Нора Робъртс
Порочна невинност (27)

26.

Разнасяха се крясъци, следвани от буен смях. Многоцветни светлини избухваха, проблясваха и се разпукваха като фантастична мозайка в небето над иначе пустото поле на Юстис.

В Инъсънс започваше карнавалът.

Хората с радост измъкваха последните спестени центове, за да бъдат хванати в лабиринта, извит като пипала на октопод, да се понесат във вихъра по влакчето на смъртта, да се натъпчат зад оградата и да се насладят на бясно блъскащите се коли на площадката с картингите.

Навсякъде тичаха хлапета, избягали от разсеяните си родители, а виковете и писъците им се смесваха с непресекващата музика. Бузите им бяха издути от пуканки, палачинки или кнедли. Трупаха се пред сергиите, за да докажат кой е най-сръчен в събарянето на бутилки, или очакваха реда си при картингите.

Мнозина от по-възрастните се бяха разположили в залата за бинго. Запалените комарджии тръпнеха от мисълта да изгубят и последния долар в опитите да омилостивят рулетката.

Всеки човек, застанал на стария мост Лонгстрийт, щеше да види обичаен юлски карнавал в едно обикновено южняшко градче. Светлините и шумът от карнавала можеха да накарат мнозина да изпитат носталгия по градовете на Юга, в които бяха преминали годините на тяхната младост.

Но на Каролайн магията не можа да подейства.

— Не зная защо ти позволих да ме домъкнеш тук, сред тази олелия.

Тъкър я прегърна през раменете.

— Защото не можеш да устоиш на фаталния ми южняшки чар.

Тя се спря, за да погледа отчаяните опити на няколкото наивници, които си въобразяваха, че ще могат да вкарат монетите в гърлата на третокачествените вази, които не биха имали шанс да попаднат и на най-жалката разпродажба дори и на половин цена.

— Не ми се струва уместно да се забавляваме, и то тук, след всичко, което преживяхме.

— Не виждам какво може да промени една карнавална нощ. Поне може да се разведриш, макар и за час-два.

— Дарлийн ще бъде погребана във вторник.

— И това ще стане независимо дали сега си тук с мен или не.

— След всичко, което се случи снощи…

— Полицаите взеха всички необходими мерки — успокои я той. — Били Т. и проклетите му приятелчета вече са зад решетките. Д-р Шейс каза, че Тоби и Уини ще се оправят. А сега погледни натам. — Той посочи картингите, където Сай и Джим се заливаха от смях. — Тези двамата умеят да се възползват и от най-малката възможност за развлечение.

Тъкър притисна устни към косата й и продължи:

— Знаеш ли защо наричаме тази местност „полето на Юстис“?

— Не. — Усмивката най-сетне разцъфтя на устните й. — Но съм сигурна, че няма да пропуснеш възможността да ме осведомиш и за тази местна забележителност.

— Е, братовчедът Юстис — всъщност май ни се пада някакъв чичо, но роднините ми тук са толкова много, че вече и аз се обърквам — е бил от онези типове, които ти би нарекла мъж с разпуснато поведение. Владеел Суийтуотър от 1842 до 1856 година и при него имението преуспявало. Не само чрез памука. Официално имал шест деца и още поне дузина незаконни. Носели се легенди как опитвал способностите на всичките си робини, преди да навлязат в по-зряла възраст. Става дума за тринадесет-четиринадесетгодишни негърки.

— Но това е отвратително. И сте нарекли тази местност на името на такъв развратник?

— Не съм свършил. — Той млъкна, за да запали поредната половинка цигара. — Та този Юстис не е бил това, което би нарекла „пример за подражание“. Не се е свенил дори да продава собствените си деца — става дума за тъмнокожия контингент от многолюдното му потомство. Съпругата му била католичка, и то от най-ревностните, и непрекъснато го призовавала да се покае за греховете си, за да не гори душата му в пламъците на ада. Обаче той държал да се ползва от удоволствието, което му се полагало по закон.

