Нора Робъртс
Порочна невинност (28)

27.

— На печката има кафе, Тък — прозина се Бърк. — Не вярвах, че скоро ще те видя.

— Исках да се срещна с теб тук, а не в кабинета ти.

— В кабинета ми? — Той сви устни и подаде чашата си на Тъкър, за да му налее още кафе. — Да не би да имаш предвид кабинета на агент Бърнс? От три дни не съм сядал зад бюрото си.

— А той не се ли опитва да ти помогне? Или само вдига пара?

— Вече е попълнил повече папки от Английската банка. Пратки до федералната служба за особено тежки случаи, доклади до Вашингтон и прочие. На дъската за съобщения окачихме бюлетин със снимките на всички жертви. Статистически данни за живота им, датата и мястото на смъртта. Способен е да измисля справки и проверки, докато главата те заболи.

Приятелят му седна до него.

— Нищо съществено не ми каза дотук, Бърк.

— Ами че няма много за казване, Тък. — Той вдигна глава и го погледна в очите. — Само съставихме списък на заподозрените.

Тъкър кимна и отпи от кафето.

— И аз ли фигурирам в него?

— Имаш алиби за смъртта на Еда Лу. — Бърк бръкна с лъжицата в овесената каша, но се отказа и я остави. — Предполагам, че си почувствал неприязънта на Бърнс. Мисля, че не е повярвал на думите на сестра ти, че сте играли карти през онази нощ.

— Не се притеснявам особено за това алиби.

— А би трябвало. — Той млъкна, щом чу как някой се разшета в дневната. След миг от телевизора се разнесе музика. — Осем часа — усмихна се той. Децата тръгват на училище. — Посегна към чашата с кафето. — Ще ти кажа нещо, Тък. Този мъж гори от желание да ти прикачи някакво обвинение. Никога няма да престъпи законите, но ако може да ти припише някакво престъпление, ще го направи с най-голяма радост.

— Тогава излиза, че всичко между нас двамата се свежда до сблъсък на лична основа — усмихна се Тъкър. — Установихте ли часа, когато е загинала Дарлийн?

— Според Теди — между девет вечерта и полунощ.

— Тъй като в онази вечер бях с Каролайн, това би трябвало да ме изключи от списъка на заподозрените.

— При масови убийства като нашите, въпросът невинаги опира до мотиви и възможности. Ще повикаме психиатър, който да състави психологичен портрет. Ще търсим някой, който мрази жените — особено жени, които са били малко по-свободни в своето поведение. Някой, който е познавал достатъчно добре всяка от жертвите, за да ги издебне насаме.

Бърк стана и отиде да погледне тенджерата, която вдигаше пара.

— Смъртта на Дарлийн си остана загадка — продължи той. — Може би е попаднал на нея случайно точно когато тя е спряла насред пътя. Може би всичко е станало неочаквано. Обаче шансът и импулсивните действия някак не се връзват с метода му на действие, доколкото можахме да го опознаем от предишните случаи.

Тъкър се опита да събере мислите си. Излизаше, че убиецът е имал метод на действие. Ала колкото и да се напрягаше, все не успяваше да се досети за човек, в когото би могъл да се съмнява.

— Искам да се върнем към онзи „психологичен портрет“. Търсите някой, който е озлобен към жените… може би защото мрази майка си или някои жени са го тласнали към престъпленията.

— Това е замисълът.

— Преди убийството на Дарлийн бяхте решили със сигурност, че Остин е убиецът.

— Той отговаряше на психологичния портрет. И след като научихме, че се е нахвърлил с нож срещу Каролайн, това убеждение изглеждаше непоклатимо.

— Но той не е могъл да убие Дарлийн, освен ако не е възкръснал. — Младият мъж неспокойно се размърда на стола. — Какво мислиш за наследствеността, Бърк? За кръвта, гените и наследствените пороци?

— Всеки, който има деца, неволно се замисля над това. Бих казал, че трябва да се замисля и всеки, който има родители — добави и отмести купата с овесената каша. — Дълги години си мислех, че всичките ми глупости и грешки са свързани по някакъв тайнствен начин със самоубийството на баща ми. Толкова пъти съм се оставял да ме тъпчат, също както него го стъпкаха.

— Извинявай, Бърк. Трябваше да внимавам какво приказвам.

— Хайде, стига, та всичко това бе толкова отдавна! Минаха почти двадесет години. По-добре е сега да си гледам децата. Ха, ето че се появи едно от тях. — Той посочи към вратата на дневната, където най-малкият потомък на семейство Тръсдейл не откъсваше очи от телевизионния екран. — Прилича на мен. На неговите годинки и аз съм драскал рисунки по цял ден.

