Нора Робъртс
Порочна невинност (24)

23.

— Моля те да поспиш още малко — загрижено изрече Тъкър, докато Каролайн се опитваше да заличи от лицето си следите от дългата и безсънна нощ.

— Не мога да заспя в такъв момент. — Младата жена добави още малко фон дьо тен. — Ще остана в салона и ще чакам да ми позвъниш.

— Искам да те отведа в Суийтуотър. — Той се изправи зад нея и се взря в отражението й в огледалото на стената. Изпита дълбока нежност. Мигът, когато бе свидетел на този най-интимен ритуал, към който жените прибягваха от незапомнени времена, ги сближаваше. — Ще си подремнеш в моя хамак.

— Тъкър, не се безпокой за мен. Трябва да мислиш за Дарлийн. И за семейство Фулър, и за Джуниър. Господи, а детето й! — Опита се да спре треперенето на ръцете си, за да може да се справи със спиралата за мигли. — Как е станало?

— Все още не се знае. Може да се е запиляла нанякъде. Били Т. казал, че не се е срещал с нея, но след пердаха, който изяде от съпруга й, едва ли ще си признае, ако е имал уговорена среща.

— Тогава защо е изоставила колата си насред пътя, и то в този проливен дъжд?

Тази загадка тепърва щеше да бъде обсъждана в градчето.

— Може би, за да се срещне с някого. Мястото е много усамотено. Сигурно е решила да слезе от колата и да запраши с някой любовник, за да поизмъчи Джуниър.

— Надявам се да се окаже, че е така. — Разреса косата си и се обърна към него. — Надявам се да се окажеш прав, Тъкър, защото в противен случай може да се окаже жертва на нападение като останалите три жени. А ако е така, това ще означава, че…

— Спри, не трябва да се замисляш чак толкова. — Той нежно я погали по челото. — Решихме да живеем ден за ден, безгрижно и щастливо, не помниш ли?

— Ще се опитам. — Тя се облегна на рамото му. През малкото прозорче на банята се процеждаше слабата утринна светлина. — Ако майка ми не се е излъгала, журналистите от телевизията и от пресата ще довтасат тук след едно денонощие. Обаче с такива като тях умея да се справям — въздъхна Каролайн и се отдръпна от рамото му. — Мога да се справя. Но имам чувството, че трябва да отида до дома на семейство Фулър и да помогна на Хепи да издържи. А точно с тази задала не съм сигурна как ще се справя.

— Там ще се съберат доста съседки. Няма защо да отиваш и ти.

— Ще отида. В това градче или ще заживея като нормален жител, или завинаги ще си остана чужденка. Всичко се свежда до това как се отнасяш с другите, нали?

Не бяха ли това неговите думи, с които бе съветвал вчера Сай край брега на блатото? Не би могъл да спори със себе си.

— Ще се върна веднага щом се освободя. Дано я открием по-скоро.

Тя кимна и погледна към вратата. В този миг се чу автомобилен клаксон от поляната пред къщата.

— Това вероятно е Бърк. Вече се зазорява.

— Е, тогава трябва да тръгвам.

— Тъкър. — Младата жена го хвана за ръкава и нежно го целуна. — Това е всичко, което исках да ти кажа.

— Това ми е предостатъчно — прошепна той и притисна лице към нейното.

 

 

Макар че осем сутринта не беше час за гости, когато Каролайн пристигна пред къщата на семейство Фулър, вътре бе пълно с познати и съседи. В кухнята отново се вареше кафе, за да напълнят пръснатите по масата чаши. И въпреки че никой дори за миг не помисляше за храна, няколко жени шетаха в просторната кухня просто така, за да се намират на работа.

Каролайн се спря нерешително на прага. Отвътре долитаха думи на съчувствие, окуражаване, тревога, повторно успокояване. Познаваше всички: Сузи държеше малкия Скутър на коленете си, Джоузи нервно крачеше в дъното на всекидневната, Уини, жената на Тоби, носеше чашите към умивалника, Бърди Шейс беше прегърнала Хепи на дивана, Марвела припряно търсеше носната си кърпичка.

Каролайн се почувства като досадна натрапница и вече бе готова да се върне обратно, но Джоузи я забеляза, усмихна й се уморено и разбиращо.

— Каролайн, изглеждаш като скимтящо куче. Ела, влез вътре при нас и ще ти налеем толкова кафе, колкото досега не си пила през живота си.

— Аз само… — Тя огледа безпомощно жените. — Исках да намина и да видя дали мога с нещо да помогна.

— С нищо не можеш да помогнеш. И ние само седим и чакаме. — Хепи й протегна ръка. Тя пристъпи към кръга от развълнувани жени и прегърна домакинята.

Всички отново зачакаха сред уханието на най-различни парфюми, сред приглушени гласове, като се опитваха да се разсейват с разговори за децата и мъжете. Бебето на Дарлийн така и не спря да реве. Дела се присъедини след два часа, понесла кошница със сандвичи. Успя да накара Хепи да хапне малко и утеши Скутър, като свали от ръката си една от лъскавите си гривни.

