Нора Робъртс
Порочна невинност (29)

28.

— Колко ли от тези лунатици ще изпокапят от слънчев удар до два часа следобед? — Братовчедката Лулу можеше спокойно да си задава такива въпроси, разположила се удобно в креслото, което бяха донесли специално за нея. Беше стиснала термоса с джулеп и протегнала краката, за да се виждат невероятните й панталони под широкия чадър на червени, сини и бели райета.

— Обикновено припадат пет-шест човека, не повече — кротко отвърна Дела, облегната в плетения стол до нея. Никога не би се осмелила да се облече като братовчедката Лулу, но все пак държеше в ръка миниатюрно флагче. — Интересно, младите по-малко издържат на горещината.

Когато се зададе маршируващият оркестър, братовчедката Лулу наду свирката. Радваше се като дете на звуците, на блясъка на месинговите инструменти, но от погледа й не убягна как двама от свирачите вече едва повдигаха крака.

— Виждаш ли оня с тубата, онзи тип с пъпчивото лице? Погледна през мен, като че ли съм от стъкло. Залагам десетачка, че няма да издържи до следващата улица.

Дела обичаше залаганията и веднага огледа въпросното момче. Нещастният свирач беше мокър от пот и тя си представи как ще вони униформата му още преди да е паднал вечерният мрак.

— Май ще спечелиш облога.

— Обичам парадите повече от всичко на този свят — братовчедката Лулу затъкна свирката зад ухото си като молив, за да отпие още една глътка от студения джулеп. Нищо не можеше да я разхлади така, както тази ледена смес от вода, захар, джоджен и няколко капки уиски. — Обичам ги дори повече от сватбите, погребенията и игрите на покер.

Дела изсумтя и поднесе лице към малкия вентилатор, захранван с батерии.

— Ако толкова искаш, утре можеш да посетиш едно погребение. Напоследък доста често се налага да посещаваме гробищата. — Дела въздъхна и си наля чаша джулеп. — За пръв път от петнадесет години днес Хепи няма да бъде в редиците на дамския клуб.

— Че защо?

— Защото утре е погребението на дъщеря й.

Лулу гледаше с възхищение редиците на младежите от гимназията „Джеферсън Дейвис“, полюшващи се в такт с „Великия стар флаг“.

— Едно погребение също заслужава да бъде посетено, ако се извърши както трябва. Какво си приготвила за трапезата?

— Приготвих моя нектар с кокосово масло. — Дела прикри с ръка очите си от слънцето и се усмихна. — Виж там, братовчедке Лулу. Виж как момичето на Карл Джонсън върти жезъла. Наистина е много сръчна.

— Да, бива си я. — Лулу се изкикоти и отпи още една глътка джулеп. — Знаеш ли, Дела, че животът на човека прилича на тези жезли. Ако те бива, можеш да го въртиш около пръстите си. Можеш да го захвърлиш високо във въздуха и отново да го уловиш за единия край, ако си сръчна. И ако имаш късмет. Но може да го запратиш толкова надалеч, че да цапардосаш някого по главата. — Тя се усмихна и взе свирката си. — Обичам парадите.

Застанала зад нея, Каролайн се замисли върху това сравнение и поклати глава. Тя не беше сигурна дали няма да запрати жезъла по нечия глава, ако се опита да го хвърли във въздуха.

— Ето, задава се Принцесата на памука заедно с придворните дами и кавалери — прошепна Сай на Каролайн. — Всяка година я избират с гласуване всички ученици от гимназията. Мислеха да премине с автомобила на мистър Тъкър, понеже той е най-луксозният в градчето, но нали катастрофира, взеха под наем автомобил от Гренвил.

— Красива е — усмихна се младата жена на миловидното момиче, облечено в бяла рокля.

— Казва се Кери Сю Хардести. — Докато я гледаше, той си мислеше за по-малката й сестра Лий Ан, за нейните възхитителни гърди. Когато автомобилът отмина, Сай огледа тълпата с надежда да зърне момичето. Не можа да я открие, но поне видя къдравата глава на Джим и му махна.

— Защо не отидеш при приятеля си, Сай? Ще се срещнем на паркинга.