— Върнън обожаваше баща си — промълви Тъкър. — Работата може да се окаже по-сложна от търсенето на някой, който да има особени белези, Бърк. Може би трябва да се търси убиецът според навиците, жестовете, склонностите му. Разсъждавам така, защото виждам колко неща са се предавали по наследство в нашия род. — Говореше за неща, които не би желал да споделя с никого, дори и с Бърк. — Дуейн има същия порок, който довърши баща ми. Може би не е такъв безнадежден случай като него, но все пак го е наследил. А щом застана пред огледалото или погледна лицата на Дуейн и на Джоузи, виждам майка си. Като че ли сме й одрали кожата. И тя обичаше книгите, особено поезията. Обичам ги и аз.

— Не бих те оспорил. Марвела накланя глава по същия начин като Сузи. И по ината си се е метнала на майка си — щом реши нещо, никой не може да я разубеди. Трябва да приемаме децата такива, каквито са, независимо дали ни се харесва или не.

— Върнън не се държи особено любезно със съпругата си, не по-добре, отколкото Остин се държеше със своята.

— Накъде клониш, Тъкър?

— Чу ли за сбиването снощи на карнавала?

— Дето малкият Сай разкървавил носа на брат си? Марвела и Боби Лий бяха там. Никой не мисли да упреква момчето.

— Хората много не обичат Върнън. Не обичаха и баща му. И бащата, и синът имат еднакъв тежък и неприятен поглед, еднаква злоба в очите. — Тъкър се облегна на стола и протегна краката си. — Майка ми веднъж ми купи книжка с илюстрации. Библейски разкази. Помня една картинка, май че беше Исая или Езекил или някой друг от пророците. Онзи, който се усамотил за четиридесет дни в пустинята, за да пости и да се срещне с Бога. Предполагам, че на картинката са го нарисували, след като е изрекъл поредните си пророчества и нравоучения. Всичките онези щуротии, с които се е наливал мозъкът му, докато се е пържил в пустинята. Още помня безумния му поглед, като невестулка, която е подушила кокошарника. Винаги съм се учудвал защо Бог избира лудите, за да говори чрез техните уста. Струва ми се, че причината е налудничавите им мозъци. Сигурно чуват още един глас, освен своя, а кой знае, може и въобще да нямат свой глас. И никой не може да ме убеди, че този вътрешен глас винаги призовава към нещо възвишено и добро.

Бърк нищо не отговори, само стана да налее още кафе. Агент Бърнс май му беше споменавал за някакви гласове. Повечето от масовите убийци твърдели, че чували да им се нашепва какво трябва да извършат. Един от тях заявил, че кучето на съседа му му наредило да убие господаря му.

Бърк никога не се беше задълбочавал във въпросите на мистиката. Мислеше си, че Дейвид Берковиц, прочутият психиатър, бе прав, като настояваше масовите убийци да бъдат оправдани, защото са невменяеми. Но теорията на Тъкър го накара да се почувства неспокоен.

— Да не се опитваш да ме убедиш, че Върнън чува някакви вътрешни гласове?

— Не зная какво се таи в главата му, но не мога да забравя очите му, когато снощи се нахвърли срещу брат си. Същият поглед като на Остин, когато ме нападна и ме наричаше с името на баща ми. Същият поглед като на онзи пророк. Ако можеше, би разкъсал Сай с погледа си. Готов съм дори да заложа Суийтуотър, че той се смята за свят човек.

— Не съм чул да е имал някакви връзки с другите жертви, освен със сестра си, Еда Лу.

— Това е Инъсънс. Никой не може да устои на съблазънта да узнае колкото може повече за живота на другия. Нали се казва, че крушата не пада по-далеч от дървото? Щом Остин беше способен на убийство, защо и неговият син да не е?

— Ще поговоря с него.

Тъкър кимна поуспокоен. На горния етаж иззвъня телефонът, но двамата мъже не му обърнаха внимание. При второто иззвъняване Сузи вдигна слушалката.

— Ще бъдеш ли довечера в Суийтуотър за фойерверките?

— Няма смисъл да стоя в града, когато всички ще се съберат там. Защо питаш?

Тъкър неспокойно сви рамене.

— Ще бъде пълно с хора. Шум до Бога и пълна бъркотия. Притеснявам се, особено за Джоузи и Каролайн. Ще се чувствам по-спокоен, ако двамата с Карл сте наблизо.