— Вече е напълнил пелените — обяви тя на всеослушание. — Мога да го помириша от една миля.

— Ще ги сменя. — Сузи го вдигна от пода. — И той се умори вече, горкичкия. Не се ли умори, мъжленцето ми? Не искаш ли да поспинкаш? Ще го отнеса в кошарата му, Хепи.

— Обича да заспива с жълтото мече — каза й тя и стисна треперещите си устни. — Дарлийн ми го донесе вчера заедно с малкия.

— Хепи, защо не се заемеш с малкия? — Дела изгледа предупредително Бърди, когато тя се опита да й възрази. — Трябва да се занимава с нещо — добави тихо, щом Хепи излезе от всекидневната. — Тревогата ще я съсипе. Всички се нуждаем от някаква разтуха, Бърди, даже няма да е зле, ако се поразтърсиш в твоята кухня и да измайсторим една сладоледена торта. После ще я изстудим в хладилника, да е готова за следобеда. Марвела, стига си кършила ръце. По-добре ги използвай да изстискаш няколко лимона. Трябва да пием лимонада вместо това проклето кафе. Уини, струва ми се, че можеш да приготвиш от твоя еликсир за Хепи. Нека да поспи малко.

— И аз си го помислих, мис Дела. Но не ми се вярва, че ще се съгласи да го изпие.

Възрастната жена тъжно се усмихна.

— Ще го изпие. Аз ще й го дам. С нея сме близки от години, но досега все я спирах да не го пие. Джоузи, двете с Каролайн трябва да измиете чиниите.

— Жена като теб трябва да има цял взвод морски пехотинци и по цял ден да раздава заповеди — измърмори Джоузи, но все пак й се подчини.

Сега всички получиха по някаква задача и се почувстваха сплотени. Каролайн дори се усмихна на Дела.

— Бих искала да приличам на теб, когато стана на твоите години.

Трогната от думите й, възрастната жена смутено започна да оправя едно от големите жълти копчета на блузата си.

— Защо, мило дете, ти вече се справяш много добре. Всички остаряваме, но не всички умеем да се възползваме от предимствата на възрастта.

— Другите деца на Хепи също трябваше да са тук — промърмори Бърди и затръшна вратичките на бюфета. — Трябваше да са тук, а те се мотаят кой знае къде.

— Много добре знаеш, че ще дойдат, ако има нужда от тяхното присъствие. Марвела, майка ти не те ли е научила как се изстисква лимон? Натисни го надолу, момиче. — Дела започна да завива неизядените сандвичи. — Тези момичета си имат свои семейства, Бърди. Имат си деца, трябва да наглеждат домовете си. Няма ли да е доста глупаво да изминат целия път дотук, ако накрая се окаже, че Дарлийн просто е решила да си плюе на петите и да се скрие някъде за ден-два?

— Мис Дела? — Уини пусна билките в гърнето на печката. Ръцете й бяха изпоцапани. Тя беше тиха жена, която винаги бе предпочитала да върши нещо, вместо да бъбри с другите край масата. Но когато заговореше, гласът й беше хладен и равен, като крем. — Ще го запаря като чай. Няма да го правя много силно.

— Я да видя. — Тя се приближи до печката и промърмори нещо. Бърди не успя да чуе думите, които си размениха Дела и Уини. Но като съпруга на лекар тя считаше, че не трябва да поощрява народната медицина.

— А пък аз тук повече нямам работа. — Джоузи изтри ръцете си в кърпата. — Ще изляза да видя дали не мога да помогна в търсенето.

— С тази работа са се заели повече от десет яки мъже — отбеляза Бърди. Тонът й беше толкова остър, че Джоузи учудено повдигна вежди.

— Мъжете невинаги знаят къде е най-вероятно да се намери една жена. — Първо ще поговоря с братовчедката Лулу, а после ще потърся Били Т. Ако знае нещо, по-вероятно е да го каже на мен, отколкото на някой мъж.

— Не мисля, че това е нещо, с което би трябвало да се хвалиш — промърмори Дела.

Тя безгрижно сви рамене.

— Фактите са си факти. Освен това за Хепи ще бъде по-добре да узнае час по-скоро какво се е случило. Ако продължи да тръпне в неизвестност, ще й прилошее.

Никой не можеше да оспори това твърдение. Джоузи излезе през задната врата и след секунди всички чуха как забръмча двигателят на колата й.

— Ако Били Т. знаеше къде се е запиляла Дарлийн… — започна Бърди.

— Ако знае, Джоузи ще го накара да проговори. — Дела подаде една чаша на Уини за билковата отвара.