Въпреки че гореше от желание да се срещне с Джим, той поклати глава и не помръдна от мястото си. Мистър Тъкър му беше наредил да не се отделя от мис Каролайн. Бяха си поговорили по мъжки, на четири очи.

— Не, мем. Тук ми е много добре. Ето, видях мис Джоузи и онзи доктор от ФБР. На ревера си има едно от онези изкуствени цветя, от онези играчки, които с едно натискане на дръжката могат да ви измокрят лицето. Голяма скица е този доктор.

— Да. — Тя също разглеждаше тълпата. — Чудя се къде се бави Тъкър.

— Вече е тук. — Той се бе приближил безшумно зад гърба й и внезапно я хвана през кръста. — Не бих пропуснал възможността да наблюдавам парада в компанията на една прелестна жена.

Каролайн се усмихна щастливо и се облегна на гърдите му.

— Искате ли да ви донеса нещо разхладително? Не се притеснявайте, имам дребни.

— Благодаря ти, Сай, но ми се струва, че братовчедката Лулу се е погрижила да донесе цял термос с джулеп.

Момчето скочи и донесе термоса на Лулу.

— Онзи агент от ФБР гледа парада от прозореца на кабинета на шерифа.

— Виждам. — Младият мъж отпи от чашата с джулеп и я подаде на Каролайн.

Тя за пръв път вкусваше това типично южняшко питие, но веднага хареса сладостта му.

— Не ми изглежда да е много заинтересуван от парада.

— Като че ли души за мърша — подхвърли Сай.

— И на мен така ми се струва. — Тъкър държеше Каролайн през кръста, а с другата ръка се облегна на рамото на момчето. — Ето, задават се Джъд Ларсън и неговите хора.

Оркестърът начело с Ларсън премина по улицата под звуците на химна на Юга „Дикси“. В краката на свирачите се посипаха рози.

Каролайн се усмихна и сложи глава на рамото на Тъкър.

Както всяка година на Четвърти юли и сега имаше пържени пилета, огромно количество картофена салата и безброй скари на открито. Това бе ден, в който се развяват знамена, поднася се пай, пие се студена бира на сянка. Е, имаше хора, потопени в скръб, имаше и полицаи, които продължаваха да слухтят, но в този ярък летен ден Инъсънс бе украсен с червени, сини и бели знамена и празнуваше.

След парада по пазарната улица и градския площад започнаха шумни състезания — по най-бързо изяждане на пай, по стрелба, по хвърляне на яйца, надбягвания и накрая най-веселото състезание — кой ще изплюе най-надалеч най-много динени семки.

Каролайн с усмивка наблюдаваше хлапаците, очакващи сигнала за започване на състезанието по най-бързо изяждане на пай. Момчетата, от седем до четиринадесетгодишни, едва дочакаха сигнала на съдията и се втурнаха към дългата маса. След миг лицата им вече трудно се разпознаваха от сметаната, шоколада, сладкото от боровинки, бисквитите и крема. Тълпата ги насърчаваше с викове. Парчетата пай изчезваха едно след друго. Един от участниците дори се строполи в канавката с пъшкане. Веднага бе обсипан с куп съвети и подигравки.

— Погледни, там е Сай. — Каролайн притисна ръка към стомаха си, като че ли беше на мястото на момчето. — Вече трябва да е погълнал дузина парчета пай.

— Девет и половина — уточни Тъкър. — Но все още е начело в състезанието. Хайде, момче, не си губи времето да дъвчеш. Само ги гълтай!

— Не мога да разбера как не се задавя — промърмори тя, когато Сай зарови лице в десетия пай. — Ще му прилошее!

— Разбира се, че ще му прилошее. Браво, Сай! Точно така! Само не се отпускай. Сега ритъмът му е много добър. Ще успее. — Младият мъж се обърна към Каролайн. — Не трябва само да заравя лице в пая. Трябва да прави по няколко крачки около масата, докато поглъща, за да е по-леко на стомаха му.