— По закон?!

— Според него — уточни младият мъж. Зад гърба му някаква камбана започна да оглася цялото поле с мелодичния си звън. — Веднъж една млада робиня побягнала от плантацията, и то скоро след като родила поредното незаконно дете на Юстис. Обаче прапрачичо ми, като всеки плантатор от онези години, съвсем не прощавал бягствата на робите. В никакъв случай не би могла да го наречеш „толерантен“, поне когато става дума за бягство на някоя от робините му. Незабавно събрал мъжете и кучетата и препуснал след нея и точно на това поле успял да я настигне. Горката жена нямала никакви шансове да се спаси — той бил на кон, с бич в ръка. Тогава жребецът му изцвилил и се вдигнал на задните крака. Никой не разбрал причината — може да се е подплашил от змия или внезапно пред него е изскочил заек. Или пък е бил изтощен от бясното препускане през полето. Или небето е решило най-после да накаже стария грешник. Така или иначе, но Юстис си строшил врата. — Тъкър дръпна за последен път от скъсената си цигара и я захвърли на земята. — Станало точно тук, където сега се върти голямата люлка. Като че ли има нещо символично, не си ли съгласна? Всичките тези хора, черни и бели — може би някои от тях с примес от кръвта на Юстис Лонгстрийт — се разхождат по полето, където той е бил поразен от Божията ръка.

Тя облегна глава на рамото му.

— Какво се е случило с младата жена и с детето й?

— Какво ли не се разправя за тях. Но всъщност никой не знае със сигурност. Може би повече никой не ги е видял.

— Бих искала да се качим на голямата люлка — промълви тя и пое дълбоко дъх. Наоколо приятно миришеше на сладкиши.

— Не бих възразил. А какво ще кажеш след това да се опитам да спечеля някоя награда на стрелбището, например един портрет на Елвис Пресли в калъф от черно кадифе?

— Вече нямам сили да се противопоставям на безкрайните ти хрумвания — засмя се тя и го прегърна през кръста.

— Не искаш ли да поиграем на бинго, Лулу? — Дуейн нервно притисна с ръка стомаха си.

— По дяволите, какво искаш от мен? Да редя карти с разни круши и ябълки? — Тя се спря прел будката за билети и подаде една банкнота. — Досега посетихме само картингите, а въобще не отидохме до пързалката. Заслужава си да погледнем и арената на родеото. — Пъхна билетите в джоба на панталоните си в защитен цвят и с военна кройка. — Изглеждаш ми позеленял Дуейн. Лошо ли ти е? Да не би да е от храната?

— Може и така да се каже — отвърна той и започна бързо да преглъща.

— Да не си опитал онези недоварени кнедли? Най-добре е да се скриеш някъде и веднага да повърнеш, да не остане нито грам от тях в стомаха ти. А, сетих се как мога да ти помогна. Ще се позабавляваме на виенското колело — ухили се тя.

Именно от това се опасяваше Дуейн.

— Братовчедке Лулу, защо да не тръгнем по тази алея и да си опитаме късмета на някоя сергия.

— Глупости, та това са забавления за кърмачета!

— Кое е кърмачето тук? — Джоузи бавно се приближаваше към тях, понесла под ръка надуваемо розово слонче с внушителни, „слонски“ размери. — Трябваше доста да се поизпотя, докато улуча дванадесет патици, десет зайчета, четири мишлета и една огромна ръмжаща мечка гризли, за да ми тикнат накрая в ръцете тази почетна награда.

— Не бях виждала зряла жена да се мъкне по панаирите с такъв отвратителен слон — изръмжа Лулу, но все пак хвърли един поглед на украсения с изкуствени диаманти нашийник около масивния врат на слончето.

— Това е сувенир — тържествено обяви младата жена и го подаде на Теди Рубинщайн, за да може да си запали цигара. — Какво има, Дуейн? Да не ти е зле?