— Той каза, че снощи си легнал рано и спал като младенец — обади се Хепи още с влизането си във всекидневната. За радост на всички присъстващи жени на устата й отново разцъфтя познатата усмивка. — От майката няма по-безкористно създание. Помня как съм бдяла над съня й, когато беше малка и непрекъснато боледуваше. По цели часове съм я носила на ръце, за да спре да плаче… — Избърса сълзите си с ръка.

— Седни при мен, Присила — заповяда Дела, като нарочно се обърна към Хепи с второто й име, за да я извади от унеса й. — Ако продължаваш все така, ще се разболееш. — Хвана я за раменете и я поведе към стола.

— Нека да се опитаме да направим каквото можем. Никъде няма да се почувстваш по-добре от тази стая, пълна с жени, които ти съчувстват, които те разбират и страдат заедно с теб. Уини, донеси ми по-бързо онази чаша.

— Обаче още не е изстинало, мис Фулър. — Уини остави чашата пред нея, застана зад стола й и скръсти ръце. Негърката беше съученичка с най-голямата й дъщеря Бел Фулър и никога нямаше да забрави, че тя бе първото бяло момиче, което я бе поканило у дома си да си поиграят с куклите.

— Какво е това?

— Това е нещо, което ще ти помогне — намеси се Дела и махна с ръка на младата жена да се оттегли настрани.

— Не желая да пия от магическите отвари на Уини — сприхаво възрази Хепи. — Аз не съм болна, аз съм само…

— Уплашена и нещастна — Дела довърши изречението вместо нея. — Като те гледам, струва ми се, че тази нощ не си мигнала. Знаеш, че Уини няма да ти свари нещо, което да ти навреди. Само го изпий и ще ти стане по-леко.

— Искам само едно кафе. — Но когато се надигна да стане от стола, възрастната жена я стисна за рамото.

— Сега ще ме слушаш ли какво ти говоря? Ако и сега проявиш прочутото си твърдоглавие, от това нещата няма да се подобрят. Твоята Дарлийн ще се върне, Бог ми е свидетел, и дори ще се възгордее, като разбере колко ни е разтревожила. Но точно сега трябва да мислиш повече за детето й, което спи в креватчето си на горния етаж и което има нужда и от твоите грижи, а не само от грижите на майка си. А за него ще бъде най-добре, ако се съвземеш и престанеш да нервничиш.

— Искам само дъщеря ми да се прибере при мен — сълзите й потекоха и тя отпусна глава на мощната гръд на Дела. — Искам си момичето. Толкова съм изпатила заради нея, Дела.

— Зная, никога не си я лишавала от нищо.

— Винаги е била толкова капризна, дори и като малка. Щом получеше един подарък, започваше да реве за друг. Исках да й осигуря най-хубавото, но никога не успявах.

Каролайн усети, че трябва да помогне, и пристъпи напред.

— Хайде, Хепи! — И тя поднесе чашата към устата й. — Пийни малко.

Жената преглътна веднъж, после още веднъж, преди да сграбчи ръката й.

— Тя си въобразяваше, че не я обичам, но аз давах мило и драго за нея. Понякога може да обичаш някого по особен начин, макар че той ти причинява само огорчения. Постоянно си мисля къде е отишла снощи, иска ми се да бях тръгнала с нея, исках да й простя за всичко, което е причинила на Джуниър и на онзи хлапак, момчето на Бъни, но не успях. Ала тя не беше права. Дарлийн никога не е разбирала кое е право и кое — грешно. Накрая пристигна при мен и искаше аз да се оправям вместо нея. Но аз не се съгласих. Разделихме се скарани. Дори не съм усетила кога си е тръгнала.

Тя продължи да се вайка. Дела я разтърси за раменете и разроши косата й. Сузи се върна от кухнята и прегърна Марвела.

— Ох, не мога да се спра да не мисля за другите момичета! — Хепи конвулсивно впи пръсти в ръката на Каролайн. — Ох, господи, не мога да не мисля за другите жертви!

— Стига вече! — Дела повдигна чашата към устните й. — Нали ти казаха, че всичко е било дело на Остин, а той е мъртъв и никога вече няма да го срещнем. Нали знаеш, че Каролайн го повали с първия куршум, и всички жени в Инъсънс са й благодарни. С изключение може би само на Мейвис Хетинджър, но това е само защото тя няма ум в главата си. И никога не е имала. Хайде, облегни се на мен. Ще ти помогна да си легнеш.

— Ще си легна, но само за час. — Хепи взе чашата с отварата на Уини и се остави на Дела да я поведе към спалнята.

— Ох, майчице… — Марвела зарови глава в прегръдките на Сузи и се разрева.

— Стига, само твоето циврене липсваше — твърдо отсече Сузи и отблъсна дъщеря си.

— Трябва да запазим кураж — намеси се Уини. — Чакайте ме тук, ще отида да донеса нещо за ядене. Може да дойдат още хора. Май ще трябва да опържа едно пиле.