Тя не чу думите на Тъкър. Виждаше само момчетата, тъпчещи се с боровинков пай, докато зяпачите крещяха с все сила. Каза си, че това е доста глупав начин да се забавляваш, нехигиеничен и дори унизителен. Но всеобщата възбуда успя да я увлече въпреки гласа на здравия разум.

— Давай, Сай! Глътни го наведнъж, не се мотай. Ще ги победиш. Виж! Вече посяга за дванадесетото парче. О, боже, започна да се уморява… Хайде! — Тя погледна към Тъкър и видя, че той й се усмихва. — Какво?

— Луд съм по теб. — Целуна я пламенно, когато Сай, с пребледняло под сметаната и сладкото от боровинки лице, тържествено бе обявен за победител. — Наистина съм луд по теб.

— Прекрасно! — Тя го погали по косата. — А сега искам да помогна на нашия победител да си изчисти лицето.

— Остави го, той ще си намери кой да се погрижи за него. — Тъкър я поведе към следващото състезание.

Те се доближиха до паркинга пред протестантската църква, където се провеждаше състезанието по стрелба. Празните бирени бутилки бяха предоставени безплатно от Макгрийди, а пушките и патроните — от магазина за ловджийски принадлежности. Доста бързо премина класификационният кръг и повечето от състезателите отпаднаха от борбата за купата на стрелците.

Тъкър се зарадва, като видя, че Дуейн ще участва във втория кръг. Преди да тръгне за градчето, му се наложи да поговори доста остро с по-големия си брат, за да го убеди да се присъедини към развеселеното, празнично настроено множество. Не искаше да дава поводи за нови клюки, макар да съзнаваше, че ще бъде невъзможно да ги предотврати. Искаше от Дуейн да се държи като напълно спокоен и нормален жител на Инъсънс. Според разбиранията му това означаваше да изглежда като спокоен, уравновесен и невинен гражданин.

— Във втория кръг ще участват и Дуейн, и Джоузи — обади се Каролайн.

— Още като деца се научихме да стреляме. Баща ни държеше да умеем да се отбраняваме.

— Защо си толкова въодушевен? Да не би да те вълнува голямата награда — синя лента през рамото и пушен бут в ръката?

— Никога не съм бил запален по стрелбата. — Той повдигна рамене. — А, ето я и Сузи. — Тъкър почака да види попаденията й. Тя събори три бутилки още с първите три изстрела. — Господи, какъв мерник има Сузи! Добре, че се омъжи за полицай. Иначе можеше да стане кралица сред престъпниците.

— Братовчедката Лулу! — Каролайн се усмихна. Лулу се появи с наперена походка, провесила по един колт на хълбоците си в кожени кобури, достигащи почти до коленете й. — Наистина ли си въобразява, че… — тя млъкна, като видя как старата лейди хладнокръвно вдигна колта и започна да стреля, без да й трепне ръката. Трите бутилки гръмнаха почти едновременно.

— Боже мой!

— Тя стреля с всичко — от револвер двадесети и втори калибър до автомат „Калашников“. — Тъкър наблюдаваше с възхищение Лулу, която завъртя победоносно колта около пръста си и го прибра в кобура. — Но ако реши да се цели в ябълка на главата ти, няма да й разреша. Все пак вече не е на годините на Вилхелм Тел.

Стигнаха до финалния кръг. Лулу успя да измести Сузи и дори Уил Шивър, който заскърца със зъби от ярост, че е победен от една жена, която на всичкото отгоре би могла да му бъде майка. Тълпата се разпръсна. Идваше ред на следващото състезание.

— Екипът от Суийтуотър се представи добре — отбеляза Каролайн и взе кока-колата от ръката на Тъкър. — Няма ли да участваш в бягането?

— Да бягам? Аз?! — Той запали цигара и захвърли клечката. — Скъпа, защо трябва да се поти човек с единствената цел да премести тялото си от една до друга точка в необятното пространство?

— Разбира се — усмихна се тя. — Не зная днес какво става с мен. — Въздъхна и се облегна на гърдите му. Бегачите от първата серия вече заемаха местата си.

— Излиза, че не искаш да участваш в нито едно състезание?

— Е, обикновено се включвам в една от тези лудории.

— В коя? — Тя се обърна и го погледна в очите.