— Слаб стомах — отсече Лулу и ръгна пръста си в диафрагмата на горкия Дуейн. — Натъпкал се е с палачинки и кнедли. Разни хлапаци продават какви ли не лакомства, от които после стомахът ти се обръща. — Тя присви очи внимателно и огледа патолога от главата до петите. — Та аз съм те виждала някъде. Ами да, ти си онзи янки, докторът, който с два замаха на ножа може да съживи умрелите. Още ли тъпчете карантиите на разни нещастници в буркани?

Дуейн издаде някакъв неясен звук и притисна с ръка устата си.

— Това е най-доброто, което можеше да му се случи — отсече Лулу.

— Май трябва да се погрижа за братчето си. — Младата жена въздъхна и се обърна към Теди: — Скъпи, защо не заведеш братовчедката Лулу до арената за родео? Ще ви намеря там.

— За мен ще бъде удоволствие. — Той протегна ръка. — Къде предпочитате да ви заведа, Лулу?

— Най-добре при картингите — отвърна поласкана тя и го хвана под ръка.

— Позволете ми да ви придружа.

— А как ти е малкото име, момче? — го запита, докато се провираха сред тълпата. — Нали ще мога да те наричам с него, след като спинкаш с една от многото ми родственички.

Той се закашля смутено.

— Името ми е Теодор, мем, но приятелите ме наричат Теди.

— Много добре, Теди. Ще се поразходим малко тук, настрани от тълпата, и ще ми поразкажеш за онези убийци. — И възрастната дама с грациозен жест му връчи билетите, за да преминат през пропуска на площадката.

— Това е мис Лулу — посочи Джим с уважение и облиза сладоледа си. — Голяма работа е тя.

Сай избърса устните си и се загледа в Лулу, която в този миг се настаняваше в един от картингите. — Виждал съм я в стаята й в някаква чудновата стойка, с краката нагоре.

— Че защо трябва да си вири краката?

— Не разбрах много добре. Било нещо, за да намокри главата си с кръв и да не забравяла като изкуфяла бабичка. А пък един ден я заварих на поляната. Лежеше като умряла. Рече ми, че искала да се превърне в котка за един ден, и хубаво ме наруга, че съм й прекъснал сладката дрямка.

— А пък моето бабе по цял ден не става от люлеещия стол на верандата и само плете ли, плете.

Те тръгнаха към близките павилиони и сергии, като спираха пред някой щанд да позяпат как батковците мятат топките и стреличките или как какичките въртят обръчите. Похарчиха по четвърт долар в езерото на патиците и Джим спечели гумен паяк, а Сай — пластмасова свирка.

Опитаха се да узнаят съдбите си при мадам Фортуна, после надникнаха в павилиона с възхитителната Волтура, която се зареждаше с напрежение от хиляда волта, докато десетките миниатюрни лампички, с които бе осеяно закръгленото й тяло, започнеха да гърмят и да се пръскат.

— Хубав номер — подхвърли Сай и изпробва свирката си.

— Ами мога да се хвана на бас, че използва батерии или нещо такова.

Сай разсеяно подритна една празна консервена кутия.

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Чудя се Джим, какво си почувствал, когато си пробол с ножа Джон Томас Бъни?

Приятелят му се намръщи и дръпна връвта на гумения си паяк. Помисли си, че с тази играчка може, макар и неволно, да изплаши до смърт сестричката си, щом се прибере у дома.

— Как да ти кажа, ами че нищо не усещах. Бях се вцепенил, а ушите ми пищяха. Скрих Люси в клозета, както ми беше казала мама, но изведнъж се досетих, че онзи тип може и там да я открие. И понеже не знаех какво ще правят с мама и татко…

— А те…? — Приятелят му облиза устните си. — А те наистина ли се готвеха да го обесят?

— Имаха въже и пушки. — Момчето не спомена за горящия кръст. Кой знае защо това му се струваше най-ужасното. — Непрекъснато повтаряха, че той е убил онези жени. Но не е той, сигурен съм в това.