— Добре. — Сузи потупа дъщеря си по гърба. — Скъпа, иди да обелиш картофи и да ги свариш за картофената салата. Няма полза да гладуваме в такъв момент. Не се знае докога ще чакаме.

 

 

Тъкър стоеше на брега на потока край блатото и бършеше с кърпа потното си лице. Вече бе станало твърде горещо, въздухът натежа, като че ли невидима ръка притискаше гърдите му. Небето беше синьо и ясно, а слънцето безмилостно печеше.

Той си представи как се потапя в хладката вода и се почувства по-добре. После клекна, намокри кърпата си и отново избърса врата и лицето си.

Припомни си, че Арнет бе намерена тъкмо в тази местност — откри я братчето на Дарлийн. Преди да се изправи, устните му неволно прошепнаха някаква полузабравена молитва:

„Моля те, Господи, не позволявай аз да попадна пръв на нея!“

Все някой ще я открие, той беше уверен в това. Зрял мъж като него не си правеше илюзии, че Дарлийн е хукнала някъде с някакъв непознат. Досега не бе прекратила връзката си с Били Т., а той, както и безбройните й приятелки, твърдеше, че не знае къде може да се е скрила.

Тъкър му вярваше. Беше заложена мъжката чест на Били Т. и той не би посмял да посегне на жена, чийто съпруг го е напердашил с тигана в кухнята. Пък и Дарлийн не беше чак толкова незаменима за него. Нали всички жени са еднакви.

От неизбежното сравнение, което правеше между този тип и себе си, на Тъкър му прилошаваше.

Дарлийн не би зарязала колата си насред шосето в най-силната буря, за да тръгне с някакъв нов приятел или любовник. В никакъв случай, щом Джуниър твърдеше, че не липсва нито една от дрехите й, че са останали непокътнати парите за домакинството, които тя криела в старата кафеварка.

Някой ще я открие, отново си помисли младият мъж. И отново се помоли да не бъде той.

Надигна се и тръгна сред тръстиките. Зоната, която трябваше да претърси, се простираше от бреговете на потока през съседния парцел с посевите до извивката на блатото. Тъкър беше уверен, че няма да открие нищо, освен захвърлени бутилки от бира. Може би и някой използван презерватив.

Всички бяха разтревожени, цялото градче бе на крак и той чувстваше леко раздразнение. В гнева си Джуниър вече бе застрелял първата змия, която бе имала нещастието да му се изпречи пред очите. От това се почувствал малко по-добре, твърдеше обърканият съпруг.

Всичко бе ясно и нямаше нужда от много приказки. Мъжете мълчаливо претърсваха пустата местност, метър след метър, като войници, разпръснати във верига, устроили засада за невидим враг.

Някои бяха отишли твърде напред. Един от хеликоптерите, извикани от окръга, кръжеше над главите им и перките му раздухваха горещия вятър. Преносимите радиостанции, окачени на коланите на водачите на всяка от групите, писукаха от статичното електричество при всеки опит за свързване. Мъжете от ФБР се въздържаха да разговарят с местните хора. Пък и не познаваха Инъсънс и обитателите му. Бърнс беше убеден, че Дарлийн е само една незадоволена съпруга, която е хукнала да търси нови развлечения.

Тъкър си каза, че агентът просто не иска да признае съществуването на друг убиец, освен Остин.

Тъкър пропъди с ръка комарите, които не го оставяха на мира, откакто бе наближил потока. В далечината се чу продължителното изсвирване на влака и младият мъж пожела да е в него и да пътува за някъде, без значение за къде.

Щом огледа определения район, той се върна на мястото, където трябваше да се съберат всички.

— С онзи бряг почти сме приключили — каза Бърк. Погледна тревожно към Джуниър, готов да му попречи, ако реши да застреля нещо по-едро от змия. — Сингълтън и Карл се обадиха откъм яза на Макнейр. И там няма нищо.

Тоби Марч остави пушката си в пикапа. Помисли си за жена си, за дъщеря си и макар че го бе срам да си признае, тайно в сърцето си бе благодарен на убиеца, че очевидно предпочита бялата кожа.

— Ние все още разполагаме с шест часа, преди да се стъмни — започна той. — Струва ми се, че някои от нас могат да се отправят по шосето за Гренвил и Роуздейл. Да поразпитат и там.

— Вече натоварих Барб Хопкинс да звъни във всички мотели, болници, полицейски служби. — Шерифът взе пушката от ръцете на Джуниър и я остави до неговата в камиона. — От окръга ще изпратят снимката на Дарлийн по целия щат.

Съпругът й не каза нищо, само сви рамене и тръгна.

— Почакай, идвам с теб — промърмори Бърк.

Мъжете деликатно отместиха погледите си. Тоби погледна наляво, намести шапката си и се провикна:

— Някой идва насам.

След няколко секунди видяха в далечината как се надигна пушилка от гумите на забързания автомобил.

— Черните ти очи виждат като очи на ястреб — добродушно се усмихна Уил Шивър. — Оттук до колата трябва да има повече от три километра.