— Почакай и ще видиш.

 

 

Преследване на угоени шопари! Каролайн си помисли, че вече е започнала да схваща настроението на малкия град, но едва когато се нареди сред зрителите около ограденото място разбра, че се е заблуждавала.

Тъкър с усмивка бе отклонил поканата да се включи в битката за най-бързо унищожаване на боровинковия пай, въобще не прояви интерес към стрелбата, а бягането изгледа с отегчение. Ала когато трябваше да се ловят въргалящите се в калта прасета, веднага се втурна към опашката от кандидати за калната слава, като тичешком се съблече до кръста.

Смаяната Каролайн се облегна на рамото на Сай.

— Как е стомахът ти?

— О, вече съм по-добре. Успях да изхвърля по-голямата част. — Той с гордост докосна синята лента върху тениската си. — А сега ще видим как мистър Тъкър ще спечели следващата синя лента.

— Често ли участва в това кално състезание?

— Почти винаги. Когато поиска, може да бъде доста бърз. — Момчето шумно изсвири с два пръста заедно с останалите запалянковци. — Започнаха!

Виковете и смеховете на зяпачите се смесиха с бясното квичене на свинете и буйните псувни на състезателите. Заради състезанието мястото бе поливано с вода и сега бе разкаляно добре. Мъжете се подхлъзваха и кой по корем, кой по гръб шумно плясваха в калта, а чистичките зрители се превиваха от смях. Шопарите проявиха неподозирана пъргавина и се изплъзваха на сантиметри от разтрепераните, опръскани с кал пръсти на вбесените преследвачи.

— Ох, защо нямам една камера да ги снимам? — Каролайн се заля от смях, когато Тъкър се пльосна по гръб в една локва. Той се изви и бързо протегна ръце, но уплашеното животно се шмугна право между коленете му и младият мъж остана с празни ръце.

— Онзи доктор от ФБР наистина си го бива! — изкрещя Сай и посочи към Теди Рубинщайн, но в следващия миг весело се развика, защото Тъкър Лонгстрийт успя да докопа някакъв шопар и едва не го притисна в обятията си. — Виж, мистър Тъкър се добра до онзи голям шопар. Хайде, мистър Тъкър! Хвани го за опашката!

— Любопитно състезание — процеди Бърнс, приближил се неусетно до Каролайн. — Предполагам, че тези мъжаги са решили да пожертват достойнството си само заради тръпката на преследването.

Младата жена щеше да го изгледа с неприязън, но вълнуващата гонитба сред калта, грухтенето и писъците не й оставиха дори миг, за да се обърне към специалния агент.

— Е, виждам, че ти умееш да пазиш достойнството си.

— Не виждам смисъла на това да се търкаляш в калта, за да хванеш някое прасе за опашката.

— Хората обичат да се забавляват.

— О, да, наистина. Всъщност никога не съм се забавлявал по-добре. — Той се усмихна на Тъкър, който току-що се пльосна по лице в следващата локва. — Лонгстрийт изглежда тъкмо в естествената си среда, не намираш ли?

— Казах ти вече какво мисля за… — започна тя, но Сай я хвана за ръката.

— Виж! Хвана го! Докопа го, мис Каролайн.

Тъкър отново привлече вниманието на зрителите. Целият оплескан с кал, младият мъж бе успял да сграбчи тъничката опашка на шопара, после го хвана за задния крак и като го взе на ръце, победоносно го вдигна над главата си. Усмихна се на Каролайн и тя съжали, че няма букет рози, с които да награди победителя.

Никога един тореадор, облечен в елегантни дрехи и обсипан с пайети, не е изглеждал по-очарователен.

— Победителят получава плячката — сухо отбеляза Бърнс. — Интересно, какво ще прави с шопара?

Каролайн едва се сдържа да не му отговори нещо невъзпитано.

— Ще го угоява за Коледа. Извини ме, трябва да поздравя победителя.

— Един момент. — Той й препречи пътя. — Все още ли си в Суийтуотър?

— Засега.

— Може би трябва да размислиш. Не е разумно да оставаш под един покрив с убиец.

— За кого намекваш?

