

— Вие… вие сте един безотговорен идиот! Карахте с повече от сто и четиридесет километра в час!

Кръвта нахлу в лицето й и тогава крехкото миловидно същество внезапно се превърна в истинска красавица. Тъкър дори извади ръце от джобовете. Винаги бе твърдял, че ако не е в състояние да избегне гнева на жените, поне може да му се наслаждава.

— Не! Доколкото си спомням, не карах с повече от сто и тридесет километра. Е, на прав участък мога да вдигна до сто и деветдесет, но…

— Едва не ме блъснахте!

Той се замисли, а после самоуверено поклати глава.

— Не, имаше достатъчно време, за да заобиколя. Вероятно ви се е сторило, че съм минал прекалено близо. Съжалявам, че ви изплаших два пъти още през първия ден — продължи той, но в погледа му нямаше и следа от съжаление. — Обикновено се старая да направя по-добро впечатление на една хубава жена.

Ако майка й бе успяла да я научи на нещо, то това бе способността да защитава достойнството си. Каролайн незабавно реагира:

— Такъв като вас въобще не трябва да хваща кормило. Налага се да се обадя в полицията.

Тези северняци винаги го разсмиваха с възмущението си.

— Е, можете да постъпите както решите, мадам. Можете да се обадите в града и да потърсите Бърк. Така се казва шерифът — Бърк Тръсдейл.

— И сте братовчеди, нали? — подметна ядосано тя.

— Не, мадам, макар че най-малката му сестра се омъжи за мой втори братовчед. — Ще трябва да се разочарова, ако си въобразява, че е типичен южняшки хитрец. — Те се прехвърлиха отвъд реката, в Арканзас. Ако се интересувате от моите братовчеди по майчина линия, един от тях е Били Ърл ла Рю. Той и Меги — тя е най-малката сестра на Бърк — се заеха със стопанисването на един от онези запустели парцели. Може би сте виждали такова място, в което хората изхвърлят стари мебели и автомобили. Все пак бизнесът им върви добре.

— Много се радвам да го чуя.

— Не е далеч оттук — усмивката му беше спокойна и ленива като водата на блатото, на три крачки от тях. — Не забравяйте да споменете на Бърк, че ще се радвам, ако го разпитате за мен.

Макар че бе по-висок от нея с десетина сантиметра, Каролайн го погледна като че ли отвисоко.

— Май и двамата отлично разбираме, че няма да има много полза. Ще ви бъда благодарна, ако се махнете оттук, мистър Лонгстрийт. Потърсете си друго място, ако държите да съзерцавате блатото.

Тя се обърна и си тръгна. След нея Тъкър извика с неприкрита насмешка:

— Мис Уейвърли! Добре дошли в Инъсънс. Днешният ден беше много приятен, нали?

Тя не се спря. Като благоразумен мъж той я изчака да се отдалечи, преди да започне да се смее.

Ако не бяха неприятностите му, щеше да отдели повече време, за да подразни тази миловидна севернячка, както си знаеше. Тя наистина му подобри настроението.

 

 

Еда Лу беше спокойна и готова за нови действия. Беше се паникьосала, че е оплескала всичко с избухването си в „Чет’н Чю“. Но не можеше да понася подмятанията на приятелките, че Тъкър е водил онази кучка Крис Фулър на вечеря и на кино в Гренвил. Все пак поне този път имаше полза от буйния й темперамент — след онази сцена, след унижението, което бе преглътнал, и то пред толкова много свидетели, той вече бе свързан с нея като с месингова халка през носа.

Разбира се, ще се опита да се спаси от примката с ласкателства и хитрини. Тъкър Лонгстрийт бе известен като най-сладкодумния мъж в окръг Боливар, щата Мисисипи. Но този път няма да успее да се отърве. Ще го заведе в църквата и ще му надене халката, преди дори да се е усетил какво става. И когато се премести в разкошната им къща, всички злорадстващи клюкарки ще останат с пръст в устата.

А тя, Еда Лу Хетинджър, израснала в мръсна ферма сред писукащи пилета по двора, в кухня, смърдяща на свинска мас, ще носи най-хубавите дрехи, ще спи в меко легло и ще пие френско шампанско на закуска.

Харесваше младия мъж, но сърцето й жадуваше повече за къщата му, за името му, за банковата му сметка. И когато ще се отбива до Инъсънс, трябва да е в дълъг розов кадилак. Повече няма да се рови из прашните папки на Ларсън, няма да спестява всеки цент, за да не я изхвърлят от пансиона — ще живее в къща, голяма като замък, а баща й ще се гордее с нея.

Ще стане Лонгстрийт.