— Бърк. — Сузи влезе в стаята, все още по пеньоар, ухаеща на ароматен сапун. Той я погледна и си каза, че не би й дал повече от двадесет години.

— От града ли позвъниха?

— Не, Дела се обади. — Тя хвана Тъкър за ръката. — Матю Бърнс отишъл в Суийтуотър, за да разпита Дуейн.

 

 

Тъкър би се разсмял, ако не беше толкова ядосан. Нищо по-смешно от това да заподозрат като убиец тъкмо добродушния Дуейн, който само се шляеше из имението със замъглени очи. Но никак не беше смешно, че брат му е бил измъкнат от леглото и закаран в градчето да бъде разпитван от някакъв самодоволен агент на ФБР.

Тъкър тръгна с Бърк към сградата на полицията. Едва сдържаше гнева си. Този път няма да се остави да го разиграват. Трябваше да даде един хубав урок на Бърнс.

— В твърде неподходящо време си се разработил, Бърнс. — Младият мъж реши да не започва скандала от вратата. — Може би си забравил, че днес е национален празник.

— Не съм забравил. — Агентът вдигна краката си върху бюрото на Бърк и скръсти ръце. — Знам също, че за девет вечерта са предвидени фойерверките. Но работата ми тук няма нищо общо с празненствата в градчето. Шерифе, трябва да ти съобщя, че се налага да се блокира движението в десет часа.

— Ще бъде изпълнено.

— Бих искал колата да ми бъде на разположение, за да мога да отида извън града, ако се наложи. — Той извади ключовете си и ги остави на бюрото.

Карл видя как блеснаха очите на Бърк и пристъпи към бюрото.

— Аз ще ходя до Магнолия. — Чернокожият заместник-шериф взе ключовете и се обърна към Тъкър:

— Съжалявам, Тък, но имах заповед да го доведа.

— Добре, Карл. Да се надяваме, че няма да продължи дълго. Чух, че твоето момиче ще участва в парада.

— Репетираха много усърдно. Баща ми купи една от онези видеокамери, за да заснеме цялото празненство.

— Знам, че се вълнувате, заместник-шерифе, обаче имаме още задачи — намеси се агентът и студено изгледа Тъкър. — Служебни задачи.

— Знам, че ще искаш да видиш мажоретките, Карл — промълви Тъкър и всмукна от цигарата. — Прочетоха ли ти правата, Дуейн?

— Засега мистър Лонгстрийт не е задържан — заяви агентът. — Само го разпитвам като свидетел.

— Няма ли право на адвокат?

— Естествено. Ако смятате, че правата ви могат да бъдат накърнени, моля, мистър Лонгстрийт, повикайте адвоката си. Ще го изчакаме.

— Пристигнах много набързо — започна Дуейн и умолително погледна брат си. — Мога ли да се надявам да получа чаша кафе. И аспирин.

— Ще ти помогна да се съвземеш. — Бърк го потупа по рамото и отиде до умивалника.

— Тук се провежда официално разследване, мистър Лонгстрийт. — Бърнс намръщено изгледа Тъкър. — И вие нямате работа тук.

— Бърк ми съобщи, че ще разпитвате брат ми — усмихна се младият мъж. След малко Бърк се върна при тях с аспирин и чаша вода. — Не за пръв път помагам на шерифа, особено в по-напрегнати дни като Четвърти юли.

— Вярно е — обади се Бърк. — Пък и най-малкият ми син точно днес има рожден ден. Бих искал по-скоро да приключим.

— Много добре. — Агентът включи касетофона си. — Мистър Лонгстрийт, вие живеете в имението, известно като Суийтуотър, в окръг Боливар, щат Мисисипи, нали?

— Да. — Дуейн взе чашата с кафето и таблетката аспирин. — Семейство Лонгстрийт обитават Суийтуотър вече почти двеста години.

— Хм. — Историческите сведения за местните родове явно не представляваха интерес за специалния агент. — И живеете с брат си и сестра си?

— И с Дела. Тя е икономка на Суийтуотър повече от тридесет години. А сега ни гостува братовчедката Лулу. — Горещото кафе опари езика му, но той успя да преглътне аспирина. — Тя ни е роднина по майчина линия. Не мога да кажа колко ще остане. Братовчедката Лулу пристига и си отива, когато си пожелае. Спомням си веднъж…

— Ако е възможно, спестете ми спомените от детството си — прекъсна го Бърнс. — Бих искал да приключа със събирането на показания за днес, преди да засвири оркестърът.