Той се обърна и потърси с поглед Дуейн и Тъкър.

— Може би трябва да попиташ хазаина си. Но мога да ти кажа, че утре ще арестувам едно лице, след което семейство Лонгстрийт няма да могат да вирят носа както досега. Нека тази вечер се порадват за последен път.

Тя нищо не му отговори, хвана Сай за ръката и го притисна към себе си.

— Какво искаше да каже този, мис Каролайн?

— Не зная, но ще се опитам да разбера — задъхано отвърна младата жена, докато си проправяше път в тълпата. Никъде не се виждаше Тъкър. — Къде е изчезнал?

— Навярно се е отбил в кръчмата на Макгрийди да се измие на маркуча в двора заедно с останалите мъже. Повечето хора след малко ще тръгнат за Суийтуотър. Предстои най-красивата част от карнавала.

Отчаяна, Каролайн се спря. Не можеше да говори с Тъкър сред мокрите до кръста мъже, които весело се потупваха по гърбовете. Трябваше да го види насаме. Повдигна се на пръсти и го потърси сред ухилените физиономии на състезателите.

— Ето я Дела. Защо не тръгнеш с нея за Суийтуотър? Аз ще изчакам Тъкър.

— Не, мем. Мистър Тъкър ми е казал да не се отделям от теб, докато си сама.

— Не е необходимо, Сай. Аз няма да… — Забеляза решителността, изписана на лицето му, и въздъхна. — Е, добре. Ще го почакаме.

Седнаха на стъпалата пред магазина на Ларсън и се загледаха в хората, които на групички се отправяха към Суийтуотър.

— Мис Каролайн, не трябваше да позволяваш на онзи агент от ФБР да ти досажда.

— Нищо не съм му позволявала. Само съм разтревожена.

— Той е като Върнън — замислено изрече Сай и оправи синята лента на гърдите си.

— Според теб агент Бърнс прилича на брат ти? — изненадано го изгледа Каролайн.

— Не исках да кажа, че ще почне да стреля или да бие жените. Но се мисли за най-добрия и най-умния. Въобразява си, че единствено той знае какво трябва да се направи. И ми се струва, че с нещо те притеснява.

Каролайн подпря брадичката си с ръка и се замисли. Въпреки че Бърнс би възприел това сравнение като жестока обида, то бе вярно. Върнън с неговата Библия и нейното тълкуване, Бърнс с неговия закон и неговото тълкуване. И двамата си служеха с клишета, за да налагат волята си над околните.

— Те са от хората, които накрая винаги губят. — Тя си помисли за майка си, за нейния стремеж да властва, за нейната способност да натрапва желанията си. — Защото накрая остават сами. А това е доста тъжно. — Тя се изправи, тъй като по улицата се зададе Тъкър, с разрошена коса, разкопчана риза и мокри джинси. — Сега вече ще тръгнем за Суийтуотър.

Младата жена пресече улицата, изтича насреща му и го прегърна. Той се засмя и се опита да я спре.

— Скъпа, все още не съм се измил както трябва. Почакай да се приберем у дома и да се изкъпя.

— Няма значение. — Тя му прошепна на ухото: — Спешно се налага да говоря с теб, но трябва да останем сами.

Искаше да я запита дали има предвид нещо романтично, но видя, че е сериозна и напрегната.

— Добре, веднага щом ни се удаде такава възможност. — Той сложи ръка на рамото й и двамата тръгнаха по улицата. — Върви с Дела, Сай. Тя ще бърза да приготви празничната трапеза в Суийтуотър и може да ти опече набързо един пай.

Сай добродушно се ухили:

— Няма да погледна пай чак до следващия Четвърти юли.

— Трябва да поддържаш формата си, момче. — Тъкър докосна синята лента на гърдите му. — Знаеш ли защо успях да настигна онзи хлъзгав шопар? — Той внезапно грабна Каролайн и я вдигна на ръце. — Защото често ми се е налагало да преследвам някоя жена, която все иска да ми се изплъзне.

— Благодаря за сравнението — усмихна се тя.

— Е, исках само да кажа, че ако един мъж непременно е решил да се добере до нещо, той няма да позволи на никого да му го отнеме.