— Очите са едни от органите на тялото — саркастично отговори Тоби и Тъкър трябваше да прехапе устни, за да не се разсмее, — а знаеш какво се говори за органите на негрите.

Уил се ухили и поклати глава:

— Чувал съм, че жените много ви хвалят.

— Да, сър — кротко отвърна Тоби. — Има много жени, които могат да свидетелстват.

Тъкър се задави от смях и се обърна с гръб към вятъра, за да запали цигарата. Не бе много уместно точно сега да си разменят шеги — на две крачки от тях стоеше измъченият Джуниър. Но все пак по-добре е да поотпуснат за малко нервите си.

След миг позна колата — както по цвета й, така и по бясното каране.

— Това може да е само Джоузи. — Той погледна към Бърк. — Изглежда, че ще си изпроси още една глоба за превишена скорост.

Тя рязко спря колата. Зад гумите се разхвърча чакълът от настилката. Подаде глава през предния прозорец и махна с ръка на мъжете.

— Барб ми каза, че всички ще се съберете на това място и тук най-лесно ще мога да ви намеря. С Ърлийн ви носим нещо за хапване.

Слезе от колата, свежа и привлекателна с тесните си панталони и къса блузка. Косата й беше вързана назад с копринен шал, напомнящ на Тъкър за шала на майка им.

— Това е постъпка, достойна за една истинска лейди — захили се Уил и изръкопляска на Джоузи, а Ърлийн веднага го удари през лицето.

— Ще се постараем да се погрижим за всички, нали, Ърлийн? — Джоузи се усмихна на Уил и се обърна към Бърк. — Скъпи, изглеждаш ми уморен. Ела да ти сипя една чаша чай с лед. Донесли сме два термоса.

— Освен това има цяла камара сандвичи с шунка. — Ърлийн вдигна голямата кошница от задната седалка на колата. — Трябва да се подкрепите в тази жега.

— Да, сър, като доставките по домовете — пошегува се Джоузи, докато тършуваше в кошницата. — Двете се справихме толкова бързо, че се замисляме сериозно дали да не се ориентираме към този бизнес. Джуниър, ела и вземи един сандвич, иначе ще ти се разсърдя.

Съкрушеният съпруг дори не помръдна от мястото си и тя повика брат си:

— Тъкър, налей чаша чай. — Докато чакаше, сестра му разви един сандвич и го премести в хартиена салфетка. — Ърлийн, мислиш ли, че на момчетата ще им стигне до следващото ни идване? — Надигна се, взе чашата от ръката на Тъкър и направи няколко крачки около колата.

Джуниър продължаваше да гледа втренчено в далечината. Тя остави сандвича върху багажника на колата и стисна чашата с двете си ръце.

— Хайде, пийни малко, Джуниър. Тази горещина ще те обезводни. Един мъж трябва да изпива по пет литра на ден и да изпикава повече от половин литър. Хайде! — Тя нежно го погали по рамото и по гърба. — Ако припаднеш, няма да бъдеш от полза на групата.

— Още не сме я открили.

— Зная, скъпи. Пийни малко. — Тя поднесе чашата към устните му. — Преди малко се отбих при тъща ти. Когато си тръгнах, Скутър спеше като ангелче. Много е сладко това дете. Мисля, че е взело твоите очи.

Тя млъкна, като видя, че Джуниър отпи две глътки от чая. Взе чашата от ръката му и му подаде сандвича. Той машинално започна да дъвчи. Джоузи го прегърна — знаеше, че нищо не може да утешава така както една прегръдка.

— Всичко ще се оправи, Джуниър. Обещавам ти. Всичко ще бъде наред. Само почакай и ще се увериш.

Очите му се наляха със сълзи, потекоха по бузите му и се смесиха с потта и праха по лицето му.

— Когато я заварих в кухнята с Били Т., помислих, че ще я намразя за цял живот. Струваше ми се, че тогава сърцето ми се е затворило за нея. А сега се разкъсвам от мъка.

Изпълнена със състрадание, тя го целуна по бузата.

— Ще ти мине, скъпи. Можеш да се доверяваш на всичко, което ти каже Джоузи.

Той потръпна и се опита да се съвземе.

— Не искам синът ми да израсне без майка.

— Няма да му се наложи. — Очите й потъмняха, докато избърсваше лицето му с хартиената салфетка. — Повярвай на Джоузи и всичко ще бъде наред.

 

 

Продължиха да търсят до вечерта. Прибраха се по домовете си капнали от умора. Когато Тъкър влезе вкъщи, към него се приближи лениво Бъстър, също изморен от горещия летен ден, и започна да се умилква в краката му, а до него скимтеше кученцето на Каролайн.

— Ще взема по-слабия от вас на ръце. — Мъжът разсеяно потупа Бъстър, преди да прегърне Юслис. Кученцето изквича и го близна, след което залая от радост, докато Тъкър го носеше към къщата. — Ако днес през целия ден си бил толкова весел, то тогава защо храня онзи начумерен стар пес, а не взема да те осиновя?