— И за баща ми разправяха, че той е убиецът. — Сай видя нещо лъскаво и се наведе, но се оказа, че е само фолио от цигари. — Мисля, че и той не е убиецът.

— Ала все някой го е сторил — замисли се Джим и двете момчета се загледаха в тълпата. — Може дори да е някой, когото познаваме.

— Почти сигурно го знаем, ако се позамислиш.

— Сай?

— Какво?

— Когато забих ножа в Джон Томас Бъни и видях как шурна кръвта му, стомахът ми се обърна. Не мога да си представя как някой може да намушква жив човек отново и отново. Освен ако е луд.

— Сигурно е луд. — Сай си спомни очите на баща си и реши, че се бе нагледал на налудничавите му постъпки. Тръсна глава, за да се освободи от кошмарните спомени, и бръкна в джоба си. — Все още са ми останали три билета.

— За блъскачките? — ухили се Джим и бръкна в своя джоб.

— Последния път един тип толкова се беше въртял, че накрая наистина превъртя и се издрайфа върху обувките си.

Двете момчета нададоха бойния вик на команчите и се спуснаха към бляскавите светлини на картингите. Но Сай трябваше да се прости с предвкусваното удоволствие, когато пред погледа му внезапно се изпречи едрата и мрачна фигура на Върнън.

— Добре ли се забавляваш, братле?

Той изгледа брат си. Толкова приличаше на баща им в лицето, че момчето се запита дали не сънува. Възможно ли бе Остин да е възкръснал? В очите му пламтеше същата злоба, но пламъкът им някак странно бе примесен с лед, студен като леда в яза. Не го беше виждал от погребението на баща си. Тогава брат му въобще не му проговори: гледаше през него като през празно пространство. Всъщност Върнън през цялото време почти не вдигна изцъклените си очи от дупката в земята, където баща им щеше да намери вечния си покой.

Изведнъж му се стори, че светлините по алеята заблестяха по-ярко и по лицето му започна да избива пот, а останалата част на Инъсънс му се видя забулена в тъмнина.

— Нищо не правя.

— Ти винаги правиш нещо. — Върнън пристъпи напред. Зад него Лорета държеше за ръка едното от децата им. — Мислиш се за много хитър, като си се уредил на работа в Суийтуотър? И прекарваш цялото си време с онези там. — Той посочи с глава към Джим. — За теб май няма никакво значение, че чернокожите заговорничат срещу белите християни, убиват белите жени, дори и собствената ти сестра. Нали си докопал голямата печалба.

— Джим ми е приятел. — Момчето не можеше да откъсне очи от лицето на брат си. Знаеше много добре как можеха да удрят безжалостните му юмруци, знаеше как лесно можеха да го проснат на земята. И понеже бяха от една кръв, хората избягваха да се намесват. — Не правим нищо лошо.

— Ще зарежеш цветнокожите приятелчета. — Брат му сви устни и го сграбчи за колана на панталоните. — Може пък и да си им помагал да хвърлят Еда Лу в блатото, след като са я изнасилили и убили? Може дори сам да си държал ножа и сам да си я убил, както уби и татко.

— Никого не съм убил. — Сай изтръпна, защото брат му го вдигна във въздуха. — Не съм. Татко се е нахвърлил върху мис Каролайн и тя го е застреляла.

— Това е нагла лъжа. — Върнън стовари другата си ръка върху главата му и звезди избухнаха пред очите на момчето. — Ти го изпрати на явна смърт и те са го заловили като псе. И сега използваш тридесетте сребърника, за да забравиш всичко. Мислиш ли, че не зная как е станало? Мислиш ли, че не се досещам на каква цена си се уредил да живуркаш в онази хубава голяма къща? Продал си живота на баща ни за меко легло и паница леща. Но ще живееш в грях! — Очите му се присвиха и той го тръсна на земята. Момчето падна в краката му. — Дяволът е взел душата ти, момче… И след като татко си замина, сега аз съм длъжен да го изгоня от там. — Вдигна ръка, готов да я стовари върху брат си.