 

 

В Суийтуотър вече бяха постлали одеялата по тревата. Мощната уредба беше пренесена от градския площад на полето на Юстис и озвучаваше цялата околност. Недалече от яза на Макнейр, до вчера царство на смъртта, се разнасяше весела музика от цигулки, банджо и китари.

По тревата бяха налягали изморените от игрите деца. Младежи играеха софтбол и след всеки по-сполучлив удар се дочуваха одобрителните възгласи на публиката. По-старите се бяха разположили в шезлонгите и усърдно предъвкваха последните клюки, без да забравят да подхвърлят по някоя дума за времето, лятото, реколтата и, разбира се, за остарелите си нозе, които вече съвсем не ги държат. Младите се трупаха около дансинга.

— Всяка година ли е така? — попита Каролайн, застанала близо до оркестъра.

— Почти — отвърна Тъкър и си помисли, че няма да е зле да бяха хапнали по още едно пилешко бутче. — А ти как си празнувала досега Четвърти юли?

— Различно, зависеше от обстоятелствата. Ако съм била извън страната, денят по нищо не се е отличавал от останалите. Когато съм била в САЩ, обикновено бях ангажирана за поредния празничен концерт. — Цигуларят от оркестъра подхвана „Малкия чернокож певец“. — Тъкър, бих искала да те попитам за онова нещо, което ми спомена Матю на градския площад.

Като чу името на специалния агент, той забрави за пилешкото бутче.

— Този тип е в състояние да отрови и най-веселия празник!

— Той ми каза, че утре ще арестува някого. — Тя го прегърна и изплашено прошепна: — Да не си изпаднал в беда, Тъкър?

Той за миг отклони погледа си, но после смело я погледна в очите.

— Става дума за Дуейн, Каро.

— Дуейн! — Тя поклати изумено глава. — Ще арестува Дуейн?

— Не очаквах да се стигне дотам — бавно започна Тъкър. — Нашият адвокат смята, че Бърнс прекалява, че може би се опитва да изтръгне със заплахи някакво признание от Дуейн за нещо, което брат ми всъщност не е извършил. Всичко се гради на хипотези, защото той няма никакви доказателства.

— Какви хипотези?

— Иска да припише убийствата на Дуейн, като се хване за липсата на алиби и така нататък. Освен това е решил да използва скандалите между Дуейн и Сиси като евентуален мотив за престъпление.

— Разводът като мотив да убиваш други жени? — Каролайн сбърчи вежди. — Тогава трябва да се арестуват половината мъже в тази страна!

— Звучи доста смешно, нали?

— Тогава защо си толкова обезпокоен?

— Защото Бърнс може да е истинско говедо, но не е глупав. Знае, че брат ми прекалява с пиенето, знае колко тежко е изживял раздялата със Сиси. И освен това знае, че той се е познавал с всяка от жертвите. Последният случай в Нашвил е прелял чашата.

— В Нашвил? Разкажи ми!

Той се надяваше да не се налага да й го казва поне до сутринта. Но след като бе започнал, думите сами започнаха да се леят от устата му. Зад тях се долавяше едва прикрит гняв и страх.

— Какво те посъветва твоят адвокат?

— Да се държим както обикновено. Да изчакаме. Разбира се, ако Дуейн успее да докаже алибито си за поне една от онези проклети нощи, това много ще му помогне. — Младият мъж отпи от бутилката с бира и се намръщи. — Ще се обадя на губернатора. Точно днес, на празника, ще бъде трудно да се добера до него, но утре ще се заема с това.

Тя се опита да се пошегува с надежда, че ще успее да накара Тъкър малко да се отпусне.

— И той ли е някакъв ваш братовчед?

— Губернаторът? Не. Обаче съпругата му наистина ни се пада някаква далечна братовчедка. Бърнс ще трябва малко да се поизпоти, преди да окачи белезниците на брат ми.

— Ако искаш, мога да телефонирам на баща ми. Той е бизнесмен, но познава някои превъзходни адвокати, специалисти по криминални дела.

Младият мъж остави бутилката между коленете си.