Унесена в бляновете си, тя отби по черния път разнебитения си форд импала, модел 1975. Не се бе замислила защо Тъкър й бе пратил бележка за среща край блатото. Дори й се стори доста мило. Еда Лу се влюбваше, доколкото алчното й сърце бе способно на чувства, защото той се оказа непоправим романтик. Не се опитваше да я сграбчи и да я опипа като онези, които постоянно й досаждаха при Макгрийди. Не бързаше винаги да й сваля гащичките, за разлика от повечето мъже, на които беше попадала.

Не, Тъкър обичаше да говори. И макар че в повечето случаи въобще не разбираше за какво става дума, все пак оценяваше любезността му.

Пък и бе толкова щедър. Подаряваше й парфюми и безброй букети. Веднъж след едно особено жестоко скарване тя плака цели три дни.

След сватбата никога нямаше да пести. Да, ще има и една от онези кредитни карти, Америкън експрес, толкова удобни за пазаруване.

Имаше пълнолуние, затова не си направи труда да извади фенерчето. Не искаше да разваля романтичната среща. Дългата й руса коса беше тупирана, тясната й блуза бе силно опъната и едрите й гърди едва не изскачаха от дълбокото деколте. Розовите й шорти бяха леко сцепени между крачолите, но според нея ефектът си струваше.

Ако изиграеше картите си както трябва, Тъкър ще я прибере от пансиона до ден-два. Дори само тази мисъл я караше да се задъхва от вълнение. Нямаше друг като него. Щом я докоснеше, забравяше за всичките му пари. Искаше тази вечер да се люби с него не само заради тръпката, че го правят под открито небе, но и защото моментът беше много подходящ за нея. Ако имаше късмет, тази нощ наистина ще забременее.

Еда Лу се провираше сред гъстите листа, лози, храсти. Миризмата на орловите нокти и на блатото се смесваше с тази на парфюма й. Лунната светлина хвърляше пъстри петна по земята. Отраснала сред природата, тя не се плашеше от звуците на нощта — плясъка на жабите, шумоленето на блатната трева, свиренето на щурците, острите писъци на совите.

Видя в храстите две блещукащи жълти очи. Може би лисица или миеща мечка. Но щом се приближи, животното изчезна. В тревата изпищя някакъв дребен гризач. Тя не се трогна от писъка му, както един нюйоркчанин не би се обърнал при воя на сирените.

Това бе царството на нощния лов на совите и лисиците. Но жената бе прекалено здравомислеща, за да допусне, че тя самата може да бъде жертва.

Меката почва и блатните треви заглушаваха стъпките й. Лунната светлина я обливаше и тялото й изглеждаше прелестно, като изваяно от мрамор. Усмивката, породена от предвкусването на успеха, придаваше на лицето й топлота и чар.

— Тъкър! — Когато трябваше да кокетничи, гласът й звучеше като на малко и невинно момиче. — Съжалявам, че закъснях, скъпи.

Спря се до водата. Макар че нощем виждаше като котка, не забеляза нищо, освен водата, камъните и буйните тръстики. Стисна устни и очарованието се изтри от лицето й. Нарочно бе дошла по-късно — искаше да го накара да се поизпоти малко.

Тя седна близо до мястото, където Тъкър бе гледал водата само преди няколко часа. Но не усети дори и следа от негово присъствие. Ядоса се, че се втурна веднага в отговор на лаконичната му бележка: „Чакай ме в полунощ при яза на Макнейр. Ще уредим всичко. Искам поне за малко да бъдем сами“.

Помисли си, че това е типично за него. Да я накара да бърза до задъхване, изпълнена с надежди, да й пише колко много иска да бъдат сами, а после да й се подиграе, като я принуди да го чака в този пущинак.

Пет минути, не повече, реши тя. Той не заслужава повече. После ще се понесе с колата по шосето право през онази издокарана врата, та чак до голямата им къща. Ще му даде да се разбере — не може така да си играе с нея.

 

 

Еда Лу глухо изстена. Главата й се цепеше от болка, като че ли бе ударена с камък. Помъчи се да се изправи. Ох, каква болка! Опита се да хване главата си с ръце и разбра, че са вързани с яко въже.

Тогава болката се смеси със страха. Отвори широко очи и се опита да изкрещи. Но устата й беше завързана с някаква кърпа, напръскана с одеколон. Докато се опитваше да се освободи, непрекъснато се оглеждаше наоколо.

Беше съвсем гола. Гърбът и задникът й бяха ожулени от кората на дървото. Ръцете и краката й бяха вързани към ствола на грамаден дъб, бедрата й бяха разтворени и беше напълно беззащитна. Представи си отвратителни сцени на изнасилвания.