Тръгна към кухнята, закопнял за една студена бира, за един студен душ и за Каролайн. Завари Дела заета с приготвянето на вечерята. До нея братовчедката Лулу си нареждаше пасианси.

— За какво си помъкнал това кученце в кухнята ми?

— За малко съм оставил Бъстър да си почине от ласките ми. — Тъкър пусна Юслис на земята и той веднага се скри под стола на Лулу. — Обаждала ли се е Каролайн?

— Преди десетина минути. Останала при Хепи, за да не е сама преди връщането на Боби Лий или Сингълтън. — Жената постави още едно парче месо в чинията. Като видя колко е уморен, дори не го плесна през ръцете, когато той се пресегна за парче месо. — Ще мине оттук да вземе малко храна.

Тъкър изръмжа одобрително с пълна уста и измъкна една бира от хладилника.

— Извади една и на мен — промърмори Лулу, без да вдига поглед от масата. — И от пасиансите можеш да ожаднееш.

Той взе втора бутилка от хладилника и погледна към картите през рамото й.

— Не можеш да поставяш тройка спатия върху петица пика. Между тях трябва да има червена четворка.

— Ще я поставя, когато я намеря. — Тя разклати бирата. — Изглеждаш ми като че ли някой те е давил в блатото.

— Мисля, че си права.

— Това момиче на Фулър все още ли не се намери? — Обърна червена десетка от купа и я постави на мястото й. — Дела прекара почти целия ден при Хепи. Аз се задоволих с реденето на пасианси.

— Бях длъжна да отида — започна икономката, но Лулу махна с ръка.

— Никой не те упреква. И аз бих отишла, обаче никой не ме покани.

— Казах ти, че ще отида. — Дела остави ножа на дъската за рязане на хляб.

— Не е същото като да те поканят. — Размести няколко карти. — Хората тук често си ходят на гости, но на мен това ми досажда до смърт. И въобще в имението е пълна бъркотия. Джоузи влиза и излиза по всяко време на деня и нощта. Тъкър по цял ден се скита из полето. Дуейн влезе само преди пет минути, измъкна от шкафа бутилка уиски и веднага излезе на верандата.

Дела разтревожено попита:

— Кога се е върнал Дуейн?

— Преди половин час. Изглеждаше уморен, изкалян, по-зле дори и от Тъкър. И веднага излезе.

— С кола ли е?

— Не виждам как би могъл да я запали. — Лулу бръкна в джоба си и извади връзка ключове. — Щом той грабна бутилката, аз веднага му грабнах ключовете.

Икономката кимна одобрително.

— А ти къде отиваш? — попита тя Тъкър, когато той вече излизаше от кухнята.

— Имам нужда от един душ.

— Издържал си цял ден. Не можеш ли да почакаш още малко? Слез долу и виж дали Дуейн не е при яза на Макнейр.

— Глупости, Дела. Днес съм извървял десетки мили.

— Тогава трябва да направиш последно усилие. Не мога да го домъкна сама дотук. Иди и го доведи, за да го изчистя и да го нахраня. Утре сутринта и той ще излезе с тебе да помага в търсенето.

Младият мъж измърмори нещо, остави на масата полуизпитата бутилка с бира и тръгна към задната врата.

— Надявам се само да не е успял да се натряска до забрава.

 

 

Засега беше само полупиян — това бе любимото му състояние. След горещия ден вятърът вдигна лека, приятна мъгла над земята. Доста неприятно беше да обикаля през целия ден яза на Макнейр заедно с Боби Лий, Карл и останалите от групата. Но Дуейн се беше постарал да не изостава от групата, а на сутринта отново щеше да потегли с тях. Не беше пожалил нито време, нито усилия, затова сега никой нямаше право да го гледа накриво, че е решил да измие праха от гърлото си с една бутилка.

Особено го притесняваше Боби Лий. Когато погледът му попаднеше върху лицето на момчето, изкривено от страх и напрежение, той непрекъснато си задаваше въпроса как ли би се чувствал на негово място, ако трябва да търси сред пущинаците трупа на сестра си.

От тези мисли гърлото му пресъхваше още повече и той започна по-често да надига бутилката. Добре, че поне имаше достатъчно уиски.

Не желаеше да мисли за неприятностите. Искаше да си мисли например за песента на щурците, да усеща мекия килим на тревата под босите си нозе, да прекара нощта тук, да гледа как луната се издига в небосвода и звездите изгряват около нея.

Тъкър седна до него. Дуейн веднага му подаде бутилката. Брат му я взе.

— Тази отрова ще те довърши, синко.

Дуейн само се усмихна.

— Обаче с нея времето минава много по-леко.

— Знаеш, че Дела се тревожи, когато пиеш.

— Не го правя, за да я тревожа.