Сай закри лицето си с ръце в очакване на удара. Тогава Джим скочи, сграбчи ръката на Върнън, силно я дръпна и го ритна в глезените. Детето бе с около двадесет и пет килограма по-леко от мъжа, но страхът и приятелството понякога вършат чудеса. Върнън беше принуден да пусне брат си и да го отблъсне. В мига, в който той отново се зае с братчето си, Джим пак се нахвърли, пъргав като невестулка. Този път той се метна на гърба му и обви ръка около дебелия му врат.

— Бягай, Сай! — Момчето се лепна като пиявица на гърба му, докато Върнън се мъчеше да го събори на земята. — Бягай! Ще те настигна.

Но Сай не побягна. След като се проясни главата му, той рязко се изправи на крака. Носът му кървеше от последното падане и той го избърса с ръка. Помисли си, че сега чак разбира думите на Джим какво означава да се вцепениш. Сай наистина се беше вцепенил. Ушите му пищяха — и от жестокия удар на брат му, и от гняв. Сърцето му блъскаше като чук. Пред себе си виждаше само ослепителни светлини. Зад кръга от хора, скупчили се около тях, остана само тъмно пространство. Музиката от уредбата на площадката изведнъж забави темпо, зазвуча му като погребален марш. Момчето изплю малко кръв и стисна потните си ръце.

— Няма да бягам.

Бягаше от баща си. Имаше чувството, че цял живот само бе бягал. И сега бе времето и мястото да защити всичко, което бе постигнал. Вече ставаше мъж.

— Няма да бягам — повтори той и вдигна окървавените си юмруци.

Върнън се освободи от Джим и се ухили:

— Нима ще се нахвърлиш върху мен, лайно невръстно?

— Няма да бягам — отново изрече Сай, този път съвсем тихо. — А ти никога вече няма да ми посягаш.

Все още ухилен, брат му разпери ръце:

— Хайде, удари ме с все сила. Това ти е за последен път.

Сай замахна с ръка. По-късно щеше да си каже, че в този миг напълно бе изгубил контрола върху сетивата си. Ръката му, стиснатият юмрук и скритият в тях огън като че ли бяха нещо съвсем отделно от тялото му. И като че ли нищо не можеше да ги спре.

Кръвта шурна от носа на Върнън. Тълпата нададе одобрителен рев — онзи дружен и радостен рев, който хората не можеха да сдържат, щом видят как един от тях се нахвърля върху друг. Сай чу виковете и в същия миг остра болка прониза ръката му.

— Престанете! — Тъкър се появи от мъглата, която се стелеше пред очите му. — Да не искате да изнасяте безплатно представление? Каква е таксата за участие?

Кръвта се стичаше по лицето на Върнън.

— Махай се от пътя ми, Лонгстрийт, за да не си изпатиш!

— По-добре аз, отколкото брат ти. — Той протегна ръка, а Сай застана до него. — Трябва да се сдържаш, синко. Повече няма да ти го повтарям. — Усети, че момчето се е разтреперило от ярост. „Вече си стъпва на краката — помисли си Тъкър — и сигурно ще успее да нанесе няколко свестни удара, преди Върнън да го просне на земята.“ — Да не си посмял да го докоснеш, Върнън.

— И кой е този, който ще ме спре?

Младият мъж въздъхна и си каза, че лицето му пак ще пострада. Последните белези още не бяха изчезнали.

— Например аз.

— И аз! — Дуейн, изпотен и неспокоен, застана до брат си.

Хората постепенно се размърдаха и се наредиха зад двамата братя Лонгстрийт. Сай беше сгрешил — съвсем не бяха малко мъжете, които излязоха напред. Бели и черни, те образуваха мълчалива стена, която красноречиво доказваше на коя страна е справедливостта.

Върнън нервно стисна юмруци.

— Не може непрекъснато да се крие.