— Еда Лу, Еда Лу — гласът беше плътен и рязък. Докато се опитваше да открие откъде идва гласът, угасените й очи отново се завъртяха в бесен танц.

Но видя наоколо само водата и гъсталака. Опита се да изкрещи, но кърпата й пречеше.

— Отдавна съм ти хвърлил око. Чудех се само кога най-после ще останем насаме като сега. Не е ли много романтично да си гола на лунната светлина? И двамата сме съвсем сами, ти и аз. Съвсем сами. Сега можем да си поиграем на любов.

Парализирана от ужас, забеляза как една фигура изпълзя от сенките. Видя как лунната светлина се плъзна по разголената й плът и в този миг проблесна дългото острие на нож.

Обзе я ужас и погнуса, защото вече бе разбрала какво я очаква. Стомахът й се сви на топка, усети, че й се повдига. Но човекът се приближаваше все по-близо, зловещо красив, с блестящи капки пот по мускулите, с ухание на лудост.

Риданията й се поглъщаха от кърпата на устата й. Тънки струйки кръв потекоха по гърба и бедрата й, когато отчаяно се опита да се изскубне от въжето и нарани ръцете си в кората на дъба. Ръцете вече я опипваха, стискаха, галеха. И устата… Горещи сълзи бликнаха от очите й, когато устата се впи жадно в беззащитните й гърди.

Гладкото потно тяло се притисна към шокираното момиче и започна да прави с нея, с Еда Лу, такива неща, каквито тя дори не бе сънувала. Безсмислено беше да плаче, тялото й потръпваше от всяко докосване на влажната уста, на проникващите пръсти, от широкия плосък пулсиращ нож.

Тогава тя си припомни какво се бе случило с Арнет и Френси и разбра, че те са изпитали същия вцепеняващ ужас, същото непоносимо отвращение в последния миг от живота си.

— Искам те. Искам те! — шепотът я смрази и главата й се замая. — Курва! — Ножът се изви и леко се плъзна по ръката на Еда Лу. В първия миг дори не усети болката. Когато устата алчно се впи в раната, Еда Лу, почти припаднала, се отпусна безпомощно.

— Не, още не. — Една ръка я зашлеви закачливо по лицето, за да я събуди. — Курвите нямат право да дремят, когато си вършат работата. — Последва нервен, полуистеричен смях. Кръвта се размаза по смеещите се устни. — Е, така е по-добре. Искам да гледаш. Готова ли си?

— Моля те, моля те, моля те… — закрещя жертвата. — Не ме убивай. Няма да кажа, на никого няма да кажа, няма…

— Не! — Гласът се извиси дрезгаво и Еда Лу усети миризмата на своя страх, на своята кръв, когато лицето се доближи към нейното, с диво светещите налудничави очи — очи, които тя познаваше много добре. — Не струваш нищо, шибана шафрантийо!

Една ръка се протегна и дръпна кърпата от устата й. Това беше необходимо, беше част от насладата — да чуе един грозен вик на ужас. И викът проехтя миг преди ножът да пререже гърлото на Еда Лу.

 

 

Каролайн се изправи в леглото, а сърцето й биеше като чук. Скръсти ръце и едва не раздра тънката си нощница.

Това е писък, каза си тя, а задъханото й дишане отекваше в спалнята. Кой ли бе извикал?

Вече почти бе станала от леглото и се пресегна към лампата, но си припомни къде се намира и се отпусна върху възглавниците. Тук не е Филаделфия, нито Балтимор, не е Ню Йорк или Париж. Тя е в дивия щат Мисисипи и спи в леглото на баба си и дядо си.

Нощните звуци нахлуха в спалнята. Отвсякъде свиреха щурци, пищяха сови. Чу още един зловещ писък, може би женски. Совите се разкрещяха, те се търсят една друга през цялата нощ, припомни си тя. Една нощ преди години, когато тя бе дошла на гости, баба й трябваше да я успокоява, защото същият смразяващ писък я беше събудил.

Това е само някаква стара писклива сова или глупава сврака. Не трябва да се тревожи. Тук е в безопасност, като катеричка в хралупа.

Каролайн затвори очи и се заслуша в пронизителния вик на друга, по-възпитана сова. Звуците на полето, успокои се тя и се опита да не мисли за нищо извън добрата стара къща. В скоро време ще привикне с тези звуци, както бе свикнала с шума на улиците и със скимтенето на толкова много същества от женски пол.

Всичко е точно така, както казваше баба й. Тя е в безопасност, като катеричка в хралупа.