— А тогава защо, Дуейн? — запита го той, но без да очаква отговор. Познаваше това състояние на брат си и разбираше, че все още не е толкова пиян, че да не разбира какво му се говори, ала същевременно вече е доста опиянен и не може да отговаря смислено и с охота на въпросите му. — Пиенето е доброволно влудяване, братко. Не мога да си спомня кой го е казал, но е бил прав.

— Все още не съм пиян, нито съм полудял, нито смятам да полудявам. Само се опитвам да постигна и двете.

Като подбираше внимателно думите си, Тъкър извади цигара, откъсна половината от нея и я запали.

— Но нещата се влошават. През последните няколко години наистина потъваш все по-надолу. Според мен причината е в бедите, които ни сполетяха — баща ни си отиде, след него и майка ни, Сиси те напусна. Но най-важното е това, че баща ни пиеше много и ти си се метнал на него.

Никога, при никакви обстоятелства Дуейн не искаше да се ядосва, но ето че и сега не можа да избегне неприятните мигове. Отново посегна към бутилката.

— Има уиски и за теб.

— Да, виждам. Но уискито все още не е най-важното в живота ми.

— Всеки се старае според възможностите си. — Той надигна бутилката и отпи. — От всичко, което съм опитвал, пиенето е единственото, което не ме кара да се притеснявам, че няма да мога да се справя.

— Глупости! — Тъкър скочи на крака толкова бързо, че сам се стресна от себе си. Не знаеше дали да му се разсърди окончателно или не — но не можеше да се примири с развалината, в която постепенно се превръщаше по-големият му брат — брат му, на когото се беше възхищавал и завиждал. — Приказваш глупости. — Сграбчи бутилката и яростно я захвърли във водата.

— По дяволите, уморих се от всичко това! Уморих се да те влача вкъщи, да се опитвам да извинявам пиянството ти, да те гледам как постепенно се самоубиваш с тази проклета бутилка. Защото това правиш ти. Плъзгаш се по наклонената плоскост и един ден ще затънеш до гуша в мръсотията. По дяволите, Дуейн, един зрял мъж, ако наистина е решил да се самоубие, грабва пистолета, напъхва го в устата си и натиска спусъка!

Брат му се изправи на крака. Едва се задържа, но очите му не се отделяха от лицето на Тъкър.

— Няма защо да ми държиш такъв тон. Нито пък имаш правото да ми казваш какво трябва и какво не трябва да правя.

— Кой, ако не аз, по дяволите, има правото да ти говори? — Хвана го за яката, разтърси го и шевовете на ризата му се разпориха. — Аз, който те уважавах и ценях още от детството си? Кой от двама ни е по-нещастен сега?

— Аз не съм като баща ни.

— Не, не си. Но той бе алкохолик и ти си като него. Единствената разлика е в това, че той ставаше кротък, като се напиеше, а ти ставаш сантиментален, понякога и сприхав.

— Кой, по дяволите, си ти, че ми държиш такъв език? — озъби се Дуейн и на свой ред го хвана за яката. — Аз съм първородният син. И той винаги първо на мен се нахвърляше. Очакваше се аз да поема бремето на семейната слава, на семейното богатство, на шибаното наследство на шибания род Лонгстрийт. Мен ме тикаха да се боря за първото място в гимназията, мен караха да се бъхтя на плантациите. Не теб. Никога теб, Тък. Никога не съм искал да се занимавам с всичко това, ала той не ме попита какво искам. Сега е мъртъв и аз мога да правя каквото си пожелая.

— Ти нищо не правиш, само се наливаш. Изгуби и двамата си сина. А той поне с това се справи. Поне се грижеше за нас като истински баща.

Дуейн диво изръмжа и двамата братя се вкопчиха, паднали на тревата като две кучета. През скъсаната риза на Тъкър се показаха все още пресните белези от боя с Остин Хетинджър. Прониза го силна болка, причинена от ноктите на брат му, и кръвта му закипя от гняв. С един замах разцепи долната устна на Дуейн и двамата се претърколиха по меката блатна трева към черната вода.

Задъхани се вкопчиха един в друг, разнесоха се ругатни и проклятия. Удряха се, събаряха се един друг, но водата забавяше всяко движение, омекотяваше падането и постепенно започнаха да осъзнават, че изглеждат доста глупаво, затънали до колене в крайбрежната тиня.

Тъкър си поряза краката в острите камъни, още повече се ядоса, хвана разкъсаната риза на брат си, замахна с другата ръка и го просна в калната вода. Дуейн с мъка се надигна, удари го на свой ред, след което двамата братя се спогледаха, задъхани и залитащи.

— Лайно! — процеди по-малкият и с настръхнал поглед проследи юмрука му. — Винаги удряш зверски.

Дуейн се оживи, допря ръка до сцепената си устна и изфуча:

— А пък ти винаги много се туткаш.

Спряха да се дебнат и се отдалечиха на две-три крачки.