— Сега не се крие — отвърна Тъкър. — И ти го доказа. Макар че е все още дете, Сай е два пъти по-смел мъж от теб, Върнън. И освен това е под моята закрила. Майка ти подписа документ, който ми дава това право. Най-добре ще е сега да си вървиш.

— Каквото и да си платил, за да го прибереш, той все още е от моята кръв. А по твоите ръце има прекалено много кръв.

Тъкър се приближи към него и заговори тихо, така че да може само Върнън да го чуе:

— Ти никога не си го ценил. И двамата знаем това. Роднинството ви е само извинение, за да го малтретираш и да наричаш всичко това семейна разправия. Никой няма да те подкрепи за това, Върнън. Ако продължаваш да се навърташ около него, тук ще ти стане доста тясно. Твоето семейство причини достатъчно страдания.

— Ти също ни причини страдания, Тъкър. — Той приближи лицето си към неговото. — И още не им се вижда краят.

— Не съм и очаквам да стигнем до края. Но за тази вечер представлението свърши. — Тъкър премина през скупчените зрители и се върна при Каролайн, която помагаше на Сай да спре кървенето от носа си. — Никога не съм скучал на карнавала — изрече той и погледна към рамото на момчето. Налагаше се да му се скара, но не можеше да скрие възхищението си от смелостта му.

— Трябваше да се защитя, мистър Тъкър.

— Направи каквото бе редно, Сай.

— Мъже! — Каролайн нервно мачкаше изцапаната кърпичка в ръката си. — Винаги решавате проблемите не с главите, а с юмруците.

— А пък жените след това не спират да говорят. — Той намигна на Сай и я притегли към себе си, за да я целуне. — Е, засега предпочитам този начин за уреждане на проблемите. Така могат да се решат всички въпроси.

— Така ли? — обади се Джоузи. Тя се шляеше наблизо, като от скука непрекъснато отваряше и затваряше чантата си. Сред другите принадлежности в чантата си имаше и един малък дамски пистолет, чиято дръжка бе украсена с изкуствени перли. В момента съжаляваше, че не й се наложи да го използва. Обърна гръб на брат си, защото все още не му беше простила. — Сай, скъпи, ти ще станеш героят на тазгодишния карнавал в Инъсънс. — Тя го целуна по бузата и момчето веднага се изчерви. — Джим, по дрехите ти има петна от кръв.

— Не, мем, само се спънах, това е всичко. — Той веднага започна да изтупва праха от дрехите си с разтрепераните си ръце. — Двамата със Сай се справихме с него.

— Справихте се като истински мъже. — Тя хвана ръката на Джим и с одобрение огледа мускула. — Ние вече си имаме двама яки телохранители, Каролайн. Дали ще се съгласите да ме придружите до лавката за лимонада? Онзи джентълмен явно ме е зарязал заради някоя друга. — Тя кимна към площадката с картингите, където Теди и братовчедката Лулу се впускаха в следващата обиколка. — Всички мъже са непостоянни.

— Ние ще дойдем с вас, мис Джоузи — гордо изрече Джим. — Нали, Сай?

— Вече всичко се оправи, нали, мистър Тъкър?

— Всичко е наред. — Той погали Сай по косата. — Няма никакви проблеми, момче.

Сай въздъхна дълбоко и продължи по-спокойно:

— Знаех си аз. Не трябваше да бягам. Няма повече да бягам от него. Нито от някой друг.

Тъкър сложи ръка на рамото му. Помисли си, че ще бъде жалко да изчезне толкова скоро и завинаги този младежки дух, тази простота в държането на момчето.

— Да избягаш и да се оттеглиш достойно са две съвсем различни неща. Дори и да не си разчистиш сметките с Върнън, това няма да промени събитията от тази вечер. Обаче можеш да спестиш на майка си нови огорчения. Помисли за това.

— Ще си помисля.

— А сега тръгвайте с Джоузи. — Той остана загледан след тях.