Дуейн видя усмивката на брат си и сви рамене.

— Само отговарях на въпросите ви. О, да не забравим и Сай, пък и Каролайн, които отскоро се преселиха в имението. Какво още желаете да знаете?

— Семейното ви положение?

— Разведен съм. През октомври ще станат две години. Нали тогава ми връчиха съдебното решение, Тъкър?

— Да, точно през октомври по-миналата година.

— И къде живее бившата ви съпруга?

— В Нашвил, Роузбенк Авеню. В малка хубава къщичка, близо до училището, в което учат момчетата.

— И моминското й име е било Аделаид Кунс?

— Сиси — поправи го Дуейн. — Брат й никога не й казваше Аделаид, затова си остана Сиси.

— И мисис Лонгстрийт е била бременна с първия ви син, когато сте се оженили?

Той се намръщи и сведе поглед към чашата с кафето.

— Не виждам какво ви засяга това, но все пак не го крия.

— И вие сте се оженили само за да има детето баща.

— Оженихме се, защото мислехме, че така ще бъде най-добре.

Бърнс промърмори нещо в знак на съгласие и потри ръце.

— А скоро след раждането на втория ви син сте се разделили с жена си. Не греша, нали?

Дуейн допи кафето. Зачервените му очи студено гледаха специалния агент.

— И това е известно на целия град.

— Ще отречете ли, че раздялата с бившата ви съпруга е била доста неприятна? — Бърнс отиде до бюрото, за да хвърли един поглед на бележника си. — Съпругата ви е заключила външната врата след яростно скарване — допускам, че сте си пийнали повечко — и е изхвърлила вещите ви от прозореца на втория етаж. После отвела децата в Нашвил, където се установила да живее при един търговец на обувки, който вечер свирел в някакъв бар.

Дуейн запали цигарата, която Тъкър му беше подал.

— Да, горе-долу така беше.

— Как се чувствахте, мистър Лонгстрийт, след като ви е напуснала жената, за която сте се оженили по принуда, която ви е отнела децата и на всичкото отгоре се хвърлила на врата на някакъв третокласен китарист?

Той все още палеше цигарата си.

— Тя постъпи така, както й се искаше.

— Значи вие сте се примирили с тази ситуация?

— Не се опитах да я спра, ако имате предвид това. Не ми се струва, че съм много подходящ за съпруг.

— По време на бракоразводното дело вие сте били обвинен в прояви на насилие, грубости, въобще необуздано и неуравновесено поведение. Записано е дори, че животът с вас е криел опасности за нея и децата. Наистина ли се отнасяхте толкова грубо с бившата си съпруга?

Дуейн всмукна от цигарата. Имаше нужда от уиски.

— Предполагам, че според нея е било доста грубо. Не мога да зная какво е изпитвала, нито пък децата.

— Не си длъжен да говориш повече, Дуейн. — Тъкър видя, че брат му се разстрои, пристъпи напред и го хвана за ръката. — Не си длъжен да отговаряш на шибаните му въпроси, нито за отдавна приключения ти брачен живот, нито за чувствата ти към нея.

Бърнс наведе глава.

— Поради каква причина вашият брат ще отказва да потвърди фактите от миналото му, които вече така или иначе са ми известни?

Тъкър видя, че Дуейн се подпря с ръце на бюрото, но не се опита да му попречи.

— Няма такава причина, но няма причина и аз да ритам мършавия ти задник оттук до Вашингтон.

— Това ще го обсъдим насаме, Лонгстрийт. А сега поведението ви може да се изтълкува като намеса във федерално разследване. Ако настоявате, може да продължите да се оплаквате в килията.

Тъкър сграбчи агента за изисканата му раирана вратовръзка и го изправи на крака.

— Защо да не ти покажа как на бърза ръка се уреждат такива спорове тук, на юг?

— Зарежи го, не си цапай ръцете с него. — Брат му го хвана за ръцете.

— Така ми се ще да го подредя добре.

— Казах ти, Тък, зарежи го. Нямам какво да крия. Този северняшки кучи син може да си задава колкото си ще въпроси от сега до второто пришествие и пак нищо няма да промени. Пусни го и да си вървим.

Тъкър колебливо пусна агента.

— Един ден ще си разчистим сметките, приятел, така да знаеш! Но без свидетели.

Бърнс с каменно изражение на лицето пристегна вратовръзката си.