— Целият съм в пот и мръсотия. Трябва да се прибера и веднага да се изкъпя. — Тъкър отметна косата от челото си. — Само Господ знае какво плува в тази черна вода.

— Сигурно плува поне половин литър уиски. — Дуейн се опита да се усмихне. — Забрави ли как идвахме да плуваме тук, когато още бяхме деца?

— Да. Мислиш ли, че ще стигнеш преди мен другия бряг?

— Разбира се. — Той се ухили самодоволно, хвърли се във водата и започна да плува. Обаче годините, прекарани в компанията на бутилките, оказваха своето влияние.

Тъкър се плъзна като змиорка във водата. Но двамата скоро се обърнаха и се насочиха към брега, като че ли бяха сключили мълчаливо споразумение. Над тях в небето се издигаше бледата луна.

— Да — промълви Дуейн, когато стигнаха до брега. — Макар че си по-бавен, все пак нещата са се променили от тогава.

— Доста неща са се променили.

— Май пак оплесках всичко.

— Някои неща, да.

— Започвам да се страхувам, Тък. — Дуейн удари с юмрук във водата. — Пиенето! Да, сигурен съм, че трябва да го спра, но не зная как. Понякога не мога да си спомня какви съм ги вършил. Събуждам се като разглобен, главата ми се цепи, а всичко от предишната вечер ми се струва като сън. Не мога да се измъкна от този кошмар.

— Двамата можем нещичко да направим, Дуейн. Има места, където се грижат за това.

— Не искам друг да ми урежда живота. — През полузатворените си клепачи Дуейн видя как звездите започнаха да се появяват на небосвода. — Е, нещо ми звъни в главата, но, по дяволите, не е толкова важно! Трябва да си остана тук, където ми е най-добре.

— Това няма да ти помогне.

— Ако можех да започна отново, да разбера къде сбърках, защо кривнах от пътя.

— Винаги могат да се открият причините, Дуейн. Помниш ли онзи модел на самолет, който ми подариха за рождения ми ден? Счупих го още на втория ден. Знаех, че татко ще ме съдере от бой, но ти успя да го поправиш и пердахът ми се размина. Мама винаги казваше, че имаш дарбата да сглобяваш предметите.

— Струва ми се, че ме биваше за инженер.

Изненадан, Тъкър започна да пристъпва от крак на крак.

— Никога не си ми го казвал.

Брат му вдигна поглед към нощното небе.

— Нямаше смисъл. Всички от семейство Лонгстрийт са били плантатори и бизнесмени. Може би при теб е малко по-различно. Но аз бях първородният син. Той никога не ми даде възможност.

— Сега нищо не може да ти попречи.

— По дяволите, Тък, та аз вече съм на тридесет и пет. Няма за кога да се връщам в училище и отново да започна да изучавам търговско право.

— Ако някой го желае от все сърце, може да се реши и да го направи.

— Исках го от все сърце, но преди десет, преди петнадесет години. Всичко отдавна свърши. Много неща свършиха за мен. — Той се опита да види звездите, но вместо тях виждаше само неясни светлинки. — Сиси ще се омъжва за нейния обущар.

— Това трябваше да се очаква — за него или за някой друг.

— Казва, че оня искал да осинови децата ми. Да им остави името си. Разбира се, тя щяла веднага да забрави за предложението на оня тип, ако се съглася да удвоя издръжката.

— Не бива да се впрягаш, Дуейн. Тези хлапета са си твои. Те винаги ще си останат твои, без значение какви игрички устройва майка им.

— Не, няма да се впрягам — провлачено отвърна Дуейн. — Даже нямам никакво намерение да се впрягам. Сиси трябва най-после да узнае, че един мъж не може да изтърпи всичко. Дори и аз. — Въздъхна и огледа небето и водата. — Сега ми е хубаво, Тък. — С крайчеца на окото си той зърна някакъв предмет, който се поклащаше във водата. Може би празна бутилка, помисли си, за нечий празен живот. — Това ми е от пиенето.

— Това, което си го подхванал, ще те умори някой ден.

— Не започвай пак.

— Мътните да те вземат, Дуейн. — Тъкър се приближи към брат си и в краката му се опря нещо меко и слузесто, което го накара да изтръпне. — Проклети шарани — рече. — Дяволски ме изплаши. — Ритна с крак във водата и погледна през рамо. И тогава той също забеляза, че нещо се носи във водата. Но за разлика от брат си не го сбърка с бутилка. Устата му пресъхна, кръвта му се смрази. С ужас се загледа в отпуснатата бяла ръка.

— Господи! Ох, боже мой!

— Шараните знаят само да кълват — кротко се обади Дуейн, но веднага изруга, когато усети как ръката на брат му се впи в рамото му. — Сега пък какво има?

— Струва ми се, че намерихме Дарлийн — промълви Тъкър и затвори очи. „Понякога молитвите на хората — помисли си той, — остават без отговор.“