— Мисля, че вече трябва да се прибирам — обади се Дуейн и присви очи от ярките светлини.

— Можеш ли да се добереш сам до имението?

— Не съм пил много, пък и повечето го изхвърлих — вяло се усмихна той. — Главата ми никога не е понасяла тези изтощителни развлечения.

— Нито пък стомахът ти. Прилошаваше ти на всеки карнавал.

— Не обичам тълпите. Дела и братовчедката Лулу казаха, че ще дойдат с мен, но май няма да си тръгват.

— Каро и аз ще се приберем по-късно.

— Е, добре тогава. Лека нощ, Каролайн. — Той бавно се отдалечи под ярките светлини. Тъкър искаше да извика след него: не беше справедливо брат му да бъде толкова самотен. Ала Дуейн вече се беше скрил в тълпата и мигът беше пропуснат.

— Е… — Каролайн хвърли изпоцапаната с кръв кърпичка в близкото кошче. — Наистина се постара да ми осигуриш една интересна вечер.

— Направих каквото можах — отговори той. Долови, че гласът й звучи доста напрегнато. — Има ли някаква причина, за да си разстроена?

— Разстроена! Да, наистина ме разстройва мисълта, че едно момче няма друг изход, освен да се сбие жестоко с родния си брат. Изгуби двама от членовете на семейството си и се отчужди от останалите, защото е съвсем различен от тях. Мъчително е да го гледаш как се опитва да се справи с тези сурови уроци, които му поднася животът още от тази възраст.

Тъкър я притегли към себе си.

— Защо сега трябва да говорим за това, Каро? Сай не е твой роднина.

— Зная, че нямам нищо общо с него, но…

— Може би преценяваш всичко според твоите разбирания. Вгледай се по-внимателно в него и ще си припомниш каква си била самата ти на неговата възраст. Непременно ще си спомниш за някаква преграда, която не си могла да преодолееш.

— На неговите години въобще не се е налагало да се боря с каквото и да е.

— Е, ти си изградила характера си по-късно и по съвсем различен път. Но знаеш отлично, че винаги е трудно да се опълчиш срещу семейството си. — Той я прегърна и я заведе до един малък павилион, където можеха по-спокойно да наблюдават множеството, обляно със светлини и заливано от най-разнообразни звуци. — Например си се опитвала да се противопоставиш на майка си.

— Това няма нищо общо с…

— Искала си да се справиш — повтори той тихо, но решително и тя разбра, че няма смисъл да спори с него. — Знаеш какво имам предвид. Аз самият никога не успях да се разбера с баща си. Никога не му показах какво мисля, чувствам или искам, дори и ако се бе опитал със заплахи да ме принуждава да споделям с него. И всичко това просто така, без някаква причина. И никога не намерих сили да му го кажа в лицето.

— Моята майка винаги е знаела какво изпитвам.

— Затова си дошла тук. За да бъдеш далеч от нея. Не искам да си тъжна. Аз самият знам колко силно човек може да е привързан към семейството си.

— Имаш право. — Тя отново наклони глава към него и се вгледа в лицето му. Тъкър се бе втренчил в светлините. Имаше нещо в тези очи, което я караше да го чувства много близък. — За какво мислиш сега?

— За семейството — промърмори той, — и за кръвта, която тече във вените ни. — Той плахо се усмихна, но блясъкът в очите му не изчезна. — Хайде да се повозим на виенското колело.

Поведе я сред тълпата. Случилото се тази вечер го караше да се замисли за много неща. Щом Остин е бил способен на убийство, дали и синът му един ден няма да се реши на подобно безумство.

Греховете на бащите, помисли си той. Може би Върнън носи същия този буен и объркан ген като Остин.

Когато виенското колело бавно започна да описва своята величествена дъга във въздуха, Тъкър прегърна раменете на любимата си жена.

Поне в едно беше сигурен. Сред смеховете и светлините убиецът продължаваше да дебне бъдещите си жертви.