— За мен ще бъде удоволствие. — Обърна се към обявите на стената зад бюрото. — Мистър Лонгстрийт, познавахте ли се с Арнет Джентри? — Той заби пръста си в една точка между снимката на една усмихната блондинка и черно-бялата полицейска снимка на трупа, открит сред тръстиките край блатото.

— Познавах Арнет. Бяхме съученици, дори няколко пъти сме излизали заедно.

— А Френси Логън? — Посочи други снимки по стената.

— Познавах и Френси. — Дуейн отвърна очи от ужасяващите фотографии. — Всички познаваха Френси. Тя израсна тук. За малко се беше преселила в Джаксън, обаче след развода си отново се върна в градчето.

— Познавахте се и с Еда Лу Хетинджър, нали?

Той се опита да отвърне поглед, но не можа да отмести широко отворените си очи от пръста на Бърнс.

— Да. Познавах дори и Дарлийн, ако правилно съм отгатнал мислите ви.

— А познавате ли жена на име Барбара Кинсдейл?

— Не, струва ми се, че не я познавам. — Сбърчи вежди, докато се опитваше да си припомни. — Наоколо няма хора с тази фамилия.

— Сигурен ли сте? — Агентът свали една от снимките от стената. — Погледнете я по-отблизо.

Дуейн взе снимката от бюрото, благодарен, че трябваше да се взира в снимката на усмихната млада жена, а не в отблъскващите очертания на поредния труп.

— Никога не съм я виждал.

— Нима? — Бърнс посегна към бележника си. — Барбара Кинсдейл, метър и шестдесет, шестдесет и четири килограма, кафява коса, сини очи. Възраст: тридесет и една години. Нещо в това описание не ви ли звучи познато?

— Не бих казал.

— Трябва да кажете. И я познавате. Това съвпада с описанието на бившата ви съпруга. Мисис Кинсдейл е работила като келнерка в клуб „Нейшънъл флег“ в Нашвил, Резидънс 3043, Ийстленд Авеню. Това е на около три пресечки от дома на бившата ви съпруга. Емет Котрейн, годеник на бившата ви съпруга, свири в оркестъра на същия този бар през уикендите. Интересно съвпадение, нали?

— И на мен така ми се струва. — По врата на Дуейн изби пот.

— Още по-интересно е това, че въпросната мисис Кинсдейл тази пролет е била открита удавена в езерото Пърси Прийст Лейк, недалеч от Нашвил. Била е гола, гърлото й е било прерязано, а по тялото й са били открити следи от мъчения.

Бърнс захвърли още една снимка на бюрото, но този път на нея Барбара Кинсдейл бе мъртва. — Къде бяхте през нощта на 22 май тази година, мистър Лонгстрийт?

— Ох, Исусе Христе! — Дуейн затвори очи. На полицейската фотография тялото не беше покрито с чаршаф. Посивял и обезобразен, трупът бе проснат на тревата пред безмилостното око на полицейския обектив.

— Мога да ви помогна да опресните паметта си. Според сведенията, с които разполагам, вие сте били в Нашвил от двадесет и първи до двадесет и трети май.

— Водих момчетата на зоологическа градина. — Той разтърка очите си. Като че ли приличаше на Сиси. Всемогъщи боже, мъртвата жена от снимката наистина приличаше на Сиси! — Водих ги в зоопарка, а след това в една пицария. После се прибраха с мен в хотела.

— През нощта на двадесет и втори вие сте били забелязан в бара на хотела около десет и половина. Децата ви не са били с вас.

— Бяха заспали. Оставих ги в стаята и слязох долу да изпия една чаша. Няколко чаши — допълни. — Сиси искаше от мен да увелича издръжката и да й помогна да смени къщата, в която живее с момчетата, с някоя по-просторна. Но надали съм изпил повече от две чаши, защото не можех да забравя, че децата спят горе в стаята.

— А не сте ли телефонирали на бившата си съпруга от бара около полунощ? — продължи агентът. — Дори сте спорили с нея и сте я заплашвали.

— Обадих й се. От стаята, докато момчетата спяха. Моите момчета. Не ми се струваше правилно да давам пари, за да живеят в нова къща с друг мъж, когото моите синове щяха да считат за свой баща. — Дуейн пребледня, разтрепери се и погледна към Тъкър. — Не ставаше дума само за парите.

— Било е унизително — подсказа му Бърнс. — А жените умеят да унижават мъжете. Тя вече ви е направила за смях, като ви е оставила пред заключената врата на собствения ви дом, като ви е изоставила заради друг мъж. Сега е искала още пари, за да може да живее по-добре с този мъж.