— Да се надяваме, че няма да ми се наложи да те моля за това. Най-лошото е, Каро, че Дуейн е толкова изплашен, та се съмнява дори в себе си.

— Какво искаш да кажеш?

— Тревожи се, да не би да е сторил нещо, когато е бил пиян. Ако тогава е посегнал…

Сърцето й замря.

— Господи, Тъкър, да не би да допускаш, че…

— Не, в никакъв случай — отвърна той с едва сдържана ярост. — За бога, Каролайн! Дуейн е безвреден като твоето кутре. Когато се напие, може да се скара и да се сбие с някого, но не би наранил някого… освен себе си. Все си мисля… — колебливо изрече той, защото тази загадка не го оставяше на мира вече от седмици, — за начина, по който са били убити тези жени. Така жестоко, дивашки, примитивно, но въпреки това е имало някакъв замисъл, нечий пъклен план. Някой е обмислял внимателно всичко, преди да посегне към гърлото на поредната си жертва, и този човек в никакъв случай не е действал под влиянието на алкохола.

— Не е нужно да ме убеждаваш, Тъкър — тихо промълви младата жена.

— Той ми е брат. — За него това обясняваше всичко. Ако извърнеше глава, веднага можеше да види Дуейн, седнал недалеч от тях, на тревата, до мистър О’Хара. Тъкър ясно можеше да си представи как плоската бутилка с домашното уиски на О’Хара минава от ръка на ръка. — До вечерта ще се напие. Ала сърцето не ми дава да му забраня да се порадва на празника.

— Рано или късно ще трябва да сториш нещо, за да го спреш да се самоунищожава, не разбираш ли? — Тя го погали по бузата. — В противен случай ще го изгубиш. Много мислих за всичко, което ми разказа за твоето семейство. Не само за сегашния ти живот, но и за това как могат да се уредят нещата. За съжаление и аз си имам своите проблеми. Не мога например да избегна разговора с майка ми.

— Мога ли на свой ред да ти предложа съвета, който ти ми даде току-що?

— Май имаш право — усмихна се тя.

Младият мъж кимна и отново погледна към Дуейн.

— На север, край Мемфис, имало клиника за подпомагане на хората, които не могат да преодолеят пристрастеността си към бутилката. Ако всичко се уреди както трябва, мисля да се опитам да го убедя да се подложи на лечение.

— Скъпи — започна тя, успокоена от провлаченото му лениво южняшко наречие, с което Тъкър явно никога нямаше да се раздели, — с твоите дарби можеш да убедиш и умиращият от глад да се откаже от последната коричка хляб.

— Така ли мислиш?

— Точно така.

Той се наведе към нея.

— Ако това е истина, може би все пак ще успея да те убедя да направиш нещо за мен. Нещо, за което отдавна копнея.

Каролайн си помисли за прохладната пуста къща зад гърба им, за просторното легло, покрито с балдахин.

— Струва ми се, че и този път ще успееш да ме убедиш — промълви тя и устните й като че ли се разтопиха под неговите. — Какво си намислил?

— Ох, разбираш ли, така ми се иска да… — и той зашепна на ухото й.

— Възхитена съм, че си се досетил за това.

— Не смеех да ти го предложа.

Тя се засмя в прегръдките му.

— Моля те…

— Мислех си, че може да те притесни… да застанеш пред всичките тези хора.

— Да застана… какво? — Каролайн се отдръпна от него и се заля от смях. — Искаш да се изправя пред това множество?

— Ами… да ни посвириш, скъпа. — Той плахо се усмихна. — А ти какво си помисли? — Сега усмивката му стана лукава, веждите му се повдигнаха иронично. — Ох, Каролайн, изглежда, че вече не мислиш за нищо друго, освен…

— Понякога наистина си непредсказуем — въздъхна тя и разреса с пръсти косата си. — Искаш да изсвиря нещо?

— Когато свириш, аз се чувствам безкрайно щастлив.

Младата жена се опита да каже нещо, но се отказа и поклати глава.

— Хм, може би си прав. Нямам нищо против.

— Ще изтичам да донеса цигулката ти — целуна я Тъкър.