— Не ме интересува с кого живее. Само не ми се струваше правилно да…

— Да, не ви се е струвало правилно. И затова сте й казали, че няма да види повече пари от вас и че ще я осъдите, ако не ограничи апетита си. И че ще й го върнете тъпкано.

— Не помня какво точно съм й казал.

— Но тя го е запомнила. О, въпреки че вече не сте живеели заедно, тя не могла да забрави, че сте били избухлив след всяко напиване. Но не е взела насериозно думите ви и е дошла в бара да продължите разправията. Дори сте останали след затварянето на бара, защото тя не е взела децата със себе си. Барбара Кинсдейл си е тръгнала към два през нощта. Запътила се към усамотения паркинг. Мястото е доста тъмно. Там е била ударена с твърд предмет по главата и е била напъхана в някаква чакаща кола вече в безсъзнание. След това е била закарана до езерото и заклана.

Бърнс замълча, после неочаквано попита:

— Имате ли нож, мистър Лонгстрийт? Ловджийски нож, с дълго острие?

— Това е лудост! — Дуейн безсилно отпусна ръце в скута си. — Никого не съм убивал.

— Къде бяхте през нощта на тридесети юни между девет вечерта и полунощ?

— За бога! — Той се опита да стане, но се спъна и се олюля. — За бога, Бърк!

— Струва ми се, че ще му трябва адвокат — намеси се Бърк.

— О, да, разбира се, та това е негово право по закон — доволен, Бърнс разтвори ръце.

— Само се качих на колата и карах по улиците — избъбри смутено Дуейн. — Валеше и не исках посред нощ да потеглям за дома. В колата си имах една плоска бутилка с уиски и само обикалях из пустите улици.

— А през нощта на дванадесети юни? — запита агентът, връщайки се назад към датата на смъртта на Еда Лу.

— Не зная. По дяволите, как може да помни човек къде е бил през всяка шибана нощ от годината?

— Не казвай повече нито дума. — Тъкър пристъпи към брат си и го стисна за ръцете. — Нито дума повече, чуваш ли ме?

— Тъкър, аз не съм… знаеш, че не съм…

— Зная. Бъди спокоен. И млъкни! — Той се обърна и застана между Бърнс и брат си. — Ще предявите ли официално обвинение?

Бе пожертвал уикенда си да се рови в показанията и доказателствата. Никой не бе така вещ в разследванията както Матю Бърнс.

— Оставям ви го под гаранция за двадесет и четири часа.

— Отлично. А междувременно може да се шибате сам! Хайде, Дуейн, да те водя у дома.

— Мистър Дуейн Лонгстрийт, мистър Тъкър Лонгстрийт, съветвам ви да не напускате щата. Ръката на федералните власти е доста дълга.

 

 

— Имам нужда да пийна.

— Сега главата ти трябва да е бистра — ядосано отсече Тъкър и натисна педала на газта, за да вдигне сто и двадесет. — Тъкмо сега не трябва да се докосваш до бутилката, Дуейн. — Той предупредително изгледа брат си. — Докато не се оправим с тази каша, трябва да бъдеш трезвен.

— Те мислят, че аз съм го извършил. — Дуейн така силно разтърка лицето си, че кожата му почервеня. — Мислят, че аз съм убил тези жени, Тък. Дори и онази, която никога не съм виждал. На снимката изглеждаше като Сиси. За бога, наистина приличаше на Сиси!

— Ще се обадим на нашия адвокат — спокойно изрече брат му, макар че пръстите му побеляха, докато стискаше кормилото. — А ти трябва да си съвсем трезвен, за да можеш да си спомниш всичко. Внимателно да възстановиш ден след ден в паметта си, за да разберем какво си вършил в часовете, когато са били убити Арнет, Френси и Еда Лу. Само това ни е нужно. Трябва да си бил някъде, с някого през всичките тези нощи. Тогава няма да могат да заведат дело срещу теб. Те знаят, че всичките момичета са жертва на един убиец. Само трябва да обмислим малко по-спокойно изминалите събития.

— Мислиш ли, че не го искам и аз? Мислиш ли, че няма да се опитам да си спомня всеки шибан час? — Той стисна зъби и удари с юмрук арматурното табло на колата. — По дяволите, не знаеш какво е като започнеш да пиеш! Казах ти, че не помня всичко. Забравям шибаните си преживелици. — Изпъшка и наведе глава. — Изтривам всичко от паметта си, Тъкър. Ох, господи, не помня дори какво съм вършил вчера, да не говорим за онази нощ… Нима съм го извършил? — Ужасен, той затвори очи. — Исусе Христе, помогни ми! Нима съм способен да я убия и въобще да не си спомня!

— Това са пълни глупости! — Вбесен, Тъкър го хвана за рамото и го раздруса. Колата рязко спря и Дуейн отвори помътнелите си очи. Усети нещо остро под седалката, отвори вратата, надигна се и бръкна под нея. Остана вцепенен, с изцъклен поглед и накрая Тъкър, изгубил търпение, му изкрещя: — Това са шибани лайна! Повече да не си ми споменавал за това! — Дръпна го обратно на седалката и приближи зачервеното си лице към побелялото лице на брат си. — Никого не си убивал и това трябва да си го набиеш в главата веднъж завинаги! Вече подозирам кой го е извършил.

Дуейн преглътна. Не разбираше последните думи на брат си.

— Знаеш?

— Казах ти само, че се досещам. Ще проверя веднага щом се върнем у дома и повикаме адвоката и го накараме да се заеме с всичките шибани адвокатски номера. — Сграбчи го за ризата. — А сега ме слушай внимателно. Само да си посмял да разревеш Дела и Джоузи или който и да е в къщата, щом се приберем. Ще мълчиш като риба, ясно ли е? Ще се стегнеш и ще трябва да издържиш, докато всичко се уреди. През целия си объркан живот баща ни беше прав поне в едно — ние сме отговорни за семейството си. Трябва да се крепим, Дуейн!

— Семейството… — повтори Дуейн и потръпна. — Не искам да те оставям сам.

— Добре. — Той пусна ризата на брат си и седна зад кормилото, за да се успокои. — Ще му покажем на онова северняшко копеле на какво са способни Лонгстрийт, ако ги раздразнят. Ще се обадя на губернатора. Ще го накарам да пораздруса малко този Бърнс. Ще видиш как на бърза ръка ще уреди шибаната гаранция.

— Искам да се прибера у дома. — Дуейн отново затвори очи. — Ще се оправя, когато се приберем у дома.

След няколко минути колата зави и премина покрай желязната врата на имението Суийтуотър.

— Ще кажеш само, че Бърнс ти е задал куп глупави въпроси и нищо повече. Нищо няма да разправяш за Сиси и за онази история в Нашвил.

— Няма. — Той се загледа към къщата, бяла, красива и грациозна като жена на утринно слънце. — Ще трябва да измислим нещо, Тъкър. И след като съм се забъркал, ще трябва всичко да оправя.

— Този път ще ме оставиш аз да се оправя с бъркотията.

Джоузи се показа на прага тъкмо в мига, когато колата спря пред стъпалата. Все още беше по пеньоар, а косата й беше разрошена. Тъкър веднага разбра, че е ядосана. Тя се спусна към тях, като нервно размахваше четката си за коса.

— Май вече ще трябва да заключвам колата си и да взимам ключовете със себе си.

— Имах работа в града. — Тъкър сви рамене и й подхвърли връзката с ключовете. — А ти беше заспала.

— Нима не виждаш, мистър Лонгстрийт, че името ми е написано на регистрационния талон на колата. Няма да ти позволя да ме командваш, когато ти хрумне. — Удари го с четката в гърдите. — Елементарното възпитание изисква да попиташ някого, преди да вземеш колата му.

— Вече ти казах, че спеше.

— Защо пък взе точно моята кола? Не е единствената пред къщата.

— Но беше най-близо до входната врата. — Опита да се пошегува той. — Може би днес си станала накриво, скъпа.

Тя посрещна упрека с високомерен поглед.

— Мога ли да се надявам да си осигуриш някакво транспортно средство, докато ремонтират скъпата ти играчка?

— Да, мем. — Целуна я по бузата. — Говориш също като мама.

Джоузи изсумтя и отстъпи назад.

— Какво си ме зяпнал, Дуейн? — Неволно оправи косата си. — Защо, скъпи, ме гледаш с такъв ужасен поглед? Защо са станали толкова рано двете ми момчета?

— Имахме малко работа — отвърна Тъкър, преди Дуейн да успее да отвори устата си. — По-добре иди да се гримираш и наконтиш, че скоро ще започне парадът на мажоретките. Надявам се, че няма да ни лишиш от присъствието си?

— Разбира се, че ще дойда. Нашето семейство никога не е отсъствало от тържествата на Четвърти юли. Дуейн, влез вътре да ти сложа нещо да хапнеш. Много зле изглеждаш.

— Все още не се е възстановил от карнавала.

— О, така ли? — Внезапно изпълнена със загриженост, Джоузи хвана по-големия си брат за ръката. — Влизай по-бързо вътре и Дела ще ти приготви нещо по-специално. Братовчедката Лулу не те е виждала от снощи.

— Добре съм, нищо ми няма. — Той хвана ръката й и я стисна. — Джоузи, всичко ще бъде наред.

— Разбира се, скъпи. — Тя го потупа по гърба. — Днес времето е хубаво, тъкмо за парад, а нощта с фойерверките ще бъде прекрасна. Хайде, да побързаме, че трябва да се приготвя. — Тя го поведе към къщата, но после се спря и протегна ръка, за да спре Тъкър. Вече бе забравила, че трябваше да му се сърди за колата. — Какво му става на Дуейн?

— Тази сутрин го разпитваха в полицията.

— Дуейн!

— Очаквам да ни викат всичките един по един. Може би при тях това е стандартна процедура.

Тя отново заудря нервно с четката по дланта си.

— Е, бих могла да понауча онзи Матю Бърнс на нещичко.

— Остави го, Джоузи. Не се безпокой повече за това. Той ще ни разпита и ще ни остави на мира.

— Добре, но искам да не изпускаш брат ни от погледа си. — Пусна ключовете в джоба си и тръгна към къщата. — И следващия път, щом ти потрябва колата ми, първо ще ме попиташ, ясно ли е? — Джоузи се размина с Каролайн на прага. — Погрижи се за Тъкър, Каро. Доста се е разпасал напоследък.

— Вече чух. — Каролайн излезе на верандата, облечена в красива бледосиня рокля. Отпред роклята й бе украсена с дантела, а на гърба бе дълбоко изрязана.

Застанал на долното стъпало, Тъкър протегна ръце към нея.

— Хубава си като картинка.

— Чух, че отиваме на разходка.

— Точно така. — Той целуна дланта й, а после докосна с устни бузата й. Казват, че човек оценява нещо едва когато го загуби. Тъкър си помисли, че в този миг той бе открил нещо не по-малко важно: човек не може да разбере какво му е липсвало, докато не го намери. — Каролайн?

— Какво има?

— Имам толкова много да ти разказвам. — Застана до нея. Следващата целувка му се стори още по-сладка. — Сигурен съм, че ще искаш всичко да ти разкажа. Но точно сега ми се налага да свърша нещо по моите сделки. Защо не тръгнеш с Дела за парада? Ще се срещнем там.

— Мога да те изчакам.

— Бих предпочел да тръгнеш още сега. — Младият мъж поклати глава и още веднъж я целуна.

— Добре, ще взема Дела, Сай и братовчедката Лулу — днес тя ще бъде в центъра на вниманието. Представи си, единият крачол на панталоните й е със знамето на Юга, а другият — със знамето на Щатите.

— Винаги можеш да разчиташ на братовчедката Лулу.

— Тъкър — Каролайн взе в ръце лицето му, — ако имаш някакви проблеми, знаеш, че винаги можеш да ми се довериш…

— Сигурно скоро ще се наложи. Изглеждаш, като че ли си родена за това място, Каролайн. Щом затворя очи, виждам как излизаш на верандата с тази разкошна синя рокля, а пчелите жужат сред цветята. Сякаш си родена тук, в тази къща, Каролайн. — Той я прегърна, задържа я за миг така, като че ли искаше да спре времето.

— И гледай да си навреме за фойерверките довечера — прошепна й той. — И за това, което ще ти кажа, когато се стъмни. — Ръцете му се напрегнаха. — Каролайн, искам…

— За бога, Тъкър — промърмори Лулу от прага, — докога ще се въртиш около полата на тази севернячка? Трябва да тръгваме, иначе няма да можем да си намерим място.

— Още е рано — изръмжа той, но пусна Каролайн. — Пази тази севернячка като зеницата на окото си, докато дойда — започна, но после изведнъж се усмихна. — Лулу, ставаш да те окачат на пилона за националното знаме. Откъде измъкна тези панталони?

— Специална поръчка. Имам даже и подходящ жакет, но днес ще бъде доста горещо. — Тя оправи орловото перо на шапката си. — Готова съм да тръгваме.

— Да, по-добре да тръгвате — обади се той и набързо целуна Каролайн, преди да влезе в къщата. — Ще изпратя и останалите след вас. Лулу, внимавай Каролайн да не се захласне по някой сладкодумен ухажор.

— Няма да посмее — изсумтя братовчедката Лулу.

— Не, никога няма да посмея — усмихна се младата жена.